Дийн Кунц
Зимна луна (4)

ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

Утрото в Монтана беше свежо и синьо, пронизано от планини с бели като ангелски роби върхове, украсени със зеления цвят на горите и с плавните контури на поляните в подножието, които още спяха под снежното покривало. Въздухът беше толкова чист и на човек му се струваше, че би могъл да зърне оттук земята чак до Китай.

Едуардо Фернандес беше застанал на входа на къщата си в ранчото. Той гледаше надолу към покритите със сняг поля и горите, които се намираха на стотина метра на изток. Боровете растяха нагъсто и простираха плътните си сенки чак до земята. Сякаш нощта беше в капана на техните могъщи клони и не можеше да избяга дори и след като изгрееше слънцето в безоблачното небе.

Цареше дълбока тишина. Едуардо живееше сам. Най-близкият му съсед се намираше на около три километра оттук. Не духаше вятър и всичко беше неподвижно в просторната панорамна гледка. Само две хищни птици, може би ястреби, кръжаха безшумно в небето.

Малко след един часа, когато нощта обикновено преминава в необезпокоявана тишина, Едуардо се събуди от някакъв странен звук. Колкото повече се вслушваше в него, толкова по-странен му се струваше. Той стана от леглото, за да види откъде идва шумът. Ала с изненада откри това, от което се страхуваше. След като седем десетилетия стоически понасяше превратностите на живота и след като беше постигнал душевен мир и беше приел, че смъртта е неизбежна, вече нищо не можеше да го уплаши. Затова загуби самоконтрол, когато миналата нощ сърцето му бясно заби, а стомахът му се сви от страх само заради странния и необичаен звук.

За разлика от другите мъже на седемдесет и пет години Едуардо рядко страдаше от безсъние и нощем спеше непробудно осем часа. Денем вършеше физическа работа, а вечерите прекарваше в уединение с хубавите книги. Тези умерени навици му позволиха да си остане все така енергичен и на преклонна възраст, без да се оплаква от нищо. Самотата беше единственото наказание на съдбата, откакто преди три години почина Маргарет. И когато в редките случаи се будеше посред нощ, той беше сънувал напусналата него и живота съпруга.

Звукът не беше толкова силен, колкото всепроникващ. Тихо туптене, което пулсираше като серии от вълни, носещи се срещу морски бряг. Звукът се придружаваше от един по-слабо различим тон, който беше почти неземен, треперещ. Зловеща електронна вибрация. Не само, че я чуваше, но и я чувстваше. Тя вибрираше в зъбите, в костите му. Стъклата на прозорците отекваха при този звук. Когато долепи длан до стената, можеше да се закълне, че чувства звуковите вълни да витаят из цялата къща, като бавното биене на сърце под мазилката.

Този пулс се съпровождаше от усещането за натиск. Сякаш чуваше как някой или нещо се опитва да се освободи от тясно затворено пространство, като ритмично удря по стените. Сякаш се опитваше да избяга от затвор или да разбие някакво препятствие.

Но кой?

Или какво?

Накрая стана от леглото, обу си панталоните и обувките и излезе от къщата. Видя светлина в гората. Но това не беше обикновена светлина.

Той не беше суеверен. Дори като млад се гордееше със своята уравновесеност, здрав разум и прагматичен подход към живота. Авторите на книгите, които бяха подредени в неговата библиотека, бяха известни с ясния си и прост стил на писане. Те не търпяха фантазиите. Представяха света такъв, какъвто е, а не, какъвто може да бъде. Това бяха мъже като Ърнест Хемингуей, Реймънд Карвър, Форд Мадокс Форд.

Феноменът в горите в ниското не приличаше на нищо, което неговите любими писатели — всеки един от тях непоправим реалист — би могъл да включи в някоя от творбите си. Светлината не идваше от предмет, който се намираше сред боровете. По-скоро светеха самите борове. Излъчваха червеникаво-кехлибарено сияние, което сякаш произхождаше от вътрешността под кората на дърветата, от вътрешността на клоните. Като че корените им черпеха сокове от някакъв подземен източник, пълен с вещество, по-ярко и от боята, с която се изписваха циферблатите на ръчните часовници, за да се виждат в тъмното.

Светеха десетина-двайсетина бора. Като сияеща светлина в иначе непоколебимия черен мрак на гората.

Без съмнение загадъчният източник на светлината издаваше и странния звук. Когато звукът започна да утихва, сиянието също започна да избледнява. Накрая отново настъпиха мрак и тишина. Мартенската нощ стана тиха и тъмна. Едуард чуваше само своето дишане, а най-силната светлина идваше от сребърния полумесец на луната и перления отблясък на покритите със сняг поля.

Всичко продължи около седем минути, но на него му се стори много по-дълго.

Когато влезе в къщата, той застана на прозореца и зачака какво ще последва. Накрая, когато пролича, че всичко е свършило, той отново си легна.

Не можа да заспи веднага. Лежеше буден… и се чудеше.

Той всяка сутрин закусваше в шест и трийсет. Настройваше голямото късовълново радио на една чикагска станция, която предаваше международни новини двайсет и четири часа в денонощието. Необичайното нощно преживяване не беше причина да наруши навиците си и да промени рутината на своето ежедневие. Тази сутрин той закуси грейпфрути, две яйца с пържени картофи, стотина грама бекон и четири намазани с масло препечени филии. С напредването на възрастта не беше загубил вълчия си апетит. А благодарение на солидните храни имаше тяло на поне с двайсет години по-млад мъж.

Щом свършеше с яденето, обикновено изпиваше няколко чаши черно кафе, докато слушаше за неспирните проблеми по света. Новините по безспорен начин потвърждаваха колко мъдро е да живееш в отдалечено място без никакви съседи наоколо.

Тази сутрин, макар че се наслаждаваше на аромата на кафето по-дълго от обикновено и макар че радиото отново беше включено, когато стана от стола, той не помнеше и дума от новините. През цялото време беше наблюдавал гората през прозореца. Опитваше се да реши дали да отиде до поляните в подножието и да потърси доказателства за тайнственото явление.

С високи до коленете ботуши, с джинси, пуловер и яке с подплата от овча кожа, с ушанка, завързана под брадата му, той стоеше на верандата и не можеше да реши какво да прави.

Невероятно, но страхът не го беше напуснал, макар че странният пулсиращ звук и светлината сред дърветата не му бяха причинили нищо лошо. Какъвто и да беше страхът, той не се съмняваше, че беше въображаем, а не истински.

Накрая се ядоса на самия себе си и реши да счупи оковите на страха. Слезе по стълбите на верандата и тръгна към двора.

Пътят от двора към поляната беше покрит със сняг, дълбок на някои места петнайсет-двайсет сантиметра и до коленете на други, в зависимост от това дали вятърът го беше разпилял или натрупал. След трийсет години в ранчото той до такава степен познаваше земята и посоката на вятъра, че без да се замисля, избра най-лесния път.

От устата му излизаше бяла пара. От щипещия студ бузите му бяха поруменели. Той се успокои, като съсредоточи вниманието си — и изпита удоволствие от това — върху познатите неща.

Известно време постоя на поляната, изучавайки дърветата, които миналата нощ бяха излъчвали кехлибареното сияние на черния фон на гъстата гора. Сякаш бяха обладани от някакво неземно присъствие, като Бог с листа и клони, който гори, без да изгаря. Тази сутрин дърветата не изглеждаха по-различно от милионите други борове по света. Може би бяха само малко по-зелени.

Дръвчетата в края на гората бяха по-млади от тези, които се издигаха зад тях. Бяха високи само девет-десет метра, на възраст около двайсет години. Имаше чувството, че ги познава по-добре, отколкото много хора — роднини и приятели.

За него гората беше като катедрала. Дебелите стволове на вечно зелените дървета приличаха на гранитни колони на неф, подпиращи сводестия таван от широки зелени клони. Тишината с боров аромат беше идеалното място за медитация. Когато вървеше след криволичещите еленови следи, той често имаше чувството, че се намира в свято място, че не е само човешко същество от плът и кръв, а наследник на вечността.

Винаги чувстваше сигурност в гората.

До този момент.

Поляната свърши и той нагази в мозайката от сенки и слънчева светлина под преплитащите се борови клони. Не откри нищо нередно. Нито по стволовете, нито по клоните имаше следи от изгаряне. Никакви въглени, нито дори следи по кората и игличките. Снегът в подножието на дърветата не се беше разтопил. Единствените следи по него бяха тези на елен, миеща мечка и по-дребни животни.

Отчупи парче дървесна кора от един от боровете и я потърка между палеца и показалеца си. Не забеляза нищо необичайно.

Навлезе по-дълбоко в гората, подмина мястото, където през нощта бяха сияли дърветата. Някои от по-старите борове бяха високи над шейсет метра. Сенките бяха повече и по-тъмни от пъпките на ясена в началото на март, а слънцето едва проникваше през гъстото покривало от клони.

Не беше спокоен. Сърцето му биеше силно и учестено.

Не откриваше нищо необичайно в гората, но въпреки това не беше спокоен.

Устата му пресъхна. По гърба му преминаваха студени тръпки, които нямаха нищо общо със студа.

Изнервен, Едуардо се обърна и тръгна по следите, които беше оставил по килима от сняг и паднали борови иглички. Скърцането на стъпките му по снега изплаши дремеща сова и я прогони от тайното й скривалище на някой от високите клони.

Почувства някаква нередност в дърветата. По-точно не можеше да го определи. Това засили нервността му. Някаква нередност. По дяволите, какво имаше предвид? Нередност.

Крясъкът на совата.

Черни борови конуси с иглички върху бял сняг.

Бледи лъчи слънчева светлина, пронизващи на места сивозелените клони.

Всичко си беше наред. Мирно и тихо. И въпреки това беше нередно.

Когато стигна до края на гората, където покритите със сняг полета се виждаха между дърветата, той внезапно изпита някаква убеденост, че няма да стигне до откритото, че нещо се е устремило към него зад гърба му. Някакво същество, за което имаше толкова смътна представа, колкото и за тази нередност, която усещаше и която витаеше навсякъде около него. Забърза. Страхът го поглъщаше стъпка по стъпка. Крясъкът на совата сякаш беше преминал в дразнещ писък. Писък, нереален като в кошмар. Запрепъва се по голия път. Сърцето му биеше още по-силно. Обърна се назад с вик. Мислеше, че ще се изправи пред демона, който го преследваше.

Разбира се, беше сам.

Сенки и слънчева светлина.

Крясъкът на сова. Мек и самотен звук. Както винаги.

Наруга се и отново се насочи към поляната. Когато стигна до нея, дърветата останаха зад гърба му. Беше в безопасност.

После, мили Исусе Христе, страхът отново го обзе. По-силен от всякога, абсолютна увереност, че то идваше — какво? — че със сигурност щеше да го докопа. Че ще го убие, че е готово да извърши нещо много по-лошо от убийство, че има нечовешки цели и неизвестни сили, които му бяха толкова неясни и странни, че надхвърляха границите на неговото разбиране и въображение. Този път беше в хватката на ужас, толкова черен и дълбок, толкова безумен, че не можеше да събере смелост да се изправи срещу нормалния ден, който му предстоеше. Ако изобщо денят щеше да е нормален. Затича към къщата, която му се стори, че е отдалечена на много повече от стотина метра. Цитадела извън неговия обсег. Нагази в плиткия сняг, после стигна до по-дълбокия, запрепъва се и накрая изкачи хълма. От устата му излизаха панически звуци: „Ъх, ъх, ъх-х-х-х, ъх, ъх“. Разумът му беше потиснат от животински инстинкт. Посъвзе се едва когато се озова пред стълбите на къщата. Изкачи ги, след което се обърна и изкрещя: „Не!“ в ясния, белоснежен и син ден в Монтана.

Бялата снежна мантия върху полето беше изцапана само от неговите следи към и от гората.

Той влезе в къщата.

Заключи вратата.

В голямата кухня дълго стоя неподвижно пред огъня в тухлената камина. Все още беше облечен с връхните си дрехи, но въпреки това не можеше да се стопли.

Стар. Беше стар човек. На седемдесет. Старец, който беше живял твърде дълго сам, който силно тъгуваше по жена си. Ако го беше обзело старческо слабоумие, кой щеше да забележи? Стар, самотен мъж с клаустрофобия, който си въобразява разни неща.

„Глупости“ — каза си той след известно време.

Беше самотен, вярно, но не беше слабоумен.

След като свали ушанката, палтото, ръкавиците и обувките, той извади от заключен сандък в стаята с библиотеката няколко ловни пушки и ги зареди.