Дийн Кунц
Зимна луна (7)

СЕДМА ГЛАВА

В продължение на двайсет и девет скучни нощи покоят в Монтана беше нарушаван само от полъха на зимния вятър, бухането на дебнещ плячката си бухал и далечното зловещо виене на вълците. Едуардо Фернандес постепенно възвърна обичайната си увереност и престана да се страхува от слънчевия залез.

Той можеше и по-бързо да възвърне равновесието си, ако имаше повече работа, която да ангажира вниманието му. Лошото време не му позволяваше да се отдаде на всекидневните си занимания в ранчото. При положение, че имаше електрическа печка и достатъчно дърва за камината, той почти нямаше какво да върши през зимните месеци, освен да седи на топло и да чака пролетта.

Преди трийсет и четири години той и Маргарит бяха наети от Стенли Куотърмас — богат филмов продуцент, който беше влюбен в Монтана и искаше да има втори дом тук. В ранчото не бяха отглеждани с цел печалба никакви животни или растителни култури. То си беше едно отдалечено отшелническо скривалище.

Куотърмас обичаше конете и затова построи комфортна отопляема конюшня за десет животни на около триста метра южно от къщата. Той прекарваше приблизително два месеца от годината в ранчото, разделени на едно- и двуседмични посещения. Задължение на Едуардо беше в отсъствието на продуцента да се грижи за конете. Грижите за животните и поддържането на имота в добро състояние съставляваха по-голямата част от неговата работа, а Маргарит служеше като икономка.

Допреди осем години Едуардо и Маргарит живееха в луксозна къща на два етажа с две спални, която беше отредена за прислугата. Каменната постройка беше разположена на седемдесет-осемдесет метра зад главната къща, на запад от нея. Беше оградена от всички страни от борове, които растяха в края на по-високата гора. Томи, тяхното единствено дете, беше израснал тук, докато градският живот не го плени с фаталния си чар.

Когато Стенли Куотърмас умря при самолетна катастрофа, семейството с изненада научи, че богаташът им е завещал ранчото заедно с достатъчно пари, които да им позволят да се пенсионират веднага. Приживе продуцентът се беше погрижил достатъчно за четирите си бивши съпруги, нямаше деца от никоя от тях и затова можеше щедро да остави имението на своите най-важни служители.

Те продадоха конете, затвориха постройката за прислужници и се преместиха в главната къща, построена във викториански стил, с нейните фронтони, декоративни капаци на прозорците, стрехи с формата на раковини и широки чардаци. Струваше им се странно да притежават такъв имот, но двамата приеха с готовност сигурността, макар и да беше дошла при тях в по-късния етап от живота им.

Сега Едуардо беше един овдовял пенсионер с достатъчно сигурност, но твърде малко работа, с която да запълва времето си. И с твърде много странни мисли, които витаеха в ума му. Светещи дървета…

Три пъти през март ходи със своя джип „Чероки“ до Игълс Руст — най-близкия град. Там се хранеше в „Джаспърс“, защото харесваше техните пържоли, пържени картофи и салата от люти чушки. Купуваше си списания и няколко книги в магазина „Хай Плейнс“ и пазаруваше хранителни стоки в единствения супермаркет. Ранчото му се намираше само на двайсет и девет километра от Игълс Руст, така че ако пожелаеше, можеше да идва в града всеки ден. Но три пъти в месеца за него бяха достатъчни. Градът беше малък, с три-четири хиляди жители, но въпреки това в него имаше твърде много от модерния свят, който отблъскваше мъжа, свикнал с провинциалната идилия.

Всеки път, когато идваше да пазарува, той си мислеше да се отбие при шерифа, за да съобщи за непознатия шум и странните светлини в гората. Но беше сигурен, че служителите на закона ще го сметнат за оглупял дъртак и ще сложат неговата жалба в папка с етикет „ЧУДАЦИ“.

През третата седмица на март пролетта заяви присъствието си. На следващия ден обаче имаше отново вятър и наваля сняг, дълбок двайсет сантиметра. Зимата не бързаше да си отива от източните склонове на Скалистите планини.

Разхождаше се всеки ден. Стоеше на дългия път, който сам чистеше след всеки снеговалеж, или прекосяваше откритите поля на юг от къщата и конюшнята. Избягваше горите в ниското, които лежаха на изток и надолу от къщата, но също така стоеше надалеч от дърветата на север и дори от високите гори на запад.

Неговата плашливост го дразнеше не на последно място, защото не можеше да я проумее. Винаги беше разсъждавал логично. Недолюбваше хората, които действаха повече от емоционални подбуди, а не се ръководеха от интелекта си. Но сега логиката и здравият разум го бяха напуснали. Те не можеха да преодолеят инстинктивната тревога от опасност, която го караше да избягва дърветата и неугасващата светлина под техните стволове.

В края на март започна да си мисли, че феноменът е бил единичен случай без по-нататъшни последствия. Рядко, но естествено природно явление. Може би някаква електромагнитна аномалия, която не представляваше по-голяма опасност за него от лятната буря с нейните светкавици.

На първи април извади патроните от четирите пушки. След като ги почисти, върна оръжията в шкафа в библиотеката.

Въпреки това, все още леко напрегнат, той остави 22-калибровия си пистолет на нощното шкафче. Той не притежаваше голяма ударна сила, но можеше да причини известна вреда на неприятеля.

В ранните часове на утрото на четвърти април Едуардо отново беше събуден от тихото туптене, което се усилваше и отслабваше. Също като в началото на март пулсиращият звук беше придружаван от зловеща електронна вибрация.

Той се изправи в леглото, примигна и погледна през прозореца. По време на трите години, откакто Маргарит беше починала, не беше спал в семейната спалня, разположена в предната част на къщата. Вместо това предпочиташе една от двете задни спални на първия етаж. Прозорецът му гледаше на запад към източните гори, в които беше видял странната светлина. Нощта беше безлунна.

Лампата на нощното шкафче се включваше с шнур, а не с бутон. Преди да я пусне, той почувства, че в стаята имаше нещо, което беше по-добре да не вижда. Едуардо се поколеба, нерешително опипваше шнура с пръсти. После погледът му започна да търси в мрака. Сърцето му биеше като лудо, сякаш се беше озовал в кошмар с безброй чудовища. Когато обаче накрая дръпна шнура, светлината показа, че е абсолютно сам.

Взе ръчния си часовник от нощното шкафче и видя колко е часът. Дванайсет и деветнайсет.

Отметна завивките и стана от леглото. Беше облечен с дебелото си памучно долно бельо. Сините джинси и фланелената риза му бяха под ръка, сгънати на облегалката на фотьойла, до който стояха ботушите. Той беше с чорапи, защото нощем краката му изстиваха.

Звукът стана по-силен, отколкото преди месец. Пулсираше из цялата къща. През март Едуардо беше свидетел на някакъв натиск заедно с ритмичното тропане, който също като звука се повтаряше на равни интервали на серии от вълни. Сега натискът доста се беше увеличил. Той не го усещаше със сетивата си, но го чувстваше. Беше необяснимо различен от въздушно налягане, по-скоро като невидим прилив на студено море срещу неговото тяло.

Когато забързано се облече и грабна заредения 22-калибров пистолет от шкафчето, шнурът на нощната лампа вече се мяташе бясно и дрънчеше по лампата. Стъклата на прозорците вибрираха. Картините се местеха по стените.

Той се спусна по стълбите към антрето, където не беше необходимо да пали лампите. На предната врата металните винкели на овалния прозорец блестяха от мистериозното сияние отвън. Беше много по-светло от миналия месец. Винкелите пречупваха янтарното лъчение във всички цветове на дъгата. Изобразяваха светли призматични фигури в синьо, зелено, жълто и червено по тавана и стените, така че интериорът на къщата изглеждаше като вътрешността на някоя църква с прозорци с витражи.

В тъмния хол от лявата му страна, където отвън не проникваше никаква светлина заради спуснатите пердета, колекцията от кристални преспапиета и други антикварни предмети, поставени върху масичките, дрънчаха й кънтяха от вибриращия звук. Порцелановите прибори по рафтовете също се тресяха.

От дясната му страна, в подредената с книги библиотека, медно-мраморният комплект от писалищни прибори подскачаше върху плота на бюрото. Чекмеджето за моливи рязко се отваряше и затваряше в синхрон със странните вълни. Удобният директорски стол зад бюрото се клатушкаше толкова силно, че колелата му поскърцваха.

Щом Едуардо отвори предната външна врата, повечето от чудатите петна и цветни лъчи изчезнаха, сякаш се изпариха и преминаха в друго измерение. Останалите се преместиха върху стената на антрето от дясната му страна, където се сплетоха заедно в трепкаща мозайка.

Гората светеше точно на същото място като миналия месец. Кехлибареният блясък идваше от същите дървета и от земята под тях. Сякаш игличките, стъблата, кората, калта, камъните и снегът бяха ярка лампа, работеща с някакъв неизчерпаем енергиен източник. Този път обаче светлината беше още по-ослепителна, също както пулсирането и вълните от налягането бяха по-силни.

Той се озова на външните стъпала, но не помнеше да е излизал от къщата или да е прекосявал верандата. Обърна се назад и видя, че е затворил външната врата.

Мъчителните вълни кънтяха с честота може би трийсет удара в минута. Сърцето му обаче биеше шест пъти по-бързо. Искаше да се обърне и да изтича обратно в къщата.

Погледна към пистолета в ръката си. Искаше му се сега на неговото място да беше заредена едрокалибрената пушка.

Когато вдигна глава, беше изумен да види, че гората се беше приближила към него.

После разбра, че не гората, а той се е преместил. Обърна се отново назад, къщата беше на разстояние около десетина метра. Беше слязъл от стъпалата, без изобщо да го съзнава. Снегът беше набразден от следите му.

„Не“ — каза си той разтреперан.

Засилващият се звук беше като подводно течение, което безмилостно го завличаше навътре, далеч от сигурността на брега. Електронният вой приличаше на този на сирена. Той проникваше в него, говореше му на едно ниво, толкова подсъзнателно, че той явно разбираше посланието, без да чува думите. Някаква музика в кръвта му направо го теглеше към студения огън в гората.

Мислите му се объркаха.

Погледна към звездното небе, като се опита да проясни съзнанието си. На тъмния свод светеха филигранно изработени облаци. Те блестяха от отразената сребърна светлина на лунния полумесец.

Затвори очи. Намери сили да устои на теглещите го звукови вълни.

Но когато отвори очи, разбра, че съпротивата му е била само въображаема. Беше стигнал още по-близо до дърветата, само на десетина метра от гората. Беше толкова близо, че трябваше да притвори очи заради ослепителната светлина, излъчваща се от клоните, стволовете и почвата под боровете.

Кехлибареният блясък сега беше примесен с червен като кръв в яйчен жълтък.

Едуардо беше уплашен. Той обаче продължаваше да се бори с безнадеждността и слабостта, треперейки толкова силно, че не би се учудил, ако костите му започнеха да дрънчат. Но сърцето му вече не биеше лудо. То беше забавило пулса, който сега се беше върнал до нормалните трийсет удара в минута. Също като честотата на вибриращия звук, който му се струваше, че извира от всяка сияеща повърхност.

Краката му отмаляха. Не можеше да стои прав вероятно заради забавеното сърцебиене. Притокът на кръв в мозъка беше намалял; Едуардо се намираше или в силен шок, или в безсъзнание. Възприятията му лъжеха. Може би звукът беше ускорил честотата си, за да съвпадне с неговия сърдечен пулс.

Интересното беше, че вече не усещаше студения въздух. В същото време не забелязваше и да е горещо около тайнственото сияние. Нито му беше топло, нито студено.

Не чувстваше и земята под краката си. Никакво усещане за земно притегляне, тежест или умора в мускулите. Може би се носеше във въздуха като облак.

Зимните миризми вече не съществуваха за него. Едва доловимият и подобен на озон аромат на снега беше изчезнал.

Изчезнал беше свежият мирис на боровата гора, която беше точно пред него. Изчезнала беше киселата миризма на студената му пот.

Не усещаше никакъв вкус. Това беше най-странното. Преди не си беше давал сметка, че вкусът в устата му постоянно се променя дори и без да яде. Сега имаше само една празнота. Нито сладко, нито кисело. Нито солено, нито горчиво. Дори не беше празнота. Нещо по-силно. Нищо. Nada.

Пораздвижи устата си, усети слюнката, но въпреки това нямаше никакъв вкус.

Всичките му сетивни възприятия, изглежда, бяха фокусирани единствено върху призрачната светлина, излъчвана от дърветата, и върху дразнещия непрекъсващ звук. Вече не чувстваше с тялото си звуковите кънтящи вълни. По-скоро сега звукът идваше отвътре, излизаше от него също както от дърветата.

Внезапно се озова в гората върху земя, която светеше като разтопена лава. Вътре във феномена-аномалия. Погледна надолу и видя, че сякаш е стъпил върху стъклена плоскост, под която бушува огън в дълбоко като бездна море. Необятните размери на тази бездна го накараха панически да извика. Ала от гърлото му не излезе дори тих шепот.

Обзет от страх, съмнение и любопитство, Едуардо се вгледа в краката и в тялото си. Видя, че кехлибарената светлина струи и от него, като беше примесена с червени пръски. В момента беше човек от друг свят, изпълнен с неземна енергия, или свещен индиански дух, слязъл от високите планини в търсене на древните народи, някога властвали над обширната пустош на Монтана, но отдавна забравени: сиукси, шайени, асинибоан, кроу.

Повдигна лявата си ръка, за да я разгледа по-добре. Кожата беше прозрачна, плътта пропускаше светлината. Отначало видя костите на китката и пръстите си — добре очертани сиво-червени форми в субстанцията от разтопена лава, от която сякаш беше направен. После, докато гледаше, костите също станаха прозрачни. Той заприлича на стъклен човек, без никакви субстанции в него. Беше се превърнал в прозорец, през който се виждаше неземният огън. Също както земята под него беше прозорец, също като камъните и дърветата.

Звуковите вълни и електронният вой идваха от огнените пламъци и станаха още по-настойчиви. Също като през онази мартенска нощ той имаше чувството, че някой или нещо напира да излезе от своя затвор, като се опитва да разчупи стена или бариера.

Нещо се опитваше да отвори със сила врата.

Той стоеше на пътя му.

На прага.

Обзе го някакво странно убеждение, че ако вратата се отвореше в момента, той щеше да се разпадне на атоми, все едно никога не беше съществувал. Щеше да се превърне във вратата. Непознат странник щеше да влезе през него, от огъня и през него.

„Исусе, помогни ми“ — помоли се той, макар че не беше вярващ.

Опита се да мръдне. Беше парализиран.

През вдигнатата му ръка, през цялото му тяло, през дърветата, камъните и пръстта огънят ставаше все по-малко кехлибарен и все по-червен, no-горещ, изцяло червен, ален, кипящ. Изведнъж беше изпъстрен със синьо-бели вени, които контрастираха на ярката светлина, характерна за ядрото на някоя звезда. Зловещите пулсации се усилваха и експлодираха, усилваха се и експлодираха, като тласъците на гигантски бутала, които бумтяха. Буталата на едни вечни двигатели, които движеха Вселената. Все по-силно и по-силно налягането се увеличаваше. Стъкленото му тяло вибрираше крехко като кристал. Налягането се усилваше, удряше, блъскаше. Огън и гръм, огън и гръм. Тъмнина. Тишина. Студ.

Когато се събуди, лежеше в гората, в светлината на лунния полумесец. Над него дърветата бдяха неподвижни и тъмни. Беше възвърнал отново всичките си сетива. Помириса озонната свежест на снега, боровите дървета, собствената си пот… и урината. Беше загубил контрола върху пикочния си мехур. Вкусът в устата му беше неприятен, но познат: кръв. В ужаса си или когато е паднал, сигурно е прехапал езика си. Очевидно странната врата в нощта не се беше отворила.