Бил Маккей
Старгейт: Бунтът (2)

ВТОРА ГЛАВА
ПРЕЦЕНКА НА ЕКСПЕРТ

Последният съзнателен спомен на Хатор бе свързан с пронизващата я болка. Битката за Омбос вече не бе мъглява перспектива, беше се превърнала в реалност. Стъпка по стъпка, Хатор безмилостно бе обърнала хода на борбата и бунтовниците не само търпяха поражение след поражение, а бяха застрашени от пълно унищожение. Дори собствените й войски се бояха от нея, защото бе потопила планетата в кръв.

Хатор ръководеше нападението срещу една от малкото непревзети крепости на бунтовниците, скрита в недостъпен планински район. Удаджетите — едноместни безмоторни самолети — летяха непрестанно и обстрелваха с бластерите местността, докато я превърнаха в гола обгорена земя. Хатор тъкмо бе поела напред, когато един от онези червенокоси дяволи бе изскочил от някакъв изкоп. Нещастникът дори не носеше енергийно оръжие. Очевидно бунтовниците бяха научили, че пазачите хороси откриват с радари подобно въоръжение.

Хатор бе насочила собственото си взривно копие, ала бунтовникът бе изстрелял някакво метално оръжие. Сякаш хиляди нажежени до бяло игли се забиха в стомаха й. Но раната не беше само прободна. Като че ли залени с киселина, нервите й напълно се вцепениха.

— Отрова… — обърна се тя към един от войните хороси, взривил нападателя й.

Сетне я обхвана парализа и усети пронизваща болка. Всяко движение по пътя обратно към Старгейт бе ужасна агония. Хатор долавяше миризмата на разложение, излъчваща се от стомаха й, дори по време на краткия полет с удаджета. С каквото и да бе намазано това отвратително острие, то превръщаше плътта й в разлагаща се каша.

Ако оцелея, обеща си Хатор, ще открия каква е тази отрова. Ще прибавя ново оръжие към арсенала си.

Когато най-сетне стигна Туат, дори кожата на лицето й вече бе почерняла и започваше да окапва. Самият Ра излезе да я посрещне и сърцето на Хатор примря, когато зърна изражението му.

Имаше само една надежда да оцелее. Да бъде затворена в чудодейния саркофаг на Ра. Незаменимите служители на Ра бяха поставяни в тази кристална кутия, когато страдаха от различни болести. Всички излизаха излекувани и напълно възстановени.

Така че щом дойде в съзнание, Хатор отвори очи, изпълнена с надежда. Силата и красотата й се бяха възвърнали. И вероятно Ра щеше да я поздрави. В краен случай наблизо трябваше да бъде някой от слугите й. Ала вместо в тронната зала на Ра, Хатор осъзна, че се намира в някакво малко помещение, което приличаше на пещера — или на затвор. И нямаше никаква представа кой е мъжът, който се взираше в нея.

Мускулите й бяха сковани и тя усети болка, когато се надигна и посегна към длъгнестия непознат. Движението я затрудни, отне й няколко секунди повече и даде възможност на мъжа да отстъпи, преди Хатор да се измъкне от каменния ковчег и да сграбчи непознатия за врата.

Тя направи няколко крачки и притисна натрапника в грубата стена. Лицето му се покри с червени петна и Хатор охлаби хватката. Притиснала едната си ръка към оръжието върху тялото й, тя задейства шлема на мъжа. Очакваше да се покаже страж хорос, който бе решил тайно да се наслаждава на прелестите й. Ала вместо това откри… Тот.

— Не може да бъде — промърмори тя и натисна отново, за да свали маската му. — Тот е по-възрастен, но не чак толкова стар, че да умре, преди да съм… Помещението се залюля около нея. — Къде съм?

Тот рязко пое въздух и разтри врата си.

— На Туат — успя да промълви. — В мастаба на няколко километра от двореца на Ра.

— Гробница! — Тя безмълвно махна с ръка, показвайки, че тялото й е съвсем здраво.

— Ти спа, о, Великолепна! — Тот търсеше подходящи думи. — В архивите, които прегледах, се казва, че прекрасно си изпълнила мисията си.

— Унищожих бунтовниците безмилостно, както ми беше заповядано — отвърна Хатор и изкриви устни. — И като направих това, явно Ра не е останал доволен. Затова ме е погребал, за да ме съживи при някое още по-страшно бедствие. Така ли е? — Хатор присви очи. — Или… ти спомена архивите, които си прегледал. Ако си възнамерявал да ме събудиш, за да ме използваш срещу Ра… — Тя отново изкриви устни. — Направил си груба грешка, заговорнико.

Цялата й военна кариера, докато си проправяше път в кръга от войни, заобикалящи Бога на слънцето, бе изградена на тактика, по-древна от самата нея — прелъстяване и сродяване. Дори съпругът й, инженер на боговете, не се бе осмелил да я укори за „приятелството й“ с Ра. А тя знаеше, че младото тяло на нейния господар откликваше на желанието й. Ала чуждоземната душа, обитаваща тази плът, я бе отблъснала. Да, без съмнение бе отстранена от чуждоземната „Ка“ на Ра.

Ала въпреки това бе неразумно от страна на този натрапник да очаква, че тя ще таи лошо чувство. Каквото бе постигнала, можеше да постигне отново. Вече се бе събудила. И най-сигурният начин да спечели благоразположението на Ра, бе да му занесе главата на предателя.

Явно мислите се бяха изписали на лицето й, защото Тот се притисна към стената и бързо протегна ръка напред.

— Събудих те, защото изглежда, че Ра вече го няма.

Този път Хатор отстъпи смаяно и се олюля.

— Как… — Тя не довърши въпроса: „Как е възможно това?“, а вместо това попита: — Колко дълго съм била затворена тук?

Когато Тот й отговори, тя го изгледа невярващо. Осем хиляди години бяха напълно достатъчни, за да се превърнат действията й в легенда. Следващият й въпрос бе чисто делови:

— Кой носи сега котешката глава?

Тот изглеждаше изненадан.

— Никога не е имало друга Хатор.

Новината изпълни Хатор с горчиво задоволство. Тя наистина се бе смятала за незаменима. Но това създаваше проблеми. Ако имаше наследник, би могла да се бори за поста си — и без съмнение с едно единствено убийство не само щеше да възвърне властта си, но и да се сдобие със служители и войни. Без наследник, този път за постигане на целта се изключваше напълно.

Тя се взря в този Тот, отдалечен на толкова поколения от Първия. Какво бе неговото мнение за способностите й? Тот от нейното време беше книжовник и интригант — той бе избрал за свое оръжие писанията, а не меча. Съмняваше се, че този длъгнест Тот би могъл да й осигури солидна подкрепа, неговите служители вероятно не притежаваха уменията на войни. Нима мъжът разчиташе тя да се справи съвсем сама?

— Какво очакваш от мен? — попита Хатор.

— Ра, изглежда, вече го няма — рече Тот. — Някой трябва да сложи ред в неговите дела.

Опасностите на легендата, помисли си Хатор. Той очаква от мен да победя бъдещите наследници сама и без никаква помощ.

Ала усети и подтика на собствените си амбиции. Бе възнамерявала да създаде Династия на Ра по пътя на любовта. Нима щеше да бъде толкова различно да основе Династия на Хатор по пътя на войната.

— Трябва да обсъдим доста неща. — Тя се размърда и се намръщи. — А въздухът тук вече е доста спарен.

Тот посочи купчината оборудване до входа на мастабата.

— Донесъл съм още един костюм за преминаване през безвъздушната зона. Освен това съм намерил и жилище… — Той махна с ръка. — Доста скромно жилище, но затова пък безопасно и съвсем близо до двореца.

Хатор кимна. След повече от осем хилядолетия, прекарани в каменната кутия, физическите й нужди бяха доста скромни. Освен това елементът на изненадата бе от голямо значение.

— Разкажи ми за лидерите — рече тя. — Кои фракции се борят за трона на Ра? Кой от вицекралете е най-силен? Кой разполага с най-много поддръжници? Има ли нов Анубис? Или той също е изчезнал заедно с Ра?

Тот се зае да я осведоми, докато й подаваше костюма. Хатор бе носила подобна екипировка и в миналото. Познаваше я добре. И разбира се, във вечната империя на Ра технологията не се беше променила.

Когато Тот приключи с краткия списък на кандидатите, които имаха най-големи шансове да завладеят безграничната власт, Хатор вече бе готова. Тя се заинтересува най-вече от описанието на Себек, с когото Тот се познаваше от детинство. Никога не бе хранила добри чувства към бога-крокодил от своето време. А този нов Себек не само се ползваше с репутацията на жесток войн, но имаше и добре обучен, силен антураж.

Това го правеше най-важната мишена в очите на Хатор.

— Достатъчно — рече тя накрая. — Да излизаме оттук. — Хатор задейства шлема си и за първи път от осем хиляди години отново се показа образът на Котката.

Това е добре, помисли си Хатор. Котката, с крехкото си тяло и нежното мъркане, бе смятана от мнозина за създание, предназначено само за чувствено удоволствие. Така се бе случило и в нейната кариера. Твърде късно онези, които я бяха подценили, разбраха, че тази котка има твърде сходни черти със своя братовчед лъва.

Може би същото ще се случи и с този Себек, както и с останалите богове, които искаха да наследят Ра.

От друга страна, те може да са като този Тот и да вярват в легендите, раздухващи прекомерно славата й. Това също можеше да се окаже полезно. Би могла да използва като пример един от кандидатите — този Себек може би — за да държи другите в подчинение.

Убий един, изплаши хиляди. Бе научила това правило на Омбос, докато унищожаваше бунтовниците. Сега щеше да го приложи и на Туат. Макар то вече да бе наложено тук от самия Ра.

От самото начало на Първите дни на Земята Ра господстваше с оръжието на страха. Така бе подчинил робското население на своята воля. И ако трябваше да се каже истината, страхът бе част от примамката и наказанието, които използваше, за да бъде водач и на боговете.

Разбира се, властта също бе примамка, както и продължителността на живота, далеч надхвърляща тази на средния смъртен. Но ако някой предадеше Бога на слънцето, ако разочароваше Ра, наказанието бе смърт. А Ра можеше да изпълни смъртната присъда по множество неприятни начини, например със скъпоценния си камък, който превръщаше костите във вода.

Независимо дали това им се нравеше, или не, Ра управляваше боговете, държейки ги в постоянен страх.

Хатор се усмихна. И тя можеше да властва със силата на страха.

 

 

На Земята от Вашингтон излетя военен транспортен самолет. Обзавеждането не бе съвсем спартанско — в края на краищата на борда пътуваше старши офицер. Ала генерал Уест бе твърде умен и летеше само с движещите се по разписание реактивни самолети — и не бе единственият пътник.

Други офицери от такъв висок ранг, които никога не си дадоха труда да научат този прост урок, бяха провалили кариерите си. Колега на Уест, ръководител оперативна група в Европа, веднъж бе пътувал от Рим до Съединените щати с голям Старлифтър, необявен в разписанието, само с помощничката си на борда. След като историята бе раздухана от вестниците из цялата страна, нещастният генерал бе получил назначение да брои пингвините в Антарктида.

Но макар да летеше по правилата, генералът разполагаше с достатъчно място, където да се разположи, след като самолетът се издигна. Това бе добре дошло за него, тъй като куфарчето му беше пълно с доклади, по които трябваше да вземе решение, преди приземяването на самолета.

Лицето му застина напълно безизразно, когато прегледа първата поредица документи, върху които бе поставен печат „Строго секретно“. Беше технологичната оценка на учените от Пентагона, които се бяха опитали да разглобят едно от взривните копия и отново да го сглобят. Разбира се, в доклада се долавяше известна предпазливост, но в същото време лъхаше и основателен оптимизъм. Макар учените да не обещаваха серийно производство на оръжията до две седмици, изразяваха мнение, че технологията е достижима.

Уест се намръщи. Единственото затруднение идваше от факта, че копията, както и всички други високотехнологични достижения, за които бяха докладвали Джек О’Нийл и оцелелите на Абидос разузнавачи, работеха на базата на подобен на кварц кристал. А единственият източник на този кристал на Земята бе Старгейт. Уест се запита колко ли бластери можеха да се произведат, ако телепортът или каквото там беше, се счупеше на малки парченца…

Така щяха да се решат два проблема — оръжията щяха да осигурят невиждана военна мощ на Съединените щати тук на Земята, като в същото време с разрушаването на Старгейт щеше да се затвори вратата към една враждебна вселена.

Генералът продължи да чете, обръщайки на докладите на оцелелите разузнавачи. Енергийни оръжия, телепорт, междузвезден кораб. Това бяха само някои от технологичните чудеса, които пехотинците бяха видели от другата страна на Старгейт.

Погледнато от друг ъгъл обаче… Уест потръпна, когато прегледа отново поверителния доклад на Джек О’Нийл. Старгейт едва не бе използвана като система за доставка на атомна бомба с увеличена мощ, чийто заряд бе достатъчен, за да изтрие цивилизацията на планетата. Дали възможните предимства си струваха риска?

Разбира се, О’Нийл бе съумял да използва телепорта, за да изпрати бомбата на междузвездния кораб и взривявайки го, бе сложил край на управлението на чуждоземеца, който си бе дал титлата Бог.

Но откакто тримата оцелели пехотинци, се бяха върнали на Земята, никой не бе преминавал през Старгейт. Уест не само бе затворил силоза, зад който се намираше артефакта, но бе поставил денонощна охрана от най-добрите морски пехотинци. Нищо не трябваше да влезе или излезе от тази извънземна измишльотина без неговата изрична заповед. Достатъчно трудности му създаваха заплахите на Земята. Не смяташе да включва цял нов свят сред рисковите фактори.

И все пак…

В доклада на О’Нийл се казваше също, че сред полезните изкопаеми на планетата Абидос има и огромни залежи от магическия кварцов кристал на Ра. Уест си даваше сметка, че колкото и да му се иска да отклони поканата на вселената, трябваше да обмисли и стратегическата изгода.

С готов запас от кварцовия елемент, техническата база на Земята — по-точно тази в Съединените щати — щеше да постигне огромен напредък. Нещо повече, САЩ щяха единствени да разполагат с новата технология. Японците нямаше да могат да се намесят и да узурпират продукцията, защото суровият материал, който бе в основата на технологичните чудеса щеше да бъде достъпен единствено за Америка. Щеше да извира от изкоп в една американска планина. Какво от това, че щеше да се налага да пътува милион светлинни години, за да достигне дотам?

Според доклада на О’Нийл миньорите на Абидос работели по доста неефективен — всъщност съвсем примитивен — начин. Очевидно това се дължеше на жестоката експлоатация на хората от извънземния бог. Ала положението трябваше да се промени. Ако тази нова технология се внедреше в производство, фабриките щяха да изискват редовни доставки — в големи количества. Това би била единствената икономическа причина, за да бъде запазен отворен този портал към неизвестното.

Широко-мащабното миньорство щеше да изисква техническо оборудване — и разбира се, работници, които да обслужват машините и които да бъдат под преките заповеди на генерал Уест. Отначало си бе помислил за военни инженери. Те със сигурност притежаваха умения, а и разбираха от военно дело.

Ала си бе дал сметка и какви са неудобствата при използването на военнослужещи. Изискваше се строга секретност. Можеше ли да разчита, че някой временно работещ на булдозер няма да се прибере вкъщи и да се похвали, че работи на друга планета?

На Уест отново му се прииска О’Нийл да бе взривил Старгейт от страната на Абидос и по този начин да бе премахнал проблема, преди да се е стоварил на плещите на генерала. Ако никой не знаеше за съществуването на всички тези неща…

Но технологията и кристалът съществуваха, а от Пентагона бяха натоварили Уест да вземе решение по този въпрос. Генералът не бе достигнал високия си пост като бе прехвърлял отговорността другиму. Напротив, той имаше репутацията на човек, който умее да взима правилни решения в заплетени ситуации.

Склонен бе да поеме ръководството на миньорска група — със силна охрана, в случай че от небето се появят още неприятни изненади. Но миньорите, нямаше да бъдат войници. Беше се спрял на „Консорциум на обединените миньори“. КОМ бе работил по множество правителствени поръчки — включително доста деликатни задокеански операции в сътрудничество с представители на разузнаването.

Уест бе направил проучване, за да се увери, че КОМ разполага не само с необходимите ресурси, но и с подходящи хора — работници, които умеят да държат устата си затворена. Нещо повече, компанията бе работила в страни от Третия свят, което щеше да бъде предимство в общуването с необразованите жители на Абидос. Освен това хората от КОМ бяха доста изобретателни в запазване на изкопаната руда, независимо от незначителните оплаквания на местните жители и хитростите на правителствата.

Генералът прегледа изрезките от вестници в папката за КОМ. Свален местен управник, сепаратистко движение в най-богатия на залежи район, своенравен президент, изместен от по-сговорчива военна хунта…

Да, КОМ със сигурност бе компания, която умееше да се справя в трудни ситуации. А като цивилни хора те щяха да вършат точно работата, която се изискваше от тях. Генералът разполагаше с имена и цифри, достатъчни, за да задвижат машината. Без съмнение от КОМ щяха да поискат да изпратят екип, който да направи предварително проучване. Разбира се, всичко това щеше да се извърши строго секретно от съображения за националната сигурност.

Разполагаше и с подходящ човек, който да ги охранява. Някой, който имаше опит от другата страна на Старгейт. Военнослужещ, който знаеше как да изпълнява заповеди и да си държи езика зад зъбите.

Полковник Джек О’Нийл.

Уест се усмихна. Може би някой ден О’Нийл щеше му благодари, задето го бе свързал с подходящи хора. Разбира се, Уест очакваше благодарност и от… КОМ. Не веднага, естествено.

Но човек, който предоставяше на една компания възможност за добра печалба — както и монопол върху рядък ресурс с множество полезни приложения. Е, такъв човек заслужаваше награда. Изгодно предложение за консултант или може би отговорен пост в управителния съвет.

Уест се облегна назад. В края на краищата скоро щеше да се оттегли в пенсия. Военната индустрия бе претърпяла доста сериозни промени.

Дори генералите трябваше да мислят как да осигурят бъдещето си.