Христо Калчев
На лов за Зеления принц (13)

Тринадесета глава

— Как сте, господин Наумов? След внезапно онемяване бившият дипломат попита:

— Кой сте вие?

— Американски офицер.

— Американец?… Нямам спомен да съм ви виждал.

— Не сте.

Наумов изглеждаше все по-объркан.

— Но знаете как се казвам? Козела се усмихна студено.

— Видимо.

— Не ви разбирам. Искате ли нещо от мен?

— Истината.

— Що за нахалство. С какво право сядате на масата. Махайте се веднага!

— Курназ? Браво, Стефчо, шапка ти свалям.

— Българин? — очите му от подли станаха зли. — Сега ти ебах майката, лайно нахал…

Козела стовари тежкия си юмрук в челюстта му. Наумов се отпусна безпомощно, но преди да припадне, Козела лисна чаша вода в лицето му.

— Какво искаш? — изфъфли бившият дипломат.

— Да престанеш да се дървиш.

— Престанах, какво следва?

— Истината.

Наумов опипваше ченето си, намести се на стола, извади Кърпа и опита да подсуши лицето, вратовръзката…

— Има много истини. Какво ви интересува? — после опита да върне наперения си вид. — Не съм сам… В мотела.

— И аз — Козела измъкна магнума и го насочи в челото му. — Така по-убедителен ли съм? Наумов кимна.

— Нека свършваме, господине. Какво искате от мен… — за момент някаква обезпокоителна мисъл се мярна в очите му. — Вие сте от МВР, нали?

Козела прибра пистолета.

— Нека се разберем, Стефане. Аз задавам въпроси, ти запяваш като славей. Белканто. Ясен ли съм?

— Добре. Честно казано, не загрявам за каква истина става дума. Живея в Тирана, гражданин на Албания… Това е всичко.

— Не е. За коя наркобанда работиш?

— Клюки. Аз съм дипломат…

— Бивш — прекъсна го Козела. — Къде се подвизава Сали Бериша?

— Той е бивш президент на…

— Знам. В Косово се подвизава Албан Бериша. Братя ли са?

— Нямат нищо общо.

Този път Козела му нанесе десен прав в носа. Постара се да не го нокаутира.

Наумов се отърси като куче от бода, но се задържа в стола.

— Първи братовчеди…

Козела се усмихна подкупващо.

— Започваш да влизаш в час, Стефчо. Как върви трафикът? Ще ти подскажа… София — Станке — Лесичково — Арачиново — Тирана — Дурас… Поправи ме, ако бъркам.

— Горе-долу — Наумов отля уиски на длан и го натри върху носа си. — И децата знаят този маршрут. Има го във всички вестници.

— Стефане — Козела подпря лакти на масата, — май не си наясно с положението. Труп си, наборе! Никой не може да ти отърве кожата. Не чакай албанците. Няма да дойдат. И да искат, не могат. Мъртви са. Бавно, с подробности, ми опиши маршрута. С имената. Почни от доставчика, мулета, прехващачи, адреси… Всичко! Къде са каналите, къде точно са складовете на порт Дурас? Започвай да пееш.

Козела не блъфираше. Перо Пора и Барич бяха избили тримата албанци, разгонили курвите и хвърлили с тежести на краката мършите в залива на Котор. Всеки момент крайслерът трябваше да паркира пред мотела.

Наумов наистина пропя като славейче. Даваше си вид, че изповедта му го интересува, че запомня подробностите, които го Караше да повтаря. Дълга изповед на ужасен подлец, потънал до шия в лайна.

Когато свърши предателската си реч, Дарделев и Барич отдавна бяха пред камината и пиеха втората си бира.

Джиесемът му иззвъня, на екрана се изписа „Хакел“.

— Виждаш ли онези мъже? — попита Козела. — Пред камината?

Съкрушен, плувнал в пот, Наумов кимна.

— Мръднеш ли от стола, труп си! като се върна, ще те питам къде да търся Боян Мирчев, Габриела… От отговора зависи дали ще умреш като агнец божий, или като албански пленник… Знаеш какво имам предвид.

Козела излезе на терасата, затвори вратата и включи мобилния си телефон.

— Какъв го дървиш в Котор, Стефчо? — попита Козела, когато отново седна срещу него.

— Търся среща с Джуканович — тихо каза Наумов.

— Защо не в Подгорица?

Дипломатът посочи с пръст средновековния замък, кацнал като орел на десния бряг на реката. Козела отдавна беше видял сградата.

— Това е „Бомес“, президентската резиденция. Мило Драшкович рядко се мярка в столицата. УТБА не е безопасна за който и да било сепарист, камо ли за президента, Козел.

Зяпна. Това копеле е по-умно, от колкото си мислех.

— Защо, Козел?

— Кой друг търси Габриела?

— Прав си, Наумов. Наистина съм Козела. Знаеш ли нещо повече за мен.

— Каквото съм чул от Боян и Габи.

— И?

Наумов можеше да говори с общи приказки и да заслужи куршума. Или да играе „ва банк“ и да облекчи съдбата си. Избра втория вариант и отложи присъдата си. Знаеше почти всичко. Габи беше говорила и с любов, и с уважение за него. Неведнъж беше заплашвала похитителя си: „Иван ще дойде за мен! Готви се за среща със смъртта!“, но тя знаеше малко — това, което той и покойните му момчета бяха казвали. Боян Мирчев обаче беше офицер от ВКР. Наумов помнеше детайли от кървавата му биография, която дори Козела започваше да забравя.

— Отдавна ли познаваш Мирчев?

— От дете. Съученик е на сина ми — Наумов възстанови увереността на гласа си въпреки болката в носа и ченето. — Мъртви ли са албанците?

— Наркодилърите, искаш да кажеш.

— Все едно. Те са връзката с Джуканович. Без тях не мога да се добера до него.

— Може и да не ти се наложи — заплашително, но тихо каза Козела. — Внимавай, Наумов. Щом знаеш всичко за мен, знаеш кои са президентът и шиптърите. Отваряй гърло и започвай арията.

Дипломатът се колеба дълго, преди да попита:

— Какво наричаш албански пленник? Козела се усмихна.

— Сериозно ли питаш?

— Напълно.

— Изненадан съм, Стефане. Ще ти кажа, но това е последният въпрос, който ми задаваш. Ясно ли е! Наумов кимна.

— Прословутият Скендер бег не е строил затвори. Нито е ползвал стража. Държал е пленниците свободни, но с прерязани ахилесови сухожилия. Находчиво, нали? Дори азиатците не са се сетили за този ефикасен метод… Чакам подробен доклад. С прецизността на счетоводител.

Жертвите на Дарделев и Барич бяха лични гардове на Сали Бериша, истинският покровител на Наумов. Но младият, образован президент, беше къде-къде по любопитна персона. „Price of Monte Negro“, или принцът на Църна гора, както галено го наричаше пресата, беше най-богатият наркобарон на Балканите. Сравнени с него, косоварите бяха най-обикновени просяци. Завършил френска литература в Сорбоната, говорещ английски и италиански, този суетен любимец на жените не се свенеше да упражнява в свободното си от държавна дейност време ролята на „Капо де тути Капи“. Нищо не беше достатъчно мръсно за този изтънчен паун — от търговията с дрога и оръжие, през проституцията до щаб от килъри, които ползваше единствено той.

Барът беше на долния етаж на мотела. За да дойде сервитьорът, трябваше да бъде повикан със звънец. Козела го натисна, поръча уиски за Наумов, водка за себе си и партньорите си, изчака да им сервират.

— Къде е Габриела?

— В София.

Най-малко това очакваше да чуе.

— Лъжеш! — лицето му беше изкривено и от недоверие, и от вътрешна паника.

— Избяга, Козел. Мина под носа на охраната, добра се до Корфу и оттам през Атина — В София. Нито знам с какви пари нито с какви документи. Боян й беше отнел всичко.

Козела извади телефона, намери в менюто някакъв номер, набра го и зачака. Когато осъществи контакт, скочи и отново излезе на терасата. Един от бившите ескадронисти му продиктува домашния телефон на Сирака, покойният баща на жена му. На третия позив чу гласа на майка й.

— Габриела, моля?

— Кой я търси? — грубо попита жената.

— Габи е омъжена.

След дълго мълчание майката попита:

— Вие ли сте?

— Да.

— Потърсете я довечера. — връзката прекъсна.

Козела още дълго остана на терасата. Наумов не лъжеше. Беше спасил мизерния си живот.

— Искам помощ, Дарделев.

— Имаш я, Козел. Каквото и да ми струва.

— Не бързай, момче. Трябваш ми в София. Няма да се обидя, ако ми откажеш. Ако приемеш, качваш се в крайслера и потегляш.

Перо Пора се усмихна кротко.

— Ще ми повериш жена си? Добре ли те разбирам? Козела кимна.

— Готов ли си?

— Да.

— Имаш ли годни документи?

— всякакви… пред жена ти ще се явя с истинския си паспорт.

— Ще изтърпиш ли един въпрос? — попита Наумов.

— Казвай!

— Защо водиш този разговор пред мен? Албански пленник ли съм, или мъртъв?

— Въпросите ти са два, Стефане. Не ме излъга. Жив си. Чуя ли, че колегата е в София, си свободен. Дотогава си пленник… Не албански, разбира се.

Козела стана.

— Събери си багажа, Коста. Барич ще остане с нашия гост, до като се върна.