И Люсиен, и госпожа Дьо Баржьотон, и Жантий, и камериерката Албертин никога не разказаха как бе минало това пътуване. При постоянното присъствие на прислугата обаче може да се предположи, че то едва ли е било особено весело за влюбения, очакващ всички възможни удоволствия, свързани с подобно отвличане. Люсиен, който за първи път пътуваше с пощенска кола, се смая, когато установи, че по пътя от Ангулем до Париж бе изхарчил почти цялата сума, която бе предназначил за едногодишен престой в Париж. Като всички хора, съчетаващи очарованието на младостта със силата на дарованието, той допусна слабостта да изрази наивно удивлението си пред новите за него неща. Мъжът трябва добре да изучи жената, преди да издаде пред нея непосредствено чувствата и мислите си. Ако любимата е не само издигната, но и нежна, тя се усмихва на неговите детинщини и ги разбира. Но ако е малко по-суетна, не прощава на любимия си, че се е показал дете, суетен или наивен. Много жени влагат такава екзалтация, когато си изберат някой кумир, че искат винаги да виждат божество в него, докато жените, които обичат мъжа заради самия него, а не за самите себе си, обожават не само достойнствата, но и слабостите му. Люсиен не беше още отгатнал, че любовта на госпожа Дьо Баржьотон беше само присадка върху нейната гордост. Той не прояви достатъчно прозорливост, за да си обясни някои усмивки на Луиз по време на пътуването, когато, вместо да сдържи възторга си, той ликуваше спонтанно като млад плъх, излязъл от дупката си.

Пътниците отседнаха преди разсъмване в хотел „Гайар-Боа“ на улица Ешел. Двамата влюбени бяха толкова уморени, че Луиз пожела веднага да си почине и си легна, като заповяда на Люсиен да си вземе стая над нейната. Люсиен спа до четири часа следобед. Госпожа Дьо Баржьотон прати да го събудят за вечеря, той се облече страшно бързо, като разбра колко е часът, и намери Луиз в една отвратителна стая, срам за Париж, където въпреки големите претенции за изтънченост все още няма нито един хотел, в който богатият пътник може да се почувствува като у дома си. Още сънен, с премрежен поглед, Люсиен не можа да разпознае своята Луиз в тази студена стая, без слънце, с избелели пердета, с изтъркана жалка мозайка на пода, с износени просташки мебели, купени вероятно на старо. Има наистина някои хора, които, извадени от обстановката и обкръжението, които представляват техния обичаен фон, загубват не само външния си вид, по и стойността си. Живите човешки същества имат своя собствена атмосфера, която им подхожда, както полусянката на картините на фламандските художници е необходима, за да оживяват фигурите, създадени от гениалните творци. Това особено важи за хората от провинцията. Освен това госпожа Дьо Баржьотон му се стори по-достолепна и по-замислена, отколкото би трябвало да изглежда в деня, когато започваше тяхното безпрепятствено щастие. Жантий и Албертин им прислужваха — Люсиен не можеше да се оплаче. Вечерята не беше така изобилна и доброкачествена, което е характерно за провинцията. Порциите, строго определени по спекулативни съображения, бяха доставени от съседния ресторант, лошо сервирани и незадоволителни. Париж никак не е красив в тези ежедневни дреболии, на които са обречени не особено заможните хора. Люсиен изчака да завършат вечерята, за да поговори насаме с Луиз за промяната в държанието й, която му се струваше необяснима. Той не се лъжеше. Докато спеше, едно важно събитие се беше случило, защото разсъжденията са събитията в нашия душевен живот.

Към два часа следобед Сикст дю Шатле беше дошъл в хотела, заповядал бе да събудят Албертин и беше изказал желание да говори с нейната господарка. Госпожа Дьо Баржьотон едва бе смогнала да се облече, когато той дойде повторно. Анаис го прие към три часа, силно заинтригувана от странното появяване на Дю Шатле, защото си въобразяваше, че напълно е укрила дирите си.

— Последвах ви с риск да бъда мъмрен от началството си — заяви той, като се поклони, — защото предвиждах какво ще ви се случи. Но дори и да загубя мястото си, вие поне няма да се погубите!

— Какво искате да кажете? — възкликна Наис.

— Съвсем ясно ми е, че обичате Люсиен — поде той с нежно и примирено изражение, — защото наистина трябва да сте влюбена в един мъж, за да не мислите за нищо, да забравите всички условности, и то именно вие, която ги знаете толкова добре. Нима наистина си въобразявате, обожаема Анаис, че ще бъдете приета у госпожа Д’Еспар или в който и да е светски салон, щом стане известно, че просто сте избягали от Ангулем с някакъв младеж, и то след дуела между господин Дьо Баржьотон и господин Дьо Шандур? Отиването на вашия мъж в Ескарбас прилича на раздяла. В подобен случай добре възпитаните хора най-напред се бият за жените си, а после ги оставят свободни. Обичайте господин Дьо Рюбампре, покровителствувайте го, правете каквото искате с него, но не живейте заедно. Ако някой тук узнае, че сте пътували в една и съща кола, обществото, в което желаете да влезете, ще ви отрече. Впрочем, Наис, не правете подобни жертви за младеж, когото още не сте сравнили с никого, който не е бил подложен на никакво изпитание и който може да ви забрави тук заради първата парижанка, стига само да му се стори по-нужна от вас за неговите амбиции. Не искам да вредя на мъжа, когото обичате, но ще ми позволите да поставя вашите интереси по-горе от неговите и да ви кажа: „Проучете го! Разберете правилно цялото значение на постъпката си.“ Ако намерите вратите затворени, ако жените откажат да ви приемат, поне няма да съжалявате за толкова жертви, щом се убедите, че мъжът, за когото ги правите, ще бъде винаги достоен за тях и ще ги оцени. Госпожа Д’Еспар е особено добродетелна и строга в морално отношение, защото живее отделно от мъжа си и никой не знае причината за тяхното неразбирателство. Нейните роднини обаче Наварен, Бламон-Шоври, Льононкур са около нея, най-благонравните жени я посещават и приемат с уважение, така че цялата вина пада върху маркиз Д’Еспар. Още при първото ви посещение при нея ще се убедите в правотата на думите ми. Естествено аз мога да ви предскажа, понеже познавам Париж: влизайки в дома на маркизата, ще изпаднете в отчаяно положение, ако тя узнае, че сте отседнали в хотел „Гайар-Боа“ със сина на аптекар, макар че той би желал да бъде господин Дьо Рюбампре. Тук ще срещнете съпернички, много по-умни и по-хитри от Амели, те много бързо ще разберат коя сте, къде сте, откъде идвате и какво правите. Както виждам, разчитали сте на вашето инкогнито, но вие принадлежите към личностите, за които няма инкогнито. Няма ли да срещнете навсякъде Ангулем? Депутатите от Шарант идват за откриването на Камарите. Генералът прекарва отпуската си в Париж. Достатъчно е един-единствен жител на Ангулем да ви срещне и вашият живот ще бъде предрешен: вие ще бъдете само любовницата на Люсиен. Ако се нуждаете от мене за каквото и да било, ще ме намерите у главния данъчен началник на улица Фобур-Сент-Оноре, на две крачки от дома на госпожа Д’Еспар. Познавам добре съпругата на маршал Кариляно, госпожа Дьо Серизи и председателя на Държавния съвет и мога да ви представя у тях, но вие ще се запознаете с толкова хора у госпожа Д’Еспар, че няма да имате нужда от мен. Вместо вие да желаете да бъдете поканена в един или друг салон, вас ще ви желаят във всички.

Дю Шатле има възможност да говори на воля, без госпожа Дьо Баржьотон да го прекъсне. Тя беше поразена от правотата на неговите забележки. Кралицата на Ангулем действително беше разчитала на своето инкогнито.

— Прав сте, драги приятелю — каза тя, — но как трябва да постъпя сега?

— Позволете ми да ви потърся подходящ, напълно мебелиран апартамент. Така ще ви излезе по-евтино, отколкото в хотела и ще имате свой дом. Ако слушате мене, трябва да се преместите там още тази вечер.

— Но как узнахте адреса ми? — запита тя.

— Не беше мъчно да позная колата ви, а освен това бях тръгнал подир вас. В Севр кочияшът, който ви е довел, каза адреса на моя кочияш. Ще ми позволите ли да се занимая с квартирата ви? Ще ви пиша скоро, за да ви съобщя къде съм ви настанил.

— Добре, правете каквото знаете.

Този неин отговор привидно нямаше значение, а всъщност беше решаващ. Барон Дю Шатле беше говорил по светски начин с една светска дама. Той бе дошъл при нея облечен съвсем изискано, по парижки маниер. Красив кабриолет с хубави коне го беше довел до хотела. Госпожа Дьо Баржьотон случайно се приближи до прозореца, замислена над положението си, и видя, когато старото конте си отиде. Само след няколко минути, събуден и облечен набързо, Люсиен се яви пред погледа й с миналогодишния си евтин панталон и с лошо скроения си редингот. Беше красив, но облечен смешно. Облечете Аполон Белведерски или Антиной като разносвач на вода и ще видим дали ще познаете тогава божественото творение на гръцкото или римско длето. Очите сравняват, преди сърцето да поправи бързата машинална преценка. Контрастът между Люсиен и Шатле беше толкова очебиен, че не можеше да не порази погледа. Когато към шест часа вечерята завърши, госпожа Дьо Баржьотон покани Люсиен да седне до нея на едно оръфано канапе, покрито с евтина басма с жълти цветя.

— Мили Люсиен — каза му тя, — не мислиш ли, че ако сме извършили едно безумие, еднакво убийствено и за двама ни, сега е разумно да го поправим? Ние, мили мой, не бива да живеем заедно в Париж, нито да дадем повод да ни заподозрат, че сме пристигнали заедно тук. Твоето бъдеще зависи много от моето положение и аз в никакъв случай не трябва да се компрометирам. Затова още тази вечер ще се настаня на няколко крачки оттук, а ти ще останеш в хотела и така ще се виждаме всеки ден, без никой да може да каже каквото и да било.

Луиз обясни на Люсиен законите на светския живот. Той я гледаше смаян. Без да знае, че когато една жена изтрезнява от безумието си, тя изтрезнява и от любовта си, той все пак разбра, че не е вече ангулемският Люсиен. Луиз му говореше само за себе си, за своите интереси, за своето добро име, за висшето общество и за да прикрие егоизма си, се опитваше да го убеди, че всичко това се отнася до самия него. Той нямаше никакво право над Луиз, станала внезапно госпожа Дьо Баржьотон, и още по-тежко — нямаше никаква власт над нея. Тогава младежът не можа да сдържи едрите сълзи, които потекоха от очите му.

— Ако аз съм вашата слава, вие сте много повече за мене, вие сте единствената ми надежда и цялото ми бъдеще. Бях си помислил, че ако споделяте успехите ми, трябва да споделите и неволите ми, а ето че вече се разделяме.

— Вие ме осъждате, значи, не ме обичате.

Люсиен я погледна така печално, че тя неволно му каза:

— Мило дете, ще остана, ако искаш, но ние ще се погубим и ще загубим всяка опора. И когато се окажем и двамата еднакво бедни и отблъснати, когато неуспехът — всичко трябва да се предвиди — ни върне обратно в Ескарбас, не забравяй, моя любов, че съм те предупредила за тази развръзка и че съм ти предложила да постигнем успех, съобразявайки се със законите на висшето общество и подчинявайки им се.

— Луиз — отвърна поетът и я прегърна, — твоята разсъдливост ме плаши. Помисли, че аз съм още дете и се оставих напълно на твоята скъпа воля. Решил бях да възтържествувам над хората и обстоятелствата със собствените си сили, но ако успея по-бързо с твоята помощ, ще бъда щастлив да дължа на тебе цялото си благополучие. Прости ми, премного вложих от себе си в тебе, затова се боя. За мен раздялата е предвестник на изоставянето, а изоставянето е смърт.

— Но, мило дете, светският закон ти иска съвсем малко. Става въпрос само да спиш тук, а ще прекарваш целия ден при мене и никой няма да може да каже нищо.

Няколко ласки окончателно успокоиха Люсиен. След един час Жантий донесе писмо от Шатле, който съобщаваше на госпожа Дьо Баржьотон, че й е намерил апартамент на улица Ньов-дьо-Люксамбур. Тя се осведоми къде се намира тази улица, оказа се, че не е много далеч от улица Ешел, затова каза:

— Съседи сме.

Два часа по-късно Луиз се качи в изпратената от Шатле кола и отиде в новото си жилище. Апартаментът, мебелиран от търговци на мебели с оглед да бъде даван под наем на богати депутати или високопоставени личности, пребиваващи за кратко време в Париж, беше пищен, но неудобен. Към единадесет часа Люсиен се върна в скромния си хотел, без да е видял от Париж нищо друго освен частта от улица Сент-Оноре, която се намира между улица Ньов-дьо-Люксамбур и неговата. Той си легна в жалката стая, сравнявайки я неволно с великолепния апартамент на Луиз. Тъкмо когато излизаше от дома й, пристигна барон Дю Шатле. Той се връщаше от прием у министъра на външните работи в елегантно вечерно облекло. Идваше да уведоми госпожа Дьо Баржьотон за всичко, което бе уредил за нея. Луиз беше неспокойна, този лукс я плашеше. Провинциалните нрави все пак бяха упражнили въздействието си над нея, тя беше станала дребнава в сметките си. Водеше толкова редовен живот, че сигурно щеше да минава за скъперница в Париж. Беше взела със себе си почти двадесет хиляди франка в чек на държавното съкровище и възнамеряваше да покрие с тази сума допълнителните си разноски за четири години. Сега вече се опасяваше, че тези пари няма да й стигнат и че ще трябва да направи дългове. Шатле й каза, че апартаментът й ще струва само шестстотин франка месечно.

— Това е нищо — забеляза той, като видя, че Наис трепна. — Ще имате на разположение кола срещу петстотин франка месечно, общо петдесет луидора. Остава да се погрижите за тоалета си. Дама, която посещава висшето общество, не би могла да живее иначе. Ако искате да издействувате за господин Дьо Баржьотон пост на главен данъчен началник или служба в двореца, не бива да водите жалко съществуване. Тук само богатите могат да получат нещо. Цяло щастие е за вас, че сте взели със себе си Жантий, който ще ви придружава, и Албертин, която ще ви служи за камериерка, защото прислугата в Париж е направо разорение. Вероятно рядко ще се храните у вас, защото ще бъдете постоянно поканена някъде.

Госпожа Дьо Баржьотон и баронът поведоха разговор за Париж. Дю Шатле й разказа злободневните събития, хилядите дреболии, които човек трябва да знае, ако иска да го смятат парижанин. Той посъветва Наис от кои магазини да прави покупките си: препоръча й Ербо за шалчетата без периферия, даде й адреса на шивачката, която може да замести нейната Викторин, и на Жюлиет — за шапки и нощни бонета. Изобщо даде й да разбере, че трябва да смъкне от себе си ангулемската си кожа. Преди да си отиде, има последното си щастливо хрумване.

— Утре — подхвърли той небрежно — навярно ще имам ложа за някое представление. Ще дойда да ви взема, вас и господин Дьо Рюбампре. Нали ще ми позволите да ви въведа и двамата в парижкия живот?

„Той е по-великодушен, отколкото си мислех“ — каза си госпожа Дьо Баржьотон, когато той покани и Люсиен.

През месец юни министрите се чудят какво да правят с ложите си в театрите: правителствените депутати и техните пълномощници се занимават с гроздобер или жътва, най-взискателните им познати са на село или пътуват, затова по това време най-хубавите ложи на парижките театри са заети от разнородни гости, които обичайните посетители виждат само тогава и които придават на публиката вид на изтъркан килим. Дю Шатле си беше помислил, че благодарение на това обстоятелство би могъл, без да похарчи много пари, да достави на Наис най-съблазнителното за провинциалистите развлечение. На другия ден, при първото си посещение, Люсиен не намери Луиз. Тя беше излязла да направи някои необходими покупки. Отишла беше да се посъветва с посочените й от Шатле важни и знаменити специалисти по женското облекло, защото беше вече писала за пристигането си на маркиза Д’Еспар. Макар че госпожа Дьо Баржьотон беше достатъчно уверена в себе си, след като толкова дълго бе властвувала в Ангулем, сега беше обзета от необичаен страх да не би да изглежда провинциалистка. Имаше достатъчно усет, за да знае до каква степен отношенията между жените зависят от първите впечатления, и макар че беше уверена, че ще може много бързо да се изравни с високопоставени дами като госпожа Д’Еспар, чувствуваше, че ще й бъде необходимо нейното благоволение за първите й стъпки и главно не искаше да пропусне нещо, което би допринесло за успеха й. Затова беше безкрайно благодарна на Шатле, че й показа средствата да бъде в тон с парижкото добро общество. По странно стечение на обстоятелствата маркизата беше в такова положение, че й беше много приятно да услужи на една роднина на мъжа си. Без явни причини маркиз Д’Еспар се беше оттеглил от обществото. Той не се занимаваше нито със собствената си работа, нито с политика, нито със семейството си, нито с жена си. Станала по този начин господарка на постъпките си, маркизата чувствуваше нужда от обществено одобрение. Затова беше щастлива, че може да замести в този случай маркиза, оказвайки покровителство на негова роднина, и за да подчертае още повече грешките на съпруга си, реши да придаде особена показност на това покровителство. Още същия ден писа на госпожа Дьо Баржьотон, родена Негрьопьолис, едно пленително писмо, толкова издържано по форма, че е нужно време, преди човек да схване пълната липса на истинско съдържание.

Тя била щастлива, че това обстоятелство я сближавало с една личност, за която много била слушала и желаела да опознае, защото приятелствата в Париж са нетрайни, а тя копнеела да обикне някого на земята. А ако това не станело, щяла да погребе само още една илюзия при другите си илюзии. Тя се поставяла изцяло на разположение на братовчедка си и щяла да отиде веднага при нея, ако едно неразположение не я задържало вкъщи, но й била много задължена, че се е сетила за нея.

По време на първата си безцелна разходка по булевардите и улица Ла Пе Люсиен, като всеки новодошъл, се занимаваше много повече с декора, отколкото с хората. В Париж сградите първи привличат вниманието: луксът на магазините, високите къщи, напливът на коли. Постоянното противоречие между изключителен лукс и изключителна мизерия поразява най-много. Изненадан от множеството, сред което беше чужд, този човек с богато въображение се почувствува безкрайно малък. Хората, които се радват в провинцията на известно уважение и на всяка крачка срещат доказателство за своето значение, не могат да свикнат с пълното и внезапно загубване на стойността си. Да си нещо в своя край и нищо в Париж, са две състояния, които изискват преход, и хората, които минават внезапно от едното в другото, се чувствуват едва ли не заличени. За млад поет, който досега намираше отзвук на всичките си чувства, на всичките си мисли и приятелска душа, готова да сподели всичките му усещания, Париж изглеждаше непоносима пустиня. Люсиен не беше облякъл хубавия си син фрак и се смути от жалкото, да не кажем окаяно състояние на облеклото си, когато отиде при госпожа Дьо Баржьотон по-късно, надявайки се, че тя вече се е върнала. Завари при нея барон Дю Шатле, който покани и двамата на вечеря в „Роше-дьо-Канкал“. Замаян от вихрения парижки живот, Люсиен не можа нищо да каже на Луиз: те бяха тримата в колата, но той стисна ръката й и тя отвърна приятелски на мислите, изразени с този жест. След вечерята Шатле заведе двамата си гостенина във „Водевил“. Люсиен беше дълбоко в себе си недоволен от присъствието на Дю Шатле, той проклинаше случайността, която го беше довела в Париж. Данъчният началник обясни целта на пътуването си със служебните си амбиции: надявал се да го назначат главен секретар на някое ведомство и да постъпи в Държавния съвет като докладчик. Идвал да види какво става с обещания пост, защото човек като него не можел да остане данъчен началник. По-скоро предпочитал нищо или да стане депутат, да се върне в дипломацията. Той се самовеличаеше. Люсиен признаваше смътно превъзходството на този стар красавец като човек от висшето общество, в крак с парижкия живот. Неудобно му беше главно, че му е задължен за това развлечение. Докато поетът се чувствуваше неуверен и принуден, бившият частен секретар на принцесата беше като риба във вода. Той се усмихваше на колебанието, удивлението, въпросите, дребните грешки, допуснати от неговия съперник поради липса на опитност, както старите морски вълци се подиграват на новаците, несвикнали в морето. Люсиен виждаше за пръв път театрално представление в Париж и това удоволствие го възнагради за неудоволствието, причинено от смущението му. Тази вечер беше забележителна, защото той тайно се отрече от много свои представи за провинциалния живот. Кръгът се разширяваше, обществото вземаше други измерения. Съседството с няколко красиви парижанки, елегантно и модерно облечени, го принуди да забележи старомодния, макар не лишен от претенция за елегантност тоалет на госпожа Дьо Баржьотон. Нито платът обаче, нито кройката, нито цветовете бяха в тон с модата. Прическата й, която му се струваше толкова съблазнителна в Ангулем, изглеждаше ужасно безвкусна в сравнение с изтънчените изобретения на всяка друга тукашна жена. „Дали ще си остане такава?“ — запита се той, без да знае, че тя беше използувала целия ден за подготовка на преобразяването си. В провинцията няма нито избор, нито възможност за сравнение. Навикът да виждаме дадени лица им придава някаква условна красота. Жена, която минава за красавица в провинцията, в Париж няма да привлече вниманието, защото тя е хубава само в потвърждение на поговорката: „В царството на слепите едноокият е цар“. Люсиен правеше същото сравнение, което госпожа Дьо Баржьотон беше направила предната вечер между него и Шатле. И тя от своя страна си позволяваше в момента странни размишления за възлюбения си. Въпреки необикновената си красота горкият поет беше много лошо облечен. Рединготът с много къси ръкави, простите му провинциални ръкавици, тясната му жилетка го правеха невероятно смешен край другите младежи на балкона. Госпожа Дьо Баржьотон го намираше направо жалък. Шатле, ухажващ я сдържано, проявяващ към нея загриженост, издаваща дълбоко чувство, Шатле, елегантен и самоуверен като актьор на сцената на собствения си театър, спечели за два дни всичко, което бе загубил за шест месеца. Макар повечето хора да не приемат, че чувствата се изменят внезапно, безспорно е, че двама влюбени често скъсват по-бързо, отколкото са се свързали. И у госпожа Дьо Баржьотон, и у Люсиен се пораждаше взаимно разочарование, чиято причина беше Париж. Животът разширяваше хоризонтите си пред очите на поета, а обществото придобиваше нов облик в очите на Луиз. И за единия, и за другия една случайност беше достатъчна, за да унищожи връзките, които ги свързваха. Този удар с брадва, жесток за Люсиен, не се забави много. Госпожа Дьо Баржьотон върна поета в неговия хотел и се прибра в апартамента си, придружена от Дю Шатле, и това съвсем не се хареса на клетия влюбен. „Какво ли ще си кажат за мене?“ — мислеше си той, качвайки се в тъжната си стая.

— Много е скучен горкият хлапак — забеляза Дю Шатле усмихнат, когато затвориха вратичката на колата.

— Така е с всички, които носят цял свят от мисли в сърцето и мозъка си. Хората, които изразяват толкова много неща в дълго бленувани красиви творби, се отнасят с презрение към разговора, общуване, в което духът обеднява, раздавайки се на дребно — заяви гордата Негрьопьолис, която все пак намери у себе си смелост да защити Люсиен не толкова заради него, колкото заради самата себе си.

— Напълно съм съгласен с вас — каза баронът, — но ние живеем с хората, а не с книгите. Чуйте, скъпа Наис, както виждам, между вас двамата няма още нищо и това много ме радва. Ако се решите да вмъкнете в живота си някакво чувство, което ви е липсвало досега, заклевам ви, не го давайте на този лъжегений. Може бе сте се измамили, може би след няколко дни, сравнявайки го с истински даровити хора, действително забележителни, каквито ще срещнете, ще разберете, любима моя сирена, че сте се нагърбили и сте довели до пристанището не поет с лира, а жалка маймуна, без маниери, без достойнства, глупава и претенциозна, която може да е била остроумна в Умо, но в Париж се превръща в най-посредствен хлапак. Ами че тук се издават всяка седмица томове стихотворения и най-незначителното от тях е много по-хубаво от цялата поезия на господин Шардон. За бога, почакайте и сравнете! Утре, петък, има представление в операта — каза той, когато колата навлезе в улица Ньов-дьо-Люксамбур. — Госпожа Д’Еспар има на свое разположение ложата на първите благородници от двореца и непременно ще ви покани. За да ви видя в пълната ви слава, аз ще отида в ложата на госпожа Дьо Серизи. Дават „Данаидите“.

— Сбогом — каза му тя.

На следващия ден госпожа Дьо Баржьотон се постара да се облече в подходящо за сутрешно посещение облекло, за да отиде при братовчедка си госпожа Д’Еспар. Беше хладно и между ангулемските си вехтории тя избра една рокля от зелено кадифе, доста екстравагантно гарнирана. И Люсиен разбра, че е необходимо да вземе прословутия си син фрак, защото вече се отвращаваше от грозния си редингот. Той искаше да бъде винаги добре облечен, защото предполагаше, че би могъл да срещне маркиза Д’Еспар или да отиде ненадейно у нея. Качи се в един файтон, за да освободи веднага багажа си. Само за два часа похарчи три-четири франка и това го накара да се замисли сериозно върху финансовите мащаби на парижкия живот. След като се облече възможно най-грижливо, той пристигна на улица Ньов-дьо-Люксамбур и срещна на вратата Жантий, придружен от лакей във великолепна ливрея.

— Тъкмо отивах у вас, господине. Господарката ми ви изпраща това писмо — каза Жантий, който не познаваше учтивите парижки формули, свикнал с простите провинциални нрави.

Лакеят взе поета за прислужник. Люсиен разпечата писмото и узна, че госпожа Дьо Баржьотон ще прекара деня у маркиза Д’Еспар, а вечерта ще отиде на опера. Но тя канеше и Люсиен, тъй като братовчедка й имала едно място в ложата си за младия поет и била очарована да му достави това удоволствие.

„Значи, тя ме обича! Опасенията ми са безсмислени — каза си Люсиен. — Ще ме представи още тази вечер на братовчедка си.“

Той подскочи от радост и реши да прекара весело времето до щастливата вечер. Спусна се към Тюйлери, за да се разходи, преди да вечеря у Вери. И ето го нашият Люсиен, засмян, безгрижен, окрилен от щастие! Той се появява на терасата Фьойан, прекосява я, разглежда разхождащата се тълпа, красивите жени и техните обожатели, елегантните контета, разхождащи се на двойки, хванати под ръка, поздравяващи се с приветливи погледи. Каква разлика между тази тераса и Болийо! Накацалите тук птици бяха толкова различно красиви в сравнение с Ангулем. Все едно всички пищни цветове, които блестят по пернатите родове на Индия и Америка, сравнени със сивите цветове на европейските птици. Люсиен прекара два жестоки часа в Тюйлери: той подложи сам себе си на строг оглед и преценка. Най-напред нито един от тези елегантни младежи не носеше фрак. Ако му се мернеше мъж с фрак, той се оказваше или старец над пределната възраст, бедняк, рентиер от квартала Маре, или дребен служащ. След като разбра, че съществува дневно и вечерно облекло, поетът, благодарение на проницателния си поглед и силна емоционалност, осъзна грозното си облекло и смешните недостатъци на фрака му със старомодна кройка, лош син цвят, просташка яка, поли, които от многото носене падаха една върху друга. Копчетата бяха почервенели, по гънките се белееха протритите места. Освен това жилетката му беше много къса и така смешно провинциална, че той тутакси закопча догоре фрака си, за да я скрие. На всичко отгоре светли панталони носеше само простолюдието. Елегантните мъже бяха облечени в изящни панталони от модни платове или безупречно бели. Впрочем всички панталони бяха прихванати под токовете на обущата, а неговият висеше и долният му край грозно се подгъваше над обувките му. Той имаше бяла връзка, бродирана по края от сестра му, която беше видяла подобни връзки у господата Дю Отоа и Дьо Шандур и беше побързала да направи същата и за брат си. Не само че никой освен някакви важни особи, стари банкери, строги чиновници — не носеше бяла връзка сутрин, но горкият Люсиен видя от другата страна на решетъчната ограда на Тюйлери, на тротоара на улица Риволи, един бакалски чирак с кошница на глава, на чийто врат жителят на Ангулем забеляза връзка, чиито два края бяха избродирани от ръката на любима работничка. Като видя това, Люсиен почувствува остра болка в сърцето — в този още недобре проучен орган, където се таи нашата чувствителност и където, откакто съществуват емоции, хората слагат ръка при голяма радост или при голяма скръб. Не преценявайте нашия разказ като детинщина. Естествено на богатите хора, които никога не са изпитали подобни страдания, това описание ще се стори жалко и преувеличено, но тревогите на бедняците заслужават внимание не по-малко от кризите, които разтърсват живота на могъщите и привилегированите на земята. Не страдат ли еднакво и едните, и другите? Страданието облагородява всички. Пък и нека променим предметите на сравнение: вместо лошия костюм сложете орден, отличие, титла. Тези наглед дребни неща не са ли изтерзали дори най-блестящи съществования? Въпросът за облеклото е между другото от огромно значение за хора, които искат да покажат, че имат нещо, което нямат, защото често това е най-доброто средство да го притежават един ден. Студена пот изби Люсиен при мисълта, че трябва да се яви облечен така вечерта пред маркиза Д’Еспар, сродница на пръв кралски придворен, пред жена, чийто салон се посещава от най-отбрани знаменитости. „Наистина изглеждам като син на аптекар, същински бакалски чирак!“ — каза си той вбесен, докато край него минаваха изящните, кокетни и елегантни младежи от предградието Сен-Жермен. Те всички имаха нещо общо в държането и си приличаха по изящната линия, по благородството на облеклото, по изражението на лицето, като същевременно всички се различаваха с нещо характерно за всеки поотделно. Всички умееха да подчертаят преимуществата си благодарение на някакъв усет, който младите мъже в Париж притежаваха в не по-малка степен от жените. Люсиен беше наследил от майка си ценната физическа изтънченост и красота и съзнаваше тяхната стойност, но това злато беше още под форма на руда, а не обработено. Косите му бяха подстригани лошо. Вместо подходяща яка, която да му помогне да държи главата си високо изправена, грозната яка на ризата скриваше целия му врат. И понеже и меката връзка не оказваше съпротива, главата му тъжно клюмаше надолу. Коя жена би отгатнала изящните му крака в грубите ангулемски обувки? Кой младеж би завидял на стройната му снага, скрита под синия чувал, който досега той бе смятал за фрак? Поетът съглеждаше прекрасни копчета по ослепителни ризи, докато неговата жълтееше! Всички тези изтънчени благородници имаха чудни ръкавици, а той — жандармски! Един си играеше с бастун с изящна дръжка, друг носеше риза с маншети, на които блестяха дивни златни копчета, трети разговаряше с една дама, като размахваше чудно камшиче, а богатите гънки на леко опръсканите му с кал панталони, звънтящите шпори и пристегнатият редингот показваха, че след малко ще яхне единия от двата коня, пазени от едно дребосъче. Онзи пък там вадеше от джоба на жилетката си плосък часовник, голям колкото монета от сто су, и гледаше колко е часът с израз на човек, дошъл по-рано или пропуснал срещата си. Взирайки се в тези красиви тоалетни принадлежности, чието съществуване дори не подозираше, Люсиен доби представа за света на необходимите излишни неща и потрепери при мисълта какви огромни средства са му нужни, за да играе ролята на красив младеж. Колкото повече се любуваше на тези млади хора с непринудено и щастливо изражение, толкова по-остро съзнаваше своя чудат външен вид, вид на човек, който не знае къде извежда пътят, по който е тръгнал, който не знае къде се намира Пале-Роял, след като е точно пред него, и който пита за Лувъра един минувач, а той му отговаря: „Точно пред вас е.“ Люсиен чувствуваше между този свят и себе си дълбока пропаст. Питаше се как би могъл да я прекоси, защото искаше да прилича на стройните и изтънчени парижки младежи. Всички тия патриции поздравяваха божествено облечени и божествено красиви жени, жени, за чиято целувка той би се оставил да го съсекат на парчета, както пажът на графиня Кьонигсмарк. В дебрите на паметта му Луиз в сравнение с тези кралици му се стори стара жена. Той срещна много от тези жени, за които още се споменава в историята на XIX век, жени, чиито ум, красота и любовни приключения ще бъдат не по-малко прославени, отколкото на древните царици. Край него мина изключително красива девойка, госпожица Де Туш, много по-известна под името Камий Мопен, забележителна писателка с рядка красота и рядък ум. Разхождащите се жени и мъже я назоваха тихо помежду си.

„Аха! — каза си той. — Ето я поезията.“

Какво представляваше госпожа Дьо Баржьотон в сравнение с това неземно същество, блестящо от младост, надежда, бъдеще, с нежна усмивка и черни очи, бездънни като небето, пламенни като слънцето! Тя се смееше, разговаряйки с госпожа Фирмиани, една от най-чаровните жени в Париж. Някакъв глас му извика: „Умът е лостът, който движи света!“ Друг глас обаче възрази, че опорната точка на този лост са парите. Той не пожела да остане по-дълго на арената на своето поражение, сред развалините си, и тръгна към Пале-Роял, като преди това се осведоми за посоката, защото още не познаваше топографията на собствения си квартал. Влезе у Вери и си поръча, за да се приобщи към насладите на Париж, богата вечеря, която го утеши и ободри. Бутилка бордо, стриди от Остенде, риба, яребица, макарони, плодове бяха nes plus ultra^[13] на неговите желания. Той с наслада си позволи това разточителство, мечтаейки да прояви духовитост тази вечер пред маркиза Д’Еспар и да изкупи жалкото си неподходящо облекло с размаха на интелектуалните си богатства. Сметката от петдесет франка, с които се надяваше да прекара доста време в Париж, го разбуди от бляновете му. Вечерята струваше едномесечно съществуване в Ангулем. И той почтително затвори вратата на този дворец, заричайки се никога вече да не стъпи там. „Ев беше права — мислеше си той, крачейки под каменната галерии към хотела, за да вземе още пари, — парижките цени не са цените на Умо.“

Пътем той се любуваше на магазините на шивачите и си представяше костюмите, които беше видял сутринта. „Не — извика той, — няма да се явя омотан в тия дрипи пред госпожа Д’Еспар!“ И изтича бърз като елен до хотел „Гайар-Боа“, качи се в стаята си, взе сто екю и се върна в Пале-Роял, за да се облече от глава до пети. Беше видял там магазин за обувки, бельо, жилетки и шапки: бъдещата му елегантност беше пръсната в десет магазина. Първият шивач, при който влезе, му даде да изпробва колкото си иска фракове и го убеди, че всички са последна мода. Люсиен излезе със зелен фрак, бял панталон и жилетка фантазе за двеста франка. Скоро си намери чифт елегантни обуща, напълно по мярка. Най-сетне, след като се снабди с всичко, което му беше нужно, той извика коафьора в хотела, където доставчиците донесоха покупките. В седем часа вечерта Люсиен нае файтон и поръча да го откарат в операта, накъдрен като светец от религиозно шествие, стегнат с жилетката и връзката, но малко притеснен в този калъф, който навличаше за първи път. Следвайки наставленията на госпожа Дьо Баржьотон, той попита къде е ложата на първите кралски благородници. При вида на младежа, който с непривичната си елегантност приличаше на шафер, разпоредителят го помоли да покаже билета си.

— Нямам.

— Тогава не можете да влезете — отговориха му сухо.

— Но аз съм поканен от госпожа Д’Еспар.

— Не сме длъжни да знаем това — отвърна служащият и неволно размени незабележима усмивка с колегите си.

В този момент пред главния вход спря кола. Един лакей, когото Люсиен не разпозна, сне стъпалото на каретата, от която излязоха две натруфени дами. Люсиен се дръпна да им стори път, защото не искаше разпоредителят да му направи някоя безочлива забележка.

— Господине, тази дама е маркиза Д’Еспар, която вие твърдите, че познавате — подхвърли му иронично разпоредителят.

Люсиен се смая, още повече че и госпожа Дьо Баржьотон отначало не го позна в новата му премяна. Но когато той пристъпи към нея, тя му се усмихна и каза:

— Чудесно съвпадение, елате.

Разпоредителите веднага станаха почтителни. Люсиен последва госпожа Дьо Баржьотон, която, качвайки се по широкото стълбище на операта, представи на братовчедка си своя Рюбампре. Ложата на първите дворцови сановници се намира в една от двете ниши в дъното на залата. Седналите в тях виждат всичко и всички ги виждат. Люсиен седна зад госпожа Дьо Баржьотон, щастлив, че е в сянка.

— Господин Дьо Рюбампре — каза ласкаво маркизата, — вие идвате за първи път в операта. Седнете до нас, по-напред, оттук ще виждате по-добре.

Люсиен се подчини. Първото действие беше към края.

— Добре сте употребили времето си — прошепна му Луиз, изненадана от метаморфозата на Люсиен.

Самата Луиз беше непроменена. Съседството на тази много елегантна жена, облечена съвсем по модата, на тази парижка госпожа Дьо Баржьотон, много й вредеше. Блестящата парижанка така добре подчертаваше несъвършенствата на провинциалистката, че Люсиен, който прогледна благодарение на хубавите жени в пищната зала и на тази високопоставена дама, видя най-сетне в гордата Анаис Дьо Негрьопьолис действителната жена, такава, каквато я виждаха парижаните: едра, суха, с червени петна по скулите, повехнала, не само червенокоса, но кокалеста, надута, превзета, претенциозна, провинциалистка в говора си и главно лошо облечена! И наистина гънките на една стара парижка рокля издават все пак добър вкус, човек може да си представи, да отгатне каква е била тя като нова, докато една стара провинциална рокля не ви говори нищо, тя е направо смешна. И роклята, и жената бяха без изящество и свежест, кадифето беше изтъркано, както и лицето. Люсиен, засрамен, че е бил влюбен в такъв чироз, се зарече да използува първия пристъп на добродетелност на своята Луиз, за да скъса с нея. Отличното му зрение позволяваше да види лорнетите, насочени към тяхната най-аристократична ложа. Елегантните жени явно разглеждаха госпожа Дьо Баржьотон, защото си шушукаха и се подсмиваха. Може би госпожа Д’Еспар разбра по жестовете и усмивките на жените причината на саркастичните им забележки, но остана напълно невъзмутима. Преди всичко всеки трябваше да познае в нейната другарка бедната роднина, дошла от провинцията, а всяко парижко семейство може да има такава сродница. Освен това братовчедка й бе споменала за тоалета си с известен страх, но тя я беше успокоила, защото си бе дала сметка, че щом се облече подходящо, Анаис много бързо ще усвои парижките маниери. Макар да не беше свикнала с парижкия тон, Анаис притежаваше в замяна вродената надменност на аристократките и това неуловимо нещо, което се нарича раса. Следващия понеделник щеше да покаже какво може. Впрочем маркизата беше сигурна, че щом обществото узнае, че тази жена е нейна братовчедка, щеше да престане да й се подиграва и щеше да почака, за да я проучи по-добре, преди да се произнесе. Люсиен не можеше да отгатне как щеше да се преобрази Луиз с шарф, метнат около шията, с красива рокля, с изящна прическа и главно, следвайки съветите на госпожа Д’Еспар. Докато се качваха по стълбата, маркизата каза на братовчедка си да не държи кърпичката си разгъната. Добрият или лошият вкус се изразяват в хиляди подобни малки подробности, които една умна жена бърза схваща, а някои жени никога не успяват да овладеят. Госпожа Дьо Баржьотон, предварително изпълнена с добра воля, беше достатъчно умна, за да разбере в какво греши. Госпожа Д’Еспар, уверена, че ученичката й няма да я изложи, си обеща да обработи вкуса й. Така тези две жени бяха сключили съюз, споен от взаимния им интерес. Госпожа Дьо Баржьотон тутакси се преклони пред идола на деня, чиито обноски, ум и обкръжение я съблазниха, смаяха и очароваха. Тя долови у госпожа Д’Еспар скритата сила на амбициозна, високопоставена дама и си каза, че ще успее, ако се превърне в сателит на това светило. И най-искрено й изрази възхищението си. Маркизата не остана равнодушна към тази чистосърдечна всеотдайност, тя съчувствуваше на братовчедка си, защото я виждаше безпомощна и бедна. Освен това много й допадаше да има ученичка, да създаде по-късно школа и нямаше нищо против госпожа Дьо Баржьотон да й стане нещо като придворна, робиня, която да й пее дитирамби, съкровище, много по-рядко между парижанките, отколкото предан критик в литературните среди. Междувременно любопитството на публиката ставаше премного явно и новопристигналата не можеше да не го забележи, но госпожа Д’Еспар се опита любезно да я заблуди относно вълнението в залата.

— Ако някой дойде в ложата ни — каза тя, — може би ще узнаем на кого дължим честта тези дами да се занимават толкова с нас…

— Подозирам, че старата ми кадифена рокля и ангулемската ми физиономия забавляват парижанките — каза със смях госпожа Дьо Баржьотон.

— Не, причината не сте вие, има нещо друго, което не мога да си обясня — добави тя и погледна поета, в когото се загледа за първи път.

Той явно й се стори странно облечен.

— Ето Дю Шатле — каза в този миг Люсиен, като посочи с пръст ложата на госпожа Дьо Серизи, където току-що бе влязъл старият красавец, наконтен от глава до пети.

При този негов жест госпожа Дьо Баржьотон прехапа устни от срам, защото маркизата не можа да прикрие учудения си поглед и усмивка, които питаха презрително: „Откъде идва този млад човек?“ Луиз се почувствува унизена в любовта си, най-неприятното усещане за французойката, което тя никога не прощава на любимия. В светското общество, където най-дребните неща стават многозначителни, един жест, една дума погубват начинаещия. Главната заслуга на добрите маниери и на добрия тон в това общество е, че представляват едно хармонично цяло, в което всичко така добре се слива, че нищо не дразни. Дори хората, които, било от невежество, било увлечени от някоя мисъл, не спазват законите на тази наука, ще разберат, че в тази област, както в музиката, един-единствен дисонанс се явява пълно отрицание на самото изкуство, чиито условия трябва да се съблюдават до най-малките подробности, защото иначе то престава да съществува.

— Кой е този господин? — попита маркизата, поглеждайки към Шатле. — Нима вече познавате госпожа Дьо Серизи?

— А! Това е прочутата госпожа Дьо Серизи, която е имала толкова приключения и въпреки това я приемат навсякъде!

— Наистина нечувано, моя мила — отвърна маркизата. — Това е обяснимо, но необяснено! Най-страшните мъже са нейни приятели, защо никой не смее да изследва тази тайна. Да не би този господин да е ангулемският лъв?

— Барон Дю Шатле — отвърна Анаис, която от тщеславие върна в Париж; на своя обожател оспорваната титла — е мъж, за когото много се е говорило. Бил е спътник на Дьо Монриво…

— Ах! — възкликна маркизата. — Не мога да чуя това име без да си спомня нещастната херцогиня Дьо Ланже, която изчезна като падаща звезда. Ето — поде тя, показвайки им друга ложа — господин Дьо Растиняк и госпожа Дьо Нюсенжан, жена на доставчик, банкер, търговец, спекулант на едро, човек, който се налага на парижкото общество с богатството си и който, както казват, не подбирал средства, за да го увеличи. Прави какво ли не, за да убеди правителството, че е предан на Бурбоните, вече се опита да проникне и в моя салон. Вземайки ложата на херцогиня Дьо Ланже, жена му си въобразява, че е взела и нейното изящество, духовитост и успех! Вечната басня за гаргата, която се окичила с паунови пера.

— Но как смогват семейство Растиняк, които, както знаем, имат едва хиляда екю рента, да поддържат сина си в Париж? — запита Люсиен госпожа Дьо Баржьотон, учудвайки се на елегантното и разкошно облекло на младия човек.

— Не е мъчно да се разбере, че идвате от Ангулем — отговори му доста иронично маркизата, без да сваля лорнета си.

Люсиен не разбра. Той беше цял погълнат от гледката на ложите, отгатвайки, че там преценяват госпожа Дьо Баржьотон и разглеждат любопитно него самия.

Луиз от своя страна беше неприятно засегната, че маркизата почти не забеляза красотата на Люсиен. „Значи, не е толкова хубав, колкото аз съм си въобразявала“ — мислеше си тя. И беше готова да се усъмни дори и в остроумието му. Завесата падна. Шатле беше влязъл в съседната ложа при херцогиня Кариляно. Той се поклони на госпожа Дьо Баржьотон и тя му отговори с леко кимване. Светските дами виждат всичко и маркизата забеляза безупречното облекло на Шатле. Същия миг четирима души, четири парижки знаменитости влязоха един след друг в ложата на маркизата.

Първият беше господин Дьо Марсе, прочут с любовните чувства, които вдъхваше, забележителен с моминската си красота, мека и женствена в противоречие с проницателния му, спокоен, жесток и твърд поглед на тигър: влюбваха се в него, но той будеше страх. Люсиен беше не по-малко красив, но неговият поглед беше така нежен, сините му очи така чисти, че той не изглеждаше способен да прояви силата и могъществото, които толкова привличат жените. Освен това поетът още с нищо не се беше проявил, докато Дьо Марсе говореше увлекателно, беше уверен, че се харесва и облеклото така му приличаше, че унищожаваше всички съперници. Може да си представите как изглеждаше в съседство с него Люсиен, важен, наперен, нов и неочупен като дрехите си. Дьо Марсе си беше извоювал правото да говори дързости, защото ги казваше духовито и ги придружаваше с изящните си маниери. Начинът, по който маркизата го прие, тутакси показа на госпожа Дьо Баржьотон влиянието на тази личност. Вторият беше единият от братята Ванденес, предизвикал скандала с лейди Дъдли, кротък, умен и скромен младеж, който се налагаше с качества, съвсем противоположни на Дьо Марсе. Братовчедката на маркизата, госпожа Дьо Морсоф, й го беше препоръчала горещо. Третият посетител беше генерал Монриво, мъжът, който погуби херцогиня Дьо Ланже, а четвъртият — Дьо Каналис, един от най-изтъкнатите поети от онова време. Още млад, в зората на славата си, Каналис се гордееше повече с благородния си произход, отколкото с таланта си, и се преструваше, че ухажва госпожа Д’Еспар, за да прикрие любовта си към херцогиня Дьо Шолийо. Въпреки очарователното му държане, в което се чувствуваше вече превзетост, човек можеше да отгатне неговата безпределна амбиция, която по-късно го тласна в бурния политически живот. Прекалената му красота и гальовните усмивки не можеха да прикрият дълбокия му егоизъм и вечната пресметливост на неосигуреното съществуване. С избора на госпожа Дьо Шолийо, жена над четиридесет години, той бе спечелил благоразположението на двореца, одобрението на предградието Сен-Жермен и нападките на либералите, които го наричаха поет клисар.

Като видя четиримата забележителни мъже, на госпожа Дьо Баржьотон й стана ясно защо маркизата беше обърнала толкова малко внимание на Люсиен. А когато започнаха да разговарят, когато всеки от тези изящни и изтънчени умове разкри възможностите си с остроумни забележки, които бяха по-съдържателни и по-дълбоки от всичко, което Анаис можеше да чуе за цял месец в своята провинция, и особено когато известният поет произнесе трептящи слова, в които се отразяваше градивният дух на епохата, позлатен от магията на поезията, Луиз разбра предупреждението, което й бе направил предния ден Дю Шатле; Люсиен не представляваше вече нищо за нея. Всеки поглеждаше бедния непознат с такова жестоко равнодушие, той до такава степен се чувствуваше чужденец между тях, незнаещ като че ли езика им, че маркизата се съжали над него.

— Позволете ми, господине — обърна се тя към Каналис, — да ви представя господин Дьо Рюбампре. Вие заемате достатъчно високо положение в литературния свят, за да приемете любезно един начинаещ поет. Господин Дьо Рюбампре идва от Ангулем. Той сигурно ще има нужда от вашата закрила пред хората, които дават тук път на дарованието. Той няма още врагове, които да му услужат с нападките си. Няма ли да бъде доста увлекателно начинание, достойно за вас, ако, воден от приятелски чувства, извоювате за него това, което сам вие дължите на омразата?

Докато маркизата говореше, и четиримата спряха поглед на Люсиен. Макар че беше на две крачки от новопристигналия провинциалист, Дьо Марсе го разгледа през лорнета си. Погледът му се местеше от Люсиен на госпожа Дьо Баржьотон и от госпожа Дьо Баржьотон на Люсиен, свързвайки ги мислено с явна подигравка, което жестоко нарани и Луиз, и Люсиен. Той ги разглеждаше като две интересни животни и се усмихваше. Тази усмивка се заби като нож в сърцето на великия провинциалист. Феликс дьо Ванденес го погледна състрадателно, а Монриво го прониза с поглед, като че ли искаше да го изследва до дъно.

— Госпожо — отвърна Дьо Каналис, като се поклони, — ще изпълня желанието ви, макар че личният интерес не ни прави склонни да помагаме на съперниците си. Но вие ни приучихте към чудеса.

— Щом е така, направете ми удоволствието да дойдете да вечеряте в понеделник у мене заедно с господин Дьо Рюбампре. Ще поговорите по литературни въпроси по-свободно, отколкото тук. Ще се постарая да събера някои диктатори на литературата и знаменитости, които я покровителствуват, автора на „Урика“ и няколко благонадеждни млади поети.

— Госпожо маркизо — поде Дьо Марсе, — ако вие покровителствувате господина заради неговия ум, аз ще го взема под моя закрила заради неговата хубост и ще му дам такива съвети, че той ще стане най-щастливият денди в Париж, а после нека бъде поет, ако иска.

Госпожа Дьо Баржьотон благодари на братовчедка си с изпълнен с признателност поглед.

— Не знаех, че завиждате на умните хора — каза Монриво на Дьо Марсе. — Щастието убива поетите.

— Затова ли господинът е намислил да се жени? — подметна на свой ред контето, обръщайки се към Каналис, за да види дали госпожа Д’Еспар ще се почувствува засегната от думите му.

Каналис дигна рамене, а госпожа Д’Еспар, приятелката на госпожа Дьо Шолийо, се разсмя.

Стегнат в дрехите си, Люсиен се чувствуваше като египетска мумия и се срамуваше, че не може да участвува в разговора. Най-сетне каза на маркизата с нежния си глас:

— Вашата доброта, госпожо, ме обрича само на успехи.

В този момент влезе и Дю Шатле: не искаше да пропусне случая да бъде представен на маркизата от Монриво, един от царете на Париж. Той се поклони на госпожа Дьо Баржьотон и помоли госпожа Д’Еспар да го извини, че си е позволил да влезе в ложата й. Толкова отдавна не бил виждал своя спътник! Монриво и Дю Шатле се срещаха сега за пръв път, откакто се бяха разделили сред пустинята.

— Да се разделиш в пустинята и да се срещнеш в операта! — подхвърли Люсиен.

— Чисто театрална среща наистина — забеляза Каналис.

Монриво представи барон Дю Шатле на маркизата, която прие твърде ласкаво бившия частен секретар на нейно императорско височество: тя беше забелязала вече, че е отлично приет в три ложи, госпожа Дьо Серизи приемаше само изтъкнати личности, а освен това той беше спътник на Монриво. Последното обстоятелство беше толкова важно, че госпожа Дьо Баржьотон забеляза в гласа, в погледа и в обноските на четиримата, че те без колебание признават Дю Шатле за човек от своята среда. Сега Наис разбра защо Дю Шатле се държеше в провинцията като паша. Най-сетне Дю Шатле забеляза Люсиен и го поздрави сухо и студено, за да го унижи и да покаже пред другите, че той не е на мястото си сред висшето общество. Той придружи поздрава си с подигравателна усмивка, която сякаш казваше: „Как е попаднал тук?“ Другите разбраха скрития й смисъл и Дьо Марсе се наведе към ухото на Монриво и му пошепна — все пак доста високо, за да го чуе баронът:

— Попитайте го кой е този странен младеж, натъкмен като манекен пред врата на шивачница.

Дю Шатле прошепна нещо на ухото на спътника си, давайки външно вид, че възобновява просто познанството си с него, а може би всъщност унищожи съперника си. Изненадан от находчивостта и изтънчеността на репликите, които си разменяха тези хора, Люсиен беше зашеметен от остроумните им забележки и главно от свободата в разговора и от непринудеността на обноските им. Смаян от външния блясък сутринта, той се натъкваше сега на интелектуалния блясък на парижаните. Питаше се по какъв ли тайнствен начин те тутакси намираха тънки язвителни бележки или възражения, които на него самия биха хрумнали само след продължително мислене. Непринудеността на тези петима мъже се проявяваше не само в думите, но и в облеклото им. В тях нямаше нищо ново, но и нищо старо. Нищо не блестеше, но всичко привличаше погледа. Бяха облечени изящно днес, както са били вчера и както щяха да бъдат утре. Люсиен почувствува, че самият той изглежда като човек, който се е облякъл хубаво за пръв път в живота си.

— Драги мой — обърна се Дьо Марсе към Феликс дьо Ванденес, — малкият Растиняк се издига като хвърчило! Ето го сега в ложата на маркиза Дьо Листомер, напредва, не ще и дума, насочил е към нас лорнета си! Той навярно познава господина? — добави той, обърнат към Люсиен, но без да го погледне.

— Не допускам — отговори госпожа Дьо Баржьотон — да не е слушал за великия човек, с когото се гордеем: неговата сестра чу напоследък някои много хубави стихове на господин Дьо Рюбампре.

Феликс дьо Ванденес и Дьо Марсе се поклониха на маркизата и отидоха при госпожа Дьо Листомер, сестра на Ванденес. Второто действие започна и госпожа Д’Еспар, братовчедка й и Люсиен останаха сами. Някои от посетителите побързаха да дадат сведения за госпожа Дьо Баржьотон на дамите, защото те любопитствуваха да узнаят коя е тя, други разказваха за новопристигналия пост и осмиваха облеклото му. Каналис се настани в ложата на херцогиня Дьо Шолийо и вече не я напусна. Люсиен се чувствуваше щастлив, че сега цялото внимание е насочено към сцената. Всички опасения на госпожа Дьо Баржьотон, отнасящи се до Люсиен, се засилиха, когато сравни вниманието на братовчедка си към барон Дю Шатле и съвсем различната й, покровителствена вежливост към Люсиен. През второто действие ложата на госпожа Дьо Листомер беше препълнена. Там явно оживено разискваха за госпожа Дьо Баржьотон и Люсиен. По всичко изглеждаше, че младият Растиняк развеселяваше компанията. Той предизвикваше този типичен парижки смях, който всеки ден търси нова храна и бърза да изчерпи дневния сюжет, защото миг по-късно няма да бъде вече интересен. Госпожа Д’Еспар беше неспокойна: тя знаеше, че злословието не остава за дълго скрито от хората, които са негова жертва, и чакаше края на действието. Когато чувствата се променят, както у Люсиен и у госпожа Дьо Баржьотон, за кратко време могат да станат странни неща: душевните обрати се подчиняват на закони с бързо действие. Луиз добре си спомняше мъдрите, лукави думи на Дю Шатле за Люсиен, когато се връщаха от „Водевил“. Всяка негова фраза беше пророческа и Люсиен като че ли нарочно ги потвърждаваше всичките. Той загуби илюзиите си за госпожа Дьо Баржьотон, също както и тя загуби своите. И горкият момък, чиято съдба напомняше малко съдбата на Жан-Жак Русо, последва до такава степен неговия пример, че госпожа Д’Еспар го обая мигновено и той се влюби в нея. Младите хора или зрелите мъже, които си спомнят младежките си вълнения, ще разберат колко не само вероятно, но и съвсем естествено беше неговото увлечение. С изящните си обноски, с нежния си говор, с мекия тембър и стройното си тяло тази толкова благородна и толкова високопоставена дама, истинска кралица, заплени поета така, както някога госпожа Дьо Баржьотон го заплени в Ангулем. Променчивият му характер бързо го подтикна да пожелае нейното високо покровителство, а най-сигурното средство беше да завладее самата жена, тогава щеше да получи всичко! Беше успял в Ангулем, защо да не успее и в Париж? Въпреки вълшебствата на операта, съвсем нови за него, погледът му привличан от тази великолепна Селимен, неволно непрекъснато се стремеше към нея. И колкото по-дълго я гледаше, толкова повече му се искаше да я гледа! Госпожа Дьо Баржьотон долови случайно един горещ поглед на Люсиен. Започна да го наблюдава и се убеди, че маркизата го интересува повече от спектакъла. Тя лесно би се примирила, ако той я изоставеше заради петдесетте дъщери на Данай, но когато един по-настойчив, по-пламенен и по-многозначителен негов поглед й разкри какво става в сърцето му, ревността й пламна не дори за бъдещето, а за миналото. „Никога не ме е гледал така — помисли си тя. — Боже мой, Шатле беше прав.“

Едва тогава осъзна любовното си заблуждение. Почне ли една жена да се разкайва за слабостите си, тя все едно че с намокрена гъба заличава зад себе си миналото. Макар че всеки поглед на Люсиен я вбесяваше, тя остана външно невъзмутима. През антракта Дьо Марсе дойде пак, като доведе със себе си господин Дьо Листомер. И двамата побързаха да осведомят високомерната маркиза, че празнично натъкменият шафер, попаднал по недоразумение в ложата й, съвсем не се казва Дьо Рюбампре, а е син на аптекар, на име Шардон. Господин Дьо Растиняк, точно осведомен за всичко, което става в Ангулем, беше предизвикал бурни смехове в две ложи с пикантни подробности за мумията, мнима братовчедка на маркизата, която довела със себе си аптекар, вероятно за да поддържа с лекарства изкуствения си живот. Дьо Марсе повтори освен това някои от обичайните за парижаните шеги, казани набързо и още по-бързо забравени, зад които стоеше Шатле, вдъхновител на тази картагенска измяна.

— Мила моя — каза зад ветрилото си госпожа Д’Еспар на госпожа Дьо Баржьотон, — за бога, наистина ли вашето протеже се казва господин Дьо Рюбампре?

— Той носи майчиното си име — отвърна Наис смутена.

— А как се казва баща му?

— Шардон.

— И какво работеше този Шардон?

— Имаше аптека.

— Уверена бях, мила приятелко, че парижкото общество не може да се подиграва на жена, която аз съм взела под покровителството си. Но не ми е приятно тези шегобийци да злорадствуват, като ме виждат в компанията на аптекарски син. Предлагам веднага да си тръгнем, ако нямате нищо против.

Госпожа Д’Еспар доби тутакси безочливо изражение, без Люсиен да успее да отгатне с какво бе предизвикал промяната й. Помисли си, че жилетката му е безвкусна, и това не беше лъжа, че кройката на фрака му е прекалено модна, което също беше вярно. Даде си сметка със скрито огорчение, че трябваше да си поръча дрехи у добър шивач и реши още на следния ден да отиде у най-знаменития крояч, за да може идния понеделник да съперничи с мъжете, поканени у маркизата. Макар и потънал в мисли, през третото действие очите му не се отделиха от сцената. Любувайки се на великолепното зрелище, той продължаваше да си мечтае за госпожа Д’Еспар. Отчайваше го внезапната й студенина, така противоречаща на стремителността, с която той се впускаше в новата си любов, без да го е грижа за многото затруднения, които предвиждаше, защото се надяваше, че ще ги превъзмогне. Той се пробуди от дълбокия си унес и пожела да погледне отново кумира си. Обърна глава и видя, че е сам: дочул бе лек шум, вратата се затваряше; госпожа Д’Еспар бе отвела братовчедка си. Люсиен се смая от внезапното им изчезване, но не мисли дълго за това, защото то беше наистина необяснимо.

Когато двете жени се качиха в колата и завиха по улица Ришельо към предградието Сент-Оноре, маркизата каза със сдържан гняв:

— Мило дете, мислите ли какво правите? Чакайте поне синът на аптекаря наистина да се прочуе и тогава се интересувайте от него. Херцогиня Дьо Шолийо още не признава, че е любовница на Каналис, макар че той се радва вече на известност и освен това е истински благородник. Този хлапак не е нито ваш син, нито любовник, нали? — попита високомерната дама и отправи към братовчедка си ясен и изпитателен поглед.

„Какво щастие, че държах на разстояние този господинчо и не му позволих нищо!“ — помисли си госпожа Дьо Баржьотон.

— В такъв случай — продължи маркизата, която изтълкува като отрицание погледа на братовчедка си — зарежете го чисто и просто, заклевам ви! Да си присвоява благородно име!… Обществото наказва подобни дързости. Може да е майчиното му име, но само кралят има право с указ да удостои с името Рюбампре сина на госпожица от този род. Ако тя е сключила неподходящ брак, подобно благоволение съвсем не е дребна работа и за да може някой да го получи, трябва да е извънредно богат, да е оказал големи услуги или да има високи покровители. Това облекло на празнично нагизден бакалин, доказва, че младежът не е нито богат, нито благородник. Има красиво лице, но ми се вижда глуповат. Не знае нито да се държи, нито да говори. При това не е възпитан. Как успя да се добере до покровителството ви?

Госпожа Дьо Баржьотон, която се отрече от Люсиен, както и той дълбоко в душата си се беше отрекъл от нея, се уплаши да не би братовчедка й да узнае истината за нейното пътуване.

— Мила братовчедке, отчаяна съм, че ви изложих.

— Мене никой не може да ме изложи — усмихна се госпожа Д’Еспар. — В случая мисля само за вас.

— Но вие го поканихте на обед идния понеделник.

— Ще бъда болна — отвърна живо маркизата. — Вие ще го предупредите и аз няма да го допусна в моя дом нито под едното, нито под другото му име.

Люсиен намисли да се поразходи през антракта във фоайето, защото видя, че всички отиваха там. Нито едно от лицата, които бяха посетили ложата на госпожа Д’Еспар, не го поздрави и не му обърна внимание. Това се стори съвсем неестествено на провинциалния поет. Освен това Шатле, към когото се опита да се доближи, го дебнеше с крайчеца на окото си и постоянно го отбягваше. Разглеждайки хората във фоайето, Люсиен се убеди, че облеклото му е доста смешно, прибра се в дъното на ложата и не мръдна оттам до края на представлението, погълнат било от великолепния балет в петото действие, прочуто със своя „Ад“, било от залата — погледът му обхождаше всяка ложа, — било от собствените си мисли — парижкото общество го озадачаваше. „Това е, значи, моето царство — каза си той, — това е светът, който трябва да покоря!“

Върна се в хотела пеш, припомняйки си всичко, което бяха говорили мъжете, дошли да окажат внимание на госпожа Д’Еспар. Обноските им, жестовете им, начинът, по който бяха влезли и излезли, всичко изплува в паметта му удивително точно. На другия ден към обед първата му работа беше да отиде у Щауб, най-знаменития шивач навремето. С много настояване и с пари в брой той издействува дрехите му да са готови за прословутия понеделник. Щауб му обеща изящен редингот, жилетка и панталони за решителния ден. Люсиен си поръча при една шивачка на бельо ризи и кърпички, цял чеиз, както и високи и ниски обувки по мярка при един прочут обущар. Купи си хубав бастун от Вердие, ръкавици и копчета за риза от госпожа Ирланд, с една дума, постара се да догони по елегантност парижките контета. След като задоволи всичките си прищевки той отиде на улица Ньов-дьо-Люксамбур, но Луиз беше излязла.

— Госпожата ще вечеря у госпожа маркиза Д’Еспар и ще се върне късно — каза му Албертин.

Люсиен вечеря за два франка в един ресторант на Пале-Роял и си легна рано. В неделя той отиде към единадесет часа у Луиз: тя още не беше станала. В два часа той дойде повторно.

— Госпожата не приема още — каза му Албертин, — но ми даде това писмо за вас.

— Не приема още? — повтори Люсиен. — Та аз не съм което и да е.

— Не зная — заяви Албертин доста безочливо.

Изненадан не толкова от отговора на Албертин, колкото от самия факт, че госпожа Дьо Баржьотон му е писала, той отвори плика и прочете на улицата тези отчайващи редове:

„Госпожа Д’Еспар е неразположена и няма да може да ви приеме в понеделник. И аз не се чувствувам добре, но ще се облека и ще отида да й правя компания. Това препятствие ме отчайва, но аз съм сигурна във вашето дарование. Вие ще успеете и без недостойно за вас ходатайство!“

„И никакъв подпис!“ — каза си Люсиен, който се озова в Тюйлери, без да осъзнае, че е извървял толкова голямо разстояние.

Със свойствената на даровитите хора прозорливост той предусети катастрофата, която предвещаваше студеното писмо. Движеше се залутан в мислите си, вървеше право пред себе си и гледаше разсеяно паметниците по площад Луи XV. Времето беше хубаво. Разкошни коли минаваха непрекъснато пред него и се отправяха към великолепното авеню Шанз-Елизе. Той тръгна с тълпата разхождащи се и видя няколкото хиляди коли, които пълнят булеварда неделен ден и го превръщат едва ли не в Лоншан. Смаян от разкоша на конете, на тоалетите, на ливреите, той продължи разходката си и стигна до новостроящата се Триумфална арка. Какво изпита, когато на връщане зърна госпожа Дьо Баржьотон и госпожа Д’Еспар във великолепно впрегната карета, зад която се развяваха перата на лакея със зелената, обшита със златни галони ливрея, която той веднага позна? Колите се спряха поради внезапно задръстване и Люсиен успя да разгледа Луиз, толкова преобразена, че едва я позна. Цветовете на тоалета й бяха подбрани така, че да подчертават тена на лицето й. Роклята и беше пленителна. Изящно подредената й коса й отиваше отлично, а шапката, избрана с рядък вкус, правеше впечатление дори до шапката на госпожа Д’Еспар, която диктуваше модата. Жените носят по особен начин шапките си. Ако ги бутнат малко повечко назад, те добиват предизвикателен вид. Наведат ли ги напред, изглеждат подмолни, а ако ги килнат настрани, това им придава нещо момчешко. Светските дами слагат шапките си, както им хрумне, и винаги изглеждат добре. Госпожа Дьо Баржьотон беше разрешила тази задача мигновено и много изкусно. Красив колан пристягаше стройното й тяло. Беше усвоила движенията и привичките на братовчедка си. Седнала като нея, тя си играеше с изящна кутийка за благовония, закачена на малкото пръстче на дясната й ръка, за да покаже аристократичните си ръце в скъпи ръкавици, като същевременно съвсем не даваше вид, че прави нарочно това. С една дума, госпожа Дьо Баржьотон се беше постарала да заприлича на маркизата, но без да й подражава сляпо; станала бе достойна братовчедка на маркизата, която явно се гордееше с ученичката си. Жените и мъжете, които се разхождаха по пътя, оглеждаха блестящата кола с гербовете на родовете Д’Еспар и Дьо Бламон Шоври, поставени един до друг. Люсиен се смая: извънредно много минувачи поздравяваха двете братовчедки. Той не знаеше, че целият този Париж — всъщност двадесет светски салона — беше вече осведомен за родството на госпожа Дьо Баржьотон с госпожа Д’Еспар. Група младежи на коне, между които Люсиен разпозна Дьо Марсе и Растиняк, тръгнаха редом с каретата, за да придружат двете братовчедки до Булонската гора. Люсиен лесно отгатна по жестовете на двете контета, че те поздравяваха госпожа Дьо Баржьотон за нейната метаморфоза. Госпожа Д’Еспар искреше от здраве и бодрост. Значи, неразположението й беше само предлог да не приеме Люсиен, защото явно не отлагаше вечерята си за друг ден. Поетът се приближи разярен до екипажа, забави крачките си и щом двете дами можеха вече да го видят, им се поклони. Госпожа Дьо Баржьотон не благоволи да го забележи, а маркизата насочи лорнета си към него, но не отвърна на поздрава му. Неблагоразположението на парижката аристокрация се отличаваше от отношението на ангулемските благородници. Провинциалните величия, се стараеха наистина да унизят Люсиен, но те признаваха същевременно надмощието му и го считаха за човек. За госпожа Д’Еспар той въобще не съществуваше. Това не беше присъда, а отказ да му се отдаде правосъдие. Смъртен мраз скова бедния поет, когато Дьо Марсе вдигна към него лорнета си. Парижкият лъв обаче отпусна лорнета си така бързо, като че ли спусна пред Люсиен ножа на гилотината. Каляската отмина. Бяс и жажда за мъст завладяха отритнатия младеж. Ако госпожа Дьо Баржьотон беше в ръцете му, той би я заклал. Представи си за миг, че е Фукие-Тенвил заради върховната наслада да прати госпожа Д’Еспар на ешафода. Какво не би дал да подложи Дьо Марсе на някое от ония изтънчени изтезания, измислени от диваците. Край него мина Каналис на кон; изтънчен, както подобаваше на най-гальовния поет, той поздравяваше най-красивите жени.

— Господи! Злато на всяка цена! — мълвеше Люсиен. — Златото е единствената сила, пред която коленичи този свят. „Не — обади се съвестта му. — Не злато, а слава. А славата означава труд. Труд, девизът на Давид. Господи! Какво търся тук? Но аз ще се наложа! Ще мина по това авеню в каляска, със собствен лакей! Ще имам не една маркиза Д’Еспар!“

Поетът изрече тези яростни думи, докато вечеряше за четиридесет су у Юрбен. На другия ден в девет часа той отиде у Луиз с намерение да я упрекне за жестокостта й: госпожа Дьо Баржьотон не само не го прие, но вратарят не му позволи дори да се качи горе. Той остана да дебне на улицата до обед. Към дванадесет часа от жилището на госпожа Дьо Баржьотон излезе Дю Шатле, забеляза поета, но се направи, че не го е видял. Силно засегнат, Люсиен тръгна подир съперника си. Като видя, че младежът ще го настигне, Дю Шатле се обърна и го поздрави, явно възнамерявайки да го отмине след тази проява на учтивост.

— Много ви моля, господине — каза Люсиен. — Само една минутка, искам да ви кажа две думи. Вие се държахте приятелски с мене, напомням ви го, за да ви поискам една съвсем дребна услуга. Току-що излязохте от дома на госпожа Дьо Баржьотон. Обяснете ми защо изпаднах в немилост пред нея и пред госпожа Д’Еспар.

— Господин Шардон — отговори Шатле престорено добродушно, — знаете ли защо тия дами ви изоставиха в операта?

— Нямам представа — отговори клетият поет.

— Ще ви кажа: господин Дьо Растиняк ви злепостави още при първото ви появяване в обществото. Когато го попитаха за вас, младият франт чисто и просто каза, че името ви не е Рюбампре, а Шардон, че майка ви гледа родилки, че баща ви е бил аптекар в Умо преди смъртта си, че сестра ви е прелестна девойка, отлична гладачка на ризи, сгодена за някакъв печатар в Ангулем на име Сешар. Такова е обществото! Издигнеш ли се, почва да оспорва качествата ти! Господин Дьо Марсе дойде да се посмее малко на ваш гръб в ложата на госпожа Д’Еспар и двете дами тутакси се измъкнаха, смятайки, че вашето присъствие ги компрометира. Не се опитвайте да видите нито едната, нито другата! Братовчедката на госпожа Дьо Баржьотон ще престане да я приема, ако тя продължава да се среща с вас. Вие сте талантлив, постарайте се да се наложите с дарованието си. Обществото ви презира, презрете го и вие. Затворете се в някоя таванска стая, напишете шедьоври, доберете се до каквато и да е власт и същото това общество ще се просне в краката ви. Тогава ще му върнете удар за удар и ще го засегнете и вие на най-болното му място. Колкото по-голямо приятелство е проявила към вас госпожа Дьо Баржьотон, толкова по-отчуждено ще се държи занапред. Такива са женските чувства. Но в този момент и дума не може да става да спечелите отново сърцето на Анаис. Въпросът е да не я направите своя неприятелка и аз ще ви кажа как ще предотвратите това. Тя навярно ви е писала. Върнете й всички нейни писма и тя няма да остане равнодушна към подобна благородна постъпка, а по-късно, ако имате нужда от нея, няма да бъде враждебно настроена към вас. Аз лично имам толкова високо мнение за вас, че ви защитих пред всички и ако мога да направя нещо, сам ще се убедите, че винаги съм готов да ви услужа.

Люсиен така пребледня, посърна и се разстрои, че не върна на стария красавец, подмладен от парижкия въздух, сухия вежлив поздрав. Прибра се в хотела и завари Щауб, дошъл не толкова за да му изпробва дрехите, колкото да узнае от собственицата на „Гайар-Боа“ какво е финансовото положение на непознатия клиент. Младежът беше пристигнал с пощенската кола, но госпожа Дьо Баржьотон го бе върнала с каретата си миналия четвъртък. Сведенията бяха добри. Щауб нарече Люсиен „господин графе“ и не пропусна да изтъкне колко умело е подчертал стройното му тяло.

— Млад човек с такова облекло може спокойно да се разхожда из Тюйлери. И преди да минат две седмици, току-виж, оженил се за някоя богата англичанка.

Шегата на шивача немец, съвършено ушитите дрехи, финото сукно и изящното отражение в огледалото, всички тия дребни радости поутешиха малко Люсиен. Той си каза, без много-много да анализира, че Париж е столица на щастливия случай и за миг повярва в него. Не беше ли донесъл със себе си сбирка стихове и един великолепен роман — „Стрелецът на Шарл IX“, в ръкопис? Той се обнадежди. Щауб обеща да му донесе на другия ден редингота и останалите дрехи. На другия ден и кроячът, и обущарят, и шивачката на бельо довтасаха, всеки със своята сметка. Люсиен, който не знаеше, че може да ги отпрати, Люсиен, все още под влиянието на провинциалните нрави, уреди веднага сметките. Само че след като ги плати, му останаха едва триста и шестдесет франка от двете хиляди, с които беше дошъл в Париж. А беше в столицата само от една седмица! Но младежът се облече и отиде да се поразходи до терасата Фьойан. Това беше един вид възнаграждение за изживените разочарования. Той беше толкова хубаво облечен, така изящен, така красив, че много жени го изгледаха, а две-три бяха така поразени от красотата му, че дори се обърнаха, за да го разгледат по-добре. Люсиен разучи походката и държането на младите хора и тази разходка беше за него истински урок по светски обноски, само че мисълта за неговите триста и шестдесет франка не го напускаше. Вечерта, останал насаме в стаята си, той реши да разбере на каква сума възлиза сметката му в хотел „Гайар-Боа“, където обядваше най-скромно, въобразявайки си, че живее пестеливо. Оказа се, че дължи вече стотина франка. Още на сутринта той се втурна към Латинския квартал, където според Давид всичко било по-евтино. Търси доста време и най-сетне намери на улица Клюни, до Сорбоната, един окаян хотел, където му дадоха стая на много ниска цена. Той веднага плати сметката си в „Гайар-Боа“ и се настани още същата вечер на улица Клюни. Натовари целия си багаж на един файтон, без да харчи допълнително за пренасяне.

След като се нанесе в бедното си жилище, той събра всички писма на госпожа Дьо Баржьотон, опакова ги, сложи ги на масата и преди да започне писмото си до нея, се замисли за последната злополучна седмица. И през ум не му мина, че той пръв лекомислено се отрече от любовта си, без да предвиди какво ще стане с неговата Луиз в Париж. Не осъзна собствените си грешки, а само сегашното си положение. Хвърли цялата вина върху госпожа Дьо Баржьотон. Вместо да му посочи правия път, тя го бе погубила; той се поддаде на гнева си, гордостта му пламна и достигнал върха на озлоблението, написа следното писмо:

„Какво бихте казали, госпожо, за жена, която хвърля око на едно злочесто, свенливо дете, изпълнено с благородната вяра, която зрелият мъж нарича по-късно илюзия, за жена, която използува примамките на кокетството, изтънчеността на ума си и привидно най-нежната майчинска обич, за да прелъсти това дете? Тя с лека ръка му поднася и обещания, и картонени замъци, пред които то се захласва. Увлича го и го завладява, упреква го едва ли не, че не й вярва достатъчно, ласкае го непрестанно, а когато детето напуска семейството си, тръгва сляпо подире й, го довежда до брега на необятното море, кара го с усмивка да се качи на една крехка ладия и го тласва сам, без подкрепа, сред бурите. А после, стъпила самата тя на скалистия бряг, избухва в смях и му пожелава щастие. Жената сте вие, детето съм аз. Това дете държи в ръцете си един спомен, който би могъл да разобличи престъпната ви благотворителност и милосърдното ви изоставяне. Бихте могли да се червите, срещайки го в борба с вълните, ако си спомните, че сте го държали на гърдите си. Когато прочетете това писмо, споменът ще бъде във ваша власт. Свободна сте да забравите всичко. След прекрасните надежди, които вашата ръка ми посочи на небето, сега виждам мизерната действителност на парижката кал. Докато вие шествувате блестяща и ухажвана сред великолепието на света, до чийто праг ме доведохте, аз ще зъзна в жалкия таван, където ме захвърлихте. Но може би сред празненствата и удоволствията ще ви обземе угризение, може би ще се сетите за детето, което тласнахте в пропастта. Е добре, госпожо, спомняйте си за него без съжаление! От дъното на своята нищета то ви поднася единственото, което още притежава прошката си в един прощален поглед. Да, госпожо, благодарение на вас не ми остава нищо. Нищо? Та нали целият свят е създаден от нищо? Геният трябва да подражава на Бога. И като начална стъпка по пътя на това подражание аз чувствувам неговото всеопрощение, макар и да не зная дали ще имам неговата сила. За вас ще бъде лошо само ако пропадна, защото ще бъдете съучастница на моите грешки. Уви, съжалявам ви, че няма да имате никаква заслуга за славата, към която ще се устремя чрез истински труд.“

След като написа това писмо, изпълнено с превзет патос, но и с мрачно достойнство, твърде често прекалено развито у всеки двадесет и една годишен творец, Люсиен се пренесе мислено сред близките си. Спомни си красивия апартамент, който бе му обзавел Давид, като пожертвува за него част от състоянието си. Представи си тихите непретенциозни радости на скромното си досегашно съществуване. Сенките на сестра му, майка му, на Давид се събраха около него, той чу наново хълцанията им при раздялата и сам се разплака, защото беше самотен в Париж, без приятели, без покровители.

И ето какво написа на сестра си няколко дни по-късно:

„Скъпа моя Ев, сестрите имат тъжната привилегия да изпитват повече горести, отколкото радости, споделяйки съществуването на братя, обрекли се на изкуството, и аз почвам да се боя, че се превръщам в голямо бреме за тебе. Не злоупотребих ли вече с всички вас, които се пожертвувахте заради мене? Споменът за миналите дни, така преизпълнени със семейни радости, ме крепи в сегашната ми самота. С устрем на орел, долитащ в гнездото си, прекосявам разстоянието, което ни дели, за да се намеря отново обкръжен от истинска обич, след като влязох в досег с първите низости и разочарования на парижкото общество. Не запращя ли пламъкът на лампата ви? Не се ли търкулнаха главните в огнището ви? Не писнаха ли ушите ви? Не каза ли мама: «Люсиен мисли за нас!» Не отговори ли Давид: «Той се бори с хората и живота!» Само на теб ще посмея да поверя доброто и лошото, което ще ми се случи, червейки се и от едното, и от другото, защото тук доброто е по-рядко, отколкото би трябвало да бъде лошото. Ще ти съобщя много неща с малко думи: госпожа Дьо Баржьотон се почувствува посрамена от моето присъствие, отрече се от мен, отритна ме, изгони ме на деветия ден след пристигането ми тук. Извърна глава, когато ме видя, а аз, за да я последвам в обществото, в което тя искаше да ме въведе, похарчих хиляда седемстотин и шестдесет франка от двете хиляди, с които тръгнах от Ангулем и които вие ми набавихте с толкова мъки! За какво, ще попиташ ти. Клета сестрице, Париж е невиждан въртоп, тук можеш да вечеряш за осемнадесет су, но най-скромната вечеря в елегантен ресторант струва петдесет франка; намират се жилетки и панталони по четири и по два франка; поръчаш ли ги обаче при моден крояч, ще ти струват не по-малко от сто. Плащаш едно су, за да прекосиш уличните канавки, когато вали. Най-краткият път с кола струва тридесет и две су. Досега живях в хубав квартал, но днес се преместих в хотел «Клюни», на улица Клюни, една от най-бедните и най-мрачните парижки улички, притисната между три черкви и старата сграда на Сорбоната. Заемам мебелирана стая на четвъртия етаж на хотела и макар че е мръсна и почти гола, ще плащам за нея петдесет франка на месец. Обядвам с хлебче за две су и мляко за едно су, но вечерям много добре за двадесет и две су в ресторанта на Фликото, на самия площад пред Сорбоната. До зимата разходите ми едва ли ще надхвърлят шестдесет франка на месец за всичко, така поне се надявам. Както виждаш, моите двеста и четиридесет франка ще ми стигнат за първите четири месеца. Междувременно ще намеря издател за «Стрелецът на Шарл IX» и за «Маргаритки». Ето защо никак не се безпокойте за мене. Настоящето е студено, голо, жалко, бъдещето — лазурно, богато, пищно. Повечето велики хора са изпитали превратностите, на които съм жертва и аз, но те не ме съкрушават. Плавт — великият сатиричен поет, е бил воденичарски чирак. Макиавели е написал «Принцът» вечер, а денем работел като прост работник. И най-сетне дори неповторимият Сервантес, след като загубил едната си ръка в битката при Лепанто, допринасяйки за победоносния и край в оня паметен ден, бил наричан «мръсен еднорък старик» от драскачите на своето време и чакал десет години отпечатването на втората част на своя дивен «Дон Кихот», защото не можел да намери издател. Днес нещата стоят другояче. Неприятностите и нищетата са отредени за неизвестните таланти. Но пробият ли си веднъж път, писателите трупат много пари. И аз ще забогатея. Живея с мислите си и прекарвам по половин ден в библиотеката «Сент-Жьонвиев»; където допълвам пропуските в образованието си — без това не бих отишъл далеч. Така че сега съм почти щастлив. Само за няколко дни бодро се приспособих към положението си. Още рано сутрин се отдавам на любимите си занимания. Материалното ми съществуване е обезпечено. Размишлявам доста, уча и не виждам как бих могъл да бъда уязвен сега, когато съм се отрекъл от светското общество, където тщеславието ми можеше да бъде всеки миг наранено. Знаменитите мъже на дадена епоха са принудени да живеят уединено. Не са ли те горски птици? Пеят, очароват природата, но остават скрити за хорските очи. И аз ще правя тъй, стига само да мога да осъществя честолюбивите си планове. Не съжалявам за госпожа Дьо Баржьотон. Жена, която постъпва така, не заслужава да си спомням за нея. Не съжалявам също, че напуснах Ангулем. Добре, че всъщност тази жена ме хвърли в Париж и ме изостави на собствените ми сили. Париж е светът на писателите, мислителите и поетите. Само тук се изковава славата, а аз зная вече каква обилна жетва носи тя днес. Само тук писателите могат да намерят в музеите и в отделните колекции силно въздействуващите творби на гениите от миналото, които стоплят и насърчават въображението. Само тук огромните библиотеки, отворени от сутрин до късна вечер, предлагат на ума знания и истинска храна. С една дума, в парижкия въздух и най-дребните неща имат специфичен аромат, който се вдишва и слага отпечатъка си върху литературните творби. В кафенето, в театъра научаваш за половин час повече, отколкото за десет години в провинцията. Тук всичко ти предлага зрелище, сравнение и просвещение. Крайна евтиния и крайна скъпотия. Това е Париж, където всяка пчела намира килийка за своя мед, където всяка душа усвоява това, за което е годна. Дори ако в този момент се измъчвам, за нищо не се разкайвам. Напротив, пред мен се разгръща прекрасно бъдеще, което радва нараненото ми в този миг сърце. Сбогом, скъпа сестрице. Не очаквай редовни писма от мене. Една от особеностите на Париж е, че човек действително не знае как лети времето. Животът тук е страшно бърз. Целувам мама, Давид и тебе по-нежно от всякога.“

Фликото е име, запечатано в паметта на не един обитател на Латинския квартал. Едва ли има студент, живял там през първите дванадесет години на Реставрацията, който да не е посещавал този храм на глада и нищетата. Вечерята, съставена от три блюда, струваше осемнадесет су с канче вино или бутилка бира и двадесет и две с цяла бутилка вино. Едно нещо попречи на този приятел на младежта да натрупа огромно състояние — една забележка в листа за хранене, напечатана с едър шрифт в рекламните афиши на конкурентите му. Тя гласеше: „Хляб до насита“, което ще рече — до пресита. Много знаменитости са намирали в лицето на Фликото баща-хранител. Сигурно сърцата на мнозина именити мъже радостно забиват, щом зърнат малките квадратни стъкла на витрината, гледащи към площада на Сорбоната и към улица Ньов-дьо-Ришельо, запазени от Фликото II или Фликото III в същия вид до Юлските дни, в кафявата боя на рамките в старинния почтен изглед на заведението, изразяващи дълбокото презрение към измамната красива външност, привличаща само окото, която днес се използува от почти всички собственици на ресторанти за сметка на неудовлетворения стомах. Вместо купищата препариран дивеч, който никога няма да бъде сготвен, вместо фантастичните риби, които оправдават шегата на някакъв акробат: „Видях един прекрасен шаран, смятам да го купя след една седмица“, вместо ранните зеленчуци, които с по-голямо основание би трябвало да се нарекат късни, изложени измамнически за удоволствие на ефрейторите и техните съселянки, честният Фликото излагаше нащърбени фруктиери със сини сливи, които радваха погледа на клиента, защото той знаеше, че думата десерт, така щедро вписвана в менютата на другите ресторанти, тук не е само на хартия. Трикилограмовите хлябове, нарязани на четири, доказваха, че обещаното неограничено количество не е лъжа. Тези неща представляваха луксът на заведението, което Молиер сигурно щеше да обезсмърти, ако то съществуваше по негово време, защото името на стопанина се поддава на забавни епиграми. Фликото все още съществува и ще съществува, докато има студенти. Там се яде. И само толкова. Но се яде, както се работи: с весела и мрачна готовност, според характера и обстоятелствата. Това прочуто заведение се състоеше тогава от две разположени под ъгъл зали, дълги, тесни и прихлупени, гледащи едната към площада на Сорбоната, другата — към улица Ньов-дьо-Ришельо. Масите и в двете бяха купени навярно от някоя манастирска трапезария, защото бяха прекалено дълги. До приборите слагаха за постоянните посетители салфетки, пъхнати в цветни гривни с номера. Фликото сменяше покривките веднъж седмично, но казват, че Фликото II почнал да ги сменя два пъти, защото конкуренцията застрашила съществуването на династията му. Този ресторант със своите съдове напомняше по-скоро работилница, а не приятна и елегантна зала за угощения — всеки бърза да си отиде, всеки се движи припряно. Прислужниците сноват, без да се помайват. Те всички са страшно заети и необходими. Никакво разнообразие в менюто. Картофите са вечни. Един-единствен картоф да не остане в Ирландия и дори по цял свят да няма картофи, ще се намерят у Фликото. Те се произвеждат от тридесет години там с любимия на Тициан златисточервен цвят и гарнитура от зелена салата. При това картофът се ползува у Фликото с предимство, на което всяка жена би завидяла: какъвто сте го видели през 1814 година, такъв ще го намерите и през 1840. Овнешкият котлет и говеждото филе се равняват в листа на това заведение на фазана и филето от есетра в листа на Вери — редки специалитети, които се поръчват още от сутринта. Там господствува кравата, а и синът й е застъпен широко, сготвен по най-изобретателен начин. Когато скумриите и треските нахлуят в океанските крайбрежия, те прескачат и у Фликото. Тук се чувствува осезателно зависимостта от превратностите в земеделските добиви и прищевките на годишните времена във Франция. Тук човек научава неща, които богаташите, тунеядците и равнодушните към промените в природата хора съвсем не подозират. Студентът, заседнал в Латинския квартал, има най-точна представа за сезоните: той знае кога реколтата на фасула и граха е добра, кога халите са задръстени от зеле, кои салати изобилствуват на пазара и дали реколтата на цвеклото е лоша. По времето, когато Люсиен посещаваше ресторанта, според една отдавнашна клевета, появата на бифтеците се приписваше на мор по конете. Но затова пък малко парижки гостилници предлагат по-приятна гледка. Тук ще намерите само младост и вяра, весело поднасяна нищета, макар че не липсват и страстни, и напрегнати, и мрачни, и неспокойни лица. Облеклото, общо взето, е занемарено, затова, когато някой клиент дойде грижливо облечен, прави впечатление. На всеки е ясно какво означава това необичайно облекло: любовна среща, театър или посещение във висшите кръгове. Казват, че тук са се завързали приятелства между студенти, станали по-късно известни, както ще видите в тази история. Все пак с изключение на някои младежи от един и същи край, събрани около една маса, общо взето, клиентите имат сериозни лица. Трудно се развеселяват, защото виното е порядъчно кръстено и не дава възможност за никакви излияния. Който се е хранил у Фликото, може да си спомни няколко мрачни тайнствени личности, обвити в мъглата на смразяващата мизерия, които са ходили там цели две години и после са изчезнали, без погледът на най-любопитните редовни посетители да успее да проникне до тях. Приятелствата, породени у Фликото, се спояваха в съседните кафенета пред пламтящия пунш или чаша горещо кафе, подсилено с малко алкохол.

Първите дни след настаняването си в хотел „Клюни“ Люсиен като всеки новак живееше плахо и съвсем порядъчно. След нерадостния опит в светския живот, който бе погълнал почти всичките му пари, той се залови за работа с първоначалния плам, който така бързо угасва в допир със затрудненията и развлеченията, предлагани в Париж на всички хора — и на охолните, и на бедните. За да им устоиш, трябва да притежаваш само дивата енергия на истинската дарба или мрачната воля на амбицията. Люсиен се появяваше у Фликото към четири и половина, защото беше открил предимството да отиде между първите: менюто тогава беше по-разнообразно и все още можеше да получи предпочитаното ястие. Както на всички поетични натури, не му беше безразлично къде ще седне и изборът му показваше известен усет. Още първия път, когато влезе у Фликото, той забеляза близо до тезгяха една маса, на която лицата на хранещите се, както и частично доловените разговори му разкриха литературни събратя. Освен това той се досети инстинктивно, че ако седне близо до тезгяха, ще може по-лесно да заговори собственика на ресторанта. След време щеше да се сближи с него и в дни на безпаричие би могъл да получи необходимия му кредит. Така той седеше на малка квадратна масичка до тезгяха, на която имаше само два прибора с бели салфетки без гривни, предназначени по всяка вероятност за нередовни посетители. Срещу Люсиен се хранеше блед мършав младеж, очевидно беден като него, чието хубаво, но повехнало лице издаваше отлетели надежди, разорали челото му и набраздили душата му, без хвърлените семена да покълнат. Тези следи от поезия и някакъв неудържим порив на симпатия привлякоха Люсиен към непознатия.

Този млад човек, първия, с когото ангулемският поет можа да поведе разговор, след като цяла седмица си разменяха само вежливи фрази, дребни услуги и забележки, се казваше Етиен Лусто. Подобно на Люсиен, Етиен беше напуснал преди две години родния си град в областта Берн. Бързите му жестове, искрящият поглед, отривистата понякога реч издаваха горчиво познаване на литературния живот. Етиен беше дошъл от Сансер с една трагедия в джоба, привлечен от това, което разяждаше и Люсиен: жажда за слава, могъщество, пари. Младежът, който в началото идваше всеки ден, скоро започна да се мярка само от време на време. Дойдеше ли след пет-шест дена отсъствие, Люсиен се надяваше да го види на следния ден. Но на другия ден мястото му заемаше някой непознат. Когато млади хора са се срещнали предния ден, възбудата от вчерашния разговор се отразява и на днешния, а тези промеждутъци заставяха Люсиен всеки път наново да разчупва леда и забавяха сближаването, което малко беше напреднало през първите седмици. Люсиен узна от касиерката на заведението, че бъдещият му приятел е редактор в малък вестник, където пише отзиви за новоизлезли книги и за пиесите, играни в „Амбигю-Комик“, в „Гете“ и „Панорама-Драматик“. Младият човек тутакси се превърна във важна особа за Люсиен и той реши не само да заговори по-задушевно с него, но да направи известни жертви, за да спечели приятелството с такъв човек, толкова необходимо за един начинаещ. Журналистът изчезна цели две седмици. Люсиен не знаеше още, че Етиен се храни у Фликото само когато няма пари и че на това се дължаха мрачното му и разочаровано изражение и студенината, на които Люсиен отговаряше с ласкателни усмивки и любезни думи. Все пак тази връзка трябваше да се обмисли зряло, тъй като по всичко личеше, че непознатият журналист води разточителен живот, изпъстрен с порядъчно количество алкохол, кафе и пунш, с театрални представления и банкети. А в началото, след настаняването си в Латинския квартал, Люсиен живееше бедно, зашеметен от първия си допир с парижкия живот. Ето защо, след като се осведоми за цените на напитките и провери още веднъж парите си, Люсиен не посмя да тръгне по стъпките на Етиен, за да не би да повтори грешките, за които още продължаваше да се разкайва. Той живееше все още под игото на провинциалните предразсъдъци — при най-малката грешна мисъл Ев и Давид, двамата му ангели-пазители, се явяваха и му напомняха вложените в него надежди, щастието, което беше длъжен да извоюва заради старата си майка и вярата в неговата дарба. Той прекарваше предобедите си в библиотеката „Сент-Жьонвиев“ и учеше история. Още при първите си справки се натъкна на страхотни грешки, които бе допуснал в романа си „Стрелецът на Шарл IX“. Когато затваряха библиотеката, той се прибираше в своята влажна и студена стая, където поправяше труда си, прекроявайки и премахвайки цели глави. После вечеряше у Фликото, след това отиваше до Пасаж дю Комерс, разглеждаше в читалнята на Блос съвременните литературни произведения, вестниците, списанията, стихотворните сбирки, за да бъде в течение на културния живот, и се връщаше към полунощ в жалкия си хотел, без да харчи нищо за отопление и осветление.

Това четене тъй силно се отрази на начина му на мислене, че той подложи на сериозен преглед сонетите си за цветята, своята любима сбирка „Маргаритки“. Преработи ги така основно, че едва ли остави непокътнати стотина стиха. По този начин Люсиен водеше отначало непорочния и чист живот на бедните младежи от провинцията, за които Фликото е истински разкош в сравнение с ежедневната домашна храна, които се развличат само като се разхождат бавно по алеите на Люксембургската градина, поглеждайки изкосо, с наболяло сърце и с кипнала кръв хубавите жени, и не излизат извън Латинския квартал, отдадени на свещен труд и мечти за бъдещето. Но Люсиен, роден поет, разкъсван от непобедими желания, се почувствува безсилен пред изкушенията на театралните афиши. „Театър-Франсе“, „Водевил“, „Вариете“, „Опера-Комик“, където отиваше, и то в партера, му погълнаха над шестдесет франка. Кой студент можеше да се откаже от щастието да види Талма в ролите, които го прославиха? Театърът, тази първа любов на всички поетични души, направо омагьоса Люсиен. Актьорите и актрисите му се струваха недостъпни същества. Не вярваше, че е възможно да пристъпи рампата и да ги види отблизо. Авторите на пиесите, доставили му такова удоволствие, бяха за него необикновени личности, за които вестниците пишеха с уважение, както за важните държавни проблеми. Да бъдеш драматург, да играят пиесите ти! Каква примамлива мечта! И тази мечта бе осъществена от някои дръзновени писатели като Казимир Дьолавин. Подобни плодотворни мисли и мигове на увереност в себе си, последвани от отчаяние, вълнуваха Люсиен и го поддържаха по свещения път на труда и пестеливостта въпреки глухото тътнене на безумни желания. От прекалено благоразумие той вече не стъпи в Пале-Роял, гибелно място, където само за един ден беше похарчил петдесет франка за едно ядене и близо петстотин за дрехи. Затова, когато се поддаваше на изкушението да види Фльори, Талма, братя Батист или Мишо, той стигаше само до тъмната галерия, където чакаха на опашка още от пет и половина сутринта, защото закъснелите бяха принудени да купят срещу петдесет су някое място по-близо до касата. Често след два часа чакане мнозина разочаровани студенти чуваха думите: „Всички билети са продадени!“ След представлението Люсиен се връщаше с наведени очи, без да смее да се огледа из улиците, изпълнени с жива съблазън в този час. Може би и той изживя някое съвсем дребно приключение, заемащо обаче неизмеримо място в свенливото младежко въображение. Един ден Люсиен си преброи парите и се уплаши от дребната сума, която му оставаше. Студена пот го изби при мисълта, че ще трябва да потърси книжар или някаква работа. Младият журналист, на когото той поне се считаше приятел, не идваше вече у Фликото. Люсиен чакаше някаква щастлива случайност, която не се появяваше. Щастливата случайност в Париж е само за най-общителните хора. Колкото повече връзки имаш, толкова по-голяма е вероятността за какъвто и да е успех, няма щастлива случайност без подкрепа. Като човек, още запазил предвидливостта, присъща на провинциалистите, Люсиен не искаше да изчака часа, когато ще му останат само няколко екю: той реши да се свърже с книжарите.

Една хладна септемврийска утрин младият поет се спусна по улица Ла Арп с двата ръкописа под ръка. Отиде до Ке-де-з-Огюстен, разходи се по тротоара, загледан ту във водите на Сена, ту в книжарските магазини, като че ли някакъв добър дух го съветваше да се хвърли във водата, а не в литературата. След мъчителни колебания, след грижливо проучване на лицата — приветливи или намръщени, весели или тъжни, — които наблюдаваше през стъклата или от прага, той забеляза една книжарница, в която пъргави прислужници опаковаха книги. Приготвяха ги за експедиция и стените бяха покрити с афиши:

ПУСНАТИ СА В ПРОДАЖБА

Самотникът от господин Виконт Д’Арленкур, трето издание.

Леонид от Виктор Дюканж, пет тома, формат т-12, на луксозна хартия, цена 12 франка.

Нравствени забележки от Кератри.

— Какви щастливци! — възкликна Люсиен.

Афишът, ново и оригинално изобретение на прочутия Ладвока тогава за пръв път разцъфтяваше по стените. Скоро цял Париж бе нашарен от подражателите на този източник на обществени доходи. Най-сетне със свито от тревога, сърце, Люсиен, така величан неотдавна в Ангулем и така нищожен сега в Париж, се промъкна край стените на къщите, престраши се и влезе в магазина, пълен със служители, клиенти и книжари… „А може би и автори!“ — помисли си той.

— Бих искал да говоря с господин Видал или господин Поршон — каза той на един служащ.

Люсиен беше прочел върху написаната с едри букви фирма: „Видал и Поршон, книжари-комисионери за Франция и чужбина.“

— И двамата са заети — отговори му един улисан служител.

— Ще почакам.

Поетът остана в магазина и започна да разглежда пакетите. Цели два часа изучаваше заглавия, разтваряше книги, чете на места някоя страница. Накрая се спря до едно прозорче със зелени перденца, предполагайки, че зад него е или Видал, или Поршон, и дочу следния разговор:

— Съгласен ли сте да закупите 500 екземпляра? Ще ви ги дам по пет франка единия, с двоен процент.

— Колко ще струва един екземпляр?

— Шестнадесет су по-малко.

— Значи, четири франка и четири су — каза Видал или Поршон на този, който предлагаше книгите.

— Да — отговори продавачът.

— Плащането по сметка.

— Стар шегаджия! Искате да ми ги изплатите след година и половина с полици за една година?

— Не, платими в брой — заяви Видал или Поршон.

— С какъв срок? Девет месеца ли? — запита книжарят или авторът, който по всяка вероятност предлагаше някаква книга.

— Не, драги мой, срок една година — отговори единият от двамата книжари-комисионери.

Последва кратко мълчание.

— Вие ме съсипвате! — извика непознатият.

— Но нима ще успеем за една година да пласираме петстотин екземпляра от „Леонид“? — отговори книжарят-комисионер на издателя на Виктор Дюканж. Ако книгите се продаваха толкова бързо, колкото им се ще на издателите, щяхме да станем милионери, драги мой, но те се продават според прищевките на читателите. Романите на Уолтър Скот се дават по осемнадесет су тома, три ливри и дванадесет су за цял роман, а вие искате да продавам вашите книги по-скъпо! Ако искате да ви пласирам този роман, дайте ми по-изгодни условия! Видал!

Един дебел мъж с писалка на ухото напусна касата и се приближи:

— Колко екземпляра от Дюканж си продал през последната си обиколка? — запита го Поршон.

— Продадох двеста от „Старчето от Кале“, но стана нужда да обезценя други две книги, за които не ми бяха направили толкова голяма отстъпка и те се превърнаха в хубавички „славеи“.

Люсиен узна по-късно, че прозвището „славеи“ се дава на произведенията, накацали по рафтовете в самотните дълбини на книжарниците.

— Впрочем нали знаеш — поде Видал, — Пикар готви нови романи. Той ми обещава двадесет на сто отстъпка върху обикновената книжарска цена, за да организираме успеха им.

— Е добре, нека бъде за една година — каза смирено издателят, поразен от последната поверителна забележка на Видал.

— Значи, разбрано? — запита рязко Поршон.

— Да.

Издателят си отиде. Люсиен чу как Поршон каза на Видал:

— Имаме вече поръчка за триста екземпляра. Ще отсрочим плащането, ще продадем „Леонид“ по сто су екземпляра със срок на изплащане шест месеца и…

— И ето ти хиляда и петстотин франка печалба.

— Веднага видях, че е притеснен.

— Той се разорява! Плаща четири хиляди франка на Дюканж за две хиляди екземпляра.

Люсиен прекъсна Видал, изпречвайки се пред малката вратичка на тяхната клетка.

— Господа — каза той на двамата съдружници, — имам чест да ви се представя.

Книжарите едва му кимнаха.

— Автор съм на исторически роман в стила на Уолтър Скот, под заглавие „Стрелецът на Шарл IX“ и ви предлагам да го закупите.

Поршон погледна неприветливо Люсиен и сложи писалката на масата, а Видал се обърна грубо към младия автор и му отговори:

— Господине, ние не сме книжари-издатели, а комисионери. Случва се понякога да издаваме книги за наша сметка, но правим това само за автори, създали си вече име. При това купуваме само сериозни произведения, исторически трудове, кратки прегледи.

— Но моята книга е много сериозна. Описва правдиво борбата между католиците, които са държали за абсолютизма, и протестантите, които са искали да установят република.

— Господин Видал! — извика един служащ. Видал бързо се измъкна.

— Не казвам, господине, че книгата ви не е шедьовър — поде Поршон с доста неучтива гримаса, — но ние се занимаваме само с готова продукция. Идете при някой от книжарите, които купуват ръкописи: дядо Догро, улица Кок до Лувър. Той се занимава с романи. Ако се бяхте обадили по-рано, тук беше Поле, конкурентът на Догро и на книжарите от Дървените галерии.

— Господине, имам и една сбирка стихове…

— Господин Поршон! — извикаха отвън.

— Стихове ли? — провикна се гневно Поршон. — За кого ме вземате? — добави той, като му се изсмя в лицето, и изчезна в задното помещение.

Люсиен мина по Пон-Ньоф, измъчван от противоречиви мисли. От този търговски жаргон той бе разбрал само едно, че книгите бяха за книжарите, както памучните бонета за шапкарите — стока, която се купува евтино, за да се продаде скъпо. „Лъгал съм се“ — каза си той, поразен все пак от грубия материален облик на литературата.

Той съгледа на улица Кок скромно дюкянче, край което и друг път беше минавал. Над него с жълти букви върху зелен фон беше написано: „Догро, книжар“. Спомни си, че често бе срещал това име върху кориците на много романи в читалнята на Блос. Той влезе не без трепет в сърцето, който изпитват всички хора с въображение пред мисълта за предстояща борба. В магазина завари странен старик, една от най-оригиналните личности в книжарския свят по време на Империята. Догро носеше черен фрак с големи квадратни пешове, макар че тогавашната мода изискваше извити поли като опашка на моруна. Жилетката му беше от груб плат на разноцветни карета и от единия й джоб висеше стоманена верижка с меден ключ, който се люшкаше над широкия му къс панталон. Часовникът му навярно беше голям като луковица. Тъмносиви надиплени чорапи и обувки със сребърни токи допълваха костюма му. Старецът беше гологлав. Посивялата му коса беше доста поетично разрошена. По фрака, панталоните и обувките Догро приличаше на професор по изящни изкуства, а жилетката, часовникът и чорапите издаваха търговеца. Физиономията му не опровергаваше това необичайно съчетание. Имаше вид на преподавател, на възпитател с лице, набраздено като на учител по реторика, живи очи, недоверчиво присвита уста и тревожното безпокойство на книжар.

— Господин Догро? — попита Люсиен.

— Аз съм, господине.

— Автор съм на един роман — каза Люсиен.

— Много сте млад — отвърна книжарят.

— Но, господине, в случая моята възраст няма значение.

— Имате право — каза старият книжар и посегна към ръкописа. Виж ти! „Стрелецът на Шарл IX“, хубаво заглавие. Кажете ми, млади момко, с две думи сюжета.

— Романът е исторически, от рода на романите на Уолтър Скот. Борбата между протестанти и католици е представена като борба между две политически системи, по време на която престолът е бил сериозно застрашен. Аз вземам страната на католиците.

— Не е лоша идея, млади човече. Добре, ще прочета вашето произведение, обещавам ви. Бих предпочел роман в стила на госпожа Радклиф. Но ако сте работлив, ако умеете да пишете, ако имате замисъл, идеи, ако можете да създавате драматични положения, с готовност ще ви бъда полезен. Какво повече ни трябва на нас?… Добри ръкописи.

— Кога да дойда при вас?

— Тази вечер заминавам на село, ще се върна другиден. Ще прочета дотогава творбата ви и ако ми хареса, още същия ден ще уговорим условията.

Виждайки го толкова дружелюбен, Люсиен има злополучната идея да извади ръкописа и на „Маргаритки“.

— Господине, аз съм написал и една сбирка стихове…

— А, значи, вие сте поет? Тогава не ви искам романа! — каза старецът и му върна ръкописа. — Стихоплетците се провалят в прозата. Прозата не търпи безсмислени рими, трябва непременно да кажеш нещо.

— Но, господине, и Уолтър Скот е писал стихове.

— Да, вярно е — отвърна Догро, като поомекна, отгатнал затрудненото положение на младежа, и задържа ръкописа. — Къде живеете? Ще дойда у вас.

Люсиен даде адреса си, без да подозира ни най-малка задна мисъл у старика. Той не можеше да знае, че пред него стои книжар от старата школа, от времето, когато издателите биха желали да държат под ключ, умиращ от глад в таванската си стаичка, някой Волтер или Монтескьо.

— Пътят ми е точно през Латинския квартал — каза старият книжар, след като прочете адреса.

„Какъв благороден човек! — помисли си Люсиен, като се сбогува с книжаря. — Най-сетне намерих истински приятел на младежта, познавач, който що-годе разбира нещо. Какво ще кажете за такъв човек! Прав бях, когато казвах на Давид: «Дарбата преуспява лесно в Париж».“

Люсиен се прибра щастлив и окрилен, бленуващ слава. Без да мисли повече за мрачния разговор, дочут в кантората на Видал и Поршон, той си представяше най-малко хиляда и двеста франка в джоба. Хиляда и двеста франка означаваха за него едногодишен престой в Париж, а за това време той щеше да напише нови произведения. Колко планове изгради той върху тази надежда! Колко сладостни мечти за живот в творчески труд! Видя се настанен, подреден, едва не се впусна в покупки. Успя да залъже нетърпението си само с усилено четене в читалнята на Блос. Два дни по-късно Догро, изненадан от стила на Люсиен в първата му творба, възхитен от пресилените характери, нещо допустимо за епохата, когато се развиваше тази драма, поразен от силата на въображението, с която всеки млад автор винаги обрисува главната сюжетна линия — дядо Догро не беше мъчен, — отиде в хотела, където живееше неговият бъдещ Уолтър Скот. Беше решил да откупи за хиляда франка всички права върху „Стрелецът на Шарл IX“ и да обвърже Люсиен с договор за още няколко произведения. Когато видя хотела, старата лисица промени намерението си. „Млад човек, който живее тук, има скромни вкусове, обича учението и работата, защо да не му дам само осемстотин франка?“ Запита собственицата дали тук живее господин Люсиен дьо Рюбампре и тя му отговори:

— На четвъртия.

Книжарят погледна нагоре и видя само небето над покрива. „Младежът е хубав — каза си той, — много хубав дори. Ако спечели много пари, ще се отпусне и няма да работи. В наш общ интерес ще му предложа шестстотин франка, но в брой, не с полици.“ Той се качи по стълбата, почука три пъти и Люсиен му отвори вратата. Стаята беше отчайващо гола. На масата — канче с мляко и хлебче от две су. Нищетата на гения направи силно впечатление на старчето Догро.

„Нека си запази — помисли си той — същия прост начин на живот, същата умереност и скромни нужди.“

— Драго ми е да ви видя — каза той на Люсиен. — Ето, господине, така живееше Жан-Жак, с когото вие имате много общо. В такива жилища свети пламъкът на гения и се пишат талантливите произведения. Така би трябвало да живеят писателите, а не да гуляят по кафенетата и ресторантите и да похабяват там времето, дарованието и парите ни. — Той седна. — Млади момко, романът ви не е лош. Аз съм бил учител по реторика, познавам историята на Франция. Вашата книга съдържа прекрасни моменти. С една дума, имате бъдеше.

— О, господине!

— Казвам ви, ще можем да работим заедно. Купувам романа ви…

Сърцето на Люсиен преля от радост, той потръпна от удоволствие: щеше да влезе в литературния свят. Произведението му щеше да види бял свят.

— Откупувам го за четиристотин франка — каза Догро със сладникав глас, гледайки Люсиен с такова изражение, като че ли този великодушен жест му струва много.

— За един том ли? — запита Люсиен.

— За целия роман — отвърна Догро, без да даде вид, че забелязва изненадата на Люсиен. — Но затова пък ще ви платя в брой. Вие ще се задължите да ми пишете по два романа годишно в продължение на шест години. Ако първата книга се изчерпи за шест месеца, ще ви плащам другите по шестстотин франка. Така с две книги на година ще имате по сто франка месечно, животът ви ще бъде обезпечен и ще бъдете щастлив. Имам автори, на които плащам само по триста франка на роман, а за превод от английски давам по двеста франка. Доскоро тази цена би изглеждала баснословна.

— Няма да можем да се споразумеем, господине. Върнете ми, моля, ръкописа — каза студено Люсиен.

— Ето ти история! — възкликна старият книжар. — Вие не сте осведомен в търговската област, господине. Когато един книжар реши да издаде първия роман на някой автор, той подхвърля на риск хиляда и шестстотин франка за печат и хартия. По-лесно е да напишеш роман, отколкото да намериш такава сума. Аз имам сто ръкописа на романи, но нямам сто и шестдесет хиляди франка в касата си. Уви! Откакто съм книжар, вече цели двадесет години, не съм спечелил толкова пари. Не се забогатява от печатане на романи. Видал и Поршон ги откупуват при условия, които стават от ден на ден по-тежки за нас. Вие губите само времето си, а аз трябва да дам от джоба си две хиляди франка. Ако сделката излезе неуспешна, защото habent sua fata libelli^[14], аз загубвам две хиляди франка, а вие ще съчините ода срещу тъпите читатели. Като поразмислите върху това, което ви казвам, пак ще дойдете при мене. Да, да, ще се върнете при мен — повтори книжарят властно в отговор на гордото трепване на Люсиен. — Не само че няма да намерите книжар, готов да рискува две хиляди франка за млад и неизвестен автор, но няма да намерите и книжарски чирак, който да си даде труда да чете драсканиците ви. А аз ги прочетох и мога да отбележа не една грешка във вашия френски. Писали сте „наблюдавам“, вместо „съблюдавам“ и „въпреки че“, а въпреки изисква пряко допълнение.

Люсиен се почувствува унижен.

— Когато ви видя пак, вече ще сте загубили сто франка — добави старецът, — защото тогава ще ви предложа само триста франка. — Той стана, поклони се, но от прага каза: — Ако нямахте дарба и бъдеще и ако аз не се интересувах от младите талантливи хора, не бих ви предложил толкова хубави условия. Сто франка на месец! Размислете. Вярно, един роман в чекмеджето не е като и в конюшня. Не трябва да го храниш, но и не те храни.

Люсиен грабна ръкописа, хвърли го на земята и извика:

— Предпочитам да го изгоря, господине!

— Горещите се като поет — каза старецът.

Люсиен изяде вбесен хлебчето си, изгълта млякото и излезе. Стаята му беше доста тясна и той би се въртял в нея като лъв от зоологическата градина в клетката си. В библиотеката „Сент-Жьонвиев“, където смяташе да отиде, беше виждал винаги в един и същ ъгъл млад човек на около двадесет и пет години, който работеше постоянно, несмутимо и прилежно, както истинските литературни труженици. Този младеж навярно отдавна посещаваше библиотеката, служителите и самият библиотекар бяха извънредно любезни с него. Библиотекарят му позволяваше да взема книги вкъщи и Люсиен беше забелязал, че ученолюбивият непознат винаги ги връщаше на следния ден. Поетът виждаше в него брат по нищета и надежди. Дребен, мършав и блед, този труженик бе скрил умното си чело под гъста черна, небрежно вчесана коса. Той имаше красиви ръце и привличаше погледа на околните със смътната прилика с портрета на Бонапарт, гравиран по оригинала на Робер Льофевр. Тази гравюра е цяла поема на пламенна меланхолия, тайна амбиция и скрита енергия. Разгледайте я добре: в нея ще откриете гениалност и скромност, изтънченост и величие. Очите са одухотворени като очи на жена. Погледът жадува за простор и дири трудности за превъзмогване. Дори ако под гравюрата не стоеше името Бонапарт, пак бихте се вгледали в нея. Младежът, който въплътяваше гравюрата, носеше дълги панталони и обуща с груби подметки, редингот от обикновено сукно, черна връзка, закопчана догоре сива жилетка, напръскана с бяло, и евтина шапка. Явно презираше всяка излишна натруфеност. Този тайнствен непознат носеше печата, с който геният бележи челата на своите роби. Той се появяваше и у Фликото и беше един от най-редовните му клиенти. Ядеше колкото да не умре от глад, без да обръща внимание на храната, с която беше свикнал, и пиеше само вода. Все едно дали в библиотеката или у Фликото той проявяваше достойнство, произтичащо явно от съзнанието, че е посветил живота си на нещо велико, затова беше недостъпен. Имаше поглед на мислител. Мечтателност осеняваше благородно оформеното му чело. Черните му будни очи с ясен и бърз поглед издаваха навика му да прониква до същината на нещата. Пестелив в движенията си, той се държеше внушително. Люсиен изпитваше неволно уважение към него. Много пъти вече погледите им се бяха срещали и те като че ли искаха да си заговорят при влизане или излизане от библиотеката или ресторанта, но нито единият, нито другият се беше осмелил пръв да стори това. Мълчаливият младеж се отправяше към дъното на залата, в тази част, която гледа към площада на Сорбоната, и Люсиен не бе успял да се сближи с него, макар че този млад труженик, у когото съзираше неуловими признаци на морално превъзходство, силно го привличаше. Както по-късно си признаха взаимно, и двамата бяха целомъдрени и боязливи, в плен на страхове, които приятно вълнуват самотните младежи. Без неочакваната им среща в момента на несполуката, която бе сполетяла Люсиен, те може би никога нямаше да се сближат. Когато зави по улица Гре, Люсиен съгледа непознатия младеж, който се връщаше от библиотеката „Сент-Жьонвиев“.

— Библиотеката е затворена, господине, не зная защо — каза му той.

В този миг очите на Люсиен бяха пълни със сълзи. Той благодари на непознатия с едно кимване, по-красноречиво от думите, което при младите хора тутакси разтваря сърцата. И двамата поеха по улица Гре към улица Ла Арп.

— В такъв случай ще отида да се поразходя в Люксембургската градина — каза Люсиен. — Излезеш ли веднъж от дома си, мъчно се връщаш да работиш отново.

— Загубваш нишката на мислите си — забеляза непознатият. — Изглеждате тъжен, господине.

— Току-що ми се случи нещо действително необикновено — отвърна Люсиен.

И му разказа за посещението си на кея, за разговора със стария книжар и за предложението, което той му бе направил преди малко. После каза името си и с няколко думи описа положението си. Почти цял месец беше живял със сто и двадесет франка: шестдесет за храна, тридесет за квартира, двадесет за театър, десет за читалнята. Оставаха му още сто и двадесет франка.

— Господине — каза му непознатият, — вашата история е като моята и като историята на хиляда, хиляда и двеста младежи, които ежегодно идват от провинцията в Париж. При това ние с вас не сме най-нещастните. Виждате ли този театър? — И той му посочи внушителната сграда на „Одеон“. — Един ден в една къща на площада се настани даровит мъж, стигнал до бездните на мизерията. Женен при това — допълнително бреме, което не тежи нито върху вас, нито върху мене — за жена, която обичаше; за добро или за зло, кажете го както искате, с две деца; обременен с дългове, но с вяра в перото си. Той предлага на „Одеон“ една комедия в пет действия. Приемат пиесата, поставят я преди други, артистите репетират. Директорът ускорява репетициите. Тези пет успешни хода са пет много по-трудно осъществими драми, отколкото написването на пет действия. Бедният автор, настанен в един таван, който можете да видите оттук, изчерпва последните си средства, за да преживеят, докато поставят пиесата му, жена му занася дрехите си в заложна къща, семейството яде само сух хляб. В деня на последната репетиция, в навечерието на представлението, семейството бе задлъжняло с петдесет франка в квартала — на хлебаря, на млекарката, на портиера. Поетът беше запазил само най-необходимото: фрак, риза, панталон, жилетка и обуща. Сигурен в успеха си, той прегръща жена си и й възвестява края на техните злочестини.

— Няма вече нищо против нас! — възкликва той.

— Уви, има! Огънят! — отговаря жена му. — Погледни! „Одеон“ гори!

Да, господине, „Одеон“ гореше. Затова не се оплаквайте. Имате дрехи на гърба си, нямате ни жена, ни деца, имате шанс за сто и двадесет франка в джоба и не дължите никому нищо. Пиесата, за която ви говорих, бе представена сто и петдесет пъти в театър „Лувоа“. Кралят отпусна пенсия на автора. Още навремето Бюфон е казал, че геният е преди всичко търпение. Търпението у човека най-много напомня средствата, с които си служи природата в творческите си процеси. А какво е изкуството, господине? Сгъстена природа.

Двамата младежи вървяха с широки крачки из Люксембургската градина. Люсиен узна името на човека, станал впоследствие прочут, който се мъчеше да го утеши. Този младеж беше Даниел д’Артез, днес един от най-знаменитите писатели на онази епоха и един от най-редките хора, които според сполучливата мисъл на един поет съчетават „голяма дарба със силен характер“.

— Не можеш да станеш велик човек на ниска цена — промълви Даниел тихо. — Геният оросява творбите си със сълзи. Дарбата е духовно създание, което подобно на всички живи същества боледува в детската си възраст. Обществото отблъсква непълноценните дарования, както природата покосява слабите или недъгави същества. Който иска да се издигне над другите, трябва да бъде готов за борба и да не отстъпва пред никакви трудности. Големият писател е мъченик, който обаче не умира, това е всичко. Челото ви е белязано с печата на гения — каза Д’Артез на Люсиен, като го погледна проницателно. — Ако нямате воля, ако ви липсва неземно търпение, ако не се насочите към безкрайността, колкото и далеч от целта да ви отхвърлят превратностите на съдбата, както костенурките следват неизменно пътя към скъпия им океан, откажете се още днес.

— Значи, вие сте готов на всякакви изпитания?

— Очаквам всякакви изпитания — клевета, коварство, несправедливостта на съперниците ми, наглостта, лукавството и алчността на търговците — отговори примирено младият човек. — Ако творбата ви е хубава, какво значение има първият ви неуспех?…

— Искате ли да прочетете романа ми и да ми кажете мнението си за него? — попита Люсиен.

— Защо не — отвърна Д’Артез. — Аз живея на улица Катр-Ван, в къщата, в която един от най-знаменитите учени, гений на нашето време, феномен в науката, Деплен, най-добрият хирург, изтърпя първото си мъченичество в борба с първите трудности на живота и славата в Париж. Този спомен всяка вечер ми дава необходимата доза смелост, която ми е нужна всяка сутрин. Живея в стаята, където той често е ял като Русо хляб и череши, само че без неговата Терез. Елате след един час, ще си бъда у дома.

Двамата поети си стиснаха ръцете в неизразим изблик на меланхолична нежност. Люсиен отиде да вземе ръкописа си. Даниел д’Артез отиде да заложи часовника си, за да купи два наръча дърва. Трябваше да запали печката, защото беше студено. Люсиен пристигна точно навреме и видя една къща още по-невзрачна от неговия хотел. Влизаше се през дълъг, тъмен вход, в дъното на който се виеше стълбата. Стаята на Даниел д’Артез, на петия етаж, имаше две малки прозорчета, между които бе сложена библиотека, боядисана в черно, пълна с надписани папки. Тясно дървено легло, като леглата в интернатите, нощна масичка, купена на старо, и две кресла, покрити с груба тъкан, заемаха дъното на стаята с шотландски тапети по стените, потъмнели от дима и времето. Дълга маса, отрупана с ръкописи, беше поставена между камината и единия прозорец. Срещу камината — грозен скрин от червено дърво. Евтин килим покриваше изцяло мозаечния под. Този необходим разкош му спестяваше отоплението. Пред масата — обикновено канцеларско кресло, някога червено, но вече обезцветено от дълга употреба, най-сетне шест разкривени стола допълваха мебелировката. Люсиен забеляза върху камината стар свещник с абажур и четири восъчни свещи. Когато го запита защо гори восъчни свещи — тъй като във всичко друго личеше най-сурова нищета, — Д’Артез отговори, че не можел да понася миризмата на лоените. Това обстоятелство говореше за голяма изтънченост на сетивата, признак на тънка чувствителност. Четенето продължи седем часа. Даниел слушаше благоговейно, без да произнесе нито дума, без да направи каквато и да е забележка, рядко доказателство за добър вкус у един писател.

— Какво ще кажете? — попита Люсиен и сложи ръкописа върху камината.

— Вие сте на прав път — отвърна сериозно младежът, — но се налага да преработите творбата си. Ако не искате да подражавате сляпо на Уолтър Скот, трябва да си създадете свой собствен маниер, а вие сте му подражавали. Започвате също с дълги разговори, за да представите героите си, и чак когато те се наговорят, пристъпвате към описанието и действието. Това противопоставяне, необходимо за всяко драматично произведение, идва на последно място. Поставете в обратно съотношение елементите на своята задача. Заместете тези многословни разговори, великолепни у Скот, но безцветни у вас, с описания, на които вашият език толкова добре се поддава. Нека диалогът ви се превърне в очаквана последица, която да увенчае подготовката за него. Навлезте най-напред в действието. Уловете здраво сюжета си ту през кръста, ту за опашката, обработете го в различен план, за да не се повтаряте. Приспособявайки към историята на Франция драматичния роман на шотландеца, вие ще си останете самобитен. У Уолтър Скот няма страст, той не я познава, а може би тя му е била запретена от лицемерните нрави на страната. За него жената е въплъщение на дълга. С малки изключения героините му са абсолютно същите, създадени по една и съща щампа, за да си послужа с езика на художниците. Всички негови жени произлизат от Клариса Харлоу. Свеждайки ги до една идея, той само изважда копия от един и същи тип, но оцветени по-ярко или по-бледо. Жената внася със своята страст безредието в обществото. Страстта поражда безкрайно много приключения. Следователно обрисувайте любовта и ще разполагате с неизчерпаеми източници, от които този велик гений се е лишил, за да го четат във всички семейства на пуританска Англия. Във Франция ще намерите пленителните прегрешения и блясъка на католицизма и ще ги противопоставите на мрачните привърженици на калвинизма през епохата на най-развихрените страсти в нашата история. Всяко истинско царуване от Карл Велики насам изисква поне един литературен труд, а понякога четири или пет, както за Луи XIV, Анри IV и Франсоа I. Така вие ще напишете една живописна история на Франция, в която ще възсъздадете костюмите, мебелите, къщите, обстановката, личния живот и духа на времето, вместо да разказвате мудно общоизвестни факти. Имате възможност да бъдете оригинален, като разсеете разпространените погрешни теории, които представят в невярна светлина повечето наши крале. Имайте смелостта да реабилитирате в първата си творба забележителната, великолепна фигура на Катерина, която сте пренесли в жертва на витаещите още над нея предразсъдъци. Опишете най-сетне Шарл IX такъв, какъвто е бил, а не какъвто са го създали протестантските писатели. След десет години постоянство ще имате слава и богатство.

Беше девет часът. Люсиен реши да отговори на щедростта с щедрост и покани бъдещия си приятел на вечеря у Едон, където похарчи дванадесет франка. По време на вечерята Даниел повери на Люсиен своите тайни занимания и надежди. Д’Артез не допускаше изключителен талант да мине без задълбочени философски познания. Сега той изследваше богатствата на древната и модерна философска мисъл и искаше да ги усвои напълно. Подобно на Молиер той се стремеше да стане дълбок философ, преди да пише комедии. Изучаваше едновременно света на книгите и живия свят, мисълта и действителността. Дружеше с естествоизпитатели, млади лекари, политически писатели и хора на изкуството, всичките ученолюбиви и многообещаващи. Живееше от добросъвестно написани и зле платени статии, помествани в биографически, енциклопедически или природонаучни речници. Пишеше точно толкова, колкото беше нужно, за да се изхранва и да постигне целта си. Д’Артез работеше и върху една художествена творба с единствената мисъл да изучи изразните възможности на езика. Книгата беше още недовършена, той се занимаваше с нея от време на време и я пазеше за дни на голямо униние. Това беше значителен психологически труд под формата на роман. Макар че Даниел говореше скромно за себе си, той израсна като исполин пред Люсиен. Когато към единадесет часа излязоха от ресторанта, Люсиен изпитваше вече силно приятелство към този добродетелен мъж, без излишен патос, към този възвишен дух, който сам не съзнаваше величието си. Поетът не оспори съветите на Даниел и ги възприе напълно. Този благороден талант, узрял вече сред усамотени размисли и критика, предназначена лично за него, а не за другите, внезапно бе разтворил пред него дверите на най-великолепните дворци на въображението. Горящ въглен докосна сякаш устните на провинциалиста и думите на парижкия труженик намериха благодатна почва в съзнанието на ангулемския поет. Люсиен се залови да преработва произведението си.

Щастлив, че е срещнал в парижката пустиня сърце, преизпълнено с благородни чувства, сродни с неговите, даровитият провинциалист направи това, което правят всички млади хора, жадни за обич: залепи се като хроническа болест за Д’Артез. Вземаше го от къщи, за да отидат заедно в библиотеката, разхождаше се при хубаво време с него в Люксембургската градина и го изпращаше вечер до къщи, след като вечеряше на неговата маса у Фликото. С една дума, сгуши се до него, както войникът се е сгушвал до съседа си в заснежената руска равнина. През първите дни на познанството си с Даниел Люсиен забеляза с огорчение, че когато близките приятели на Д’Артез се събираха, неговото присъствие създаваше известна принуденост. Разговорите на тези избрани същества, за които Даниел му говореше с рядък възторг, оставаха доста въздържани и не съответствуваха на явните доказателства за тяхното близко приятелство. Тогава Люсиен се оттегляше незабелязано, болезнено измъчван от отлъчването, на което го подлагаха, и от любопитството, което пораждаха тези всъщност непознати хора, назоваващи се помежду си само с малките си имена. Всички подобно на Д’Артез носеха на челата си печата на необикновено дарование. След тайна съпротива, преодоляна от Даниел, без Люсиен да знае, той най-сетне беше удостоен да влезе в този кръжок на велики умове. Тогава той опозна младежите, които се събираха почти всяка вечер у Д’Артез. Свързваше ги топла дружба и еднакво сериозното им съществуване. Всички предугаждаха в Д’Артез великия писател. Считаха го за свой водач, откакто бяха загубили един от най-изключителните умове на епохата, мистичен гений, техния пръв водач, завърнал се в родното си място по причини, които не е необходимо да излагаме тук. Често споменаваха за него пред Люсиен, наричайки го Луи. Лесно ще разберем какъв интерес и любопитство будеха у поета тези хора, ако споменем онези от тях, които впоследствие подобно на Д’Артез успяха да постигнат славата. Мнозина обаче загинаха.

Между останалите живи днес е Орас Бианшон, обикновен лекар, тогава в „Отел-Дийо“, а по-късно светило на медицинския факултет в Париж, премного известен сега, за да е необходимо да описваме външността му или да анализираме характера и ума му. После идваше Леон Жиро, дълбок философ, дръзновен теоретик, който изучава основно всички системи, преценява ги, излага ги, формулира ги и ги поднася в краката на своя идол — ЧОВЕЧЕСТВОТО. Велик във всичко, дори и в заблужденията си, облагородени от неговата добросъвестност, този неуморим труженик, този съвестен учен стана родоначалник на нравствена и политическа школа, за заслугите на която само времето може да се произнесе. Дори неговите убеждения да му отредиха поприще, чуждо на другарите му, той все пак остана техен верен приятел. Изкуството се представяше от Жозеф Бридо, един от най-добрите художници на новата школа. Ако не бяха личните страдания, на които го обричаше неговата прекалено впечатлителна природа, Жозеф, за когото впрочем критиката още не е казала последната си дума, би могъл да продължи делото на великите майстори от италианската школа. Той притежава рисунъка на римските художници и палитрата на венецианските, но любовта го убива; тя терзае не само сърцето му, тя забива стрелите си в мозъка му, разстройва съществуването му и го хвърля в най-различни крайности. В зависимост от това дали е щастлив или нещастен от своята мимолетна любов, Жозеф изпраща на изложбата ту скици, в които боите заливат контурите, ту картини, завършени под бремето на въображаеми страдания, в които е бил толкова погълнат от рисунъка, че цветовете — макар да ги владее отлично — сякаш отсъствуват от платното му. Той непрекъснато мами и публиката, и приятелите си. Хофман би го обожавал за дръзките му набези в изкуството, за капризните му приумици, за необузданото му въображение. В момент на пълноценно творчество буди възхищение, радва се самият той на това и се дразни, че зрителите не възхваляват несполучливите му творби, защото сам вижда с духовния си поглед в тях всичко, което остава неуловимо за другите. Своенравен до крайност, унищожаваше понякога завършена напълно картина, защото му се виждаше прекалено изпипана. „Много добросъвестно нарисувано — казваше той, — много ученическо.“ Самобитен, често възвишен, той се поддава на всички покруси и блаженства, свойствени на нервните натури, у които съвършенството се превръща в болезненост. Сроден е по дух със Стърн, само че не твори в литературната област. Думите му, внезапните му хрумвания са неизказано пленителни. Той е красноречив и знае да обича, но и в чувствата е също тъй променчив, както в работата си. Кръжокът държеше на него именно поради качествата, които в очите на еснафите биха били недостатъци.

И най-сетне Фюлжанс Ридал — един от писателите на нашето време с най-ярко изявен хумор и нехаещ за слава поет. Той подхвърляше на театъра само най-посредствените си произведения, а съхраняваше в чертозите на съзнанието си единствено за себе си и за приятелите си най-сполучливите сцени. Искаше от публиката само парите, необходими, за да се чувствува независим, и сдобиеше ли се с тях, преставаше да работи. Ленив и надарен като Росини, принуден като великите комици Молиер и Рабле да вижда „за“ и „против“ във всичко, той беше скептик, умееше да се присмива и се присмиваше на всичко. Фюлжанс Ридал е голям философ в обикновения живот. Житейският му опит, дарбата му да наблюдава, презрението му към славата, която е за него само парад, не са пресушили сърцето му. Отзивчив към другите, макар и съвсем безразличен към собствените си интереси, той може да прояви активност, но само заради някой приятел. За да не измени на истински раблезианската си маска, не отрича пищната трапеза, но и не я търси, и е едновременно весел и тъжен. Приятелите го наричат „кучето на полка“ и този прякор го обрисува отлично.

Трима други, надарени поне толкова, колкото и описаните мимоходом четирима приятели, си отидоха един след друг. Например Мейро: той умря, след като предизвика прочутия спор между Кювие и Жофроа Сент-Илер, двама разни гении, и този важен проблем раздели целия научен свят на два лагера няколко месеца преди смъртта на привърженика на строгата аналитична наука, докато пантеистът още живее, почитан от цяла Германия. Мейро беше приятел на онзи Луи, когото преждевременната смърт щеше скоро да отнеме на интелектуалния свят. Към тези двама мъже, белязани от смъртта, и двамата неизвестни днес въпреки големите им познания и гениалността им, трябва да прибавим Мишел Кретиен, републиканец с голям размах, който мечтаеше за европейска федерация и се отличи през 1830 година в движението на последователите на Сен-Симон. Политик, равен по сила на Сен-Жюст и Дантон, но скромен и кротък като девойка, изпълнен с илюзии и любов, надарен с мелодичен глас, който би обаял Моцарт, Вебер или Росини, който пееше така някои песни на Беранже, че опияняваше сърцата с поезия, любов или надежда, Мишел Кретиен, беден като Люсиен, като Даниел, като всички негови приятели, печелеше хляба си с диогеновско безгрижие. Той пишеше справочници за големи трудове, изготвяше проспекти за книжарите, но мълчеше за собствените си политически убеждения, както гробът е безмълвен за тайните на смъртта. Този весел бохем-интелектуалец, този велик политик, който може би щеше да преустрои света, загина в манастира „Сен-Мери“ като обикновен редник. Куршумът на някой бакалин може би повали там едно от най-благородните създания, родени под френско небе. Мишел Кретиен загина не за своите идеи. Неговата федерация застрашаваше европейската аристокрация много повече от републиканската пропаганда. Тя беше по-целесъобразна и не така безразсъдна като страхотните идеи за неограничена свобода, провъзгласявани от млади безумци, самозвани наследници на Конвента. Този благороден плебей беше оплакан от всички, които го познаваха. Едва ли има някой, който да не си спомня, и то често, за този велик политик, останал неизвестен.

Тези девет личности образуваха кръжок, в който взаимното уважение и приятелство примиряваха най-противоречиви идеи и учения. Даниел д’Артез, благородник от Пикардия, държеше за монархията толкова твърдо, както Мишел Кретиен държеше за своята европейска федерация. Фюлжанс Ридал се подиграваше на философското учение на Леон Жиро, който от своя страна предсказваше на Д’Артез края на християнството и на семейството. Мишел Кретиен изповядваше учението на Христос, Божествения основоположник на равенството, защищаваше безсмъртието на душата от скалпела на Бианшон, непоправим аналитик. Разискваха, без да се разгорещяват. Не бяха тщеславни, още повече че нямаха други слушатели. Говореха за трудовете си и изслушваха изказваните мнения с пленителната доверчивост на младостта. Ставаше ли дума за нещо сериозно, противникът отстъпваше от становището си, вникваше в идеите на приятеля си, напълно готов да му помогне, макар че съвсем не се интересуваше от дадена кауза или произведение, чужди на собствените му схващания. Почти всички проявяваха търпимост и снизходителност, две качества, които доказваха превъзходството им. Непозната им беше завистта, този страшен дар на измамените надежди, на неуспелите таланти, на пропуснатите успехи, на наранените стремежи. При това всеки вървеше по свой път. И тези, които като Люсиен биваха допуснати в кръжока, се чувствуваха добре в него. Истинското дарование е винаги откровено, приветливо, чисто, без надутост. При него епиграмата ласкае ума и не е насочена срещу чуждото честолюбие. Разсееше ли се първото вълнение, породено от страхопочитанието, човек изпитваше безкрайно удоволствие сред тези надарени младежи. Близостта не изключваше съзнанието на всеки един от тях за собствената му стойност и дълбокото уважение към другите. Освен това всеки се чувствуваше достатъчно силен, за да бъде било благодетел, било облагодетелствуван според случая и затова непринудено приемаха оказаната им помощ. Разговорите им, пълни с очарование и лекота, засягаха най-разнообразни теми. Крилати и бързи като стрели, думите достигаха до същността на въпросите. Крайната им материална нищета и блясъкът на интелектуалните им богатства бяха в странно противоречие. Тук реалните житейски трудности се превръщаха само в повод за приятелски шеги. Когато веднъж внезапно застудя, петимата приятели на Д’Артез пристигнаха вдъхновени от една и съща мисъл: всички носеха дърва под наметалото си, също като на излет, когато всеки трябва да донесе нещо за ядене и всички са донесли един и същ пастет. Надарени с онази душевна красота, която се проявява и във външността и която, съчетана със заниманията и безсънните нощи, озарява младите лица с божествено сияние, те имаха малко измъчени черти, които постепенно се оглаждат и пречистват под действието на живота и огъня на мисълта. Имаха високи чела на поети. Живите им блестящи очи говореха за непорочен живот. Несгодите на мизерията, дори когато се чувствуваха остро, се понасяха така весело, споделяха се така пламенно от всички, че не можеха да помрачат ведрите лица на младите хора, неизвършили още тежки прегрешения, неподдали се още на долни компромиси, към които тласка нищетата, когато човек няма търпение да я понесе, стремежът към успех без избор на средствата и лекотата, с която писателите често посрещат или опрощават измяната. Увереността, която липсва при любовта, е чувството, което прави приятелствата неразривни и удвоява очарованието им. Младежите бяха сигурни един в друг. Ако един от тях имаше враг, той ставаше враг на всички. Те бяха готови да изоставят най-насъщните си интереси, за да се отзоват на свещената солидарност, която им повеляваха сърцата. Еднакво неспособни за подлост, те щяха да противопоставят едно неуловимо „не“ на всяко обвинение и да се защищават един друг, уверени в правотата си. Еднакво благородни по сърце, еднакво чувствителни, те можеха всичко да мислят и всичко да си кажат в областта на науката и нравствеността. На това се дължеше невинността в общуването им, игривостта на разговорите им. Уверени, че ще бъдат разбрани, мисълта им се носеше на воля, затова се държаха така непринудено и доверяваха мъките и радостите си. Пленителната взаимна деликатност, поради която баснята „Двама приятели“ е истинско съкровище за благородните души, беше нещо обичайно между тях. Мислеха и страдаха с открито сърце. Затова е понятно, че бяха строги, когато трябваше да допуснат нов човек в техния свят. Те добре съзнаваха величието и щастието си и не искаха да ги смутят, приемайки нови непознати хора.

Този съюз на чувства и интереси продължи без сътресения и без разочарования цели двадесет години. Единствено смъртта, която грабна Луи Ламбер, Мейро и Мишел Кретиен, намали състава на тази благородна плеяда. Когато през 1832 година загина Кретиен, Орас Бианшон, Даниел д’Артез, Леон Жиро, Жозеф Бридо и Фюлжанс Ридал, въпреки опасността на която се излагаха, измъкнаха трупа му от манастира „Сен-Мери“, за да му отдадат последна почит, нехаейки за разгорелите се в този момент политически страсти. Те съпроводиха скъпите му останки до гробището Пер-Лашез през нощта. Орас Бианшон не се спря пред никакви пречки и успя да ги преодолее. Той се яви при министрите и издействува разрешението за това, признавайки старото си приятелство с падналия федералист. Трогателна сцена, запечатана в паметта на малобройните приятели, които придружиха петимата знаменити мъже. При разходка в тези красиви гробища ще видите един гроб, закупен за вечни времена, покрит с трева, с кръст от черно дърво, върху който с червени букви е написано името:

МИШЕЛ КРЕТИЕН

Няма друг такъв паметник. Петимата приятели решиха, че само с подобна простота трябва да се почете паметта на човек, който се е отличавал с простота в живота си.

И така, в студената таванска стая на Д’Артез се осъществяваха най-хубавите мечти за приятелски чувства. Тук братя, еднакво силни в различни области на науката, всички с огромна ерудиция и всички калени в горнилото на изпитанията, чистосърдечно споделяха познанията си и дори лошите си помисли. Приет сред тези изключителни младежи като равен на тях, Люсиен представляваше поезията и красотата. Той прочете сонети, които предизвикаха възхищението на всички. Искаха от него да им каже сонет, както самият той молеше Мишел Кретиен да му изпее една песен. Така в парижката пустиня Люсиен намери оазис на улица Катр-Ван.

В началото на октомври, след като похарчи последните си пари за дърва, тъкмо в разгара на работата си по преработката на романа, Люсиен остана без средства. Даниел д’Артез гореше евтини брикети и храбро понасяше мизерията. Той не се оплакваше, живееше по-порядъчно от стара мома и можеше да мине за скъперник със своята педантичност. Силният му дух насърчаваше Люсиен, който, влязъл наскоро в кръжока, старателно отбягваше да говори за материалните си затруднения. Една сутрин той отиде до улица Кок с намерение да продаде на Догро „Стрелецът на Шарл IX“, но не го намери. Люсиен още не знаеше колко истински състрадателни са възвишените духове. Всеки от приятелите му разбираше малодушието, свойствено на поетите, унинието, което настъпва след усилието на душата, свръхвъзбудена от съзерцанието на природата, чието претворяване е тяхно призвание. Тези хора, силни в собствените си несгоди, се трогваха от неприятностите на Люсиен. Те бяха разбрали, че няма пари. И ето че кръжокът увенча приятните вечери на разговори, дълбоки размишления, поезия, изповеди, полети с широко разперени крила в просторите на мисълта, в бъдещето на народите, в областите на историята с една проява, която доказва колко малко Люсиен познаваше новите си приятели.

— Люсиен, драги приятелю — каза му Даниел, — ти вчера не дойде да вечеряш у Фликото и ние знаем защо.

Люсиен не можа да сдържи сълзите си.

— Ти показа, че нямаш доверие в нас — упрекна го Мишел Кретиен. — Ще отбележим един кръст на камината и станат ли десет…

— Ние всички сме намерили — каза Бианшон — ето някоя извънредна работа: аз поех вместо Деплен дежурството при един богат болник, Д’Артез написа статия за „Енциклопедически преглед“. Кретиен беше решил да пее една вечер на Шанз-Елизе пред кърпа с четири запалени свещи, но един бъдещ политик му поръча някаква брошура и той му продаде за шестстотин франка макиавелизъм. Леон Жиро взе назаем от книжаря си петдесет франка. Жозеф продаде няколко скици, а Фюлжанс представи пиесата си в неделя при пълен салон.

— Ето ти двеста франка — каза Даниел, — вземи ги и друг път да не си посмял да се спотайваш.

— Хайде, хайде, да не вземе сега да ни прегръща, като че ли кой знае какво сме направили! — пошегува се Кретиен.

За да разберете каква наслада изпитваше Люсиен сред тази жива енциклопедия от възвишени духове, от млади хора, отличаващи се със своеобразие, дължащо се на различните науки, на които се бяха посветили, достатъчно е да предадем тук отговорите, които той получи на писмото си до своите близки, писмо, което беше образец на чувствителност и добра воля, трагичен вик, изтръгнат от отчаянието.

Давид Сешар до Люсиен

„Мили Люсиен, тук ще намериш приложен на твое име един запис за двеста франка с тримесечен срок. Можеш да го осребриш у господин Метивие, търговец на хартия и наш доставчик в Париж на улица Серпант. Драги мой Люсиен, ние наистина нямаме нищо. Жена ми почна да управлява печатницата и върши работата с преданост, търпение и усърдие. Благославям небето, че ми е дало такъв ангел за жена. Тя сама вижда, че ни е невъзможно да ти пращаме дори и най-малка издръжка. Но аз съм уверен, мили приятелю, че ти си на прав път. Заобиколен от велики и благородни сърца, убеден съм, че ще осъществиш мечтите си, подкрепен от тези едва ли не неземни духове, каквито са според мене Даниел д’Артез, Мишел Кретиен и Леон Жиро, и следвайки съветите на Мейро Бианшон и Ридал, за които ни говориш в милото си писмо. Без да знае Ев, подписах този запис и вярвам, че ще мога да го изплатя в срок. Не напускай избрания път. Той е стръмен, но ще бъде славен. Предпочел бих да ме налегнат хиляди грижи, отколкото да зная, че си затънал в парижката тиня, в която съм виждал толкова хора. Имай смелостта да отбягваш, както си отбягвал досега, лошите свърталища, злите хора, безразсъдните другари и някои писатели, които успях добре да преценя по време на престоя си в Париж. С една дума, бъди достоен съперник на възвишените умове, които толкова уважавам чрез тебе. Доброто ти поведение ще бъде възнаградено. Сбогом, любими братко, ти възхити сърцето ми, аз не очаквах толкова храброст от тебе.

Давид“

Ев Сешар до Люсиен

„Мили братко, писмото ти разплака всички ни. Нека благородните сърца, към които те е насочил добрият ти ангел, знаят, че една майка и една клета млада съпруга ще се молят богу сутрин и вечер за тях и ако най-ревностните молитви стигат до него, те ще издействуват милостта му за всички вас.

Да, братко мой, имената им са вписани в моето сърце. Ах, аз ще ги видя някой ден, ще отида дори пеш, ако трябва, да им благодаря за приятелството им към тебе, защото то е балсам върху живите ми рани. Ние всички тук се трудим като бедни работници. Съпругът ми, този още непризнат велик човек, когото обиквам всеки ден все повече, защото откривам в сърцето му нови богатства, занемари печатницата и аз отгатвам защо: убиват го струпалите се върху него неприятности, не само твои, но и на майка ни, и на нас двамата. Нашият скъп Давид е като Прометей, разкъсван от лешояд, жълта скръб с остър клюн. А за себе си този благороден човек изобщо не мисли, надява се да забогатее. По цели дни прави опити за производство на хартия. Помоли ме да го заместя в печатницата, а той ми помага, доколкото му позволява главното занимание. Уви, аз чакам дете. Това събитие, което иначе би ме изпълнило с радост, в положението, в което се намираме сега, ме потапя в печал. Бедната ни майка се чувствува подмладена и отново намери сили за тежката си работа като болногледачка. Колко щастливи щяхме да сме, ако не бяха материалните грижи. Дядо Сешар не иска да даде нито стотинка на сина си. Давид ходи при него да му иска малко пари, за да ти помогне, защото писмото ти го беше отчаяло. «Познавам Люсиен, ще си загуби ума и ще направи глупости» — каза той. Аз му се скарах. «Моят брат не е в състояние да извърши нищо непристойно!… — отговорих му. — Той знае, че бих умряла от мъка.» Мама и аз заложихме, без да кажем на Давид, някои вещи. Тя ще ги освободи, щом събере малко пари. Получихме сто франка за тях и ти ги изпращаме по пощата. Не ми се сърди, че не отговорих на първото ти писмо. Положението беше такова, че не спяхме по цели нощи. Не знаех, че имам толкова сили. Госпожа Дьо Баржьотон е бездушна и безсърдечна жена. Дори да е престанала да те обича, тя беше длъжна да те покровителствува и да ти помага, след като те изтръгна от обятията ни и те захвърли в страшното парижко море, където само с Божията милост човек може да срещне истински приятелства сред бурните вълни на хора и интереси. Няма защо да съжаляваш за нея. Аз бих искала да имаш до себе си предана жена, жена като мене, но сега съм спокойна, защото имаш приятели, които хранят към тебе същите чувства, както и ние. Разпери криле, красиви и любими мой гений! Ти ще бъдеш нашата слава, както засега си нашата любов.

Ев

Мило мое дете, след всичко, което ти пише сестра ти, мога само да те благословя и да те уверя, че мислите и молитвите ми са, уви, само за тебе. По-малко се моля за тези, които са край мен, защото има сърца, в които на предно място са отсъствуващите и такова е сърцето на

Майка ти“

И така, два дни по-късно Люсиен можа да върне на приятелите си любезно отпуснатия от тях заем. Може би никога досега животът не му се беше виждал тъй хубав, но тази честолюбива негова постъпка не остана незабелязана от проницателния поглед на приятелите му и от тяхната тънка чувствителност.

— Човек би рекъл, че ти е неприятно да ни дължиш нещо! — провикна се Фюлжанс.

— Удоволствието, с което ни връща парите, е важно указание за мене — каза Мишел Кретиен. — То потвърждава моите наблюдения: Люсиен е тщеславен.

— Той е чисто и просто поет — възрази Д’Артез.

— Нима ми се сърдите за този мой толкова естествен жест?

— Заслужава все пак снизхождение, защото не го прикрива от нас — каза Леон Жиро, — той все още е откровен. Боя се обаче, че след време ще започне да се стеснява.

— Защо? — запита Люсиен.

— Ние четем в сърцето ти — отговори Жозеф Бридо.

— У тебе има — каза му Мишел Кретиен — някакъв сатанински дух, който ще оправдава пред собствените ти очи действия, съвсем противни на нашите принципи: и вместо да станеш софист в разсъжденията си, ще бъдеш софист на дело.

— Това ни плаши — каза Д’Артез. — Люсиен, ти ще разсъждаваш чудесно, достойно за един възвишен дух, но твоите разсъждения ще завършат с осъдителни действия… Никога няма да бъдеш в съгласие със самия себе си.

— Но върху какво основавате вие подобно обвинение? — запита Люсиен.

— Драги поете, нима твоето тщеславие е толкова голямо, че го проявяваш дори в приятелството? — извика Фюлжанс. — Всяко подобно тщеславие издава страшен егоизъм, а егоизмът е истинска отрова за приятелството.

— О, боже мой! — възкликна Люсиен. — Нима не знаете колко ви обичам!

— Ако ти ни обичаше така, както ние се обичаме помежду си, щеше ли толкова бързо и толкова наперено да ни върнеш сумата, която ти дадохме с такова удоволствие?

— Ние не даваме пари назаем, а чисто и просто ги даваме — забеляза троснато Жозеф Бридо.

— Не мисли, че сме груби, мило момче — каза Мишел Кретиен. — Ние сме предвидливи. Страх ни е, че някой ден ще предпочетеш радостите на дребнавото отмъщение пред насладите на чистото приятелство. Прочети Гьотевия „Тасо“, най-великата творба на този прекрасен гений, и ще видиш, че поетът обича разкошните тъкани, пиршествата, тържествата, блясъка. Бъди Тасо, защо не, но без неговите безумства. Обществото и удоволствията ще те зоват… Остани тук. Пренеси в областта на идеите всичко, което търсиш в суетата. Ако безумието е неизбежно, бъди добродетелен в постъпките си и порочен в мислите си, вместо, както ти каза Д’Артез, да мислиш правилно, а да постъпваш лошо.

Люсиен наведе глава. Приятелите му бяха прави.

— Признавам, че не съм силен като вас — каза той, като ги погледна мило. — Слаби са плещите ми за Париж и не мога да се боря храбро. Природата ни е дала различни темпераменти и способности и вие най-добре познавате обратната страна на добродетелите и пороците. Вече съм уморен, признавам.

— Ще те подкрепим — каза Д’Артез, — нали за това са верните приятели.

— Помощта, която току-що получих, е временна, а и ние всички сме еднакво бедни. Нуждата скоро ще ме налегне отново. Кретиен работи за когото завърне, няма връзка с книжарите. Бианшон е чужд на тази дейност. Д’Артез познава само издатели на научна или специална литература, които нямат нищо общо с издателите на художествени творби. Фюлжанс Ридал и Бридо работят в области, съвършено чужди на книжарите. Аз трябва да взема решение.

— Вземи решението, което сме взели ние, страдай! — каза Бианшон. — Страдай смело и се уповавай на труда.

— Но това, което за вас е страдание, за мене е смърт — възрази живо Люсиен.

— Преди петелът да изкукурига три пъти — каза с усмивка Леон Жиро, — този човек ще измени на каузата на труда в името на мързела и на парижките пороци.

— Докъде ви доведе трудът? — запита със смях Люсиен.

— Когато пътуваме от Париж за Италия, Рим не се намира на половината път — каза Жозеф Бридо. — Ти би желал грахът да никне направо сготвен с масло.

— Така никне грахът само за първородните синове на френските перове — каза Мишел Кретиен. — Ние обаче го сеем, поливаме го и затова повече ни се услажда.

Разговорът стана шеговит и премина на други теми. Тези проницателни умове и нежни сърца се постараха да заличат у Люсиен спомена за този пръв спор, но той разбра, че трудно може да ги заблуди.

Скоро стигна до дълбока вътрешна покруса, криейки я грижливо от приятелите си, които му се струваха безпощадни ментори. Южняк по дух, той бързо преминаваше клавиатурата на чувствата и вземаше най-противоречиви решения. Няколко пъти загатна, че ще се впусне в журналистиката, но приятелите му винаги го въздържаха.

— Само това не бива да правиш!

— Там ще погине прекрасният и нежен Люсиен, когото познаваме и обичаме — заяви Д’Артез.

— Ти няма да можеш да издържиш. Постоянното стълкновение между удоволствието и труда, е характерно за живота на журналистите, а издръжливостта е основата на добродетелта. Ще бъдеш така упоен от властта си, от правото да обричаш на живот и на смърт творбите на духа, че само за два месеца ще станеш журналист. Журналистът е нещо като проконсул в републиката на литературата. Този, който може всичко да каже, може всичко да направи! Наполеон е изрекъл тези думи и те са недвусмислени.

— Но нима вие няма да бъдете до мене? — попита Люсиен.

— Тогава вече не! — извика Фюлжанс. — Станеш ли журналист, ти ще се сещаш за нас толкова, колкото ухажваната блестяща оперна балерина, седнала в тапицираната си с коприна кола, се сеща за селото, за кравите и за налъмите си. Ти притежаваш премного качества на истински журналист: блестяща и бърза мисъл, неочаквани хрумвания. Никога не би се отказал от някое остроумие, дори ако то би разплакало приятеля ти. Когато срещам журналисти във фоайетата на театрите, аз се отвращавам от тях. Журналистиката е преизподня, бездна от неправди, лъжи, коварства, от която човек може да се измъкне чист само ако бъде покровителствуван като Данте от неповторимия Вергилий.

Колкото повече приятелите въздържаха Люсиен, толкова по-голямо ставаше желанието му сам да опита опасността и той почваше мислен спор със себе си: не беше ли смешно да се изложи още един път на нищетата, без да предприеме нищо срещу нея? След неуспеха на опита с първия си роман Люсиен не се блазнеше да съчини друг. Пък и от какво ще живее, докато го пише? Едномесечните лишения бяха изчерпали търпението му. Не би ли могъл наистина да върши благородно онова, което журналистите правеха без съвест и без достойнство? Приятелите му го обиждаха със своето недоверие, той искаше да им докаже душевната си сила. Може би един ден щеше да им помогне, щеше да бъде глашатай на тяхната слава.

— Какво струва приятелството, щом се бои от съучастничество? — подметна той една вечер на Мишел Кретиен, докато го изпращаше до дома му заедно с Леон Жиро.

— Ние не отстъпваме пред нищо — отговори Мишел Кретиен. — Ако ти се случи да убиеш любовницата си, ще ти помогна да прикриеш престъплението си и ще мога все още да те уважавам; но ако станеш шпионин, ще страня от тебе с отвращение, защото съзнателно си станал подъл и безчестен. Това е, с две думи, вестникарството. Приятелството прощава заблужденията и необмислените пориви на страстта, но то трябва да е неумолимо към решението на човека да търгува с душата, ума и мисълта си.

— Не мога ли да стана журналист, колкото да продам сбирката стихове и романа си, и веднага след това да напусна вестника?

— Така би постъпил Макиавели, а не Люсиен дьо Рюбампре — каза Леон Жиро.

— Щом е тъй — извика Люсиен, — ще ви докажа, че не падам по-долу от Макиавели!

— Ах! — провикна се Мишел и улови Леон за ръка. — Ти го погубваш. Люсиен — обърна се той към поета, — имаш триста франка, с тях можеш спокойно да преживееш три месеца. Залови се за работа, напиши втори роман. Д’Артез и Фюлжанс ще ти помогнат за плана. Ще израснеш, ще станеш автор на романи. Аз ще се вмъкна в един от тези публични домове на мисълта, ще стана журналист за три месеца, ще продам книгите ти на някой книжар, чиито издания ще разкритикувам, ще напиша статии за тебе, ще накарам и други да те възхвалят. Ще подготвим успеха ти, ще станеш знаменит и ще си останеш нашият Люсиен.

— Ти явно имаш долно мнение за мен, щом смяташ, че аз ще загина там, където ти ще оцелееш — каза поетът.

— Прости му, Господи, още е невръстен! — провикна се Мишел Кретиен.

След като изостри ума си във вечерите у Д’Артез, Люсиен разучи статиите и духовитостите на малките вестници. Уверен, че по нищо не отстъпва на най-остроумните редактори, той се поупражни тайно в тази гимнастика на мисълта и излезе една сутрин с тържественото решение да поиска служба от някой командир от тази лека кавалерия на печата. Облече се най-изискано и прекоси мостовете, мислейки си, че авторите, журналистите, писателите, с една дума, неговите бъдещи събратя, ще бъдат по-приветливи и по-безкористни от двете породи книжари, които бяха разбили надеждите му. Може би щеше да срещне съчувствие дори и топло приятелство като това, което беше намерил в кръжока на улица Катр-Ван. Вълнуван от добри и лоши предчувствия, така скъпи на хората с въображение, той стигна на улица Сен-Фиакр, до булевард Монмартр, и спря пред сградата, където се помещаваше редакцията на малкия вестник. Само при вида й Люсиен се смути като младеж, който влиза в публичен дом. Все пак той се качи до редакцията, помещаваща се в мецанина. В първата стая, разделена на две равни части с дъсчена преграда и решетка, завари еднорък инвалид, който крепеше на главата си с единствената си ръка няколко топчета хартия и стискаше в зъбите си гербови марки. Този нещастник с жълто лице, осеяно с червени израстъци — за което му бяха дали прякора Колокент, — му посочи зад решетката цербера на вестника. Това беше стар офицер с ордени, забил нос в широкия си син редингот като костенурка в черупката си.

— От кой ден желае господинът да му тече абонаментът? — запита офицерът от времето на Империята.

— Не идвам за абонамент — отвърна Люсиен.

Поетът съгледа над вратата срещу входа надпис: „Редакция“, а под него: „Вход за външни лица забранен“.

— Навярно някакво оплакване? — запита Наполеоновият воин. — Ах, да, жестоки бяхме с Мариет. Право да ви кажа, и аз не зная защо. Но ако искате обяснения, на ваше разположение — добави той и хвърли поглед към шпагите и пистолетите — оръжията на съвременните рицари, — закачени във форма на ветрило в един ъгъл.

— Не и за това, господине. Искам да говоря с главния редактор.

— Преди четири часа няма никого.

— Ето каква е работата, драги Жирудо, намирам ви материал за единадесет колони, по пет франка едната, това прави петдесет и пет франка; досега съм получил четиридесет; значи, дължите ми още петнадесет франка, както ви казах преди малко…

Тези думи бяха изречени от тънък младеж с дребно лукаво лице, светло като недоварен белтък, с нежносини, но страшно злобни очи; той целият беше закрит от едрото тяло на бившия военен. Гласът му обаче смрази Люсиен: това беше някаква смесица от мяукане на котка и задъхан вой на хиена.

— Да, млади доброволецо — отговори офицерът в оставка, — но вие броите заглавията и белите полета, а Фино ми заповяда да събирам редовете и да ги деля на броя на редовете, предвидени за всяка колона. Когато извърших тази сгъстителна операция с вашия текст, оказаха се три колони по-малко.

— Не плаща белите полета, кожодерът, а ги пресмята на съдружника си в общата цена на вестника! Ще се оплача на Етиен Лусто, на Верну…

— Не мога да наруша заповедта, моето момче — каза офицерът. — Как е възможно за петнадесет франка да ругаете вашата кърмачка, вие, който пишете статиите си толкова лесно, както аз бих изпушил една пура! Хайде, хайде! Ще предложите един пунш по-малко на приятелите си или ще спечелите партия билярд и ще покриете загубата!

— Тези икономии на Фино ще му излязат през носа — отговори редакторът, стана и си отиде.

— Човек би казал, че е Волтер или Русо! — измърмори под носа си касиерът, като погледна провинциалния поет.

— Господине — поде Люсиен, — ще намина пак към четири часа.

По време на спора Люсиен забеляза по стените портретите на Бенжамен Констан, на генерал Фоа, на седемнадесет големи оратори на либералната партия и много карикатури против правителството. Но погледът му най-дълго се спря върху вратата на светилището, където навярно се изготвяше духовният хумористичен вестник, който го забавляваше всеки ден и се ползуваше с правото да осмива краля и най-важните събития, както и изобщо с една духовита дума да оспори всичко. Той отиде да се разходи по булевардите, съвсем ново за него развлечение, толкова увлекателно, че стрелките на часовника показаха четири часа, без да си даде сметка, че не е обядвал. Поетът бързо зави към улица Сен-Фиакр, качи се по стълбата, отвори вратата, не намери стария офицер, но видя инвалида, който, седнал върху обгербваната хартия, ядеше парче хляб и стоеше примирено на поста си, свикнал с вестника, както някога с казармените тегоби, без нищо да разбира от него, както навремето не разбираше причините за бързите походи по заповед на императора. Люсиен се реши да измами страшния пазач. Мина, без да сваля шапка, и отвори като вътрешен човек вратата на светилището. Пред жадния му поглед се разкри бюрото на редакцията с кръгла маса, покрита със зелено сукно, и шест още нови плетени стола от вишнево дърво. Боядисаният под на помещението не беше лъснат, но въпреки това беше чист, което показваше, че тук не влизат много хора. Над камината — огледало, прашен евтин часовник, два свещника с грубо затъкнати свещи и разхвърляни навсякъде визитни картички. Върху масата — стари вестници, разпръснати около мастилницата със засъхнало като лак мастило, на която бяха затъкнати изкривени пера. Люсиен прочете върху листчетата проста хартия няколко статии, написани с нечетлив почти йероглифен почерк, скъсани в горната част от словослагателите в знак, че статиите са вече набрани. След това разгледа пръснатите безредно карикатури върху сива хартия, доста духовито нарисувани от хора, които, несъмнено за да убият времето, убиваха всичко, което им попадне, колкото да си упражнят ръката. На тапицираната със светлозелена хартия стена видя други карикатури, закрепени с карфици, които осмиваха „Самотникът“, книга, ползуваща се с нечуван успех в цяла Европа, която навярно беше омръзнала на журналистите; „“Самотникът" удивлява провинциалните дами", „“Самотникът", четен в замъка", „Въздействието на «Самотникът» върху домашните животни“, „Разтълкуван пред диваците, «Самотникът» постигна блестящ успех“, „Преведен на китайски и представен от автора пред императора в Пекин“, „Елодия е изнасилена в недрата на Мон-Соваж“. Тази карикатура се стори доста неприлична на Люсиен, но го разсмя. „Шествие на «Самотникът» из всички вестници под балдахин“, „“Самотникът" нанася тежка повреда на печатарска машина, ранени печатари", „Четен отзад напред, «Самотникът» учудва академиците със съвършената си красота“. Люсиен съгледа на ивица вестник рисунка, изобразяваща редактор с протегната шапка, а под нея: „Фино, кога ще ми дадеш стоте франка?“, подписана от име, което днес вдигна много шум, макар че никога няма да стане знаменитост. Между камината и прозореца имаше писалищна маса, махагоново кресло, кош за отпадъци и продълговато килимче пред камината: всичко тънеше в прах. На прозорците висяха малки перденца. Върху писалището се търкаляха двадесетина тома, получени през деня, печатни картини, ноти, табакери, един екземпляр от деветото издание на „Самотникът“, злобата на деня, и десетина неразпечатани писма. След като обстойно огледа странната обстановка и се отдаде на какви ли не размишления, часовникът прозвъни пет часа и Люсиен се върна при инвалида, за да го разпита. Колокент си беше изял хляба и чакаше търпеливо като часовой военния с ордените, който може би се разхождаше по булеварда. В този миг по стълбата се чу леко шумолене на рокля, характерни ситни женски стъпки и на прага се появи жена. Тя беше доста хубава.

— Господине — обърна се жената към Люсиен, — зная защо толкова хвалите шапките на госпожица Виржини и дойдох да се абонирам за вестника ви за една година, но кажете ми, какви са нейните условия?…

— Госпожо, не работя във вестника.

— А!

— Абонаментът, начиная от октомври? — запита инвалидът.

— Какво желае госпожата? — обади се току-що пристигналият офицер.

И бившият воин влезе в преговори с хубавата модистка. Когато Люсиен, загубил търпение, се върна в първата стая, той чу само последното изречение:

— С най-голямо удоволствие, господине. Нека госпожица Флорантин дойде в магазина ми и си избере каквото обича. Имам всякакъв вид панделки. Разбрахме се, нали? Няма вече да говорите за Виржини, тази нескопосница, която не е в състояние да измисли нито един модел, докато аз изобретявам шапки!

Люсиен чу звън на сребърни монети в касата. След това офицерът се зае да преглежда дневните сметки.

— Господине, аз чакам тук от един час — каза поетът доста недоволно.

— Те не са дошли още — отвърна Наполеоновият ветеран с участие, проявено само от учтивост. — Нищо чудно, от известно време почти не ги виждам. Не забравяйте, че сме в средата на месеца. А тия хитреци идват само за заплатата — от двадесет и девето до тридесето число.

— А господин Фино? — попита Люсиен, който беше запомнил името на директора.

— Той си е вкъщи, на улица Федо. Драги Колокент, когато занасяш материала в печатницата, отбий се у него с днешната поща.

— Но къде се пише вестникът? — учуди се неволно Люсиен.

— Вестникът ли? — повтори старият воин и прибра от Колокент остатъка от парите за гербови марки. — Вестникът? Хм, хм! Старче, утре в шест часа бъди в печатницата, гледай вестникопродавците да тръгнат навреме. Вестникът, господине, се пише на улицата, у авторите, в печатницата, от единадесет часа до полунощ. По времето на императора тези бараки за мръсна хартия още не съществуваха. С четирима войници и един ефрейтор той би им видял сметката и не би ги търпял, както правят сегашните управници, да му досаждат с празни приказки. Но няма какво да умуваме. Ако племенникът ми има сметка да издава вестник и ако пишат за сина на другия… хм… хм… в края на краищата няма нищо лошо. Но не виждам абонатите да се блъскат днес. Май че ще си ходя и аз.

— Виждам, господине, че сте в течение на редакционната работа.

— Само по финансовите въпроси, хм, хм — отвърна офицерът и прочисти гърлото си. — Според дарованието от три до пет франка за колона от петдесет реда по четиридесет букви, без белите полета, това е всичко. Ако пък питате за редакторите — те са особени птици, млади зелени момчета, които не бих взел и за обоза. Понеже покриват хартията с драскулките си, те гледат отвисоко на стария драгунски капитан от императорската гвардия, понижен в чин майор, който е влязъл с Наполеон във всички европейски столици.

Наполеоновият воин явно възнамеряваше да излезе. Той четкаше синия си редингот и изтласкваше лекичко Люсиен към вратата, но поетът не искаше да отстъпи.

— Дойдох да искам редакторска служба — заяви той — и ви се кълна, че високо тача офицерите от императорската гвардия, мъже, излети от бронз…

— Умно казано, млади гражданино — поде офицерът и потупа фамилиарно Люсиен. — Но какъв редактор искате да станете? — добави той, като бутна Люсиен настрана и слезе по стълбата.

Спря се при вратарката и запали пурата си.

— Ако дойдат хора за абонаменти, лельо Шоле, приемете ги и си вземете бележка. Абонаментите преди всичко, аз се интересувам само от тях — каза той и се обърна към Люсиен, който слизаше по стълбите. — Фино е мой племенник, единственият ми роднина, който облекчи моята участ. Ето защо, който търси свада с Фино, намира стария Жирудо, драгунски гвардейски капитан, започнал като прост кавалерист в армията на Самбр-е-Мьоз, пет години учител по фехтовка в първи хусарски полк в Италия! Раз-два и който знае много, ще си намери заслуженото — добави той и замахна, сякаш промушва някого. — И така, моето момче, имаме разни категории редактори: редактор, който пише статии и получава заплата, редактор, който пише статии и не получава нищо, така наречен доброволец, и най-сетне редактор, който нищо не пише и не е по-глупав от другите двама: той не прави грешки, минава за писател, смятат го за човек на вестника, дава ни обеди, ходи по театрите, поддържа някоя актриса и е много щастлив. Какъв редактор желаете да бъдете вие?

— Редактор, работещ добре и следователно добре платен.

— И вие сте като всички новобранци, които искат да станат направо маршали на Франция! Повярвайте на стария Жирудо, лявото рамо напред, бърза стъпка, идете да събирате гвоздеи из канавката като човека, когото току-що видяхте — бивш военен, личи си по стойката му. Не е ли страшно, стар войник, който е видял хиляда пъти смъртта, да събира гвоздеи из Париж! Боже мой, та ти си дрипльо, ти не си бранил Империята! Да, моето момче, лицето, което видяхте тази заран, е изкарало само четиридесет франка през целия месец. Нима сте по-способен от него? Според Фино той е най-остроумният му редактор.

— Когато влязохте в Самбр-е-Мьоз, нали ви предупредиха, че ще бъде опасно?

— И още как.

— Е, тогава?

— Е, тогава идете при племенника ми Фино: славно момче е, най-откровеният момък, когото ще срещнете, стига да успеете да се срещнете с него, защото се изплъзва като риба. В неговия занаят не е въпрос самият ти да пишеш, а да караш другите да пишат. Тези хубавци предпочитат да гуляят с актриси, отколкото да цапат хартията. О, те са големи чешити! Моите почитания!

Касиерът размаха страшния си оловен бастун, с какъвто се е отбранявал и Германикус^[15]; и остави Люсиен на булеварда, не по-малко смаян от редакцията, отколкото от крайните резултати на литературата след посещението си у Видал и Поршон. Той ходи поне десет пъти в дома на Андош Фино, директор на вестника, на улица Федо, но не успя да го намери. Рано сутрин Фино още не се беше прибрал, по обед Фино беше излязъл по работа или обядвал — казваха му в кое кафене. Люсиен изтичваше в кафенето, питаше прислужницата за Фино, надвивайки с мъка стеснението си: Фино излязъл преди малко. Най-сетне Люсиен се умори. Фино започна да му се струва тайнствена, митична личност и той реши, че е по-лесно да издебне Етиен Лусто у Фликото. Младият журналист навярно щеше да му обясни тайната, която забулваше живота на вестника, в който работеше.

От стократно благословения ден, в който се запозна с Даниел д’Артез, Люсиен беше напуснал старото си място у Фликото: двамата приятели се хранеха един до друг и разговаряха тихо за литературата, обсъждаха всевъзможни теми, кой е най-добрият начин за разработването им, за завръзката и развръзката. През тези дни Даниел д’Артез поправяше ръкописа на „Стрелецът на Шарл IX“, преработваше някои глави, прибавяше хубавите страници, които останаха в романа, и съчиняваше великолепния предговор, който е може би най-ценното в книгата и хвърля ярка светлина върху младата литература. Един ден Люсиен се канеше да седне до Даниел, който го чакаше, и тъкмо вече му стискаше ръка, когато съгледа до вратата Етиен Лусто. Люсиен бързо пусна ръката на Даниел и каза на келнера, че ще обядва на старото си място, до касата. Д’Артез хвърли на Люсиен обичайния си кротък поглед, в който прошката забулва укора. Този поглед попадна право в сърцето на поета. Той улови отново ръката на Даниел и я стисна силно.

— Работата е много важна, после ще ви разкажа — пошепна му той.

Люсиен седеше вече на старото си място, когато Лусто се настани срещу него. Той пръв го поздрави. Завързаха разговор, който напредна така бързо, че Люсиен отскочи да донесе ръкописа на „Маргаритки“, докато Лусто привърши вечерята си. Журналистът се беше съгласил да изслуша сонетите, а Люсиен искаше да използува благоволението му, за да намери издател или да постъпи във вестника. Когато се върна, той съгледа в дъното на ресторанта Даниел, тъжно облакътен на масата. Разяждан обаче от мизерията и тласкан от амбицията си, той се престори, че не е видял своя брат от кръжока и излезе с Лусто. Привечер журналистът и новакът седнаха под дърветата в онази част от Люксембургската градина, която започва от главната алея на Обсерваторията и води към улица Уест. Тази улица беше тогава река от тиня, сградена с дъски и мочурища, застроена само откъм улица Вожирар, и минувачите бяха така редки, че в часа, когато Париж вечеря, влюбените можеха да се скарат и пак да се сдобрят с всички съответни нежни залози без страх да бъдат забелязани от някого. Единственият възможен смутител на уединението им беше ветеранът на пост пред малката вратичка откъм улица Уест, и то само ако достопочтеният воин си наумеше да увеличи броя на крачките в еднообразната си разходка. В тази именно алея, на дървена пейка между две липи, Етиен изслуша няколко избрани сонета от „Маргаритки“. Етиен Лусто, който след две години чиракуване беше вече стъпил на стремето като редактор и си беше създал известни връзки със знаменити хора по това време, представляваше внушителна личност в очите на Люсиен. Ето защо, развивайки ръкописа на „Маргаритки“, провинциалният поет сметна за нужно да направи малко въведение.

— Сонетът, господине, е една от най-трудните форми в поезията. Този вид малки поеми беше почти забравен. Никой във Франция не е могъл да съперничи с Петрарка, чийто език, много по-гъвкав от нашия, допуска игрите на мисълта, отхвърлени от нашия позитивизъм. (Простете ми за тази дума.) Стори ми се оригинално да започна със сбирка сонети. Виктор Юго избра одата, Каналис предпочете късата стихотворна форма, Беранже запази за себе си песента, Казимир Дьолавин завладя трагедията, а Ламартин — елегиите.

— Класик ли сте, или романтик? — запита го Лусто.

Учуденото изражение на Люсиен издаваше такова пълно неведение по състоянието на нещата в републиката на художествената литература, че Лусто намери за необходимо да го осведоми.

— Вие пристигате, драги, в разгара на битката и трябва да вземете бързо страна. Вярно е, че в литературата има много области, но нашите бележити хора са разделени на два лагера. Роялистите са романтици, либералите са класици. Различието в литературните становища съпътствува различието в политическите схващания и поражда война с всякакво оръжие, потоци мастило, духовитости с железни стрели, злобни клевети, обидни прозвища между изгряващите и залязващите светила. Най-странното е, че роялистите-романтици се борят за свобода в изкуството и за отменяне на каноните, които налагат традиционни форми на литературата ни. Либералите пък искат да запазят трите единства, александрийския стих и класическите теми. Така че във всеки лагер литературните становища са в противоречие с политическите схващания. Ако сте еклектик, ще останете съвсем сам. Кой лагер избирате?

— Кои са по-силни?

— Либералните вестници имат много повече абонати от роялистките и правителствените вестници. При все това Каналис се наложи, макар че е монархист, католик и покровителствуван от двореца и от духовенството. Ха! Сонетите! Те са литературен вид от преди епохата на Боало. Станете романтик — добави Етиен, като видя, че Люсиен се смущава от избора между две знамена. — Романтиците са млади хора, а класиците са отживели перуки: романтиците ще се наложат.

Перука беше последният прякор, измислен от журналиста-романтик, и той накичи с него класиците.

— „Великденче“ — прочете Люсиен, като избра първия от двата сонета, които оправдаваха заглавието на сбирката и служеха за въведение:

В ливадите цъфтиш със багри подредени,

очи на влюбени от твоя чар блестят,

ти казваш в нас какви копнежи се таят

и ни разкриваш в стих неща най-съкровени.

С контури сребърни, отвътре позлатено,

от твоето венче съкровища искрят,

червени сокове в стъблото ти текат,

към слава и към скръб еднакво устремени.

Затуй ли разцъфтя, да украсиш простора,

когато сам Христос крилете си разтвори

да ръсне над света човещина безмерна.

Преходният ти цвят умира с есента,

говори ни с тъга за сладостта неверна

и ни напомня пак цвета на младостта.

Люсиен беше засегнат от пълната неподвижност на Лусто по време на четенето. Той още не познаваше озадачаващата безучастност на професионалния критик, отличителна черта на преситените от проза, драми и стихове журналисти. Свикнал на похвали, поетът преглътна разочарованието си. Той прочете сонета, който се беше харесал най-много на госпожа Дьо Баржьотон и на някои приятели от кръжока. „Може би този ще му изтръгне поне една дума?“ — помисли си Люсиен.

Втори сонет

Маргаритка

Аз маргаритка съм. От мене по-красива

не ще намериш ти сред всичките цветя,

във мен са влюбени за мойта красота

и моята зора със вечността се слива.

Над моя чист копнеж, ръка немилостива

покри челото ми с фатална яснота.

Аз нося знанието и любя точността

и моята душа в страдание се разкрива.

Останах без покой, живея в самота,

да знае любовта, желана ли е тя,

разкъсва мойта гръд, цветчетата ми снема.

Любимият човек на мене не държи,

разголва ме без свян и мойта диадема,

потъпкана с крака от него, в кал лежи.

Когато свърши, поетът погледна своя Аристарх^[16]. Погледът на Етиен Лусто се рееше по дърветата на градината.

— Как го намирате? — запита Люсиен.

— Четете нататък, драги! Нали ви слушам? В Париж да слушаш, без да кажеш нищо, е вече само по себе си похвала.

— Да не би да ви е омръзнало?

— Продължавайте! — отвърна троснато журналистът.

Люсиен зачете следващия сонет. Той го четеше обаче със свито сърце, защото непроницаемото безразличие на Лусто го смрази. Ако беше по-добре запознат с литературния живот, щеше да знае, че мълчанието и грубостта на писателите при подобни обстоятелства издават тяхната завист, събудена от истински хубавата творба, така както възхищението им е израз на удоволствието от посредствено творение, което успокоява честолюбието им.

Тридесети сонет

Камелия

Цветята тук са част от книгата вселена —

във розата е скрит език на любовта,

във теменужката — ухание спотаено,

а лилията блести със свойта простота.

Но ти, камелия, си толкоз съвършена,

без блясък лилия и роза без страстта,

в моминските мечти напразно съхранена,

изпълваш с красота студа на есента.

Все пак едничка ти обграждаш всяка ложа,

о, алабастър блед, в цветчета разположен,

и как привличаш ти, венец невинно бял.

Сред черни къдрици на хетера небрежна,

любов събуждаш в нас и като мрамор нежна,

напомняш Фидиев, достигнат идеал.

— Какво ще кажете за моите жалки сонети? — запита Люсиен с престорено равнодушие.

— Искате ли да чуете истината? — каза Лусто.

— Доста млад съм, затова все още обичам истината, а и премного искам да успея, затова съм готов да я чуя, без да се сърдя, макар и не без огорчение — отвърна Люсиен.

— Ще ви кажа, драги. Завъртулките в първия сонет показват творба, писана в Ангулем, и то с голяма мъка, щом не сте се отрекли от нея. Вторият и третият миришат вече на Париж. Прочетете ми още един! — добави той великодушно и напълно очарова нашето провинциално светило.

Насърчен от поканата, Люсиен прочете по-самоуверено сонета, който Д’Артез и Бридо предпочитаха, може би поради особения му колорит.

Петдесети сонет

Лале

Холандско цвете съм — като лале живея.

Фламандецът търгаш — със поглед втренчен в мен

и пълен със пари, на всичко е решен —

с надменен, гъвкав стан когато се люлея.

Същински феодал във плащ се червенея,

стоя сред цветове — изящно позлатен,

със пъстри гербове богато украсен,

но моето сърце във мрак студен линее.

Небесният творец когато ме създал,

той слънчеви лъчи със царски пурпур слял

и в тоя външен вид на всички ме показа.

Над всичките цветя блестях във моя кът,

уви, ухание не влял във мойта гръд,

съм празна чаша аз, като китайска ваза.

— Какво ще кажете? — попита Люсиен след кратко мълчание, което му се стори безкрайно дълго.

— Драги мой — каза важно Етиен Лусто, като погледна доста изтърканите върхове на обущата на Люсиен, същите, с които бе дошъл от Ангулем, — съветвам ви да пестите боята и да си мажете обувките с мастило, а от перата да си издялкате клечки за зъби, та когато, излязъл от Фликото, се разхождате по някоя хубава алея на този парк или търсите служба, хората да мислят, че действително сте обядвали. Станете дребен писар при съдебен пристав, ако имате нужната смелост, станете търговски разносвач, ако ви е здрав кръстът, или войник, ако обичате военна музика. Вие имате дарба за трима поети, но преди да си пробиете път, шест пъти ще умрете от глад, ако възнамерявате да живеете от плодовете на поезията си, а ако съдя по твърде незрелите ви изказвания, вие сте решили да търсите злато в дъното на мастилницата си. Няма да се произнеса върху поезията ви. Тя далеч превъзхожда всички стихове, които задръстват книжарниците. Тези елегантни „славеи“, продавани по-скъпо от другите книги поради луксозната хартия, завършват почти всички полета си край бреговете на Сена, където можете да се насладите на техните песни, ако извършите някой ден назидателно поклонение по кейовете на Париж, от будката на дядо Жером при Пон-Нотр-Дам до Пон-Роял. Там ще намерите всички „Поетични есета“, „Вдъхновения“, „Възнасяния“, „Химни“, „Песни“, „Балади“, „Оди“ — с една дума, всичко, излюпило се от седем години насам, потънали в прах музи, изпръскани с кал от колите, осквернени от всички минувачи, които искат да видят винетките на кориците. Вие не познавате никого, нямате достъп в никой вестник: вашите „Маргаритки“ ще си останат девствено сгънати, както ги държите сега. Те никога няма да разцъфнат под слънцето на рекламата в ливадите с големи бели полета, щедро изпъстрена с цветчета от знаменития Дориа, издател на прочутите писатели, цар на Дървените галерии. Бедно мое дете, и аз като вас дойдох с изпълнено с илюзии сърце, воден от любов към изкуството, неудържимо устремен към славата: озовах се пред действителната страна на литературния занаят, трудностите на издаването, мизерното ежедневие. Възторгът ми, угаснал вече днес, първоначалният ми плам скриваха от очите ми пружините на света. Наложи се да го видя, да се сблъскам с всичките му колела, с всичките му лостове, да се оцапам с маслото, да чуя дрънченето на веригите и грохота на колелата. И вие като мене ще узнаете, че зад прекрасните ни мечти се движат хора, страсти и потребности. Щете не щете, ще участвувате в страшни борби, творба срещу творба, човек срещу човек, партия срещу партия и ще трябва непрекъснато да се сражавате, за да не бъдете изоставен от близките си. Тези позорни стълкновения разочароват душата, покваряват сърцето и изтощават без никаква полза, защото вашите усилия често допринасят да бъде увенчан човек, когото мразите, посредствено дарование, издигнато въпреки вас в гений. Литературният живот има своите кулиси. Публиката обикновено ръкопляска на заслужени или незаслужени успехи, а зад кулисите се спотайват винаги грозните средства за успех, гримираните фигуранти, платените клакьори, прислугата. Вие сте още в партера, имате време. Отречете се, преди да стъпите на първото стъпало на оспорвания от толкова амбиции трон. Не погубвайте честта си за къшей хляб, както правя аз. — Етиен Лусто се просълзи. — Знаете ли как живея? — продължи той с известно озлобление. — Много скоро изядох малкото пари, които можа да ми даде моето семейство. Останах без средства точно когато „Театър-Франсе“ прие една моя пиеса. А в „Театър-Франсе“ дори покровителството на принц или висш дворцов сановник не помага: актьорите отстъпват само пред автори, които застрашават амбициите им. Ако имате власт да накарате някого да каже, че първият актьор страда от задух, че главната актриса има открита фистула по тялото, че субретката има лош дъх, пиесата ви ще бъде поставена още утре. Не зная дали и след две години ще притежавам такава власт: за това са необходими много приятели. Къде, как и с какво да си спечеля хляба? Ето въпроса, който си зададох, когато ме налегна гладът. След много опити, след като написах роман под чуждо име, откупен за двеста франка от Догро, който почти нищо не спечели от него, се убедих, че само журналистиката може да ме изхрани. Но как да намеря достъп до тия свърталища? Няма да ви описвам безполезното си тичане и митарства, нито шестте месеца, прекарани като доброволен сътрудник, когато ми натякваха, че съм плашел абонатите, макар че всъщност ги привличах. Ще премълча тези унижения. Днес пиша почти безплатно отзиви за булевардните театри във вестника на Фино, този шишко, който още се храни два-три пъти месечно в кафене „Волтер“ (вие лично не стъпвайте там!). Фино е главен редактор. Преживявам от билетите, които ми отпускат директорите на театрите като възнаграждение за негласното ми благоразположение във вестника, както и от книгите, които ми изпращат книжарите, за да се изкажа благоприятно за тях. И най-сетне, след като Фино вземе своя дял, търгувам и с подаръците в натура, донасяни от индустриалците, за които или против които той ми позволи да пусна някоя статия. Шеговита забележка за „Карминова вода“, „Кремът на султанките“, „Кефалическо масло“, „Бразилска помада“ се плаща по двадесет или тридесет франка. Заставен съм да лая срещу книжаря, който праща малко екземпляри на вестника: вестникът получава два и Фино ги продава, но на мен ми трябват още два, за да ги продам пък аз, разбира се. Книжар, който се скъпи и не праща достатъчно екземпляри, дори и шедьовър да издаде, пак ще го направят на пух и прах. Може да е срамно, но аз се изхранвам от този занаят заедно със стотина други като мене! Не смятайте, че политическият свят е много по-красив от нашия литературен свят: всичко е поквара и в двата и всеки техен член покварява другите или бива покварен от тях. Когато се касае за някое по-важно книжарско мероприятие, книжарят ми плаща, за да не би да го нападна. Ето защо доходите ми зависят от неговия каталог. Когато каталогът пращи от заглавия, парите се вливат на потоци в кесията ми и аз давам вечери на приятелите си. Секнат ли книжарските сделки, вечерям у Фликото. И актрисите плащат за похвалите, а по-хитрите плащат за критиките: те най-много се боят от мълчанието. Ето защо критика, написана с цел да бъде оборена в друг вестник, има по-голяма стойност и се плаща по-скъпо от гола похвала, забравена на втория ден. Полемиката, драги, е пиедестал на знаменитостите. Дуелирайки се за индустриални, литературни и драматични идеи и репутации, печеля петдесет екю на месец; сега мога да продам роман за петстотин франка и ставам застрашителна личност. А в деня, когато, вместо да живея у Флорин на гърба на някакъв дрогерист, който има самочувствие на лорд, ще мога да се настаня в апартамент със собствена покъщнина, когато постъпя в голям вестник като щатен фейлетонист, в този ден, драги, Флорин ще стане голяма актриса. Що се отнася до мене, не зная какъв ще стана: министър или честен човек, още всичко е възможно. (Той вдигна унизено сведената си глава и хвърли към дърветата обвинителен поглед, изпълнен с безгранично отчаяние.) И при това в театъра приеха една хубава моя трагедия! А между ръкописите ми има и поема, която ще загине! Бях толкова добър! Сърцето ми беше чисто. Приятелката ми е актриса от „Панорама-Драматик“, а бленувах за възвишена любов с най-изтънчена жена от висшето общество! Това е всичко. Откаже ли книжарят да прати някоя книга в редакцията на вестника, аз я хуля, макар и да съм убеден, че е хубава!

Развълнуван до сълзи, Люсиен стисна ръката на Етиен.

— Извън литературния свят — каза журналистът, ставайки и тръгвайки по главната алея на Обсерваторията, където двамата поети можеха да подишат по-свободно — никой не знае ужасната одисея, с която се достига според степента на дарованието до тъй наречената нашумялост, мода, известност, бележитост, величие, благоволение на обществото — различните стъпала, които водят към славата, но всъщност никога не са истинската слава. Това толкова блестящо нравствено явление е съставено от много случайности, стичащи се така шеметно, че няма пример двама души да са стигнали до славата по един и същи път. Каналис и Натан представляват два съвсем различни случая, които едва ли ще се повторят. Д’Артез, който се съсипва от работа, ще се прочуе благодарение на друго щастливо съвпадение. Толкова желаната известност напомня почти винаги преуспяла проститутка. Да, за посредствените литературни творби тя е бедната продажна жена, която зъзне по тротоарите. За второстепенната литература е поддържаната от мъжете жена, тя излиза от вертепа на журналистиката и аз съм неин сутеньор. За преуспялата литература тя е блестящата и нагла куртизанка със собствен дом, която плаща данъци на държавата, приема високопоставени лица, гощава ги и ги използува, има лакеи, собствена карета и заставя нетърпеливите си кредитори да я чакат. Ах, ония, за които тя представлява, както за мене до вчера и за вас днес, ангел с разноцветни криле, в бяла туника, със зелена палма в едната ръка и пламтящ меч в другата, едновременно митологично същество, обитаващо дъното на кладенец, и бедна целомъдрена девойка, заточена в някое предградие, която забогатя за само чрез неопетнена добродетел и благородна смелост и отлита непорочна в небесата, ако не загине омърсена, ограбена, изнасилена, забравена в погребалната колесница на бедните! Такива хора с мозък, стегнат в железен обръч, със сърце, горящо в пламъци въпреки снежните преспи на житейския опит, са редки в царството, което виждате пред нас — добави той и показа големия град, който димеше в здрача.

Споменът за кръжока се мярна в паметта на Люсиен и го развълнува, но той бе увлечен от Лусто, който продължи своите страшни вопли.

— Те са рядкост и са пръснати в това котило: рядкост, както истинските любовници в любовта, както честно спечелените богатства във финансовия свят, както непорочните журналисти. Личният опит на първия, който сподели с мен това, отиде напразно, както и моят опит ще бъде навярно безполезен за вас. Един и същ стремеж докарва всяка година тук от провинцията един и същ, дори растящ брой голобради честолюбци, които с високо вдигнато чело и гордо сърце обсаждат модата, своего рода принцеса Турандот от „Хиляда и един ден“, като всеки от тях мечтае да бъде нейният принц Калаф! Но никой не успява да разреши гатанката и всички падат в бездната на злочестината, в тинята на вестника, в блатото на книжарството. Тези просяци се задоволяват с трохи — биографични бележки, статийки, парижки произшествия или отзив за книга, поръчан от съобразителните търговци на печатана хартия, които предпочитат каква да е глупост, само и само да се разпродаде за петнадесет дни, пред шедьовъра, който не може да се продаде веднага. Тези гъсеници, смазани, преди да станат пеперуди, живеят в срам и позор, готови да ухапят или да възхвалят изгряващото дарование по заповед на някой паша от „Конститюсионел“, „Котидиен“ или „Деба“, по даден от книжарите знак, по молба на завистлив другар, често само срещу една вечеря. Онези от тях, които успяват да преодолеят препятствията, забравят някогашната си мизерия. Лично аз шест месеца наред писах статии, вложих в тях най-хубавото от себе си, за един мизерник, а той ги представяше за свои и благодарение на моите пробни произведения успя да стане редактор на хрониката. Той не ме взе за свой сътрудник, не ми даде дори и пет франка и аз въпреки това съм принуден да му подавам ръка и да стискам неговата!

— Но защо правите това? — възмути се Люсиен.

— Защото може да ми се наложи да поместя десетина реда в неговата хроника — отвърна хладно Лусто. — С една дума, драги, тайната на успеха в литературата не е да се трудиш, а да умееш да използуваш чуждия труд. Собствениците на вестници са все едно предприемачи, а ние сме прости зидари. Ето защо колкото по-посредствен е един човек, толкова по-лесно успява. Той може да гълта живи жаби, може да се примирява с всичко, може да ласкае низките страсти на литературните султани, както прави новопристигналият от Лимож Ектор Мерлен, който помества вече политически статии в един вестник на десния център и работи едновременно в нашия малък вестник. Веднъж вдигна пред мене от земята падналата шапка на един главен редактор. Без да дразни когото и да било, този хлапак ще се провре между амбициозните съперници, докато те се бият помежду си. Жално ми е за вас. Виждам във вас себе си такъв, какъвто бях, и съм уверен, че след една или две години ще станете такъв, какъвто съм аз сега. Може би ще се усъмните, че тези горчиви съвети крият тайна завист или личен интерес. Не, те са продиктувани от отчаянието на прокълнатия, който не може вече да излезе от ада. Никой не смее да признае така, както аз ви казвам гласно, с болката на засегнат право в сърцето човек, ридаещ като втори Йов на бунището: „Вижте моите язви!“

— Щом трябва да се боря, има ли значение къде ще го сторя? — заяви Люсиен.

— Тогава трябва да знаете — поде Лусто, — че борбата ще бъде без отдих, ако имате талант, защото по-благоприятно щеше да бъде, ако бяхте бездарник. Непоколебимостта на вашата съвест, днес чиста, ще се огъне пред хората, които ще държат в ръцете си бъдещето, които само с една дума ще могат да ви дадат живот, но няма да искат да я произнесат: защото, вярвайте ми, преуспелият писател е по-безочлив и по-коравосърдечен към младите си събратя, отколкото най-грубият книжар. Книжарят се опасява само от загуба, а авторът се опасява от съперник. Единият ви отпраща, другият ви унищожава. За да напишете хубави творби, бедно мое дете, ще черпите с писалката от самото си сърце нежност, жизнен сок, енергия и ще ги превръщате в страсти, чувства, фрази! Да, вие ще пишете, вместо да действувате, ще пеете, вместо да се сражавате, ще любите, ще мразите, ще живеете в книгите; но когато успеете да запазите богатствата на стила си, златото и багрите си за героите на романите си, когато тръгнете да се разхождате в дрипи из парижките улици, щастлив, че сте създали, съперничейки на гражданското състояние, същества, наречени Адолф, Корин, Кларис, Рьоне или Манон, когато разстроите здравето и стомаха си, за да им вдъхнете живот, ще видите творбата си оклеветена от журналистите, изоставена, продадена, захвърлена в блатата на забравата и погребана от най-добрите ви приятели. Ще можете ли да изчакате деня, когато вашата рожба ще се събуди? Кой? Кога? Как ще я събуди за живот? Има една великолепна книга, pianto^[17] на безверието, „Оберман“, обречена на самота в пустинята на книжарниците, „славей“, както иронично я наричат собствениците им. Кога ще настъпи Великден за нея? Опитайте се сега да намерите достатъчно смел книжар, който да издаде вашите „Маргаритки“. Не става въпрос да ви ги плати, а само да ги напечата. Ще бъдете свидетел на интересна сцена.

Тази сурова тирада, произнесена патетично, в унисон с чувствата, които изразяваше, засипа като снежна лавина сърцето на Люсиен и го вледени. Той замълча за миг, гордо изправен. Най-сетне сърцето му, сякаш окрилено от зловещата поезия на трудностите, запламтя. Люсиен стисна ръка на Лусто и възкликна:

— Ще възтържествувам!

— Добре — каза журналистът, — още един християнин излиза на арената, за да бъде разкъсан от зверовете. Тази вечер, драги, има премиера в „Панорама-Драматик“. Представлението започва в осем часа. Сега е шест, идете да си сложите най-хубавите дрехи, облечете се прилично и елате да ме вземете. Живея на улица Ла Арп, над кафене „Сервел“, на четвъртия етаж. Най-напред ще се отбия у Дориа. Държите още на решението си, нали? Щом е така, тази вечер ще ви запозная с един от кралете на издателския свят и с някои журналисти. След представлението ще си похапнем у любовницата ми с неколцина приятели, защото след вечерята у Фликото едва ли се чувствате сит. Там ще срещнете Фино, главния редактор, собственик на вестника, в който работя. Сигурно познавате остроумната реплика на Минет от „Водевил“: „Времето е страшен скъперник“? За нас сега случайността е страшна скъперница, нека не изпускаме благоприятния момент!

— Никога няма да забравя днешния ден — каза Люсиен.

— Донесете ръкописа си и елате във фрак, не толкова заради Флорин, колкото заради издателя.

Другарската отзивчивост, проявена след отчаяния изблик на поета, докато му описваше литературната война, трогна Люсиен също така дълбоко, както възвишените слова на Д’Артез, произнесени неотдавна на същото място. Въодушевен от изгледите за предстоящата борба между него и хората, неопитният младеж съвсем не подозираше истинската същност на моралните бедствия, които му бе изтъкнал журналистът. Той не съзнаваше, че се намира между две ясно разграничени поприща, между два начина на живот, представлявани от кръжока и от журналиста: единият — дълъг, честен, сигурен, а другият — подмолен и опасен, пресечен от тинести реки, в които щеше да се окаля неговата съвест. Природата му го тласкаше по най-късия път, най-приятен наглед, към бързите, решителни средства. Той не долови в този миг никаква разлика между благородното приятелство на Д’Артез и повърхностната отзивчивост на Лусто. Подвижният му ум откриваше във вестника достъпно оръжие, напълно по силите му, и беше решил да го използува. Зашеметен от предложението на новия си приятел, който се сбогува с него с изящна непринуденост, нима можеше да подозира, че в армията на печата всеки има нужда от поддръжници, както генералите се нуждаят от войници! Лусто го примамваше, за да го привърже към себе си, разчитайки на неговата решителност. За журналиста Люсиен беше първият приятел, за Люсиен Лусто беше първият покровител: единият искаше да мине в чин ефрейтор, другият искаше да бъде прост войник. Новобранецът се върна радостно в хотела, облече се най-грижливо, както в злокобния ден, когато толкова му се искаше да блесне в ложата на маркиза Д’Еспар в операта; но дрехите му стояха вече по-добре, те бяха станали част от него. Сложи хубавите си светли, тясно прилепнали панталони, елегантните обувки, за които беше дал четиридесет франка, и официалният фрак. Разпусна на множество блестящи къдрици буйната си руса коса, като щедро я напарфюмира. По челото му се изписа дързост, почерпена от повишеното му самочувствие и вярата в бъдещето. Женствените му ръце с бадемовидни нокти бяха грижливо почистени. Бялата заоблена брадичка изпъкна още по-добре върху черната сатенена яка. Едва ли някога по-красив младеж бе слизал от Латинския квартал.

Прекрасен като гръцки бог, Люсиен нае кола и към седем часа без четвърт спря пред кафене „Сервел“. Вратарката го покани да се качи на четвъртия етаж след доста сложни топографски указания; благодарение на тях той намери доста трудно една отворена врата в дъното на дълъг тъмен коридор и се натъкна на класическа стая от Латинския квартал. Нищетата на младите обитатели го преследваше и тук, както на улица „Клюни“ при Д’Артез или при Кретиен. Но тя носи навсякъде отличителния белег на страдащия от нея индивид. Тук беше зловеща. Орехово легло без завеси, пред него смачкано килимче, купено на вехто; на прозорците — пердета, пожълтели от дима на камина, която не тегли, и от пушека на цигари; върху камината — лампа Карсел^[18], подарена от Флорин и все още незаложена; потъмнял скрин от махагон, маса, отрупана с ръкописи, две-три щръкнали пера, никакви книги освен донесените в навечерието или същия ден: такава беше покъщнината на тази стая, в която липсваха ценни вещи, но в замяна на това в единия ъгъл бяха захвърлени грозни износени обувки с отпрани подметки и стари чорапи, надупчени като дантела, а в другия — смачкани угарки, мръсни кърпи, обръщани ризи и преправяни връзки. С една дума, литературен бивак, невъобразимо беден и обзаведен само с отвратителни неща. На нощната масичка, отрупана с книги, четени сутринта, блестеше запалка „Фюмад“. Върху камината се търкаляха бръснач, чифт пистолети, кутия за пури. В малка ниша на стената бяха кръстосани шпаги и над тях беше окачена маска. Три стола и три кресла, едва ли достойни и за най-жалкия хотел на същата улица, допълваха покъщнината. Тази стая, едновременно мръсна и тъжна, говореше за живот без спокойствие и без достойнство. Тук се спеше, тук се работеше набързо, тук се живееше насила, но чувствуваше нужда да избяга от нея. Каква разлика между това цинично безредие и достойната оскъдица у Д’Артез!… Но Люсиен не се вслуша в съвета, който му нашепваше споменът, защото Етиен се опита да прикрие порочната голота с една шега.

— Това е бърлогата ми. Представителният ми дом е на улица Бонди в новия апартамент, мебелиран от нашия дрогерист за Флорин: тази вечер ще го осветим.

Етиен Лусто беше с черни панталони, добре излъскани обуща, закопчан догоре фрак. Кадифена яка скриваше ризата, която навярно щеше да смени у Флорин. Етиен четкаше шапката си, за да прикрие износеността й.

— Да вървим — предложи Люсиен.

— Не още, чакам един книжар, който ще ми донесе малко пари: може да играем на карти, а нямам нито стотинка. Освен това имам нужда от ръкавици.

В същия миг двамата нови приятели чуха мъжки стъпки по коридора.

— Той е — каза Лусто. — Сега ще видите, драги, какъв образ взема провидението, което се явява на поетите. Преди да се полюбувате на славния Дориа, модния книжар, ще видите книжаря от Ке-де-з-Огюстен, книжаря на шконтото, търгуващ с литературни отпадъци, бивш нормандски зарзаватчия. Хайде, влизай, стари монголецо! — викна Лусто.

— Идвам — чу се кух глас, напомнящ спукана камбана.

— Носиш ли пари?

— Какви пари? Кой има вече пари в книжарския занаят? — отговори влезлият млад човек, като изгледа любопитно Люсиен.

— Първо, дължите ми петдесет франка — продължи Лусто. — Освен това ето ви два екземпляра от „Пътешествие в Египет“, казват, че била истинско чудо, гъмжи от илюстрации, лесно ще се продаде: Фино е получил вече възнаграждението за двете статии, които ще напиша за тази книга. Item двата последни романа на Виктор Дюканж, писател, ползуващ се с известност в предградието Маре. Item два екземпляра от втората творба на един начинаещ писател Пол дьо Кок, който работи в същия жанр. Item два екземпляра от „Изьо дьо Дол“, хубаво провинциално произведение. Всичко сто франка суха пара. Дължите ми, значи, общо сто франка, малки ми Барбе.

Барбе взе книгите и внимателно прегледа кориците и ръбовете им.

— О, в отлично състояние са — възкликна Лусто. — „Пътешествието“ не е разрязано, нито Пол дьо Кок, нито Дюканж, нито онази там книга върху камината, „Размисли върху символиката“, която ви давам даром. Тя е толкова скучна, че ме е страх да я разгърна, за да не се напълни стаята с молци.

— Ами как ще напишете статиите за тях? — попита Люсиен.

Барбе погледна учудено младия поет, отмести след това поглед към Етиен и измънка насмешливо:

— Явно е, че господинът няма нещастието да принадлежи към писателските среди.

— Напротив, Барбе, напротив. Господинът е поет, и то голям поет, който ще затъмни Каналис, Беранже и Дьолавин. Той ще стигне далеч, ако не се хвърли в Сена, но дори в този случай ще отиде най-малко до Сен-Клу.

— Ако смея да дам един съвет на господина — каза Барбе, — бих му препоръчал да зареже стиховете и да се залови с проза. Никой не търси вече стихове по кейовете.

Барбе носеше изтъркан редингот, закопчан само с едно копче, яката му беше мазна, той беше влязъл с шапка на глава. Обущата му бяха тежки, а през разкопчаната му жилетка се подаваше груба риза от прост плат. Кръглото му лице, оживено от алчни очи, не беше лишено от известно добродушие, но в погледа му проблясваше обичайното смътно безпокойство на заможните хора, свикнали да им искат пари. Изглеждаше прям и лесен, защото хитростта му беше хубавичко прикрита от тлъстина. След като дълго бе работил като търговски пътник, от две години се бе настанил в малко магазинче на кея, отскачаше оттам до журналисти, автори, издатели, купуваше нашумели книги на безценица и печелеше от десет до двадесет франка на ден. Разполагайки винаги със спестени пари, той подушваше изпадналите в нужда хора, дебнеше изгодните сделки, шконтираше с петнадесет от двадесет на сто полиците на притеснените автори у книжарите, от които още на другия ден купуваше уж в брой някои търсени книги, а всъщност им връщаше вместо пари собствените им полици. Беше получил образование, но използуваше знанията си само за да отбягва старателно поезията и съвременната белетристика. Предпочиташе посредствени книги, всевъзможни помагала; откупуваше ги изцяло за не повече от хиляда франка и можеше да ги използува после както си ще, като например „История на Франция за деца“, „Сметководство в двадесет урока“, „Ботаника за млади девойки“. Беше изпуснал вече две-три ценни книги, след като беше заставил авторите да идват двадесет пъти при него, без да се реши да купи ръкописите им. Когато го упрекваха за колебливостта му, показваше протоколите на един шумен процес, чийто препис, направен от вестниците, не му струваше нищо, но му беше донесъл близо три хиляди франка чиста печалба.

Барбе беше книжар-скъперник, който се храни с орехи и хляб, подписва малко полици, подправя фактури, разнася книгите си сам бог знае къде, но успява да ги пласира и да събере вземанията си. Той измъчваше печатарите, които не знаеха как да се справят с него. Плащаше им с отбив, намаляваше цените по фактурите особено когато отгатнеше неотложните им нужди; а след като здраво изцедеше някого, преставаше да ходи при него, за да не би пострадалият да му устрои някаква клопка.

— Е, какво, ще поговорим ли по тази сделка? — подкани го Лусто.

— Слушай, момчето ми — каза спокойно Барбе. — В дюкяна си имам на склад шест хиляди тома за продан. А според думите на един стар книжар не всички книги са пари^[19]. Зле върви книжарството.

— Ако отидете в магазина му, драги Люсиен — каза Етиен, — ще намерите върху дъбов тезгях, купен навярно при разпродажбата на някой фалирал кръчмар, свещ с неподрязан фитил, защото така гори по-бавно. Едва свикнал със сумрака, ще видите, че рафтовете са празни. Едно сополанче по синя жилетка пази празното пространство и за да се стопли, духа в шепите си, тропа с крака и се пляска по бедрата като кочияш на капра. Гледайте! Има толкова книги, колкото и у мене. Никой не би могъл да каже каква търговия се върши там.

— Ето ви една полица със срок три месеца — каза Барбе, като се усмихна неволно и извади от джоба си някаква обгербвана хартия. — Ще взема книгите ви. Не мога да ви платя обаче в брой, продажбите станаха много мъчни. Така си и мислех, че имате нужда от мене, но нямах стотинка. Ето защо преподписах тази полица само за да ви услужа. Вие знаете, че обикновено не обичам да слагам подписа си.

— Може би очаквате още поклон и благодарност? — пошегува се Лусто.

— Ще се задоволя с поклона ви — отговори Барбе, — макар че записите не се плащат с чувства.

— Вижте какво, на мен ми трябват ръкавици, а галантеристите са страхопъзльовци и могат да откажат да осребрят вашия запис — каза Лусто. — Ей там в първото чекмедже на скрина имам чудесна гравюра, струва осемдесет франка. Тя вече е известна, защото писах във вестника доста остроумна статия за нея. Имаше какво да се пише за „Хипократ отказва даровете на Артаксеркс“. Ето на̀, тази хубава гравюра подхожда на всички лекари, които отказват щедрите дарове на парижките сатрапи! Под нея ще намерите тридесетина романса. Хайде, вземете всичко и ми дайте четиридесет франка в брой.

— Четиридесет франка ли? — изкряска като подплашена кокошка книжарят. — Мога да ви дам най-много двадесет. И сигурно ще загубя! — добави Барбе.

— Къде са двадесетте франка? — попита Лусто.

— Да видя. Не съм сигурен дали имам толкова — каза Барбе и почна да бърка из джобовете си. — Ето ги. Направо ме обирате, но какво да се прави. Не мога да ви откажа.

— Хайде да вървим — каза Лусто, като взе ръкописа на Люсиен и драсна с мастило белег под канапа, с който беше вързан.

— Имате ли още нещо? — запита Барбе.

— Нищо, любезни ми Шейлок. Ще те вкарам някой ден в такава сделка, че да загубиш поне три хиляди франка, за да те науча как може да ме крадеш така! — прошепна тихо Етиен на Люсиен.

— Ами статиите? — попита Люсиен в колата на път за Пале-Роял.

— Лесна работа! Вие не знаете как ги калъпя. Разтворих „Пътешествие в Египет“, прочетох тук-таме по нещичко, без да разрежа страниците, и открих единадесет езикови грешки. Ще напиша една колона и ще кажа, че ако авторът е научил езика на птиците, издълбани по египетските камъни, наречени обелиски, той не владее собствения си език и ще му го докажа. Ще кажа също, че вместо да ни говори за естествените науки и за древността, той би трябвало да се занимава с бъдещето на Египет, с напредъка на цивилизацията, с начините да се спечели отново тази страна за Франция, която, след като я завоюва и загуби, би могла пак да си я възвърне чрез духовното си превъзходство. Ще вмъкна една патриотична тирада със съответните намеци за Марсилия, за Изтока, за нашата търговия.

— Ами ако той бе засегнал всички тия проблеми, какво щяхте да напишете?

— Тогава щях да кажа, че вместо да ни отегчава с политика, той би трябвало да ни занимае с изкуството и да ни опише живописните и териториални особености на Египет. Тук критикът може да изрази съжалението си. Политиката ни залива, ще каже той, досажда ни, пъха се навред. Къде останаха пленителните пътеписи, в които се говореше за трудностите на корабоплаването, за красотата на проливите, за трепета при минаването на екватора, с една дума, всичко, което желаят да знаят хората, които никога не пътуват. Критикът ще се постави на тяхното място и ще се подиграе едновременно с пътешествениците, превъзнасящи като кой знае какво събитие прекосилата небето птица или някоя летяща риба, риболова, означените географски точки, изследваното морско дъно. Хората не се насищат на тия непонятни научни факти, които запленяват, както всичко дълбоко, непроницаемо, тайнствено. Читателят се забавлява, има това, което му е нужно. А колкото до романите, едва ли има по-страстна читателка от Флорин. Тя ги обсъжда пред мене, а аз после нахвърлям статията си в зависимост от нейното мнение. Ако се е отегчила от „авторските фрази“, както се изразява тя, заемам се с книгата и поисквам още един екземпляр от книжаря, който веднага ми го изпраща, зарадван, че ще има благоприятна статия.

— А къде остава критиката, боже мой, къде остава свещената критика! — възкликна Люсиен, все още проникнат от идеите на своите приятели от кръжока.

— Критиката, драги, е четка, с която не можеш да четкаш леки тъкани, защото съвсем ще ги разнищиш. Но да оставим професионалните разговори. Виждате ли този знак? — запита Лусто и му посочи ръкописа на „Маргаритки“. — Драснах го с малко мастило върху хартията, точно под канапа. Ако Дориа прочете вашия ръкопис, няма да може да го завърже на същото място. По този начин ръкописът ви е все едно запечатан. Това не е безполезно за опита, който трябва да придобиете. Но забележете добре, че няма да можете да влезете в неговото предприятие сам, без поръчител, както правят незначителните младежи, които се представят у десет книжари и нито един не ги кани да седнат…

Люсиен беше вече изпитал на собствения си гръб правдивостта на тази забележка. Лусто плати за колата, като даде цели три франка на кочияша, а Люсиен се смая, че може да бъде разточителен при такова безпаричие. След това двамата приятели влязоха в Дървените галерии, където тогава беше тъй наречената книжарница „Новости“.

През онези години Дървените галерии бяха една от най-големите забележителности на Париж. Не е излишно да опишем този грозен базар, защото цели тридесет и шест години той игра толкова голяма роля в парижкия живот, че повечето хора над четиридесет години ще прочетат с удоволствие това описание, което ще се стори невероятно на по-младите. На мястото на студената висока и обширна галерия „Орлеан“, напомняща цветарник без цветя, се издигаха бараки или по-точно дъсчени колиби, едва покрити, тесни, зле осветени откъм двора и градината през отдушници, наречени прозорци, каквито ще видите в най-мръсните кръчмички по предградията. Три редици дюкянчета образуваха две галерии, високи около два метра. Дюкянчетата, разположени по средата, гледаха към двете галерии, затова в тях беше винаги душно и тъмно. Стрехите над галериите пропускаха съвсем слаба светлина през вечно мръсните им стъкла. Цената на тези клетки толкова се беше вдигнала поради притока на клиенти, че въпреки малките размери на някои от тях — широки едва два метра и дълги най-много три-четири — наемът им беше три хиляди франка. Магазинчетата, осветени откъм двора и градината, имаха зелени дървени решетки, може би за да държат на известно разстояние тълпите, които иначе застрашаваха слабата мазилка на задните им паянтови стени. По този начин се получаваше пространство от около метър, обрасло с неизвестна на ботаниката растителност, примесена с продуктите на други цветущи производства — някаква амбалажна хартия беше поставена като шапка върху един розов храст, така че цветята на поезията смесваха уханието си с плевелите в тази занемарена градина, щедро поливана с мръсотии. Разноцветни панделки и афиши цъфтяха сред листата. Модни отпадъци задушаваха растителността. Приближавате се да се полюбувате на някое цвете, прилично на гергина, а установявате с разочарование, че това е копринена панделка, хвърлена върху зеления гъстак. Откъм двора, както и откъм градината, видът на този чудноват дворец разкриваше най-невероятните съчетания на парижката нечистота: обезцветена закърпена мазилка, стари пластове боя, най-чудновати надписи. Свръх всичко парижката тълпа замърсяваше отвратително зелените решетки и откъм градината, и откъм двора. И така, и от двете страни стърчаха мръсни и вонящи бариери, които би трябвало да държат на известно разстояние от галериите по-чувствителните минувачи. Чувствителните минувачи облаче не се плашеха от мръсотията, както царските синове от приказките не се плашат от змейовете и препятствията, които злите духове издигат между тях и царските дъщери. Един пасаж пресичаше галериите тогава, както и днес. В тях се влизаше през колонада, същата, която стои и днес, започната преди революцията и недовършена поради липса на средства. Красивата каменна галерия, която води към „Театър Франсе“, беше тогава тесен проход, толкова висок и толкова зле покрит, че дъждът често проникваше в него. Наричаха я Стъклената галерия за разлика от Дървените галерии. Изобщо всички тези бърлоги бяха в такова лошо състояние, че един известен търговец на шалове и платове беше завел дело срещу Орлеанската династия, защото много негови скъпи стоки се бяха повредили една нощ. Търговецът спечели делото. На някои места вместо покрив беше поставен двоен непромокаем плат. Подът на Стъклената галерия, където Шове натрупа богатството си, както и подът на Дървените галерии, беше натуралната парижка пръст, смесена с праха от ботушите и обувките на минувачите. По всяко време кракът се препъваше в купчини и дупки от втвърдена кал, непрестанно почиствана от продавачите, поради което непривикналите посетители се придвижваха с мъка.

Грозните купища нечистотии, замъглените от праха и дъжда стъкла, схлупените бараки, отрупани отвън с дрипи, нечистите или недоизградени стени, всичко напомняше цигански стан, панаирджийски сергии, временни скели около паметници, които никога няма да бъдат построени. Този неугледен външен вид подхождаше на всевъзможните търговии, които гъмжаха под безсрамния, арогантен навес, изпълнен с цвърчене и буйно веселие, където от революцията през 1789 година до революцията през 1830 година са се сключвали грамадни сделки. Цели двадесет години борсата се помещаваше отсреща, в долния етаж на двореца. Така че на това място се създаваше общественото мнение, там се издигаха и проваляха политически и финансови величия. Хората си определяха среща в Дървените галерии преди и след борсата. Парижкият банкерски и търговски свят често препълваше двора на Пале-Роял и търсеше тук подслон в дъждовно време. Самият характер на тази постройка, изникнала кой знае как точно тук, й придаваше особена акустичност. Смеховете отекваха силно. Избухнеше ли разпра в единия край, на противоположния се знаеше какво става. Тук беше свърталище на книжарите, на поезията, на политиката и прозата, на търговците на модни принадлежности и на леките жени, които се появяваха само вечер. Тук цъфтяха новините и книгите, младите и стари знаменитости, заговорите на политическите трибуни и лъжите на книжната търговия. Тук се продаваха новите модни артикули и клиентите упорито държаха да ги купят именно оттам. Тук само за една вечер са се разпродавали хиляди броеве от някой памфлет на Пол-Луи Курие или „Приключенията на една кралска дъщеря“ — първият изстрел на Орлеаните срещу хартата на Луи XVIII. В дните, когато Люсиен се появи там за първи път, някои магазини имаха доста елегантни витрини, но само магазините с лице срещу двора или градината, защото до деня, когато тази странна колония загина под чука на архитекта Фонтен, сергиите, разположени между двете галерии, бяха открити от всички страни и покривите им се крепяха на стълбове като панаирджийските бараки в провинцията. Погледът можеше да обхване през стоките и стъклените врати и двете галерии. Тъй като не биваше да се пали огън, продавачите се грееха на мангали и сами вземаха всички предпазни противопожарни мерки, защото дори най-малкото неблагоразумие можеше за четвърт час да превърне в купчина пепел това царство на изсушени от слънцето дъски, едва ли не пламнало вече от проституцията, отрупано с леки воали, коприни, хартии, изложено често на въздушни течения. Шапкарските магазинчета излагаха най-невероятни шапки, които стояха там като че ли по-скоро за показ, отколкото за продан, накацали със стотици върху железни поставки с топчици на върха. Те разкрасяваха галериите с разноцветните си багри. Двадесет години наред всички минувачи се питаха върху чии глави довършваха жизнения си път тези прашни шапки. Работнички, обикновено грозни, но устати, спираха жените с примамливи реклами съгласно обичая и езика на халите. Тук-таме някоя продавачка с дълъг език и свободно държане стоеше на столче и подканваше минувачите:

— Няма ли да си купите хубава шапка, госпожо? Да ви продам нещо, господине?

Богатият им живописен речник се оживяваше от изразителната им интонация, от погледите и от подигравките по адрес на минувачите. Книжарите и модистките се спогаждаха добре. В пасажа, който носеше претенциозното име Стъклена галерия, съжителствуваха най-невероятни търговии. Там се настаняваха вентролозите, всевъзможни шарлатани, зрелища, в които няма нищо за гледане, и зрелища, в които ви показват целия свят. Там се беше настанил най-напред човекът, който успя да спечели седем или осемстотин хиляди франка, обикаляйки панаирите. На фирмата му беше изобразено слънце, въртящо се в черен обръч с червен надпис по края: „Тук човек вижда това, което и Бог не би могъл да види. Вход две су“. Застаналият пред бараката викач никога не пускаше по един посетител, нито повече от двама. Щом влезете, едва не се блъсвате в голямо огледало. Изведнъж страшен глас, който би смразил кръвта на берлинчанина Хофман, изгърмява като че под действието на някакъв механизъм: „Вие виждате пред себе си, господа, това, което, макар и всевечен, Бог никога няма да ви види — своето подобие. Бог няма подобен на себе си!“ Излизате засрамен, но не смеете да признаете глупостта си. Пред всички малки вратички крещяха, канеха, хвалеха различни косморами, изгледи от Цариград, куклени театри, автомати, играещи на шах, кучета, способни да различат най-хубавата жена измежду публиката. Тук в кафене „Борел“ се е подвизавал вентрологът Фиц-Джеймс, преди да се настани в Монмартр, където умря сред студентите от Политехническото училище. Имаше продавачки на плодове и цветя, един прочут шивач, майстор на златни военни нашивки, които блестяха вечер като слънца по униформите. Цялата сутрин и чак до два часа следобед Дървените галерии бяха безмълвни, тъмни и безлюдни. Търговците се разговаряха помежду си като у дома си. Парижаните си даваха там среща едва към три часа, когато се отваряше Борсата. Щом тълпата почнеше да приижда, почваше и безплатното четене пред сергиите на книжарниците. Там се тълпяха младежи, жадни за литература, но без пари. Прислужниците, натоварени да пазят книгите, позволяваха снизходително на бедняците да ги прелистват. Попаднеха ли на някое издание в малък формат, от двеста страници, като „Смара“, „Пиер Шлемил“, „Жан Сбогар“, „Жоко“, те го поглъщаха на два пъти. По онова време нямаше обществени читални, трябваше да си купиш книгата, ако искаш да я прочетеш. Ето защо романите се продаваха в тиражи, които биха изглеждали баснословни днес. Имаше нещо типично френско в този род милостиня, давана на младата, жадна за просвета бедна интелигенция. Поезията на този грозен базар се разкриваше главно привечер. От всички странични улици прииждаха голям брой проститутки, които се разхождаха из галериите, без да плащат такса. Леки жени от всички краища на Париж правеха задължителната си обиколка из своя Пале-Роял. Каменните галерии принадлежаха на привилегировани домове, които срещу заплащане получаваха правото да изваждат на показ между точно определени аркади или в съответни градински места продажни същества, облечени като принцеси, докато Дървените галерии бяха свободен терен за проститутките, тоест Пале, в истинския смисъл на думата — храм на проституцията. Леката жена идваше, намираше жертвата си и я отвеждаше, където й хрумне. Тези жени привличаха вечер в Дървените галерии такава тълпа, че всички се придвижваха съвсем бавно, като в шествие или на бал с маски. Това бавно движение, несмущаващо никого, улесняваше огледа. Жените носеха облекла, каквито днес не се виждат. Дълбоко изрязани деколтета откъм гърба и гърдите, странни прически, измислени, за да привличат погледите: една по нормандски, друга по испански, трета накъдрена като бяло кученце, четвърта — гладко пречесана. Стегнати в бели чорапи нозе, които те намираха начин да покажат, когато трябваше. Цялата тази позорна поезия е вече изчезнала. Волността на въпросите и отговорите, публично изявеният цинизъм, който толкова подхождаше на мястото, вече ги няма нито по баловете с маски, нито в другите знаменити балове, устройвани в наше време. В това имаше нещо отвратително и весело. Голите рамене и гърди блестяха сред тъмните облекла на мъжете и създаваха великолепни контрасти. Глъчката и шумът от стъпките на разхождащите се се сливаха в ропот, той се чуваше още рано следобед като непрекъснат бас, над който се възвисяваха сегиз-тогиз смеховете на жените или по-рядко виковете на някои спорещи. Най-достопочтени минувачи, най-известните хора се движеха рамо до рамо с най-съмнителни типове. Тази чудовищна смесица имаше своеобразен чар, който въздействуваше и върху най-безчувствените. Ето защо цял Париж продължаваше да идва тук до последния час на галериите. Всички се разхождаха по дъсчения под, построен от архитектите над зазиданите изби. Безкрайни и единодушни съжаления съпроводиха събарянето на тези грозни дървени бараки.

Книжарят Ладвока се беше настанил от няколко дни до ъгъла на пасажа, минаващ по средата на галериите, срещу Дориа, дързък младеж, днес вече забравен, който разчисти пътя за своя съперник. Магазинът на Дориа се намираше в редицата откъм градината, а магазинът на Ладвока беше разположен откъм двора. Разделена на две части, книжарницата на Дориа имаше обширно помещение за книгите, а другото отделение служеше за кабинет. Люсиен идваше тук за първи път късно вечерта и беше смаян от зрелището, което би направило впечатление не само на провинциалист, а изобщо на всеки млад човек. Скоро той загуби водача си.

— Да беше красив като този момък, бих отвърнала на чувствата ти! — заяви една лека жена на един старец, като му показа Люсиен.

Люсиен се сви като куче на слепец и се промъкна през тълпата в неописуемо състояние на смущение и възбуда. Обстрелван от женски погледи, предизвикван от бели заоблени и дръзки гърди, които го зашеметяваха, той стискаше здраво ръкописа си. Страхуваше се, наивникът, че ще му го откраднат!

— Какво искате, господине! — извика той, усетил, че някой го хваща за ръката. Въобрази си, че стиховете му са подмамили някой поет!

Но тутакси позна приятеля си Лусто, който му каза:

— Знаех, че най-сетне ще минете оттук!

Поетът беше стигнал точно до вратата на магазина и Лусто го въведе вътре. Беше пълно с хора, които чакаха да се явят пред султана на книжарския свят. Печатари, търговци на хартия, рисувачи, струпани около служащите, ги разпитваха по текущи или предстоящи сделки.

— Ето Фино, директора на вестника. Разговаря с един много талантлив младеж, Фелисиен Верну, опасен обаче като венерическа болест.

— Ей, приятелю, твоята премиера вече наближава — каза Фино, пристъпвайки с Верну към журналиста. — Дадох ложата.

— На Бролар ли я продаде?

— Какво от това? Все ще се намери място за тебе. Искаш ли нещо от Дориа? А, да не забравя: споразумяхме се да подкрепим Пол дьо Кок. Дориа е откупил двеста екземпляра от книгата му, а Виктор Дюканж му е отказал един свой роман. Той твърдял, че Дориа иска да създаде нов писател в неговия жанр. Ще поставите Пол дьо Кок над Дюканж.

— Но аз дадох в театър „Гете“ една пиеса, написана от мене и Дюканж — каза Лусто.

— Тогава ще му кажеш, че статията е моя, че критиката ми е била уж още по-остра, но ти си я смекчил, и тогава той ще ти дължи благодарност.

— Ще можеш ли да осребриш този запис при касиера на Дориа? — запита Етиен Фино. — Нали знаеш, ще вечеряме заедно, ще полеем новия апартамент на Флорин.

— Ах, да, вярно, че ни покани — каза Фино, като се престори, че уж едва сега си спомня. — Слушай, Габюсон — добави той и подаде на касиера записа на Барбе, — дайте на този човек деветдесет франка за моя сметка. Сложи подписа си на гърба на записа, драги!

Лусто взе писалката на касиера, докато той броеше парите, и се подписа. Цял очи и уши, Люсиен не пропусна нито една сричка от разговора им.

— Това не е всичко — каза Етиен — и не ти благодаря, знаеш, че сме приятели на живот и на смърт. А сега още нещо, искам да представя господина на Дориа и ти трябва да го предразположиш да ни изслуша.

— За какво става дума? — запита Фино.

— За една стихотворна сбирка — отговори Люсиен.

— Стихове ли? — видимо се изненада Фино.

— Вижда се — забеляза Верну и погледна Люсиен, — че господинът отскоро има вземане-даване с книжарите, иначе би скрил ръкописа си в най-затънтеното кътче на жилището си.

В този миг един хубав младеж, Емил Блонде, който току-що беше написал в „Журнал де Деба“ няколко забележителни статии, влезе, ръкува се с Фино и с Лусто и кимна леко на Верну.

— Ела да вечеряш с нас в полунощ у Флорин — покани го Лусто.

— С удоволствие — каза младият човек. — Кои ще бъдат там?

— Кои ли? — запита младият журналист. — Най-напред Флорин и Матифа, нейният дрогерист, драматическият автор Дю Брюел, който даде роля на Флорин за нейния дебют, едно старче Кардо и зет му Камюзо. Разбира се, и Фино…

— С широка ръка ли е твоят дрогерист?

— Да не би да ни поднесе хапчета? — обади се Люсиен.

— Господинът е много духовит — забеляза важно Блонде и погледна Люсиен. — И той ли ще бъде с нас, Лусто?

— Естествено.

— Ще падне смях.

Люсиен се изчерви до уши.

— Още дълго ли ще чакаме Дориа? — попита Блонде и почука на прозореца, през който се виждаше писалището на Дориа.

— Ей сега, драги приятелю.

— Отлично — прошепна Лусто на своето протеже. — Виждате ли този момък, не е по-стар от вас, а пише в „Деба“. Той е един от князете на критиката: боят се от него. Дориа ще дойде да полюбезничи с него и ние ще можем да кажем на пашата на печатарството и на винетките за какво сме дошли. Иначе щяхме да чакаме ред до единадесет часа. Броят на посетителите непрекъснато ще расте.

Люсиен и Лусто се приближиха до Блонде, Фино и Верну и образуваха една група в най-отдалечения край на магазина.

— С какво се занимава сега? — запита Блонде отговарящия за персонала Габюсон, който стана и дойде да го поздрави.

— Купува един седмичник, като възнамерява да го засили и да го противопостави на „Минерв“, който е изключително в услуга на Емри и на „Консерватьор“, който е прекалено сляпо романтичен.

— Ще плаща ли добре?

— Както винаги повече, отколкото трябва — каза касиерът.

В този миг влезе млад човек, който наскоро беше издал великолепен роман, бързо разпродаден и пожънал голям успех. Второто издание се печаташе за сметка на Дориа. Този младеж със странна, артистична външност направи силно впечатление на Люсиен.

— Ето Натан — каза Лусто на ухото на провинциалния поет.

Въпреки прекалено високомерното изражение на лицето си, още сияещо от младост, Натан пристъпи към журналистите с шапка в ръка и се поклони едва ли не смирено пред Блонде, когото познаваше само отдалеч. Блонде и Фино не свалиха шапки.

— Господине, щастлив съм от този случай, който ми представя случайността…

— Толкова е смутен, че допусна плеоназъм — каза Фелисиен на Лусто.

— … да ви изразя признателността си за хубавата статия, която сте благоволили да напишете за мене в „Журнал де Деба“. На вас се дължи поне половината от успеха на книгата ми.

— А, не, драги, не — възрази Блонде с привидно добродушен покровителствен тон. — Чисто и просто сте даровит и много ми е драго да се запозная с вас.

— Тъй като статията ви излезе вече, няма да ме сметнете за ласкател: сега вече можем да се държим напълно непринудено. Искате ли да ми направите честта и удоволствието да вечеряте утре с мене? Фино също ще дойде. Нали и ти няма да ми откажеш, приятелю? — добави Натан и стисна ръката на Етиен. — Добър път сте избрали, господине — каза той на Блонде. — Вие вървите по следите на Дюсо, на Фиеве, на Жофроа! Хофман е говорил за вас на Клод Виньон, негов ученик и мой приятел, и му казал, че ще умре спокоен, защото „Журнал де Деба“ вечно ще живее. Навярно ви плашат огромни суми?

— Сто франка на колона — отвърна Блонде. — Но тази цена не е висока, защото човек е заставен да чете книгите, които излизат. Трябва да прочете сто книги, докато попадне на една, която заслужава внимание като вашата. С удоволствие четох творбата ви, честна дума.

— Тя му донесе хиляда и петстотин франка — каза Лусто на Люсиен.

— Занимавате ли се и с политика? — запита Натан.

— Да, от време на време — отговори Блонде.

Люсиен стоеше помежду им като зародиш: той се възхищаваше от книгата на Натан; боготвореше автора и се чудеше защо проявява такова угодничество пред критика, чието име и значение му бяха неизвестни.

„Дали и аз някога ще се държа така? Нима човек трябва да се откаже от достойнството си — помисли си той. — Сложи си шапката, Натан! Ти си написал хубава книга, а критикът е написал само една статия!“

Тези мисли разгорещяваха кръвта му. Сегиз-тогиз край него минаваха боязливи младежи, притиснати от безпаричие писатели, които явно искаха да кажат нещо на Дориа, но виждайки, че магазинът е пълен, отчаяно си отиваха, мърморейки: „Ще дойда друг път.“ Двама-трима политици разговаряха за свикването на Камарите и бистреха политика сред група знаменити държавници. Седмичният вестник, за който Дориа водеше преговори, имаше правото да се занимава с политика. По онова време обществените трибуни бяха рядкост. Вестникът беше придобивка, не по-малка от театъра. Един от най-влиятелните акционери на „Конститюсионел“ се беше присъединил към групата политици. Лусто изпълняваше чудесно ролята си на чичероне. Така, от дума на дума, Дориа израстваше пред очите на Люсиен, който виждаше, че политиката и литературата си дават среща в неговия магазин. Като гледаше как един виден поет осквернява музата си пред един журналист, унижавайки изкуството, както жената се унижаваше и проституираше в отвратителните Дървени галерии, талантливият провинциалист черпеше жестока поука. Парите! Те бяха тайната на всяка загадка. Люсиен се чувствуваше самотен, непознат, свързан с успеха и богатството само чрез нишката на едно съмнително другарство. Той обвиняваше истинските си добри приятели от кръжока, че са му представяли света в лъжливи краски и са му попречили да се хвърли с перо в ръка в тази борба. „Щях да бъда вече като Блонде!“ — мислено възкликна той.

Лусто, който преди малко крещеше като ранен орел по Люксембургските височини и му се беше сторил непостижим, сега се смали в очите му. Тук големият книжар на деня, крепител на всички тия съществования му се стори най-важната личност. Държейки ръкописа си в ръка, поетът почувствува трепет, който приличаше на страх. Посред магазина, върху дървени пиедестали, наподобяващи мрамор, съгледа бюстовете на Байрон, Гьоте и Каналис, от когото Дориа се надяваше да получи томче. В деня, когато влезе в този магазин, Каналис можа да прецени колко високо го поставя книжарят. Люсиен неволно изпита чувство на малоценност, смелостта му се стопи, той предугаждаше какво влияние можеше да има Дориа върху съдбата му и нетърпеливо чакаше появяването му.

— Готово, момчета — каза нисък дебел мъж с лице на римски проконсул, смекчено от добродушно изражение, което можеше да измами повърхностните наблюдатели, — ето ме вече собственик на единствения седмичник, който се продаваше и който има две хиляди абоната.

— Самохвалко! По гербовия налог са отбелязани седемстотин, но и толкова стигат — обади се Блонде.

— Кълна се във всичко свято, че са хиляда и двеста. Казах две хиляди — добави той по-тихо — заради търговците на хартия и печатарите, които са тук. Разчитах на повече съобразителност от твоя страна, любезни — продължи той на висок глас.

— Искате ли съдружник? — запита Фино.

— Зависи — отвърна Дориа. — Съгласен ли си на една трета за четиридесет хиляди франка?

— Съгласен, но при условие, че ще вземете за редактори тук присъствуващия Емил Блонде, Клод Виньон, Скриб, Теодор Льоклер, Фелисиен Верну, Жей, Жуи, Лусто…

— Защо не и Люсиен дьо Рюбампре? — каза смело провинциалният поет, прекъсвайки Фино.

— И Натан — довърши Фино.

— Защо не и всички, които се разхождат нагоре-надолу? — каза книжарят и се обърна намръщен към автора на „Маргаритки“. — С кого имам честта да говоря? — запита той и изгледа безочливо Люсиен.

— Ще ви обясня, Дориа — обади се Лусто. — Аз доведох господина при вас. Изслушайте ме, докато Фино осмисли предложението ви.

Ризата на Люсиен залепна на гърба му пред този страшен падишах на издателския свят, който говореше на „ти“ с Фино, макар Фино да се обръщаше към него на „вие“, наричаше опасния Блонде „моето момче“ и с царствен жест бе подал ръка на Натан, засвидетелствувайки му явна близост.

— Нов договор ли, моето момче? — възкликна Дориа. — Нали знаеш, че имам хиляда и сто залежали ръкописа! Да, господа, предложени ми са хиляда и сто ръкописа, питайте Габюсон! Както върви работата, скоро ще имам нужда от цяла служба, която да ръководи склада за ръкописи, и от читателска комисия, която да ги преглежда. Ще се наложи да правим заседания с плащане на дневни, на които с гласуване ще се доказват достойнствата на произведенията, и ще трябва да си взема постоянен секретар, който да ми докладва. Ще се превърна в клон на Френската академия, само че моите академици ще бъдат по-добре платени, отколкото членовете на Френския институт!

— Нелоша идея! — подхвърли Блонде.

— Лоша идея — продължи Дориа. — Не е моя работа да преглеждам измислиците на ония от вас, които стават литератори, когато се убедят, че не ги бива нито за капиталисти, нито за обущари, нито за ефрейтори, нито за прислужници, нито за администратори, нито за разсилни! Тук влизат само хора със създадено име! Станете знаменит и ще намерите при мене реки от злато. Да, през последните две години създадох трима велики писатели и тримата излязоха неблагодарни! Натан настоява да му дам шест хиляди франка за второто издание на книгата му, което ми струва три хиляди франка, пръснати за статии във вестниците, а не ми донесе дори хиляда франка печалба. Само за двете статии на Блонде платих хиляда франка и му дадох вечеря за петстотин франка…

— Но, господине, ако всички книжари разсъждават като вас, как ще се издаде тогава за пръв път някоя творба? — запита Люсиен, в чиито очи Блонде много загуби, когато той узна колко е платил Дориа за статиите в „Деба“.

— Това не е моя работа — заяви Дориа и хвърли убийствен поглед към красивия Люсиен, който го гледаше мило. — Аз не си играя с книги, за които рискувам две хиляди франка, за да спечеля пак толкова. Правя крупни литературни сделки: издавам четиридесет тома, по десет хиляди екземпляра, както правят Панкук и братя Бодуен. Могъществото ми и статиите, които обнародвам, предполагат сделка за триста хиляди франка, а не някакво си томче за две хиляди. За да наложиш ново име, автор или книга, трябва да се трудиш много повече, отколкото за да разпространиш успешно съчинения като „Чуждестранните театри“, „Победи и завоевания“ или „Мемоари за революцията“, които посят истинско състояние. Не желая да служа за стъпало на бъдещи знаменитости, а гледам да печеля пари и да раздавам част от тях на прочулите се вече писатели. Ръкопис, за който плащам сто хиляди франка, ми излиза по-евтин от ръкопис, за които един неизвестен автор ми иска шестстотин франка! Не казвам, че съм меценат, но все пак заслужавам признателността на писателите: аз допринесох да се удвои цената на ръкописите. Давам ви тези обяснения, моето момче, само защото сте приятел на Лусто — каза Дориа на поета и го потупа по рамото с отвратителна фамилиарност. — Ако разговарях с всички автори, които искат да им стана издател, трябваше да затворя дюкяна си, защото цялото ми време би отишло в празни приказки, много приятни наистина, но извънредно скъпи. Не съм още толкова богат, че да мога да изслушвам монолозите на всеки честолюбец. Такива работи се срещат само по театрите, в класическите трагедии.

Разкошното облекло на страшния Дориа подсилваше и очите на провинциалния поет жестоката логика на неговата реч.

— Какво е това? — попита той Лусто.

— Една великолепна сбирка стихове.

Като чу тези думи, Дориа се обърна към Габюсон с жест, достоен за Талма:

— Приятелю Габюсон, от днес нататък дойде ли някой да ми предложи ръкопис… внимавайте всички — обърна се той към тримата служащи, които се подадоха иззад хълмовете книги, щом чуха гневния глас на господаря, загледан в ноктите на хубавата си ръка. — Ако някой донесе ръкописи, ще питате стихове ли са или проза. Ако са стихове, веднага го отпратете. Стиховете ще разорят книжарите.

— Браво, чудесно казано, Дориа! — викнаха в един глас журналистите.

— Това е самата истина — провикна се книжарят, крачейки нервно из магазина с ръкописа на Люсиен в ръка. — Вие не знаете, господа, какво зло са донесли успехите на лорд Байрон, Ламартин, Виктор Юго, Казимир Дьолавин, Каналис и Беранже! На тяхната слава се дължи това варварско нашествие. Уверен съм, че в този час на книжарите се предлагат хиляда тома стихове, които започват от средата, без начало и без край, по образец на Корсаря и на Лара. За да проявят оригиналност, младите хора плетат непонятни строфи, съчиняват описателни поеми, които според младата школа били новаторство, а всъщност са подражание на Делил! От две години поетите се размножават като скакалци. Миналата година загубих от тях двадесет хиляди франка! Питайте Рабюсон! Може да има в света безсмъртни поети, аз лично познавам неколцина, румени и свежи, още голобради — обърна се той към Люсиен, — но за книжарите, млади момко, съществуват само четирима: Беранже, Казимир Дьолавин, Ламартин, Виктор Юго. Защото Каналис… е поет, създаден от вестниците.

Люсиен нема̀ смелост да се възправи и да прояви гордост пред тези влиятелни хора, които се смееха от все сърце. Той почувствува, че може да стане смешен, но го обзе неудържимо желание да удуши книжаря или поне да развали предизвикателно безупречния възел на връзката му, да разкъса златната верижка, която блестеше на гърдите му, да стъпче и да разтроши часовника му. Обиденото честолюбие даде път на жажда за отмъщение и той обрече на смъртна омраза книжаря, комуто се усмихваше.

— Поезията е като слънцето, животворно не само за вечните лесове, но и за мушиците, бръмбарите и комарите — каза Блонде. — Няма добродетел, която да не е подплатена с порок. Все пак литературата създава книжарите.

— И журналистите! — добави Лусто.

Дориа се изсмя шумно.

— Какво всъщност представлява това? — възкликна той и посочи ръкописа.

— Сбирка сонети, пред които и Петрарка би се почувствувал посрамен — заяви Лусто.

— Как трябва да се разбират тези думи? — запита Дориа.

— Както би ги разбрал всеки — отвърна Лусто и думите му извикаха тънка усмивка по всички устни.

Люсиен не можеше да се разбунтува, но се потеше под фрака си.

— Е, добре, ще го прочета — каза Дориа с царствен жест, който подчерта колко голяма снизходителност проявява в случая. — Ако сонетите са на висотата на деветнадесети век, ще направя от тебе, момчето ми, голям поет.

— Ако дарбата му е равна на красотата му, не се излагате на никакъв риск — подхвърли един от най-знаменитите оратори на Камарата, който разговаряше с някакъв редактор на „Конститюсионел“ и с директора на „Минерв“.

— Генерале — обърна се Дориа към него, — славата се извоюва със статии за дванадесет хиляди франка и вечери за три хиляди. Попитайте автора на „Самотникът“. Ако господин Бенжамен дьо Констан се съгласи да напише една статия за този млад поет, смятайте сделката за сключена.

При обръщението „генерале“ и споменаването на името на прочутия Бенжамен Констан книжарницата се превърна в очите на бележития провинциалист едва ли не в Олимп.

— Лусто, имам да ти говоря — каза Фино. — Ще се видим в театъра. Дориа, готов съм да участвувам в сделката, но при известни условия. Да влезем в кабинета ти.

— Заповядай, любезни! — каза Дориа, пусна Фино да мине пред него и направи жест на извънредно зает човек към десетината души, които чакаха.

Той се канеше да изчезне в кабинета си, но Люсиен го спря припряно:

— Ръкописът ми остава у вас, кога ще ми дадете отговор?

— Намини след три-четири дена, драги поете, ще видим.

Лусто повлече Люсиен и не му даде възможност да поздрави Верну и Блонде, нито Раул Натан, генерал Фоа и Бенжамен Констан, чийто труд върху Стоте дни току-що беше излязъл. Нашият поет едва успя да зърне неговата изящна руса глава, продълговатото лице, духовитите очи и приятна уста, с една дума, човека, който цели двадесет години беше големият приятел на госпожа Дьо Стал, който воюваше срещу Бурбоните, след като бе воювал срещу Наполеон, и на когото беше писано да умре, сразен от собствената си победа.

— Какво заведение! — възкликна Люсиен, седнал до Лусто в колата.

— Карай в „Панорама-Драматик“, колкото можеш по-бързо! Ще получиш франк и половина — заповяда Етиен на кочияша. — Дориа е страшен хитрец. Той продава годишно книги за милион и петстотин до милион и шестстотин хиляди франка. Станал е нещо като министър на литературата — обърна се той към Люсиен. Сега честолюбието на младия журналист беше приятно поласкано и той се чувствуваше като преуспял събрат пред Люсиен. — Алчността му не е по-малка от алчността на Барбе, но той действува по на едро. Дориа си разбира от работата, щедър е, но е суетен. Така поне казват близките му. Полезно е да се посещава неговият магазин. Там се срещат най-умните хора на нашата епоха. Там, драги, младият човек научава за един час повече, отколкото ако десет години хаби здравето си над книгите. Разискват се статии, нахвърлят се различни теми, създават се връзки със знаменити и влиятелни личности, а това е от голяма полза. За да успееш днес, трябва да имаш връзки. Всичко е случайност, както сам виждате. Най-опасното е да си умен и да стоиш свит в някой ъгъл.

— Какво безочие! — възмути се Люсиен.

— Ами! Ние всички се подиграваме с Дориа — отговори Етиен. — Имаш ли нужда от него, мачка те. Има ли той нужда от „Журнал де Деба“, Емил Блонде го разиграва като пумпал. Влезете ли в литературните среди, ще видите какво ли не. Предупредих ви, нали?

— Да, имате право — отговори Люсиен. — Но аз се измъчих в тази книжарница много по-жестоко, отколкото очаквах след вашите думи.

— А защо трябва да се измъчвате? Всичко, което ние заплащаме с живота си, темата, която по цели безсънни нощи опустошава мозъка ни, всички наши лутания в полето на мисълта, паметникът, иззидан с кръвта ни, се превръща за издателите само в добра или лоша сделка. Ще продадат ли ръкописа ви, или не. До това се свежда за тях целият проблем. За тях книгата е капитал, изложен на риск. Колкото по-хубава е тя, толкова по-малка е вероятността, че ще бъде разпродадена. Всеки по-надарен човек се извисява над тълпите, следователно успехът му е правопропорционален на времето, необходимо за правилното преценяваме на творбата му. А никой книжар не желае да чака. Книга, излязла днес, трябва да бъде продадена утре. При подобна система книжарите се отказват от съдържателните книги, които изискват бавно и по-висококачествено одобрение.

— Д’Артез е прав! — възкликна Люсиен.

— Познавате ли Д’Артез? — попита Лусто. — Нищо по-опасно от самотните духове, които като този младеж си въобразяват, че могат да привлекат към себе си света. Те карат младите мечтатели да фантазират, вдъхвайки им вяра в огромната сила, която всеки чувствува първоначално в себе си. Така тези хора, обречени на посмъртна слава, пречат на младите да се придвижат напред във възраст, когато движението е възможно и полезно. Аз съм за системата на Мохамед, който, след като заповядал на планината да дойде при него, се провикнал: „Ако ти не дойдеш при мене, аз ще дойда при тебе!“

Този остроумен изблик, чиято логика беше особено рязка, предизвика у Люсиен раздвоение между философията на примирение с бедността, която проповядваше кръжокът, и борческото учение на новия му приятел. И ангулемският поет мълча по целия път до булевард Тампл.

„Панорама-Драматик“, на чието място днес се издига жилищен дом, беше пленителна театрална зала, разположена на булевард Тампл, точно срещу улица Шарло. Две управления на театъра се бяха превалили без нито едно успешно представление, макар че разполагаха с актьори като Виньол, наследник на Потие, и Флорин, която пет години по-късно стана знаменита актриса. Театрите, както и хората, имат своя съдба. „Панорама-Драматик“ имаше съперници: „Амбигю“, „Гете“, „Порт Сен-Мартен“. Не успя да устои на техните по-ловки похвати, на наложените ограничения и на липсата на добри пиеси… Авторите не искаха да си развалят отношенията със съществуващите театри заради театър с несигурно бъдеще. При все това ръководството на театъра разчиташе на новата пиеса, комична мелодрама от младия автор Дю Брюел, сътрудник на някои известни писатели, който твърдеше, че я е написал сам. Пиесата беше съчинена за дебюта на Флорин, дотогава фигурантка в „Гете“, където от една година играеше малки роли със забележителен успех, но без да получи редовен ангажимент. Затова „Панорама“ лесно я отне от съседния театър. Още една актриса също щеше да дебютира тази вечер — Корали. Когато двамата приятели пристигнаха, Люсиен остана поразен от голямата власт на печата.

— Господинът е с мене — заяви Етиен на разпоредителя, който дълбоко се поклони.

— Трудно ще намерите място — каза главният разпоредител. — Само ложата на директора не е още заета.

Етиен и Люсиен загубиха доста време из коридорите в преговори с разпоредителките.

— Да влезем в залата, ще говорим с директора и той ще ни покани в ложата си. Между другото ще ви представя на героинята на тази вечер, Флорин.

Лусто кимна на вратаря на отделението за оркестъра, който извади малък ключ и отвори една тайна врата в дебелата стена. Люсиен влезе след приятеля си и внезапно попадна от ярко осветения коридор в черната дупка, която, почти във всички театри, свързва залата с кулисите. След като изкачи няколко мокри стъпала, провинциалният поет стигна до кулисите, където пред очите му се разкри странно зрелище. Тесните пътеки между декорите, високата сцена, рампите, декорите, толкова грозни, гледани отблизо, гримираните актьори с чудноватите им костюми от прост плат, прислужниците с омазнени жилетки, висящите въжета, режисьорът, сновящ с шапка на глава, насядалите фигуранти, спуснатите наполовина платна, образуващи фона, пожарникарите, цялата тази съвкупност от смешни, жалки, мръсни, грозни и ярки неща, толкова малко приличаше на онова, което Люсиен беше виждал от театралната зала, че удивлението му нямаше край. В този миг играеха последното действие от мелодрама, озаглавена „Бертрам“, пиеса, написана по образец на една трагедия на Матюрен, високо ценена от Нодие, лорд Байрон и Уолтър Скот, но която нямаше никакъв успех в Париж.

— Дръжте ме за ръка, ако не искате да хлътнете в някоя дупка, да ви падне гора върху главата, да съборите дворец или да повлечете някоя колиба след себе си! — каза Етиен на Люсиен. — Флорин в гримьорната си ли е, съкровище мое? — попита той една актриса, която слушаше репликите и се готвеше да излезе на сцената.

— Да, любов моя. Благодаря ти за всичко, което си писал за мен. Много мило от твоя страна, особено щом и Флорин постъпва при нас.

— Хайде, хайде, ще пропуснеш момента, моето момиче — каза й Лусто. — Излизай смело! Вдигни ръка и произнеси както трябва: „Спри, нещастнико“, защото сборът е две хиляди франка.

Актрисата така промени израза на лицето си, когато възкликна: „Спри, нещастнико!“, че смаяният Люсиен се вледени от ужас. Сякаш не беше същата жена.

— Това, значи, е театърът — сподели той удивлението си с Лусто.

— Такава е и книжарницата в Дървените галерии, такъв е и вестникът в литературата — истинска кухня — отговори приятелят му.

Отнякъде се зададе Натан.

— За кого идвате тук? — запита го Лусто.

— Пиша прегледа за малките театри в „Газет“, докато намеря нещо по-добро.

— Така ли? Елате да вечеряме заедно след представлението и напишете ласкав отзив за Флорин, все ще дойде ред да ви се отплатя — предложи му Лусто.

— С най-голямо удоволствие — отговори Натан.

— Нали знаете, тя сега живее на улица Бонди.

— Кой е този красив младеж с тебе, драги Лусто? — попита актрисата, която се връщаше от сцената.

— Ах, мила моя, той е голям поет и ще стане знаменитост. Тъй като ще бъдете заедно на вечерята, господин Натан, позволете ми да ви представя господин Люсиен дьо Рюбампре.

— Имате хубаво име, господине — каза Раул на Люсиен.

— Люсиен! Това е господин Раул Натан — представи го Етиен на младия си приятел.

— Преди два дни четох вашите произведения и да ви кажа право, господине, чудя се как можете, след като сте написали такава книга и стихове, да се държите така смирено пред един журналист.

— Да почакаме да излезе първата ви книга — отговори Натан с печална усмивка.

— Я виж, роялистите и либералите си стискат ръце! — забеляза Верну, като видя тази тройка.

— Преди обед споделям становището на вестника си — отговори Натан, — но вечер имам мое собствено становище: „През нощта всички редактори са сиви“.^[20]

— Етиен — каза Фелисиен на Лусто, — Фино дойде с мене, той те търси. Ето го.

— Какво? Нима няма място? — учуди се Фино.

— За вас ще има винаги място в нашите сърца — отвърна актрисата с най-приятна усмивка.

— Ти ли си, моя малка Флорвил? Мина ли ти вече любовната мъка. Носеше се слух, че те отвлякъл един руски княз.

— Днес никой не отвлича жените — каза Флорвил, актрисата, произнесла „Спри, нещастнико!“. — Прекарахме десет дни в Сен-Манде и князът се отърва, като плати обезщетение на управлението. Директорът — добави Флорвил насмешливо — ще се моли на Бога да идват по-често руски князе, защото подобни обезщетения са чист приход.

— Ами ти, малката — обърна се закачливо Фино към една хубава селянка, която ги слушаше, — откъде си откраднала диамантите, които висят на ушите ти? Да не би да си уловила някой индийски принц?

— Никакъв принц, а най-обикновен търговец на боя за обуща, един англичанин, който си замина. Не всеки може да има като Флорин и Корали търговци и милионери, скучаещи при съпругите си. Истински, щастливки!

— Бързай, Флорвил, твой ред е! — извика Лусто. — Боята за обувки на приятелката ти те замая.

— Ако искаш да имаш успех — посъветва я Натан, — вместо да викаш като бясна: „Спасен е“, влез равно и спокойно, приближи се до рампата и произнеси с дълбок глас: „Спасен е“, както Паста^[21] казва: „O, patria!“ в „Танкред“. Хайде, върви! — добави той и я тикна към сцената.

— Закъсня, нищо няма да излезе! — каза Верну.

— Какво ли направи? Залата ръкопляска лудо — забеляза Лусто.

— Падна на колене и разкри гърдите си, това е най-убедителното й средство — обясни изоставената от търговеца на бои актриса.

— Директорът ми дава своята ложа, ще ме намериш там — каза Фино на Етиен.

Лусто заведе Люсиен в задната част на театъра през лабиринт от кулиси, коридори и стълби, до третия етаж, в малка стая, където влязоха, последвани от Натан и Фелисиен Верну.

— Добър ден или добър вечер, господа — каза Флорин. — Господине — обърна се тя към дебел нисък човек, седнал в един ъгъл. — Тези господа са арбитрите на моята съдба. Бъдещето ми е в техни ръце, но надявам се, че утре заран всички ще се търкалят под масите ни, ако господин Лусто не е забравил нищо…

— Какво говорите, ще дойде дори Блонде от „Деба“ — каза й Етиен, — живият Блонде, истинският Блонде, с една дума, Блонде!

— О, милички Лусто, дай да те целуна — извика тя и се хвърли на врата му.

Дебелият Матифа се понамръщи пред това излияние. Шестнадесетгодишна, Флорин беше слабичка. Красотата й, като неразцъфнала цветна пъпка, можеше да се хареса само на художници, които предпочитат скиците пред самите картини. Тази прелестна актриса имаше характерни за нея тънки черти и приличаше на Гьотевата Миньон. Матифа, богат дрогерист от улица Ломбар, се надяваше, че една малка актриса от булевардите няма да му струва скъпо, но само за единадесет месеца беше похарчил за нея шестдесет хиляди франка. Необикновено впечатление направи на Люсиен този почтен и порядъчен търговец, седнал като бог Терминус в един ъгъл на тясната стаичка, тапицирана с хубава хартия на шарки, с канапе, два стола, килим, камина и много шкафове. Една камериерка довършваше тоалета на актрисата, облечена като испанка. В пиесата, сложна плетеница от интриги, Флорин играеше ролята на графиня.

— След пет години това създание ще бъде най-хубавата актриса в Париж — прошепна Натан на Фелисиен.

— Любезни приятели — обърна се Флорин към тримата журналисти, — погрижете се утре за мен: трябва да знаете, че съм наела коли за през цялата нощ, защото смятам да ви изпратя пияни като по Заговезни. Матифа е доставил вина, и при това какви вина, достойни за Луи XVIII, и е ангажирал готвача на пруския пълномощен министър.

— Като гледаме господина, наистина очакваме небивало угощение — подхвърли Натан.

— Той знае, че гостите му са най-опасните хора в Париж — отговори Флорин.

Матифа гледаше неспокойно Люсиен: голямата красота на момъка възбуждаше ревността му.

— Тук има човек, когото не познавам — възкликна Флорин, щом съгледа Люсиен. — Кой от вас е довел от Флоренция Аполон Белведерски? Господинът е хубав като картина от Жироде.

— Госпожице — поклони се Лусто, — господинът е провинциален поет, забравих да ви го представя. Толкова сте красива тази вечер, че човек забравя пред вас елементарното приличие и вежливост.

— Толкова ли е богат, че може да се занимава с поезия? — запита Флорин.

— Беден като Йов — отговори Люсиен.

— Много съблазнително за нас — усмихна се актрисата.

Дю Брюел, автор на пиесата, дребен и пъргав младеж, облечен в редингот, влезе внезапно. Той приличаше едновременно на бюрократ, на богат собственик и на борсов агент.

— Флорин, мила моя; знаете добре ролята си, нали? Гледайте да не забравите нещо! Внимавайте в сцената от второто действие! Хапливост и тънкост! Произнесете, както уговорихме, думите: „Не ви обичам.“

— Защо играете роли, в които има такива фрази? — попита Матифа.

Всички присъствуващи се изсмяха на забележката на дрогериста.

— Какво ви засяга — сопна му се тя, — щом не казвам на вас тия думи, глупчо? Страшно ме забавлява със своите наивни забележки — обърна се тя към журналистите. — Честна дума, ако не ме беше страх, че ще се разоря, бих му плащала за всяка негова дивотия.

— Да, но вие ще ме гледате, когато произнасяте тези думи, както правите на репетициите, и именно това ме плаши. — Отговори дрогеристът.

— Щом е така, ще гледам милия Лусто — заяви тя. В коридорите отекна звънец.

— А сега идете си всички — каза Флорин, — оставете ме да препрочета ролята си и да се постарая да вникна в нея.

Люсиен и Лусто си отидоха последни. Лусто целуна раменете на Флорин и Люсиен чу как тя му пошепна:

— Невъзможно е тази вечер. Дъртият глупак казал на жена си, че отива на село.

— Как я намирате, нали е хубава? — попита Етиен.

— Но този Матифа, драги мой… — възмути се Люсиен.

— Е, драги, вие още нищо не разбирате от парижкия живот — отвърна Лусто. — Човек трябва да търпи някои работи! Все едно, че обичате омъжена жена. Винаги може да се намери оправдание.

Етиен и Люсиен влязоха в една ложа до сцената в партера, където завариха директора на театъра и Фино. В отсрещната ложа се беше настанил Матифа с приятеля си Камюзо, търговец на коприни, който покровителствуваше Корали. С тях беше и един достопочтен старец, негов тъст. Тримата буржоа бършеха стъклата на лорнетите си и оглеждаха неспокойно вълнуващия се партер. Ложите бяха заети от специалната публика на премиерите: журналисти с приятелките си, държанки с любовниците си, няколко стари любители на театъра, редовни посетители на премиерите и личности от висшето общество, които обичат подобни вълнения. В една от първите ложи се намираше главният директор със семейството си, който беше настанил Дю Брюел на синекурна длъжност в едно финансово управление, от което авторът на водевили получаваше заплата, без да върши нищо. Люсиен се удивляваше на всяка крачка. Литературният живот, толкова беден и гол в очите му от два месеца насам, толкова ужасен в стаята на Лусто, толкова смирен и толкова нагъл едновременно в Дървените галерии, се разстилаше сега с необикновено великолепие, показвайки най-необичайните си аспекти. Тази смесица от компромиси със съвестта, от бездни и висини, от измени и наслаждения, величие и раболепие го караше да губи ум пред подобно невиждано зрелище.

— Мислите ли, че пиесата на Дю Брюел ще ви донесе добри сборове? — попита Фино директора.

— Пиесата е мрежа от сплетни, Дю Брюел се опитва да подражава на Бомарше. Булевардната публика не обича този род пиеси, тя търси силни вълнения. Духовитостта не се цени. Тази вечер всичко зависи от Флорин и Корали, прелестни със своята красота и изящество. И двете носят много къси поли, танцуват испански танци и могат да увлекат публиката. Тазвечерното представление е както хубава карта. Ако вестниците дадат няколко духовити статии, то може в случай на успех да ми докара триста хиляди франка печалба.

— Разбирам, че не разчитате особено на самата пиеса — забеляза Фино.

— Трите съседни театъра са се наговорили да я освиркат, но аз се погрижих да осуетя техните лоши намерения. Платих допълнително на изпратените против мене клакьори и те няма да ме освиркват много усърдно. Освен това тук присъствуват трима търговци, които, за да осигурят тържеството на Корали и Флорин, са купили по сто билета и са ги раздали на техни познати, които са в състояние да прогонят смутителите. Платени и от нас, и от конкуренцията, клакьорите, без особена съпротива, ще напуснат салона, а всичко това ще настрои благоприятно публиката.

— Двеста билета! Ценни хора, не ще и дума — провикна се Фино.

— Дайте ми още две хубави актриси, така щедро поддържани като Флорин и Корали, и всичко ще тръгне по мед и масло!

От два часа пред очите на Люсиен всичко се уреждаше с пари. В театъра, както и в книжарския свят, в книжарския свят, както и във вестника, никъде не ставаше дума за изкуство и слава. Ударите на това парично махало разбиваха главата и сърцето му. Докато оркестърът свиреше увертюрата, той неволно противопостави на ръкоплясканията и освиркванията на разбунения партер сцените на тиха и чиста поезия, изживени в печатницата на Давид, когато и двамата се прехласваха пред чудото на изкуството, пред благородното тържество на гения, пред белокрилата слава. Припомняйки си вечерите в кръжока, сълзи заблестяха в очите на поета.

— Какво ви е? — запита го Етиен.

— Виждам поезията затънала в тиня.

— Това показва, драги, че имате още илюзии.

— Но нима човек трябва да пълзи и да търпи тия дебелаци Матифа и Камюзо, както актрисите търпят журналистите, както ние търпим книжарите?

— Драги мой — прошепна на ухото му Етиен и му посочи Фино, — виждате ли този недодялан човек, без особено остър ум или дарба, но алчен, решен на всяка цена да забогатее и ловък в сделките си, който в магазина на Дориа ми взе четиридесет на сто, правейки ми уж услуга?… Е, добре, той притежава писма, в които много утрешни гении го молят коленопреклонно за сто франка.

Сърцето на Люсиен се сви от отвращение и той си спомни думите: „Фино, дай ми стоте франка!“ под рисунката, оставена върху покритата със зелено сукно маса в редакцията.

— По-добре е да умреш — промълви той.

— По-добре е да живееш — възрази Етиен.

Когато завесата се вдигна, директорът, излезе и отиде зад кулисите, за да даде някои нареждания.

— Драги мой — каза тогава Фино на Етиен, — Дориа ми обеща, че ще получа една трета част в седмичния вестник. Уговорихме да внеса тридесет хиляди франка в брой при условие, че ще бъда главен редактор и директор. Великолепна сделка. Блонде ми съобщи, че се готвят ограничителни закони против печата и че само съществуващите вестници ще бъдат запазени. След шест месеца ще трябват един милион франка, за да основеш нов вестник. Сключих тази сделка, но разполагам с около десет хиляди франка. Слушай сега какво ще ти кажа. Ако успееш да убедиш Матифа да купи половината ми дял, една шеста, за тридесет хиляди франка, ще ти дам главното редакторство на моя малък вестник с двеста и петдесет франка на месец. Ти ще участвуваш само с името си. Аз ще управлявам фактически редакцията. Искам да запазя всичките си интереси в този вестник, но не искам да се знае, че ще имам нещо общо с него. Ще получаваш за статиите по пет франка на колона. Така ще печелиш по петнадесет франка на ден, като плащаш по три и като използуваш неплатените редактори. Това прави четиристотин и петдесет франка на месец. Но аз искам да си запазя правото да нападам или да защищавам някои хора и някои сделки във вестника, както ми се ще, като ще предоставя и на тебе свободата да удовлетворяваш неприязнените и приятелските чувства, стига това да не бъде в разрез с моята политика. Може би ще поддържам правителството, а може би и роялистите, още не зная. Но искам да запазя негласно връзките си с либералите. Доверявам ти всичко, защото си добро момче. Ще ти прехвърля навярно и парламентарната рубрика в друг един вестник, защото няма да мога да я запазя. Използувай Флорин за този дребен пазарлък и й кажи да притисне здраво дрогериста: имам само четиридесет и осем часа срок, за да се откажа, ако не мога да платя. Дориа продаде другата трета за тридесет хиляди франка на своя печатар и на търговеца на хартия. По този начин не само че едната трета му остава даром, но спечелва още десет хиляди франка, защото е купил целия вестник за петдесет хиляди. След една година обаче ще може да го продаде за двеста хиляди франка, ако реши да удари листниците.

— Ей, че ти върви! — провикна се Лусто.

— Нямаше да говориш така, ако беше изпитал всичките мъки, през които минах. А и понастоящем ме преследва неизличимо нещастие: син съм на шапкар, който и до ден-днешен още продава шапки на улица Кок. Само една революция може да ме издигне до високо положение и тъй като няма социален преврат, трябва да спечеля милиони. Не зная дали революцията не е по-лесно постижима. Ако носех името на твоя приятел, щеше да е съвсем друго. Сега нито дума, директорът идва. Сбогом — каза Фино и стана. — Отивам в операта. Утре може би ще имам дуел: написал съм и съм подписал с едно „Ф“ убийствена статия против две балерини, чиито любовници са генерали. Нападам безпощадно операта.

— Не може да бъде — изненада се директорът.

— Да, всеки ме подяжда — отговори Фино. — Един ми отнема ложите, друг ми отказва петдесет абонамента. Дадох ултиматум на операта: сега вече искам сто абонамента и четири ложи на месец. Ако приемат, вестникът ми ще има осемстотин действителни абоната и хиляда платени. Не липсват средства, с които мога да добия още двеста абонамента. Така през януари ще станат хиляда и двеста…

— Още малко и ще ни разорите — каза директорът.

— Вие плащате само десет абонамента и пак се оплаквате! Не написах ли две хубави статии в „Конститюсионел“ за вас?

— О, не се оплаквам от вас! — каза директорът.

— Довиждане до утре вечер, Лусто — продължи Фино. — Ще ми дадеш отговора си в „Театър Франсе“, където има премиера. Вземи ложата ми, защото аз няма да мога да напиша статия. Предпочетох най-напред тебе. Ти се съсипа от работа за мене и аз съм ти признателен. Фелисиен Верну ми предлага да работи при мене една година без заплата и ми дава двадесет хиляда франка за една трета от вестника. Но аз искам да остана пълен господар. Сбогом!

— Ненапразно се казва Фино^[22] — каза Люсиен.

— О, страшен хитрец е. И ще си пробие път — отговори Етиен, без да иска да знае дали ще го чуе, или не ловкият човек, който в момента затваряше вратата на ложата.

— Той ли? — забеляза директорът. — Ще стане милионер, ще се ползува с всеобщо уважение, а може би ще успее да се обгради и с приятели…

— Боже мой — възкликна Люсиен, — какъв вертеп! И вие ще накарате това прелестно момиче да започне подобни преговори? — добави той и посочи Флорин, която им отправяше мили погледи.

— Тя ще успее. Вие не знаете колко предани и деликатни са тези чудесни същества! — отговори Лусто.

— Те изкупват всичките си недостатъци, заличават всичките си прегрешения с безпределната си любов, когато обикнат някого — каза директорът. — Истинското чувство на една актриса е още по-красиво, защото е в пълно противоречие с нейната среда.

— Все едно, че си намерил в калта диамант, достоен за най-горделивата корона — допълни Лусто.

— Само че — каза директорът — Корали е разсеяна. Без сам да иска, вашият приятел я очарова и тя ще се провали. Пропуска реплики, два-три пъти вече не чу суфльора. Господине, моля ви се, седнете в този ъгъл — предложи той на Люсиен. — Ако Корали се е влюбила във вас, ще й кажа, че сте си отишли.

— Недейте — извика Лусто. — Кажете й по-добре, че господинът ще вечеря с нас и че тя ще го има на свое разположение. Ще видите, че ще почне да играе като госпожица Марс^[23].

Директорът излезе.

— И тъй, драги приятелю — каза Люсиен на Етиен, — значи, вие без всякакво стеснение ще накарате госпожица Флорин да поиска от дрогериста тридесет хиляди франка само за половината трета, докато Фино е закупил цялата за същата цена.

Лусто не даде време на Люсиен да довърши мисълта си.

— Вие от небето ли падате, моето момче! Този дрогерист не е човек, а чисто и просто каса, отключена от любовта.

— Ами вашата съвест?

— Съвестта, драги, е тояга, която всеки хваща, за да бие ближния си, но никога не я вдига срещу себе си. За един ден само случайността ви поднася чудеса, каквито аз съм чакал цели две години. А вие сте седнали да умувате добри ли са средствата й. Възможно ли е? Умен, както ми се струвате, стигнал до идейна независимост, присъща на смелите интелектуалци на нашето време, вие затъвате в скрупули като монахиня, която се обвинява, че е изяла с охота яйцето си. Ако Флорин успее, ставам главен редактор, получавам двеста и петдесет франка месечна заплата, вземам големите театри, оставям на Верну водевилните театри, а вие стъпвате на стремето и поемате наследството ми във всички театри по булевардите. Ще получавате по три франка на колона, ще пишете по една на ден, тридесет колони на месец, това прави деветдесет франка. Ще получавате книги за шестдесет франка, които ще продавате на Барбе. Ще можете освен това да искате от театрите по десет билета на месец — всичко четиридесет — и ще ги продавате за четиридесет франка на друг Барбе, специалист по театрите, с когото ще ви запозная. И така, виждам ви с двеста франка на месец. Ако спечелите благоволението на Фино и ако проявите неоспорими дарби, бихте могли да пишете по някоя статия за сто франка в новия му седмичник. Защото там си слагаш подписа и не можеш да пишеш врели-некипели, както в малкия вестник. Ето ви тогава с триста франка на месец. Има даровити хора, драги мой, като бедния Д’Артез, който се храни всеки ден у Фликото. Те и за десет години едва ли ще стигнат до триста франка месечен доход. Можете да си докарате до четири хиляди франка годишно, без да смятате възнагражденията от книжарите, ако пишете благоприятни отзиви за книгите им. А колко получава един супрефект? Три хиляди франка годишно и умира от скука в своята околия. Не ви говоря за удоволствието да посещавате театрите безплатно, защото то скоро се превръща в умора, но свободно ще влизате зад кулисите на четири театъра. Бъдете недостъпен и остроумен един-два месеца и актрисите ще ви затрупат с покани за вечери. Ще ви ухажват дори и приятелите им. Ще се храните у Фликото само когато нямате повече от франк в джоба или когато не сте канен на вечеря. До пет часа днес в Люксембургската градина не знаехте как да свържете двата края, сега сте напът да станете една от стоте привилегировани личности, които създават общественото мнение във Франция. След три дни, ако планът ни успее, ще добиете власт с по тридесет остроумни думи на ден да накарате някой човек да си проклина дните. Ще можете да си осигурите развлечения у всички актриси от вашите театри. Ще можете да провалите някоя хубава пиеса и да привлечете цял Париж на друга, която нищо не струва. Ако Дориа откаже да издаде „Маргаритки“ или не ви даде нищо за тях, можете да го заставите да дойде у вас смирен и покорен и да ви предложи две хиляди франка. Покажете дарба и обнародвайте в три различни вестника три статии, които смъртно да застрашават някоя от сделките на Дориа. Или някоя книга, на която разчита, и ще видите как ще се изкатери до таванската ви стаичка и ще се залепи за нея като бръшлян. А книжарите, които, вежливо или не, биха ви изгонили днес, ще образуват опашка пред дома ви за вашия роман и ще наддават за ръкописа ви. Оценен за четиристотин франка от Догро, той ще стигне до четири хиляди франка. Ето облагите от вестникарския занаят. Именно затова държим новодошлите на разстояние от вестниците. За да проникне в тях човек, трябва не само голяма дарба, но и щастие. А вие се колебаете дали да се съгласите, или не. Ако не се бяхме срещнали днес у Фликото, можехте още три години да чакате или да умрете от глад като Д’Артез в някоя мансарда. Когато Д’Артез стане учен от ранга на Бейл и голям писател като Русо, ние ще бъдем вече богати и ще бъдем господари на съдбата и на славата му. Фино ще бъде депутат, собственик на голям вестник, а ние това, което сами си изберем: перове на Франция или затворници за неизплатени дългове в „Сент-Пелажи“.

— И Фино ще продаде прословутия си вестник на тези министри, които му дадат най-много пари, както сега продава похвалите си на госпожа Бастиен, хулейки госпожица Виржини и доказвайки, че шапките на госпожа Бастиен са по-хубави от хвалените по-рано във вестника шапки на съперницата й! — провикна се Люсиен, припомняйки си сцената в редакцията.

— Вие сте голям наивник, драги — отговори сухо Лусто. — Преди три години Фино ходеше със скъсани подметки, хранеше се у Табар за осемнадесет су, пишеше реклами за десет франка и дрехите се крепяха на тялото му като по чудо, също така непонятно, както непорочното зачатие; сега Фино има свои собствен вестник, който струва сто хиляди франка. С действителните абонаменти и разните косвени налози, събирани от вуйчо му, той си изкарва двадесет хиляди франка годишно. Всеки ден го канят на пищни обеди и вечери, а от един месец има собствен кабриолет. От утре застава начело на седмичен вестник с една шеста от собствеността, получена съвсем даром, с петстотин франка месечна заплата, към която ще прибави поне хиляда франка от нехоноруваните статии, за които обаче съдружниците му плащат. Ако Фино се съгласи да ви плаща по петдесет франка на лист, цяло щастие ще бъде за вас да му давате поне три статии даром. Едва когато стигнете до неговото положение, ще можете да го съдите: човек може да бъде съден само от хора, равни нему. Ще си обезпечите грамадно бъдеще, ако се покорявате сляпо, когато трябва да ненавиждате по задължение, ако нападате, когато Фино ви каже: „Нападни!“, ако хвалите, когато ви каже: „Похвали!“ Когато поискате да си отмъстите на някого, всяка сутрин имате възможност да бичувате приятеля или врага си с няколко думи, поместени в нашия вестник. Ще ми кажете: „Лусто, да унищожим този човек!“ и ще убиете жертвата си с голяма статия в седмичния вестник. Най-сетне, ако въпросът е от жизнено значение за вас, Фино, на когото вече ще бъдете необходим, ще ви остави да нанесете последния смъртоносен удар в някой голям вестник с десет-дванадесет хиляди абонати.

— Значи, вярвате, че Флорин ще успее да убеди дрогериста да сключи тази сделка? — запита Люсиен зашеметен.

— Разбира се, че вярвам! Завесата пада, отивам да й кажа две думи, всичко ще се уреди още тази нощ. Ще й дам необходимите наставления: Флорин е умна за двама и отлично ще се справи.

— А този честен търговец си седи, възхищава се на Флорин със зинала уста и съвсем не подозира, че ще му измъкнат тридесет хиляди франка!

— Нова глупост! Като че ли ще бъде ощетен! — извика Лусто. — Драги мой, ако министърът купи вестника, само след шест месеца дрогеристът може би ще получи петдесет хиляди франка срещу тридесетте, дадени сега. Освен това за Матифа е важен не вестникът, а успехът на Флорин. Когато се разчуе, че Матифа и Камюзо (те сигурно ще станат съдружници) са собственици на списание, всички вестници ще пишат благосклонни статии за Флорин и Корали. Флорин ще се прочуе и навярно ще получи ангажимент за дванадесет хиляди франка в някой друг театър. С една дума, Матифа ще си спести хиляда франка месечно, колкото му струват подаръците и вечерите, давани на журналистите. Вие нямате понятие за хората и за деловите отношения.

— Горкият човек! — каза Люсиен. — Разчита на една приятна нощ.

— И Флорин няма да му даде мира — продължи Лусто, — докато той не й покаже, че е станал собственик на шестинката, закупена от Фино. Аз пък още на втория ден ще бъда главен редактор и ще печеля хиляда франка на месец. Край на всички беди! — възкликна любовникът на Флорин.

Лусто излезе от ложата и остави Люсиен съвсем замаян, потънал в бездна от мисли, открил света такъв, какъвто е. След като бе видял Дървените галерии, нишките, които движат книжарството, и кухнята, където се приготвя славата, след като се бе разходил из кулисите на театъра, поетът съзираше опаката страна на съвестите, механизма на парижкия живот, изобщо механизма на всичко. Възхитен от играта на Флорин, той завидя на щастието на Лусто. Забрави за малко Матифа. Остана така около пет минути. Те му се сториха цяла вечност. Пламенни мисли обагряха душата му и плътта му се разбуждаше при вида на актрисите, на техните сластни очи и силно гримирани уста, на блестящите им гърди, предизвикателно късите поли, които се диплеха съблазнително и откриваха краката им, стегнати с червени чорапи със зелени багети, крака, които можеха да развълнуват целия партер. Две поквари се движеха успоредно като две течения, които се съединяват при наводнение: те разяждаха поста, седнал в единия край на ложата, опрян на облегалото от червено кадифе, отпуснал ръка, втренчил очи в завесата, още по-податлив на обаянието на този живот, изпълнен със светкавици и облаци, защото той искреше като фойерверк сред непрогледната нощ на неговото трудолюбиво, невзрачно, тъмно и еднообразно съществуване. Изведнъж любовният блясък на едно око ослепи разсеяния взор на Люсиен през една дупка на завесата. Пробуден от вцепенението си, Люсиен позна окото на Корали, което го изгаряше. Той сведе глава и погледна Камюзо, който тъкмо в този момент влизаше в отсрещната ложа. Този любител на сцената беше дебел и тлъст търговец на коприни от улица Бурдоне, член на търговския съд, баща на четири деца, женен за втори път, собственик на осемдесет хиляди франка рента, но вече петдесет и шест годишен, с надвиснали като калпак гъсти сиви коси и с лицемерното изражение на мъж, решил да подслади последните си години, нежелаещ да напусне живота, без да е получил малко радост, след като бе изпил всички горчилки на търговията. Челото му имаше цвят на прясно масло, червендалестите му бузи на монах сякаш едва побираха ликуващия му възторг: той беше без жена си и възнамеряваше да ръкопляска шумно на Корали. В Корали беше съсредоточено цялото тщеславие на този богат буржоа и край нея той се чувствуваше като някогашен голям благородник. Търговецът смяташе, че поне половината успех на Корали е негов, още повече че беше поел всички разходи. Поведението му се узаконяваше от присъствието на неговия тъст, дребен старик с напудрена коса, с прекалено живи очи, но независимо от това с твърде достопочтен вид. Отвращението на Люсиен отново се надигна и той си спомни каква чиста и възторжена любов бе изпитвал цяла година към госпожа Дьо Баржьотон. И тутакси любовта, на каквато са способни само поетите, разпери белите си криле и хиляди спомени обсадиха със синкавите си далечини великия жител на Ангулем, който потъна в мечти. Завесата се вдигна. Корали и Флорин бяха на сцената.

— Той пет пари не дава за тебе — пошушна Флорин, докато Корали произнасяше своята реплика.

Люсиен не можа да сдържи смеха си и погледна Корали. Тази жена, една от най-очарователните и запленяващи парижки актриси, съперница на госпожа Перси и на госпожица Фльорне, на които приличаше и чиято съдба беше обречена да сподели, притежаваше изключително обаяние над мъжете. Корали беше прекрасен тип на еврейка, с овално продълговато лице, сякаш от светла слонова кост, с червена като нар уста и изящно очертана брадичка. Под клепачите й с извити мигли пламтяха черни очи с чезнещ поглед, в който, когато се наложеше, проблясваше горещината на пустинята. Над засенчените й от маслинено тъмни кръгове очи се виеха дъговидни гъсти вежди. По бледото й чело, увенчано с черни, в този миг пригладени коси, отразяващи светлините, се четяха великолепни, едва ли не гениални мисли… Подобно на много актриси обаче Корали, лишена от остроумие въпреки задкулисната си ирония, лишена от образование въпреки чисто женската си опитност, се отличаваше само с чувствителността и добросърдечието, присъщи на влюбените жени… Освен това кой ли би се занимавал с душата й, след като тя запленяваше погледа с гладките си закръглени ръце, с удължените си пръсти, със златистите си рамене, с гръдта си, възпята в „Песен на песните“, с гъвкавата извита шия, с изящните крака в червени копринени чорапи? Тази красота, изпълнена с ориенталска поезия, се подчертаваше още повече от испанския й костюм, възприет в нашите театри. Корали радваше залата, всички очи поглъщаха, нейната стегната в елече талия и галеха андалуските й бедра, около които сластно се виеше полата й. В един миг, съзнавайки, че това същество играе само за него, Люсиен престана да мисли за Камюзо, както момчето в райската градина нехае за кората на обелената ябълка: чувствената любов взе връх над целомъдрената, насладата — над желанието и демонът на сладострастието му пошепна ужасни мисли.

„Не зная нищо за любовта, която протича сред пиршества, вино и плътски радости — каза си той. — Досега съм живял повече с мечти, отколкото с действителността. Но човек, който иска всичко да опише, трябва всичко да опознае. Аз съм пред първата си пищна вечеря, първата оргия сред този странен свят, защо да не вкуся от тия толкова прехвалени наслади, за които ламтяха големите благородници от миналия век, живеещи с куртизанки? Не трябва ли да изпитаме радостите, съвършенствата, унесите, изтънчените възможности, които предлага любовта на куртизанките и актрисите, макар и само за да може да ги пренесем в красивите области на истинската любов? Не е ли това все пак поезията на плътта? Преди два месеца тези жени ми се струваха божества, пазени от непристъпни дракони. Ето сега една, много по-красива от Флорин, за която завиждах на Лусто. Защо да не използувам нейното увлечение, щом най-могъщите хора заплащат с най-скъпите си съкровища само една нощ с такава жена? Когато слизат в тези бездни, посланиците забравят и вчерашния, и утрешния ден. Ще бъда последен глупак, ако проявя по-голяма взискателност от самите принцове, още повече че не обичам друга жена.“

Люсиен вече не мислеше за Камюзо. След като бе изразил пред Лусто дълбоко отвращение от тази тъй недостойна подялба, той сам падаше в коварния капан и плуваше, повлечен от йезуитството на страстта.

— Корали е луда по вас — каза му Лусто, когато се върна в ложата. — Вашата красота, достойна за най-прочутите мрамори на Гърция, нанася нечувани щети зад кулисите. Щастлив сте, драги. Едва осемнадесетгодишна, Корали ще има много скоро шестдесет хиляди франка годишно за своята красота. Тя е все още благоразумна. Продадена от майка си преди три години за шестдесет хиляди франка, тя е пожънала само огорчения и жадува за щастие. Постъпи в театъра от отчаяние, не можеше да търпи Дьо Марсе, първия си собственик. Щом се освободи от тази каторга — царят на контетата скоро я изостави, — тя намери добрия Камюзо, когото не обича, но той й е като баща; тя го понася и му позволява да е влюбен в нея. Отблъснала е вече най-богати предложения и се задоволява с Камюзо, защото той не я тормози. Така че вие сте нейната първа любов. Улучихте я право в сърцето още щом ви видя и Флорин отиде в гримьорната да я вразуми, защото студеното ви държане я довежда до отчаяние. Пиесата ще пропадне, Корали не помни вече ролята си! Сбогом, ангажимент в „Жимназ“, а Камюзо го беше вече подготвил.

— Възможно ли е?… Горкото момиче! — възкликна Люсиен, чието тщеславие беше много поласкано. Сърцето му преля от гордо задоволство.

— Драги мой, само за една вечер ми се случват повече събития, отколкото през първите осемнадесет години от живота ми!

И Люсиен му разказа за любовното си приключение с госпожа Дьо Баржьотон и за ненавистта си към барон Дю Шатле.

— Отлично! Тъкмо ни липсва жертва за вестника, ще се заловим с него. Този барон е красавец от времето на Империята, привърженик на правителството, много удобен за нас. Често го виждам в операта. Пред очите ми е и вашата високопоставена дама, тя е обикновено в ложата на маркиза Д’Еспар. Баронът ухажва бившата ви възлюбена, мършава като чироз. Чакайте малко! Фино току-що ми прати бързо съобщение, че няма материал за вестника. Един от нашите редактори, хубостникът Ектор Мерлен, му изиграл този номер, защото отказали да му плащат белите полета. Фино, отчаян, пише набързо една статия против операта. Чуйте, драги, изгледайте пиесата докрай, помислете върху нея и напишете отзив. Аз отивам в кабинета на директора да съчиня три колони за вашия човек и за красивата горделивка, на които утре няма да им бъде леко.

— Ето, значи, къде и как се пише вестникът! — удиви се Люсиен.

— Винаги е така — отговори Лусто. — Десет месеца вече, откакто работя в него, винаги в осем часа вечерта вестникът е без копие.

На типографски жаргон „копие“ се нарича ръкописът, който трябва да се набере от словослагателите, навярно защото се предполага, че авторите изпращат копието на творбата си. А може би също това е насмешлив превод на латинската дума copia^[24], защото то винаги липсва, що се отнася до ръкописите!…

— Големият замисъл — но той никога няма да бъде осъществен — е да разполагаме с няколко предварително приготвени броя. Ето десет часът е, а нямаме нито ред. Ще отида да кажа на Верну и на Натан да дадат дванадесетина злободневки за депутатите, за канцлера Крюзо, за министрите и дори за приятелите му, ако е необходимо. Те ще послужат за блестящ завършек. В такъв случай журналистът би заклал и баща си, той е като пират, който пълни оръдията със заграбените монети, само и само да не умре. Проявете остроумие в статията си и ще спечелите благоволението на Фино. Той е признателен, когато му отърва, а това е най-добрата и най-солидната признателност, сигурна като квитанция от заложна къща…

— Що за хора са тия журналисти!… — извика Люсиен. — Значи, трябва да седнеш пред една маса и да пишеш остроумно.

— Точно както всяка вечер палиш лампата… докато маслото се свърши.

Лусто се канеше да напусне ложата, когато влязоха директорът и Дю Брюел.

— Господине — каза на Люсиен авторът на пиесата, — позволете ми да предам от ваше име на Корали, че ще бъдете заедно на вечерята, иначе пиесата ми ще пропадне. Нещастното момиче не знае вече нито какво говори, нито какво прави. Ще плаче, когато трябва да се смее, и ще се смее, когато трябва да плаче. Вече я освиркаха. Вие все още можете да спасите пиесата. В края на краищата удоволствието, което ви очаква, не е беда.

— Господине, не съм свикнал да имам съперници — отвърна Люсиен.

— Само това не бива да й казвате! — възкликна директорът и погледна автора. — Корали е способна да хвърли Камюзо през прозореца и това ще я разори. Достопочтеният притежател на „Кокон-д’Ор“ дава на Корали две хиляди франка на месец, плаща не само всичките й костюми, но и клакьорите…

— Понеже вашите обещания с нищо не ме обвързват, спасете пиесата си — каза със султанско снизхождение Люсиен.

— Не давайте вид, че отблъсвате това прелестно момиче — добави умолително Дю Брюел.

— Е, няма какво, трябва да пиша статия за вашата пиеса и да се усмихвам на първата ви актриса! Дадено! — извика поетът.

Авторът изчезна, но успя да кимне преди това съучастнически на Корали, която от този миг започна да играе чудесно. Буфе, който изпълняваше ролята на стар алкалд^[25] в пиесата и за първи път прояви умението си да се гримира като старец, излезе на сцената сред бурни ръкопляскания и каза:

— Господа, пиесата, която имахме честта да изиграем пред вас, е от господата Раул и Дьо Кюрси.

— Я виж! — И Натан бил съавтор — каза Лусто, — сега вече не се чудя какво търси тук.

— Корали! Корали! — викаше възторжено публиката.

От ложата на двамата търговци прогърмя силен бас:

— И Флорин!

— Флорин и Корали! — повториха тогава няколко гласа.

Завесата се вдигна отново и Буфе излезе пак, този път с двете актриси, на които Матифа и Камюзо хвърлиха по един венец. Корали вдигна своя венец и го поднесе символично на Люсиен. Тези два часа, прекарани в театъра, минаха като сън за младежа. Кулисите, въпреки грозотата си, бяха упражнили първото си обаяние. Постът, още невинен, бе вдъхнал там полъха на разпуснатостта и аромата на сладострастието. В тия мръсни коридори, задръстени с всевъзможни механизми, опушени от лампите, върлува нещо като чума, която разяжда душата. Животът престава да бъде свещен, престава да бъде действителен. Там се осмиват всички сериозни неща и всички невероятни неща изглеждат истински. Тази обстановка подействува като опиум върху Люсиен, а Корали окончателно го потопи в радостно опиянение.

Изгасиха големия полилей. В залата останаха само разпоредителките, които вдигаха голям шум, изваждайки пейките и затваряйки ложите. Лампите на рампата, угасени с едно духване, изпускаха смрадна миризма. Завесата се вдигна. Спуснаха от свода фенер и пожарникарите започнаха своята обиколка, придружени от прислужниците. След феерията на сцената, след ослепителната гледка на ложите, пълни с хубави жени, след ярките светлини и пищната магия на декорите и новите костюми, настъпи студ, грозота, мрак и пустош. Беше непоносимо. Неописуемо удивление обзе Люсиен.

— Хайде, идваш ли, драги? — извика му Лусто от сцената.

С един скок Люсиен се озова до него. Той едва позна Флорин и Корали, които бяха свалили вече костюмите си и стояха загърнати в мантата си, с топли обикновени рокли, с шапчици с черни воалетки, с една дума, пеперуди, превърнали се отново в гъсеници.

— Ще ми позволите ли да ви хвана под ръка? — пошепна му разтреперана Корали.

— С най-голямо удоволствие — отвърна Люсиен и щом я докосна, усети сърцето й, пърхащо до неговото като сърце на птичка.

Актрисата се притисна с наслада до поета като котка, която нежно и топло се умилква в краката на господаря си.

— Ще вечеряме заедно, нали? — запита тя.

Четиримата излязоха от театъра; пред входа за артисти откъм улица Фосе дю Тампл чакаха две коли. Корали покани Люсиен в колата, където се бяха настанили вече Камюзо и неговият тъст дядо Кардо. Тя покани също и Дю Брюел. Директорът на театъра се качи в другата кола с Флорин, Матифа и Лусто.

— Отвратителни коли! — възкликна Корали.

— Защо нямате свой екипаж? — запита Дю Брюел.

— Защо ли? — извива тя сърдито. — Не искам да го кажа пред господин Кардо, който навярно така е възпитал своя зет. Можете ли да повярвате, че такъв дребен и стар, какъвто го виждате, господин Кардо дава само петстотин франка на месец на Флорантин и те едва й стигат за наем, храна и обувки? Старият маркиз Дьо Рошгюд, който има шестстотин хиляди ливри рента, от два месеца ми предлага едно купе. Но аз съм актриса, а не проститутка.

— След два месеца ще имате собствена кола, госпожице — заяви важно Камюзо, — но вие никога не сте ми поискали това.

— Нима такова нещо се иска? Нима човек, който обича една жена, я оставя да гази в калта и да ходи пеш с риск да си счупи крака? Само рицари, които цял ден премятат аршина в ръцете си, обичат окаляни поли.

Като изрече тези думи, които разбиха сърцето на Камюзо, Корали докосна крака на Люсиен и го притисна между коленете си, взе ръката му и я стисна. После замлъкна и сякаш потъна в безкрайна наслада: подобен миг възнаграждава тези бедни същества за всички минали скърби, за преживените нещастия и влива в душите им поезия, непозната на други жени, които за щастие не са били изложени на такива жестоки контрасти.

— Към края играхте не по-лошо от госпожица Марс — каза Дю Брюел на Корали.

— Да — намеси се Камюзо, — изглежда, че отначало нещо дразнеше госпожицата, но от средата на второто действие тя игра възхитително. Половината ви успех се дължи на нея.

— Както и половината неин успех се дължи на мене — подхвърли Дю Брюел.

— Вие спорите съвсем напразно — прошепна Корали с изменен глас.

Тя използува настъпилата за миг тъмнина, притисна с устни ръката на Люсиен и я обля в сълзи. Люсиен се развълнува до дъното на душата си. Смирението на влюбената куртизанка я довежда до всеотдайност, на която и ангелите едва ли са способни.

— Господинът ще напише отзива за пиесата — каза Дю Брюел, обръщайки се към Люсиен, — той може да пише няколко пленителни реда за милата ни Корали.

— О! Направете ни тази малка услуга — каза Камюзо с такъв тон, като че ли беше готов да падне на колене пред журналиста — и можете винаги да ме считате ваш покорен слуга.

— Не посягайте на свободата на мисълта му! — извика гневно актрисата. — Нека пише, каквото иска! Татко Камюзо, купувайте ми коли, а не похвали.

— Похвалите ми няма да струват скъпо — каза любезно Люсиен. — Не съм писал никога във вестниците, не познавам журналистическите нрави, ще пиша за вас с девствено перо.

— Ще бъде наистина интересно — забеляза Дю Брюел.

— Стигнахме улица Бонди — обади се дребничкият дядо Кардо, който се чувствуваше съвсем потиснат след гневния изблик на Корали.

— Ти подаряваш на мене първите опити на перото си, а аз на тебе — първите трепети на сърцето си — прошепна Корали в краткия миг, когато остана в колата сама с Люсиен.

Корали се качи в спалнята при Флорин, за да облече роклята, която беше изпратила предварително за тази вечер. Люсиен не беше виждал с какъв разкош обграждат актрисите или любовниците си забогателите търговци, решили да се насладят на живота. Макар че Матифа, непритежаващ толкова крупно състояние както Камюзо, беше обзавел апартамента доста скъпернически, Люсиен бе изненадан от художествено украсената трапезария със столове, тапицирани със зелено сукно, закрепено с гвоздеи с позлатени главички, осветена от хубави лампи, пълна с кошници цветя, както и от салона с мебели, покрити с жълта коприна на изящни кафяви шарки, където блестяха две модни ценности — прекрасен полилей и персийски килим. Часовникът, свещниците, камината, всичко беше подбрано с вкус. Матифа беше предоставил пълна свобода на Грендо, млад архитект, който му строеше къща. Знаейки предназначението на този апартамент, архитектът бе положил особени грижи за него. Ето защо Матифа, който винаги си оставаше търговец, се докосваше особено предпазливо до всяка дреболия, като че ли непрестанно имаше пред очите си съответната платена от него сметка, и гледаше на луксозните вещи като на скъпи накити, неблагоразумно извадени от кутиите.

Една мисъл се четеше в очите на дядо Кардо: „И аз ще бъда принуден да направя това за Флорантин!“

Люсиен веднага разбра защо жалкото състояние на квартирата на Лусто съвсем не го смущаваше: обичан от Флорин, негласен цар на тези пиршества, Етиен се радваше на великолепието на дома. И той бе застанал самоуверено пред камината като истински домакин, докато разговаряше с директора, който поздрави Дю Брюел за успеха на пиесата.

Фино влезе и веднага се развика:

— Материал, материал! В пощенската кутия на вестника няма нищо! В момента словослагателите имат моята статия, но вече я завършват.

— Току-що пристигнахме — каза Етиен. — Ще намерим маса и запалена камина в будоара на Флорин. Ако господин Матифа ни достави хартия и мастило, на бърза ръка ще приготвим вестника, докато Флорин и Корали се облекат.

Кардо, Камюзо и Матифа се спуснаха да търсят пера, ножчета и всичко необходимо за двамата писатели. В този миг една от най-хубавите танцьорки на времето, Тулиа, влезе в салона.

— Драги мой — каза тя на Фино, — съгласиха се да вземат сто абонамента, те са вече пласирани принудително между оркестъра, певците и балета и няма да струват нищо на дирекцията. Вестникът ти се списва толкова духовито, че никой няма да протестира. Ще получиш и уговорените ложи. Ето парите за първото тримесечие — и тя му подаде две банкноти. — Така че престани да ме хулиш!

— Загубен съм — извика Фино. — Нямам вече и уводна статия за утрешния брой, защото ще трябва да махна ругателствата, които написах против операта…

— Какъв красив жест, божествена Лаис — провикна се Блонде, който влезе след балерината с Натан, Верну и Клод Виньон, доведен от него. — Ще останеш ли да вечеряш с нас, любов моя, или ще те смачкам като пеперудка, каквато си всъщност. Като танцьорка няма да възбудиш никакво съперничество тук, а колкото до красотата, вие сте достатъчно умни да не си завиждате пред хората.

— За бога, Дю Брюел, Натан, Блонде, спасете ме, приятели мои — извика Фино. — Трябват ми цели пет колони.

— От мене имате две за пиесата — обади се Люсиен.

— И от мене една — каза Лусто.

— Тогава вие, Натан, Верну, Дю Брюел, напишете остроумията за последната страница. Славният Блонде ще ми даде две малки уводни колони. Тичам в печатницата. Цяло щастие е, че си с колата си, Тулиа.

— Да, но в нея е херцогът заедно с един немски министър — каза тя.

— Да поканим херцога и министъра — предложи Натан.

— Щом е немец, умее да пие, умее и да слуша. И ние ще му наговорим толкова дързости, че той ще бъде принуден да докладва на своя принц — пошегува се Блонде.

— Кой между нас тук е най-сериозната личност, за да слезе да поговори с него? — попита Фино. — Хайде, Дю Брюел, ти си бюрократ, доведи херцог Дьо Реторе, министъра и хвани под ръка Тулиа. Боже мой, колко красива е Тулиа тази вечер!…

— Ще станем тринадесет! — промълви побледнял Матифа.

— Не, четиринадесет — извика току-що влязлата Флорантин. — Искам да надзиравам милорд Кардо!

— А Блонде е довел Клод Виньон — забеляза Лусто.

— Доведох го, за да пие — отвърна Блонде и грабна една мастилница. — А сега, братлета, постарайте се да бъдете остроумни, за да оправдаете петдесет и шестте бутилки вино, които ни чакат — каза той на Натан и на Верну. — Помогнете преди всичко на Дю Брюел, той е майстор на водевили, кой знае какви плоски остроти ще измайстори. Подтикнете го да измисли нещо действително забавно.

Въодушевен от желанието да покаже на тези забележителни личности на какво е способен, Люсиен написа първата си статия в будоара на Флорин, върху нейната кръгла масичка, под светлината на розовите свещи, които му запали Матифа:

„“ПАНОРАМА-ДРАМАТИК"

Първо представление на „Алкалд в затруднение“, имбролио в три действия. — Дебют на госпожица Флорин, госпожица Корали, Буфе.

Влизат, излизат, говорят, разхождат се, търсят нещо и не намират нищо, невъобразимо суетене. Алкалдът е загубил дъщеря си, а намира нощното си боне. Но бонето не му става. Навярно принадлежи на някой крадец. Къде е крадецът? Влизат, излизат, говорят, разхождат се, търсят още по-старателно. Най-сетне алкалдът намира един мъж, без да намери дъщеря си, и дъщеря си, без да намери мъж до нея, което задоволява него, но не и публиката. Настъпва спокойствие. Алкалдът иска да разпита мъжа. Старият алкалд се настанява в голямо алкалдско кресло и оправя ръкавите с алкалди. Испания е единствената страна, където има алкалди, като маншети на дългите ръкави, където носят алкалди и около вратовете си, същите тия надиплени яки, които представляват в парижките театри едва ли не половината от художественото им въздействие. Този алкалд, който непрекъснато ситни насам-натам с дребни крачки като всяко задъхано старче, е Буфе, приемникът на Потие, млад актьор, който толкова добре изобразява старец, че разсмя и най-автентичните старци. Има бъдеще за сто старци в това плешиво чело, в този треперлив глас, в тия хилави прасци и тяло на жеронт. Този млад актьор е толкова стар, че е просто страшен: хората се боят да не се заразят от старостта му. И какъв великолепен алкалд! Каква пленителна неспокойна усмивка! Каква надута тъпота! Какво глупаво достойнство! Каква съдийска колебливост! Колко му е ясно, че едно и също нещо може да стане едно след друго истина и лъжа! Той е достоен да стане министър на някой конституционен монарх! При всеки въпрос на алкалда непознатият всъщност го разпитва. Буфе отговаря с въпроси, така че запитан от отговора, алкалдът осветлява всичко с въпросите. Тази сцена, в най-висока степен комична, в която се чувствува духът на Молиер, буйно развесели цялата зала. На сцената като че ли всички се споразумяха. Но аз не съм в състояние да ви кажа кое е ясно и кое е неясно: там беше дъщерята на алкалда, превъплътена от истинска андалуска, истинска испанка, с испански очи, с испански тен, с испанска снага, с испанска походка, испанка от глава до пети, с кама под жартиера, с любов в сърцето, с кръст, закачен на панделка върху гърдите. Към края на действието някой ме запита харесва ли ми пиесата, аз отговорих: „Тя носи червени чорапи със зелени багети. Стъпалцето й е съвсем мъничко в лачената пантофка, а краката й са най-хубавите в цяла Андалусия!“ Ах, тази алкалдска дъщеря! Прищява ви се да любите, като я гледате, тя поражда ужасно желание, иде ви да скочите на сцената, да й поднесете сламената си колиба и сърцето си или тридесет хиляди ливри рента и перото си. Тази андалуска е най-хубавата актриса в Париж. Корали — понеже трябва да кажем името й — е еднакво способна да играе малка кокетка или графиня. Не зная в коя роля би се харесала повече. Ще стане каквото самата тя пожелае, защото е създадена да умее да направи всичко. Може ли да се каже нещо по-ласкаво за някоя актриса от булевардите?

Във второто действие пристигна една испанка от Париж, с бледо лице и смъртоносни очи. Този път аз попитах откъде идва. Отговориха ми, че идва от кулисите и се казва госпожица Флорин. Но, бога ми, не повярвах, толкова огън пламтеше в движенията й, толкова ярост — в любовта й. Тази съперница на дъщерята на алкалда в пиесата е съпруга на някакъв големец, скроен от наметалото на Алмавива — в него впрочем има плат за сто благородници от булеварда. Флорин нямаше червени чорапи със зелени багети, нито лачени пантофки, но в замяна носеше наметка и воал, с който се забулваше като истинска високопоставена дама. Тя доказа, че тигрицата може да стане котка. По хапливите реплики на двете испанки разбрах, че между тях се разиграва драма на ревност. После, тъкмо когато всичко щеше да се уреди, глупавият алкалд отново забърка някаква каша. Цялата тази неразбория от факли, богаташи, слуги, фигаровци, благородници, алкалди, момичета и жени наново започнаха да търсят, да влизат, да излизат, да сноват. Интригата пак се завърза и аз я оставих да се развързва както може, защото двете жени — ревнивата Флорин и щастливата Корали — пак ме омотаха в гънките на полите и на мантиите си, и ми закриха с малките си крачета всяка друга гледка.

Успях да стигна до третото действие, без да предизвикам нещастие, без да причиня намесата на полицейския комисар и без да скандализирам залата. Това ме накара да повярвам в силата на обществения и религиозен морал, с които Камарата на депутатите толкова много се занимава, та човек би помислил, че във Франция няма вече нравственост. Разбрах, че става дума за човек, който обича две жени, а те не го обичат; или че те го обичат, а той не ги обича; който не обича алкалдите или когото алкалдите не обичат; който обаче несъмнено е доблестен благородник и обича някого, навярно себе си или в краен случай Бога, защото отива в манастир. Ако искате да узнаете нещо повече, изтичайте в „Панорама-Драматик“. Вече сте предупредени, смятам, че трябва да отидете един път, за да свикнете с тържествуващите червени чорапи със зелени багети, с многообещаващото краче, с очите, през които се прокрадва слънчев лъч, с тънкостите на парижанката, преоблечена като андалуска, на андалуската, маскирана като парижанка. И втори път, за да се насладите на пиесата, която ви кара да се заливате от смях, при вида на появилия се старец, или в плач, когато се яви влюбеният благородник.

Пиесата заслужи успеха си. Авторът, който, както казват, имал за сътрудник един от нашите най-големи поети, улучи успеха с по една влюбена девойка във всяка ръка: ето защо публиката едва не примря от удоволствие. Краката на двете актриси бяха като че ли по-находчиви и от автора. При все това, дори когато двете съпернички не бяха на сцената, диалогът си оставаше духовит. Това доказва ярко отличните качества на пиесата. Името на автора бе съобщено сред бурии ръкопляскания, които разтревожиха архитекта на залата. Авторът обаче, свикнал с изригванията на този вулкан, който кипи под полилеите, съвсем не се смути. Той е господин Дьо Кюрси. А двете актриси изиграха знаменитото севилско болеро, благословено някога от светите отци на Вселенския събор и позволено от цензурата въпреки опасното сладострастие на жестовете. Само това болеро е достатъчно да привлече всички старци, които още таят следи от любов в сърцата си, и аз милосърдно ги предупреждавам да почистят добре стъклата на лорнетите си."

Докато Люсиен пишеше тази страница, която направи преврат в журналистиката, понеже откри нов самобитен похват, Лусто нахвърли една статия върху съвременните нрави, озаглавена „Бившият красавец“, която започваше така:

„Красавецът от Империята е все още висок, тънък, добре запазен мъж, който носи корсет и ордена на «Почетния легион». Казва се нещо от рода на Потле и за да бъде добре гледан от двореца днес, баронът от времето на Империята е прибавил към името си едно «дю» и е станал Дю Потле. Но в случай на революция пак ще си стане само Потле. Човек, служещ на две каузи, подобно на името си, той ухажва дамите от предградието Сен-Жермен, след като е бил славният, полезният, любезният паж на сестрата на човека, чието име се стеснявам да произнеса. Може би Потле отрича службата си при императора, но той все още пее романсите на интимната си благодетелка…“

Статията беше изтъкана от доста глуповати лични нападки, които бяха допустими по онова време. Този жанр бе усъвършенствуван по-късно, особено във „Фигаро“. Лусто сравняваше госпожа Дьо Баржьотон, ухажвана от Шатле, с чироз и това забавно сравнение щеше да се хареса на читателите, макар и да не познаваха осмените лица. Шатле пък беше уподобен на чапла. Любовта на тази чапла, която не може да преглътне рибената кост, защото тя се счупва на три парчета, щом я изпусне на земята, будеше неудържим смях. Тази шега, разтеглена в няколко статии, предизвика, както е известно, невъобразим отзвук в предградието Сен-Жермен и беше една от безбройните причини за строгите мерки срещу свободата на печата.

След един час Блонде, Лусто и Люсиен се върнаха в салона, където гостите разговаряха — херцогът, министърът, четирите жени, тримата търговци, директорът на театъра и Фино заедно с тримата автори. Един чирак с книжна шапка на главата беше вече дошъл да иска материалите за вестника.

— Работниците ще си отидат, ако не им занеса нещо — каза той.

— Дръж, ето ти десет франка и нека почакат — каза му Фино.

— Ако им занеса парите, господине, ще обърнат печатницата на кръчма и сбогом, вестник.

— Здравият разум на това дете направо ме плаши — заяви Фино.

Тъкмо когато министърът предричаше бляскаво бъдеще на хлапака, тримата автори влязоха. Блонде прочете една много духовита статия против романтиците. Хрониката на Лусто разсмя всички. Херцог Дьо Реторе препоръча да се вмъкнат косвено няколко хвалебствени думи по адрес на госпожа Д’Еспар, ако не искат да настроят прекалено отрицателно предградието Сен-Жермен.

— А сега прочетете ни и вие това, което сте написали — подкани Фино Люсиен.

Когато Люсиен, цял разтреперан от страх, завърши, силни ръкопляскания отекнаха в салона. Актрисите целунаха новобранеца, тримата търговци едва не го задушиха в прегръдките си, Дю Брюел му стисна ръка просълзен, а директорът на театъра го покани на вечеря.

— Няма вече деца — заяви Блонде. — След като Шатобриан измисли определението „възвишено дете“ за Виктор Юго, аз мога само да ви кажа, че сте младеж с остър ум, със сърце и със стил.

— Господинът е наш сътрудник вече — каза Фино, като благодари на Лусто с хитър поглед на експлоататор.

— Какви остроумия измислихте? — попита Лусто Натан и Дю Брюел.

— Ето шегите на Дю Брюел — каза Натан: „Като видя до каква степен обществото се занимава с виконт Д’А…, виконт Демостен вчера каза: «Може би сега ще ме оставят на мира»“, „Една дама каза на краен роялист, който осъждаше речта на господин Паские, смятайки, че тя продължава системата на Деказ: «Да, но господин Паские има съвсем монархически крака».“

— Щом началото е такова, няма нужда да четете по-нататък. Всичко е наред — каза Фино. — Бързо занеси това — обърна се той към чирака. — Позабавихме вестника, но затова пък това ще бъде най-добрият ни брой — добави той към групата журналисти, които вече поглеждаха изкосо Люсиен.

— Остроумно момче, не може да се отрече — подхвърли Блонде.

— Статията му е хубава — каза Клод Виньон.

— Хайде да вечеряме — покани ги Матифа.

Херцогът подаде ръка на Флорин, Корали улови под ръка Люсиен, а танцьорката седна между Блонде и немския министър.

— Не разбирам защо нападате госпожа Дьо Баржьотон и барон Дю Шатле, който бил вече назначен, казват, за префект на Шарант?

— Госпожа Дьо Баржьотон е изгонила Люсиен като просяк — заяви Лусто.

— Такъв красив момък! — учуди се министърът.

Вечерята, поднесена в нови сребърни прибори и севърски порцелан върху великолепна бяла покривка, беше наистина пищна. Ястията бяха поръчани у Шове, вината бяха избрани от най-прочутия винопродавец, приятел на Камюзо, Матифа и Кардо. Люсиен, който за пръв път се сблъскваше с парижкия разкош, пуснат в обращение, се учудваше на всичко, но успяваше да прикрие изненадата си като човек с остър ум, със сърце и със стил, както го беше окачествил Блонде.

Докато прекосяваше салона, Корали беше прошепнала на ухото на Флорин:

— Гледай да напиеш Камюзо, за да остане да спи у тебе.

— Значи, завъртя вече главата на журналиста? — отговори Флорин, служейки си с речника на този род жени.

— Не, мила моя, влюбих се в него! — възрази Корали и прелестно сви рамене.

Тези думи отекнаха в ушите на Люсиен, нашепнати му от петия смъртен грях. Корали беше чудесно облечена и роклята й изкусно подчертаваше това, което беше особено хубаво у нея. Всяка жена има достойнства, които са присъщи само на нея. Дрехата на Корали беше, както и роклята на Флорин, от нов изящен плат, копринен муселин, чиито първи мостри се задържаха за няколко дни у Камюзо, собственик на „Кокон-д’Ор“ и най-ценен представител на лионските фабрики. Така любовта и облеклото, гримът и парфюмът подсилваха очарованието на щастливата Корали. Удоволствието, което ни очаква и което няма да ни се изплъзне, действува страшно възбудително на младите хора. Сигурността е може би в техните очи главната привлекателна сила на публичните домове, в нея се крие може би и тайната на продължителната вярност. Под влияние на чистата откровена любов, с една дума, първата любов, съчетана с необичайната страст, която обхваща понякога тези бедни създания, и с възхищението от рядката красота на Люсиен, Корали налучка със сърцето си най-подходящите думи:

— И грозен да си, и болен да си, пак ще те обичам! — прошепна тя на ухото на Люсиен, преди да седнат на масата.

Какви вълнуващи думи за един поет! Камюзо изчезна и Люсиен престана да го вижда, загледан в Корали. Нима има човек, податлив на чувственост и наслада, отегчен от еднообразието на провинцията, привлечен от пороците на Париж, уморен от нищетата, изтерзан от принудителното си въздържане, наситен на монашеския си живот на улица Клюни и на безплодната си работа, който би могъл да си отиде от това блестящо пиршество? Люсиен беше вече с единия си крак в леглото на Корали, а с другия бе затънал в лепилото на вестника, към който така безуспешно се беше домогвал досега. След като толкова пъти напразно бе висял на пост на улица Сантие, той намираше тази вечер вестника, настанен около трапеза, с пълна чаша в ръка, весел и добре разположен. Само миг преди това бе отмъстил за всички изпитани мъки със статията, която на другия ден щеше да прониже двете сърца, където напразно се бе опитвал да излее озлоблението и болката, с които те го бяха напоили. Гледайки Лусто, той си казваше: „Това се казва приятел!“, без да подозира, че Лусто се боеше вече от него като от опасен съперник. Люсиен бе сгрешил, като показа наведнъж всичките си умствени възможности: една безцветна статия щеше да му бъде по-полезна. Блонде разпали завистта, разкъсваща Лусто, като каза на Фино, че човек е принуден да капитулира пред толкова голямо дарование. Тази негова преценка определи поведението на Лусто. Той реши да остане приятел на Люсиен и да се споразумее с Фино, за да експлоатират опасния новодошъл, държейки го във финансова зависимост. Неговото решение бе мълниеносно възприето и двамата с Фино отлично се разбраха само с две изречения, казани на ухо.

— Много е даровит.

— Ще бъде взискателен.

— Охо!

— Добре!

— Никога не вечерям без страх с френски журналисти — каза немският дипломат с невъзмутимо и добродушно достойнство, гледайки Блонде, когото бе срещнал у графиня Дьо Монкорне. — Блюхер е изказал една мисъл, която вие сте призовани да осъществите.

— Коя е тази мисъл? — запита Натан.

— Когато през 1814 година Блюхер стигна до височините на Монмартр със Саакен — извинете ме, господа, че споменавам този злокобен за вас ден, — Саакен, рядък грубиян, каза: „И така, ще запалим Париж, нали!“ — „Нищо подобно, Франция ще умре само от това!“ — възрази Блюхер и показа пръснатата в краката им пламтяща и димяща язва по течението на Сена. Благославям Бога, че в моята страна няма вестници — продължи министърът след кратко мълчание. — Още не съм се съвзел от страха, който изпитах пред това едва десетгодишно човече с книжна шапка на глава, притежаващо благоразумието на стар дипломат. Днес имам чувството, че вечерям с лъвове и пантери, които ми оказват благоволението да не си показват ноктите.

— Не ще съмнение — каза Блонде, — че можем да кажем и да докажем на Европа, че ваше превъзходителство е избълвал тази вечер една змия, но не е могъл да я накара да изкуши госпожица Тулиа, най-красивата ни танцьорка; и на тази тема бихме могли да направим коментарии върху Ева, библията, първородния и последен грях. Но успокойте се, вие сте наш гост.

— Би било забавно — забеляза Фино.

— Бихме могли също да напечатаме научни дисертации върху всички змии, скрити в сърцето и в тялото на човека, за да стигнем до дипломатическото тяло — каза Лусто.

— Бихме могли да докажем, че някаква змия се крие в това шише с вишновка — рече Верну.

— И в края на краищата вие бихте повярвали — заключи Виньон.

— Господа, не показвайте скритите си нокти! — възкликна херцог Де Реторе.

— Влиянието и могъществото на вестника са още в своята зора — каза Фино. — Журналистиката изживява все още детските си години. Тя ще порасне. След десет години всичко ще се обнародва. Мисълта ще огрее всичко, тя…

— Тя ще поквари всичко — прекъсна го Блонде.

— Добре казано — обади се Клод Виньон.

— Тя ще създава крале — подхвърли Лусто.

— Ще събаря монархии — каза дипломатът.

— Ето защо — добави Блонде, — ако печатът не съществуваше, би трябвало да се измисли; но той е налице, а и ние съществуваме благодарение на него.

— И ще умрете от него — заключи дипломатът. — Не виждате ли, че господството над масите — ако предположим, че ги просветите — ще накърни величието на личността? Не виждате ли, че като сеете разум сред низшите класи, ще пожънете бунт и ще бъдете първите му жертви? Какво чупят в Париж, когато настане смут?

— Уличните фенери — каза Натан, — но ние сме много скромни и не се боим. Най-много да ни пукнат главите, но няма да ни ги счупят!

— Вие сте толкова духовит народ, че никое правителство у вас не може да разгърне достатъчно своите възможности — каза немският пълномощен министър. — Ако не беше така, щяхте отново да завладеете Европа с перото си, макар че не успяхте да я задържите с меча си.

— Вестниците са голяма напаст — каза Клод Виньон. — Тя можеше да бъде използувана, но правителството иска борба. Тогава ще има битка. Кой ще загине? Ето въпроса.

— Разбира се, правителството — заяви Блонде, — постоянно повтарям това. Във Франция остроумието стои над всичко, а вестниците притежават не само остроумието на всички духовити хора, но и неискреността на Тартюф.

— Блонде, Блонде, много далеч отиде! Не забравяй, че тук има и абонати.

— Ти си собственик на склад от отрова и твоят страх е обясним, но аз не давам пукната пара за всичките ви дюкянчета, макар че живея от тях!

— Блонде е прав — каза Клод Виньон. — Вестникарството, вместо да бъде свещенодействие, стана оръдие на партиите, а от оръдие то се превърна в търговия. И като всяка търговия, не признава нито закон, нито религия. Както каза Блонде, всеки вестник е дюкян, в който се продават на читателите думи по техен вкус. Ако съществуваше вестник на гърбавите, той би доказвал сутрин и вечер красотата и добротата на гърбавите и необходимостта от тях. Вестникът не е предназначен да осветлява политическите убеждения, а се нагажда към тях. Затова след известно време всички вестници ще станат подли, лицемерни, безчестни, лъжливи и престъпни. Те ще погубват идеите, обществените системи, хората и именно чрез това ще процъфтяват. Ще се ползуват с преимуществото на всички разсъждаващи същества — злото ще бъде сторено и никой няма да носи отговорност. Ние всички, и ти, и аз, и ти, Виньон, и ти, Лусто, и вие, Блонде и Фино, ще бъдем като Аристид, Платон, Катон, герои на Плутарх. Всички ще бъдем невинни, ще си измием ръцете от всяка подлост. С една възвишена мисъл, вдъхната му от историята на Конвента, Наполеон обясни причината за това морално или неморално явление: „За колективните престъпления никой не носи отговорност.“ Вестникът може да си позволи най-недопустимо поведение, без никой сътрудник да се смята лично омърсен.

— Но властта ще наложи ограничителни мерки. Тя вече ги готви — каза Дю Брюел.

— Ами! — възрази Натан. — Законите са безсилни срещу френския дух, който има изключително силно развращаващо въздействие.

— Идеите могат да бъдат обезсилени само от идеи — продължи Виньон. — Терорът и деспотизмът не могат сами да задушат френския дух, чийто език е удивително податлив на намеци и двусмислия. Колкото по-строг бъде законът, толкова по-бурно ще избликва духът, подобно на парата в машина без отдушник. Да предположим например, че кралят може да постъпва добре. Ако вестникът обаче е против него, той ще припише цялата заслуга на министъра и обратно. Ако вестникът измисли някоя мръсна клевета, ще се оправдае, че я е чул отнякъде. Ако оскърбеният се оплаче, вестникът ще се отърве с едно извинение за допуснатата волност. Дадат ли го под съд, той протестира, че никой не му е поискал да поправи грешката; поискате ли обаче поправка, той насмешливо ще ви откаже под предлог, че това било съвсем дребна работа. Ако жертвата му вземе връх над него, почва да се гаври с нея. Накажат ли го, наложат ли му голяма глоба, вестникът изобличава тъжителя като враг на свободата, на страната, на просвещението. Той ще ви докаже, че дадена личност е крадец, представяйки го уж като най-честния човек в кралството. Така неговите собствени престъпления излизат дреболии, а противниците му са чудовища! И за кратко време той може да втълпи на хората, които всеки ден четат статиите му, всичко, което му се ще. Освен това не му ли харесва нещо, то не е патриотично и по този начин той винаги има право. Ще използува религията против религията, хартата против краля; ще хули съдебната власт, ако тя го притеснява; ще я възхвалява, ако раздухва страстите на тълпата. За да спечели абонати, ще измисли най-трогателни истории и ще парадира като Бобеш. Вестникът е готов да се погаври и с баща си, само и само да привлече вниманието на публиката и да я забавлява. Също както актьорът слага пепелта на сина си в урната, за да пролее истински сълзи, или като любовницата, готова да жертвува всичко за своя любим.

— С една дума, народът in-folio — извика Блонде, прекъсвайки го.

— Да, народът, лицемерен и лишен от великодушие — поде Виньон, — ще прогони таланта, както Атина изгони Аристид. Ще видим как вестниците, ръководени първоначално от хора на честта, ще попаднат по-късно в ръцете на други — най-посредствените, търпеливи и гъвкави като ластичната гума, качества, които липсват на гения, или в ръцете на търгашите, които ще разполагат с достатъчно пари, за да купят чуждите пера. Това вече става пред очите ни! Но след десет години всеки хлапак, едва завършил лицея, ще си въобрази, че е велик човек и че може от висотата на вестникарските колони да хули предшествениците си, да ги издърпа за краката и да заеме мястото им. Наполеон с право искаше да сложи намордник на печата. Обзалагам се, че ако опозицията наложи някое правителство, нейните вестници ще го нападнат със същите доводи и със същите статии, с които днес нападат кралското правителство, стига само да им откаже нещо. Колкото повече отстъпки се правят, толкова повече ще искат! Преуспелите журналисти ще бъдат заместени от гладни и бедни. Раната е неизлечима, тя ще се разврежда все повече, ще става все по-болезнена. И колкото по-голямо става злото, толкова повече ще го търпят, докато сред размножилите се изобилно вестници настъпи вавилонско стълпотворение. Ние всички знаем, че вестниците в своята неблагодарност ще отидат по-далеч и от кралете, по-далеч и от най-долната търговия в своето сметкаджийство и корист, че ще погълнат умовете ни, продавайки всяка сутрин късчета от нашия мозък. Ето този младеж там до Корали… Как се казва? Люсиен! Той е красив, той е поет и нещо още по-ценно, той е остроумен, но какво от това? Той ще влезе в някой вертеп на мисълта, наречен вестник, ще пропилее най-хубавите си мисли, ще изсуши мозъка си, ще поквари душата си, ще извърши анонимните подлости, които във войната на идеите заместват военните хитрости, грабежите, пожарите и прехвърлянето от един лагер в друг във войната на кондотиерите. А когато и той, както хиляди други, изтощи гения си в полза на акционерите, тези търговци на отрова ще го оставят да умре от глад, ако е гладен, ако е жаден, от жажда.

— Благодаря — каза Фино.

— Но боже мой — възкликна Клод Виньон, — та аз открай време зная това! Аз съм в каторгата и всъщност се радвам, когато виждам нов каторжник. Ние с Блонде сме по-силни от някои господа, които спекулират с дарованията ни, и все пак винаги ще бъдем експлоатирани от тях, защото имаме не само ум, но и сърца, защото ни липсва жестокостта на експлоататора. Ние не сме дейни, съзерцаваме, размишляваме, преценяваме. Затова ще изпият мозъка ни и ще ни обвинят в неморалност!

— Очаквах, че ще бъдете по-забавни! — възкликна недоволно Флорин.

— Флорин е права — каза Блонде, — да оставим шарлатаните, наречени държавници, да лекуват обществените язви. Както казва Шарле: „Да хленча ли? Никога!“

— Знаете ли какво ми напомня Виньон? — каза Лусто, сочейки Люсиен. — Той е като ония дебели жени от улица Пеликан, които казват на гимназистите: „Много си младо, гълъбче, не бива да влизаш тук…“

Тази двусмислена шега предизвиква смях, но се хареса на Корали. Търговците ядяха, пиеха и слушаха.

— Странна нация е вашата. Тя съчетава толкова добри и лоши черти! — каза министърът на херцог Дьо Реторе. — Господа, вие сте от този вид разсипници, които никога не могат да се разорят.

Така по милост на съдбата Люсиен чу всички поуки по наклонената плоскост към бездната, в която бе обречен да падне. Д’Артез беше насочил поета по благородния път на труда и беше пробудил у него чувството за дълг, което превъзмогва препятствията. Самият Лусто, подбуден от егоистични мисли, се беше опитал да го отдалечи, обрисувайки му журналистиката и литературата в истинската им светлина. На Люсиен не му се искаше да повярва, че те имат толкова много скрити пороци. Сега в негово присъствие самите журналисти признаваха открито злото. Пред очите му те изкормиха кърмачката си, за да предскажат бъдещето. Тази вечер той видя нещата такива, каквито са, и вместо да се ужаси, погледнал в самото сърце на парижката поквара, така правдиво определена от Блюхер, той с опиянение се наслаждаваше на тази остроумна компания. Струваше му се, че тези изключителни мъже под стоманената броня на пороците си и блестящия шлем на хладния анализ превъзхождат неговите честни и сериозни приятели от кръжока. Не бива да се забравя, че той за пръв път вкусваше съблазънта на богатството, за пръв път попадаше под обаянието на разкоша, под властта на пищната трапеза. Непостоянният му нрав се събуждаше. За пръв път пиеше висококачествени вина и се запознаваше с изтънчените произведения на висшето кулинарно изкуство. Виждаше министър, херцог и неговата танцьорка в обществото на журналистите, запленени от страшната им сила. Той изпита силно изкушение да победи този свят от крале и си въобрази, че може да го стори. И най-сетне Корали, която бе ощастливил само с няколко думи! Люсиен я разглеждаше при светлината на свещите на пиршеството, през изпаренията на блюдата и мъглата на опиянението и тя му изглеждаше очарователна. Любовта я правеше необикновено красива. Впрочем тя наистина беше най-хубавата, най-привлекателната актриса в Париж. Кръжокът, този връх на възвишена духовност, не можеше да се бори с подобно изкушение. Тщеславието на Люсиен, присъщо на всеки писател, бе поласкано от истински познавачи, възхвалили го бяха бъдещите му съперници. Успехът на първата му статия и завоюването на Корали бяха две победи, които можеха да завъртят главата и на по-зрели от него мъже. Докато продължаваха тия изказвания, всички отлично хапваха и здравата пиха. Седнал до Камюзо, Лусто му наля два-три пъти вишновка във виното, без никой да забележи, и подразни честолюбието му, за да го подтикне да пие. Той направи това така ловко, че търговецът нищо не разбра; освен това беше уверен, че журналистите не могат да го надхитрят. Когато поднесоха сладките и силни вина, започнаха остри и хапливи шеги. Щом чу нелепите приказки, предвестници на непристойните сцени, с които завършват оргиите, разумният дипломат кимна на херцога и на танцьорката и тримата изчезнаха. А щом се убедиха, че Камюзо е съвсем пиян, Корали и Люсиен, които по време на вечерята се бяха държали като влюбени петнадесетгодишни деца, се спуснаха по стълбите и се хвърлиха в един файтон. Понеже Камюзо се беше смъкнал под масата, Матифа помисли, че е излязъл с актрисата. Той остави гостите си да пушат, да пият, да се смеят и да спорят и последва Флорин, когато тя се прибра в спалнята си. Денят изненада бойците или, по-право казано, Блонде, непобедим пияч, единствен, който още можеше да говори, като предлагаше на спящите наздравица в чест на розовопръстата зора.

Люсиен не беше свикнал с парижките оргии. Докато слизаше по стълбите, той все още се владееше. Но щом го лъхна чистият нощен въздух, главата му изведнъж се замая и му стана лошо с всички отвратителни последици на пиянството. Корали и прислужницата й трябваше да го изкачат едва ли не на ръце до първия етаж на хубавата къща на улица Вандом, където живееше актрисата. По стълбите Люсиен едва не загуби съзнание и пак повърна.

— Бързай, Беренис — извика Корали, — чай, свари чай!

— Няма ми нищо, от въздуха е — повтаряше Люсиен — и освен това никога не съм пил толкова много.

— Горкото дете! Невинно е като агънце — каза Беренис, дебела нормандка, толкова грозна, колкото Корали беше хубава.

Най-сетне, почти в безсъзнание, Люсиен бе настанен в леглото на Корали. Подпомогната от Беренис, актрисата с майчина любов съблече поета, който непрекъснато повтаряше:

— Няма ми нищо. От въздуха е. Благодаря, мамо.

— Колко хубаво казва мамо! — въздъхна Корали и го целуна по косата.

— Какво удоволствие да се обича такъв ангел, госпожице! Къде го намерихте? Не вярвах, че някъде съществува мъж, хубав колкото вас.

Люсиен искаше да спи, той не знаеше къде се намира и нищо не виждаше. Корали го накара да изпие няколко чаши чай и го остави да спи.

— Дали не ни е видял някой, вратарката или някой друг?

— Не, чаках ви долу.

— Виктоар нищо ли не знае?

— Нищичко! — успокои я Беренис.

Десет часа по-късно, към обед, Люсиен се събуди от погледа на Корали, която не се беше отделяла от него. Поетът веднага разбра. Актрисата беше още с хубавата си рокля, отвратително опръскана. Тя щеше да я запази като скъп спомен. Люсиен почувствува предаността и нежността на истинската любов, която чакаше награда: той погледна Корали. Тя се съблече за миг и се плъзна като змия в леглото до него. Към пет часа поетът спеше в неземен, сластен унес. Той едва бе успял да зърне стаята на актрисата, прелестно творение на разкоша, цялата в бяло и розово, чуден свят, изпълнен с кокетство и изтънченост, много по-хубава от възхитителното жилище на Флорин. Корали беше вече станала. Тя трябваше да бъде в седем часа в театъра за ролята си на андалуска. Актрисата още се любуваше на поета, заспал сред наслаждението. И тя се бе опиянила, но без да се насити на тази дивна любов, която слива плътта със сърцата и сърцата с плътта, за да ги възвиси и двете. Това боготворене, чрез което две земни същества се чувствуват слети в едно, сякаш са на небето, беше нейно опрощение. На кого не би послужила за оправдание свръхчовешката красота на Люсиен? Коленичила пред леглото, щастлива от тази чиста любов, Корали се чувствуваше като светица. Чудният миг беше смутен от Беренис.

— Камюзо идва! Той знае, че сте тук! — извика тя. Люсиен стана, воден от вроденото си благородство, готов да не навреди с нищо на Корали. Беренис вдигна една завеса и Люсиен се озова в изящен будоар, а Беренис и господарката й с невероятна бързина пренесоха дрехите му там. Когато търговецът се появи, Корали забеляза обувките на поета: Беренис ги беше поставила пред огъня, за да ги стопли, след като ги беше почистила по свой почин. Слугинята и господарката бяха забравили издайническите обувки. Беренис излезе, след като размени смутен поглед с Корали. Актрисата потъна в дълбокото си кресло и покани Камюзо да седне на един стол-люлка срещу нея. Горкият човек, който обожаваше Корали, гледаше обувките и не смееше да вдигне очи към любовницата си. „Дали да се разсърдя за тези обуща и да скъсам с Корали? Не е ли това дреболия? Къде ли няма обувки? Тези щяха да бъдат по на място във витрината на някой обущар или по булевардите на краката на някой мъж. Тук, макар и без краката, те издават неща, които нямат нищо общо с верността. Но аз съм петдесетгодишен и трябва да бъда сляп като любовта.“

Нямаше никакво извинение за този подъл монолог. Чифтът обувки не бяха обикновени половинки, каквито носим днес и които един разсеян човек би могъл в краен случай да не съгледа. Пред него стояха високи, твърде елегантни обувки с джуфки, които лъщят обикновено под тесни, светли панталони и отразяват предметите като огледало. С една дума, обувки, които сами се навираха в очите на почтения търговец на коприна и, защо да не признаем, нараняваха сърцето му.

— Какво ви е? — попита Корали.

— Нищо — отвърна той.

— Позвънете — подкани го Корали, усмихвайки се на липсата на смелост на Камюзо. — Беренис — заповяда тя, когато нормандката се появи, — донесете ми кука, за да мога да обуя тези проклети обувки. Не забравяйте да ми ги донесете тази вечер в гримьорната!

— Как!… Ваши ли са обувките?

Камюзо си отдъхна.

— А вие какво помислихте? — попита тя високомерно. — Ах, глупчо, да не би да подозирате?… Да, той сигурно се съмнява! — каза тя на Беренис. — Ще играя мъжка роля в пиесата на един автор, а още не съм се обличала в мъжки дрехи. От театъра ми донесоха тези обувки, за да се упражня да ходя с тях, докато ми донесат поръчаните по моя мярка. Обуха ми ги, но толкова ме убиваха, че ги махнах, но сега пак ще трябва да ги сложа.

— Не ги обувайте, щом не ви са удобни — каза Камюзо, който беше изживял такава тревога заради тях.

— Госпожицата така се измъчи — поде Беренис. — Тя плака, господине. Ако бях мъж, никога не бих оставила любимата жена да плаче. По-добре беше да носи обувки от тънка кожа, но ония от театъра са такива скръндзи. Би трябвало вие да й поръчате един чифт, господине.

— Разбира се, разбира се — промълви търговецът. — Сега ли станахте? — обърна се той към Корали.

— Преди малко. Прибрах се едва в шест часа, след като ви търсих къде ли не. Задържах заради вас файтона цели седем часа. Така ли се грижите за мене? Забравихте ме заради някаква си бутилка, а трябваше да си почина, защото, докато „Алкалдът“ дава пълен сбор, ще играя всяка вечер. Не искам да опровергая статията на младия журналист.

— Колко е хубаво това момче! — каза неволно Камюзо.

— Така ли? Аз не обичам този тип мъже. Те са много женствени и не умеят да любят като вас, старите търговски вълци. Но вие живеете така скучно!

— Господинът ще вечеря ли с госпожата? — запита Беренис.

— Не, страшно ми горчи в устата.

— Добре се наредихте вчера. Трябва да знаете, татко Камюзо, че не обичам мъже, които пият…

— Трябва да подариш нещо на този млад човек — каза търговецът.

— Да, предпочитам да ги възнаграждавам с пари, отколкото да правя като Флорин. Хайде сега, любими обеснико, идете си или ми купете кола, та да не губя вече време.

— Ще я имате още утре за вечерята с вашия директор в „Роше дьо Канкал“. Новата пиеса няма да се играе в неделя.

— Елате, трябва да вечеряме — каза Корали и отведе Камюзо.

Един час по-късно Люсиен бе освободен от Беренис, другарка на Корали от детинство, деликатно и хитро създание въпреки дебелото си туловище.

— Останете тук, Корали ще се върне сама, тя е готова дори да напусне Камюзо, ако той ви дразни — повери Беренис на Люсиен, — но вие, нейният мил и любим, сте истински ангел и няма да я разорите, нали? Тя вече ми призна: решена е всичко да зареже, да напусне този рай и да дойде да живее в таванската ви стая. О, ревнивците и завистниците успяха да я осведомят, че нямате пукната пара, нито багаж, както и че живеете в Латинския квартал! Аз ще дойда с вас, разбира се, и ще се грижа за домакинството й. Но аз се постарах да утеша клетото дете. Вие сте достатъчно умен, господине, и няма да се поддадете на такива глупости. Ще се убедите, че дебелакът има само нейния труп, а вие сте любимият, многообичният, божеството, на което тя е отдала цялата си душа. Да знаете само колко е мила моята Корали, когато я карам да репетира ролите си. Цяло съкровище, истина ви казвам! Тя заслужаваше Господ да й изпрати един свой ангел, отвращаваше се вече от живота. Беше толкова нещастна с майка си, тя я биеше, а после я продаде! Да, господине, майката продаде собственото си дете. Ако имах дъщеря, щях да й прислужвам, както прислужвам на малката ми Корали, която ми е като дете. За пръв път й се случва нещо хубаво, за пръв път искрено й ръкопляскат в театъра. След това, което сте писали, изглежда, че се готвят небивали овации за второто представление. Докато спяхте, Бролар дойде да поработи с нея.

— Кой е този Бролар? — запита Люсиен. Стори му се, че бе чувал вече това име.

— Шефът на клакьорите. Той определи заедно с нея онези места в ролята, при които ще й ръкопляскат. Флорин й е уж приятелка, но може да я изиграе и да запази всички аплодисменти за себе си. По целия булевард се говори само за вашата статия. А какво ще кажете за това легло? И цар би се любил върху него!… — завърши тя, като метна върху кревата една дантелена покривка.

Прислужницата запали свещите. При тяхната светлина зашеметеният Люсиен си въобрази, че наистина се намира в дворец от царството на феите. Най-богатите тъкани на „Кокон-д’Ор“ бяха избрани от Камюзо за тапети по стените и за завеси на прозорците. Под краката на Люсиен беше постлан царски килим. Светлината трептеше в дълбоките резби на мебелите от палисандрово дърво. Върху камината от бял мрамор блестяха най-скъпи дреболии. Килимчето пред леглото беше изработено от лебедови пера, със самурена кожа по краищата. Черни кадифени пантофки, подплатени с яркочервена коприна, подсказваха удоволствията, които чакаха автора на „Маргаритки“. Изящна лампа висеше от тапицирания с коприна таван. Навсякъде чудни кошници с редки цветя, хубави бели изтравничета, камелии без аромат. Навсякъде витаеше невинност. Невъзможно беше да си представи човек в това жилище актриса и театрални нрави. Прехласнатият поглед на Люсиен не убягна от Беренис.

— Приятно е, нали? — попита го тя гальовно. — Не е ли по-удобно да се любите тук, отколкото в таванска стая? Не й позволявайте да извърши глупост — добави тя и сложи пред Люсиен разкошна маса с деликатеси, тайно отделени от вечерята на господарката й, за да не би готвачката да заподозре присъствието на друг любовник.

Люсиен вечеря отлично със сребърни гравирани прибори, в изящно изписани чинии, по един луидор едната, обслужван от Беренис. Този разкош вълнуваше душата му, както уличницата с голата си плът и с добре изпънатите си бели чорапи вълнува гимназиста.

— Щастливец е този Камюзо! — възкликна той.

— Щастливец ли? — отвърна Беренис. — О! Той би дал с удоволствие богатствата си да бъде на ваше място и да смени старческата си сива грива с младежките ви руси къдри.

След като му поднесе най-хубавото вино, което Бордо пази за богатите англичани, тя препоръча на младежа да си легне и да си поспи, докато Корали се върне. Люсиен действително гореше от желание да се изтегне в прекрасното легло. Беренис прочете това желание в очите на поета и предварително се радваше за господарката си. Към десет и половина Люсиен се събуди под поглед, изпълнен с любов. Корали стоеше пред него в най-съблазнителна нощница. Люсиен се беше наспал и сега беше пиян само от любов.

— Утре в колко часа? — попита Беренис, преди да се оттегли.

— В единадесет ще ни донесеш закуската в леглото. До два часа не приемам никого.

На втория ден в два часа актрисата и любовникът й бяха вече облечени и седяха един срещу друг, като че поетът беше дошъл да посети своето протеже. Корали собственоръчно беше окъпала, сресала и облякла Люсиен. Изпратила беше да му купят от Колио дванадесет хубави ризи, дванадесет вратовръзки, дванадесет кърпички и дванадесет чифта ръкавици в кутия от кедрово дърво. Когато чу шум от кола пред вратата, тя се спусна към прозореца заедно с Люсиен. И двамата видяха Камюзо, който слизаше от една великолепна кола.

— Не можех да си представя — въздъхна Корали, — че е възможно толкова силно да мразя някого и така да ненавиждам разкоша…

— Много съм беден и не мога да се съглася да ви видя разорена — прошепна Люсиен, приемайки по този начин унизителните условия на тази връзка.

— Котенцето ми — промълви актрисата и го притисна до сърцето си, — ти, значи, наистина много ме обичаш?… Поканих господина — посочи тя Люсиен на Камюзо — да ме посети тази сутрин, защото имах намерение да се разходим тримата заедно по Шанз-Елизе, та да изпробваме колата.

— Ще отидете сами — каза тъжно Камюзо, — аз бях забравил, че днес е именният ден на жена ми. Няма да мога да вечерям с вас.

— Бедничкият Мюзо, колко скучно ще му бъде! — каза актрисата и се хвърли на шията на търговеца.

Тя беше пияна от щастие при мисълта, че за пръв път ще изпробва хубавото купе с Люсиен, че ще отидат сами в Булонската гора и в голямата си радост прегърна като влюбена Камюзо и го обсипа с ласки.

— Какво не бих дал да мога да ви подарявам всеки ден по една кола! — промълви горкият човек.

— Да вървим, господине, вече е два часът — каза актрисата на Люсиен, забелязвайки засраменото му изражение и му кимна пленително, за да го утеши.

Корали изтича по стълбите, хванала за ръка Люсиен, а зад тях търговецът се повлече като тюлен, без да може да ги настигне. Поетът изпита най-опияняваща наслада: Корали, преобразена от щастие, се показа пред запленените погледи на всички минувачи в изящен и елегантен тоалет. Цял Париж се любуваше по Шанз-Елизе на двамата влюбени. В една алея на Булонската гора колата им се размина с каретата на госпожите Д’Еспар и Дьо Баржьотон, които изгледаха учудено Люсиен. Той им хвърли презрителен поглед: поетът предчувствуваше славата си и се готвеше да пусне в ход властта си. Този миг, когато можа да вложи в погледа си цялата мъст, която тези две жени бяха наслоили в сърцето му, бе най-сладкият в живота му и се оказа може би съдбоносен за него. Пак го завладяха бесовете на гордостта: страстно пожела отново да се появи във висшето общество, да се отплати бляскаво за всичко. И всички дребни светски удовлетворения, потъпкани доскоро от отдалия се на честен труд поет, от приятеля на кръжока, наново нахлуха в душата му. И тогава разбра цялото значение на атаката, проведена от Лусто. Лусто бе раздухал слабостите му, докато кръжокът, този многолик ментор, се беше опитал да ги срази в полза на скучни добродетели и ревностен труд, които вече се струваха ненужни на Люсиен. Да се труди! Нима това не е убийствено за душите, жадни за наслада? Та нали затова писателите се отдават така лесно на far niente^[26], впускат се в пиршествата и забавленията на разгулния живот на актрисите и лекодостъпните жени? Люсиен почувствува неутолимо желание да продължи и занапред да живее, както през последните два безумни дни.

Вечерята в „Роше дьо Канкал“ беше чудесна. Люсиен срещна там гостите на Флорин, само че без министъра, без херцога и танцьорката и без Камюзо. Вместо тях имаше двама прочути артисти и Ектор Мерлен с приятелката си, очарователна жена, която се наричаше госпожа Дю Вал-Нобл, най-красивата и най-елегантната от специалния по онова време кръг жени, наричани днес снизходително „лоретки“. Люсиен, който от четиридесет и осем часа не беше на земята, узна, че статията му имала огромен успех. Обграден от ласкателства и завист, поетът почувствува необикновена увереност в силите си: започна да пуска искрящи духовитости и се превърна в онзи Люсиен дьо Рюбампре, който месеци наред щеше да блести в литературата и в артистичните среди. Фино, безспорно надарен с нюх да надушва талантите, както човекоядците от приказките надушват прясното месо, обсипа Люсиен с ласкателства и се опита да го зачисли в командувания от него отряд журналисти. Люсиен се улови на въдицата. Корали забеляза маневрата на този експлоататор на мозъци и се опита да предупреди Люсиен.

— Не бързай да се обвързваш, мили — прошепна тя на своя поет, — почакай малко. Те искат да те използуват, ще поговорим тази вечер.

— Не се безпокой — отвърна й Люсиен, — чувствувам се достатъчно силен, за да стана не по-малко хитър и зъл от тях.

Фино, който явно се беше споразумявал с Ектор Мерлен за „белите полета“, представи Мерлен на Люсиен. Корали и госпожа Дю Вал-Нобл бързо се сближиха и се обсипаха с любезности и мили думи. Госпожа Дю Вал-Нобл покани Люсиен и Корали на обед. Ектор Мерлен, най-опасният от всички журналисти, които присъствуваха на вечерята, беше дребно, сухо човече със стиснати устни и неизчерпаема амбиция, безкрайно завистлив, готов винаги да злорадствува над чуждите нещастия, използуващ раздорите, които сам той разгаряше, надарен с много ум, но малко воля, притежаващ обаче за сметка на това верен инстинкт, който води парвенютата към местата, огрени от злато и власт. Той и Люсиен взаимно не се харесаха. Не е мъчно да се обясни защо. Мерлен има нещастието да изкаже високо това, което Люсиен таеше дълбоко в душата си. По време на десерта привидно трогателно приятелство свързваше тези хора, макар че всеки поотделно си въобразяваше, че превъзхожда другия. Люсиен, новобранецът, беше ухажван от всички. Разговорите се водеха много откровено. Само Ектор Мерлен беше сериозен. Люсиен го попита защо се държи така.

— Защото виждам, че влизате с илюзии в литературния и журналистическия свят. Вие вярвате в приятелството, а всички ние сме приятели или врагове в зависимост от обстоятелствата. Ние насочваме най-напред към самите нас оръжието, с което би трябвало да нанасяме удари на другите хора. Скоро ще си дадете сметка, че не можете нищо да спечелите с благородни чувства. Ако сте добродушен, станете зъл. Бъдете умишлено заядлив. Ако никой не ви е разкрил още този върховен закон, чуйте го от мене и знайте, че съм ви доверил нещо особено ценно. Ако искате да ви обичат, не напускайте приятелката си, преди да я разплачете. Ако искате да преуспеете в литературата, оскърбявайте винаги всичко живо, дори и приятелите си, наранявайте хорските честолюбия: само така всеки ще ви ласкае.

Ектор Мерлен с радост забеляза по изражението на Люсиен, че думите му се забиват в душата на новобранеца като кама в човешко сърце. Играха на карти. Люсиен загуби всичките си пари. Корали го отведе и удави в насладите на любовта страшните вълнения на комара, който в негово лице намери по-късно своя жертва. На другия ден, излизайки от дома й, на път към Латинския квартал, той намери в портмонето си сумата, която беше загубил на карти. Тази деликатност на актрисата го наскърби, отначало помисли да се върне при нея и да й даде обратно тези пари, които го унижаваха. Но той беше вече на улица Ла Арп и продължи пътя си към хотел „Клюни“. Пътем обсъди постъпката на Корали и видя в нея доказателство за майчината любов, която този род жени влагат обикновено в любовта си. Тяхното любовно увлечение включва всички чувства. От мисъл на мисъл Люсиен намери доводи да приеме парите и си каза: „Обичам я, ще живеем заедно като мъж и жена и никога няма да се разделя с нея.“

Само Диоген не би разбрал какво изпита Люсиен, когато се изкачи по калното смрадно стълбище на хотела, когато ключалката изскърца и той отново съзря мръсния под и жалката камина в своята стая, ужасна в мизерията и голотата си. На масата намери ръкописа на своя роман с кратко писъмце от Даниел Д’Артез:

„Приятелите ми са почти доволни от вашата творба, драги поете. Можете вече по-уверено да я представите, както те казват, на приятели и неприятели. Четохме прелестната ви статия за «Панорама-Драматик». Вие навярно предизвиквате толкова завист в писателския свят, колкото съжаление будите у нас.

Даниел“

— Съжаление! Какво иска да каже с това! — възкликна Люсиен, изненадан от вежливия тон на писмото.

Нима беше станал вече чужд за кръжока? След като беше вкусил сочните плодове, поднесени му от Ева от кулисите, той още повече държеше на уважението и привързаността на своите приятели от улица Катр-Ван. Постоя няколко минути дълбоко замислен за настоящето в тази стая и бъдещето в стаята на Корали. Разкъсван от колебания, продиктувани ту от честта, ту от порока, той седна да прегледа ръкописа, за да види в какво състояние го връщат приятелите му. Какво беше удивлението му. От глава на глава опитното и предано перо на тези велики, още неизвестни мъже, беше превърнало неговата оскъдица в богатство. Стегнат, отривист, съдържателен и нервен диалог заместваше неговите дълги разговори и той разбра, че те са били чисто и просто празно дърдорене в сравнение с репликите, които изразяваха духа на онази епоха. Неговите характери, вяли и безцветни, бяха очертани по-ярко и бяха станали колоритни. Те бяха вече свързани с интересна прояви на човешкия живот чрез наблюденията на физиолога, направени навярно от Бианшон, и то така изтънчено, че им бе вдъхнат живот. Многословните му описания бяха станали по-съдържателни и по-живи. Той беше дал на приятелите си едно недоразвито, зле облечено дете, а те му бяха върнали прелестна девойка в бяла рокля, с розов колан и шарф, истински очарователно създание. Нощта го завари просълзен, смазан от тяхното величие. Чувствуваше цената на подобен урок и се удивляваше на поправките, от които научаваше много повече за литературата и изкуството, отколкото през всичките четири години четене, сравняване и изучаване. Поправките, нанесени върху зле замислена рисунка, нагледно прокараната решителна черта са винаги по-красноречиви от теориите и забележките.

— Какви приятели! Какви сърца! Какъв щастливец съм аз! — възкликна Люсиен и прибра ръкописа.

Поддал се на първия подтик, както е присъщо на непостоянните поетични натури, той изтича у Даниел. Но изкачвайки се по стълбите, почувствува, че не е напълно достоен за тези чисти сърца, които нищо не можеше да отклони от пътя на честта. Един глас му казваше, че ако Даниел се влюбеше в Корали, той не би я приел с Камюзо. Познато му беше също така дълбокото отвращение на кръжока към журналистите, а самият той беше вече, кажи-речи, журналист. Завари приятелите си, с изключение на Мейро, който бе излязъл малко преди това, обзети от отчаяние, което се четеше по всички лица.

— Какво ви е, драги приятели? — запита Люсиен.

— Току-що научихме за едно непоправимо нещастие: най-големият мислител на нашето време, най-обичаният ни приятел, човекът, който цели две години беше наш вдъхновител…

— Луи Ламбер ли? — попита Люсиен.

— Той е в безсъзнание и състоянието му е безнадеждно.

— Ще умре с безчувствено тяло и с мисли във висините — тържествено добави Мишел Кретиен.

— Ще умре, както е живял — каза Д’Артез.

— Любовта, хвърлена като главня в необятните простори на неговия мозък, го опожари — забеляза Леон Жиро.

— Да — обади се Жозеф Бридо, — тя го възвиси толкова много, че вече го загубихме от погледите си.

— Не той, а ние сме за оплакване — заключи Фюлжанс Ридал.

— Но може би ще оздравее — възкликна Люсиен.

— Мейро каза, че болестта му е неизлечима — отговори Бианшон. — Мозъкът му е арена на явления, срещу които медицината е безсилна.

— И все пак трябва да има някакво средство — каза Д’Артез.

— Да — възрази Бианшон, — сега е само в безсъзнание, а можем да го превърнем в идиот.

— Защо не можем да поднесем на духа на злото друга глава в замяна на неговата? Аз бих дал своята! — извика Мишел Кретиен.

— А какво ще стане с европейската федерация? — подхвърли Д’Артез.

— Да, прав си — каза Мишел Кретиен. — Преди да принадлежим на един човек, ние принадлежим на цялото човечество.

— Дойдох при вас с преливащо от благодарност сърце — каза Люсиен. — Вие сте превърнали моите петачета в златни монети.

— Благодарност ли! За какви ни вземаш! — възрази Бианшон.

— За нас това беше удоволствие — заяви Фюлжанс.

— А, ето ви журналист — забеляза Леон Жиро. — Шумът около вашия дебют стигна чак до Латинския квартал.

— Още не съм станал журналист — отвърна Люсиен.

— Толкова по-добре! — каза Мишел Кретиен.

— Нали ви казах — поде Д’Артез. — Люсиен има сърце и то знае цената на чистата съвест. Не е ли ободрително да можеш да си кажеш вечер, когато скланяш глава на възглавницата: „Не съм съдил чужди произведения. Не съм причинил никому огорчение. Умът ми не се е забивал като кама в ничия невинна душа. Шегата ми не е принесла в жертва ничие щастие, тя не е смутила дори блажената глупост, нито е досадила несправедливо на гения. Презрях лесните победи на епиграмата и най-сетне никога не съм изменил на убежденията си.“

— Струва ми се обаче — каза Люсиен, — че човек може да остане такъв дори и когато работи като журналист. Ако действително нямам друго средство за препитание, ще бъда заставен да приема това.

— О! О! О! — извика Фюлжанс, повишавайки тон при всяко възклицание. — Значи, капитулирахме!

— Той ще стане журналист — каза сериозно Леон Жиро. — Ах, Люсиен, ако желаеше да сътрудничиш с нас, в нашия вестник, в който истината и правдата никога няма да бъдат хулени, който ще разпространява учения, полезни за човечеството, тогава може би…

— Няма да имате нито един абонат — възрази макиавелистично Люсиен, прекъсвайки Леон.

— Ще имат петстотин, но те ще струват колкото петстотин хиляди — отговори Мишел Кретиен.

— Ще имате нужда от пари.

— Не — каза Д’Артез, — но ще имаме нужда от преданост.

Мишел Кретиен помириса с комично изражение главата на Люсиен и каза:

— Същински парфюмериен магазин! Видели са те във великолепна кола с коне, достойни за денди, и с любовница, достойна за принц — Корали!

— Има ли нещо лошо в това? — запита Люсиен.

— Питаш, сякаш чувствуваш, че има нещо лошо — извика Бианшон.

— Аз бих пожелал на Люсиен една Беатриче, някоя благородна жена, която би го подкрепила в живота — каза Д’Артез.

— Но, Даниел, нима любовта не е навсякъде еднаква?

— А, не! — възрази републиканецът. — В това отношение аз съм аристократ. Не бих могъл да обичам жена, целувана от разни актьори пред публиката, жена, с която говорят на „ти“ зад кулисите, която се унижава пред партера и му се усмихва, която повдига полата си, когато танцува, която се облича като мъж, за да покаже онова, което само аз бих желал да виждам. Или най-малкото, ако се влюбя в такава жена, тя ще трябва да напусне сцената и аз ще я пречистя с любовта си.

— А ако не може да напусне театъра?

— Бих умрял от скръб, от ревност, от хиляди терзания. Не можеш да изтръгнеш любовта от сърцето си, както се вади зъб.

Люсиен помръкна и се замисли. „Когато разберат, че търпя Камюзо, ще ме презрат“ — каза си той.

— Запомни едно! — заяви смразяващо добродушно суровият републиканец. — Ти можеш да станеш голям писател, но винаги ще бъдеш посредствен във фарса.

Той взе шапката си и си отиде.

— Мишел Кретиен е жесток — промълви поетът.

— Жесток, но оздравителен, както клещите на зъболекаря — каза Бианшон. — Мишел предвижда бъдещето ти и може би сега плаче за тебе на улицата.

Д’Артез се държа мило и утешително, той се опита да ободри Люсиен. Един час по-късно поетът напусна кръжока, измъчван от съвестта си, която му крещеше: „Ще бъдеш журналист!“ — както вещицата вика на Макбет: „Ще бъдеш крал!“ На улицата той хвърли поглед към слабо осветените прозорци на трудолюбивия Д’Артез и се върна у дома си с опечалено сърце и неспокойна душа. Някакво предчувствие му казваше, че истинските му приятели го притиснаха за последен път до сърцата си. Завивайки по улица Клюни откъм площада на Сорбоната, той съгледа колата на Корали. Актрисата беше дошла чак от булевард Тампл само за да види за минутка своя поет, само за да му каже добър вечер. Люсиен завари любимата обляна в сълзи пред жалката обстановка на мансардата. Тя искаше да сподели нищетата на своя млад приятел. Плачеше и нареждаше ризите, ръкавиците, вратовръзките и кърпичките в грозния хотелски шкаф. Отчаянието й беше толкова искрено и толкова голямо, то изразяваше такава любов, че макар току-що да го бяха упрекнали за връзката му с актриса, Люсиен видя в Корали едва ли не светица, готова да навлече кълчищната риза на оскъдицата. Очарователното създание беше дошло под предлог, че трябва да предупреди приятеля си, че сдружението Камюзо, Корали, Люсиен ще покани на вечеря домакините на миналата вечер Матифа, Флорин и Лусто, както и за да попита Люсиен дали иска да покани някой свой гост, който може да му бъде полезен. Люсиен й отговори, че ще се посъветва с Лусто. Актрисата си отиде след няколко минути, като скри от Люсиен, че Камюзо я чака долу. На другия ден към осем часа Люсиен отиде у Етиен, но не го завари и отскочи до Флорин. Журналистът и актрисата го приеха в прекрасната спалня, където се бяха настанили като съпрузи и тримата приятели закусиха великолепно. Когато Люсиен му съобщи за вечерята у Корали, Лусто каза:

— Съветвам те, моето момче, да дойдеш с мене у Фелисиен Верну, да го поканиш и да се сближиш с него, доколкото изобщо човек може да се сближи с подобен тип. Фелисиен вероятно ще ти осигури достъп до политическия вестник, чиито подлистници фабрикува, и ти ще можеш свободно да се подвизаваш с големи статии в горните колони. Този вестник, както и нашият, е орган на либералната партия, а тя е народната партия. Ще станеш либерал. Но ако по-късно искаш да минеш на страната на правителството, ще бъдеш повече ценен, ако си показал на властта, че можеш да бъдеш опасен. Ектор Мерлен и неговата госпожа Дю Вал-Нобл, у които ходят неколцина благородници, млади контета и милионери, не са ли ви поканили на обед, тебе и Корали?

— Да — отговори Люсиен, — ти също си поканен с Флорин.

След гуляя в петък и вечерята в неделя Люсиен и Лусто бяха минали вече на „ти“.

— Е добре, ще се срещнем с Мерлен в редакцията, този хлапак върви по петите на Фино. Няма да сбъркаш, ако го поухажваш малко и ако го поканиш на вечерята с приятелката му: скоро може да ти потрябва, злостните хора имат нужда от всекиго и той ще ти услужи, за да може на свой ред да разчита на твоето перо при нужда.

— Вашата първа статия е произвела сензация и пътят ви е открит — каза Флорин на Люсиен. — Побързайте да използувате успеха си, иначе скоро ще ви забравят.

— Голямата сделка е вече сключена — каза Лусто. — Този Фино, пълен бездарник, е вече директор и главен редактор на седмичника на Дориа, собственик на една шеста, която не му струва нищо, с шестстотин франка месечна заплата. Аз пък, драги, от тази сутрин съм главен редактор на нашия малък вестник. Всичко мина, както онази вечер предрекох: Флорин изпълни прекрасно задачата си, тя затъмни Талейран.

— Ние властвуваме над мъжете чрез удоволствието — каза Флорин, — докато дипломатите властвуват над тях само чрез честолюбието. Те правят пред дипломатите разни фасони, а пред нас вършат глупости. Така че ние сме по-силните.

— Когато сключвахме сделката — каза Лусто, — Матифа си позволи първото и последно остроумие в своя бакалски живот: „Тази сделка е в обсега на моята търговия!“

— Подозирам, че Флорин му го е подшушнала — засмя се Люсиен.

— Тъй или иначе, драги мой — поде Лусто, — ти си се родил с крак на стремето.

— Наистина сте роден с късмет — добави Флорин, — малко ли са младите хора в Париж, които с години чакат, преди да успеят да обнародват една-единствена статия в някой вестник. Но и с вас ще стане това, което стана с Емил Блонде. Няма да минат шест месеца и вие ще навирите нос — завърши тя с един израз от своя жаргон и му се усмихна подигравателно.

— Та нали самият аз съм в Париж вече цели три години — каза Лусто, — а едва от вчера Фино ми дава триста франка редовна месечна заплата за главното редакторство и ще ми плаща по пет франка колоната и по сто франка статията в седмичния вестник.

— Защо мълчите?… — извика Флорин, гледайки Люсиен.

— Ще видим какво ще излезе — каза Люсиен.

— Е, драги — отвърна Лусто раздразнен, — всичко уредих за тебе, както бих направил за собствения си брат, но не отговарям за Фино. След два дни шестдесет бездарници ще се явят пред него с най-износни предложения. Аз обещах от твое име, но ако не искаш, откажи му. Ти не си даваш сметка за щастието си — добави журналистът след кратко мълчание. — Ще станеш член на една котерия, чиито участници нападат враговете си в няколко вестника и си правят взаимни услуги.

— Да видим най-напред Фелисиен Верну — каза Люсиен, който бързаше да се свърже с тези страшни грабливи птици.

Лусто прати за кабриолет и двамата приятели се озоваха пред къща с градина на улица Мандар. Верну живееше на втория етаж. Люсиен много се учуди, като завари злъчния, надменен и хаплив критик в съвсем просташка трапезария, облепена с евтини тапети, имитиращи тухлена стена, с евтини картини в позлатени рамки. Той седеше с жена си — несъмнено законна, защото беше много грозна — и с две малки деца, кацнали на високи столчета с преградки отпред до масата. Заварен по домашен халат, преправен от стара басмена рокля на жена му, Фелисиен явно не се зарадва на посещението им.

— Закусвал ли си, Лусто? — попита той и предложи стол на Люсиен.

— Идваме от Флорин, закусихме там — отвърна Лусто.

Люсиен не преставаше да разглежда госпожа Верну, която приличаше на затлъстяла готвачка, с доста бяла кожа, но съвсем невзрачна. Госпожа Верну беше вързала копринена кърпа върху нощното си боне, пристегнато с кордели, които се врязваха в дебелите й бузи. Домашната й роба без колан, закопчана само горе с едно копче, се спускаше на широки гънки и й стоеше толкова лошо, че всеки би я сравнил с пън. Тя се радваше на отчайващо здраве, бузите й просто се пръскаха, а пръстите на ръцете й бяха същински наденички. Като видя тази жена, Люсиен си обясни принуденото държане на Верну в обществото. Недоволен от женитбата си, безсилен да напусне жена и деца, но терзаещ се, защото бе поет, този писател навярно не прощаваше никому дори най-малкия успех и беше огорчен от всичко, чувствувайки се вечно огорчен от собственото си положение. Люсиен сега разбра причината за киселото изражение, в което бе застинало завистливото му лице, злъчните му забележки, резкия му език, остър и наточен като кама.

— Да минем в кабинета ми — каза Фелисиен и стана. — Навярно искате да поговорим по литературни въпроси.

— И да, и не — отговори Лусто. — Става дума, драги, за една вечеря.

— Дойдох — каза Люсиен — да ви помоля от страна на Корали…

При това име госпожа Верну вдигна глава.

— … да вечеряте с нас идната седмица — продължи Люсиен. — Ще бъдат всички, които видяхте у Флорин, и освен тях госпожа Дю Вал-Нобл, Мерлен и още някои. Ще играем на карти.

— Същия ден сме поканени у госпожа Маудо — обади се съпругата.

— Че какво от това? — възрази Верну.

— Ако не отидем, тя ще ни се разсърди, а не забравяй, че при нея осребряваш записите на книжарите.

— Ето ви, драги мой, една жена, която не разбира, че вечеря, която започва в полунощ, съвсем не пречи да отидеш на вечеринка, която свършва в единадесет часа! И аз работя винаги до нея! — добави той.

— Имате богато въображение! — пошегува се Люсиен и с тези думи си спечели смъртен враг в лицето на Верну.

— И така, идваш, нали? — поде Лусто. — А сега нещо друго. Господин Дьо Рюбампре е вече от нашите, въведи го във вашия вестник. Представи го като младеж, способен да пише по литературни въпроси, и нареди да му поместват поне две статии месечно.

— Нямам нищо против, стига да бъде с нас и да напада нашите врагове, както ние ще нападаме неговите, и да защищава приятелите ни. Още тази вечер в операта ще говоря за него — обеща Верну.

— Довиждане до утре, моето момче — каза Лусто и стисна ръката на Верну с възможно най-приятелско изражение. — Кога излиза книгата ти?

— Аз я свърших вече — отвърна главата на семейството. — Останалото зависи от Дориа.

— Доволен ли си?

— И да, и не…

— Ще се погрижим за успеха — каза Лусто, като стана и се поклони на жената на своя събрат.

Наложи се да побързат, защото децата се разпискаха. Те се бяха скарали, биеха се с лъжиците си и целите им лица бяха в попара.

— Ти току-що видя, драги — каза Лусто на Люсиен, — една жена, която, без да иска, ще направи големи поразии в литературата. Горкият Верну не може да ни прости, че му се е паднала такава съпруга. От обществен интерес е да го отървем от нея. Ще предотвратим цял порой свирепи статии и злъчни епиграми срещу всеки успех и срещу всяко чуждо щастие. Как искаш да не се озлоби човек с такава жена и с такива две отвратителни сополанчета? Виждал ли си Ригоден от пиесата на Пикар „Къщата се разиграва на лотария“… Е добре, също както Ригоден, Верну няма да се бие, но ще насъсква другите да се бият. Способен е да си извади окото, ако може да извади двете очи на най-добрия си приятел. Ще го видиш готов да стъпи върху чийто и да е труп, да се усмихне пред каквото и да е нещастие, да напада принцове, херцози, маркизи, благородници само защото той е от долен произход; да говори против куртизанките заради жена си, да проповядва постоянно нравственост, да възхвалява домашните радости и гражданските задължения. Този прекалено морален критик няма да пожали всъщност никого, дори и децата. Той живее на улица Мандар с жена, която може да изпълнява ролята на Мамуши от „Еснафът“, и с две хлапета, грозни като маймуни. Ще му се да осмее предградието Сен-Жермен, където никога няма да припари, и да накара херцогините да говорят като жена му. Ето човека, който ще ругае йезуитите, ще оскърбява двора, ще му приписва намерението да възстанови феодалните привилегии и правото на първородния; който ще проповядва кръстоносен поход в името на равенството, макар че самият той не се признава равен на никого. Ако беше ерген, ако посещаваше висшето общество, ако беше като поетите-роялисти, които получават кралска издръжка и носят ордена на „Почетния легион“, щеше да бъде оптимист. Подобни причини са тласнали мнозина към журналистиката! Той е огромно метателно оръдие, заредено с дребни омрази. Иска ли ти се сега да се жениш? Верну вече няма сърце, а само злъчка. Той е типичен журналист, тигър с две ръце, който разкъсва всичко, сякаш перото му е овладяно от бяс.

— Женомразец — забеляза Люсиен. — Но даровит ли е?

— Духовит е, майстор на статии. В статиите е неговата сила. Но и с най-упорит труд никога не ще може да извлече цялостна книга от прозата си. Фелисиен е негоден да замисли една творба, да разпредели материала, да събере хармонично действуващи лица в повествование с начало, завръзка и сериозна развръзка. Идеи не му липсват, но той не познава живота. Героите му ще се окажат философски или либерални утопии. Стилът му е превзето оригинален, фразата му е надута като балон, готова да се спука, само да я бодне с игла някой критик. Затова той много се страхува от вестниците, подобно на всички, които се нуждаят от кухи лъжи и хвалби, за да се задържат на повърхността на водата.

— Ама че статия стана! — провикна се Люсиен.

— Такива статии се говорят, мое момче, но никога не бива да се пишат.

— Влизаш вече в ролята на главен редактор — подхвърли Люсиен.

— Къде искаш да те заведа?

— У Корали.

— Аха! Значи, сме влюбени — каза Лусто. — Голяма грешка. Направи това, което аз правя от Флорин — домакиня, но запази свободата си непокътната!

— Ти и светците ще поквариш! — засмя се Люсиен.

— Но не и дяволите.

Лекият, блестящ тон на новия му приятел, неговото отношение към живота, парадоксите му, смесени с правдивите максими на парижкия макиавелизъм, оказваха силно въздействие върху Люсиен, без той да си дава сметка. На теория поетът съзнаваше опасността от тези мисли, но все пак ги намираше полезни на практика. Когато стигнаха до булевард Тампл, двамата приятели уговориха да се срещнат между четири и пет часа в редакцията на вестника, където сигурно щеше да дойде и Ектор Мерлен.

Люсиен действително вече се намираше под властта на истинската любов на куртизанка, която се вкопчва в най-уязвимите кътчета на душата и се нагажда невероятно гъвкаво към всички нейни желания, засилвайки у мъжа сласт и безволие, които са нейната сила. Люсиен жадуваше вече за парижките удоволствия, допадаше му лесният охолен, великолепен живот, предлаган му в дома на актрисата. Той намери Корали и Камюзо опиянени от радост. Театър „Жимназ“ предлагаше ангажимент за идния Великден при съвсем ясни условия, които надхвърляха очакванията на Корали.

— На вас дължим тази победа — заяви Камюзо.

— Не ще и дума, без него „Алкалдът“ щеше да се провали! — извика актрисата. — Ако не беше статията му, щях да остана още шест години в театрите на булевардите.

И тя се хвърли на врата му пред Камюзо. В излиянието си актрисата беше особено нежна в своята непринуденост, особено сладостна в своето увлечение — тя обичаше! Като всички страдащи мъже, Камюзо сведе очи към земята и разпозна цветния конец, употребяван от модните обущари, по обувките на Люсиен: тъмножълтият цвят изпъкваше върху черната лъскава кожа. Именно този оригинален цвят на шева го беше обезпокоил, когато бе открил необяснимото присъствие на обущата пред камината на Корали. Той бе прочел тогава, отпечатан с черни букви върху бялата мека кожа на подплатата, адреса на един прочут обущар по това време: „Ге, улица Ла Мишодиер.“

— Господине — обърна се той към Люсиен, — имате чудесни обувки.

— У него всичко е хубаво — подчерта Корали.

— И аз бих искал да си поръчам обуща при вашия обущар.

— О! — възкликна Корали. — Личи си, че имате магазин на улица Бурдоне, щом искате адресите на доставчиците. Нима наистина ще тръгнете с такива младежки обуща? Хубаво ще изглеждате. Я си носете ниски обувки, подгънати отгоре. Те повече подобават на сериозен човек с жена, деца и любовница.

— Все пак аз моля господина да събуе едната си обувка, ще ми направи голяма услуга — настоя упорито Камюзо.

— Няма да мога да я обуя без кука — каза поруменял Люсиен.

— Беренис ще донесе, тук не може да няма — повтори търговецът много подигравателно.

— Татко Камюзо — каза Корали и му хвърли жесток, изпълнен с презрение поглед, — защо не признаете подлостта си? Хайде, доизкажете се! Намирате, че обувките на господина приличат на моите? Забранявам ви да се събувате! — каза тя на Люсиен. — Да, господин Камюзо, да, тези обувки са съвсем същите, които бяха завчера пред камината ми, а господинът ги чакаше, скрит в будоара ми. Той беше прекарал нощта тук. Нали това си мислите? Мислете го. Много ми е приятно. Това е самата истина. Изневерявам ви. И какво толкова? Така ми се харесва!

Тя седна невъзмутимо и без капка свян погледна в очите Камюзо и Люсиен, които не смееха да вдигнат глава.

— Ще вярвам само това, което вие искате да вярвам — промълви Камюзо. — Не се шегувайте, признавам, сбърках.

— Или съм долна развратница, която се е увлякла за миг в господина, или съм клето нещастно създание, което за пръв път е почувствувало истинската любов, за която копнее всяка жена. И в двата случая трябва да ме напуснете или да ме задържите такава, каквато съм — заяви тя с царствен жест, който сломи търговеца.

— Истина ли е всичко това? — издума той, готов да си изпроси някаква лъжа, макар че по държането на Люсиен виждаше ясно, че Корали не се шегува.

— Аз обичам госпожицата — каза Люсиен.

Като чу тези думи, изречени с развълнуван глас, Корали се хвърли на врата на поета, притисна го в обятията си и обърна глава към търговеца на коприни, сякаш за да му покаже каква възхитителна любовна двойка бяха те двамата.

— Бедни Мюзо, вземи обратно всичко, което си ми дал, не искам нищо от тебе, обичам безумно това дете не заради ума му, а заради красотата му. Предпочитам оскъдицата с него, отколкото милиони с тебе.

Камюзо се отпусна в едно кресло, обхвана главата си с ръце и не продума нито дума.

— Държите ли да си отидем оттук? — запита тя с невероятна жестокост.

Тръпки полазиха Люсиен при мисълта, че трябва да се нагърби с жена, при това актриса, и с домакинство.

— Остани тук, задръж всичко, Корали — каза търговецът със слаб и измъчен глас, който излизаше направо от душата му, — не искам да вземам нищо обратно, при все че тук има покъщнина за шестдесет хиляди франка. Не ми дава сърце да си представя моята Корали, изпаднала в нищета. Но въпреки това нуждата скоро ще те налегне. Господинът може да има голяма дарба, по тя не може да обезпечи твоето съществуване. Впрочем това очаква всички нас, старците! Позволи ми, Корали, да идвам да те виждам от време на време. Мога да ти дотрябвам. А и защо да не призная — невъзможно ми е да живея без тебе.

Примиреността на този нещастник, който губеше всичко точно в момента, когато се смяташе най-щастлив, силно затрогна Люсиен, но не и Корали.

— Идвай, бедни ми Мюзо, идвай колкото щеш — каза тя. — Ще те обичам повече, защото няма да трябва да те лъжа.

Камюзо, изглежда, остана доволен, че не е изгонен от своя земен рай, където несъмнено го чакаха страдания, но и надежда, че отново ще влезе по-късно в правата си, защото той се уповаваше на случайностите на парижкия живот и на съблазните, които щяха да обкръжат Люсиен. Лукавият стар търговец си помисли, че рано или късно красивият момък щеше да си позволи някоя изневяра и искаше да остане техен приятел, за да го следи и да го злепостави пред Корали. Тази низост, до която може да стигне истинската страст, уплаши Люсиен. Камюзо им предложи да вечерят заедно в „Пале-Роял“, у Вери, и младите приеха поканата му.

— Какво щастие! — възкликна Корали, след като Камюзо си отиде. — Свършено е с таванската стая в Латинския квартал, няма вече да се делим, ще останеш тук. Ще наемеш, колкото за пред хората, един малък апартамент на улица Шарло и ще заплуваме с развети платна!

Тя затанцува испанския си танц, давайки воля на необузданата си страст.

— Ако работя усилено, мога да изкарам петстотин франка на месец — каза Люсиен.

— И аз получавам толкова от театъра, плюс извънредните възнаграждения за всяко представление. Камюзо ще продължава да плаща тоалетите ми, той ме обича! С хиляда и петстотин франка на месец ще живеем като богаташи.

— Ами конете, кочияшът и слугата? — обезпокои се Беренис.

— Ще направя дългове — провикна се Корали. И изтанцува един моряшки танц с Люсиен.

— Значи, ще трябва да приема предложенията на Фино — възкликна Люсиен.

— Хайде — каза Корали, — ще се облека и ще те заведа до редакцията. Ще те чакам с колата на булеварда.

Люсиен седна на канапето, докато актрисата се занимаваше с тоалета си, и се отдаде на сериозни размишления. Той би предпочел да остави Корали свободна, вместо да поеме задълженията на подобно съжителство, но тя беше толкова красива, толкова стройна, така привлекателна. Той се изкуши от живописните външни страни на бохемския живот и запрати ръкавицата си в лицето на съдбата. На Беренис бе наредено да се погрижи за преместването и настаняването на Люсиен. След това тържествуващата, прекрасна и щастлива Корали повлече многообичния си любим, своя поет, и прекоси цял Париж, за да стигне до улица Сен-Фиакр. Люсиен бързо се изкачи по стълбите и влезе самоуверено в редакцията. Колокент, и този път с гербови хартии на главата, както и старият Жирудо пак му казаха лицемерно, че никой още не е дошъл.

— Но редакторите все трябва някъде да се събират, за да се договорят по вестника — каза Люсиен.

— Сигурно, само че редактирането не влиза в моите задължения — заяви капитанът от императорската гвардия и пак се наведе над сметките си, кашляйки както винаги.

В този миг по една случайност — щастлива или нещастна — Фино дойде да съобщи на Жирудо, че се оттегля привидно и му поръча да се грижи за интересите му.

— Недей да философствуваш с господина, той е вече при нас! — каза Фино на вуйчо си, като подаде ръка на Люсиен и се ръкува с него.

— А, значи, господинът е вече наш човек? — извика Жирудо, смаян от приветливия жест на племенника си. — Ще признаете, господине, че вашият въпрос лесно се уреди.

— Искам сам да уточня положението ви във вестника, за да не би Лусто да ви хързулне — каза Фино на Люсиен и хитро му намигна. — Господинът ще получава по три франка на колона за всичко, писано от него, включително и прегледа на театрите.

— Никому не си давал такива благоприятни условия — каза Жирудо и погледна учудено Люсиен.

— Той ще има четирите булевардни театри, ще следиш някой да не му отмъкне ложите и да му се предават редовно билетите. Най-добре ще бъде да ви ги изпращат у вас — каза той на Люсиен. — Господинът се задължава да пише извън критиката десет статии в рубриката „Разни“, по две колони едната, за петдесет франка на месец със срок една година. Съгласен ли сте?

— Да — отговори Люсиен, принуден от обстоятелствата да приеме.

— Вуйчо — каза Фино на касиера, — състави договора, ще го подпишем, когато слезем.

— Кой е господинът? — запита Жирудо, като стана от мястото си и свали коприненото си таке.

— Господин Люсиен дьо Рюбампре, автор на статията за „Алкалд“.

— Хей, момче — извика старият воин и плесна Люсиен по челото, — вие имате тук златна мина. Не разбирам от литература, но вашата статия прочетох с удоволствие. Това се казва статия, жива и весела. Веднага си рекох: „Ей това ще ни докара абонати!“ и те наистина дойдоха. Продадохме петдесет броя.

— Направен ли е в два екземпляра договорът ми с Етиен Лусто и готов ли е за подпис? — запита Фино вуйчо си.

— Да — отговори Жирудо.

— Сложи вчерашна дата на договора ми с господина, та Лусто да не може да шава.

Фино хвана под ръка новия редактор, привидно дружелюбно — това особено поласка Люсиен, — и тръгна с него по стълбите.

— Вие имате вече създадено положение. Лично аз ще ви представя на моите редактори, а довечера Лусто ще ви въведе в театрите. В малкия вестник, ръководен от Лусто, ще можете да си докарате сто и петдесет франка на месец. Гледайте да сте в добри отношения с него. Зная, че този хубостник ще ми се сърди, загдето му вързах ръцете по отношение на вашето положение във вестника, но вие имате дарба и не искам да зависите от прищевките на един главен редактор. Между нас казано, можете да ми носите по две страници на месец за моето седмично списание, ще ви плащам двеста франка за тях. Никому не казвайте за това наше споразумение, защото ще настроя против себе си всички честолюбци: ще им се зловиди, че създавам такова положение на един новодошъл. За двете страници, които ви отпускам, пишете четири статии, двете ще подписвате с вашето име, а другите две — с псевдоним, за да не изглежда, че подяждате другите. Дължите всичко това на Блонде и Виньон, те са убедени, че имате бъдеще. И така, не лентяйствувайте и главно пазете се от приятелите си. Важното е ние двамата да се разбираме. Услужвайте ми и аз ще ви услужвам. Ще продавате ложи и билети за четиридесет франка, а от книгите, които ви изпращат, ще имате шестдесет. Тези странични доходи ще ви осигурят заедно с редакторството четиристотин франка на месец. Ако сте умен, може да си докарате още двеста франка от книжарите, които ще ви плащат за статии и реклами. Мой човек сте, нали? Мога да разчитам на вас?

Люсиен стисна ръката на Фино в изблик на буйна радост.

— Нека не даваме вид, че сме се споразумели — прошепна му Фино и отвори вратата на една мансардна стая на петия етаж в дъното на дълъг коридор.

Люсиен видя тогава Лусто, Фелисиен Верну, Ектор Мерлен и двама други редактори, които не познаваше, събрани всички около маса, покрита със зелено сукно, насядали на столове и кресла пред пламтящия огън. Всички пушеха и се смееха. Масата беше отрупана с много ръкописи, на нея имаше мастилница, пълна с мастило, и куп лоши пера, които вършеха обаче работа на редакторите. Новият журналист разбра, че именно тук се извършва основната работа.

— Господа — каза Фино, — свиках ви по повод назначаването на скъпия ни Лусто за главен редактор на вестника на мое място, защото аз съм принуден да напусна. Макар че мненията ми ще претърпят известна промяна, наложена от положението на главен редактор на списанието, чиито съдбини ви са известни, убежденията ми си остават същите и ние ще си бъдем приятели. Аз съм ваш човек, както и вие сте мои хора. Обстоятелствата са променливи, но принципите са постоянни. Принципите са оста, около която се движат стрелките на политическия барометър.

Всички редактори прихнаха.

— Кой те научи на тези фрази? — попита Лусто.

— Блонде — отговори Фино.

— Вятър, дъжд, буря, хубаво време — каза Мерлен, — ние ще преживеем всичко рамо до рамо.

— Да не се впускаме в метафори — поде Фино. — Всички, които имат статии за мене, ще намерят същия Фино. Господинът — добави той и им представи Люсиен — е ваш колега. Аз вече уговорих всичко с него, Лусто.

Всички поздравиха Фино за повишението му и за щастливото му бъдеще.

— Ето те вече яхнал и нас, и всички други. Ставаш нещо като Янус — каза един от редакторите, когото Люсиен не познаваше.

— Дано само не стане Янусчо — подхвърли Верну.

— Ще ни позволиш ли да нападаме враговете ти?

— Колкото искате.

— Трябва да знаете — обади се Лусто, — че вестникът не може да отстъпи. Господин Шатле се разсърди, но ние цяла седмица няма да му дадем мира.

— Какво стана? — запита Люсиен.

— Дошъл да иска удовлетворение — каза Верну. — Бившият красавец от Империята намерил само чичо Жирудо, който най-невъзмутимо и хладнокръвно посочил Филип Бридо за автор на статията, и Филип поискал от барона да определи часа на срещата и оръжието. Но всъщност с това се свърши. Готвим извиненията си пред барона за утрешния брой. Всяка фраза е удар с кама.

— Ухапете го здраво, той ще дойде да ме потърси — каза Фино. — Ще му обещая, че ще ви укротя уж само за да му направя услуга; близък е с правителствените среди, ще можем да откачим нещо, било учителско място, било тютюнева будка. Трябва да се радваме, че толкова го е жегнало. Кой от вас желае да напише за новия ми вестник една уводна статия за Натан?

— Дайте я на Люсиен, Ектор и Верну ще напишат по нещо в своите вестници.

— Сбогом, господа, ще се видим пак насаме у Барбе — каза Фино смеешком.

Поздравиха Люсиен за встъпването му във всесилната журналистическа колегия и Лусто го представи като човек, на когото може да се разчита.

— Люсиен ви кани всички на вечеря у приятелката си, красивата Корали.

— Корали постъпва в „Жимназ“ — каза Люсиен на Етиен.

— Значи, господа, уговаряме се да подкрепим Корали, нали? Във всички вестници напишете по някой ред за новия й ангажимент и възхвалете дарбата й. Ще изтъкнете усета и умението на дирекцията на „Жимназ“; можем ли да й припишем и интелигентност?

— Ще й припишем и интелигентност — отговори Мерлен. — Фредерик има една пиеса в сътрудничество със Скриб.

— О, в такъв случай директорът на „Жимназ“ е най-прозорливият спекулант — каза Верну.

— Слушайте, да поговорим малко, преди да напишете статиите си за книгата на Натан, ще ви кажа защо — каза Лусто. — Трябва да подкрепим новия си другар. Люсиен има готови две работи, една сбирка сонети и роман. Кълна се в антрефилето! Той трябва да стане велик поет в срок от три месеца. Ще използуваме неговите „Маргаритки“, за да ударим одите, баладите, съзерцанията, с една дума, романтичната поезия.

— Забавно ще бъде, ако сонетите нищо не струват — забелязва Верну.

— Какво мислите за сонетите си, Люсиен?

— Вярно, как ги намирате самият вие? — запита един от непознатите редактори.

— Хубави са, господа — каза Лусто, — честна дума.

— Радвам се — каза Верну, — ще ги хвърля в краката на тия набожни поети, които ми досаждат.

— Ако Дориа тази вечер не вземе „Маргаритки“, ще му пуснем статия след статия против Натан.

— А какво ще каже Натан? — провикна се Люсиен. Петимата редактори се изсмяха гръмко.

— Той ще бъде очарован — каза Верну. — Ще видите как ще наредим работата.

— Значи, господинът е вече наш колега — каза другият непознат редактор.

— Да, да, Фредерик, остави шегите настрана. Виждаш, Люсиен — каза Етиен на новобранеца, — как се отнасяме с тебе. И ти няма да се поколебаеш, когато дойде твоят ред. Ние всички обичаме Натан, а се готвим да го нападнем. А сега нека разделим помежду си империята на Александър. Фредерик, искаш ли „Театър Франсе“ и „Одеон“?

— Стига господата да нямат нещо против — каза Фредерик.

Всички кимнаха с глава, но Люсиен забеляза, че в някои погледи проблесна завист.

— Аз запазвам за себе си операта, „Театър де-з-Италиен“ и „Опера-Комик“ — заяви Верну.

— Тогава Ектор ще вземе водевилните театри — каза Лусто.

— Значи, за мене няма театри? — възкликна непознатият редактор.

— Ектор ще ти отстъпи „Вариете“, а Люсиен ще ти даде „Порт-Сен-Мартен“ — каза Етиен. — Отстъпи му „Порт-Сен-Мартен“, луд е за Фани Бопре. Ти ще вземеш в замяна „Сирк Олимпик“. Аз ще взема „Бобино“, „Фюнанбюл“ и госпожа Саки. Какво имаме за утрешния брой?

— Нищо.

— Нищо?

— Нищо.

— Господа, отличете се за моя пръв брой. Барон Дю Шатле и неговият чироз няма да издържат повече от седмица. И авторът на „Самотникът“ е вече изчерпан.

— Состен-Демостен също не е интересен — каза Верну, — всички се хванаха за него.

— О, нужни ни са нови трупове — каза Фредерик.

— Господа, защо да не осмеем малко добродетелните хора от десницата? Да кажем например, че господин Дьо Бонал има миризливи крака — извика Лусто.

— Защо да не започнем поредица портрети на правителствени оратори — предложи Ектор Мерлен.

— Това е за тебе, моето момче — каза Лусто, — ти ги познаваш, те са от твоята партия, тъкмо случай да задоволиш някои лични антипатии. Хвани за гушата Беньо, Сириес дьо Меринак и някои други. Приготви предварително статиите, това много ще ни облекчи.

— Можем да измислим някой по-тежък случай — откъс за погребение при отегчаващи обстоятелства например — поде Ектор.

— По-добре да не вървим по петите на големите конституционни вестници, които са завели папки за кюретата, пълни с патици.

— С патици ли? — изненада се Люсиен.

— Ние наричаме патица — осведоми го Ектор — някоя наглед истинска случка, а всъщност изцяло измислена, колкото да съживим парижката хроника, когато е много бледа. Патицата е изобретение на Франклин, който е изнамерил гръмоотвода, патицата и републиката. Този журналист така ловко подведе енциклопедистите със своите презокеански патици, че в своята „Философска история на Индия“ Ренал е поместил две негови измишльотини като достоверни факти.

— Не знаех това — обади се Верну. — Кои са тия две патици?

— Историята за англичанина, който продава освободителката си, негърка, след като се погрижва тя да забременее от него, за да получи по-висока цена. И след това възвишената защита на младата бременна мома, която спечелва делото. Когато Франклин дошъл в Париж, признал у Некер, че чисто и просто ги е измислил и всял голям смут сред френските философи. Ето как новият свят на два пъти е покварил стария.

— Вестникът — заяви Лусто — смята за истина всичко, което е правдоподобно. Това е нашата изходна точка.

— И углавният съд се ръководи от същия принцип — подхвърли Верну.

— И така, ще се видим довечера в десет часа тук — каза Мерлен.

Всички станаха, стиснаха си ръце и заседанието се закри в атмосфера на най-трогателна близост.

— Какво си направил с Фино — запита Етиен Люсиен, когато слизаха по стълбите, — та той лично е уговорил с тебе условията? Ти си единственият, с когото се обвързва така.

— Аз ли? Абсолютно нищо, той сам ми предложи — отговори Люсиен.

— Както и да е, много ще се радвам, дори да си сключил с него някакво споразумение, това още повече ще затвърди положението ни.

На долния етаж Етиен и Люсиен намериха Фино, който отведе Лусто в приемния кабинет на редактора.

— Подпишете договора, та новият директор да смята, че е сключен вчера — каза Жирудо и поднесе на Люсиен два обгербвани листа.

Докато четеше договора, Люсиен дочу доста оживен спор между Етиен и Фино по доходите „в натура“ на вестника. Етиен искаше своя дял от тия налози, събирани от Жирудо. Навярно постигнаха известно споразумение, защото двамата излязоха в напълно миролюбиво настроение.

— В осем часа в Дървените галерии, у Дориа — каза Етиен на Люсиен.

Дойде един млад човек, който желаеше да стане редактор. Той се държеше боязливо и неспокойно, също както Люсиен неотдавна. Люсиен чу със скрито задоволство как Жирудо повтаря пред новака шегите, с които беше заблудил и него. Собственият му интерес обаче сега му помогна да разбере отлично необходимостта от тази стратегия, предназначена да издигне едва ли не непроходими прегради между начинаещите и стаята на таванския етаж, до която имаха достъп избраниците.

— Не стигат вече парите за редакторите — подхвърли той на Жирудо.

— Ако станете още повече, всеки от вас ще получава още по-малко — отговори капитанът. — Така е!

Бившият военен размаха оловния си бастун, изкашля се шумно и излезе, но остана смаян, когато видя, че Люсиен се качва в хубавата карета, която чакаше на булеварда.

— Сега вие сте военните, а ние — цивилните — каза му войникът.

— Честна дума, всички тези младежи са славни момчета — сподели Люсиен с Корали. — Ето ме вече журналист с шестстотин франка на месец, ако работя като кон, но аз ще пласирам двете си творби и ще напиша и други, защото моите приятели ще обезпечат успеха ми. Затова ще повторя думите ти, Корали: „Ще заплуваме с развети платна!“

— Ще успееш, моето момче, само че не бъди толкова добър, колкото си красив, защото сам ще се погубиш. Бъди зъл с хората, така е модерно днес.

Корали и Люсиен отидоха да се разходят в Булонската гора. Те пак срещнаха маркиза Д’Еспар, госпожа Дьо Баржьотон и барон Дю Шатле. Госпожа Дьо Баржьотон погледна приветливо Люсиен и това можеше да се изтълкува като поздрав.

Камюзо беше поръчал най-хубавата вечеря на света. Сега, когато знаеше, че се е отървала от него, Корали беше толкова любезна с нещастния търговец на коприни, че той не си спомняше да е била по-миловидна и по-привлекателна през четиринадесетте месеца на тяхната връзка.

„Няма що — каза си той, — ще остана при нея въпреки всичко.“

Камюзо предложи насаме на Корали да вложи на нейно име облигации за шест хиляди франка годишна рента, за които жена му не знаеше, ако тя се съгласи да остане негова любовница, като самият той си затвори очите за любовната й връзка с Люсиен.

— Да изневеря на такъв ангел?… Но погледни го само, бедни Мюзо, погледни се и ти! — каза му тя и му посочи поета, леко замаян от виното, което Камюзо постоянно му наливаше.

Тогава Камюзо реши да изчака мизерията да му върне момичето, което бе станало негово преди това пак благодарение на нея.

— В такъв случай ще остана твой приятел — каза той и я целуна по челото.

Люсиен се раздели с Корали и Камюзо и се запъти към Дървените галерии. Посвещаването в тайните на вестникарството беше променило коренно самочувствието му. Той се смеси без страх с тълпата, която лъкатушеше из галерията, като се държеше дръзко, защото имаше любовница, и влезе без никакво стеснение у Дориа, защото беше журналист. Книжарницата беше пълна. Той се ръкува с Блонде, с Натан, с Фино, с целия литературен свят, с който се беше побратимил през последната седмица. Въобрази си, че е важна личност и се опита да надмине другарите си. Лекото възбуждение от алкохола му подействува благотворно. Той бе остроумен и показа, че умее да вие заедно с вълците. Люсиен не получи обаче мълчаливите, сдържани или изказани гласно одобрения, на които разчиташе. Той долови първите прояви на завист в тези среди, не обезпокоени може би, но все пак любопитни да видят какво място ще заеме новата звезда и каква част ще им се падне при общата подялба на плодовете на печата. Фино, който виждаше в Люсиен доходна мина, и Лусто, който смяташе, че има права над него, единствени се усмихнаха. Държейки се вече като главен редактор, Лусто почука силно на прозорчето на кабинета на Дориа.

— Само минутка, приятелю — провикна се книжарят, като подаде глава над зеленото перде и видя кой чука.

Минутката се оказа цял час и едва тогава Люсиен и неговият приятел влязоха в светилището.

— Е какво, помислихте ли по работата на нашия приятел? — попита новият главен редактор.

— Разбира се — отговори Дориа, като се облегна като султан в креслото си. — Прелистих лично сбирката и дадох да я прочете един добър ценител, човек с вкус, защото не съм познавач в тази област, признавам. Аз, драги приятелю, купувам славата готова, както оня англичанин купува любовта. Вие сте не само красив момък, момчето ми, но и голям поет. Говоря ви като честен човек, не казвам книжар, забележете! Сонетите ви са великолепни, написани с лекота, нещо рядко дори когато поетът е вдъхновен и пламенен. Безспорно умеете да римувате, важно качество на новата школа. Вашите „Маргаритки“ са хубава сбирка, но не и сделка, а аз се интересувам само от големи начинания. Не искам да взема сонетите ви просто от добросъвестност. Няма да мога да ги рекламирам, печалбата няма да бъде достатъчно голяма, за да оправдае разходите, необходими за успешна разпродажба. При това вие няма да пишете стихове занапред и вашата книга ще остане изолирано произведение. Съвсем млад сте още! Носите ми неизменната сбирка първи стихове, които съчинява всеки писател при завършване на колежа. Отначало много държи за тях, а после сам им се надсмива. И вашият приятел Лусто има навярно някоя поема, пъхната между старите му чорапи. Нямаш ли, Лусто, стихове, в които си вярвал? — добави Дориа и погледна съучастнически Етиен.

— Бих ли могъл иначе да пиша проза? — възкликна Лусто.

— Виждате ли, а никога дума не ми е казал. Нашият приятел обаче познава книжарниците и търговията — поде Дориа. — За мене — каза той ласкателно на Люсиен — не е въпрос какъв поет сте. Вие наистина имате забележителна дарба и ако бях начинаещ книжар, щях да извърша грешката да издам сбирката ви. Но днес най-напред съдружниците и кредиторите не биха ми отпуснали средства. Откакто миналата година загубих двадесет хиляди франка, вече не искат да чуят за каквато и да е поезия, а аз съм в тяхна власт. И въпреки това въпросът не е там: приемам, че сте голям поет, но ще бъдете ли плодовит? Ще произвеждате ли редовно сонети? Ще стигнете ли до десет томчета? Ще представлявате ли добра търговска сделка? Не, вие ще станете пленителен прозаик. Много сте духовит, за да си хабите ума в стихоплетство. Предстои ви да печелите тридесет хиляди франка годишно във вестниците и няма да ги замените срещу трите хиляди франка, които ще получите, и то с мъка, за вашите полустишия, строфи и всевъзможни измислици.

— Знаете ли, Дориа, че господинът е вече редактор в нашия вестник? — попита Лусто.

— Да — отговори Дориа, — прочетох статията му и за негово добро отказвам да взема „Маргаритки“. Да, господине, за шест месеца вие ще получите от мене повече пари за статиите, които ще ви поръчам, отколкото за вашата непродаваема поезия.

— Ами славата? — възкликна Люсиен. Дориа и Лусто се изсмяха.

— По дяволите — каза Лусто, — той още живее с илюзии!

— Славата — поде Дориа — означава десет години упорит труд и сто хиляди франка загуба или печалба за издателя. Ако намерите безумци да издадат стиховете ви, след една година ще ме уважавате повече, когато научите резултатите от сделката.

— У вас ли е ръкописът ми? — запита Люсиен студено.

— Ето го, приятелю — отговори Дориа с необикновено мил глас.

Люсиен взе свитъка, без да погледне връвта — беше повярвал, че Дориа е прочел „Маргаритки“. Той излезе с Лусто, без да даде вид, че е отчаян или недоволен. Дориа придружи двамата приятели в магазина, разговаряйки за своя вестник и за вестника на Лусто. През това време Люсиен си играеше небрежно с ръкописа на „Маргаритки“.

— Вярваш ли, че Дориа е прочел сонетите или че ги е дал на някой друг? — прошепна Етиен на ухото му.

— Да — каза Люсиен.

— Погледни връвта.

Люсиен забеляза, че връвта съвпада точно с поставения с мастило знак.

— Кой сонет ви хареса най-много? — попита той, блед от гняв.

— Всички са забележителни — отговори Дориа, — но сонетът за маргаритката е прелестен, той завършва с толкова изтънчена и нежна мисъл. По него отгатнах какъв успех ви очаква в прозата и веднага ви препоръчах на Фино. Пишете статии, ще ви ги плащаме щедро. Хубаво е да се мечтае за слава, но не трябва да се забравя и материалната страна на живота, затова приемайте всичко, което ви се предлага. А когато забогатеете, пишете стихове.

Поетът бързо излезе от галериите, за да не избухне. Беше вбесен.

— Е, гълъбче — каза Лусто, който излезе с него, — успокой се и приеми, че хората трябва да бъдат за нас само средство. Искаш ли да си върнеш на някого?

— На всяка цена.

— Ето ти един екземпляр от книгата на Натан. Дориа ми го даде преди малко. Утре излиза второто издание. Препрочети творбата и съчини унищожителна статия. Фелисиен Верну не може да търпи Натан, защото си въобразява, че неговият успех ще повлияе неблагоприятно върху бъдещия успех на собствената му книга. Тия дребни умове са маниаци, те си въобразяват, че под слънцето няма място за два успеха. Ето защо той ще нареди да поместят статията ти в големия вестник, на който сътрудничи.

— Но какво може да се каже против книгата на Натан? Тя е прекрасна! — извика Люсиен.

— Виж какво, драги, изучи занаята си! — засмя се Лусто. — И шедьовър да е, тази книга трябва да се превърне под перото ти в наивна глупост, нездраво и опасно произведение.

— Но как ще постигна това?

— Като всяко достойнство превърнеш в недостатък.

— Не съм способен за такова фокусничество.

— Журналистът е акробат, драги мой, трябва да свикнеш с неудобствата на професията. Но аз съм добър другар и ще ти кажа как се постъпва в подобни случаи. Внимание, момчето ми! В първата част на статията си ще пишеш, че творбата е прекрасна и щом ти доставя удоволствие, можеш да кажеш откровено какво мислиш за нея. Читателите ще си помислят: „Този критик не е завистлив, по всичко личи, че ще бъде безпристрастен.“ И тогава ще сметнат, че критиката ти е добросъвестна. След като спечелиш уважението на читателя, ще изразиш съжаление, че си заставен да укориш насоката, която дават на френската литература подобни книги. „Нима Франция не стои начело на интелектуалния живот в целия свят? — ще възкликнеш. — От векове насам и до днес френските писатели са водили Европа по пътя на анализа и философското изследване чрез силата на стила и оригиналната форма, в която обличаха идеите.“ Тук ще вмъкнеш — специално за буржоата — една възхвала на Волтер, Русо, Дидро, Монтескьо и Бюфон. Ще обясниш, че френският език е безпощаден, ще докажеш, че той покрива мисълта като бляскав лак, ще вмъкнеш общоизвестните истини от рода на: „Големият писател във Франция е винаги велик човек, самият език му налага винаги да мисли. Това не може да се каже за други страни“ и т.н. Ще докажеш твърдението си, като сравниш немския моралист и сатирик Рабенер с Лабрюйер. Нищо не създава по-голям авторитет на критика, както позоваването на чужд, непознат автор. Кант послужи за пиедестал на Кузен. Навлезеш ли в тази област, пусни една фраза, която да резюмира и да обясни на глупците системата на гениалните френски писатели от миналия век и определи тяхната литература като литература-идея. Въоръжен с тази дума, атакувай живите автори със знаменитите мъртъвци. После ще обясниш, че в наши дни се твори нова литература, която злоупотребява с диалога — най-лесната литературна форма! — и с описанията, които освобождават от необходимостта да се разсъждава. Противопостави на съвременния роман, прекалено драматизиран от Уолтър Скот, в който всичко се дава в образи, романите на Волтер, Дидро, Стърн, Льосаж, така съдържателни и бойки. Съвременният жанр има място само за съчинители. Пиши: „Романът а ла Уолтър Скот е жанр, а не направление.“ Ще сразиш с мълнията си този злополучен жанр, в който идеите се разводняват, шаблонизират, който е достъпен за всеки ум, в който всеки много лесно може да стане писател, и ще го определиш в крайна сметка като образна литература. След това ще струпаш всички тези доводи върху Натан и ще докажеш, че той е подражател и само привидно талантлив. Класическият стегнат стил на XVII век липсва в неговата книга, ще изтъкнеш, че събитията са изместили чувствата. Движението не е живот, картината не е идея! Пусни подобни сентенции. Читателите обичат да ги повтарят. Въпреки достойнствата на тази творба тя вече ти се струва гибелна и опасна. Тя отваря дверите на храма на славата за тълпите. Ти ще посочиш в далечината армията посредствени писатели, които ще побързат да подражават на тази толкова лесна форма. Тук гръмко ще се разридаеш за упадъка на вкуса и ще възхвалиш господата Жуи, Тисо, Гос, Дювал, Жей, Бенжамен Констан, Енян, Баур-Лормиан, Вилмен, корифеите на Наполеоновата либерална партия, която покровителствува вестника на Верну. Ще изтъкнеш, че тази славна фаланга се съпротивлява срещу нашествието на романтиците, че тя е за идеята и изискания стил, против описанията и безсъдържателните диалози, че продължава школата на Волтер и се противопоставя на английската и немската школа, също както седемнадесетте оратори на левицата се борят за народа срещу крайната десница. Защитен от тези имена, тачени от повечето французи, които винаги ще бъдат на страната на лявата опозиция, ти можеш да смажеш Натан, чиято творба, макар и превъзходна, открива път във Франция на безидейната литература. Оттук нататък няма да те интересуват вече Натан и книгата му, нали разбираш, а славата на Франция. Дълг на честните и доблестни пера е да се противопоставят енергично на тия чужди влияния. Тук ще поласкаеш абонатите. Според тебе Франция е голяма хитруша, не е лесно да я измамиш. Ако по известни причини, върху които ти не искаш да се спираш, издателят е осигурил ловко успеха на книгата, истинските читатели скоро ще съумеят да се справят със заблуждението на първите петстотин наивници. Ще кажеш, че след като е имал щастието да разпродаде първото издание на книгата, истинска дързост е от негова страна да пусне и второ и ще изразиш съжаление, че един толкова опитен издател познава толкова малко вкуса на своя народ. Ето ти суровия материал. Посоли тези мисли с духовитост, подправи ги с малко оцет и ще видиш как Дориа ще се пържи в тигана на статиите. Само не забравяй да пишеш в заключение, че уж съжаляваш за заблуждението на Натан, който, стига само да напусне този път, е в състояние да обогати съвременната литература с прекрасни творби.

Люсиен беше смаян от логиката на Лусто: думите на журналиста отвориха очите му, той откри литературни истини, които дори не бе подозирал.

— Това, което ми казваш, е всъщност напълно разумно и правилно! — възкликна той.

— Как иначе би могъл да унищожиш книгата на Натан? — попита Лусто. — Сервирам ти, драги, един пръв образец на статия за унищожаване на някоя творба. Това е търнокопът на критика. Разбира се, съществуват и други форми. Постепенно ще се образоваш. Когато бъдеш заставян да пишеш за човек, когото не обичаш — това често се налага на собственика или на главния редактор на вестника, — ще си послужиш с отрицателния метод на „статия по същество“, както казваме ние. В такъв случай вместо заглавие на статията поставяш името на книгата, с която би трябвало да се занимаваш. Започваш с общи мисли: можеш да говориш за гърците и за римляните, а накрая заявяваш: „Тези мисли ни довеждат до книгата на еди-кой си, която ще бъде разгледана в друга статия.“ И тази втора статия никога не се обнародва. По този начин книгата е удушена между две обещания. Но тъй като този път не пишеш статия против Натан, а против Дориа, нужен ти е търнокоп. Той не може да нанесе никаква вреда на една творба, ако тя е хубава, но прониква до самото й сърце, ако е лоша. В първия случай търнокопът удря книжаря, във втория — прави услуга на читателите. Тези форми литературна критика се употребяват и в политиката.

Жестокият урок на Етиен съживи нови области във въображението на Люсиен, който отлично схвана тънкостите на занаята.

— Хайде да отидем в редакцията — предложи Лусто, — там ще намерим приятелите, ще уговорим общо настъпление срещу Натан. Ще видиш какъв смях ще падне.

Те стигнаха до улица Сен-Фиакр, качиха се заедно в таванското помещение, където се редактираше вестникът, и Люсиен беше едновременно изненадан и очарован, когато видя с каква радост другарите му се съгласиха да провалят книгата на Натан. Ектор Мерлен грабна лист хартия, написа следните редове и ги занесе на вестника си: „Съобщават ни, че се готви второ издание на книгата на господин Натан. Смятахме да не пишем нищо за тази творба, но нейният привиден успех ни принуждава да обнародваме статия не толкова за самата книга, колкото за тенденциите на младата литература.“

В хумористичната страница на следващия брой на своя вестник Лусто помести следната забележка: „Книжарят Дориа готви второ издание на книгата на господин Натан. Нима не му е позната поговорката на Пале-Роял: Non bis in idem^[27]? Нашите почитания пред неуместната му смелост!“

Думите на Етиен просветлиха като факел Люсиен и желанието му да си отмъсти на Дориа замести и съвест, и вдъхновение. След три дни, през които не напусна стаята на Корали, където работеше пред запалената камина, обслужван от Беренис и разтушаван в часове на умора от грижливата и безмълвна Корали, Люсиен преписа на чисто критична статия, дълга около три колони, в която бе постигнал удивителна висота. Изтича до редакцията. Беше девет часът вечерта. Намери редакторите и им прочете работата си. Всички го изслушаха най-сериозно. Фелисиен не каза нито дума. Грабна ръкописа и се спусна по стълбите.

— Какво го прихвана? — извика Люсиен.

— Занесе статията ти в печатницата — каза Ектор Мерлен. — Истински шедьовър, не може да се махне нито дума, не може да се прибави нито ред.

— Достатъчно е да ти се покаже пътят! — забеляза Лусто.

— Защо не мога да видя каква физиономия ще направи Натан утре, когато я прочете — обади се друг редактор и на лицето му се изписа голямо задоволство.

— Слава богу, че сме ваши приятели — забеляза Ектор Мерлен.

— Значи, одобрявате статията ми? — запита оживено Люсиен.

— На Блонде и на Виньон ще им призлее — каза Лусто.

— Донесох също и една статийка, която, ако ви хареса, може да бъде последвана от други подобни.

— Прочетете ни я — подкани го Лусто.

Люсиен им прочете една от онези прелестни статии, които прославиха малкия вестник. Той описваше в две колони някоя незначителна подробност от парижкия живот, някое лице или даден тип, някое обикновено събитие или особено произшествие. Първият образец, озаглавен „Минувачите на Париж“, беше написан по нов, оригинален начин. Мисълта се пораждаше от стълкновението на думите, кръстосването на наречията и прилагателните привличаше вниманието. Тази статийка беше толкова различна от сериозното и задълбочено анализиране на книгата на Натан, колкото „Персийски писма“ са далеч от „Духът на законите“^[28].

— Ти си роден за журналист — каза му Лусто. — Утре ще поместя статията, пиши колкото искаш подобни неща.

— Знаете ли, Дориа е побеснял след двата снаряда, които изстреляхме в книжарницата му — каза влезлият в момента Мерлен. — Идвам оттам, изригва ругатни, ядосва се на Фино, който му каза, че ти е продал вестника. Аз го дръпнах настрана и му пошепнах: „Скъпо ще ви струват «Маргаритки»! Идва при вас даровит човек и вие го изгонвате, а ние го приемаме с отворени обятия!“

— Дориа ще бъде сразен от статията, която току-що ни прочете — каза Лусто на Люсиен. — Виждаш ли, драги мой, какво значи вестникът? Твоето отмъщение напредва. Барон Дю Шатле дойде тази сутрин да иска адреса ти: в днешния брой излезе убийствена статия срещу него, бившият красавец не издържа, той е в отчаяние! Не си ли чел вестника? Статията е забавна. Погледни: „Погребалното шествие на Чаплата, оплаквана от Чироза“. Във висшето общество всички вече знаят госпожа Дьо Баржьотон под този прякор и никой не нарича Шатле с името му, а казват барон Чапла.

Люсиен взе вестника и не можа да сдържи смеха си, когато прочете твърде сполучливата шега, съчинена от Верну.

— Ще капитулират — заяви Ектор Мерлен.

Люсиен взе живо участие в разменените остроумни нападки, с които редакторите завършиха вестника. Те говореха, пушеха, разказваха случилото се през деня, изтъкваха смешни прояви на другарите си и нови черти на характерите им. Този разговор, предимно подигравателен, остроумен, злостен, запозна Люсиен с нравите и представителите на литературния свят.

— Докато набират вестника — каза Лусто, — да направим една обиколка: ще те представя на разпоредителите и зад кулисите на театрите, където ще имаш свободен достъп. После ще отидем да намерим Флорин и Корали в „Панорама-Драматик“ и ще полудуваме с тях в гримьорните им.

Хванати под ръка, двамата приятели тръгнаха от театър в театър. Люсиен беше въвеждан като редактор, поздравяван от директорите, оглеждан от актрисите, които знаеха вече какво въздействие бе имала единствената му статия върху съдбата на Корали и Флорин, едната ангажирана в „Жимназ“ с дванадесет хиляди франка годишно, а другата — с осем хиляди франка в „Панорама“. Тези дребни прояви на внимание повишиха самочувствието на Люсиен и му дадоха ясна представа за неговата власт. В единадесет часа двамата приятели пристигнаха в „Панорама-Драматик“, където Люсиен се държа така непринудено, че предизвика фурор. И Натан беше там. Той подаде ръка на Люсиен и младежът се ръкува енергично с него.

— И така, господа журналисти — каза той и погледна Люсиен и Лусто, — значи, вие сте решили да ме погребете?

— Почакай до утре, драги, ще видиш как те е притиснал Люсиен! Ще останеш доволен, честна дума. Когато се появи такава сериозна критика, тя може да бъде само от полза за книгата.

Люсиен пламтеше от срам.

— Много ли е сурова? — запита Натан.

— Сериозна е — отговори му Лусто.

— В такъв случай няма нищо лошо — продължи Натан. — А Ектор Мерлен ми каза във фоайето на „Водевил“, че сте ме разсипали.

— Не го слушайте и почакайте — отвърна Люсиен и се вмъкна в гримьорната на Корали, която се прибираше от сцената, облечена в привлекателния си испански костюм.

На следния ден, тъкмо когато Люсиен закусваше с Корали, в безлюдната улица изтрополи кабриолет. По шума личеше, че минава елегантна кола, а конят пристъпваше и спря така леко, че явно беше от чистокръвна порода. Люсиен наистина съгледа през прозореца великолепния английски кон на Дориа, а самият книжар тъкмо подаваше поводите на своя малък прислужник.

— Книжарят — каза Люсиен на приятелката си.

— Нека почака — заповяда Корали на Беренис.

Люсиен се усмихна на самоувереността на девойката, която вземаше така присърце неговите интереси, и я целуна пламенно: тя беше проявила в случая голямо прозрение. Припряността на безочливия книжар, внезапното преклонение на този цар на шарлатаните пред един млад журналист се дължаха на обстоятелства, почти напълно забравени днес, тъй като книжарството претърпя бурни промени от петнадесет години насам. От 1816 година до 1827 година, когато читалните, основани отначало за четене на вестници, почнаха да дават новоизлезлите книги срещу заплащане и когато тежките данъци върху периодичния печат наложиха отделите за обяви, книжарството имаше само едно средство за разгласа — статиите, обнародвани било като подлистници, било в горните колони на вестника. До 1821 година френските вестници излизаха в такъв малък формат, че и най-големите едва ли надминаваха по големина днешните малки вестници. За да се противопоставят на тиранията на журналистите, Дориа и Ладвока първи измислиха афиша, с който привлякоха вниманието на парижаните, използувайки необичаен шрифт и причудливи тонове, винетки, а по-късно и литографии, които превърнаха афиша в поема за очите, но доста често и в разочарование за кесиите на любителите. Афишите бяха толкова оригинални, че един от маниаците колекционери притежава пълна сбирка парижки афиши. Тази обява, отначало заемаща витрините на магазините и сергиите по булевардите, а по-късно разпространена из цяла Франция, бе изоставена заради рекламата. Все пак афишът, който все още привлича погледите, когато рекламата, а често и самото рекламирано произведение са вече отдавна забравени, ще си остане вечен, особено откакто изнамериха средство да го рисуват направо по стените. Рекламната обява, достъпна срещу пари за всекиго, която превърна четвъртата страница на вестниците в доста доходно поле за държавното съкровище и за спекулантите, е възникнала при режима на тежките гербови налози, пощенски такси и данъци. Тези ограничения, наложени навремето от господин Дьо Вилел, които биха могли да унищожат вестниците, популяризирайки ги, създадоха, напротив, особен вид привилегия, защото издаването на нов вестник стана почти невъзможно. Така че в 1821 година вестниците разполагаха с право на живот и на смърт върху творбите на мисълта и на книжарските предприятия. Една обява от няколко реда, поместена в парижката хроника, струваше баснословно скъпо. Привечер, в часа, когато се подреждаха страниците и се решаваше коя статия ще влезе и коя не, по бойните полета на печатниците и в редакциите ставаха толкова интриги, че големите книжарски фирми плащаха на някой писател, за да напише малките съобщения, в които трябваше да вмъкне много мисли в малко думи. Тези неизвестни журналисти, които получаваха възнаграждение само ако работите им бъдат поместени, висяха по цели нощи в печатниците и следяха дали ще отпечатат по-големите им статии, пробутани кой знае как, или няколкото реда, които по-късно станаха известни под името реклама. Днес взаимоотношенията в литературата и издателствата са толкова променени, че мнозина ще сметнат за басня неимоверните усилия, подкупите, подлостите, интригите, които бяха принудени да правят, поради нуждата от реклама, издатели и автори, жертви на славата, всички истински каторжници, осъдени на доживотен успех. Вечери, ласкателства, подаръци, всичко се пускаше в ход в отношенията с журналистите.

Следният анекдот най-добре ще обясни тесния съюз между критиката и издателството: един даровит писател, който се стремеше да стане държавник, по онова време млад, любимец на жените и редактор на голям вестник, стана любимец и на прочута книжарска фирма. Един неделен ден в извънградската вила, където богатият книжар гощаваше главните редактори на вестниците, домакинята, тогава млада и красива, отведе в градината известния писател. Първият помощник на книжаря, хладен, сериозен и акуратен немец, който мислеше само за сделки, се разхождаше под ръка с един фейлетонист и се съвещаваше с него по някакъв въпрос. Увлечени в разговор, те излизат от градината и стигат до една горичка. Сред гъсталака немецът вижда нещо, което прилича на господарката му. Взира се през лорнета си, прави знак на младия редактор да мълчи и да се отдалечи, а самият той се връща предпазливо на същото място.

— Видяхте ли нещо? — пита го писателят.

— Почти нищо — отвръща той. — Нашата голяма статия ще бъде обнародвана, нали? Утре ще ни дадете поне три колони в „Деба“.

И друг един случай показва могъществото на статиите: една книга на Шатобриан върху последния Стюарт се търкаляше в магазина и никой не я търсеше. Една-единствена статия, написана от неизвестен младеж в „Журнал де Деба“, произведе такова въздействие, че книгата се разпродаде за една седмица. По времето, когато, за да прочетеш една книга, трябваше да я купиш, а не да я хвалиш, се пласираха по десет хиляди екземпляра от някои трудове, написани в либерален дух и възхвалявани от всички опозиционни вестници. Тогава още не съществуваше белгийското контрабандно издателство. Подготвителните атаки на Люсиеновите приятели и самата му статия можеха действително да спрат продажбата на книгата на Натан, но само честолюбието на писателя щеше да бъде уязвено, той нямаше да загуби нищо, защото беше получил възнаграждението си, Дориа можеше да загуби тридесет хиляди франка. Всъщност търговията на книги, наречена търговия на новости, се свеждаше до следната търговска теорема: един топ бяла хартия струва петнадесет франка. Напечатана, тя струва в зависимост от успеха или пет, или петстотин франка. Понякога една-единствена статия, благоприятна или не, решаваше този финансов проблем. Дориа имаше в момента петстотин топа хартия за продан и затова така бързаше да капитулира пред Люсиен. Той се бе превърнал от султан в роб. След като почака известно време не без да мърмори, да вдига шум и да убеждава Беренис да го пусне, той бе въведен при Люсиен. Гордият книжар влезе с усмивка на уста като придворен, който влиза при краля, макар че в усмивката му се чувствуваше известна самоувереност, смекчена от добродушие.

— Не се смущавайте, мили деца! — каза той. — Какви хубави гургулички! Приличате на два гълъба! Кой би казал, госпожице, че този човек, хубав като девица, е тигър със стоманени нокти, който разкъсва утвърдената слава, както навярно разкъсва дрехата ви, когато не я свалите достатъчно бързо.

Той се засмя и не довърши шегата си.

— Моето момче — поде книжарят и седна до Люсиен. — Госпожице, аз съм Дориа — прекъсна той думите си.

Книжарят сметна за нужно да изстреля името си, защото не беше доволен от приема на Корали.

— Закусвали ли сте, господине, няма ли да хапнете нещо с нас? — попита актрисата.

— Защо не, по-добре се разговаря на масата — отговори Дориа, — но като приемам вашата покана, запазвам си правото да ви поканя и аз на вечеря с моя приятел Люсиен, защото сега ние трябва да се сближим като ръкавицата и ръката.

— Беренис! Стриди, лимони, прясно масло и шампанско — поръча Корали.

— Вие сте умен човек и навярно се сещате за какво идвам — каза Дориа, втренчил поглед в Люсиен.

— Идвате да купите моята сбирка сонети?

— Точно за това, но нека най-напред сложим оръжие.

Той извади от джоба си елегантен портфейл, отброи три хилядарки, сложи ги на една чиния, поднесе ги раболепно на Люсиен и го попита:

— Доволен ли сте?

— Да — каза поетът, залян от неизпитано блаженство пред тази неочаквана сума.

Той се сдържа, но му идеше да пее и да скача, повярва в чудотворната лампа, във вълшебството, с една дума, повярва в гения си.

— Значи, „Маргаритките“ са мои — каза книжарят. — Но никога вече няма да нападате моите издания, нали така?

— „Маргаритките“ са ваши, но не мога да обвържа перото си. То принадлежи на моите приятели, както тяхното перо е и мое.

— Но вие ставате вече мой автор. Всички мои автори са приятели с мен. Значи, няма да ми вредите и ще ме предупреждавате, когато ми готвят нападки, за да мога да ги отбия.

— Съгласен съм.

— Пия за славата ви! — каза Дориа и вдигна чашата си.

— Сега виждам, че сте прочели „Маргаритки“ — каза Люсиен.

— Моето момче — отвърна книжарят, без да се смути, — ако купя „Маргаритки“, без да съм ги чел, това е най-големият комплимент, който може да си позволи един издател. След шест месеца ще бъдете голям поет. Ще се появят благоприятни статии, защото хората се боят от вас, и аз ще продам книгата ви без усилия. И днес аз съм същият търговец, какъвто бях и преди четири дни. Не аз, а вие се променихте: миналата седмица вашите сонети бяха за мене зелеви листа. Днес новото ви положение ги прави равни на „Месинянките“^[29].

— Нека бъде така — каза Люсиен, на свой ред подигравателен и чаровно дързък поради красивата си любовница и увереността в успеха, — може да не сте чели сонетите ми, но прочетохте поне статията ми.

— Естествено, приятелю, бих ли дошъл иначе така бързо. За съжаление много е хубава тази ваша ужасна статия. Имате голяма дарба, моето момче. Повярвайте, използувайте я, докато сте на мода — каза той с добродушен тон, който прикриваше безочливостта на мисълта му. — Получихте ли вече вестника, четохте ли го?

— Още не — отговори Люсиен, — макар че за пръв път помествам сравнително по-голямо произведение в проза, но Ектор навярно го е пратил в дома ми на улица Шарло.

— Ето чети!… — произнесе Дориа със замах, подражавайки на Талма в „Манлиюс“.

Люсиен пое вестника, но Корали го грабна от ръцете му.

— Нали ви казах, на мен се падат първите плодове на перото ви — каза тя засмяна.

Дориа беше необичайно любезен и ласкателен. Той се боеше от Люсиен и затова го покани заедно с Корали на голямата вечеря, която даваше на журналистите към края на седмицата. Взе със себе си ръкописа на „Маргаритки“ и каза на поета да се отбие, когато намери време, в Дървените галерии, за да подпише договора, който щял да бъде готов. Верен на царствените си маниери, с които се опитваше да импонира на повърхностните хора и да мине едва ли не за меценат, а не за търговец, той остави трите хиляди франка, без да вземе разписка, отказа небрежно квитанцията, която му предложи Люсиен, целуна ръка на Корали и си отиде.

— Е кажи сега, любов моя, щеше ли да видиш много такива книжки, ако беше останал в дупката си на улица Клюни и ако продължаваше да се ровиш в книгите на библиотеката „Сент-Жьонвиев“? — каза Корали на Люсиен, който й беше разказал цялото си предишно съществуване. — Големи будали трябва да са приятелите ти от улица Катр-Ван.

Братята му от кръжока „будали“! И Люсиен прие със смях тази присъда! Той беше прочел напечатаната си статия, току-що беше вкусил от неизказаната авторска радост, това първо честолюбиво удоволствие, което само веднъж приласкава духа. Докато четеше и препрочиташе статията, все повече чувствуваше силата и значението й. Печатът е за ръкописите това, което е сцената за жените. Той изтъква достойнствата и недостатъците, той убива, но и дава живот. Най-малката грешка излиза на преден план, както и най-прекрасните мисли. Люсиен беше така опиянен, че вече не мислеше за Натан. Натан му беше послужил за стъпало, той тънеше в блаженство, виждаше се богат. За младежа, който неотдавна скромно слизаше по Болийо към Ангулем и се връщаше в Умо, в таванското жилище на Постел, където цялото семейство се изхранваше с хиляда и двеста франка годишно, донесената от Дориа сума представляваше златна мина. Едно възпоминание, още съвсем ярко, но обречено да угасне сред нестихващите наслади на парижкия живот, го пренесе на площад Мюрие. Спомни си хубавата си и благородна сестра Ев, своя Давид, клетата си майка. Незабавно изпрати Беренис да размени едната хилядарка и седна да напише кратко писмо до близките си. След това поръча на Беренис да отиде веднага на пощата, като че ли се страхуваше, че ако се забави малко, няма да може да прати на майка си тези петстотин франка. И двамата с Корали смятаха, че вършат добро дело. Актрисата целуна Люсиен, нарече го образцов син и го обсипа с милувки, защото подобни постъпки пленяват тези славни момичета, обикновено много щедри.

— Сега имаме по една покана за вечеря през цялата седмица. Ще уредим малък карнавал, ти заслужаваш почивка.

Корали, чисто по женски, искаше да се наслаждава на красотата на Люсиен, за когото всички жени щяха да й завиждат, затова отведе поета у Щауб, намирайки, че приятелят й не е достатъчно елегантно облечен. Оттам двамата влюбени отидоха в Булонската гора, а после на вечеря у госпожа Дю Вал-Нобл, където Люсиен намери Растиняк, Биксиу, Де Люпо, Фино, Блонде, Виньон, барон Нюсенжан, Боднор, Филип Бридо, големия музикант Конти, общество на артисти, спекуланти и изобщо хора, които търсят в силните вълнения отмора от напрегнатата си работа. Всички сърдечно посрещнаха Люсиен. Уверен в себе си, той разгърна своето остроумие така щедро, сякаш не търгуваше с него, и бе провъзгласен за „силен мъж“, модерна навремето похвала между тези неискрени другари.

— О, трябва да разберем какво таи в душата си — каза Теодор Гайар на един поет, покровителствуван от двореца, който възнамеряваше да основе малък роялистически вестник, известен по-късно под името „Ревей“.

След вечерята двамата журналисти придружиха любовниците си в операта, където Мерлен имаше ложа. Цялата компания също отиде там. И Люсиен се появи тържествуващ в залата, където само преди няколко месеца се беше провалил така позорно. Той се разходи във фоайето под ръка с Мерлен и Блонде, гледайки право в лицето контетата, които по-рано го плашеха. Шатле лежеше в краката му! Дьо Марсе, Ванденес, Манервил, всички тогавашни лъвове, размениха с него дръзки погледи. В ложата на госпожа Д’Еспар, където Растиняк се задържа доста дълго, несъмнено говореха за красивия и елегантен Люсиен, защото маркизата и госпожа Дьо Баржьотон насочиха лорнетите си към Корали. Дали госпожа Дьо Баржьотон съжаляваше за Люсиен? Поетът се замисли за нея. Виждайки ангулемската Корин^[30], желанието за мъст се надигна отново в душата му, както в деня, когато бе изпитал презрението на тази жена и на братовчедката й по Шанз-Елизе.

— С какъв талисман дойдохте от вашата провинция? — попита Блонде, когато няколко дни по-късно влезе при поета и го завари още в леглото. — Неговата красота — обърна се той към Корали, като я целуна по челото — опустошава всичко живо от избите до таваните, във висините, в низините, навред. Идвам да ви отвлека, драги — каза той на поета и му стисна ръка. — Вчера в „Театър де-з-Италиен“ графиня Монкорне изрази желание да ви представя у нея. Няма да откажете на една прелестна млада жена, в чийто дом ще срещнете елита на висшето общество.

— Ако Люсиен иска да бъде мил с мене, няма да отиде у вашата графиня. Защо трябва да се навира в това общество? Ще му бъде скучно.

— Искате да го държите под възбрана? Да не би да ревнувате от порядъчните жени?

— Защо не — забеляза актрисата, — те са по-лоши от нас.

— Откъде знаеш, котенце? — запита Блонде.

— От техните мъже. Не забравяйте, че шест месеца живях с Дьо Марсе — отвърна тя.

— Наистина ли мислите, мое дете, че толкова държа да въведа у госпожа Дьо Монкорне такъв красив мъж като вашия приятел? Ако това не ви харесва, да приемем, че нищо не съм казал. Не става въпрос за някоя жена, а да умилостивим и укротим Люсиен по отношение на един нещастник, който е станал прицел на вестника. Барон Дю Шатле е толкова глупав, че взема всичко това съвсем сериозно. Маркиза Д’Еспар, госпожа Дьо Баржьотон и салонът на графиня Дьо Монкорне съчувствуват на Чаплата и аз обещах да сдобря Лаура и Петрарка, тоест госпожа Дьо Баржьотон и Люсиен.

— А! — възкликна Люсиен и по цялото му тяло се разля опиянителната наслада на удовлетворената мъст. — Стъпих им най-сетне на врата! Карате ме да благославям перото си, да благославям приятелите си, да благославям злокобната сила на печата. Аз лично още нищо не съм писал за Чаплата и Чироза. Ще отида у графинята, драги — каза Люсиен и прегърна през кръста Блонде, — да, ще отида, но само след като ония двамата усетят колко тежи това леко перце! — И той сграбчи перото, с което беше написал статията за Натан, и го размаха гордо. — Утре ще им хвърля в лицето две малки колонки, а после ще видим. Не се безпокой, Корали. Тук не става дума за любов, а за отмъщение. Искам отмъщението да бъде пълно.

— Това се казва мъж! — каза Блонде. — Ти не знаеш, Люсиен, колко рядко човек може да бъде свидетел на подобен искрен изблик в преситеното парижко общество. Ще станеш опасен човек — добави той, служейки си с по-силна дума, — тръгнал си вече по пътя, който води към властта.

— И ще стигне до целта си — заяви Корали.

— Той вече измина не малко път за месец и половина.

— И ако, за да стигне до скиптъра, трябва да стъпи на нечий труп, моето тяло ще му послужи за стъпало.

— Вие се обичате като в Златния век — каза Блонде. — Използувам случая да те поздравя за голямата ти статия — обърна се той към Люсиен. — Много оригинално. Майсторски написано!

Лусто дойде с Ектор Мерлен и Верну да посети Люсиен, който беше извънредно поласкан от тяхното внимание. Фелисиен му донесе сто франка за статията. Вестникът беше решил да възнагради отличния труд, за да привлече автора. Като видя целия този екип журналисти, Корали прати да поръчат обед в „Кадран Бльо“, най-близкия ресторант. И когато Беренис съобщи, че всичко е готово, тя покани гостите си да минат в хубавата й трапезария. По време на яденето, когато шампанското позамая главите, причината за посещението на журналистите се изясни.

— Сигурно не искаш Натан да ти стане враг — поде Лусто.

— Натан е журналист, има приятели, в състояние е да ти навреди, когато излезе твоето първо произведение. Нали възнамеряваш да издадеш „Стрелецът на Шарл IX“? Тази сутрин срещнахме Натан, направо е съсипан. Нали ще напишеш нова статия и ще го обсипеш с похвали?

— Как? След статията, която написах против книгата му, вие искате… — запита Люсиен.

Емил Блонде, Ектор Мерлен, Етиен Лусто, Фелисиен Верну, всички до един избухнаха в смях.

— Нали си го поканил на вечеря след два дни? — попита Блонде.

— Статията ти — каза Лусто — няма подпис. Фелисиен не е новак като тебе и вместо подпис е сложил едно „Ш“, с което можеш отсега нататък да подписваш статиите си в неговия вестник, който е чисто левичарски. Ние всички сме от опозицията. Фелисиен е проявил тактичност и не е заангажирал бъдещите ти политически убеждения. В редакцията на Ектор, чийто вестник принадлежи на умерената десница, ще можеш да се подписваш с „Л“. Оставяме анонимни хулите, а подписваме хвалебствените статии.

— Аз не се безпокоя за подписите — възрази Люсиен, — но не виждам какво бих могъл да кажа в полза на книгата.

— Значи, ти искрено мислеше това, което писа? — запита Ектор Мерлен.

— Да.

— Ах, моето момче — обади се Блонде, — мислех те по-хитър. Честна дума, като гледах челото ти, вярвах, че си надарен с могъществото на великите духове, така устроени, че да разглеждат всяко нещо в двоен аспект. В литературата, драги, всяка мисъл има лице и опако: никой не се нагърбва да каже кое именно е опакото. Всичко е двустранно в областта на мисълта. Всяка идея има две лица. Янус олицетворява критиката и е символ на гения. Единствен Бог е с три лица! Молиер и Корней са неповторими именно защото много лесно могат да накарат Алсест да каже „да“ и Филинт да каже „не“, както Октав и Сина! В „Новата Елоиз“ Русо е написал едно писмо за дуела и друго — против него. Би ли се осмелил да заявиш със сигурност кое е истинското му мнение? Кой от нас би могъл да каже какво предпочита, дали Клариса или Лъвлас е прав, дали Хектор или Ахил? Кой е героят на Омир, какво е било истинското намерение на Ричардсън? Критиката е длъжна да разгледа творбата от всичките й страни. Нали затова сме добри журналисти!

— Значи, вие държите на това, което пишете — подхвърли подигравателно Верну. — Но ние сме продавачи на фрази и се прехранваме от тази търговия. Когато създадете голямо и хубаво произведение, истинска книга, ще можете да вложите в нея мислите си, душата си, ще я обикнете и ще я браните; но статии, четени днес, забравени утре, струват според мене само толкова, колкото плащат за тях. Ако отдавате значение на подобни глупости, ще трябва да се кръстите и да призовавате Светия дух, преди да напишете някоя реклама.

Всички явно се учудиха, че Люсиен има още морални задръжки. Те разкъсаха на парчета юношеската риза и го облякоха с мъжката тога на журналист.

— Знаеш ли как се е утешил Натан, след като е прочел статията ти? — попита Лусто.

— Отде мога да зная?

— Натан се провикнал: „Малките статии се забравят, големите творби остават!“ И този човек ще дойде да вечеря тук след два дни, ще се простре в краката ти, ще целува перото ти и ще заяви, че си велик.

— Би било забавно — каза Люсиен.

— Забавно! — възрази Блонде. — Чисто и просто необходимо!

— Нямам нищо против, приятели мои — каза Люсиен, замаян от виното, — но как да постъпя?

— Нищо по-лесно — каза Лусто, — напиши за вестника на Мерлен три хубави колони, в които ще обориш сам себе си. След като се полюбувахме на гнева на Натан, ние му казахме, че скоро ще ни бъде признателен за сгъстената полемика, благодарение на която книгата му ще се разграби за една седмица. В момента ти си за него шпионин, мръсник, обесник; вдругиден ще бъдеш велик човек, голям талант, герой на Плутарх! Натан ще те прегърне като свой най-добър приятел. Дориа дойде при тебе. Ти получи три хиляди франка: номерът излезе успешен. Сега трябва да спечелиш уважението и приятелството на Натан. Така само книжарят ще остане изигран. Ние трябва да преследваме и да унищожаваме враговете си. Ако беше въпрос за човек, който си е създал име без наша помощ, за някое неудобно дарование, което се налага да унищожим, не бихме постъпили по този начин, но Натан е наш приятел. Блонде го е нападнал в „Меркюр“, за да си достави удоволствието да се самоопровергае в „Деба“. Затова първото издание на книгата беше веднага разпродадено.

— Честна дума, драги приятели, неспособен съм да напиша две похвални думи за тази книга.

— Ще получиш още сто франка — каза Мерлен, — така че критиката на Натан ще ти докара десет луидора, независимо от статията, която можеш да напишеш в списанието на Фино и за която ще получиш сто франка от Дориа и сто франка от редакцията. Общо двадесет луидора.

— Но какво да кажа? — запита безпомощно Люсиен.

— Ето как можеш да излезеш от това положение, моето момче — каза Блонде, като се съсредоточи. — Ще пишеш например: „Завистта, която напада всички хубави творби, както червеят — зрелите плодове, се опита да захапе тази книга. За да намери недостатъци, критиката бе принудена да измисля теории, да противопоставя две литератури, едната наситена с идеи, другата с образи.“ Тук ще кажеш, че висшата степен на литературното изкуство е да вреже идеята в самия образ. Опитвайки се да докажеш, че образът е истинската поезия, ще изразиш съжаление, че езикът ни не е много поетичен, ще се позовеш на упреците, които ни отправят чужденците за позитивизма на нашия стил, и ще възхвалиш Каналис и Натан, че с усилията си да намалят прозаичността на нашата реч правят услуга на Франция. Обори предишните си доводи и докажи, че, напротив, сега сме по-напред от осемнадесети век. Измисли „прогреса“ (великолепна мистификация на буржоазията!). Младата ни литература използува картини, в които се съсредоточават всички литературни родове: комедията и драмата, характерите, диалогът, инкрустирани в занимателната фабула. Романът, който изисква чувство, стил, образност, е най-богатата съвременна творба. Той е наследник на комедията, която при съвременните нрави не може вече да съществува със своите остарели правила. Романът съчетава събитието и идеята в своите въображаеми ситуации, които изискват остроумието на Лабрюйер, неговия строг морал, правдивите характери, завещани от Молиер, големите творби на Шекспир и обрисуването на най-нежните отсенки на любовта, единственото съкровище, оставили ни нашите предшественици. Ето защо романът превъзхожда студеното, математическо размишление и сухия анализ на осемнадесети век. Ще кажеш също: „Романът е една забавна епопея.“ Цитирай „Корин“, позови се на госпожа Дьо Стал. „Осемнадесети век е поставил всичко под въпрос, деветнадесети век е длъжен да направи изводи: неговите изводи са взети от действителността, действителност, която живее, която се движи. Романът се занимава с любовта, елемент, непознат на Волтер. Тирада срещу Волтер. А що се отнася до Русо, той чисто и просто е облякъл в дрехи своите размишления и философски системи. Жюли и Клер са създания на ума, те нямат плът и кости.“ Можеш да развиеш тази тема и да кажеш, че на мира и на Бурбоните дължим една млада оригинална литература, защото статията ти ще се печата във вестник на умерената десница. Подиграй се със създателите на разни доктрини. Можеш също да възкликнеш възторжено: „Колко заблуждения, колко лъжи у нашия колега! И защо му е било всичко това? За да подцени една хубава творба, да измами читателя и да стигне до заключението: «Книга, която се търси, не бе продадена. Proh pudor»^[31].“ Непременно пиши: „Proh pudor“, това възклицание въодушевява читателя. След това провъзгласи упадъка на критиката. Заключение: „Има само една литература: забавните книги. Натан е тръгнал по нов път, разбрал е времето си и отговаря на неговите нужди. Нуждата на времето е драмата. Драмата е желанието на века, в който политиката е вечна мимическа драма. Не видяхме ли за двадесет години четирите драми на Революцията, Директорията, Империята и Реставрацията?“ След това се впускаш във възторжени възхвали и второто издание се разграбва. Разбра ли как ще постъпиш? Идната събота ще дадеш две страници в нашето списание и ще се подпишеш с цялото си име — Дьо Рюбампре. В тази статия ще кажеш: „Присъщо е на хубавите творби да предизвикват големи спорове. През изтеклата седмица еди-кой си вестник даде такава и такава преценка за книгата на Натан, а друг вестник помести внушителен отговор.“ Ще разкритикуваш и двата отзива, подписани с „Ш“ и с „Л“, ще кажеш мимоходом нещо любезно за моята статия в „Деба“ и ще завършиш с твърдението, че творбата на Натан е най-хубавата книга на нашето съвремие. С това нищо не казваш, защото така се пише обикновено за всяка книга. Ще спечелиш четиристотин франка за една седмица, плюс удоволствието, че все някъде си казал истината. Умните хора ще се съгласят или с „Ш“, или с „Л“, или с Рюбампре, а може би и с тримата! Митологията, която безспорно е едно от най-великите човешки изобретения, е поставила истината в дъното на кладенец. Нужни са, значи, кофи, за да се извади оттам, а ти ще доставиш на читателите не една, а три. Карай, момчето ми! Това е то.

Люсиен остана зашеметен. Блонде го целуна по двете страни и се сбогува с него:

— Отивам в дюкяна си.

Всеки се отправи към „дюкяна си“. За тези умни мъже вестникът всъщност беше обикновен дюкян. Всички трябваше да се срещнат същата вечер в Дървените галерии, където Люсиен щеше да подпише договора си с Дориа. Флорин и Лусто, Люсиен и Корали, Блонде и Фино бяха канени в Пале-Роял: Дю Брюел даваше вечеря в чест на директора на „Панорама-Драматик“.

— Те имат право — възкликна Люсиен, когато остана насаме с Корали, — хората трябва да бъдат средство в ръцете на умните мъже. Четиристотин франка за четири статии! Догро ми даваше същата сума за цяла книга, в която съм вложил двегодишен труд.

— Отдай се на критиката — посъветва го Корали, — забавлявай се. Нима аз не правя същото? Тази вечер съм андалуска, утре ще бъда циганка, а друг някой ден ще навлека мъжки дрехи. Прави и ти като мене, бъди палячо за парите, които ти дават. И да живеем безгрижно!

Влюбен в парадокса, Люсиен пришпори своенравното муле, син на Пегас и Валаамската магарица. То препусна из полетата на мисълта по време на разходката в Булонската гора и откри своеобразна хубост в тезата на Блонде. Той вечеря, както вечерят щастливците, подписа у Дориа договор, с който му отстъпи всички права върху ръкописа на „Маргаритки“, без да види никакво неудобство в това. После се отби в редакцията, написа набързо две колони и се върна на улица Вандом. На другата сутрин посетите предния ден идеи бяха покълнали в главата му, както често се случва със свежите умове, които още не са изхабили възможностите си. Люсиен с удоволствие обмисли новата си статия и седна да я пише с жар. Перото му откри лесно красотата, породена от противоречието. Той беше духовит и подигравателен, възвиси се дори до нови схващания за чувството, идеята и образа в литературата. Изобретателен и тънък във възхвалата на Натан, той си припомни първото си впечатление от неговата книга в читалнята на Търговския дом. От подигравателен сатирик, от язвителен и злъчен критик той се превърна в поет, особено в заключителните слова, които се люшнаха величествено като благовонна кадилница пред олтара.

— Сто франка, Корали! — извика той и размаха осемте листа, написани, докато тя се обличаше.

Обзет от вдъхновение, той нахвърли набързо и страшната статия, която бе обещал на Блонде против Шатле и госпожа Дьо Баржьотон. Тази сутрин той изпита най-силното съкровено удоволствие на журналиста: наточване на епиграмата, изостряне на хладното острие, което ще се забие в сърцето на жертвата, извайване на дръжката му за наслаждение на читателя. Публиката се възхищава от майсторската изработка на тази дръжка, не подозира никаква злоба и съвсем не знае, че стоманата на жадното за мъст остроумие е калена в нечие дълбоко наранено честолюбие. Това жестоко удоволствие, мрачно и самотно, вкусвано без свидетели, е нещо като дуел с отсъствуващ противник, убит от разстояние с върха на перото, като че ли журналистът разполага с фантастичната сила на желанията на хора, притежаващи талисман, каквито се срещат в арабските приказки. Епиграмата е духът на омразата, омразата, която се подхранва от всички лоши чувства на човека, както любовта обединява всичко добро у него. Затова всеки, който отмъщава, е остроумен, както всеки, който люби, намира наслада в любовта. Въпреки лекотата и пошлостта на подобен вид остроумие, във Франция то винаги се посреща добре. Статията на Люсиен не можеше да не затвърди и действително затвърди мнението, че вестникът е заядлив и злостен. Тя дълбоко прониза две сърца, нарани тежко госпожа Дьо Баржьотон — неговата бивша Лаура, и съперника му барон Дю Шатле.

— Хайде сега да се поразходим из Булонската гора, конете са впрегнати и цвилят — каза Корали, — стига толкова работа.

— Да занесем статията за Натан на Ектор. Решително вестникът е като копието на Ахил, което лекувало нанесените от него рани — каза Люсиен, поправяйки някои отделни изрази.

Двамата влюбени излязоха и се показаха с целия си блясък на същия Париж, който неотдавна беше отрекъл Люсиен, но сега почваше да се занимава с него. Да привлечеш вниманието на Париж, след като си разбрал колко необятен е тоя град и колко трудно можеш да се издигнеш в него, е опияняващо наслаждение. И Люсиен се чувствуваше зашеметен.

— Да се отбием у шивача, за да изпробваш дрехите си или да му кажем да побърза. Ако отидеш у твоите хубави и високопоставени дами, искам да засенчиш онова чудовище Дьо Марсе, малкия Растиняк, братя Ажуда-Пинто, Максим дьо Трай и Ванденес, с една дума, всички прословути контета. Не забравяй, че Корали ти е любовница! Само да не ми измениш!

Два дни след това, в навечерието на угощението, което устройваха Люсиен и Корали на техни приятели, театър „Амбигю“ представяше нова пиеса и Люсиен трябваше да напише рецензия. След вечеря Люсиен и Корали отидоха пеш от улица Вандом до „Панорама-Драматик“ през булевард Тампл, покрай „Турското кафене“, най-модното място за разходка по онова време. Люсиен чу възхитени възклицания за щастливата си звезда и за красотата на любовницата си. Едни казваха, че Корали е най-хубавата жена в Париж, други намираха Люсиен достоен за нея. Поетът се почувствува в естествената си среда. Този живот му подхождаше. Той едва си спомняше за кръжока. Питаше се дали тези големи умове, от които само до преди два месеца се бе възхищавал, не бяха малко наивни със своите идеи и своето пуританство. Думата „будали“, така лекомислено подхвърлена от Корали, бе покълнала в съзнанието му и даваше вече плодовете си. Той остави Корали в гримьорната й и се разходи из кулисите на театъра, където се чувствуваше като султан. Всички актриси му отправяха пламенни погледи и ласкателни думи.

— Трябва да отида да си свърша работата в „Амбигю“ — каза той.

В „Амбигю“ салонът беше пълен. Люсиен нямаше място. Той отиде зад кулисите и се оплака. Режисьорът, който не го познаваше още, заяви, че са дали на вестника две ложи и нищо повече не му се полага.

— Тогава ще пиша за пиесата, колкото успея да видя и чуя — заяви Люсиен засегнат.

— Какво недомислие — каза младата изпълнителка на главната роля на режисьора, — та това е любовникът на Корали.

Режисьорът веднага се обърна любезно към Люсиен и му каза:

— Господине, ей сега ще поговоря с директора.

Така и най-дребните подробности доказваха на Люсиен грамадната сила на вестника и ласкаеха тщеславието му. Директорът дойде и издействува разрешение от херцог Дьо Реторе и Тулиа, настанени в една ложа до сцената, Люсиен да седне при тях. Херцогът се съгласи, щом разбра, че става дума за Люсиен.

— Вие доведохте до отчаяние двама души — каза му той и му заговори за барон Дю Шатле и за госпожа Дьо Баржьотон.

— А какво ще стане утре! — възкликна Люсиен. — Досега моите приятели пуснаха срещу тях леки стрелкови части, но тази нощ аз откривам артилерийски огън. Утре ще видите защо се подиграваме на Потле. Статията е озаглавена: „Потле през 1812 година и Потле през 1821 година“. Шатле ще стане образец на хората, които са се отрекли от благодетеля си и са се присъединили към Бурбоните. След като им покажа на какво съм способен, ще отида у госпожа Монкорне.

Люсиен поведе с младия херцог извънредно духовит разговор. Той държеше на всяка цена да докаже на този голям аристократ каква грешка са извършили госпожите Д’Еспар и Дьо Баржьотон, като са проявили презрение към него. Но издаде слабото си място, опитвайки се да докаже правата си върху името Дьо Рюбампре, когато херцог Дьо Реторе умишлено го нарече Шардон.

— Би трябвало да станете роялист — каза му херцогът. — Вие доказахте, че сте остроумен, покажете сега, че сте разумен. Единственият начин да получите разрешение от краля да носите името и титлата на прадедите ви по майчина линия е да поискате това като награда за направени от вас услуги на двореца. Либералите никога няма да ви направят граф! В края на краищата Реставрацията ще се наложи на пресата, единствената опасна сила. И без това много се забавиха, отдавна трябваше да й турят намордник. Използувайте тези последни часове на свобода и внушете на хората страх. След няколко години името и титлата ще бъдат във Франция богатства, много по-сигурни от дарбата. По този път ще се сдобиете с всичко: и с ум, и с благородство, и с красота; ще можете да постигнете всичко. Останете си за момента либерал, но не повече, отколкото е нужно, за да продадете по-скъпо роялизма си.

Херцогът помоли Люсиен да приеме поканата за вечеря, която щеше да му изпрати министърът, с когото беше вечерял у Флорин.

Люсиен веднага бе съблазнен от разсъжденията на благородника и очарован от възможността да се отворят пред него вратите на салоните, от които преди два месеца се мислеше завинаги изгонен. Той се възхити от властта на мисълта. Печатът и умът бяха оръжията на съвременното общество. Люсиен си даде сметка, че Лусто се разкайва може би, задето му бе отворил вратите на този храм. Самият той чувствуваше вече нуждата да бъдат издигнати трудно проходими прегради срещу домогванията на прииждащите от провинцията в Париж хора. Ако при него дойдеше някой поет, както той се бе хвърлил в обятията на Лусто, Люсиен не смееше да се запита как би го приел. Младият херцог забеляза, че Люсиен се замисли дълбоко и отгатна правилно причината: той беше разкрил пред този честолюбец с непостоянна воля, но със силни желания, необятния политически хоризонт, както журналистите му бяха показали — подобно на сатаната, качил Исус на кубето на храма — литературния свят и неговите съкровища. Люсиен не знаеше нищо за устроения срещу него заговор от хората, засегнати от вестника. Дьо Реторе също участвуваше в него. Младият херцог беше изплашил приближените на госпожа Д’Еспар, говорейки им за големите способности на Люсиен. Натоварен от госпожа Дьо Баржьотон да узнае намеренията на журналиста, той си беше казал, че може би ще го срещне в „Амбигю“. Всъщност нито светските хора, нито журналистите са кой знае колко задълбочени, не мислете, че съзаклятията им са предварително обмислени. Нито едните, нито другите имат ясен план и техният макиавелизъм е, така да се каже, ден за ден. Той се състои в това да бъдат винаги налице, готови за всичко, готови да използуват еднакво и злото, и доброто и да издебнат часа, когато някое увлечение ще им предаде врага. През време на вечерята у Флорин младият херцог беше разбрал характера на Люсиен; сега той се възползува от неговата суетност и изпробва изкуството си на дипломат.

Щом представлението свърши, Люсиен изтича до улица Сен-Фиакр и седна да пише статията си върху пиесата. Критиката му беше преднамерено злостна и хаплива. Приятно му беше да изпита силата си. В действителност мелодрамата беше по-добра от пиесата в „Панорама-Драматик“, но той искаше да разбере дали може, както му бяха казали, да унищожи една добра пиеса и да наложи друга, макар и посредствена. На следния ден, докато закусваше с Корали, той разгъна вестника, предупреждавайки я, че е нападнал „Амбигю“. След като прочете статията си за госпожа Дьо Баржьотон и Шатле, за голямо свое учудване видя, че критиката му за „Амбигю“ е съвсем смекчена въпреки непокътнатия духовит разбор на пиесата, така че всъщност заключението беше благоприятно. Пиесата трябваше да даде пълен сбор. Той изпадна в неописуема ярост. Реши да поговори по този повод с Лусто. Мислеше се вече за необходим и не искаше да му заповядват и да го използуват като последен наивник. За да установи окончателно властта си, той написа за списанието на Фино и Дориа статия, в която резюмираше и помиряваше мненията, изказани по повод книгата на Натан. След това с повишено настроение съчини статията за рубриката „Разни“ на малкия вестник. В първия си копнеж младите журналисти фабрикуват статии с увлечение и неблагоразумно раздават цвета на дарбите си. Директорът на „Панорама-Драматик“ даваше премиерата на един водевил, за да освободи за една вечер Флорин и Корали. Уговорено беше да поиграят на карти преди вечерята. Лусто дойде да вземе статията на Люсиен за новата пиеса, написана след генералната репетиция, за да бъде спокоен за този брой на вестника. Когато Люсиен му прочете една от онези прелестни скици из парижкия живот, които спечелиха голяма известност на вестника, Етиен го целуна по очите и го нарече провидението на печата.

— А я ми кажи сега, защо се забавляваш да променяш смисъла на статиите ми? — запита Люсиен, който беше написал блестящия си очерк само за да придаде по-голяма важност на протеста си.

— Кой, аз ли? — възкликна Лусто.

— Ами кой тогава е изменил статията ми?

— Ех, драги, ти още не си в течение на работите — отговори насмешливо Етиен. — „Амбигю“ взема двадесет абонамента, от които само девет се изпращат на директора, на диригента, на режисьора, на техните любовници и на трима съдружници на театъра. Всеки булеварден театър внася във вестника ни осемстотин франка. Освен това Фино получава ложи за приблизително същата сума, без да смятам абонаментите на актьорите и авторите. Така нашият хубостник си докарва осем хиляди франка от театрите на булевардите. По малките театри съди за големите! Нали разбираш? Налага се да бъдем доста снизходителни.

— Виждам, че не съм свободен да пиша, каквото мисля…

— Има ли значение? Нали си изкарваш хляба? — каза Лусто. — Пък и всъщност защо си против този театър? Все пак трябва да има някаква причина, щом искаш да унищожиш вчерашната пиеса. Ако унищожаваме заради самото унищожение, ще изложим вестника. И после, когато вестникът нападне неоснователно, той няма да окаже никакво въздействие. Директорът ли те оскърби?

— Не ми беше запазил място.

— Добре — каза Лусто. — Ще покажа статията ти на директора, ще му кажа, че съм те укротил и с това ще спечелиш повече, отколкото ако я беше обнародвал. Поискай му утре билети, ще ти отпусне четиридесет на месец, а аз ще те заведа при един човек, с когото ще се споразумееш, за да ти ги пласира. Той ще ги откупи на половин цена. С театралните билети се върши същата търговия, както и с книгите. Ще се запознаеш с друг един Барбе, шеф на клакьорите, той живее тук наблизо, имаме време, ела.

— Но, драги, Фино упражнява мръсен занаят с тия косвени данъци върху мисълта. Рано или късно…

— Я го виж! От небето ли падаш? — възкликна Лусто. — Та ти какъв го смяташ Фино? Под привидното му добросърдечие, под външността на Тюркаре^[32], под невежеството и глупостта си той крие цялата хитрост на шапкаря, чийто потомък е. Не видя ли в стаичката на редакцията стария войник на Империята, неговия вуйчо? Този вуйчо е не само достопочтена личност, но минава и за наивник. А именно той е замесен във всички парични сделки. В Париж всеки честолюбец може да се смята за богат, щом има при себе си същество, съгласно да си мърси ръцете вместо него. В политиката, както в журналистиката, има много случаи, когато шефовете трябва да останат чисти. Ако Фино стане политическа личност, вуйчо му ще стане негов секретар и ще събира за негова сметка рушветите, които се вземат в учрежденията за всяка по-крупна сделка. Жирудо, когото всеки на пръв поглед ще вземе за наивник, е достатъчно хитър, за да изпълнява ролята си на непристъпен сфинкс. Той е винаги на поста си и ни брани от начинаещите, от крясъците и оплакванията и не вярвам да има равен нему в другите вестници.

— Добре си играе ролята — каза Люсиен, — видях лично изпълнението му.

Етиен и Люсиен отидоха на улица Фобур-дю-Тампл, където главният редактор се спря пред една хубава къща.

— Вкъщи ли е господин Бролар? — запита той вратаря.

— Как? — удиви се Люсиен. — Нима шефът на клакьорите е господин?

— Бролар има двадесет хиляди франка доход, драги, той действува от името на драматурзите на булеварда и те имат текущи сметки у него, както у банкер. Авторските билети, а и другите безплатни билети се продават. Бролар пласира тази стока. Направи една малка статистика, полезна наука, стига само да не злоупотребяваш с нея. Ако сметнеш по петдесет безплатни билета на представление, това прави двеста и петдесет билета на ден. Ако струват средно по четиридесет су, Бролар плаща по сто двадесет и пет франка на ден на авторите с надежда да спечели още толкова. По този начин билетите на авторите му носят около четири хиляди франка на месец или четиридесет и осем хиляди франка годишно. Да предположим, че ще загуби двадесет хиляди франка, защото невинаги може да пласира билетите си…

— Защо?

— Защото хората, които купуват местата си от касата, влизат преди безплатните билети, тъй като за тях няма запазени места. Театрите си запазват правото на продажба. Има дни, когато времето е хубаво, а представленията лоши. Така че Бролар печели може би тридесет хиляди франка годишно от това перо. Но той се занимава и с друга промишленост — клакьорите. Флорин и Корали са негови данъкоплатци: ако не си плащат данъка, няма да им се ръкопляска при всяко влизане и излизане на сцената.

Лусто му обясняваше всичко това полугласно, докато се качваха по стълбите.

— Странен град е Париж — промълви Люсиен, съзнавайки, че интересът дебне на всеки ъгъл.

Една спретната прислужница въведе двамата журналисти у Бролар. Продавачът на билети, седнал в удобно кресло пред голямо писалище, стана от мястото си, щом съгледа Лусто. Загърнат в сив редингот от дебел вълнен плат, той носеше опънати панталони и червени пантофи, подобно на лекарите или адвокатите. Люсиен разпозна в него забогателия човек от простолюдието: безцветно лице, хитри сиви очи, ръце на клакьор; тен, по който оргиите бяха оставили следи като стичащия се по покривите дъжд, посивели коси и доста глух глас.

— Навярно идвате за госпожица Флорин, а господинът — за госпожица Корали? — каза той. — Познавам ви добре. — Не се тревожете, господине — обърна се той към Люсиен, — клиентелата на „Жимназ“ е в мои ръце. Ще се грижа за приятелката ви и ще я предупреждавам за всеки лош номер, който биха желали да й погодят.

— Прието, драги Бролар — каза Лусто, — но ние идваме за билетите на вестника за всички театри на булевардите: аз — като главен редактор, а господинът — като дописник за театрите.

— А, вярно, Фино е продал вестника си. Чух за тази сделка. Много му върви на този Фино. Поканих го на вечеря в края на седмицата. Ако искате да ми направите честта и удоволствието да дойдете, заповядайте със съпругите си, здравата ще погуляем. Поканил съм Адел Дюпюн, Дюканж, Фредерик Дю Пти-Мере и моята приятелка госпожица Мийо. Ще падне смях и пиене.

— Дюканж сигурно е притеснен, разбрах, че е загубил делото си.

— Дадох му десет хиляди франка назаем, но той ще ми ги върне, защото „Калас“ ще има успех: подготвих го много старателно! Дюканж е духовит човек и е много способен…

Люсиен не можеше да повярва на ушите си, като слушаше как този човек преценява писателите.

— Корали се наложи — обърна се към него Бролар с тон на меродавен ценител. — Ако се разберем с нея, ще я подкрепя тайно срещу заговора, който й готвят за дебюта й в „Жимназ“. Ето как: ще поставя за нея в галерията добре облечени хора, които ще се усмихват и ще си шепнат, за да предизвикат ръкопляскания. С подобни фокуси се помага на актрисите. Корали ми харесва: сигурно сте доволен от нея, тя е сърдечна жена. О, трябва да знаете, че аз мога да проваля, когото искам…

— Да уредим ли въпроса с билетите? — предложи Лусто.

— Добре, ще ги вземам от дома на господина през първите дни на месеца. Господинът е ваш приятел, нали, ще го поставя при същите условия. Имате пет театъра. Ще ви дават тридесет билета, приблизително седемдесет и пет франка месечно. Може би искате аванс? — запита продавачът на билети и извади от бюрото си касичка, пълна с монети.

— А, не, не — каза Лусто. — Нека тези пари останат у вас за по-тежки дни…

— Господине — продължи Бролар, — тези дни ще отида да поговоря с Корали, ще се разберем с нея.

Люсиен разглеждаше дълбоко удивен, кабинета на Бролар, библиотеката, картините и съвсем приличните мебели. Минавайки през салона, направи му впечатление, че той е обзаведен без простащина и без прекален лукс. Трапезарията му се стори най-добре поддържана и той се пошегува по този повод.

— Бролар е гастроном — забеляза Лусто. — Неговите обеди се споменават в драматичната литература и съответствуват на касата му.

— Имам добри вина — отговори скромно Бролар. — А ето и моите подпалвачи — каза той; по стълбите се чуха тежки стъпки и прегракнали гласове.

Когато излизаше, Люсиен се размина с вонящия взвод на клакьорите и продавачите на билети, всички с каскети, с оръфани панталони, изтъркани рединготи, със съмнителни физиономии, посинели, позеленели, измършавели, неумити, брадясали, със свирепи и същевременно угоднически погледи, паплач, която живее и се плоди по парижките булеварди, която рано сутрин продава секретни верижки и златни накити по за двадесет и пет су, а вечер ръкопляска под полилеите, която, с една дума, се приспособява към най-калните начини на препитание в Париж.

— Идат римляните — каза със смях Лусто, — идва славата на актрисите и на драматурзите. Гледана отблизо, и тя е същата стока като нашата.

— Трудно е — отвърна Люсиен на път към дома си — да запазиш илюзии за каквото и да е в Париж. За всяко нещо се плаща данък, всичко е стока за продан, всичко се фабрикува, дори успехът.

Гости на Люсиен бяха Дориа, директорът на „Панорама“, Матифа и Флорин, Камюзо, Лусто, Фино, Натан, Ектор Мерлен и госпожа Дю Вал-Нобл, Фелисиен Верну, Блонде, Виньон, Филип Бридо, Мариет, Жирудо, Кардо и Флорантин, Биксиу. Поканил беше приятелите си от кръжока. Балерината Тулиа, която имаше слабост към Дю Брюел, също беше дошла, но без херцога. Бяха и собствениците на вестниците, в които сътрудничеха Натан, Мерлен, Виньон и Верну. Всичко тридесет души, защото трапезарията на Корали не можеше да побере повече. Към осем часа под светлината на полилеите мебелите, завесите и цветята придобиха празничния вид, който придава нещо приказно на парижкия разкош. Люсиен, като домакин на този дом, изпита неописуемо щастие, задоволено тщеславие и безгранично упование, без да се запитва вече при какви обстоятелства и кой бе замахнал с вълшебната пръчица. Флорин и Корали, облечени с разточителна и пищна артистичност, се усмихваха на провинциалния поет, прилични на два ангела, натоварени да му отворят дверите на двореца на бляновете. Люсиен се движеше като насън. За няколко месеца само животът му толкова се бе променил, той така бързо бе минал от крайна оскъдица в крайно охолство, че от време на време го обземаше безпокойство, както се случва с хората, когато сънуват, като същевременно съзнават, че спят. Тъй или иначе, очите му съзерцаваха красивата действителност с доверие, което завистниците можеха да изтълкуват като самоувереност. Сам той се беше доста променил. Лицето му беше загубило руменината си благодарение на блажените любовни дни, погледът му беше помътен от нега. Личеше си, че е обичан, както се бе изразила госпожа Д’Еспар. Красотата му печелеше от това. Съзнанието за властта и силата му се четеше по лицето му, озарено от любовта и първите литературни опити. Той гледаше най-сетне право в очите обществото и литературния свят и вярваше, че ще може да шествува сред тях като завоевател. За този поет, устроен така, че да се замисля само под бремето на несгодите, настоящето изглеждаше съвсем безоблачно. Успехът бе надул платната на ладията му, той разполагаше вече със средствата, необходими за осъществяване на плановете му: обзаведен дом, любовница, за която цял Париж му завижда, кола и несметни суми в чекмеджето на писалището му. Душата, сърцето и съзнанието му също се бяха преобразили: той не мислеше вече да подлага под съмнение средствата, след като разполагаше с такива блестящи резултати. Поддържането на подобен начин на живот ще се види толкова съмнително на икономистите, запознати с парижкия живот, че не е излишно да разкрием основата — колкото и неустойчива да беше тя, — върху която се крепеше материалното благополучие на актрисата и нейния поет. Без да поръчителствува официално, Камюзо беше насърчил доставчиците на Корали да й дават стоки на кредит поне три месеца. Конете, прислугата, целият този лукс щеше, значи, да продължи като по чудо за тези две деца, жадни за удоволствия, които се наслаждаваха на всичко до забрава. Корали хвана Люсиен за ръка и му показа предварително трапезарията, украсена с блестящи прибори и свещници с четиридесет свещи, и менюто с истински царски десерт, поръчано у Шове. Люсиен прегърна буйно Корали и я целуна по челото.

— Ще преуспея, моето момиче — каза й той, — и тогава ще те възнаградя за толкова любов и преданост.

— Това няма значение — каза тя. — Кажи ми, доволен ли си?

— Какво повече мога да искам?

— Твоята усмивка ме възнаграждава за всичко — отговори тя, изви се като змия и впи устни в неговите.

Флорин, Лусто, Матифа и Камюзо нареждаха през това време масите за игра. Приятелите на Люсиен започнаха да идват — всички тези хора се наричаха вече негови приятели. Играта на карти продължи от девет часа до полунощ. За свое щастие Люсиен не знаеше никаква игра, но Лусто загуби хиляда франка и поиска назаем от Люсиен, който не можеше да му откаже. Към десет часа дойдоха Мишел, Фюлжанс и Жозеф. Люсиен се оттегли с тях в един ъгъл, но забеляза студените им и сериозни, за да не кажем принудени изражения. Д’Артез довършвал книгата си и затова не можел да дойде. Леон Жиро се занимавал с първия брой на списанието си. Кръжокът беше изпратил само тримата артисти, защото другите щяха да се чувствуват съвсем не на мястото си на подобно пиршество.

— И така, драги мои — каза Люсиен с леко превъзходство, — ще се убедите, че малкият шегаджия може да стане голям политик.

— Много ще ми бъде драго, ако съм се излъгал — каза Мишел.

— Ще живееш с Корали, докато намериш нещо по-добро ли? — попита Фюлжанс.

— Да — отговори Люсиен привидно чистосърдечно. — Корали имаше един нещастен стар търговец, който я обожаваше, но го изгони. По-щастлив съм от брат ти Филип, който не знае как да се справи с Мариет — добави той и погледна към Жозеф Бридо.

— Изобщо — поде Фюлжанс — ти си вече като другите и ще си пробиеш път.

— Но за вас ще си остана същият в каквото и положение да се намирам — отговори Люсиен.

Мишел и Фюлжанс се спогледаха с подигравателна усмивка, която не убягна на Люсиен, и той схвана колко глупаво прозвучаха думите му.

— Корали е възхитително красива — възкликна Жозеф Бридо. — Какъв чудесен портрет може да й се направи!

— И при това е добросърдечна — отговори Люсиен. — Честна дума, ангелска душа. Направи й портрет. Вземи я, ако искаш, за модел на твоята венецианка, която отива при сенатора, водена от една старица.

— Всички влюбени жени са ангели — забеляза Мишел Кретиен.

В този момент Раул Натан се спусна към Люсиен в изблик на приятелски чувства, хвана двете му ръце и ги стисна сърдечно.

— Драги приятелю — каза той, — вие сте не само талантлив, но имате и сърце, нещо, което днес е по-рядко от гения. Вие сте предан на приятелите си. Аз съм ваш на живот и на смърт и никога няма да забравя какво направихте тази седмица за мене.

Силно зарадван от ласкателството на прочутия вече автор, Люсиен погледна тримата си приятели от кръжока с явно чувство за превъзходство. Излиянията на Натан се дължаха на това, че Мерлен му бе дал да прочете коректурите на Люсиеновата статия, която щеше да излезе във вестника на следния ден.

— Аз се съгласих да напиша първата критична статия само при условие, че пак аз ще й отговоря. Можете напълно да разчитате на мене — прошепна Люсиен на ухото му.

После той се върна при тримата си приятели от кръжока, очарован от случилото се, което оправдаваше думите, посрещнати с усмивка от Фюлжанс.

— Нека само излезе книгата на Д’Артез, мога да му бъда полезен. Макар и само заради това си заслужава да остана журналист.

— Имаш ли достатъчно свобода на действие? — запита Мишел.

— Имам я, доколкото съм необходим — отвърна Люсиен привидно скромно.

Към полунощ гостите насядаха около масата и оргията започна. Разговорите у Люсиен бяха по-волни, отколкото у Матифа, защото никой не подозираше огромното различие между тримата пратеници на кръжока и представителите на вестниците. Тези млади умове, толкова покварени от навика да бъдат „за“ и „против“, започнаха да спорят, замеряйки се с най-страшните аксиоми на юриспруденцията, които се зараждаха по онова време във вестникарските редакции. В желанието си да запази възвишения характер на критиката, Клод Виньон се обяви против тенденцията на малките вестници да се занимават предимно с личността на авторите, като заяви, че няма да мине много време и самите писатели ще престанат да уважават себе си. Лусто, Мерлен и Фино открито поеха защитата на системата, наречена на журналистически жаргон „шега“, поддържайки, че чрез нея могат да се познаят дарованията.

— Всеки, който устои на това изпитание, ще бъде действително силен човек — заяви Лусто.

— Впрочем — извика Мерлен — по време на чествуванията на великите хора необходимо е да има около тях, както около римските триумфатори, хор от ругатни.

— Тогава — каза Люсиен — всички, на които се подиграваме, ще повярват в тържеството си!

— Че тебе какво те засяга! — възкликна Фино.

— Ами сонетите ни — каза Мишел Кретиен, — нима те няма да ни донесат тържеството на Петрарка?

— И Лаура^[33] има известна заслуга — подметна Дориа, чиято игрословица предизвика общи акламации.

— Faciamus experimentum in anima vili^[34] — отговори усмихнато Люсиен.

— И горко на онези, за които вестниците не споменат нищо или на които поднесат още в самото начало венци! Те ще си останат уединени като светци в ниши и никой няма да им обърне ни най-малко внимание — каза Верну.

— Ще им кажат, както Шансене на маркиз Дьо Жанлис, който се заглеждал любовно в жена му: „Отмини, човече, ти си получил вече своето“ — каза Блонде.

— Във Франция успехът убива — каза Фино. — Ние толкова си завиждаме едни на други, че умишлено забравяме и караме и другите да забравят чуждите успехи.

— Истината е, че противоречието дава живот на литературата — каза Клод Виньон.

— Както в природата, където животът се заражда от две начала, борещи се едно срещу друго! — възкликна Фюлжанс. — Победата на едното означава смърт за другото.

— Както и в политиката — добави Мишел Кретиен.

— Ние току-що доказахме този принцип на практика — каза Лусто. — Тази седмица Дориа ще продаде две хиляди екземпляра от книгата на Натан. Защо? Защото охулената книга ще бъде добре защитена.

— Може ли с такава статия да не се разпродаде едно издание? — извика Мерлен с коректурите на вестника в ръка.

— Прочетете ми статията — каза Дориа. — Аз си оставам книжар навред, дори и когато вечерям.

Мерлен прочете победоносната статия на Люсиен, одобрена с ръкопляскания от всички сътрапезници.

— Кажете сега, можеше ли да се напише тази статия, ако не беше излязла първата? — попита Лусто.

Дориа извади от джоба си коректурите на третата статия и я прочете. Фино изслуша внимателно статията, предвидена за втория брой на списанието си, и в качеството си на главен редактор изрази пресилено възхищението си:

— Господа, ако Босюе живееше в нашия век, едва ли би писал по-добре!

— Съвсем правилно — каза Мерлен. — Босюе днес щеше да бъде журналист.

— Пия за Босюе II! — възкликна Клод Виньон, вдигна чашата си и се поклони иронично на Люсиен.

— Пия за моя Христофор Колумб! — отвърна Люсиен и пи наздравица за Дориа.

— Браво! — викна Натан.

— Това прякор ли е?^[35] — запита злобно Мерлен, гледайки едновременно Фино и Люсиен.

— Ако продължавате така — каза Дориа, — няма да можем да следим разговора ви, а тия господа — добави той и показа Матифа и Камюзо — изобщо няма да разберат нищо. Бонапарт е казал: „Шегата е като памука, ако нишката е много тънка, тя се къса.“

— Господа — каза Лусто, — свидетели сме на едно важно, невероятно, нечувано, действително изненадващо явление: не се ли удивлявате пред бързината, с която нашият приятел се преобрази от провинциалист на журналист?

— Той си е бил роден журналист — заключи Дориа.

— Слушайте, деца — извика тогава Фино и стана с бутилка шампанско в ръка, — ние всички подкрепихме и насърчихме първите стъпки на нашия домакин в попрището, в което той надхвърли нашите надежди. За два месеца само той доказа това с хубавите си статии, известни на всички ни. Предлагам да го покръстим като пълноправен журналист.

— Венец от рози, за да ознаменуваме двойната му победа! — извика Биксиу и погледна многозначително Корали.

Корали даде знак на Беренис и тя отиде да потърси стари изкуствени цветя в кутиите на актрисата. Дебеланата донесе цветята, изплетоха набързо венец от рози, а с останалите накичиха комично най-пияните. Фино, като велик жрец, изсипа няколко капки шампанско върху хубавата руса глава на Люсиен и произнесе тържествено обредните думи:

— В името на гербовия налог, на гаранцията и на глобата те провъзгласявам журналист. Да бъдат леки статиите ти.

— И да не плащаш удръжки за белите полета — каза Мерлен.

В този миг Люсиен забеляза скръбните лица на Мишел Кретиен, Жозеф Бридо и Фюлжанс Ридал, които си взеха шапките и излязоха, изпратени с шумни неодобрения.

— Чудновати християни! — забеляза Мерлен.

— Фюлжанс беше добро момче, но ония другите са му заразили душата.

— Кои? — запита Клод Виньон.

— Неколцина намръщени младежи, които се събират на музикално-философско-религиозни заседания на улица Катр-Ван и се вълнуват за смисъла на човешкия живот… — отговори Блонде.

— Охо!

— Мъчат се да разберат дали човечеството се върти на място — продължи Блонде, — или върви към напредък. Доста бяха затруднени дали да изберат правата или кривата линия, не намериха смисъл в библейската троица и тогава им се явил пророк, който се произнесъл в полза на спиралата.

— Други хора, които се събират заедно, биха могли да измислят по-опасни глупости — извика Люсиен в желанието си да защити кръжока.

— Ти смяташ, че тези теории са безобидни приказки — обади се Фелисиен Верну, — но идва ден, когато те се превръщат в пушечни изстрели и гилотини.

— Засега — каза Биксиу — те само търсят вдъхновяващата сила на шампанското, хуманитарния смисъл на панталоните, малката пружинка, която движи света. Събират пропаднали величия като Вико, Сен-Симон, Фурие. Страх ме е, че ще завъртят ума на горкия ми Жозеф Бридо.

— Заради тях — каза Лусто — моят съгражданин и съученик Бианшон страни от мене…

— Не преподават ли гимнастика и ортопедия на умовете? — попита Мерлен.

— Не е изключено — отговори Фино, — щом Бианшон споделя бълнуванията им.

— Това няма да му попречи да стане голям лекар — каза Лусто.

— Водачът им е Д’Артез, нали? — каза Натан. — Един дребничък младеж, който всички ни ще погълне!

— Той е гениален! — извика Люсиен.

— Предпочитам испанско вино — засмя се Клод Виньон.

В този миг всеки разкриваше пред другия характера си. Започнат ли умни хора да откровеничат, да поднасят ключа на сърцата си, те положително са изпаднали под властта на виното. Един час по-късно всички сътрапезници, станали най-добри приятели на света, се провъзгласяваха взаимно за велики хора, силни мъже, личности с многообещаващо бъдеще. Люсиен, като домакин, бе останал със сравнително бистър ум: той слушаше внимателно софизмите, поглъщаше ги жадно и те довършиха напълно покварата му.

— Деца — заяви Фино, — либералната партия е принудена да съживи полемиката си, защото в този момент няма какво да се каже против правителството. А можете да си представите колко е неудобно това за опозицията. Кой от вас се наема да напише брошура, в която да се застъпи за възстановяване правото на първородния, та да имаме повод да вдигнем вой против тайните намерения на двореца? Брошурата ще се заплати добре.

— Аз — каза Ектор Мерлен, — още повече, че споделям това мнение.

— Твоята партия ще каже, че я компрометираш — възрази Фино. — Фелисиен, заеми се ти с тази работа. Дориа ще издаде брошурата, а ние ще запазим тайната.

— Колко ще платят? — запита Верну.

— Шестстотин франка! Подпиши се „граф К…“.

— Дадено! — каза Верну.

— Значи, ще приложите и в политиката прословутата „патица“ — забеляза Лусто.

— Това е делото Шабо^[36], пренесено в сферата на идеите — поде Фино. — Приписваш всевъзможни намерения на правителството, а след това насъскваш общественото мнение срещу него.

— Винаги се удивлявам, че правителството изоставя идейното ръководство на негодници като нас — забеляза Клод Виньон.

— Ако правителството извърши глупостта да излезе на арената — продължи Фино, — няма да му дадем да си поеме дъх. Ако се покаже засегнато, ще влошим още повече положението му, ще настроим масите против него. Вестникът не рискува нищо, докато властта винаги рискува да загуби всичко.

— Франция направо няма да съществува истински до деня, когато вестникът не бъде поставен извън законите — възрази Клод Виньон. — Вие ежечасно напредвате — каза той на Фино. — Напът сте да станете йезуити, но без тяхната вяра, определена цел, дисциплина и единство.

Всички се пръснаха отново по масите за игра. Развидели се и свещите избледняха.

— Приятелите ти от улица Катр-Ван бяха тъжни като осъдени на смърт — каза Корали на любовника си.

— Те бяха всъщност съдиите — обясни й поетът.

— Истинските съдии са по-забавни — отвърна тя.

Люсиен забеляза, че през целия месец времето му беше погълнато от обеди, вечери и приеми. Някакво непреодолимо течение го въвлече във вихрушка от удоволствия и леки занимания. Престана да води сметка за разходите си. Само хората със силна воля притежават способността да се съобразяват с възможностите си сред усложненията на живота. Поетите, слабоволните натури или хората с чисто духовни интереси не притежават този дар. Като повечето журналисти, Люсиен живееше ден за ден, харчеше всичко, каквото изкарваше, без да мисли за разходите, наложени по необходимост от парижкия живот и толкова тежки за бохемите. По външност и държане съперничеше на най-прочутите контета. Като всички фанатици, Корали обичаше да кичи своя идол. Тя се разори, за да предложи на любимия си поет изящното имущество на елегантните младежи, което така бе мечтал да притежава при първата си разходка из Тюйлери. Люсиен имаше сега чудни бастуни, прелестен лорнет, диамантени копчета, халкички за сутрешните си вратовръзки, пръстени с големи камъни и множество приказни жилетки, подходящи по цвят на различните му костюми. Скоро стана истински денди. Когато отиде на обед у немския дипломат, неговата метаморфоза възбуди завистта на всички млади гости, които даваха тон в царството на модата — Дьо Марсе, Ванденес, Ажуда-Пинто, Максим дьо Трай, Растиняк, херцог Дьо Мофриньоз, Боднор, Манервил и други. Мъжете от висшето общество си завиждат не по-малко от жените. Люсиен се озова на масата между графиня Дьо Монкорне и маркиза Д’Еспар, в чест на които се даваше този обед. И двете го отрупаха с внимание.

— Защо напуснахте обществото? — запита го маркизата. — То беше така добре разположено към вас и готово да ви чествува. Трябва да ви се скарам! Дължите ми едно посещение и аз още ви чакам. Онзи ден ви видях в операта, а вие дори не благоволихте да дойдете в ложата ми, дори не ме поздравихте.

— Госпожо, вашата братовчедка толкова недвусмислено се отрече от мене…

— Вие не познавате жените — прекъсна го госпожа Д’Еспар. — Вие оскърбихте най-ангелското сърце и най-благородната душа. Не знаете какво възнамеряваше да направи за вас Луиз и колко деликатно провеждаше своя план. О, тя щеше да успее — добави маркизата в отговор на безмълвното отрицание на Люсиен. — Мъжът й, който умря от преяждане, както му се падаше, рано или късно щеше да й върне свободата. Мислите, че й се е искало да стане госпожа Шардон? Заслужаваше си да извоюва титлата графиня Дьо Рюбампре. Виждате ли, любовта е много тщеславна и трябва да се съчетава, особено в брака, с другите видове тщеславие. Ако ви обичах лудо, толкова, че да ви стана жена, мъчно бих понесла да се казвам госпожа Шардон. Разбирате ме, нали? Вие познавате вече трудностите на живота в Париж и виждате колко заобикалки са нужни, за да постигне човек целта си. Ето защо ще признаете, че Луиз се домогваше до едно благоволение, почти невъзможно за непознат и беден младеж като вас, и трябваше да държи сметка за всичко. Вие сте много умен, но когато ние, жените, обичаме, ставаме по-умни и от най-умния мъж. Братовчедка ми искаше да си послужи с този смешен Шатле… Вие ми доставихте голямо удоволствие, много се смях на статиите ви против него.

Люсиен не знаеше вече какво да мисли. Посветен в измамничествата и коварствата на журнализма, той нямаше понятие за лъжите и лукавствата на висшето общество. Въпреки проницателността си трябваше да получи няколко сурови урока.

— Възможно ли е, госпожо? — каза поетът, чието любопитство беше силно възбудено. — Нима вие не покровителствувате Чаплата?

— В обществото често сме принудени да бъдем вежливи към най-жестоките си врагове, да се преструваме, че се забавляваме с най-скучните хора и да жертвуваме привидно приятелите си, за да можем да им бъдем полезни. Толкова ли сте неопитен още? Искате да пишете, а не познавате най-обикновените лъжи в обществото. Братовчедка ми като че ли ви пожертвува заради Чаплата, но нима това не беше необходимо, за да използува влиянието му във ваша полза? Баронът е много добре поставен при сегашното правителство. Затова ние му доказахме — за да може да се сдобрите един ден, — че вашите нападки до известна степен са полезни за него: правителството го обезщетява, задето го преследвате. Де Люпо казваше напоследък на министрите: „Докато вестниците се подиграват на Шатле, те оставят на мира правителството.“

— Господин Блонде ми даде надежда, че ще имам удоволствието да ви видя у дома — каза графиня Дьо Монкорне на Люсиен, щом маркизата му даде минутка отдих. — Поканила съм няколко художници, писатели и една жена, която много желае да се запознае с вас, госпожица Де Туш, рядко даровита жена, у която сигурно ще отидете. Госпожица Де Туш или Камий Мопен, ако предпочитате псевдонима й, има един от най-забележителните салони в Париж. Тя е извънредно богата. Казали са й, че вие сте толкова красив, колкото и остроумен. И сега умира от желание да ви види.

Люсиен каза, че много й благодари, и погледна със завист Блонде. Между високопоставената светска дама графиня Дьо Монкорне и Корали имаше такава разлика, колкото между Корали и някоя уличница. Тази графиня, млада, красива и духовита, имаше изключително бяла кожа като повечето севернячки. Майка й беше родена княгиня Шербелова. Преди вечерята министърът й беше оказал най-почтително внимание. Маркизата изсмука пренебрежително едно пилешко крилце и пак се обърна към Люсиен.

— Бедната ми Луиз! Толкова много ви обичаше. Тя ми повери мечтите, които лелееше за вашето бляскаво бъдеще. Готова беше да понесе много неща, но какво презрение й засвидетелствувахте, като й върнахте писмата! Ние прощаваме жестокостите, мъж, който ни оскърбява, още мисли за нас, но равнодушието!… Равнодушието е като полярните ледове, то унищожава всичко. Вие загубихте истинско съкровище, и то по ваша вина. Защо трябваше да скъсате? Дори наистина да ви бяха пренебрегнали, не бяхте ли длъжен да се погрижите за бъдещето си, да извоювате името си? Луиз мислеше за всичко това.

— А защо не ми каза нищо? — попита Люсиен.

— Ах, боже мой! Аз я посъветвах да не споделя с вас намеренията си. Между нас казано, като ви видях толкова неопитен в обществото, страхувах се от вас: боях се да не би вашата неопитност и безразсъдна пламенност да попречат на сметките и плановете ни. Припомнете си какъв бяхте тогава. Признайте, че ще бъдете на моето мнение, ако можехте сега да видите изчезналия си двойник. Днес сте съвсем друг човек. В това само се излъгахме. Но кажете ми, ще се намери ли поне един между хиляда души, който да съчетае такива изключителни умствени способности, та да попадне веднага в тон с обществото? Не вярвах, че именно вие сте това удивително изключение. Вие така бързо се преобразихте, така лесно възприехте парижките маниери, че не можах да ви позная преди един месец в Булонската гора.

Люсиен слушаше високопоставената дама с неизразимо удоволствие. Тя произнасяше ласкателните си слова с толкова доверчив, игрив и наивен тон! Като че ли така дълбоко се интересуваше за него, че той повярва в някакво чудо, подобно на чудото от първата му вечер в „Панорама-Драматик“. От онази щастлива вечер всеки му се усмихваше, той смяташе, че младостта му притежава вълшебна сила и затова реши да изпита маркизата, заричайки се да не се поддава на примамки.

— А какви бяха, госпожо, тези ваши планове, превърнали се днес в химери?

— Луиз искаше да издействува от краля указ, който би ви позволил да носите името и титлата Дьо Рюбампре. Искаше да погребе Шардон. Тогава беше лесно да се постигне този пръв успех, истинско богатство за вас, но днес поради вашите убеждения това е почти невъзможно. За вас тези неща може да са предразсъдъци или дребнавости, но ние имаме житейски опит и знаем каква тежест придава титлата граф на един елегантен и очарователен младеж. Нека представят тук на няколко млади англичанки милионерки или богати наследнички господин Шардон и граф Дьо Рюбампре — впечатлението ще бъде съвсем различно. Дори затънал в дългове, графът ще намери отворени обятия и красотата му ще блесне като диамант върху скъп накит. А господин Шардон дори няма да бъде забелязан. Не ние сме създали тези понятия, те господствуват навсякъде, дори сред буржоазията. А сега вие обръщате гръб на щастието. Вижте този красив младеж, виконт Феликс дьо Ванденес, той е един от двамата частни секретари на краля. Кралят обича даровитите хора. Когато този господин пристигна от провинцията, багажът му едва ли беше по-тежък от вашия. Вие сте хиляди пъти по-духовит от него, но принадлежите ли на голям род? Имате ли име? Вие познавате Де Люпо, истинското му име е сходно с вашето, той се казва Шарден и дори за милион не би продал чифлика си в Люпо. Един ден ще стане граф Де Люпо, а внукът му ще бъде голям аристократ. Ако продължавате да вървите по погрешния път, по който сте тръгнали, вие сте загубен. Вижте колко по-мъдър от вас е господин Емил Блонде! Той пише във вестник, който поддържа правителството, гледан е с добро око от силните на деня и може без опасност да дружи с либерали, защото минава за благонадежден. Рано или късно той ще успее, защото е съумял да избере правилно и убежденията, и покровителите си. Хубавата дама, ваша съседка, е родена Дьо Троавил. Тя има в рода си двама перове и двама депутати. Намери си богат мъж заради името си. Домът й е много гостоприемен, тя ще стане много влиятелна и ще раздвижи политическия свят в полза на Емил Блонде. А къде ще ви изведе вашата Корали? След някоя и друга година ще затънете в дългове, изтощен от прекалено много удоволствия. Зле влагате любовта си и зле уреждате живота си. Точно това ми казваше завчера в операта жената, която с такава лекота оскърбявате. Тя е наскърбена, че злоупотребявате с дарованието си и с прекрасната си младост, и не мисли за себе си, а за вас.

— Ах, ако бях сигурен, че казвате истината, госпожо! — възкликна Люсиен.

— А защо бих ви лъгала? — възмути се маркизата и хвърли на Люсиен високомерен и студен поглед, под който той отново се почувствува нищожество.

Силно смутен, Люсиен не поде разговора, а маркизата, обидена, не го заговори повече. Той се засегна, но съзна нетактичността си и реши да я поправи. Обърна се към госпожа Дьо Монкорне, заговори й за Блонде и превъзнесе способностите на младия писател. Графинята остана много доволна от него. Тя го покани — след като госпожа Д’Еспар й даде незабележимо знак — на предстоящия си прием и го запита дали ще му бъде приятно да срещне в дома й госпожа Дьо Баржьотон, която щяла да бъде там въпреки траура си, тъй като това нямало да бъде официален прием, а обикновено събиране на близки приятели.

— Госпожа маркизата твърди — каза Люсиен, — че цялата вина е моя. В такъв случай не аз, а братовчедка й трябва да благоволи да ме види, нали?

— Спрете смешните нападки срещу нея, които при това свързват името й с името на мъж, комуто самата тя се подиграва, и скоро ще сключите мир. Казаха ми, че се смятате обиден от нея, но аз лично я видях много натъжена от раздялата ви. Вярно ли е, че е напуснала провинцията с вас и заради вас?

Люсиен погледна усмихнато графинята, но не посмя да отговори.

— Как можахте да загубите вяра в жена, направила такива жертви за вас? Освен това, умна и хубава, каквато е тя, вие бяхте длъжен да я обичате въпреки всичко. Госпожа Дьо Баржьотон ви обичаше не толкова заради самия вас, колкото заради дарбите ви. Повярвайте ми, жените се влюбват в духа, преди да се влюбят в красотата — завърши тя, хвърляйки крадешком поглед към Емил Блонде.

В двореца на министъра Люсиен забеляза разликата между висшето общество и своеобразния свят, в който живееше от известно време. Между блясъка на тези два свята нямаше нищо общо, никакви допирни точки. Високите тавани, разположението на стаите в този апартамент, един от най-богатите в предградието Сен-Жермен, старата позлата на салоните, пищната украса, истински богатата мебелировка, всичко това му беше чуждо, ново, но той беше свикнал да се приспособява бързо към лукса, затова не прояви външно удивлението си. Държането му беше еднакво далеч от самоувереността и самомнението, както и от прекалената вежливост и раболепието. Поетът се държа отлично и се хареса на всички, които нямаха причини да са враждебно настроени към него, като изключим младите мъже, които му завиждаха за мълниеносното му проникване във висшето общество, за успехите и красотата му. Когато станаха от масата, той предложи ръка на маркиза Д’Еспар и тя не отказа. Като видя, че маркиза Д’Еспар ухажва Люсиен, Растиняк дойде при него като съгражданин и му припомни първата им среща у госпожа Дю Вал-Нобл. Младият благородник ясно търсеше да се сближи с видния човек от родния си край и го покани на обед, като му предложи да го запознае с някои по-известни младежи. Люсиен прие поканата.

— И симпатичният Блонде ще бъде с нас — каза Растиняк.

Министърът се приближи до групата, в която разговаряха маркиз Дьо Ронкрол, херцог Дьо Реторе, Дьо Марсе, генерал Дьо Монриво, Растиняк и Люсиен.

— Отлично — каза той на Люсиен с немското си добродушие, под което криеше опасната си вероломност. — Вие сключихте мир с маркиза Д’Еспар, тя е очарована от вас, а ние знаем колко трудно е да й се хареса човек — добави той, като изгледа всички.

— Да, но тя обожава духовитостта — каза Растиняк, — а славният ми съгражданин има остроумие за износ.

— Той скоро ще разбере с каква лоша търговия се занимава — подхвърли живо Блонде. — Вече идва при нас, скоро ще бъде наш.

Всички около Люсиен подеха в хор тази тема. Сериозните мъже произнесоха важно и гласно няколко дълбокомислени фрази, а младежите се пошегуваха с либералната партия.

— Уверен съм — заяви Блонде, — че първоначално е хвърлил ези-тура за десницата или левицата. Но сега вече е в състояние да избере.

Люсиен си спомни сцената в Люксембургската градина с Лусто и се разсмя.

— Повел се е по ума на някой си Етиен Лусто — продължи Блонде, — драскач в малък вестник, за когото една колона е само петфранкова монета. Той вярва в завръщането на Наполеон и нещо още по-наивно дори, в признателността и патриотизма на господата от левицата. Като потомък на рода Рюбампре, Люсиен трябва да клони към аристократите. Като журналист, той трябва да бъде с властта, иначе никога няма да стане нито Рюбампре, нито държавен секретар.

Дипломатът предложи на Люсиен да играят на вист, но той беше принуден да признае за всеобщо удивление, че не знае тази игра.

— Приятелю — прошепна му Растиняк, — когато дойдете да обядвате у мене, елате малко по-рано, за да ви науча да играете вист: вие излагате кралския ни град Ангулем. Ще повторя думите на Талейран и ще ви кажа, че ако не знаете тази игра, очакват ви доста злощастни старини.

Лакеят въведе Де Люпо, докладчик при Държавния съвет, който оказваше тайни услуги на правителството, хитър и амбициозен човек, който си пъхаше носа навсякъде. Той поздрави привидно приятелски Люсиен, когото беше срещнал вече у госпожа Дю Вал-Нобл, и това заблуди поета. Виждайки в този дом младия журналист, Де Люпо, който в политиката се стремеше да бъде приятел с всички, за да избегне каквато и да било изненада, предположи, че Люсиен ще пожъне и във висшето общество същите успехи, както и в литературата. Той видя в него голям тщеславец и го обсипа с ласкателства, приятелски уверения и любезност, като че ли се познаваха отдавна, за да придаде по-голяма стойност на думите и обещанията си. Де Люпо се ръководеше от правилото да опознае добре хората, от които искаше да се отърве, щом видеше в тях съперници.

И така, Люсиен беше приет добре от висшето общество. Той знаеше колко много дължи на херцог Дьо Реторе, на министъра, на маркиза Д’Еспар, на госпожа Дьо Монкорне и се спря да поговори и с едната, и с другата, преди да си отиде, разгръщайки очарователното си остроумие.

— Какво самомнение! — каза Де Люпо на маркизата, когато Люсиен се отдалечи.

— Ще изгние, преди да е узрял — подметна усмихнато Дьо Марсе. — Навярно имате някакви тайни съображения, за да му завъртите така главата.

Люсиен намери Корали, сгушена в колата си на двора. Беше дошла да го вземе. Той се трогна от нейното внимание и й описа приема. За негово голямо учудване актрисата одобри новите мисли, които си проправяха вече път в главата на Люсиен, и го подтикна да се нареди под правителствените знамена.

— От либералите можеш да очакваш само неприятности. Те постоянно заговорничат. Убиха херцог Дьо Бери, но ще успеят ли да свалят правителството? Никога! С тях няма да постигнеш нищо добро, а в другия лагер ще станеш граф Дьо Рюбампре. Ще им бъдеш полезен, ще те направят пер на Франция, ще се ожениш за богата жена. Стани краен роялист. Между другото така налага добрият тон — добави тя, използувайки по този начин своя висш довод. — Госпожа Дю Вал-Нобл, у която вечерях, ми каза, че Теодор Гайар основава малък роялистки вестник „Ревей“: той ще отговаря на закачките на вашия вестник и на „Мироар“. Според него Дьо Вилел и неговата партия щели да дойдат на власт преди края на годината. Опитай се да използуват тази промяна и се присъедини към тях, докато не представляват още нищо, но не споделяй това с Етиен и другите си приятели, които са способни да ти изиграят някой лош номер.

След една седмица Люсиен се представи у госпожа Дьо Монкорне и изпита много силно вълнение, когато видя отново толкова обичаната някога жена, чието сърце бе пронизал с подигравките си. Луиз също се беше преобразила! Тя беше станала такава, каквато щеше да бъде, ако не беше живяла в провинцията — дама от висшето общество. Носеше траура си с изтънченост и изящество, които издаваха щастлива вдовица. На Люсиен му се стори, че има известен дял в кокетното й държане, и не излъга. Но също като човекоядеца от приказките, той беше вече вкусил прясно месо и цялата вечер се колебаеше между красивата, влюбена, страстна Корали и сухата, високомерна, коравосърдечна Луиз. Той не успя да вземе решение, не можа да пожертвува актрисата заради високопоставената дама. Госпожа Дьо Баржьотон, отново влюбена в красивия и духовит Люсиен, цялата вечер очакваше той да й принесе тази жертва. Но остана с авансите си, със съблазнителните думи и кокетни погледи и напусна салона с неумолимо желание за мъст.

— И така, драги Люсиен — каза тя благосклонно, с истинска парижка изтънченост и благородство, — вие трябваше да бъдете моя гордост, а ме избрахте за първата си жертва. Но аз ви простих, моето момче, защото вярвах, че във вашето отмъщение се таи все още частица любов.

С тези думи, произнесени царствено, госпожа Дьо Баржьотон си възвърна мигом предишното превъзходство. Люсиен, който се смяташе съвършено прав, се оказа виновният. Изобщо не стана дума нито за страшното прощално писмо, с което беше скъсал, нито за причините на скъсването. Високопоставените дами владеят изкуството да омаловажават собствените си провинения, приемайки ги сякаш на шега. Те могат и умеят да заличат всичко само с една усмивка, само с един въпрос, преструвайки се на изненадани. Не си спомнят нищо, намират обяснение за всичко, учудват се, разпитват, тълкуват, преувеличават, спорят и най-сетне премахват вината си, както се маха петно, като го сапунисате леко. Знаете отлично, че са черни, но тутакси стават бели и невинни. Колкото до самия вас, цяло щастие ще бъде, ако не се почувствувате обвинен в непростимо престъпление. За миг Люсиен и Луиз си бяха възвърнали някогашните взаимни илюзии и бяха повели приятелски разговор. Но Люсиен, опиянен от удовлетворено тщеславие, опиянен от връзката си с Корали, която, защо да не признаем, улесняваше живота му, не можа да отговори ясно на колебливия въпрос на Луиз: „Щастлив ли сте?“ Едно меланхолично „не“ би осигурило преуспяването му. Той си въобрази, че ще бъде по-оригинален, ако опише Корали. Каза, че тя го обича безкористно, наговори изобщо всички глупости, свойствени на влюбен мъж. Госпожа Дьо Баржьотон прехапа устни. Всичко беше казано. Госпожа Д’Еспар се приближи до братовчедка си, придружена от госпожа Дьо Монкорне. Люсиен се почувствува едва ли не героят на този прием: той бе ухажван, ласкан, чествуван от трите дами, които го омотаха безкрайно ловко в мрежите си. И така успехът му в това прекрасно блестящо общество беше равен на успеха му в журнализма. Госпожа Д’Еспар и госпожа Дьо Баржьотон го представиха на хубавата госпожица Де Туш, прочута под името Камий Мопен. Тя го покани на вечеря в сряда и явно се развълнува от неговата с право превъзнасяна красота. Люсиен се опита да докаже, че духовитостта му надхвърля красотата му. Госпожица Де Туш изрази своето възхищение с наивна игривост и живо повърхностно приятелство, на което се поддава всеки, който не познава основно парижкия живот — толкова непрекъснатите наслади и навикът правят хората в Париж жадни за нещо ново.

— Ако тя ме харесва, колкото и аз нея — каза Люсиен на Растиняк и на Марсе, — можем да скъсим романа…

— И двамата премного добре умеете да пишете романи, за да можете да ги изживеете — отговори Растиняк. — Възможна ли е любов между двама писатели? Непременно ще настъпи момент, когато ще си разменят остри думи.

— Във всеки случай идеята ви не е лоша — засмя се Дьо Марсе. — Вярно, че тази прелестна госпожица е вече тридесетгодишна, но тя има почти осемдесет хиляди франка доход. Чаровна и капризна е, а красотата й явно ще се запази за дълго. Корали е глупавичко същество, драги, бива я за първо стъпало, защото един хубав младеж не може да остане без любовница. Ако обаче не завоювате някоя хубава дама от обществото, с течение на времето актрисата ще ви навреди. Хайде, драги, измести Конти, който смята да пее с Камий Мопен. Открай време поезията е имала преднина пред музиката.

Когато Люсиен чу пеенето на госпожица Де Туш и Конти, надеждите му отлетяха.

— Конти пее възхитително — сподели той с Де Люпо.

Люсиен се върна при госпожа Дьо Баржьотон, която го заведе в салона при маркиза Д’Еспар.

— Кажете, не желаете ли да се застъпите за него? — запита госпожа Дьо Баржьотон братовчедка си.

— Нека господин Шардон постъпи така, че покровителите му да могат да го закрилят без неудобство — заяви маркизата високомерно и едновременно мило. — Ако иска да получи указа, който ще му позволи да изостави жалкото име на баща си и да вземе името на майка си, не трябва ли поне да се присъедини към нас?

— За по-малко от два месеца ще го сторя — каза Люсиен.

— Добре — каза маркизата, — ще говоря с баща си и с вуйчо си, които са на служба при краля, те ще ходатайствуват за вас пред канцлера.

Дипломатът и двете дами бяха отгатнали правилно слабото място на Люсиен. Замаян от аристократическия блясък, поетът се чувствуваше неизказано унижен, щом го назовяха Шардон, виждайки, че в салоните влизат само мъже със звънки имена, предшествувани от титли. Това страдание се повтаряше навсякъде, където се появяваше през последните дни. Освен това той изпитваше не по-малко неприятно чувство и когато трябваше да изпълнява задълженията, свързани с професията му, след като предната нощ е бил във висшето общество, където се представяше прилично с колата и с прислугата на Корали. Той се научи да язди, за да може да препуска с коня си край колите на госпожа Д’Еспар, на госпожица Де Туш и на графиня Дьо Монкорне, привилегия, която му се бе сторила така завидна в първите дни на престоя му в Париж. Фино с удоволствие достави на редактора си пропуск за операта, където Люсиен загуби доста вечери, но в замяна на това се числеше вече към елегантния свят на своето време. И той на свой ред покани Растиняк и приятелите си от висшето общество, но допусна голяма грешка, като даде вечерята у Корали. Беше премного млад, премного поет и премного неопитен, за да схване отсенките в светските отношения: пък и можеше ли една актриса, прекрасна девойка, но без никакво възпитание, да го научи на светски маниери? Провинциалистът доказа по най-очебиен начин пред тези млади мъже, които бяха зле настроени към него, преплетените интереси между актрисата и него, нещо, на което всеки млад човек завижда дълбоко в себе си, но порицава гласно. Още същата вечер Растиняк пусна най-злостни подигравки по този повод, макар че и той се задържаше във висшето общество по подобен начин, с тази разлика обаче, че не даваше нищо да се разбере и можеше да заклейми като клевета всяка клюка по свой адрес. Люсиен бързо научи да играе вист. Играта стана негова страст. В страха си от съперница Корали не само не го спря, но насърчи разсипничеството му, заслепена като всяка безумно влюбена жена, която вижда само настоящето и жертвува всичко, дори и бъдещето, пред моментната наслада. Истинската любов много прилича на детската възраст по безразсъдност, неблагоразумие, прахосничество, смях и плач.

По онова време процъфтяваха известен кръг младежи, богати и бедни, всички безделници, „хора на живота“, които действително живееха невероятно безгрижно, ненаситни чревоугодници и още по-ненаситни пиячи. Всичките невъобразими прахосници, готови на най-просташки шеги в своето лудешко съществуване, те не се спираха пред нищо, гордееха се с нелепостите си, макар все пак да не излизаха извън известни граници. Лудориите им впрочем бяха толкова забавни, че човек не можеше да не им прости. Няма по-ярко доказателство за робството, на което Реставрацията беше осъдила младежите. Младите хора, които не знаеха просто как да използуват силите си, ги пръскаха не само по вестниците, по заговори, в литературата и в изкуството, но ги пилееха в най-странни крайности, защото млада Франция преливаше от жизненост и разцвет на силите. Тази прекрасна младеж се стремеше към власт и забавления, защото беше дейна, тя се стремеше към съкровища, защото беше артистична, стремеше се да съживи чувствата си, защото беше без работа. Младите, с една дума, търсеха своето място под слънцето, а политиката не им даваше нищо. Почти всичките тези „хора на живота“ бяха богато надарени. Едни похабиха способностите си в този бурен живот, други успяха да ги запазят. Най-известният от цялата компания, Растиняк, успя, воден от Дьо Марсе, да се насочи към сериозно поприще, където се отличи. Шегите на тези млади хора бяха толкова популярни, че послужиха за сюжети на няколко водевилни пиеси. Въведен от Блонде в тези разточителни среди, Люсиен блесна редом с Биксиу, един от най-злостните умове и пръв подигравчия на тази епоха. Цялата зима животът на Люсиен беше денонощно опиянение, прекъсвано от лека журналистическа работа. Той продължи поредицата малки статии и му бяха нужни грамадни усилия, за да напише от време на време по някоя хубава страница добре обмислена критика. Но сериозните занимания бяха изключения и той се залавяше за тях само когато нуждата го заставяше. Обедите, вечерите, забавленията, приемите във висшето общество, играта на карти отнемаха цялото му време, а Корали поглъщаше остатъка. Люсиен си беше наложил да не мисли за утрешния ден. Впрочем и неговите мними приятели живееха като него: получаваха добри възнаграждения за книжарски реклами, парични премии за статии в подкрепа на дръзки спекулации, изяждаха, каквото изкарваха, и нехаеха за бъдещето. Приет на равна нога в журналистиката и литературата, Люсиен си даде сметка за големите трудности, с които трябваше да се пребори, ако искаше да се издигне малко повече. Всеки се съгласяваше да го приеме като равен, но никой не признаваше превъзходството му. Поетът неусетно се отказа от литературна слава, въобразявайки си, че политическата кариера е по-достъпна.

— Политиката възбужда по-малко враждебни чувства, отколкото дарованието. Нейните подмолни ходове не привличат ничие внимание — каза му един ден Шатле, с когото Люсиен се беше сдобрил. — Освен това в едно отношение политиката превъзхожда дарбата: тя прави от нищо нещо, докато в повечето случаи неограничените възможности на дарбата правят човека само нещастен.

Водейки това съществуване, в което утрешният ден приличаше неизменно на предишния, в безкрайни оргии и неосъществени проекти за работа, Люсиен преследваше главната си цел: посещаваше редовно висшето общество, ухажваше госпожа Дьо Баржьотон, маркиза Д’Еспар, графиня Дьо Монкорне и не пропускаше нито една от вечерите на госпожица Де Туш. Появяваше се в обществото, преди да отиде на друго развлечение или след като е вечерял с писатели или издатели. Напускаше светските салони, за да отиде на среднощен гуляй по повод някое обзалагане. Усилията да поддържа духовитите парижки разговори и играта на карти поглъщаха малкото идеи и сили, които му оставаха от разгулния живот. Поетът загуби яснотата на ума си и хладния разсъдък, така необходими на парвенютата, които трябва всичко да наблюдават и да проявяват верен усет в постъпките си. Невъзможно му беше да разбере кога госпожа Дьо Баржьотон се връщаше към него и кога се отдалечаваше оскърбена, кога му прощаваше или отново го осъждаше. Шатле прецени възможностите на своя съперник и се сприятели с Люсиен, за да го насърчи в това разпиляване, което похабяваше силите му. Растиняк завиждаше на своя съгражданин и понеже виждаше в Шатле по-сигурен и по-полезен съюзник от Люсиен, взе страната на барона. И така, няколко дни след срещата на ангулемския Петрарка с неговата Лаура Растиняк сдобри поета със стария красавец от Империята, като ги покани заедно на великолепна вечеря в „Роше дьо Канкал“. Люсиен, който редовно се прибираше призори и спеше до обед, не можеше да се откаже от любовната съблазън, която винаги го чакаше вкъщи. Пружините на волята му, системно разхлабвани от леността, която го правеше равнодушен към твърдите решения, взети в мигове на прозрение, когато виждаше положението си в истинската му светлина, съвсем се отпуснаха и скоро престанаха да реагират на силния натиск на мизерията. След като отначало много се радваше, че Люсиен се развлича и дори го насърчаваше, смятайки, че разсипничеството му е залог за вярност и трайна привързаност, защото той беше материално зависим от нея, все пак нежната и кротка Корали има̀ смелостта да го посъветва да не изоставя труда и няколко пъти дори му напомни, че е спечелил съвсем малко през този месец. Двамата влюбени трупаха дългове със застрашителна бързина. Останалите хиляда и петстотин франка от „Маргаритки“ и първите петстотин франка, които бе спечелил Люсиен, бързо се стопиха. За три месеца статиите му донесоха едва хиляда франка, а той си мислеше, че е работил усилено. Люсиен обаче беше вече усвоил приятната философия на „хората на живота“ по отношение на дълговете: дълговете са приемливи за двадесет и пет годишни младежи: само по-късно никой не им ги прощава. Забележително е, че някои наистина поетични, но слабохарактерни хора, погълнати от грижата да предават образно усещанията си, са основно лишени от моралния усет, който би трябвало да придружава всяко наблюдение. Поетите предпочитат да събират впечатления, отколкото да вникват в усещанията на другите и да изследват механизма на чувствата. Люсиен не питаше „хората на живота“ какво става с другарите, които изчезваха, той не се интересуваше какво ще стане в бъдеще с тези мними приятели, някои от които очакваха наследство, други имаха сигурни изгледи, трети бяха признати дарования или хранеха твърда вяра в съдбата, решили напълно съзнателно да заобикалят законите. Люсиен вярваше в своето бъдеще, уповавайки се на дълбокомислените максими на Блонде: „Всичко се нарежда в края на краищата“, „Който няма нищо, нищо не губи“, „Можем да загубим само богатството, което гоним“, „Който плува по течението, все ще стигне донякъде“, „Стъпи ли веднъж в обществото, умният винаги преуспява“.

Теодор Гайар и Ектор Мерлен използуваха тази пълна с удоволствие зима, за да намерят капиталите, необходими за основаването на вестник „Ревей“, чийто пръв брой излезе едва през март 1822 година. Преговорите по тази сделка се водеха у госпожа Дю Вал-Нобл. Тази елегантна и духовита куртизанка, която казваше на гостите си, когато им показваше великолепния си дом: „Ето равносметката^[37] на хиляда и една нощ!“, имаше известно влияние върху банкерите, висшите аристократи и писателите от роялистката партия, свикнали да се събират в салона й, за да обсъждат въпроси, които можеха да се разискват само там. Ектор Мерлен, комуто бяха обещали главното редакторство, щеше да има за своя дясна ръка Люсиен, вече близък негов приятел. На Люсиен бяха обещали също подлистника на един правителствен вестник. Тази промяна в становищата на младежа се подготвяше тайно, сред наслажденията. Това момче си въобразяваше, че е голям политик, криейки изненадващата промяна, и разчиташе много на правителствената щедрост, за да оправи сметките си и да разсее грижите на Корали. Актрисата, вечно усмихната, не издаваше тревогите си, но Беренис, по-смела, казваше всичко на Люсиен. Подобно на всички поети, бъдещият велик човек се замисляше за миг, обещаваше да работи, после забравяше обещанията си и удавяше мимолетната си грижа в нови оргии. Когато Корали съзреше облаци по челото на възлюбления си, тя се сърдеше на Беренис и уверяваше своя поет, че всичко ще се уреди.

Госпожа Д’Еспар и госпожа Дьо Баржьотон чакаха Люсиен да премине окончателно в техния лагер, за да поискат от министъра, чрез Шатле, многоочаквания указ за промяната на името. Люсиен беше обещал да посвети „Маргаритки“ на госпожа Д’Еспар, която изглеждаше твърде поласкана от този израз на уважение, станал твърде рядък, откакто писателите се превърнаха в истинска сила. Люсиен ходеше привечер у Дориа, за да го пита кога ще излезе книгата му, но книжарят винаги се извиняваше с привидно важни съображения. Готвел нови издания, между които нов том от Каналис, естествено Люсиен не можел да го предреди; вторите „Съзерцания“ на Ламартин били под печат и не трябвало да се издават едновременно две еднакво хубави сбирки стихове. Авторът можел да се довери на опитността на своя издател. А междувременно нуждите на Люсиен станаха толкова остри, че той прибягна до Фино, който му отпусна малък аванс срещу бъдещи статии. Когато вечер на масата разказваше на „хората на живота“ колко тежко е материалното му положение, те удавяха грижите му с потоци шампанско и шеги. Дълговете? Няма силен мъж без дългове! Дългове, това ще рече задоволени потребности, ненаситни пороци. Човек преуспява само когато го притисне желязната ръка на нуждата.

— На великите мъже, признателната заложна къща! — викаше Блонде.

— Да искаш всичко, значи да дължиш всичко — заявяваше Биксиу.

— Не, да дължиш всичко, значи да си имал всичко — възразяваше Де Люпо.

„Хората на живота“ съумяваха да докажат на Люсиен, че дълговете му ще бъдат златното копие, с което ще подкара конете, запретнати в колесницата на щастието му. После неизбежно даваха за пример Цезар с неговите четиридесет милиона дългове, Фридрих II, който получавал от баща си по един дукат на месец, и всевъзможни прочути покваряващи примери на велики хора, показани в тяхната порочност, а не във величието на тяхната смелост и възгледи.

Най-сетне няколко кредитори наложиха запор на колата, конете и покъщнината на Корали за суми, възлизащи на четири хиляди франка. Люсиен изтича при Лусто и го помоли да му върне дадените назаем хиляда франка, но Лусто му посочи обгербвани книжа, от които личеше, че и Флорин е изпаднала в положението на Корали. В знак на приятелство обаче Лусто му обеща да направи нужните постъпки и да пласира „Стрелецът на Шарл IX“.

— Как можа Флорин да стигне дотам? — запита Люсиен.

— Матифа се уплаши и го изпуснахме — отговори Лусто, — но ако Флорин пожелае, той скъпо ще заплати за измяната си! Ще ти разкажа всичко.

Три дни след безплодната постъпка на Люсиен пред Лусто двамата влюбени тъжно обядваха край камината в хубавата спалня. Беренис им беше приготвила яйца на очи върху огъня на камината, защото готвачката, кочияшът и другите прислужници си бяха отишли. Не можеха да разполагат с вещите под възбрана. В домакинството не беше останал нито един златен или сребърен предмет или друга ценност. Всичко това представляваше разписки от заложната къща, които образуваха едно поучително томче в малък формат. Беренис беше запазила само два прибора. Малкият вестник оказваше сега неоценима услуга на Люсиен и Корали, защото обуздаваше крояча, модистката и шивачката, които трепереха да не разгневят един журналист, властен да охули предприятията им. Лусто пристигна по време на обеда и извика:

— Ура! Да живее „Стрелецът на Шарл IX“! Успях да продам книги за сто франка и ще си ги разделим братски, деца!

Той даде петдесет франка на Корали и прати Беренис да купи нещо по-питателно.

— Вчера Ектор Мерлен и аз вечеряхме с книжари и подготвихме с ловки намеци продажбата на твоя роман. Ти си в преговори с Дориа, но Дориа е стиснат, не желае да даде повече от четири хиляди франка за две хиляди екземпляра, а ти искаш шест хиляди. Изкарахме те два пъти по-велик от Уолтър Скот. О, ти имаш несравними романи в главата си! Това, което пишеш, не е книга, а готова сделка. Не става дума за обикновен роман, а за цяла поредица! Думата поредица направи силно впечатление. Затова не забравяй ролята си: сега ти работиш едновременно върху „Великата принцеса или Франция под властта на Луи XIV“, „Котийон I или «Първите дни на Луи XV»“, „Кралицата и кардиналът или Франция по време на Фрондата“, „Синът на Кончини или Една интрига на Ришельо“… Тези романи ще бъдат написани върху самата корица. Този начин на действие е познат под името „раздуване на успеха“. Заглавията на въображаеми книги се появяват по кориците, докато се натрапят на читателите и така писателят се прочува много повече с ненаписаните си творби, отколкото с написаните. Тази литературна ипотека се нарича „под печат“. Хайде да се повеселим! Ето ви шампанско. Разбираш ли, Люсиен, нашите хора снощи ме слушаха, отворили широко очи като чинии!… Но какво виждам, вие все още имате чинии?

— Всичките са описани — промълви Корали.

— Ясно, продължавай. Стига да видят един твой ръкопис, книжарите ще повярват, че имаш и всички други. Държат да видят ръкописа ти, като че ли ще го четат. Нека ги оставим да се перчат. Всъщност те никога не четат книгите. Биха ли ги издавали иначе в такова количество? Ектор и аз им дадохме да разберат, че срещу пет хиляди франка ще се съгласиш с три хиляди екземпляра в две издания. Дай ми ръкописа на „Стрелецът“. Другиден ще обядваме у книжарите и здравата ще ги притиснем.

— Кои са те? — запита Люсиен.

— Двама съдружници, добри момчета, доста обиграни в сделките. Казват се Фандан и Кавалие. Единият е бивш пръв помощник във фирмата „Видал и Поршон“, другият е най-ловкият пласьор от Ке-де-з-Огюстен. И двамата започнаха едва преди година. След незначителни загуби от романи, преведени от английски, моите двама юначаги са решили сега да си опитат късмета с наши романи. Носи се слух, че тези търговци на печатана хартия рискуват само чужди капитали, но на тебе, струва ми се, ти е все едно откъде идват парите, които ще получиш.

След два дни двамата журналисти бяха поканени на обед на улица Серпант, в стария квартал на Люсиен, където Лусто все още държеше стаята си на улица Ла Арп. Когато дойде да вземе приятеля си, Люсиен видя, че е в същото състояние, както вечерта, когато за пръв път бе въведен в литературния свят, но сега той никак не се учуди: придобитият опит го беше вече посветил в превратностите в съществуването на журналистите и той разбираше всичко. Нашият прославен провинциалист беше получил, рискувал и проиграл парите за не една статия, като същевременно беше загубил и охотата да ги съчинява. Написал беше доста много колони, следвайки изобретателната тактика, която му бе описал Лусто, докато се спускаха някога от улица Ла Арп към Пале-Роял. Зависим от Барбе и Бролар, той търгуваше с книги и с театрални билети. Не се спираше пред никакви възхвали и пред никакви хули. В този момент изпитваше дори особено удоволствие, че използува докрай Лусто, преди да обърне гръб на либералите, които щеше да атакува и при това много умело, защото ги беше изучил добре. Лусто от своя страна щеше да получи — за сметка на Люсиен — от Фандан и Кавалие петстотин франка комисиона, задето им е завел бъдещия Уолтър Скот. Двамата книжари тъкмо търсеха френския Уолтър Скот.

Съдружието „Фандан и Кавалие“ беше книжарска фирма без всякакъв капитал както много други. Такива фирми се основаваха тогава и ще се основават, докато и търговците на хартия, и печатарите отпускат кредит на издателите и им дават време да изиграят своите седем или осем коза, носещи името издания. И тогава, както и днес, литературните произведения се плащаха с полици, протестирани в срок от шест, девет и дванадесет месеца. Този начин на плащане се обуславяше от самото естество на продажбата, която се уреждаше между самите книжари с още по-дългосрочни полици. Издателите плащаха със същата монета на търговците на хартия и на печатарите, които държаха в ръцете си за една година цяла книжарница безплатно, съставена от дванадесетина или двадесетина книги. При две или три сполучливи издания печалбата от добрите сделки покриваше лошите и книжарите се издържаха, трупайки книга върху книга. Ако всички сделки излезеха съмнителни или ако за тяхно нещастие попаднеха на добри книги, които обаче не можеха да се разпродадат, преди да бъдат одобрени и оценени от истинските читатели, ако шконтирането на ценните им книжа беше неизгодно, ако станеха неплатежоспособни, те спокойно очакваха да ги обявят в несъстоятелност, без да се оплакват, защото бяха предварително подготвени за подобен край. И така, всички шансове бяха в тяхна полза, те залагаха върху зелената маса на спекулацията чужди капитали, а не собствените си пари. Фандан и Кавалие се намираха в същото положение. Кавалие влагаше в предприятието своята опитност, а Фандан хитростта си. Съдружническият капитал заслужаваше в най-висша степен това наименование, защото се състоеше от няколкото хиляди франка, спестени с мъка от любовниците им, от които и единият, и другият си бяха издействували освен това значителни заплати, добросъвестно прахосвани за вечери на журналисти или по театрите, където според тях се сключвали сделките. Тези полумошеници минаваха за много хитри, но Фандан беше по-вероломен от Кавалие. Достоен за името си, Кавалие^[38] пътуваше, а Фандан ръководеше търговските работи в Париж. Това съдружие беше такова, каквото ще бъде винаги съдружието между двама книжари — постоянен двубой.

Съдружниците се бяха настанили в партера на един стар дом на улица Серпант. Кабинетът се намираше в дъното на обширни салони, превърнати в магазини. Двамата книжари бяха издали вече много романи: „Северната кула“, „Търговецът от Бенарес“, „Изворът при гробницата“, „Текели“ — романи от английския писател Галт, който не си проби път във Франция. Успехът на Уолтър Скот беше привлякъл толкова силно вниманието на издателите върху английската литература, че като същински нормандци, те всички бленуваха да завоюват Англия. Търсеха там втори Уолтър Скот, както по-късно други щяха да търсят асфалт в каменистите почви, катран в блатата и печалби в проектираните железопътни линии. Най-голямата глупост на парижките търговци е, че търсят успех в сходни отрасли, когато би трябвало да се обърнат в противоположна посока. Особено в Париж успехът убива успеха. Затова под заглавието „Стрелците, или Русия преди сто години“ Фандан и Кавалие смело пишеха с едри букви: „В духа на Уолтър Скот“. Фандан и Кавалие жадуваха за успех: една хубава книга можеше да им помогне да продадат насъбралите се вързопи. Блазнеше ги възможността от вестникарска реклама, най-важното условие за продажба на книга по онова време, защото извънредно рядко някоя книга се купува от издателя заради нейната стойност, а се публикува по съображения, които нямат нищо общо с достойнствата й. Фандан и Кавалие виждаха в Люсиен преди всичко журналиста, а в книгата му — произведение, чието първо издание би им помогнало да завършат криво-ляво месеца. Журналистите намериха съдружниците в кабинета им с готов договор и подписани полици. Тази бързина учуди Люсиен. Фандан беше дребен човек, с мрачно лице: черти на калмик, ниско чело, чип нос, стиснати устни, черни будни очи, ъгловато лице, неприятен тен, пресипнал глас, с една дума, всички външни белези на истински мошеник. Той смекчаваше обаче това неблагоприятно впечатление със сладникавите си думи и по време на разговора постигаше целта си. Кавалие, по-открит, не приличаше на книжар, а на кондуктор на дилижанс: беше възрус, с червендалесто лице, къс врат и говореше неспирно като всички търговски пътници.

— Няма да спорим — заяви Фандан на Люсиен и Лусто. — Четох ръкописа, истинско литературно произведение, което толкова ми допадна, че вече го предадох в печатницата. Договорът е съставен съобразно с уговорените условия. Впрочем ние никога не се отклоняваме от нашите принципи. Полиците ни са със срок от шест, девет и дванадесет месеца, ще ги шконтирате лесно, а ние ще ви доплатим загубата от шконтото. Запазваме правото да променим заглавието: „Стрелецът на Шарл IX“ не ни харесва. То не възбужда достатъчно любопитството на читателя. Много френски крале са се казвали Шарл, а Средните векове са гъмжали от стрелци. Виж, ако бяхте писали „Войникът на Наполеон“, но „Стрелецът на Шарл IX“… Кавалие ще трябва да изнесе лекция върху историята на Франция за всеки екземпляр, продаден в провинцията.

— Да знаете само с какви хора имаме работа! — възкликна Кавалие.

— По-добре ще бъде да го наречем „Вартоломеевата нощ“ — предложи Фандан.

— „Катерина Медичи или Франция под властта на Шарл IX“ повече напомня заглавията на Уолтър Скот.

— Ще решим, когато свършим печатането — добави Фандан.

— Както искате — каза Люсиен, — стига заглавието да ви харесва.

Прочетоха договора, подписаха го, взеха преписите и Люсиен прибра полиците с голямо задоволство. След това и четиримата се качиха у Фандан, където им поднесоха най-обикновен обед: стриди, бифтеци, задушени бъбреци и сирене „Бри“, но тия ястия бяха придружени от превъзходни вина, донесени от Кавалие, който познаваше един пласьор на вина. Докато ядяха, влезе печатарят, натоварен да отпечата романа. Той изненада Люсиен, като донесе коректурите на първите две страници от книгата му.

— Искаме бързо да отпечатаме романа — каза Фандан на Люсиен, — разчитаме на книгата ви и страшно се нуждаем в момента от успех.

Обедът, започнат малко след дванадесет, завърши едва към пет.

— Къде ще намерим пари? — попита Люсиен Лусто.

— Да отидем у Барбе — предложи Лусто.

Разгорещени и замаяни от виното, двамата приятели забързаха към Ке-де-з-Огюстен.

— Корали е невероятно изненадана от загубата, която е претърпяла Флорин. Едва вчера Флорин е споделила с нея грижите си. Обвинила тебе и толкова била огорчена от загубата, че едва ли не била готова да те изостави — каза Люсиен.

— Това е самата истина — призна Лусто, който не можа да се овладее и се довери на Люсиен. — Драги приятелю, защото ти наистина си ми приятел, Люсиен, тъй като аз ти дължа хиляда франка, а ти досега само веднъж си ми ги поискал. Пази се от комара. Аз щях да бъда щастлив, ако не беше страстта ми към играта. Длъжник съм и на бога, и на дявола. Агентите на търговския съд са по петите ми. Когато отиваме в Пале-Роял, чудя се как да избягна подводните скали.

На жаргона на „хората на живота“ подводни скали са опасните места, където човек може да срещне някой кредитор. Люсиен, който също отбягваше някои улици, познаваше тази маневра, но не знаеше как я наричат.

— Много ли дължиш?

— Дребна работа! — отвърна Лусто. — Три хиляди франка биха ме спасили. Реших да променя начина си на живот; ще престана да играя, но ми се наложи да направя малък шантаж, за да си оправя сметките.

— Това пък какво значи? — запита Люсиен, който за пръв път чуваше тази дума.

— Шантажът е изобретение на английския печат, неотдавна внесено във Франция. Шантажистите са хора, така поставени, че да разполагат с вестниците. Привидно директорът на вестника или главният му редактор не участвуват в шантажите, но си служат с хора като Жирудо или Филип Бридо. Тези bravi издирват разни личности, които по една или друга причина не искат да се говори за тях. Мнозина имат на съвестта си интересни дребни прегрешения. В Париж има немалко съмнителни богатства, придобити по недотам законен начин, а често и с престъпни способи, които биха доставили материал за чудесни анекдоти: например случаят с жандармерията на Фуше, оградила агентите на полицейския префект, които не бяха посветени в тайната за подправените банкноти на Английската банка и се готвеха да заловят печатарите, покровителствувани от самия министър! Или например историята с германците на принц Галатион, аферата Мобрьой, наследството Помбрьотон и други. Шантажистът се снабдява с някой важен документ и иска среща със забогатялата личност. Ако компрометираният не даде известна сума, шантажистът му дава да разбере, че печатът е готов да се залови с него и да разнищи случая. Богаташът се уплашва и наброява парите. Номерът успява. Или пък да предположим, че се впускаш в опасно начинание; то може да бъде провалено с няколко статии: изпращат при тебе един изнудвач, който ти предлага да откупиш статиите. Понякога шантажистите отиват и при министри и уговарят с тях вестникът да осъжда политическите им действия, но да не им отправя лични нападки, или пък се съгласяват да бъдат охулени лично те, но просят пощада за любовниците си. Де Люпо, красивият чиновник, когото познаваш, вечно се занимава с подобни преговори с журналисти. Този мошеник е успял да си създаде отлично положение в сърцето на властта благодарение на връзките си: едновременно е пълномощник на журналистите и пратеник на министрите, търгува с честолюбието на хората. Той разпростира тази търговия и в областта на политиката, подкупва мълчанието на вестниците по някои заеми или по някоя концесия, дадена без обява и без публичен търг, като отпуска известен дял и на хищниците от банката на либералите. И ти направи нещо като шантаж с Дориа: той ти даде три хиляди франка, за да престанеш да пишеш срещу Натан. В осемнадесети век, когато журналистиката беше още в пелени, шантажът се извършваше с памфлети и кралските фаворитки и благородниците плащаха на авторите им, за да ги унищожават. Изобретател на шантажа е Аретино, велик италианец, който принуждавал кралете да му плащат данъци, както вестниците днес принуждават актьорите да им плащат.

— Какъв номер използува срещу Матифа, за да ти даде три хиляди франка?

— Накарах шест вестника да нападнат Флорин. Флорин се оплака на Матифа. Матифа помоли Бролар да открие причината за тези нападки. Фино излъга Бролар. Тъй като извършвах шантажа за негова сметка, Фино заяви на дрогериста, че ти преследваш Флорин в интерес на Корали. Тогава Жирудо отиде при Матифа и му каза поверително, че всичко ще се уреди, ако се съгласи да продаде за десет хиляди франка своята шестинка в списанието на Фино. В случай на успех Фино ми беше обещал три хиляди франка. Отначало Матифа беше склонен да сключи сделката и се зарадва, че ще може да спаси поне десет хиляди франка от тридесетте хиляди, които му се струваха хвърлени на вятъра: защото от няколко дни Флорин му повтаряше, че списанието на Фино не върви и че вместо да получи дивиденти, щели да му поискат нова вноска. Но преди да обяви несъстоятелност, директорът на „Панорама-Драматик“ бил принуден да осребри някои недействителни записи. Той помолил Матифа да му ги пласира и го предупредил в замяна за играта на Фино. Като досетлив търговец, Матифа напусна Флорин, запази шестинката си и сега ни чака на новите си позиции. Сега Фино и аз ревем от отчаяние. Имахме нещастието да атакуваме човек, който не държи на любовницата си, жалък тип, лишен от сърце и душа. За съжаление търговията на Матифа не може да бъде уязвена от печата. Не можем да критикуваме дрогерист, както се критикуват шапки, модни артикули, театри или художествени творби. Какаото, пиперът, боите, опиумът не могат да се обезценят. Флорин е отчаяна. Утре затварят „Панорама-Драматик“ и тя не знае какво ще стане с нея.

— Поради затварянето на театъра Корали след няколко дни ще дебютира в „Жимназ“ — каза Люсиен. — Тя може да помогне на Флорин.

— Изключено! — промълви Лусто. — Корали не е кой знае колко умна, но не е и толкова глупава, че да си заведе съперница! Изобщо нашите работи са страшно объркани. А Фино толкова бърза да си възвърне тази шестинка…

— Защо?

— Сделката е чудесна, драги. Има вероятност да препродаде списанието за триста хиляди франка. С шестинката на Матифа той ще има цяла третинка, плюс комисионата, обещана от съдружниците му, която ще раздели с Де Люпо. Затова аз ще му предложа друг шантаж.

— Значи, шантажът е: „Кесията или животът“.

— Нещо повече: „Кесията или честта“. Завчера един малък вестник, на чийто собственик бяха отказали кредит, писа, че украсеният с диаманти часовник на виден парижанин се намирал по незнайни пътища в ръцете на един войник от кралската гвардия и обеща да разкаже това необикновено приключение, достойно за „Хиляда и една нощ“. Видната личност побързала да покани на вечеря главния редактор. Не зная какво е спечелил редакторът, но съвременната история загуби анекдота за часовника. Видиш ли печатът да напада ожесточено някои силни хора, знай, че зад тези нападки се крият отказани парични или други услуги. Богатите англичани са най-чувствителни спрямо шантажи, които засягат частния им живот. Те доставят значителни тайни приходи на английския печат, много по-покварен от нашия. Ние сме деца пред тях! В Англия мнозина плащат по пет-шест хиляди франка за някое компрометиращо писмо и го препродават още по-скъпо.

— Как смяташ да изнудиш Матифа? — запита Люсиен.

— Слушай, драги — поде Лусто, — този мръсен бакалин е писал на Флорин доста интересни писма: правопис, стил, мисли, всичко е невъобразимо комично. Матифа страшно се бои от жена си. Без да споменаваме името, за да не може да се оплаче, ние можем да го уязвим в самото му домашно огнище, където си въобразява, че е в пълна безопасност. Представи си само как ще побеснее, когато прочете първия подлистник от малък роман за съвременните нрави, озаглавен „Любовните приключения на един дрогерист“, и когато най-честно бъде предупреден, че редакторите на еди-кой си вестник случайно са се натъкнали на писма, в които той говори за „малкия Купидон“, в които пише „сякога“ вместо „всякога“ и уверява, че Флорин му „помага да прекоси пустинята на живота“, от което може да се заключи, че я смята за камила. С една дума, тази смешна кореспонденция безкрайно ще развесели абонатите през идните две седмици. Ще го заплашим, че с едно анонимно писмо жена му ще бъде посветена в тази комична авантюра. Дали Флорин ще се съгласи да участвува открито в изнудването на Матифа? Тя все още има принципи, тоест храни още надежди. Може би пази писмата за себе си и иска да получи своя дял. Тя е хитра, аз съм я учил. Когато обаче разбере, че с търговския съд няма шега, когато Фино й направи приличен подарък или й обещае нов ангажимент, сигурно ще ми даде писмата и аз ще ги предам на Фино срещу пари в брой. Фино ще даде кореспонденцията на вуйчо си и Жирудо ще принуди дрогериста да капитулира.

Тази изповед накара Люсиен да се опомни. Той си помисли преди всичко, че приятелите му са крайно опасни, после разсъди, че не трябва да скъсва с тях, защото не е изключено да има нужда от тяхното страшно въздействие, в случай че госпожа Д’Еспар, госпожа Дьо Баржьотон и Шатле не сдържат думата си. Етиен и Люсиен бяха вече на кея пред жалкия дюкян на Барбе.

— Барбе — обърна се Етиен към книжаря, — имаме записи за пет хиляди франка, издадени от Фандан и Кавалие със срок шест, девет и дванадесет месеца. Ще можете ли да ги шконтирате?

— Ще ги взема за хиляда екю — заяви невъзмутимо Барбе.

— Хиляда екю — извика Люсиен.

— Никой няма да ви даде повече — каза книжарят. — До три месеца тия господа ще фалират. Те имат обаче две ценни произведения, които мъчно ще продадат, и тъй като не могат да чакат, аз ще ги купя в брой и ще им върна полицата: по този начин ще купя стоката две хиляди франка по-евтино.

— Съгласен ли си да загубиш две хиляди франка? — попита Етиен.

— За нищо на света! — възкликна Люсиен, ужасен от тази първа сделка.

— Грешиш — забеляза Етиен.

— Никой няма да шконтира полиците им — каза Барбе. — Книгата на господина е последната карта на Фандан и Кавалие. Тя се печата наистина, но екземплярите ще останат като залог у печатаря. Ако книгата има успех, те ще проживеят още шест месеца, но рано или късно ще се провалят! Ако тия приятели можеха да продават толкова книги, колкото чашки обръщат! За мене техните полици представляват търговска сделка и затова ви давам повече от всеки друг шконтьор, който ще се запита колко струва всеки подпис. Изкуството на шконтьора е да разбере дали три подписа могат да дадат по тридесет на сто в случай на фалит. Вие предлагате само два подписа, а всеки от тях не струва и десет на сто.

Двамата приятели се спогледаха, удивени от разсъжденията на този простак, който с две думи им обясни цялата същност на шконтото.

— Без много приказки, Барбе — каза Лусто. — При кого да отидем?

— Дядо Шабоасо на Ке Сен-Мишел е уредил последната месечна сметка на Фандан. Ако не приемате моето предложение, идете при него. Но вие пак ще се върнете при мене и тогава ще ви дам само две хиляди и петстотин франка, да знаете!

Етиен и Люсиен се спуснаха към Ке Сен-Мишел и се спряха пред една къща в дъното на двора, където живееше Шабоасо, един от шконтьорите на книжарите. Намериха го на втория етаж, в апартамент, обзаведен по най-оригинален начин. Този дребен банкер, вече милионер, обичаше гръцкия стил. Корнизът на стаята беше гръцки. Съвсем строгото легло беше от времето на Империята, когато всички мебели се работеха в този стил: с пурпурни завеси, драпирани край стената по гръцки маниер, като фон на картина от Давид. Креслата, масите, лампите, факлите и дори най-малките подробности, подбирани търпеливо из мебелните магазини, се отличаваха с тънкото, крехко, но елегантно изящество на древността. Тази фина старинна обстановка беше в странно противоречие с нравите на шконтьор. Трябва да отбележим, че най-големите чудаци се срещат между хората, които се занимават с парични спекулации. Те са до известна степен безпътници на мисълта. Разполагащи с неограничени възможности и затова преситени от всичко, те полагат грамадни усилия да превъзмогнат равнодушието си. Който умее да ги анализира, непременно ще открие в някое кътче на душата им някаква мания, която ги прави уязвими. Шабоасо явно се беше окопал в древността като в непревзимаема крепост.

— Достоен е за името си^[39] — забеляза усмихнато Етиен на Люсиен.

Шабоасо, дребен човек с напудрена коса, със зеленикав редингот, с жълта жилетка, къси черни панталони, шарени чорапи и скърцащи обувки, взе полиците, разгледа ги и ги върна важно на Люсиен.

— Фандан и Кавалие са отлични момчета, не са глупави, но аз не разполагам с пари — заяви той сладникаво.

— Приятелят ми ще се съгласи и с по-високо шконто.

— Няма да взема тези записи, каквито и условия да ми предлагате! — каза дребният човек, чиито думи пресякоха Лусто, както ножът на гилотината отсича главата на осъдения.

Двамата приятели си тръгнаха. Минавайки през чакалнята, съпроводени от благоразумния Шабоасо, Люсиен съгледа куп книги, купени от шконтьора, бивш книжар, между които и книгата на архитекта Дюсерсо върху кралските дворци и прочутите замъци на Франция, чиито планове са дадени с голяма точност.

— Продавате ли тази книга? — попита Люсиен.

— Да.

И Шабоасо мигом се превърна от шконтьор в книжар.

— Каква е цената?

— Петдесет франка.

— Скъпа е, но ми е нужна. Аз обаче имам само полиците, а вие не ги искате.

— Имате една полица за петстотин франка с шестмесечен срок, ще я взема — каза Шабоасо, който навярно дължеше на Фандан и Кавалие приблизително същата сума по някое недоизплатено бордеро.

Двамата приятели се върнаха в гръцката стая и Шабоасо написа малко бордеро с шест на сто лихва и шест на сто комисиона, всичко тридесет франка отбив. Прибави петдесет франка за книгата на Дюсерсо и извади от касата си, пълна с петфранкови монети, четиристотин и двадесет франка.

— Чуйте, господин Шабоасо, или всичките ни записи са добри, или всичките са лоши, защо не ни шконтирате и другите?

— В дадения случай не шконтирам, а просто ви улеснявам да купите нещо — забеляза Шабоасо.

Етиен и Люсиен продължаваха да пускат шеги по адрес на Шабоасо, без да проумяват постъпката му, когато стигнаха у Дориа. Лусто помоли Габюсон да им препоръча някой шконтьор. Двамата приятели взеха веднага кола и отидоха на булевард Поасониер, снабдени с препоръчително писмо от Габюсон, който ги предупреди, че ще се срещнат с най-странния чудак на света.

— Ако Саманон не вземе полиците ви, няма да намерите човек да ви ги шконтира! — каза им той.

Книжар в партера, търговец на дрехи на първия етаж, продавач на забранени картини на втория, Саманон отпускаше и заеми срещу заложени вещи. Нито един от героите на Хофмановите романи, нито един от зловещите скъперници на Уолтър Скот не можеше да се сравни с това, което парижките социални условия си бяха позволили да направят от този човек, доколкото Саманон можеше да се счита за човек. Люсиен неволно отстъпи ужасен, когато застана пред това дребно, мършаво старче, чиито кости сякаш всеки миг щяха да пробият съвсем ощавената му кожа, осеяна с множество зелени и жълти петна, каквито ще видите по картините на Тициан или Веронезе, ако ги гледате отблизо. Едното око на Саманон беше неподвижно и ледено, а другото — живо и блестящо. Скъперникът, който като че ли си служеше с мъртвото око при шконтото, а с другото продаваше порнографските си картини, носеше плоска черна перука с червеникави отблясъци, изпод която се подаваха бели косми. Застрашително изпъкнало жълто чело, съвършено хлътнали бузи над издадени напред челюсти, още бели зъби, щръкнали навън като зъби на прозяващ се кон. Контрастът между очите и застиналата в гримаса уста му придаваше доста свирепо изражение. Космите на брадата му, твърди и остри, навярно бодяха като игли. Къс, износен редингот, направо изгнил на гърба му, черна избеляла вратовръзка, протрита от брадата, шия, набръчкана като шия на пуяк — цялата му външност показваше ясно, че той никак не се старае да смекчи с по-грижливо облекло зловещата си физиономия. Двамата журналисти го завариха седнал зад невероятно мръсен тезгях. Той отлепваше етикетите от стари книги, купени вероятно при разпродажба. След като размениха с поглед хилядите въпроси, които извикваше съществуването на подобна личност, Люсиен и Лусто го поздравиха и му подадоха писмото на Габюсон и полиците на Фандан и Кавалие. Докато Саманон четеше, в тъмния дюкян влезе човек с много интелигентно лице, облечен в тесен редингот, който изглеждаше скроен от ламаринен покрив — така се беше втвърдил от хилядите най-разнородни кръпки.

— Трябват ми фракът, черният панталон и копринената жилетка — каза той на Саманон и му подаде едно картонче с номер.

Саманон дръпна медната дръжка на един звънец и веднага се появи една жена, навярно нормандка, ако се съди по свежестта й.

— Донеси дрехите на господина — каза той и подаде ръка на писателя. — Истинско удоволствие е да се работи с вас, но един ваш приятел ми доведе някакъв хлапак, който дяволски ме изигра.

— Изиграли го! — каза мъжът, посочвайки с комичен жест Саманон на двамата журналисти.

Този интересен човек плати франк и половина, както плащат неаполитанските lazzaroni, за да получат за един ден само празничните си дрехи от заложната къща. Жълтата попукана ръка на шконтьора взе парите и ги пусна в касата на писалището.

— Що за търговия правиш? — попита Лусто големия художник, който под въздействието на опиума съзерцаваше вълшебни дворци, но не искаше или не можеше да създаде нищо.

— Този човек отпуска по-големи заеми, отколкото заложните къщи и при това проявява чудовищна щедрост: разрешава ни да си вземаме дрехите, когато се налага да бъдем прилично облечени — отговори той. — Днес ще вечерям с приятелката си у братя Келер. По-лесно ми е да намеря тридесет су, отколкото двеста франка, и идвам да си взема официалното облекло, което от шест месеца насам е донесло поне сто франка на този милосърден лихвар. Саманон погълна вече библиотеката ми книга по книга.

— И стотинка по стотинка — изсмя се Лусто.

— Давам ви хиляда и петстотин франка — заяви Саманон на Люсиен.

Люсиен подскочи, сякаш лихварят беше пронизал сърцето му с нажежен ръжен. Саманон внимателно разглеждаше полиците и се взираше в сроковете.

— При това най-напред трябва да видя Фандан. Той трябва да ми даде книги в залог. Самият вие не струвате кой знае колко — каза той на Люсиен, — живеете с Корали и покъщнината ви е описана.

Лусто погледна Люсиен, който прибра полиците, изскочи на булеварда и процеди през зъби:

— Не е ли той самият сатана?

Поетът погледа няколко мига малкия дюкян, който навярно будеше насмешка у всички минувачи, защото беше толкова жалък, малките рафтове с надписани книги бяха толкова евтини и груби, че всеки се питаше: „Каква ли търговия се върши тук?“

След малко знаменитият непознат, който десет години по-късно взе участие в огромното, но непочиващо на солидна основа начинание на сенсимонистите, излезе чудесно облечен, усмихна се на двамата журналисти и тръгна с тях към пасажа Панорама, за да довърши тоалета си при един ваксаджия.

— Видите ли Саманон да влиза у някой книжар, търговец на хартия или печатар, да знаете, че с тях е свършено — заяви художникът на двамата писатели. — Саманон е един вид гробар, който идва да вземе мярка за ковчега.

— Няма да успееш да шконтираш записите си — каза Етиен.

— Когато Саманон откаже — каза непознатият, — никой не приема. Той е ultima radio^[40]. Саманон е оръдие на Жигоне, Палма, Вербрус, Гобсек и други крокодили, които плуват в парижките води и с които всеки човек, който печели или губи, рано или късно ще се срещне.

— Ако не можеш да шконтираш записите с петдесет на сто отстъпка — поде Етиен, — трябва да ги смениш срещу пари.

— Как?

— Дай ги на Корали, а тя ще ги даде на Камюзо. Възмущаваш ли се? — добави Лусто, когато видя, че Люсиен подскочи. — Що за детинщини! Нима ще опропастиш бъдещето си за такава дреболия.

— Ще дам поне тези пари на Корали — каза Люсиен.

— Още една глупост! — извика Лусто. — Какво са четиристотин франка, когато ти трябват четири хиляди. Запази малко за пиене в случай на загуба и да си опитаме късмета на игралната маса.

— Съветът не е лош — обади се непознатият.

На четири крачки от Фраскати тези думи имаха магнетично въздействие. Двамата приятели освободиха колата и влязоха в игралната зала. Отначало спечелиха три хиляди франка, слязоха на петстотин, наново спечелиха три хиляди и седемстотин. След малко останаха със сто су, увеличиха ги до две хиляди и ги заложиха всичките на чифт, за да ги удвоят с един удар. Чифт не беше излизал пет пъти наред. И те заложиха цялата сума. Излезе отново тек. Люсиен и Лусто се спуснаха по стълбите на прочутата игрална зала след два часа неописуеми вълнения. Бяха си оставили настрана сто франка. Когато се озоваха под ламаринения навес, подпрян с две колонки — колко много погледи се бяха отправили с възторг или отчаяние към него! — Лусто забеляза пламналия поглед на приятеля си и предложи:

— Да оставим за вечеря само петдесет франка!

Двамата журналисти се върнаха. За един час стигнаха до три хиляди франка. Заложиха цялата сума върху червено, което беше излязло пет пъти наред, доверявайки се на същата случайност, която им бе донесла предишната загуба. Излезе черно. Беше шест часът.

— Ще вечеряме само с двадесет и пет франка! — каза Люсиен.

Новият опит не трая дълго, двадесет и петте франка изчезнаха при десетия удар. Люсиен яростно хвърли последните двадесет и пет франка върху броя на годините си и спечели. Трудно е да се опише как трепереше ръката му, когато посегна с малкото гребло и прибра петфранковите монети, подхвърлени от банката една по една. Той даде двеста франка на Лусто и му поръча:

— Тичай у Вери!

Лусто разбра с половин дума Люсиен и се спусна да поръча вечеря. Продължавайки сам играта, Люсиен сложи шестстотин франка на червено и спечели. Насърчен от тайния глас, който често вдъхновява играчите, той остави цялата сума на същия цвят: вътрешностите му се превърнаха в пламтяща жарава. Въпреки предупреждението на гласа той премести сто двадесет и петте луидора на черно и загуби. Тогава изпита чудното усещане на играчите, което идва след ужасните вълнения в момента, когато нямат вече какво да губят и напускат палещия дворец на мимолетните мечти. Той отиде у Вери и според израза на Лафонтен се опита да се утеши с ядене и да удави грижите си в пиене. Към девет часа беше толкова пиян, че не разбра защо портиерката от улица Вандом го препраща на улица Ла Люн.

— Госпожица Корали напусна апартамента и се премести в дома, чийто адрес е написан на това листче.

Люсиен беше премного пиян, за да се учуди. Той се качи в колата, която го беше довела, даде адреса на кочияша и почна да съчинява игрословици с името на улицата. Същия ден сутринта „Панорама-Драматик“ беше обявена в несъстоятелност. Актрисата се беше изплашила и със съгласието на кредиторите беше побързала да продаде цялата си покъщнина на дядо Кардо, който, за да не измени на предназначението на тази квартира, настани в нея Флорантин. Корали изплати всичко, ликвидира всичко и изпълни, всичките си задължения към собственика на къщата. Докато траеше тази операция или по-скоро „голямо чистене“, както се изрази самата тя, Беренис обзавеждаше с необходимите мебели, купени на вехто, малък тристаен апартамент на четвъртия етаж в една къща на улица Ла Люн, на две крачки от „Жимназ“. Корали чакаше Люсиен, спасила се от корабокрушението с неопетнена любов и кесия с хиляда и двеста франка. Люсиен, все още неизтрезнял, разказа на Корали и на Беренис сполетелите го нещастия.

— Добре си постъпил, ангел мой — каза му актрисата и го прегърна. — Беренис ще уреди полиците с Бролар.

Рано на другия ден Люсиен се събуди под очарователните ласки на Корали. Тя искаше сякаш с удвоената си любов и нежност и с най-богатите съкровища на сърцето си да изкупи бедността на новото си домакинство. Беше дивно хубава. Косите й се изплъзваха под копринената кърпа, беше бяла и свежа, със засмени очи и бъбреше весело като лъча на изгряващото слънце, който надникна през прозореца и позлати пленителната оскъдица. Стаята, все пак прилична, с воднистозелени тапети с червени бордюри, беше украсена с две огледала, едното над камината, другото над шкафа. Малко килимче, купено на старо от Беренис с нейни средства въпреки забраната на Корали, покриваше голия и студен каменен под. Дрехите на двамата влюбени бяха прибрани в един гардероб с огледало и в шкафа. Мебелите от червено дърво бяха тапицирани със син памучен плат. Беренис беше спасила от катастрофата един стенен часовник и две порцеланови вази, четири сребърни прибора и шест малки лъжички. Трапезарията, през която се минаваше за спалнята, напомняше трапезария на чиновник с хиляда и двеста франка годишна заплата. От кухнята се излизаше направо на стълбището. Беренис се беше настанила в таванска стая над апартамента. Наемът не надхвърляше триста франка годишно. Тази грозна къща имаше голяма пътна врата, но само едното крило се отваряше. Зад другото живееше вратарят, който наблюдаваше седемнадесетте наематели през малкото си прозорче. Този кошер се наричаше на езика на нотариусите „къща за даване под наем“. Люсиен съгледа писалищна маса, кресло, мастило, пера и хартия. Радостта на Беренис, която разчиташе на дебюта на Корали в „Жимназ“, оживлението на актрисата, която преглеждаше ролята си — една тетрадка, завързана със синя панделка, пропъдиха безпокойството и тъгата на изтрезнелия поет.

— Дано само не се разчуе колко много сме изпаднали. Ще се справим някак — каза той, — при това имаме четири хиляди и петстотин франка. Ще гледам да използувам новото си положение в роялистките вестници. Утре започваме „Ревей“. Сега вече разбирам от вестникарство. Ще покажа на какво съм способен!

Корали, която съзря само любов в тези негови думи, целуна устните, които ги произнесоха. Беренис беше сложила масата край камината и им поднесе скромен обед: бъркани яйца, два котлета и кафе със сметана. На вратата се почука. Трима искрени приятели — Д’Артез, Леон Жиро и Мишел Кретиен се изправиха пред учудения поглед на Люсиен, който, силно трогнат, ги покани да обядват с него.

— Не — заяви Д’Артез. — Идваме по много сериозна работа, а не да ви утешаваме, макар че знаем всичко, защото бяхме на улица Вандом. Люсиен, вие знаете какви са възгледите ми. При всеки друг случай бих се радвал много, че споделяте политическите ни убеждения. В положението обаче, в което се поставихте, сътрудничейки на либералните вестници, вие не можете да минете в лагера на крайните роялисти, без да опетните завинаги името си и без да опозорите съществуването си. Заклеваме ви в името на нашето приятелство, колкото и да е намаляло то, да не се излагате така. Досега нападахте романтиците, десницата и правителството. Не можете да защищавате сега правителството, десницата и романтиците.

— Съображенията, които ме карат да постъпвам така, са от по-висше естество, целта оправдава всичко — каза Люсиен.

— Може би не разбирате какво всъщност е нашето политическо положение — каза Леон Жиро. — Правителството, дворът, Бурбоните, крайната десница или, с една дума, системата, противоположна на конституционния режим, разделена на много групировки, поддържащи различни мнения по въпроса за мерките, които трябва да се вземат, за да се предотврати революцията, са единодушни поне в едно: необходимостта да се унищожи печатът. Аз не одобрявам решението да се издават нови вестници като „Ревей“, „Фудр“, „Драпо-Блан“, предназначени да отговарят на хулите, клеветите и подигравките на либералния печат, защото с това се отрича величието на свещената роля на печата. Това ни застави да основем един сериозен и достоен вестник, чието влияние ще се почувствува скоро, който ще се ползува с уважение, внушителен и честен вестник. Роялистката и правителствена артилерия е пръв опит за репресия, за връщане удар за удар, рана за рана в борбата срещу либералите. Какво мислите, че ще стане, Люсиен? Мнозинството абонати са с левицата. В печата, както във война, победата ще бъде на страната на по-многочислените батальони! Вие ще се окажете подлеци, лъжци, врагове на народа. Другите ще бъдат защитниците на отечеството, честните граждани, мъчениците, макар че може би са по-коварни и по-лицемерни от вас. Този начин на действие ще засили зловредното влияние на пресата, като узакони и утвърди най-отвратителните й начинания. Оскърблението и личността ще станат обществено право на пресата, упражнявано в полза на абонатите, признато от взаимната практика. Когато злото се разгърне в цялата си широта, пак ще влязат в сила ограниченията и забраните, цензурата, гласувана след убийството на херцог Дьо Бери и отменена след откриването на Камарите. Знаете ли какви заключения ще направи френският народ от вашия спор? Той ще възприеме внушенията на либералната преса, ще повярва, че Бурбоните възнамеряват да посегнат на материалните придобивки от революцията, ще се вдигне един прекрасен ден и ще изгони Бурбоните. Вие не само скверните името си, но и ще се озовете в редовете на победената партия. Много сте млад още, Люсиен, много отскоро сте в печата. Не познавате достатъчно тайните му пружини и уловки. Вие възбудихте такава завист, че ще бъдете безпомощен срещу страшния вой, който ще се надигне против вас в либералните вестници. Ще бъдете повлечен от яростта на партиите, които са още в разгара на страстите си. Само че тези страсти не се проявяват вече в насилнически действия, както през 1815 и 1816 година, а в борба на идеите, в словесни битки в Камарата и в полемиките на печата.

— Драги приятели — отвърна Люсиен, — аз не съм завеяният глупчо, поетът, за какъвто ме смятате. Каквото и да се случи, аз ще спечеля едно преимущество, което победата на либералната партия не може да ми даде. Когато вие спечелите, аз вече ще съм си оплел кошницата…

— Ще ти отрежем… косите — засмя се Мишел Кретиен.

— Тогава ще имам деца — възрази Люсиен — и дори главата да ми отрежете, нищо няма да можете да ми направите.

Тримата приятели не разбраха Люсиен: връзките с висшето общество бяха развили у него до крайна степен благородническа надменност и аристократично тщеславие. Поетът виждаше, може би с право, несметно богатство в красотата и в ума си, стига само да бъдат подкрепени от името и титлата граф Дьо Рюбампре. Госпожа Д’Еспар, госпожа Дьо Баржьотон и госпожа Дьо Монкорне го държаха вързан на тази връв, както децата държат вързан майски бръмбар. Люсиен не излизаше извън този ограничен кръг. Думите: „Той е от нашите, благонадежден е!“, произнесени преди три дни в салоните на госпожица Де Туш, го бяха опиянили, както и поздравленията, които беше получил от херцозите Дьо Льононкур, Дьо Наварен и Дьо Гранлийо, от Растиняк, от Блонде, от красивата херцогиня Дьо Монфриньоз, от граф Д’Егриньон, от Де Люпо и от най-влиятелните и най-близките до двора хора на роялистката партия.

— Да си вървим, няма какво да говорим повече — предложи Д’Артез. — Ще ти бъде по-трудно, отколкото на всеки друг, да запазиш чиста съвест и уважение към себе си. Много ще страдаш, аз те познавам, когато се озовеш презрян от същите тия хора, на които ще бъдеш предан.

Тримата приятели се сбогуваха с Люсиен, без да му подадат приятелски ръка. Люсиен остана за няколко мига замислен и тъжен.

— Я остави тези наивници! — каза Корали, скочи върху коленете му и обгърна врата му с красивите си свежи ръце. — Те гледат сериозно на живота, а животът е шега. Пък и независимо от всичко, ти ще станеш граф Люсиен дьо Рюбампре. Ако се наложи, ще пофлиртувам малко в министерството. Зная слабостите на този развратник Де Люпо, който ще поднесе за подпис указа. Нали ти казах, че когато ти потрябва още едно стъпало, за да сграбчиш плячката си, можеш да разполагаш с трупа на Корали!

На следния ден Люсиен даде съгласието си да поставят името му между сътрудниците на „Резен“. Неговото име беше подчертано като голяма придобивка в рекламата, разпространена от правителството в сто хиляди екземпляра. Люсиен присъствува на тържествения обед у Робер на две крачки от Фраскати, който продължи девет часа. Там бяха корифеите на роялистката преса: Мартенвил, Оже, Дестен и множество писатели, днес още живи, които „се занимаваха“ с монархия и религия според приелия тогава гражданственост израз.

— Либералите ще видят на какво сме способни! — възкликна Ектор Мерлен.

— Господа — отговори Натан, който също беше постъпил под правителственото знаме, защото смяташе, че е по-добре да има властта зад себе си, ако успее да стане театрален автор, — ако воюваме срещу тях, да воюваме сериозно и да не стреляме с коркови тапи. Да нападнем всички писатели, класици и либерали, без разлика на пол и възраст, да ги пронижем с подигравките си и да не им даваме отдих.

— И нека бъдем достатъчно почтени да не се влияем от изпращаните екземпляри, от подаръците и парите на книжарите. Да обновим журнализма.

— Отлично! — каза Мартенвил. — Justum et tenacem propositi virum!^[41] Да бъдем безпощадни и язвителни. Ще покажа Лафайет такъв, какъвто е в Жил I!^[42]

— Аз се заемам — заяви Люсиен — с героите на „Конститюсионел“, със сержант Мерсие, със събраните съчинения на господин Жуи, с изтъкнатите оратори на левицата!

Редакторите решиха и единодушно гласуваха война до смърт. Към един часа те удавиха всичките си различия и всичките си идеи в един пламтящ пунш.

— Изкарахме славен монархичен и религиозен гуляй! — каза, преди да си отиде, един от най-знаменитите представители на романтичната литература.

Тези исторически думи, предадени от един книжар, който присъствуваше на вечерята, бяха обнародвани на другия ден в „Мироар“, но това предателство бе приписано на Люсиен. Неговата измяна повдигна страшен шум в либералния печат. Люсиен стана за тях черната овца, той бе охулен най-жестоко. Либералите разкриха злополуките на сонетите му, разгласиха, че Дориа предпочита да хвърли на вятъра три хиляди франка, отколкото да напечата неговите сонети, и го нарекоха стихоплетеца без стихове.

Една сутрин в същия вестник, който бе поместил първата му блестяща статия, бяха напечатани следните редове, написани очевидно за него, защото читателите не биха могли да разберат подигравката.

„Ако книжарят Дориа упорствува в решението си да не издаде сонетите на бъдещия френски Петрарка, ние ще постъпим като великодушни врагове и ще открием колоните си за тези поеми, доста остри без всяко съмнение, ако съдим по следния сонет, който ни осигури един приятел на автора.“

Под тази страшна бележка се мъдреше следният сонет, който накара поета да пролее горчиви сълзи:

В един градински кът поникнало растение

и заживяло там със другите цветя.

Но се зарекло то: когато разцъфтя,

от моя знатен род ще ахнат с възхищение.

Повярвали му те със явно уважение,

а то с надменен взор пред тая доброта

обиждало безспир градинските цветя

и се показало просташко сътворение.

Разцъфнал малък цвят. Но и един палячо

не бил освиркан тъй, обиждан и закачан,

тъй както тоя цвят, така обикновен.

Косачът след това без жал го окосил.

И още вечерта оселът настървен

изпасал жалкия магарешки бодил^[43].

Верну писа, че Люсиен е страстен комарджия и предупреди читателите, че „Стрелецът“ е противонародна творба, в която авторът взема страната на католиците-главорези против жертвите-калвинисти. За осем дни разпрата се изостри. Люсиен разчиташе на Лусто, който му дължеше хиляда франка и с когото беше сключил няколко тайни спогодби. Лусто обаче стана заклет враг на Люсиен. Ето защо: от три месеца насам Натан ухажваше Флорин и се чудеше как да я отнеме на Лусто, за когото тя бе истинско провидение. В тревогата и отчаянието, в които бе изпаднала актрисата, останала без ангажимент, Натан, в качеството си на сътрудник на Люсиен, посети Корали и я помоли да осигури на Флорин роля в една негова пиеса, давайки й да подразбере, че може да издействува условен ангажимент на актрисата без театър. Опиянена от славолюбие, Флорин не се поколеба. Тя беше имала време да изучи Лусто. Натан беше амбициозен писател и политик, мъж, достатъчно енергичен, за да задоволи желанията си, докато пороците на Лусто убиваха волята му. Актрисата искаше да се появи обкръжена от нов блясък на сцената, затова предаде на Натан писмата на дрогериста, а Натан ги продаде на Матифа срещу шестинката на вестника, върху която Фино искаше да тури ръка. Тогава Флорин получи великолепен апартамент на улица Отвил и взе Натан за свой покровител пред лицето на целия журналистически и театрален свят. Лусто беше толкова болезнено засегнат от това събитие, че се разплака горчиво в края на вечерята, която устроиха за негово утешение приятелите му. На това пиршество сътрапезниците дойдоха до заключение, че Натан ловко беше постигнал целта си. Някои журналисти, между които Фино и Верну, знаеха, че авторът на драми е силно влюбен във Флорин, но всички приеха единодушно, че като посредник в тази сделка, Люсиен беше потъпкал най-свещените закони на приятелството. Партизанщината и желанието на новия роялист да служи на новите си приятели бяха действително непростими.

— Натан е роб на логиката на страстта, но великият провинциалист, както го нарича Блонде, действува само по сметка! — крещеше Биксиу.

И така, те единодушно решиха и задълбочено обмислиха как да погубят Люсиен, този натрапник, този млад обесник, който ламтеше да погълне целия свят. Верну, който ненавиждаше Люсиен, се нае да не му даде нито минутка отдих. За да не плати на Лусто обещаните три хиляди франка, Фино обвини Люсиен, че е предал на Натан тайната за изнудването на Матифа и с тази своя постъпка му е попречил да спечели петдесет хиляди франка. Натан, по съвета на Флорин, си осигури подкрепата на Фино, като му продаде шестинката за петнадесет хиляди франка. Лусто загуби своите хиляда екю и не прости на Люсиен това огромно накърнение на интересите си. Раните, нанесени на честолюбието, стават неизлечими, ако в тях проникне сребърен окис. Никакъв израз, никакво описание не може да предаде яростта, която обхваща писателите, когато честолюбието им е засегнато, нито пък енергията, с която те се развихрят, когато са пронизани от отровните стрели на подигравката. Хората, които се съпротивляват най-енергично, падат бързо. Истинска литературна смелост проявяват спокойните хора, които знаят едно — и най-оскърбителната статия напълно се забравя. Ето защо слабите на пръв поглед изглеждат най-силни, но тяхната съпротива е краткотрайна. Първите две седмици Люсиен, побеснял, изсипа град от статии в роялистките вестници, където сподели с Мерлен тежестта на критиката. Ден след ден от окопите на „Ревей“ той обстрелваше с цялото си остроумие, подпомаган от Мартенвил, единствения си искрен сътрудник, който не беше посветен в тайната на спогодбите, подписани с шеги след пиршествата в Дървените галерии у Дориа и зад кулисите на театрите между журналистите от двете партии, свързани с подмолни другарски връзки. Когато Люсиен се разхождаше във фоайето на „Водевил“, не го посрещаха приятелски. Само хората от неговата партия му подаваха ръка, а в същото време Натан, Теодор, Гайар, Ектор Мерлен дружаха без капка свян с Фино, Лусто, Верну и други някои журналисти, които носеха прякора „славни момчета“. По онова време фоайето на „Водевил“ беше главната квартира на литературните клюки, будоар, посещаван от хора, принадлежащи на всички партии, политици и магистрати. След като председателят на съда беше упрекнал в съвещателната зала един свой колега, че влачи тогата си из кулисите, той се срещна тога срещу тога със съдията, когото беше упрекнал именно във фоайето на „Водевил“. В края на краищата Лусто се сдобри с Натан. Фино идваше почти всяка вечер. Когато разполагаше с повече време, Люсиен изучаваше настроението на враговете си: злочестият младеж виждаше винаги у тях все същата безпощадна студенина.

В онези години партизанщината пораждаше омрази, много по-сериозни, отколкото днес. Сега, с течение на времето, след прекалено силно обтягане на пружините, напрежението е доста намалено. Днес критиката, след като принесе в жертва произведението на писателя, му протяга ръка. Жертвата трябва да прегърне жертвоприносителя, за да не се изложи на бича на подигравките. Ако откаже, считат писателя за необщителен човек, лош другар, болезнено честолюбив, недостъпен, човеконенавистен, злопаметен. Днес, когато в гърба на някой писател забият камата на измяната, когато той успее да се измъкне от вероломно поставени капани и мине през най-тежки изпитания, убийците му пожелават щастие, домогват се до уважението му, едва ли не и до приятелството му. Всичко намира извинение и оправдание в епоха, когато добродетелта се е превърнала в порок, а някои пороци са провъзгласени за добродетели. Другарството е арена на най-свещена свобода. Водачите на най-противоположни течения си разменят притъпени реплики с любезни остроти. В онова време, ако изобщо някои си го спомнят още, беше нужна смелост за някои писатели-роялисти и някои писатели-либерали, за да отидат в един и същ театър. Можеха да чуят най-враждебни предизвикателства. Погледите бяха опасни като заредени пистолети, най-малката искра можеше да предизвика избухване на остра разпра. Кой не се е учудвал от невъздържаните хули на съседа си при появата на личности, специално избрани за нападки и от едната, и от другата партия? Тогава имаше само две партии, роялисти и либерали, романтици и класици. Една и съща омраза под две форми, омраза, която обясняваше ешафодите на Конвента. Люсиен, станал краен роялист и настървен романтик, след като отначало беше яростен либерал и волтерианец, попадна под бремето на ненавистта, която обграждаше най-мразения от либералите човек по онова време — Мартенвил, единственият, който го бранеше и обичаше. Тази близост се оказа вредна за Люсиен. Партиите са неблагодарни към своите предни отреди, те лесно изоставят откъсналите се от ядрото свои привърженици. Особено в политиката, ако някой иска да напредне, трябва да се движи с главните сили на войската. Злобата на малките вестници се прояви най-вече в това, че те свързваха Люсиен с Мартенвил. Либералите ги хвърлиха в обятията им. Това приятелство, истинско или привидно, им спечели злъчните статии на Фелисиен, който беше отчаян от успехите на Люсиен във висшето общество и вярваше, подобно всички бивши другари на поета, в близкия му възход. Мнимата измяна на поета бе преувеличена и подсилена с най-отегчаващи обстоятелства. Люсиен бе наречен малкият Юда, а Мартенвил — големият Юда, защото обвиняваха Мартенвил — с право или не, — че е предал моста Пек на чуждите армии. Разкошният живот на Люсиен, макар и почиващ само на напразни надежди, възмущаваше приятелите му, които не можеха да му простят скъпата кола — за тях той още се возеше в нея! — нито великолепията на улица Вандом. Всички инстинктивно чувствуваха, че един млад и красив човек, остроумен и покварен от тях, ще постигне всичко. И за да го провалят, пуснаха в ход всичките си средства.

Няколко дни преди дебюта на Корали в „Жимназ“ Люсиен се появи във фоайето на „Водевил“ под ръка с Ектор Мерлен. Мерлен му се караше, че е услужил на Натан за Флорин.

— Така си създадохте двама смъртни неприятели в лицето на Лусто и на Натан. Аз ви дадох добри съвети, но вие не ги използувахте. Раздавахте похвали и благодеяния и ще бъдете жестоко наказан за добрите си дела. Флорин и Корали никога няма да се разберат, докато са на една сцена: едната винаги ще иска да засенчи другата. А вие може да защищавате Корали само в нашите вестници. Натан се ползува с преимущество не само като автор на драми, но той разполага и с либералните вестници по театралните въпроси и при това е по-стар журналист от вас.

Тези думи отговаряха на скритите опасения на Люсиен, който не намираше нито у Натан, нито у Гайар откровеността, на която имаше право да разчита. Той не можеше обаче да се оплаче, защото беше съвсем новопокръстен! Гайар смазваше Люсиен с довода, че новоприобщените трябва да дадат много доказателства за вярност, за да започнат да им се доверяват. Поетът срещаше в редакциите на роялистките правителствени вестници завист, каквато не беше очаквал и която винаги се поражда между хора, които трябва да си поделят питата. В такива моменти те приличат на кучета, които се борят за по-голям кокал: същите ръмжения, същото държане, същите прояви. Тези писатели погаждаха какви ли не подмолни номера, за да се злепоставят пред властта, обвиняваха се взаимно в студенина и за да се избавят от някой съперник, измисляха най-коварни козни. Либералите нямаха поводи за подобни вътрешни раздори, понеже бяха далеч от властта и от благата й. Люсиен прозираше тази гъсто заплетена мрежа от амбиции, но не чувствуваше в себе си достатъчно смелост да вдигне меч и да съсече възлите й, нито достатъчно търпение, за да разплете бримките й. Не можеше да стане нито Аретино, нито Бомарше, нито Фрерон на своето време. Той се придържаше към единственото си желание: да получи дългоочаквания указ, защото разбираше, че той ще му даде възможност да сключи богат брак. Тогава щастието му щеше да зависи от случайността, а красотата му щеше да подпомогне щастливия случай. Лусто, който му беше засвидетелствувал такова доверие, пазеше тайната му за себе си и знаеше как може смъртно да нарани ангулемския поет. В деня, когато Мерлен го доведе във „Водевил“, Етиен беше вече подготвил страшната клопка, в която младежът щеше да падне и да загине.

— Ето нашия красив Люсиен — каза Фино на Де Люпо, с когото разговаряше, и стисна ръката на поета с престорени приятелски излияния. — Няма пример на по-бърз възход от неговия — добави Фино, гледайки ту Люсиен, ту докладчика при Държавния съвет. — В Париж съществуват два вида успех: материален, парите, достъпни за всекиго, и морален, връзките, общественото положение, достъпът в известни среди, където не всеки може да проникне, колкото и да е богат, а моят приятел…

— Нашият приятел — поправи го Де Люпо, като погледна ласкаво Люсиен.

— Нашият приятел — поде Фино и стисна продължително ръката на Люсиен — постигна в това отношение блестящи успехи. Всъщност Люсиен има повече възможности, повече дарби и повече ум от всички негови завистници, защото е пленителен. Бившите му приятели не могат да му простят неговите успехи и твърдят, че дължал всичко на щастливата си звезда.

— А защо глупците и негодниците никога нямат такава звезда? — запита Де Люпо. — Нима може да се нарече щастлива звезда удивителната съдба на Бонапарт? Тогава е имало поне двадесет по-стари генерали, които можеха да получат командуването на италианската армия, както днес има поне сто младежи, които желаят да бъдат приети от госпожица Де Туш. Между другото хората вече ви женят за нея, драги — добави Де Люпо и потупа Люсиен по рамото.

— Не може да се отрече, че се ползувате с голямо благоволение. Госпожа Д’Еспар, госпожа Дьо Баржьотон и госпожа Дьо Монкорне са луди по вас. Нали тази вечер сте у госпожа Фирмиани, а утре на големия прием у херцогиня Дьо Гранлийо?

— Да — каза Люсиен.

— Позволете да ви представя на един млад банкер, господин Дю Тийе, напълно достоен за вас, който успя да си създаде голямо положение за кратко време.

Люсиен и Дю Тийе се поздравиха, заговориха и банкерът покани Люсиен на вечеря. Фино и Де Люпо, и двамата еднакво съобразителни и верни приятели, защото добре се познаваха, се престориха, че продължават прекъснат разговор. Те напуснаха Люсиен, Мерлен, Дю Тийе и Натан и се оттеглиха до едно канапе във фоайето.

— Я ми кажете откровено, драги приятелю — каза Фино на Де Люпо, — дали наистина Люсиен се ползува със силно покровителство? Задавам ви този въпрос, защото моите редактори са много зле настроени срещу него. Преди обаче да се присъединя към техния заговор, реших да се посъветвам с вас, за да разбера дали няма да е по-добре да осуетя техния опит и да услужа на Люсиен.

При тези негови думи Де Люпо и Фино се спогледаха за миг, проучвайки се изпитателно.

— Нима можете да си представите, драги — каза Де Люпо, — че маркиза Д’Еспар, Шатле и госпожа Дьо Баржьотон, която издействува баронът да бъде назначен префект на Шарант с титла граф, за да могат да се върнат тържествено в Ангулем, ще простят на Люсиен досегашните му нападки? Те го привлякоха в роялистката партия, за да го унищожат. Днес всички търсят повод да се отрекат от обещанията, които му дадоха. Намерите ли им повод, ще направите грамадна услуга на двете дами и рано или късно те ще си я спомнят. Посветен съм в техните съкровени чувства, те толкова мразят това човече, че просто се изненадах. Този Люсиен можеше да се избави от най-жестокия си враг, госпожа Дьо Баржьотон, ако беше спрял нападките си при условие, което всяка жена изпълнява с готовност, нали ме разбирате? Той е красив и млад, щеше да удави омразата в потоци любов, щеше да стане граф Дьо Рюбампре, Чироза щеше да му издействува някаква служба в двореца! Люсиен можеше да стане прекрасен четец на Луи XVIII, библиотекар, докладчик без доклади в Държавния съвет, директор по уреждане на празненства. Малкият глупчо сам пропусна случая. И може би точно това не му прощават. Вместо да наложи свои условия, той прие чужди. В деня, когато Люсиен се помами по обещания указ, барон Дю Шатле си извоюва голяма преднина. Корали погуби този хлапак. Ако актрисата не беше негова любовница, той щеше отново да пожелае Чироза и щеше да го завладее.

— И така, значи, можем да го провалим — подхвърли Фино.

— Само че как? — попита небрежно Де Люпо, който искаше да се хареса с тази услуга на маркиза Д’Еспар.

— Той е сключил договор, който го задължава да сътрудничи в малкия вестник на Лусто. Няма да ни бъде трудно да го накараме да пише нещо, още повече че е останал без стотинка. Ако пазителят на държавния печат се почувствува засегнат от някоя шеговита статия и ако му се докаже, че Люсиен е авторът, той ще се убеди, че този човек е недостоен за милостите на краля. За да разстроим напълно този велик провинциалист, подготвихме провала на Корали: любовницата му ще бъде освирквана и ще остане без роля. Когато указът бъде окончателно спрян, ще се пошегуваме с нашата жертва за нейните аристократични претенции и ще се позанимаем с майката акушерка и бащата аптекар. Смелостта на Люсиен е повърхностна. Той няма да устои и ще го върнем там, откъдето е дошъл. Натан ми продаде чрез Флорин шестинката от списанието, която беше в ръцете на Матифа. Откупих и частта на търговеца на хартия. Сега съм сам с Дориа. Можем да постигнем съгласие, вие и аз, и вестникът ще се списва в подкрепа на двореца. Аз подпомогнах Флорин и Натан, но само при условие, че ще си откупя шестинката. Те ми я продадоха и аз съм длъжен да им услужа, но преди да направя това, искам да зная какви са шансовете на Люсиен…

— Достоен сте за името си! — възкликна Де Люпо и се разсмя. — Обичам хора като вас…

— Ще можете ли да издействувате постоянен ангажимент за Флорин? — запита Фино.

— Разбира се, но отървете ме от Люсиен, защото Растиняк и Дьо Марсе настръхват, като чуят името му.

— Можете да спите спокойно — отговори Фино. — Натан и Мерлен ще дават много статии и Гайар е обещал да ги обнародва, Люсиен няма да може да помести нито ред и ще остане без хляб. Ще разполага само с вестника на Мартенвил, за да брани себе си и Корали, а само с един вестник срещу всички други съпротивата е немислима.

— Аз ще ви доверя кои са чувствителните места на министъра, но вие ще ми предадете ръкописа на статията, която ще поискате от Люсиен — забеляза Де Люпо, който умишлено не каза на Фино, че обещаният на Люсиен указ е чиста измислица.

Де Люпо напусна фоайето. Фино се върна при Люсиен и с добродушния си тон, който мамеше много хора, му обясни, че не можел да го освободи от задълженията му като сътрудник на вестника. Той нямал намерение да заведе дело, защото това щяло да опропасти надеждите, които приятелят му е вложил в роялистката партия. Самият Фино обичал силните хора, готови да променят дръзко мненията си. Люсиен и той можели пак да се срещнат в живота и да си бъдат отново взаимно полезни. Люсиен имал нужда от верен човек в либералната партия, способен да нападне правителството и крайната десница, в случай че те не му окажат очакваната подкрепа.

— Какво ще направите, ако те ви измамят? — запита най-сетне Фино. — Ако някой министър, който си въобразява, че ви е завързал здраво с оглавника на вероотстъпничеството, вече не се бои от вас и ви прати за зелен хайвер, няма ли да се наложи да насъскате срещу него хайка кучета? Скарани сте до смърт с Лусто, който иска главата ви. Не си говорите вече с Фелисиен. Само аз все още съм с вас. За мен е професионален закон да поддържам добри отношения с хората, които са наистина силни. Вие можете да ми правите в обществото, което посещавате, услуги, равностойни на услугите, които аз ще ви правя в печата. Но работата преди всичко! Пращайте ми чисто литературни статии: те няма да ви изложат, а вие ще изпълните задълженията си.

В предложението на Фино Люсиен видя само проява на приятелски чувства и тънки журналистически сметки. При това ласкателствата на Де Люпо и Фино му бяха подобрили настроението. Той благодари на Фино.

В живота на честолюбците и на всички ония, които могат да успеят само благодарение на връзки или стечение на обстоятелствата, като си изработят добре замислено последователно и системно държане, неизменно настъпва жесток час, когато някаква незнайна сила ги подлага на тежки изпитания: всичко рухва наведнъж, нишките се скъсват или се заплитат от всички страни, нещастието изниква отвред. Ако човек загуби самообладание при подобно душевно разстройство, с него е свършено. Истински силни са хората, които устояват при това първо стълкновение с обстоятелствата, които се стягат вътрешно, докато премине бурята, които оцеляват и със страхотни усилия успяват да си извоюват по-високо обществено положение. За всеки човек, освен ако се е родил богат, настъпва подобна съдбоносна неделя. За Наполеон тази неделя беше отстъплението пред Москва. Този зловещ час беше ударил и за Люсиен. Всичко досега се беше развивало прекалено благополучно за него и в обществото, и в литературата. След като му бе провървяло твърде много, сега хора и обстоятелства се обръщаха против него.

Първият удар беше най-силен и най-жесток, той го засегна там, където си въобразяваше, че е неуязвим: в сърцето и в любовта му. Корали не беше много умна, но беше надарена с прекрасна душа и умееше да я разкрива във внезапни пориви, присъщи на велики актриси. Това странно явление, докато не се превърне в навик от повторението, е подчинено на особеностите на характера и често на един възхитителен свян, който не е чужд на младите актриси. Наивна и плаха дълбоко в себе си, а външно лекомислена и дръзка, каквато трябва да бъде всяка актриса, влюбената Корали неволно се противопоставяше на маската, която й налагаше ролята й в театъра. Изкуството да претворява чувствата, тази възвишена измама още не беше взела връх над непосредствената й натура. Тя се срамуваше да дава на публиката това, което принадлежеше единствено на любовта. При това тя имаше една особена слабост, присъща на истинските жени. Макар и да съзнаваше, че призванието й е да царува на сцената, все пак се нуждаеше от успех. Неспособна да играе пред зала, ако няма допир с нея, тя винаги трепереше, когато излизаше на сцената, и студенината на публиката беше в състояние да я смрази. Благодарение на това непреодолимо вълнение всяка нова роля се превръщаше за нея в нов дебют. Ръкоплясканията я опияняваха, те бяха ненужни на честолюбието й, но бяха необходими за самоувереността й: неодобрителният шепот или мълчанието на една разсеяна публика разстройваха играта й. Пълната и внимателна зала, благосклонните и възхитени погледи я наелектризирваха, тя установяваше допир с най-благородните стремления на зрителите и чувствуваше в себе си сили да ги възвиси и развълнува. Това взаимно въздействие издаваше естеството на нейното дарование, нервната й природа, както и нежността и деликатността на клетото момиче. Люсиен беше вече оценил съкровищата на сърцето й и беше разбрал, че любовницата му е всъщност още съвсем чиста девойка. Неспособна да се преструва като артистка, Корали беше неспособна също да се брани срещу съперничествата и задкулисните интриги, където Флорин беше в стихията си. Обратно на Корали, тя бе толкова опасна и покварена, колкото нейната приятелка бе искрена и великодушна. Корали очакваше да й предложат роля. Тя беше много горда, за да моли авторите и да приема позорните им условия, да се отдава на първия журналист, който би я преследвал с любовта и с перото си. Дарбата, и без това рядка в необикновеното изкуство на артиста, е само едно от условията на успеха. Тя дори е вредна, ако не е съчетана с интригантски дух, който напълно липсваше на Корали. Предвиждайки притеснението, което щеше да изпита приятелката му при дебюта си в „Жимназ“, Люсиен пожела на всяка цена да осигури тържеството й. Парите, останали от продажбата на мебелите, спечелените от Люсиен суми, всичко бе изразходвано за костюми, за украсяване на гримьорната, за обичайните разноски около един дебют. Няколко дни преди премиерата Люсиен се реши на една унизителна постъпка, вдъхната му от любовта: той взе записите на Фандан и Кавалие и отиде в „Кокон д’Ор“ на улица Бурдоне, за да ги шконтира при Камюзо. Поетът не беше още толкова пропаднал, че да предприеме хладнокръвно подобна постъпка. Той измина с много мъки пътя дотам, павира го с най-чудовищни мисли, борейки се между „да“ и „не“. Все пак влезе в хладния и мрачен кабинет, гледащ към вътрешен двор, където важно седеше не вече любовникът на Корали, добродушният безделник, развратният и недоверчив Камюзо, когото той познаваше, а сериозният глава на семейство, изтъканият от хитрост и достолепие търговец, скрит зад благопристойната маска на член на търговския съд, защитен от студенината на собственик на фирма, заобиколен от чиновници, рафтове, зелени папки, фактури и мостри, заедно с жена си и дъщеря си, облечени простичко. Люсиен изтръпна от глава до пети, когато се приближи до него, защото почтеният търговец му отправи равнодушен и нагъл поглед, какъвто беше вече разменял с други шконтьори.

— Нося ви няколко полици, ще ви бъда безкрайно признателен, ако ги осребрите, господине! — промълви Люсиен, застанал прав срещу седналия търговец.

— Вие ми отнехте нещо, господине — заяви Камюзо, — и аз не съм забравил това.

Тогава Люсиен обясни шепнешком положението на Корали, наведен до ухото на търговеца на коприна, който чу разтуптяното сърце на унизения поет. Камюзо не възнамеряваше да допусне провалянето на Корали. Докато слушаше Люсиен, той разглеждаше подписите и се усмихваше: познаваше отлично, като член на търговския съд, положението на двамата книжари. Камюзо брои четири хиляди и петстотин франка на Люсиен при условие, че ще прибави при жиросването думите: „Получих стойността в коприни.“ Люсиен отиде веднага при Бролар и уговори всичко с него, за да осигури отличен успех на Корали. Бролар обеща да дойде и наистина дойде на генералната репетиция, по време на която определиха местата, където неговите „римляни“ щяха шумно да ръкопляскат, за да обезпечат триумфа й. Люсиен предаде остатъка от парите на Корали, но не й каза, че е ходил при Камюзо. Той поуспокои тревогите на актрисата и на Беренис, които вече се чудеха как да свържат двата края в домакинството. Мартенвил, изключително вещ по театралното дело, няколко пъти накара Корали да репетира пред него. Люсиен беше получил обещания от роялистките редактори да напишат благоприятни статии за нея. Затова той не подозираше катастрофата. Точно в навечерието на дебюта на Корали на Люсиен се случи нещо ужасно. Книгата на Д’Артез беше излязла от печат. Главният редактор на вестника на Ектор Мерлен я даде на Люсиен, като човек най-способен да напише рецензията: той дължеше тази своя злополучна слава на статиите, написани за Натан. В редакцията имаше доста хора, всички редактори бяха там. И самият Мартенвил бе дошъл, за да се споразумеят по един пункт от общата полемика, която роялистките вестници трябваше да поведат против либералната преса. Натан, Мерлен, всички сътрудници на „Ревей“ се изказаха за влиянието на полуседмичния вестник на Леон Жиро: твърде пакостно, главно защото езикът на този вестник беше благоразумен, мъдър и умерен. Заговориха и за кръжока от улица Катр-Ван, наричайки го „Конвента“. Взеха решение роялистките вестници да започнат безпощадна и систематична борба с опасните противници, които малко по-късно основаха така наречената Доктрина — опасната секта, която свали Бурбоните, след като един от най-блестящите писатели-роялисти се присъедини към нея, воден от най-дребнава мъст. Тъй като монархическите схващания на Д’Артез не бяха известни, той, като член на заклеймения кръжок, щеше да бъде първата жертва. Книгата му трябваше да бъде „разнищена“. Люсиен отказа да напише статията. Този отказ предизвика силно възмущение сред важни представители на роялистката партия, присъствуващи на срещата. Недвусмислено заявиха на Люсиен, че един новоприет няма право да проявява лична воля. Ако не му изнася да работи за монархията и религията, може да се върне в по-раншния си лагер. Мерлен и Мартенвил го дръпнаха настрана и му напомниха приятелски, че той е изложил вече Корали на злостните нападки на либералните вестници и тя няма да може да разчита и на защитата на роялистките вестници и правителствените издания. Актрисата несъмнено ще даде повод за разгорещени спорове, които ще й донесат бленуваната от всички актриси популярност.

— Никак не разбирате тези работи — каза Мартенвил. — Тя ще играе три месеца под кръстосания огън на нашите статии и ще си осигури тридесет хиляди франка в провинцията по време на тримесечния си отпуск. Заради някакви криворазбрани морални задръжки, които провалят политическата ви кариера и които би трябвало да стъпчете без жал в краката си, вие ще убиете Корали и собственото си бъдеще, ще рискувате едва ли не хляба си.

Люсиен беше принуден да избира между Д’Артез и Корали: любовницата му беше загубена, ако той не се решеше да улови за гушата Д’Артез в големия вестник и в „Ревей“. Клетият поет се прибра вкъщи със смъртен хлад в душата, седна в стаята до камината и прочете книгата на приятеля си, едно от най-хубавите произведения в съвременната литература. Той ороси със сълзи някои страници, колеба се дълго, но написа накрая една подигравателна статия, каквито отлично му се удаваха, хвана книгата, както децата хващат хубава птичка, за да отскубват перата й и да я измъчват. Злъчните му подигравки можеха да нанесат удар на книгата. Когато препрочете хубавата творба, всички благородни чувства на Люсиен се пробудиха. Към полунощ той прекоси Париж, стигна пред къщата на Д’Артез, съгледа трептящата светлинка, тъй често съзерцавана по-рано с възхищение, каквото напълно заслужаваше благородното упорство на този истински велик човек. Не му достигнаха сили да се изкачи и седна за малко на един крайпътен камък. Най-сетне, подтикнат от добрия си ангел, той почука и завари Д’Артез в ледената стая, наведен както винаги над книгата.

— Какво става с вас? — попита младият писател, като видя Люсиен, отгатвайки, че само голямо нещастие можеше да го доведе при него.

— Книгата ти е божествена — извика Люсиен с просълзени очи, — а ми заповядаха да я охуля!

— Клето дете, корав е залъкът, който ти дават — каза Д’Артез.

— Искам само една милост от вас: не казвайте никому, че съм идвал при вас и ме оставете в моя ад с моите прокълнати занимания. Може би не е възможно човек да постигне каквото и да било, преди сърцето му да се е превърнало в камък.

— Ти си все същият! — каза Д’Артез.

— Мислите, че съм подлец? Не, Д’Артез, не, аз съм опиянен от любов. — И той му обясни положението.

— Дай да видим статията — каза Д’Артез, трогнат от всичко, което Люсиен му разказа за Корали.

Люсиен му подаде ръкописа, Д’Артез го прочете и не можа да сдържи усмивката си.

— Какво гибелно приложение на ума! — възкликна той, но замлъкна пред вида на Люсиен, отпуснат в креслото, смазан от неподправена болка.

— Бихте ли ми я оставили да я поправя? Ще ви я върна утре — продължи той. — Подигравката позори произведението, а сериозната и задълбочена критика често е възхвала. Вярвам, че ще съумея да направя статията ви по-достойна и за двама ни. Между другото аз зная най-добре собствените си слабости.

— По стръмен безводен рид пътникът намира понякога плод, за да утоли палещата го жажда. Вие сте този плод! — И Люсиен се хвърли в прегръдките на Д’Артез, разплака се, целуна го по челото и промълви: — Имам чувството, че ви поверявам съвестта си, за да ми я върнете един ден.

— Повтарящото се разкаяние е за мене страшно лицемерие — заяви тържествено Д’Артез. — Разкаянието се превръща едва ли не във възнаграждение за лошите постъпки. Нашата душа дължи на Бога чистота в разкаянието: човек, който се разкайва два пъти, извършва недопустимо светотатство. Страх ме е, че ти търсиш в разкаянието само опрощаване на прегрешенията.

Тези думи поразиха Люсиен. Той се запъти с бавни крачки към улица Ла Люн. На другия ден поетът занесе в редакцията статията си, прегледана и поправена от д’Артез. Но тази среща остави в душата му тежка печал и той невинаги успяваше да я прикрие. Когато се озова вечерта в препълнената зала на „Жимназ“, Люсиен изпита неописуемото вълнение, присъщо на всеки театрален дебют, подсилено от пламенната му любов. Цялото му тщеславие беше сложено на карта. Погледът му обхождаше всички лица, както погледът на обвиняемия проучва лицата на съдиите и на съдебните заседатели. Той изтръпваше при всеки шепот. Най-дребното произшествие на сцената, влизанията и излизанията на Корали, най-малкото изменение в интонацията й го тревожеха прекомерно. Пиесата, в която дебютираше Корали, беше от рода на пиесите, които отначало се провалят, но после биват оценени. И тя наистина се провали. Когато излезе на сцената, Корали не беше посрещната с ръкопляскания и студенината на партера направи потресаващо впечатление. От ложите изръкопляска само Камюзо, но зрители от балкона и галерията зашъткаха силно и го принудиха да спре. Когато клакьорите аплодираха — явно пресилено, — галерията също ги накара да замлъкнат. Мартенвил ръкопляскаше храбро, лицемерната Флорин, Натан, Мерлен му подражаваха, а след като пиесата пропадна, цяла тълпа нахлу в гримьорната на Корали, но посетителите само засилиха огорчението й със своите утешителни думи. Актрисата беше отчаяна не толкова за себе си, колкото за Люсиен. — Бролар ни изигра! — каза той. Корали вдигна температура, втресе я, сърцето й бе засегнато. Беше й невъзможно да играе на следващия ден. Чувствуваше, че с кариерата й е свършено. Люсиен скри вестниците от нея. Прочете ги в трапезарията. Всички журналисти приписваха провалянето на пиесата на Корали: била надценила силите си, пленителна в булевардните театри, не била на мястото си в „Жимназ“; похвална била амбицията й да играе там, но не била премерила правилно възможностите си и не схванала добре ролята си. Люсиен прочете същите неискрени отзиви за Корали, каквито сам той бе писал за Натан. Бяс, достоен за атлета Милон Кротонски, когато видял ръцете си приклещени в ствола на дъба, който сам разцепил, обхвана Люсиен. Смъртна бледност покри лицето му. С любезни и отзивчиви празни фрази приятелите му даваха най-коварни съвети на Корали. Долнопробните автори на тези недобросъвестни отзиви й препоръчваха да играе съвсем несъвместими с нейното дарование роли, макар че отлично знаеха това. Така пишеха роялистките вестници, навярно насъскани от Натан. Що се отнася до либералните и до малките вестници, те даваха пълна воля на подигравките и хитрините, с които Люсиен си беше служил по-рано. Корали чу хълцанията му, скочи от леглото, видя вестниците и ги прочете. След това тя пак си легна и не промълви нито дума. И Флорин участвуваше в заговора срещу нея. Предвиждайки провала, тя бе научила ролята с помощта на Натан. Дирекцията на театъра, която държеше на пиесата, реши да й повери тази роля. Директорът посети нещастната актриса и я завари сломена, потънала в сълзи. Когато й каза обаче пред Люсиен, че Флорин знае ролята и той не може да отложи представлението, тя се изправи и скочи от леглото.

— Ще играя! — извика и загуби съзнание.

Флорин получи ролята и си създаде име, защото успя да спаси пиесата. Всички вестници превъзнесоха играта й и именно този ден тя стана голямата актриса, която всички знаете. Нейният успех най-много отчая Люсиен.

— Какво окаяно същество! И като си помисля, че на теб дължи хляба си! Но стига да поиска, „Жимназ“ може да откупи твоя ангажимент. Аз ще стана граф Дьо Рюбампре, ще забогатея, а ти ще станеш моя жена.

— Глупости! — каза Корали и му хвърли печален поглед.

— Глупости ли? Ще видиш, че само след няколко дни ще разполагаш с хубава къща, ще имаш собствена кола, а аз ще напиша роля за тебе!

Той взе две хиляди франка и изтича у Фраскати. Клетникът прекара там цели седем часа, разкъсван от бесове, с привидно спокойно и студено лице. През този ден и през една част от нощта щастието беше много променливо към него: той стигна до тридесет хиляди франка, а излезе без стотинка. Когато се върна вкъщи, завари Фино: той искаше обещаните малки статии. Люсиен прояви неблагоразумието да се оплаче.

— Е, всичко не върви по мед и масло — отговори му Фино. — Вие така рязко се завъртяхте на сто и осемдесет градуса, че не можете да не загубите подкрепата на либералния печат, а той е много по-силен от правителствения и роялисткия. Никой не бива да минава от един лагер в друг, без да се е подсигурил добре, за да може да се утеши за неизбежните щети. Даже и в такъв случай обаче мъдрият човек отива най-напред при приятелите си, излага пред тях съображенията си, съветва се за измяната, те стават един вид негови съучастници, съчувствуват му и стигат до известно споразумение — както стана с Натан и Мерлен, които си правят взаимни услуги с приятелите. Вълците не се ядат помежду си, а този път вие се държахте като невинно агне. Ако искате да докопате някоя кълка или крилце, ще трябва да покажете зъбите си на новата си партия. Вас ви пожертвуваха заради Натан. Няма да скрия какъв скандал и вой предизвика статията ви против Д’Артез. В сравнение с вас и Марат е светец. Готви се кампания, книгата ви ще бъде провалена. Какво става с романа ви?

— Ето последните страници. — И Люсиен показа свитък коректури.

— Приписват ви неподписаните статии против Д’Артез, поместени във вестниците на правителството и на крайната десница. Сега вече „Ревей“ всеки ден се нахвърля срещу кръжока от улица Катр-Ван. Подигравките им са остроумни, но жилят до кръв. А зад вестника на Леон Жиро стои цяла политическа котерия, сериозна и внушителна, и тя рано или късно ще заграби властта.

— Цяла седмица не съм стъпвал в „Ревей“.

— Не забравяйте моите малки статии. Напишете веднага петдесетина, ще ви ги платя наведнъж, но нека бъдат в духа на вестника.

И Фино привидно небрежно му подхвърли сюжета за една злъчна статия против пазителя на държавния печат, като му разказа анекдота, който се разнасял уж от уста на уста из салоните.

Потиснат от загубата в игралната зала, Люсиен намери, въпреки душевното си униние, предишната си свежест и остроумие и написа тридесет статии по две колони едната. След това отиде у Дориа, където разчиташе да намери Фино, за да му предаде тихомълком статиите. Имаше освен това намерение да поиска обяснение от книжаря защо все още не е отпечатал „Маргаритки“. Книжарницата беше пълна с негови врагове. Когато влезе, настъпи абсолютно мълчание, всички разговори секнаха. Като се видя отхвърлен от журналистите, Люсиен почувствува двойно по-голяма мъжественост и си каза, както някога в алеята на Люксембургската градина: „Ще победя!“

Този път Дориа не се държа нито покровителствено, нито любезно, а, напротив, подигравателно, прикрит зад изгодната позиция на законните си права: щял да издаде „Маргаритки“, когато намери за добре, щял да изчака да се подобри положението на Люсиен. Освен това бил пълен собственик на сбирката. Когато Люсиен възрази, че Дориа е длъжен да издаде стиховете по силата на техния договор, книжарят му отговори, че никой не може да го принуди да извърши сделка, която той смята за лоша, и че той единствен има право да прецени уместно ли е, или не да издаде книгата.

— Има впрочем — добави той — едно решение, което и съдът ще възприеме: ако иска, Люсиен може да си вземе обратно творбата и да я издаде у някой книжар роялист, стига само да върне получените за нея три хиляди франка.

Люсиен си отиде, оскърбен много повече от този сдържан тон на Дориа, отколкото от властната му надутост при първата им среща. Той разбра, че „Маргаритки“ ще видят бял свят само когато си осигури сплотените сили на могъщи приятели или когато сам си извоюва завидно положение. Поетът се върна у дома си бавно, обзет от отчаяние, което би го довело до самоубийство, ако при него действието следваше мисълта. Той завари Корали в леглото, бледа и разстроена.

— Трябва й една роля, иначе тя ще умре! — прошепна му Беренис, докато Люсиен се обличаше, за да отиде на улица Мон-Блан у госпожица Де Туш, която даваше голям прием. Там щяха да бъдат Де Люпо, Виньон, Блонде, госпожа Д’Еспар и госпожа Дьо Баржьотон.

Приемът беше уреден в чест на Конти, великия композитор, който беше същевременно и много прочут певец, а също и в чест на Чинти, Ла Паста, Гарсия, Льовасьор и две-три дами от висшето общество с великолепни гласове. Люсиен се промъкна до мястото, където бяха седнали маркизата, братовчедка й и госпожа Дьо Монкорне. Нещастният младеж се опита да си придаде безгрижен, доволен и щастлив вид. Започна да се шегува, държа се така, както в дните на най-големия си блясък. Не искаше да покаже, че има нужда от тях. Той наблегна на услугите, които е оказал на роялистката партия, и приведе за доказателство нападките на либералите срещу него.

— Ще бъдете щедро възнаграден, драги приятелю — каза му госпожа Дьо Баржьотон с пленителна усмивка. — Идете другиден при канцлера с Чаплата и Де Люпо и ще ви бъде връчен указът, подписан от краля. Утре пазителят на държавния печат ще го занесе в двореца, но тъй като има министерски съвет, той ще се прибере късно. Независимо от това, ако узная резултата, ще пратя някого у вас. Къде живеете?

— Аз ще дойда — каза Люсиен, защото се срамуваше да признае, че живее на улица Ла Люн.

— Херцог Дьо Льононкур и херцог Дьо Наварен са говорили на краля за вас — обади се на свой ред маркизата. — Те са изтъкнали пред него вашата неограничена преданост. Тя заслужава блестяща награда, за да ви обезщетим за преследванията на либералите. Впрочем вие ще прославите името и титлата Дьо Рюбампре, които ви принадлежат по майчина линия. Кралят е заповядал на негово превъзходителство да му донесе още същата вечер указа, с който се разрешава на Люсиен Шардон да носи името и титлата на графовете Дьо Рюбампре в качеството му на внук на последния граф, баща на майка му. „Защо да не облагодетелствуваме кадънките на Пинд!“ — казал той, след като прочел вашия сонет за лилията: за щастие братовчедка ми се беше сетила за него и го беше дала на херцога. „Кралят може да направи чудо и да ги превърне в орли“ — отговорил херцог Дьо Наварен.

Люсиен благодари така сърдечно, така топло, че би затрогнал всяка друга не толкова дълбоко наранена жена като Луиз Д’Еспар дьо Негрьопьолис. Колкото по-красив ставаше Люсиен, толкова по-силно се разпалваше жаждата й за мъст. Де Люпо беше прав, на Люсиен му липсваше усет: той не можа да отгатне, че прословутият указ беше чиста шега, измислена от госпожа Д’Еспар. Насърчен от този успех и поласкан от вниманието на госпожица Де Туш, той остана до два часа след полунощ, за да може да говори насаме с нея. В редакциите на роялистките вестници се говореше, че госпожица Де Туш участвувала анонимно в написването на една пиеса, в която щеше да играе младата Фей, чудото на деня. Когато салоните опустяха, той се уедини с писателката в будоара й, седна на едно канапе до нея и толкова трогателно и описа нещастието на Корали и собствената си трагедия, че прочутата хермафродитка обеща да издействува главната роля за Корали.

На другия ден, когато Корали, зарадвана и ободрена от обещанието на госпожица Де Туш, обядваше със своя поет, Люсиен четеше вестника на Лусто, който беше поместил измисления анекдот за пазителя на държавния печат и неговата съпруга. Под парливите остроумици се таеше най-черна злоба. Крал Луи XVIII бе изваден ловко на сцената и осмян, но така, че правосъдието да не може да се намеси. Ето анекдота, представен от либералната партия като чиста истина, а всъщност една от многото забавни клевети.

Луи XVIII поддържал изтънчена любовна кореспонденция, изпъстрена със стихове. Редакторът тълкуваше това като последна форма на любовните му похождения, станали вече теоретични: той бил минал от действие към размисъл! Прочутата любовница, жестоко нападната от Баранже под името Октави, започнала силно да се тревожи. Кралската кореспонденция замирала. Колкото по-остроумно пишела Октави, толкова по-хладен и безцветен се показвал любовникът. Най-сетне Октави узнала защо е изпаднала в немилост. Нейното влияние било застрашено от първите цветя и очарование на нова кореспонденция на коронования и възлюбен със съпругата на пазителя на държавния печат. По всеобщо признание тази прекрасна жена се смяташе неспособна да напише дори няколко реда, така че в случая тя служеше за прикритие на нечия дръзка амбиция. Кой можеше да се крие зад тази пола? След много наблюдения Октави открила, че кралят кореспондира със самия министър! Планът й за действие бил готов. Подпомогната от един свой верен приятел, тя успяла да задържи веднъж министъра в Камарата, където предизвикали бурни разисквания. Устроила по същото време среща насаме с краля, разкрила му измамата и наранила жестоко честолюбието му. Луи XVIII избухва в бурбонски кралски гняв, нагрубява Октави, изказва съмнение в думите и. Октави предлага незабавно доказателство, измолва от краля да напише писмо, изискващо бърз отговор. Изненадана, нещастната жена праща да извикат мъжа й от Камарата, но всичко е предвидено, министърът е на трибуната. Студена пот побива нещастницата, тя напряга ума си и съчинява отговор, доколкото й стига умът. „Вашият канцлер ще ви каже останалото!“ — посрещнала със смях Октави разочарованието на краля.

Макар и от край до край измислена, статията силно уязви министъра, жена му и краля. Говореше се, че Де Люпо съчинил анекдота, но Фино не го издаде. Духовитата и хаплива статия беше посрещната с радост от либералите и от партията на брата на краля. Люсиен се позабавлява малко, но не видя в нея нищо друго освен обичайната шеговита „патица“. На другия ден той отиде да вземе Де Люпо и барон Дю Шатле. Баронът дължеше благодарност на канцлера. Господин Дю Шатле, назначен държавен съветник без портфейл, беше получил титлата граф в очакване да получи и префектурата на Шарант, щом досегашният префект след няколко месеца се пенсионира с максимална пенсия. Граф Дю Шатле — частицата „дю“ фигурираше в указа, покани Люсиен в колата си и се държа с него като с равен. Без статиите на Люсиен той едва ли щеше да се издигне така стремглаво. Преследванията на либералите му послужиха за трамплин. Де Люпо беше в министерството, в кабинета на главния секретар. Като видя Люсиен, главният секретар подскочи от удивление и размени поглед с Де Люпо.

— Как, вие се осмелявате да идвате още тук, господине! — извика той на смаяния Люсиен. — Негово превъзходителство канцлерът скъса готовия указ, ето го тук! — Той посочи първата попаднала му разкъсана хартия. — Министърът поиска да узнае кой е авторът на отвратителната вчерашна статия и ето нейния оригинал — добави главният секретар, като подаде на Люсиен листчетата, написани собственоръчно от него. — Вие твърдите, че сте роялист, господине, а сътрудничите на този позорен парцал, който създава толкова грижи на министрите, оскърбява умерената десница и ни тласка към гибел. Закусвате с „Корсер“, „Мироар“, „Конститюсионел“ и „Курие“, обядвате с „Котидиен“ и „Ревей“, а вечеряте с Мартенвил, най-върлия противник на правителството. Той тласка краля към абсолютизъм, който ще доведе революция, до каквато би се стигнало, ако кралят се довереше на крайната левица. Вие сте много остроумен журналист, но никога няма да станете политик. Министърът разкри на краля, че вие сте автор на статията, и той се е разгневил на херцог Дьо Наварен, негов пръв придворен. Хора, до вчера благосклонна настроени към вас, станаха днес ваши непримирими врагове. Естествено е да ти навреди неприятел, но ужасно е, когато дочакаш това от приятел.

— Вие сте голямо дете, драги — каза му Де Люпо. — Колко ни изложихте. Маркиза Д’Еспар, госпожа Дьо Баржьотон и графиня Дьо Монкорне, които се застъпиха за вас, навярно са страшно сърдити. Предполагам, че херцогът е излял гнева си върху маркизата, а маркизата се е скарала с братовчедка си. Съветвам ви да не стъпвате у тях. Почакайте.

— Излезте, негово превъзходителство идва! — каза главният секретар.

Люсиен се озова на площад Вандом зашеметен, все едно че го бяха ударили по главата. Тръгна пеш по булевардите и се помъчи да прецени постъпките си. Осъзна, че е играчка в ръцете на завистливи, алчни и коварни хора. Какво представляваше той в този свят на безумни домогвания? Дете, съблазнено от удоволствия и тщеславни радости, готово да жертвува всичко за тях, поет без дълбок размисъл, подхвръкваш като пеперуда от пламък на пламък, без определен план, роб на обстоятелствата, мислещ правилно, но постъпващ зле. Съвестта му се изправи над него като безпощаден палач. Нямаше вече пари, а се чувствуваше смазан от труд и страдание. Статиите му минаваха след статиите на Мерлен и Натан. Той вървеше накъдето му видят очите, залутан в мислите си. Минавайки край литературните читални, които освен вестници даваха и книги за прочит, зърна афиш: под непознато нему странно заглавие се открояваше собственото му име: „Люсиен Шардон дьо Рюбампре“.

Романът му беше излязъл, а той не знаеше нищо, вестниците мълчаха. Застана пред витрината, отпуснал морно ръце, застинал неподвижно, без да забележи групата млади, най-елегантно облечени хора, между които бяха Растиняк, Дьо Марсе и други негови познати. Не видя и Мишел Кретиен и Леон Жиро, които се приближиха до него.

— Вие ли сте, господин Шардон? — обърна се към него Мишел с такъв тон, че Люсиен цял затрепери като струна.

— Не ме ли познавате? — отвърна той смъртно блед.

Мишел се изхрачи в лицето му.

— Ето хонорара за вашите статии против Д’Артез. Ако всеки би последвал примера ми в защита на собствената си кауза или каузата на приятеля си, печатът щеше да остане това, което трябва да бъде: достойно за почит и почитано свещено дело.

Люсиен залитна, подпря се на Растиняк и се обърна към него и към Дьо Марсе:

— Господа, надявам се, че няма да откажете да станете мои секунданти. Но искам преди това да върна оскърблението, за да направя дуела неизбежен.

И Люсиен бързо удари плесница на изненадания Мишел. Контетата и приятелите на Мишел застанаха между републиканеца и роялиста, за да не би да започнат да се бият на улицата. Растиняк улови Люсиен под ръка и го заведе у дома си на улица Тетву, съвсем близо до местопроизшествието, което беше станало на булевард Ган. Смрачаваше се, затова избягнаха обичайното струпване на любопитни. Дьо Марсе дойде също у Растиняк и двете контета заведоха насила Люсиен да вечеря весело с тях в „Кафе Англе“, където и тримата се напиха.

— Силен ли сте във фехтовка? — запита го Дьо Марсе.

— Никога в живота си не съм хващал шпага.

— Стреляте ли с пистолет? — попита Растиняк.

— Не съм стрелял досега.

— Вие сте късметлия, затова сте опасен противник и можете да убиете този човек — забеляза Дьо Марсе.

Люсиен за щастие намери Корали в леглото. Тя вече спеше. Актрисата беше играла неочаквано в една малка пиеса — този път с успех — и беше наградена със заслужени, неплатени ръкопляскания. Враговете й не знаеха, че тя ще участвува. Успешното й представяне накара директорът да се реши да й повери главната роля в пиесата на Камий Мопен. Той бе открил причините за първия неуспех на Корали. Възмутен от интригите на Флорин и Натан, които имаха за цел да провалят актриса, на която той държеше, директорът обеща на Корали подкрепата на ръководството на театъра.

В пет часа сутринта Растиняк дойде да вземе Люсиен.

— Ти, драги, живееш не само на улица Ла Люн, но и на самата луна — пошегува се той вместо поздрав. — Хайде, побързай, да отидем първи на уговореното място по пътя към Клинянкур. Така е прието в доброто общество, а ние сме длъжни да дадем пример.

— Ето програмата — добави Дьо Марсе, когато колата навлезе в предградието Сен-Дьони. — Ще стреляте с пистолети от двадесет и пет крачки, като можете да се приближите един до друг най-много на петнадесет стъпки. Така че можете да пристъпите пет крачки напред и да стреляте три пъти, не повече. Каквото и да се случи, вие сте длъжни да спазвате тези условия. Ние ще заредим пистолетите на вашия противник, а неговите свидетели ще напълнят вашите. Четиримата секунданти избрахме заедно оръжията от един оръжеен магазин. Уверявам ви, че улеснихме случайността, защото избрахме кавалерийски пистолети.

Животът се беше превърнал за Люсиен в лош сън. Безразлично му беше дали ще остане жив, или ще умре. Смелостта, присъща на самоубийците, му помогна да изглежда безстрашен в очите на тези, които наблюдаваха дуела. Той не пристъпи напред, а остана закован на мястото си. Безгрижието му бе изтълкувано като хладна пресметливост: решиха, че поетът е много силен стрелец. Мишел Кретиен се приближи до крайния предел. Двамата противници стреляха едновременно, защото понесените оскърбления бяха преценени като еднакво тежки. При първия изстрел куршумът на Кретиен докосна леко брадичката на Люсиен, докато Люсиен стреля високо над главата на противника си. При втория куршумът на Мишел се заби в яката на редингота на поета, за щастие двойна и добре подплатена. При третия той го улучи в гърдите и Люсиен падна.

— Мъртъв ли е? — запита Мишел.

— Не — каза хирургът, — раната му не е смъртоносна.

— Толкова по-зле — заяви Мишел.

— О, да, толкова по-зле — повтори Люсиен и заплака.

Едва към обед нещастният младеж се озова в стаята си; настаниха го в леглото: нужни бяха цели пет часа, за да го пренесат с най-голяма предпазливост. Макар че нямаше опасност за живота му, трябваше да се внимава, защото едно възпаление можеше да предизвика нежелателни усложнения. Корали преглътна отчаянието и грижите си. През цялото време, докато любимият й беше в опасност, тя бдеше по цели нощи над него заедно с Беренис и разучаваше ролите си. Тежкото състояние на Люсиен продължи два месеца. Нещастната актриса играеше понякога весели роли, а дълбоко в себе си се терзаеше: „Може би моят скъп Люсиен умира в този миг!“

Бианшон лекуваше ранения. Животът му беше спасен благодарение преданите грижи на този жестоко наранен приятел. Д’Артез обаче му бе поверил тайната на Люсиен и това бе оправдало донякъде постъпката на младежа. В момент на прояснение, защото Люсиен прекара извънредно сериозно нервно разстройство, Бианшон, който подозираше, че Д’Артез само от благородство е казал това, запита болния за този случай. Люсиен потвърди, че не е писал никаква друга статия върху книгата на Д’Артез освен сериозно издържаната критика, обнародвана във вестника на Ектор Мерлен.

Към края на първия месец фирмата „Фандан и Кавалие“ фалира. Бианшон замоли актрисата да скрие от Люсиен страшния удар. Прословутият роман „Стрелецът на Шарл IX“, издаден под някакво чудато заглавие, не беше имал никакъв успех. За да събере малко пари, преди да обяви фалит, Фандан, без знанието на Кавалие, беше продал изцяло изданието на разни търговци, които го препродаваха на ниски цени. Книгата на Люсиен кичеше парапетите на парижките мостове и кейове. Книжарницата на Ке-де-з-Огюстен, която беше закупила известен брой екземпляри, губеше значителни суми поради внезапното обезценяване на произведението: четирите тома малък формат, купени за четири франка и петдесет, се продаваха за два и петдесет. Търговците протестираха, а вестниците продължаваха да пазят гробно мълчание. Барбе не беше предвидил подобен провал. Той вярваше в дарбата на Люсиен и противно на навиците си се беше изсилил и закупил двеста екземпляра. Вероятността да загуби доста крупна сума го вбесяваше и той обсипваше с хули Люсиен. Все пак хитрият търговец взе героично решение. Той складира книгите в един ъгъл на магазина си и както е присъщо на скъперниците, остави заинатен другите книжари да разпродадат на безценица екземплярите си. Малко по-късно, в 1824 година, когато прекрасният увод на Д’Артез, достойнствата на самата книга и две статии на Леон Жиро изтъкнаха стойността на произведението, Барбе продаде един по един своите екземпляри по десет франка. Въпреки предпазните мерки на Беренис и Корали те не можаха да попречат на Ектор Мерлен да посети смъртно болния си приятел и той го накара да изпие капка по капка горчивата чаша на поражението, последица от гибелната сделка на Фандан и Кавалие с един начинаещ писател. Мартенвил, останал единствен верен на Люсиен, написа великолепна статия за книгата, но настървението на либерали и привърженици на правителството срещу главния редактор на „Аристарх“, „Орифлам“ и „Драпо-Блан“ беше толкова голямо, че усилията на този неустрашим борец, който всеки път връщаше на либералите десет удара за един, всъщност навредиха на Люсиен. Нито един вестник не подхвана полемиката, макар че нападките на смелия роялист бяха извънредно остри. Корали, Беренис и Бианшон затвориха вратата за всички мними приятели, които шумно протестираха. Съдебните изпълнители обаче влязоха. Поради фалита на Фандан и Кавалие полиците им ставаха изискуеми по силата на един член от търговския кодекс, който много ощетява правата на третите лица, лишени от преимуществата на срока. Камюзо започна да преследва жестоко Люсиен. Като прочете неговото име, Корали разбра ужасно унизителната постъпка на милия си поет, която за нея беше неземно благородна. Тя го обикна още повече и не пожела да умилостиви Камюзо. Когато съдебните изпълнители дойдоха да задържат Люсиен, те го намериха на легло и не се решиха да го отведат. Преди да се допитат до председателя на съда, за да им посочи в коя болница да го откарат, те отидоха при Камюзо. Камюзо веднага дотича на улица Ла Люн. Корали слезе и малко след това се качи със съдебните книжа, с които поради жирото Люсиен бе обявен за търговец. Как бе получила тия книжа от Камюзо? Какви обещания му бе дала? Тя запази мрачно мълчание, но се завърна полумъртва. Корали игра в пиесата на Камий Мопен и доста допринесе за успеха й. Създаването на тази роля беше последната искра на един прекрасен пламък. На двадесетото представление, когато Люсиен, вече почти възстановен, почваше да се разхожда, да яде и се канеше да възобнови работата си, Корали се разболя: някакво скрито страдание я разяждаше. Беренис предполагаше, че тя бе обещала да се върне при Камюзо, за да спаси Люсиен. Актрисата трябваше да изпита още едно огорчение: отново дадоха ролята й на Флорин. Натан щеше да обяви война на театър „Жимназ“, ако Флорин не замести Корали. Корали игра ролята си до последни сили, защото не искаше да я отстъпи на своята съперница. Тя надхвърли възможностите си. Докато Люсиен беше на легло, театърът й бе дал аванс и Корали не можеше вече да иска нищо от касата. Въпреки добрата си воля Люсиен още не беше годен за работа, а и освен това трябваше да се грижи за Корали, за да облекчи Беренис. Бедното домакинство стигна до пълна оскъдица. За щастие Бианшон, способен и предан лекар, им откри кредит у един аптекар. Собственикът на къщата и различните доставчици скоро узнаха в какво положение са изпаднали Корали и Люсиен. Мебелите им бяха описани. Шивачката и кроячът, които не се бояха вече от журналиста, започнаха немилостиво да преследват двамата бохеми. Най-сетне дойде ден, когато само аптекарят и колбасарят все още им даваха на кредит. Люсиен, Беренис и болната трябваше цяла седмица да ядат само най-различни видове колбаси от свинско месо. Колбасите, и без това не особено здравословна храна, влошиха състоянието на актрисата. Крайната нищета принуди Люсиен да отиде при Лусто и да му поиска хилядата франка, които бе дал назаем на някогашния приятел, а сега предател. Сред многото несрети тази постъпка му костваше най-скъпо. Самият Лусто не можеше вече да се върне в квартирата си на улица Ла Арп. Той спеше у приятели, подгонен и преследван като заек. Люсиен намери у Фликото съдбоносната личност, която го бе въвела в литературното поприще. Лусто вечеряше на същата маса, където Люсиен го бе срещнал за свое нещастие в деня, когато изостави Д’Артез заради него. Лусто го покани да вечеря с него и Люсиен прие! На излизане от Фликото Клод Виньон, който също се хранеше там, Лусто, Люсиен и великият непознат, който залагаше дрехите си у Саманон, решиха да изпият по едно кафе в кафене „Волтер“. Те обърнаха джобовете си, но не можаха да съберат необходимите за целта франк и половина. Отидоха да се разходят из Люксембургската градина, надявайки се да срещнат там някой книжар. Действително срещнаха един от най-прочутите издатели навремето. Лусто му поиска четиридесет франка и той му даде. Тогава Лусто раздели сумата на четири равни части и всеки писател получи своя дял. Лишенията бяха угасили у Люсиен всяка гордост, всяка чувствителност: той се разплака пред тримата хора на изкуството и им описа положението си. Всеки един от тях обаче преживяваше в момента не по-малко жестока драма. Когато и те разказаха несгодите си, оказа се, че са по-нещастни от него. Затова и четиримата чувствуваха нужда да забравят не само нещастието си, но и мислите, които го правеха още по-осезаемо. Лусто изтича тутакси в Пале-Роял, за да проиграе деветте франка, които му бяха останали. Великият непознат, макар че имаше божествена приятелка, хлътна в съмнителен публичен дом, за да потъне в тинята на опасните наслаждения. Виньон се отби в „Пти Роше дьо Канкал“, за да изпие две бутилки бордо и да затъмни разума и паметта си. Люсиен се раздели с Клод Виньон пред прага на ресторанта, защото не искаше да вечеря с него. Сърцето на великия провинциалист болезнено се сви, когато се сбогува с единствения журналист, които не бе станал негов враг.

— Какво да правя? — запита го той.

— На война като на война — каза му големият критик. — Вашата книга е хубава, но тя предизвика завист. Борбата ще бъде дълга и сурова. Геният е опасна болест. Всеки писател носи в сърцето си едно чудовище. Подобно на стомашната тения, то разкъсва чувствата, едва породили се. Кой ще победи? Човекът или тази болест? Не ще съмнение, че трябва да бъдеш много силен, за да запазиш равновесие между гения и природата си. Дарованието нараства, сърцето съхне. Ако не си великан, ако нямаш херкулесовски плещи, ще останеш или без сърце, или без талант. Вие сте слаб и неустойчив, затова ще загинете — завърши той и влезе в ресторанта.

Люсиен се запъти към дома си, замислен над тази жестока присъда: литературният живот потвърждаваше нейната дълбока правота.

„Пари!“ — крещеше му някакъв вътрешен глас.

Той написа собственоръчно на свое име три полици по хиляда франка с един, два и три месеца срок и подправи с удивително съвършенство подписа на Давид Сешар. Жироса ги и на другия ден ги представи на Метивие, търговец на хартия от улица Серпант, който ги шконтира без възражение. Люсиен писа няколко реда на зет си, за да го предупреди, че е взел пари за негова сметка, като му обеща да уреди полиците в предвидените срокове. След като плати личните си дългове, както и дълговете на Корали, останаха му само триста франка. Той ги даде на Беренис, като й заповяда да не му дава нито стотинка: страхуваше се да не би да се изкуши да ги проиграе. Обзет от мрачна, студена и безмълвна ярост, Люсиен започна да пише, докато бдеше до леглото на Корали, на светлината на газената лампа, най-остроумните си статии. Когато търсеше някоя мисъл, той виждаше пред себе си обожаваното създание, бяло като порцелан, красиво с красотата на умиращите. Актрисата му се усмихваше с безкръвните си устни, а очите й блестяха като очите на всички жени, които умират не само от болест, но и от горест. Люсиен пращаше статиите си във вестниците, но тъй като не можеше да ходи лично и да настоява пред главните редактори, не поместваха статиите му. Когато се решеше да посети редакцията, Теодор Гайар, който толкова го ласкаеше по-рано — и който използува по-късно тези литературни бисери — го приемаше хладно.

— Трябва да внимавате, драги, остроумието ви пресеква, но не унивайте, продължавайте, търсете вдъхновението! — съветваше го той.

— Това хлапе Люсиен е имало само романа си и първите статии в „главата си“ — обичаха да повтарят Фелисиен Верну, Мерлен и всички, които го мразеха, когато станеше дума за него у Дориа или във „Водевил“. — Какви жалки неща ми изпраща.

„Няма вече нищо в главата си“ е широко употребяван израз в журналистическия жаргон, който, изрече ли се веднъж, представлява върховна и едва ли не безапелационна присъда. Повтарян навред, този израз унищожаваше Люсиен, без той да подозира, защото по това време изникнаха „неприятности“, които действително бяха свръх силите му. Сред непосилния труд, преследван заради записите на Давид Сешар, той прибягна до опитността на Камюзо. Бившият приятел на Корали се показа благороден и му помогна. Това ужасно положение продължи два месеца. Призовките се трупаха и слушайки съветите на Камюзо, Люсиен ги препращаше на Дерош, приятел на Биксиу, на Блонде и на Де Люпо.

В първите дни на август Бианшон каза на поета, че Корали е загубена и ще живее най-много още няколко дни. Беренис и Люсиен прекараха тези съдбоносни дни в ридания. Те не можеха да скрият сълзите си от клетата девойка, която умираше, отчаяна главно заради Люсиен. Подчинявайки се на някакъв необясним обрат в съзнанието си, актрисата пожела да получи опрощение от църквата и да умре в мир. Нейният край беше християнски и разкаянието й искрено. Агонията и смъртта на Корали отнеха последните сили и твърдост на Люсиен. Поетът напълно отпадна. Той седеше в едно кресло до леглото на Корали, втренчил поглед в нея до мига, когато ръката на смъртта затвори очите й. Беше пет часът сутринта. Някаква птичка се блъсна в саксиите с цветя на перваза на прозореца и изчурулика. На колене пред леглото, Беренис целуваше ръката на Корали, изстиваща бавно под сълзите й. На камината имаше само единадесет су. Съвсем отчаян, Люсиен излезе, готов да проси, за да погребе любовницата си, или да се хвърли в краката на маркиза Д’Еспар, на граф Дьо Шатле, на госпожа Дьо Баржьотон, на госпожица Де Туш, дори на страшния франт Дьо Марсе. Нямаше вече нито сила, нито гордост. За малко пари би станал дори войник. Смазан от умора, залитащ, клетникът стигна до дома на Камий Мопен. Без да помисли, че облеклото му не е в ред, той влезе и помоли да бъде приет.

— Госпожицата си легна в три часа сутринта и не смеем да влизаме при нея, преди да позвъни — отвърна лакеят.

— Кога ви звъни обикновено?

— Никога преди десет часа.

Люсиен написа едно от тия отчаяни писма, в които изтънчените просяци плюят на всичко. Една вечер, когато Лусто му говореше за прошенията на млади, даровити хора до Фино, той се беше усъмнил, че човек може да падне толкова ниско. Но сега собственото му перо го отведе далеч отвъд пределите, до които несретата бе запратила неговите предшественици. Връщайки се, затъпял и трескав, по булевардите, без да съзнава какъв чудовищен шедьовър му бе продиктувало отчаянието, той срещна Барбе.

— Барбе, ще ми дадете ли петстотин франка? — каза той и протегна ръка.

— Не, само двеста.

— Ах, вие сте сърдечен човек.

— Да, но аз съм и търговец! Много пари загубих заради вас. — И той му съобщи за фалита на Фандан и Кавалие. — Сега трябва да ми помогнете да спечеля нещичко.

Люсиен изтръпна.

— Вие сте поет, предполагам, че можете да съчинявате всевъзможни стихове — продължи книжарят. — В момента се нуждая от закачливи песнички, искам да ги поместя с песни от разни автори, та да не ме преследват за плагиатство и да разпродам набързо един хубав сборник по половин франк екземпляра. Ако ми напишете до утре десет хубави, весели и пикантни песни… Тогава, нали разбирате? Ще ви дам двеста франка.

Люсиен се върна вкъщи: Корали лежеше на дъсчен одър вцепенена и увита в прост чаршаф, който Беренис шиеше, ридаейки. Дебелата нормандка беше запалила четири свещи в четирите ъгъла на одъра. Лицето на Корали беше чудно красиво, застинало във върховното спокойствие, тъй красноречиво за живите. Тя приличаше на девойка, болна от силна анемия, а посинелите й устни като че ли всеки миг можеха да се открехнат и да прошепнат името на Люсиен, което тя бе повтаряла до сетния си дъх, преплетено с Божието име. Люсиен каза на Беренис да поръча погребално шествие, но не по-скъпо от двеста франка, включително службата в малката църквица „Бон-Нувел“. Щом Беренис излезе, поетът седна пред масата край тялото на злочестата си приятелка и съчини десет песни с весело съдържание по популярни мелодии. Преди да се залови за тази работа, той изпита невъобразима болка, но най-сетне подчини съзнанието си на необходимостта и заработи, като че ли не беше изстрадал толкова много. Той осъществяваше на практика страшното предсказание на Клод Виньон за разрива между сърцето и ума. Колко трагична беше тази нощ, когато злочестият младеж съчиняваше стихове за пияници при светлината на свещите, седнал до свещеника, който се молеше за душата на Корали!… На сутринта, довършил последната песен, поетът се опитваше да я нагоди към една модерна навремето мелодия. Когато запя, Беренис и духовникът се уплашиха да не би да е полудял.

Приятели, морал не търсим в песента,

със скука само пълни той душата,

разсъдъкът навява пустота

там, дето се разгаря веселбата.

За вино всички песни са добри,

когато чашите звучат,

така е учил Епикур дори,

при нас и Аполон ще дойде, знам,

и Бакхус ще е виночерпец сам.

О, нека само песни да ехтят,

безгрижни да сме вечно в своя път.

На гуляйджиите предрекъл Хипократ,

че боговете опрощават греховете,

защо да плачем с тебе, брат,

че днес нозете ни тежат,

че кретаме без красота.

Пияниците по света

напред и все напред вървят.

Затуй сме днес тъй оживени,

от руйно вино подмладени.

О, нека само песни да ехтят,

безгрижни да сме вечно в своя път.

Защо сме тука на света,

науката ще го узнае,

но де ще идем след смъртта,

това е, дето ни терзае.

Но за какво да жалим, брат,

прати ни, боже, благодат

и нека само песни да ехтят.

Известно е, че някой ден безспорно ще изтлеем,

но засега я дай да поживеем,

да си попием и да си попеем,

безгрижни да сме вечно в своя път.

Тъкмо когато поетът тананикаше този светотатствен припев, Бианшон и Д’Артез влязоха и го намериха в най-безпросветно униние. Той лееше потоци сълзи и не можеше да намери сили да препише на чисто песните. Задавян от хълцания, описа положението си и сълзи овлажниха очите на приятелите му.

— Подобно изживяване изкупва много прегрешения! — промълви Д’Артез.

— Блажени са тези, които намират ада на земята — тържествено изрече свещеникът.

Красивата смъртница, усмихната пред вечността, любимият, купуващ й гроб с непристойни песни, Барбе, заплащащ ковчега й, четирите свещи около нея, след като късата й поличка и червените чорапи със зелени багети доскоро караха цяла зала да тръпне, най-сетне свещеникът на прага, който я беше помирил с Бога и сега се връщаше в църквата, за да отслужи заупокойна молитва за тази, която толкова бе любила — това съчетание от величие и безчестие, всички тези злочестини, смазани под бремето на нищетата, вледениха великия писател и големия лекар, които седнаха безмълвни до приятеля си. В този миг пристигна един лакей и съобщи, че госпожица Де Туш идва. Красивата и благородна писателка разбра всичко. Тя се спусна към Люсиен, улови ръката му и плъзна в нея незабелязано две банкноти по хиляда франка.

— Много късно — прошепна той и хвърли поглед на агонизиращ.

Д’Артез, Бианшон и госпожица Де Туш се разделиха с Люсиен, след като се опитаха да уталожат с най-нежни думи отчаянието му, но всички пружини у него бяха скъсани. На обяд кръжокът, с изключение на Мишел Кретиен, който обаче се беше убедил в невинността на поета, се събра в малката църква „Бон-Нувел“. Там бяха също Беренис и госпожица Де Туш, две актриси от „Жимназ“, гардеробиерката на Корали и нещастният Камюзо. Всички изпратиха актрисата до гробището Пер-Лашез. Камюзо проливаше горещи сълзи. Той се закле тържествено пред Люсиен, че ще откупи за вечни времена гроба и ще постави над него колонка, на която ще гравират:

КОРАЛИ

а отдолу:

Починала на деветнадесет години

август 1822 година

Люсиен остана сам до залез-слънце на възвишението, откъдето се виждаше целият град.

„Кой ще ме обича сега? — запита се той. — Истинските ми приятели ме презират. Каквото и да направех, всичко изглеждаше благородно и прекрасно на любимата, която лежи тук. Остават ми само сестра ми, Давид и майка ми! Какво ли мислят там за мене?“

Горкият велик провинциалист се върна на улица Ла Люн и празният апартамент така силно го развълнува, че той отиде да прекара нощта в един мръсен хотел на същата улица. С двете хиляди франка на госпожица Де Туш и с парите от продадените мебели Люсиен изплати всички дългове. Останаха им по сто франка на него и на Беренис и те живяха с тези пари два месеца. Люсиен беше болезнено отпаднал, не беше в състояние нито да пише, нито да мисли, цял отдаден на скръбта си. Беренис го съжали. Когато той възкликна, припомняйки си сестра си, майка си и Давид Сешар, тя го запита:

— Ако смятате да се върнете в родния си град, как ще пътувате?

— Пеш — отвърна поетът.

— Но все пак ще трябва да ядете и да спите по пътя. Ако извървявате по дванадесет левги на ден, ще ви са нужни поне двадесет франка.

— Ще ги намеря — отвърна той.

Люсиен взе дрехите си и финото си бельо, задържа само най-необходимото и отиде у Саманон, който му предложи петдесет франка за всичко. Поетът замоли горещо лихварят да му даде по-голяма сума, за да може да вземе дилижанса, но не успя да го умилостиви. Вбесен, той изтича у Фраскати, опита си късмета и излезе без стотинка. Когато се прибра в печалната стая на улица Ла Люн, той поиска от Беренис шала на Корали, като й призна, че е загубил всичките си пари. Добросърдечната прислужница разбра по погледа му какво възнамерява да направи в отчаянието си — искаше да се обеси.

— Полудяхте ли, господине? — възкликна тя. — Идете да се поразходите и се върнете към полунощ, аз ще ви намеря пари, но вървете само по булевардите, не се приближавайте до кейовете.

И Люсиен тръгна по булевардите, затъпял от мъка. Той гледаше екипажите, минувачите и се чувствуваше самотен и нищожен сред прииждащата тълпа, пришпорвана от хилядите интереси на парижкия живот. Представи си бреговете на Шарант. Закопня за тихите семейни радости. Почувствува за миг проблясък на сила, измамно усещане на повечето женствени натури, и реши да не скъсва с живота, преди да излее сърцето си в сърцето на Давид Сешар, преди да се посъветва с трите ангела, които му оставаха. Както сновеше безцелно по улиците, той съгледа Беренис, празнично издокарана. Тя разговаряше с някакъв мъж по калния булевард Бон-Нувел, спряла се на ъгъла на улица Ла Люн.

— Какво търсиш тук? — извика Люсиен, ужасен от подозрението, мярнало се в главата му при вида на нормандката.

— Ето двадесет франка, които може би струват скъпо, но вие ще заминете — отговори тя и пъхна в ръката му четири монети по пет франка.

Беренис изчезна, преди Люсиен да забележи къде се скри. Трябва да кажем за негова чест, че тези пари изгаряха ръката му и той искаше да й ги върне. Принуден беше обаче да ги задържи като последно жигосване на парижкия живот.

Бележки

[13] Крайния предел (лат.). ↑

[14] Произведенията имат своя съдба (лат.). ↑

[15] Римски консул по времето на Август и Тиберий. ↑

[16] Прочут древногръцки критик. ↑

[17] Ридание (ит.). ↑

[18] Нова за времето лампа, носеща името на изобретателя си. ↑

[19] Игра на думи: на френски една и съща дума означава книга и старинна монета. ↑

[20] По френската поговорка: „През нощта всички котки са сиви“. ↑

[21] Прочута италианска певица (1798–1865). ↑

[22] Името Фино се произнася като думата finaud, която означава хитрец. ↑

[23] Знаменита френска актриса (1779–1847). ↑

[24] Изобилие (лат.). ↑

[25] Съдия (исп.) и дантелен рюш на яката и маншетите. ↑

[26] Безделие (ит.). ↑

[27] Не повтаряй два пъти същата грешка (лат.). ↑

[28] Произведения на Монтескьо. ↑

[29] Патриотични песни от Дьолавин, посветени на събитията от 1815 г. ↑

[30] Роман от госпожа Дьо Стал. ↑

[31] О! Позор! (Лат.). ↑

[32] Герой от едноименна пиеса на Льосаж. ↑

[33] Вдъхновителката на Петрарка Лаура и думата злато се произнасят на френски еднакво. ↑

[34] Да направим опит с животни (лат.). ↑

[35] Bravo на италиански означава наемен убиец. ↑

[36] Депутат в Конвента, верен на конституцията. ↑

[37] Игра на думи — на френски „равносметка“ и „приказка“ се произнасят еднакво. ↑

[38] Нарицателното име означава конник. ↑

[39] В състава на името влизат думите котка и боа. ↑

[40] Последното средство (лат.). ↑

[41] „Нищо не сломява справедливия и твърд мъж“ — цитат от ода на Хораций (лат.). ↑

[42] Палячо (от прочутата картина на Вато). ↑

[43] Шардон, името на Люсиен, означава на френски магарешки бодил. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Оноре дьо Балзак Изгубени илюзии (2)

Метаданни

Данни

Изгубени илюзии

Информация

История

Сваляне / Връзки

Втора частЕдин велик провинциалист в Париж

ПУСНАТИ СА В ПРОДАЖБА

МИШЕЛ КРЕТИЕН

Маргаритка

Камелия

Лале

„“ПАНОРАМА-ДРАМАТИК"

Оноре дьо Балзак
Изгубени илюзии (2)

Втора част
Един велик провинциалист в Париж