Катрин Стедман
Нещо във водата (8)

8
Дегустация

Събота, 13 август

Първото нещо, свързано със сватбата, което предприехме, след като се сгодихме, беше да разгледаме евентуални ресторанти. Ходихме на много места: шантави, сурови, пищни, футуристични, земни. Какви ли не, обиколихме ги всичките. Но още щом влязохме в рецепцията на „Кафе Роял“ с дървената ламперия и книжната атмосфера, стана ясно, че искаме това. Каквото и да беше.

Днес ще опитаме по три варианта на менюто, приготвени само за нас и поднесени в някоя от залите, съчетани със съответните вина и шампанско. Очакваме го отдавна, но сега, когато моментът настъпи, ни се струва донякъде като формалност. Освен това е странно да празнуваме, докато Марк преживява неприятности. Не може да спрем живота си обаче.

В метрото на път за насам Марк чете новините на телефона си. Аз се опитвам да направя същото. На „Ковънт Гардън“ той се обръща към мен:

— Ерин, знам, че се вълнуваш от това, което предстои, но може ли да решим още отсега да изберем най-евтиния вариант за храната и напитките? Ще дегустираме и ще бъде страхотен ден, но нека в крайна сметка да изберем най-евтиното, става ли? Това е петзвезден ресторант, всичко ще бъде вкусно. Съгласна ли си? Имаш ли нещо против?

Разбирам го. Има право, естествено. Даваме вечеря за осемдесет човека, трябва да проявим здравомислие. Пък и, честно казано, виното на заведението е забележително. Не ни трябва нищо повече.

— Да, добре. Съгласна съм. Но да го направим както трябва. Да издаваме уместните звуци до края? Искам да опитам всичко. Защо не, нали? Само веднъж ще го правим. Ще дегустираме и ще съобщим решението си накрая. Съгласен?

Той си отдъхва.

— Добре! Страхотно. Благодаря ти.

Стисвам ръката му. Той ми отговаря със същото. Нещо едва доловимо се размърдва дълбоко в погледа му.

— Ерин, благодаря ти, че си толкова… Много ми се е събрало в момента и съзнавам, че сигурно не се държа по най-добрия начин.

Очите му се плъзват по околните пътници. Всички са вглъбени в телефоните и книгите си. Марк се привежда към мен и довършва по-тихо:

— Когато съм в стрес, обикновено се затварям. И понеже не съм често в стрес, ми е трудно да се оправя с това сега. Затова ти благодаря.

Стисвам ръката му още по-силно и облягам глава на рамото му.

— Обичам те. Всичко е наред — прошепвам.

Той се размърдва леко, изпъва се на седалката си в метрото. Не е приключил, има още. Вдигам глава.

— Ерин, миналата седмица направих нещо…

И млъква. Взира се в лицето ми. Коремът ми се свива. Такива мълчания винаги ме смразяват до мозъка на костите. Подготвителни думи. Предстояща лоша новина.

— Какво си направил? — питам тихо, за да не го уплаша, не искам да се затвори.

— Извинявай, че ти казвам чак сега. Просто мислех, че моментът не е подходящ, после така и не настъпи по-удобен, накрая се превърна в проблем и ето на…

Марк млъква отново. В очите му се чете съжаление.

— Отмених сватбеното ни пътешествие.

— Какво?

— Не цялото. Отмених една седмица. Сега имаме само две седмици на Бора Бора.

Той се взира в лицето ми. Мъчи се да отгатне какво ще последва.

Отменил е сватбеното ни пътешествие. Не, не го е отменил, променил го е отчасти, това е. Но защо не ме е попитал? Не е казал нито дума? Не се е посъветвал с бъдещата си съпруга? Защо тайно? А сега, след като се уговорихме да платим по-малко за храната, преценява, че може да ми съобщи. Така. Добре.

Мислите ми препускат бясно, докато се опитвам да проумея нещата. Да разбера смисъла им. Но нищо не ми хрумва. Важно ли е? Може би не. Всъщност не мога да се заставя да ми пука. Не мога да се принудя почивката да бъде нещо важно. Не я усещам така. Смея ли да отговоря: не ми пука. Трябва ли да ми пука? Но пък може би важното е, че той ме е излъгал. Да. Излъгал ли ме е всъщност? Май не е така, нали? Просто е направил нещо, без да ме предупреди. Ама стига де, нали сега ми казва. Е, все пак рано или късно трябваше да ми каже, нали? Каква друга възможност има? Да ми съобщи в самолета? Не, разбира се, че щеше да ми каже. Всичко е наред. Просто напоследък съм заета. Твърде погълната съм от работата си. А и две седмици на тропически остров си е чудесно. Не само чудесно, фантастично е. Повече, отколкото някои хора преживяват за цял живот. Пък и на мен не ми трябва това. Искам него. Искам само да се оженя за него. Нали?

Ще оправим нещата после. Засега няма да го плаша.

Няма да влошавам положението. Допуснал е грешка и съжалява, това е. Вдигам ръката му, все още преплетена с моята, и целувам кокалчетата на пръстите му.

— Всичко е наред. Не се тревожи. По-късно ще поговорим за парите. Хайде сега да прекараме един прекрасен ден.

Той се усмихва, но очите му остават тъжни.

— Дадено. Хайде да прекараме един прекрасен ден.

И денят наистина е прекрасен.

В блещукащата зала с дървена ламперия и огледала по стените двамата се настаняваме на маса с бяла покривка насред море от лакиран светлобежов паркет. Усмихнат сервитьор подрежда сложни блюда, изкусно аранжирани със сезонни гарнитури. След като поднася трите варианта на предястието, метрдотелът обяснява какво представлява всяко от блюдата и дискретно ни подава меню с имената и цените. После ни оставя да преценяваме. Разглеждаме менюто.

ПРЕДЯСТИЯ:

Омар с кресон, ябълка, винегрет крем фреш

32 лири на човек

Стриди с винегрет с лук, лимон, кафяв хляб с масло

19 лири на човек

Аспержи с пъдпъче яйце, червено цвекло и сос ремулада с целина

22,50 лири на човек

Умножете по осемдесет. И това са само предястията. Поглеждам към Марк — пребледнял е. Не се сдържам, избухвам в смях. Той ме поглежда и по лицето му се изписва облекчение. Усмихва се и вдига чашата си за тост. И аз вдигам своята.

— Да пием за меню без предястия?

— Без предястия — засмивам се.

Залавяме се да ги опитваме. Струват си всяко пени. Добре че няма да ги плащаме.

Избираме основното ястие: домашен пилешки пай на „Кафе Роял“ с бекон, пъдпъдъче яйце, крехък зелен боб и картофено пюре — 19,50 лири.

За десерт се спираме на: крем от черен шоколад и компот от диви череши — 13 лири.

Плюс трийсет бутилки червено вино на заведението, трийсет бутилки бяло вино на заведението и двайсет бутилки шампанско.

Въобразяваме си, че сме се справили чудесно, докато метрдотелът Джерард не сяда да си поговорим след кафето. Оказва се, че минималната цена е шест хиляди лири. Сигурно са ни го казали миналата година, когато направихме резервацията, но ние не сме слушали внимателно, а дори да бяхме, тогава нямаше да има значение. Джерард ни успокоява — можело да качим сумата до необходимия минимум, като добавим кафе и сирена за осемдесет човека. Тоест да добавим още хиляда и триста лири към общата сметка. Съгласяваме се. Какво друго ни остава? Сватбата е след три седмици.

След това, натъпкани и преливащи от угризения, слизаме в метрото на спирка „Пикадили“. Още преди металните бариери, Марк стисва ръката ми и ме спира.

— Ерин, не можем да го направим. Сериозно ти казвам, това е лудост. Много е скъпо, нали? Не, наистина? Когато се приберем, трябва да отменим всичко. Да, ще изгубим депозита, но просто ще отменим тържеството. Ще направим церемонията в „Ол Соулс“, а после ще отидем в някое местно заведение, какво ще кажеш? Или при родителите ми? Ще могат да организират нещо набързо, нали?

Свеждам поглед към ръката, стиснала моята. Не познавам този човек.

— Марк, вече малко ме плашиш. Защо се държиш така? Това е сватбата ни. Имаме спестявания, не сме затънали в заеми, за да платим сватбата си. Случва се само веднъж в живота и аз лично искам да похарча парите си за това. За нас. Не всичките си пари, разбира се, но някаква част. Иначе какъв е смисълът?

Той издиша силно през носа. Разстроен, прекъсва разговора, пуска ме, слизаме в метрото. Мълчим до края на пътуването. Наблюдавам другите хора. Чудя се как ли живеят. Седя до Марк, но не му говоря, представям си, че не го познавам. Че съм просто момиче, което пътува само с метрото. Не трябва да се тревожа какво предстои, нито как ще протече животът ми оттук нататък. Мисълта ме успокоява. Аз искам Марк. Наистина. Само да можех да го изтръгна от това състояние. Само да можех да оправя всичко.

Той ми се нахвърля още щом прекрачваме прага. Вече не шепне като в метрото.

Заявява, че не разбирам. Не го слушам. За пръв път го виждам такъв, като че ли нещо напира да изригне от него.

— Според мен ти не проумяваш какво се случва, Ерин. Какво се случва всъщност. Вече нямам работа. Нямаме пари за тези неща. И не мога да си намеря нова работа, защото никой не наема хора. Моят свят е различен от хуманитарните глезотии или от твоето филмово училище. Не мога просто да се откажа и да се захвана с нещо друго. Аз съм инвестиционен банкер. Това е професията ми. Не съм подготвен да правя нищо друго. А дори да бях, няма значение. Не е възможно да основа собствена банка или, знам ли, да се включа в някакъв постмодерен проект или подобна щуротия. Не съм като теб. Произходът ми е различен. Цял живот съм се борил, за да стигна дотук. Цял живот. Знаеш ли колко ми беше трудно? Хората от моята гимназия работят на бензиностанции, Ерин! Проумяваш ли го? Живеят в общински апартаменти и зареждат рафтове в супермаркети. Няма да се върна там. Няма да го допусна. Нямам обаче резервен план. Нямам семейни приятели в издателския бизнес, в журналистиката или във винопроизводството. Родителите ми са пенсионери в Ист Райдинг — и двамата много скоро ще имат нужда от грижи. Спестяванията ми са общо осемдесет хиляди, останалото е затворено в тази къща. А сега искаме и бебе. Имах истинска работа, но я изгубих и сме прецакани. Защото, за съжаление, нямам лукса да ми се плаща като теб!

Усещам как раздразнителността се надига у мен. Достатъчно. Стига толкова за днес.

— Майната ти, Марк! Държиш се като негодник. Кога се е налагало да ми плащаш? Кога? Какво съм аз, да не съм ти компаньонка?

А трябваше да бъде чуден ден.

— Не, Ерин, за съжаление, не си. Защото, ако беше, сега щеше да си затвориш устата.

Сърцето ми прескача в гърдите. По дяволите. Марк е изчезнал и в стаята с мен изневиделица се е появил един непознат. По дяволите. Дишането ми става плитко. Боже, не плачи! Моля те, Ерин, не плачи. Дишай. Усещам как очите ми парят.

Марк ме гледа. Промърморва нещо неразбираемо, обръща се и вперва поглед през прозореца.

Сядам безмълвно.

— Не мога да повярвам, че го каза, Марк — прошепвам.

Знам, че трябва да си замълча, но не, не бива да си мълча. Няма начин! Ще се омъжа за него след три седмици. Ако оттук нататък животът ми ще бъде такъв, трябва да знам.

— Марк…

— Какво, Ерин? Какво ще стане според теб след сватбата? Ако имаме деца? Какво ще стане? Моята работа осигуряваше парите за всичко. За тази къща.

— Не, Марк! Не! И двамата платихме къщата! И аз вложих спестяванията си в депозита. Всичко, което имах — изстрелвам на висок тон като него.

— А, добре, направо страхотно, Ерин. И ти си вложила парите си. Но не можеш да плащаш ипотеката с твоята заплата, нали? Не живеем в едностаен апартамент в Пекам все пак! Няма начин да покриваш ипотеката с онова, което печелиш. Не искам да те разстройвам, Ерин, но ти просто не ме слушаш. Налага се да продадем къщата. Очевидно е!

Да я продадем ли? О, боже! Явно по лицето ми се е изписал ужас, защото той кимва доволно.

— Не си се замисляла за това, нали? Защото, ако беше, Ерин, щеше да си толкова разтревожена, колкото съм аз. Ние потъваме.

Боже! Мълча. Държала съм се като идиот. Вече го проумявам. И ме боли. Не ми е хрумнало нито едно от нещата, които каза Марк. Не съм се замисляла, че има вероятност плановете ни просто да се провалят. Той да не успее да си намери нова работа.

Марк има право. Нищо чудно, че е толкова ядосан. Справял се е сам с всичко това. Но тогава си спомням. Не е задължително да става така. Както каза Каро, той би могъл да прави нещо друго.

— Но ти можеш да си намериш работа! Каквато и да е работа! Имаш страхотен опит, не може ли просто…

— Не — прекъсва ме той изморено. — Не става така. Какво друго да правя, по дяволите? Умея само да оценявам и да продавам ценни книжа. Освен ако не предлагаш да се хвана в някой бар.

— Моля те, Марк, просто се опитвам да помогна! Не познавам твоя бранш, нали? Опитвам се да ти помогна да намерим изход, затова престани да повтаряш, че не разбирам нищо, и се постарай да ми обясниш. Моля те.

Съзнавам, че звуча като капризно дете, но не знам какво друго да кажа. Той се отпуска на канапето срещу мен изтощен. С приведени рамене. В безизходица. Мълчим, чуват се тихият тътен на уличното движение и шумоленето на вятъра в клоните на дърветата в градината.

Ставам и отивам при него. Нежно докосвам гърба му с длан. Той не се отдръпва, затова започвам леко да го разтривам. Успокоявам го, галя топлия му гръб през памука на ризата. И той ми позволява.

— Марк? — започвам колебливо. — Нямам нищо против да продадем къщата. Ще е тъжно, защото тук ми харесва, но не ме интересува къде ще живеем. Искам само теб. Където и да е. Под някой мост дори. В палатка. Само теб. Не нужно непременно да имаме деца веднага, ако моментът е неподходящ. И още нещо, знам, че не искаш да работиш друго, но за мен няма значение, ако си щастлив. Мнението ми за теб няма да се промени. Ти си си ти. Не те обичам заради парите. Да, хубаво е да ги имаме, но единственото ми желание е да бъда с теб. Можем дори да живеем при родителите ти в Ист Райдинг, ако искаш.

Той вдига поглед и се усмихва неволно.

— Страхотно, Ерин, защото исках да ти кажа още нещо — мама вече е приготвила леглото в стаята за гости.

Гледа ме лукаво. Шега. Слава богу! Засмиваме се и балонът на напрежението се пука. Всичко ще бъде наред.

— Обаче наистина мисля, че майка ти ще е на седмото небе! — засмивам се.

Той се усмихва — отново смутено, момчешки. Обичам го.

— Извинявай. — С непоколебим поглед. Наистина съжалява.

— Ще ме включиш ли отново в отбора? — питам.

— Да, извинявай. Отдавна трябваше да ти кажа какво изпитвам. Но отсега нататък ще го правя, съгласна ли си?

— Да, моля те.

— Добре. Ерин, знам, че е глупаво… но не мога да се върна на нулата. Не мога да започна отначало.

— Знам, скъпи. Всичко е наред. Няма да ти се наложи. Ще измислим решение заедно. Защото ние така правим.

Той хваща другата ми ръка, ръката с пръстена, и я поднася към устата си.

— Марк, да започна ли отново да пия хапчета? Не е ли по-добре да почакаме?

— Знаеш какво казват хората — Марк целува годежния пръстен, — моментът никога не е подходящ.

Още иска дете. Слава богу. Придърпва ме към себе си. Вдигаме крака на канапето и заспиваме прегърнати на есенното слънце.