Катрин Стедман
Нещо във водата (4)

4
Как се запознахме

Запознах се с Марк в „Анабелс“ — частен клуб в „Мейфеър“. Нека бъде ясно, „Анабелс“ не е място, което някой от двама ни посещава редовно. Аз бях там за пръв и единствен път. Не по някаква ужасна причина; забавлявах се там — боже, срещнах любовта на живота си, — но и двамата се бяхме оказали в клуба по чиста случайност. Ако чувате за „Анабелс“ за пръв път, трябва да знаете, че е странно място. Сбутано под неугледно стълбище на Бъркли Скуеър и отворено вече пет десетилетия, заведението е имало посетители от Никсън до Лейди Гага. Открито е от Марк Бърли по предложение на близкия му приятел лорд Аспинъл през 60-те години като казино, по-скоро в стила на шпионските филми. Бърли бил обвързан с политици, кралски особи и престъпници, затова, както може да се допусне, привличал много интересни клиенти. Създал малък и спокоен клуб за вечери и запознанства, управляван от върхушката и за върхушката. Аз не бях член, но онази вечер придружавах човек, който беше.

Запознах се с Каро на първата си работа, след като завърших. Работех по документален филм за галерия „Белият куб“. Много се вълнувах. Мой преподавател ме препоръча на продуцентката и й беше изпратил първия ми късометражен проект, който много й харесал. Бях асистентка на оператора Фред Дейви, един от моите безусловни кумири. Човекът, който впоследствие щеше да ми помогне да организирам продукцията на първия си пълнометражен филм. За щастие, се разбирахме чудесно — много ме бива с особняците. Отивах на снимки рано и подготвях всичко — кафе и усмивка. Стараех се да бъда невидима и незаменима, движех се по онази тънка линия между флирта и благонадеждността.

Каро беше диктор в документалния филм. Беше най-умният човек, когото познавах, или поне най-всестранно образованият. Неотдавна беше завършила история в Кеймбридж с отличие на всички изпити. Не й липсвали предложения за работа, след като се дипломирала, но тя изненадващо избрала да ръководи нова галерия, финансирана от най-добрата й приятелка от училище. Пет години по-късно галерията се славеше, че е открила следващото поколение велики британски художници. Каро ме покани на питие след първия снимачен ден и оттогава сме близки приятелки.

Тя беше забавна. Имаше навика лаконично да намеква за произхода си. През пластовете на намеците й мярках интелектуалки и бунтарки. Тя беше вълнуваща и бляскава, а няколко седмици след като се запознахме, ме заведе в „Анабелс“.

Забелязах Марк, докато се връщах от тоалетната. Криех се там, за да се откопча от досаден управител на хедж фонд, който си беше втълпил, че спорадичното кимане от моя страна в съчетание с решително оглеждане на тълпата е проява на интерес към него. Една испанка ме осведоми, че той все още се навърта край входа на дамската тоалетна с ново питие в очакване на появата ми. Възползвах се от възможността, за да се информирам за новините на телефона си. Дадох си десет минути, после реших да изляза. Него го нямаше. Със сигурност беше отишъл да омайва друга късметлийка. Запътих се към бара по права линия, където през навалицата бях забелязала златистата рокля на Каро. Тя разговаряше оживено с някого. Обърна се надясно и аз видях събеседника й.

Буквално се заковах на място. Тялото ми реши преди мозъка, че присъствието ми при тях е ненужно. Каро беше великолепна, висока и самоуверена амазонка. Роклята й от златисто ламе подчертаваше извивките на тялото й — очевидно не носеше бельо. Изглеждаше като от реклама за парфюм в лъскаво списание, а мъжът идеално й подхождаше. Беше съвършен. Висок, солиден, изглеждаше мускулест, без да създава впечатление, че спортува маниакално. Може би беше гребец или тенисист. А може би дървосекач. Да, със сигурност щеше много да го бива като дървосекач. Помня, че изпитах неестествено силно желание да го гледам как прави точно това. Имаше къса кестенява коса. Небрежен, но и уместно делови. Усмихна се широко на нещо, което не чух добре, а Каро избухна в смях. Не знам защо, ускорих крачка. Иска ми се да вярвам, че тялото ми се задейства само по силата на нужда на клетъчно ниво. Както и да е, изпънах се в пълен ръст без ни най-малка представа какво ще кажа, когато стигна при тях, и без изобщо да контролирам действията си. Погледът му улови моя от десетина крачки и ме привлече, затанцува по тялото ми — щях да привикна с този танц и да копнея за него до края на живота си. Взря се в лицето ми, стрелкаше се от очите към устата, търсеше истинската мен.

Бях имала време да се преоблека след снимките и бях избрала пепеляворозов ретро костюм и златисторозови обувки с многобройни каишки. Беше облекло за спешни случаи вечер. Изглеждах добре с него. Знам го, защото мъже като този от хедж фонда не гледат що за личност си.

Каро се обърна към мен, следвайки погледа на мъжа.

— Здрасти, милинка. Къде се изгуби?

Тя грейна срещу мен, видимо доволна от въздействието, което предизвиквахме двете.

Усетих как по шията ми плъзна руменина, но я спрях.

— Марк, това великолепно същество е приятелката ми Ерин. Творческа личност. Снима документални филми. Гениална е — изгука Каро и ме хвана под ръка озадачаващо собственически. — Ерин, това е Марк. Работи в Сити и колекционира съвременно изкуство. Но вече сме установили, че не е почитател на произведения с калашници или човешки нокти. С тези две изключения е отворен за всичко. Нали?

Той се усмихна и протегна ръка.

— Приятно ми е да се запознаем, Ерин.

Очите му ме приковаха, обгърнаха ме. Поех ръката му и се постарах ръкостискането ми да е уверено. Усетих топлата му длан около пръстите си, още студени след миенето. Позволих си усмивка, оставих я да плъзне по ъгълчетата на устата ми и нагоре към очите. Дадох му малко от себе си.

— И на мен — отговорих аз.

Исках да разбера на кого принадлежи той, можех ли да го имам. Възможно ли беше?

— Иска ли някой питие? — попитах.

— Всъщност, милинка, ще отскоча до тоалетната. Връщам се след минута — изчурулика Каро и изчезна, оставяйки след себе си наситено благоухание.

Остави ми и мъжа. Но сигурно на Каро постоянно й се лепяха готини типове.

Марк леко разхлаби вратовръзката си с показалец и палец. Тъмносин костюм. Мамка му.

— Питие, Марк? — повторих аз.

— О, боже, не, извинявай, остави на мен.

Шампанското бе поръчано с едно кимване и махване с ръка. Той ме покани с жест в едно сепаре и двамата седнахме на ниска маса. Оказа се, че току-що се е запознал с Каро и е дошъл сам. Е, по-точно с приятел на име Ричард.

— Който разговаря с онази прелестна дама ето там — посочи Марк жена, която очевидно беше компаньонка.

Ботуши от изкуствена кожа до коленете и отегчен блуждаещ поглед. Ричард явно не се смущаваше от липсата на принос в разговора от нейна страна и говореше за двама.

— О! Интересно.

Марк се усмихна широко, кимна, а аз не съумях да възпра смеха си. Той също се засмя.

— С Ричард сме много близки — каза Марк с шеговита тържественост. — Днес е командирован тук от една швейцарска банка. На практика съм му пазач. Или гледач? Не знам. Трябва само да го водя там, където поиска. А това очевидно е… тук. Какви документални филми правиш?

— В момента не много. Но всъщност едва започвам. Заснех един късометражен за норвежките рибари. В знак на почит към Мелвил, нещо като „Старецът и морето“.

Проверих дали не го отегчавам. Той се усмихна и ми кимна да продължа. Разговаряхме цели два часа, изпихме две бутилки „Круг“, които допусках, че ще плати той, защото щяха да струват колкото едномесечния ми наем. Всичко се лееше с лекота — и разговорът, и шампанското. Когато Марк се усмихваше, бедрото ми неволно се стягаше.

Магията секна, когато приятелят на Марк улови погледа му от другия край на заведението и му даде знак, че с дамата си тръгват. Вероятно беше извоювал някакво споразумение.

— Опасявам се, че се налага да тръгвам — надигна се Марк неохотно.

— Трябва да го изпратиш ли? — опитах се да печеля време.

Не ми се искаше да му поискам телефона, искаше ми се той да поиска моя.

— Боже, не, това би било… не, слава богу. Ще им спра такси и ангажиментът ми приключва. А ти?

— Каро живее съвсем наблизо. Сигурно ще пренощувам на канапето й.

Нямаше да ми е за пръв път, пък и честно казано, канапето й беше по-удобно от собственото ми легло.

— Но си в северната част, нали? Там живееш? — И той печелеше време.

Зад рамото му виждах как Ричард се мотае край стълбите, излъчващ пасивна агресия. Сигурно жената вече беше излязла на улицата, където минувачите я отегчаваха.

— Ами, да, във Финсбъри Парк.

Вече не бях сигурна накъде се е насочил разговорът. Пооплетохме се.

Той кимна решително. Беше си наумил нещо.

— Страхотно. Ами, казано с две думи, сестра ми ми подари за Коледа един прожекционен апарат, към който се пристрастих. Свети на празна стена в апартамента ми. Страхотно е. Искаш ли да гледаме нещо? Имам и документални филми. Едва ли ще ти хареса, но смятах да гледам един четиричасов за Чаушеску.

Погледнах го. Шегуваше ли се? Чаушеску? Това като нищо щеше да се окаже най-прекрасното откачено предложение, което бях получавала. Осъзнах, че не му бях отговорила. Той обаче продължаваше да говори, не се отказваше.

— Бившият румънски диктатор. Пял „Интернационалът“ по време на екзекуцията си. Прекалено зловещо? Вероятно. Ще ти допадне ли? Много е гот, нали? Имал собствен туристически автобус „Чаушеску бус“.

Замълча. Самото съвършенство.

— Забележително. Наистина забележително. Ще ми бъде страшно приятно. Съгласна съм.

Извадих новата си визитна картичка от чантата и му я подадох. Беше ми за трети път, откакто ги поръчах след дипломирането си миналия месец. Но жестът изглеждаше отработен. Фред Дейви имаше визитката ми, Каро също, а вече и Марк Робъртс се сдоби с нея.

— Свободна съм следващата седмица. Хайде да гледаме този мастодонт за Чаушеску.

С тези думи се обърнах и се отдалечих. Впрегнах цялата си воля, за да не погледна през рамо, преди да се скрия от поглед.