Оноре дьо Балзак
Изгубени илюзии (1)

Първа част
Двамата поети

По времето, когато започва тази история, печатарските преси на Стенхоуп и валяците, разпределящи мастилото, не бяха въведени още в малките провинциални печатници. Въпреки връзката си с парижката типография, тъй като и Ангулем се е специализирал в печатарството, той все още използуваше дървените преси. На тях именно нашият език дължи излезлия вече от употреба израз „да накараш пресата да застене“. Изостаналото печатарство използуваше напоени с мастило кожени тампони, които печатарят прокарваше по буквите. Подвижната плоскост, върху която се поставя „формата“ с набраните букви и притиснатият върху тях лист, тогава все още беше каменна и оправдаваше името си „мрамор“. Днешните ненаситни механични преси обрекоха на такова забвение дървения механизъм, на който, въпреки несъвършенствата му, дължим красивите издания на Елзевир, Плантен, Алдо и Дидо, че се налага да припомним тези стари печатарски съоръжения, към които Жером-Никола̀ Сешар изпитваше едва ли не суеверна преданост. Пък и освен това те играят доста важна роля в тази вълнуваща делнична повест.

Този Сешар беше бивш калфа или „мечок“ на жаргона на словослагателите. Постоянното сноване на калфата от мастилницата до пресата и от пресата до мастилницата напомня движението на мечка в клетка и навярно този прякор е дошъл оттам. За да не им останат длъжни, мечоците пък нарекли словослагателите „маймуни“, защото те, уважаемите, вечно шарят с ръце, докато набират буквите от сто петдесет и двете отделения, в които те са разпределени. През страшната 1793 година Сешар, вече почти петдесетгодишен, се ожени. Поради напредналата възраст и женитбата си той се отърва от общата мобилизация, която отведе почти всички работници във войската. Старият печатар остана сам в печатницата: собственикът, по прякор Наивника, беше умрял наскоро, оставяйки вдовица без деца. Предприятието явно беше застрашено от неминуемо разорение. Самотният мечок не можеше да се превъплъти в маймуна, тъй като, работейки само на пресата, не се беше научил дотогава нито да чете, нито да пише. Без да обръща внимание на неговата неграмотност, един народен представител, горящ от нетърпение да разпространи прекрасните декрети на Конвента, издаде на печатаря патент за майстор-печатар и реквизира печатницата. След като получи този опасен патент, гражданинът Сешар обезщети вдовицата на господаря си, като закупи на половин цена инвентара на печатницата, използувайки за целта спестяванията на жена си. Това беше дребна работа. Той трябваше обаче да печата незабавно и без грешки републиканските декрети. В това затруднено положение Жером-Никола̀ Сешар има щастието да срещне един благородник от Марсилия, който не смееше да емигрира, за да не загуби земите си, а не смееше и да се покаже, за да не загуби главата си. Ето защо той беше принуден да се залови с каквато и да е работа, за да изкара прехраната си. Така граф Дьо Мокомб навлече скромната рубашка на провинциален печатар. Той лично набра, изчете и коригира декретите, които предвиждаха смъртно наказание за граждани, укриващи благородници. Мечокът, станал в случая Наивника, ги отпечата и разлепи. Така и двамата останаха здрави и невредими. В 1795 година, когато бурята на Терора стихна, Никола̀ Сешар беше принуден да си търси друг всезнаещ помощник, който да бъде едновременно и словослагател, и коректор, и фактор. Един абат, който беше отказал да положи клетва и по-късно по време на Реставрацията стана епископ, зае мястото на граф Дьо Мокомб до деня, когато първият консул възстанови католическата религия. Графът и епископът се срещнаха по-късно, седнали на една и съща скамейка в Камарата на перовете. Макар че в 1802 година господин Жером-Никола̀ Сешар все още не знаеше да чете и да пише, той беше скътал доста парици, за да може да плаща на майстор. Този така безгрижен някога за утрешния ден калфа се беше превърнал в страшилище за своите мечоци и маймуни. Скъперничеството започва там, където свършва нищетата. В деня, когато прозря, че може да забогатее, користолюбието разви у него практичен ум, особено относно собственото му благосъстояние: той стана алчен, мнителен и далновиден. Житейският му опит се надсмиваше над теорията. Той стигна дотам, че успяваше само с един-единствен поглед да определи цената на дадена страница или лист в зависимост от шрифта. Доказваше ловко на невежите си клиенти, че едрите букви струват по-скъпо от дребните, а ако ставаше дума за дребен шрифт, че дребните се набират по-трудно от едрите. Тъй като словослагателството беше този дял от печатарството, от който нямаше никакво понятие, той сключваше с работниците си договори от позицията на по-силния. Ако словослагателите му работеха на час, бившият мечок не сваляше поглед от тях. Когато разбереше, че някой фабрикант е затруднен, изкупуваше на безценица хартията му и я складираше. Така още по онова време той стана собственик на къщата, в която от незапомнени времена се помещаваше печатницата. Провървя му във всичко: овдовя и остана само с един син. Прати го в колежа в града не толкова за да му даде образование, колкото за да го подготви за свой заместник. Отнасяше се строго с него, за да запази по-дълго бащината си власт. Така през свободното му време го караше да работи като словослагател, убеждавайки го, че трябва да се научи да си изкарва хляба, за да може един ден да се отплати на баща си, който се лишава от всичко, за да го изучи. Когато абатът го напусна, Сешар избра за майстор този от четиримата словослагатели, когото бъдещият епископ му препоръча не само като най-умен, но и като най-честен. Така старикът дочака момента, когато синът му можеше да ръководи предприятието, което щеше да се разрасне в по-млади и опитни ръце — Давид Сешар завърши с отличие Ангулемския колеж. Макар преуспелият без познания и образование мечок да презираше дълбоко науката, той изпрати сина си в Париж, за да изучи висшето типографско изкуство. Предупреди го обаче, че не трябва да разчита на бащината си кесия и му препоръча строго да се постарае да натрупа пари в „този рай за работниците“, както се изразяваше той, въобразявайки си, че благодарение на престоя на Давид в страната на мъдростта ще постигне желания резултат. Изучавайки занаята, Давид довърши и образованието си в Париж. Чиракът на печатарите Дидо стана истински учен. Към края на 1819 година той напусна Париж, без да е струвал нито стотинка на баща си, който му заповяда да се върне, за да му повери кормилото на предприятието. Печатницата на Никола̀ Сешар притежаваше тогава единствения вестник за съдебни обяви в целия департамент и заедно със съобщенията на префектурата и епископството това бяха три клиентели, които можеха да осигурят завидно състояние на всеки млад енергичен човек.

Точно по това време братя Коенте, фабриканти на хартия, купиха втория печатарски патент в Ангулем. Дотогава татко Сешар бе съумявал да го държи в бездействие благодарение на военните кризи, които по време на Империята потискаха индустриалното развитие. Той именно затова не бе го купил и скъперничеството му стана причина за разоряването на старата печатница. Когато научи новината, старият Сешар се зарадва, че не той, а синът му щеше да води борбата между неговото предприятие и братя Коенте. „Аз не бих могъл да издържа — каза си той, — но младеж, обучен при господа Дидо, сигурно ще се справи!“

Седемдесетгодишният печатар копнееше за мига, когато ще може да си поживее на воля. Той може би не се отличаваше с особени познания по висша типография, но минаваше за сметка на това за много вещ в друго изкуство, наречено шеговито „спиртография“ — изкуство, високо ценено от непостижимия автор на „Пантагрюел“, което се преследва от така наречените „въздържателни“ дружества и от ден на ден все повече запада. Жером-Никола̀ Сешар, покорен на участта, предопределена от името му^[2], притежаваше една дарба — неутолима жажда. Жена му дълго бе сдържала в разумни граници тази страст към гроздовия сок, между другото, увлечение толкова присъщо на мечоците, че Шатобриан го е наблюдавал дори и у истинските мечки в Америка. Според наблюденията на философите навиците от младини се проявяват още по-силно на старини. Сешар потвърждаваше този закон на човешката природа: колкото повече остаряваше, толкова повече му се пиеше. Отпечатъкът на тази страст придаваше особена своеобразност на мечешката му физиономия: носът му се беше развил във формата на главно А, бузите му с червени жилки напомняха лозови листа прошарени с виолетови, пурпурни или пъстроцветни грапавини; все едно че виждате чудовищна гъба сред обагрени от есента лози. Скрити под две дебели вежди, прилични на посипани със сняг храсталаци, сивите му очички, в които проблясваше лукавството на скъперничеството, унищожаващо всичко у него, дори и бащинското чувство, си оставаха проницателни дори в пиянството. Оплешивялата глава, загубила гривата си, от която бе оцелял само тесен венец от все още къдрави посивели коси, извикваше представата за монасите-францисканци от „Разкази“ на Лафонтен. Беше нисък, шкембест като старите лампи, в които изгаря повече масло, отколкото фитил, тъй като крайностите, независимо какви са те, въздействуват върху човешкото тяло в насоката, която му е свойствена. От пиянството, както и от научните занимания, тлъстият затлъстява, а мършавият измършавява. От тридесет години Жером-Никола̀ Сешар носеше триъгълната шапка, която още може да се види по главите на градските глашатаи в някои провинциални области. Ходеше с жилетка и панталон от зеленикаво кадифе и като допълнение кафяв редингот, памучни чорапи и обувки със сребърни токи. Този костюм, в който работникът още прозираше под буржоата, подхождаше толкова добре на пороците и привичките му, изразяваше така цялостно неговия живот, че старецът изглеждаше роден едва ли не с дрехите си. Не бихте могли да си го представите без облеклото му, както не можете да си представите лукова глава без люспите й. Дори старият печатар да не беше отдавна сам издал докъде стига сляпото му скъперничество, начинът, по който се измъкваше сега, би бил достатъчен, за да обрисува характера му. Въпреки познанията, които синът сигурно беше донесъл от прочутата школа на Дидо, той реши да сключи с него изгодна сделка, която замисляше от дълго време. Сделка, изгодна за бащата, щеше естествено да бъде опропастяваща за сина. Но ставаше ли въпрос за търговия, старецът не признаваше ни баща, ни син. Ако навремето виждаше в Давид своето единствено дете, по-късно започна да гледа на него като на човек, който придобива наготово нещо и чиито интереси са противоположни на неговите. Той искаше да продаде скъпо; синът му щеше да се стреми да купи евтино. Така че синът му се превръщаше в неприятел, който трябваше да бъде сразен. Тази метаморфоза на бащинското чувство в личен интерес, обикновено бавна, криволичеща и прикрита у добре възпитаните хора, беше бърза и праволинейна у стария мечок, който показа, че лукавата спиртография е много по-силна от учената типография. Когато синът му пристигна, старият хитрец му засвидетелствува пресметливата нежност, с която ловките хора обграждат жертвите си: отрупа го с грижи, както любовник би ухажвал любимата си. Хвана го под ръка, показа му къде да стъпи, за да не се изкаля, като преди това беше поръчал да затоплят леглото му, да запалят камината, да сготвят вечеря. На следващия ден, след като се опита да го напие по време на пищния обед и сам той здравата си пийна, каза на Давид:

— Да поговорим ли по работа?

Този въпрос прозвуча така странно между две пиянски хълцания, че Давид помоли баща си да отложат разговора за другия ден. Старият мечок обаче умееше отлично да извлича изгода от пиянството си и нямаше намерение да изостави подготвяната толкова отдавна битка. Пък и както каза самият той, след като бил носил петдесет години товара, не искал да го държи на плещите си нито час повече. Още утре синът му трябвало да стане Наивника.

Може би тук е необходимо да кажем няколко думи за предприятието. Печатницата, разположена точно там, където улица Болийо излиза на площад Мюрие, се помещаваше в това здание приблизително от края на царуването на Луи XIV. Затова от много години вече постройката беше приспособена за производствени нужди. Партерът представляваше огромно помещение, осветявано откъм улицата със стъклена врата, а откъм двора с широк прозорец. В кантората на собственика можеше да се влезе по пътечката в двора. Но в провинцията печатарската професия възбужда толкова живо любопитството, че клиентите предпочитаха да влизат през стъклената врата откъм улицата, макар че трябваше да слязат няколко стъпала надолу, тъй като подът на печатницата беше под нивото на уличното платно. Любопитните зяпльовци никога не внимаваха достатъчно, а придвижването в помещението не беше безопасно: ако някой се загледаше в накачените по въжетата листове хартия, рискуваше да се спъне в дървените сандъчета с буквите или да наниже шапката си на железните пръти, които поддържаха пресите. Спреше ли се да се полюбува на сръчните движения на някой словослагател, който набираше буквите от сто петдесет и двете отделения на своята каса, поглеждаше в ръкописа, препрочиташе съответния ред на шпалтата или вмъкваше някой пропуснат, посетителят се натъкваше на куп намокрена хартия, притисната с тежести, или се приклещваше зад някоя пейка. Разбира се, всичко това много забавляваше мечоците и маймуните: никога никой не бе успявал да се добере без произшествие до двете големи клетки в дъното на тази пещера, които се издаваха под форма на жалки павилиончета откъм двора и където се подвизаваха в едната факторът, а в другата — собственикът-печатар. Откъм двора по стените красиво се виеха лозници. Като се има предвид с каква слава се ползуваше собственикът, те придаваха на печатницата особено привлекателен местен колорит. В дъното на двора, до черната съседска стена, се издигаше порутен навес, където накисваха и обработваха хартията. Там беше и умивалникът, където миеха преди и след печатането формите или, казано на прост език, дъските с буквите. Мастилената вода изтичаше заедно с помията в двора и в пазарни дни селяните, дошли от града, си шепнеха, че навярно дяволът се мие в тази къща. Навесът граничеше от едната страна с кухнята, а от другата — с бараката за дърва. Първият етаж на къщата — на втория имаше само две тавански стаи — се състоеше от три помещения. Първото, дълго колкото пътеката край къщата, без площта, заета от старинна дървена стълба, се осветяваше откъм улицата от неголям продълговат прозорец, а откъм двора — от малко кръгло прозорче. Това помещение служеше за антре и трапезария. Беше само варосано и безцеремонната му голота издаваше стиснатия търговец. Мръсни, никога немити плочи. Мебелировка от три грозни стола, кръгла маса, и бюфет между двете врати, които водеха към спалнята и салона. Прозорците и вратите бяха невероятно замърсени. Тази трапезария беше вечно задръстена от бяла или напечатана хартия и десертът, бутилките и остатъците от вечерята на Жером-Никола̀ Сешар често се валяха върху топчетата хартия. Прозорец с оловни пречки осветяваше спалнята откъм двора. Тя беше тапицирана със старомодните тъкани, които и днес украсяват стените в провинциалните градове на празника Тяло Господне. В нея се виждаше голямо легло с колони, драпирани завеси и червена вълнена покривка за краката, две проядени от червеи кресла, старо писалище и часовник върху камината. Тази стая, в която дъхаше на патриархално добродушие и където преобладаваха кафявите тонове, бе обзаведена от предшественика и работодателя на Сешар — Рузо. Салонът, модернизиран от покойната госпожа Сешар, беше облицован с отвратителна ламперия, боядисана в синьо. Тапетите по стените изобразяваха ориенталски сцени в черно на бял фон. Мебелировката се състоеше от шест стола, гарнирани със синя кожа, с облегала във форма на лира. През двата прозореца с кръгли сводове се виждаше площад Мюрие. На прозореца нямаше завеси, върху камината нямаше свещници, нямаше дори часовник или огледало. Госпожа Сешар беше умряла, преди да осъществи плановете си за разхубавяване на жилището, и тъй като мечокът съвсем не разбираше защо трябва да се правят подобрения, които не носят печалба, той направо ги беше изоставил. В тази именно стая, pede titubante^[3], заведе сина си и му посочи кръглата маса, върху която се намираше описът на инвентара на печатницата, изготвен по негови указания от фактора.

— Прочети това, момчето ми — каза Жером-Никола̀ Сешар, местейки пиянски поглед от хартията към сина си и от сина си към хартията. — Ще видиш, не печатница, а истинско съкровище ти давам!

— „Три дървени печатарски машини, поддържани от железни пръти, с чугунени плочи…“

— Аз направих това подобрение — прекъсна го старият Сешар.

— „… С всичките им принадлежности: мастилници, тампони, пейки, общо 1600 франка…“ Но, татко — каза Давид Сешар, като изпусна описа, — вашите преси са си изпели песента! Те не струват и сто екю и ги бива само за огъня!

— Изпели са си песента ли? — провикна се старият печатар. — Изпели си били песента! Вземи описа и да слизаме! Ще видиш дали вашите долнокачествени железарии работят като тези славни стари изпитани машинки! Тогава едва ли ще имаш сърце да хулиш тия добри машини, неуморни като пощенски коли, които ще ти служат цял живот, без да се нуждаят от най-малка поправка. Изпели си били песента! Да, изпели са си песента, но те ще те хранят! Изпели са си песента, но баща ти ги е въртял двадесет години и благодарение на тях е направил от тебе това, което си!

И бащата се спусна бързо по разкривената, изтъркана и неустойчива стълба, като се държеше здраво на краката си, отвори вратата към пътечката в двора, втурна се към първата машина, тайно смазана и почистена преди това, без Давид да знае, и посочи здравите двойни дъбови греди.

— Кажи, не е ли чудесна тази преса?

В момента на нея имаше покана за сватба. Старият мечок спусна предпазителя за белите полета върху рамката, рамката върху плочата, вкара плочата под валяка, изтегли пръта, разви въжето, за да върне плочата, а след това пъргаво като млад калфа вдигна рамката и предпазителя. Машината изскърца мелодично под ръцете му, сякаш птичка докосна стъклото и отлетя.

— Виждал ли си поне една английска преса, която да може да работи с това темпо? — обърна се бащата към изненадания син.

После старият Сешар изтича към втората, към третата машина и извърши на всяка от тях, все така чевръсто, същата манипулация. От размътения му от виното поглед не се изплъзна едно непочистено местенце върху последната. Пияницата изруга звучно небрежния чирак и с полата на редингота си го изтърка, както джамбазинът лъска косъма на кон, изведен за продан.

— С тези три преси, без да имаш нужда от фактор, ще можеш да изкарваш по 9000 франка годишно. Като твой бъдещ съдружник, Давид, не съм съгласен да ги замениш с омразните чугунени преси, които изхабяват буквите. Вие там в Париж обявихте за чудо изобретението на тоя проклет англичанин, враг на Франция, който искаше да обогати леярите. А, вие искате стенхоупи! Не ми трябват вашите стенхоупи! Едната само струва 2500 франка, почти два пъти повече, отколкото моите три съкровища заедно! И при това те изкривяват буквите, защото не са еластични! Аз не съм образован като тебе, но запомни добре: стенхоупите са смърт за буквите! Тези три преси ще ти служат добре, ще ти печатат чисто, а ангулемците няма да искат нищо друго от тебе. Все едно с какво ще печаташ, дали с желязо или с дърво, със злато или със сребро, те няма да ти платят нито един лиар повече!

— „Item^[4] — прочете Давид. — Две хиляди и петстотин килограма букви, изработени в леярната на Вафлар…“

При това име ученикът на братя Дидо не можа да сдържи усмивката си.

— Смей се! Смей се! След дванадесетгодишна употреба буквите са още нови! Това се казва леяр! Вафлар е честен човек, който доставя здрави букви, а за мене най-добър леяр е този, при когото отивам най-рядко.

— „Оценени за десет хиляди франка“ — продължи Давид. — Десет хиляди ли, татко? Но това прави по 80 стотинки килограмът, а Дидо продават новите си букви по 72 стотинки килограмът. Вашите пирони струват само колкото чугуна, от който са направени: по 20 стотинки килограмът!

— Ти наричаш пирони буквите за готически, курсивен и кръгъл шрифт на господин Жийе, бивш императорски печатар? Букви, които струват 12 франка килото! Шедьоври на гравюрното изкуство, купени преди пет години, а погледни, повечето още не са се изтрили!

И старият Сешар взе няколко пликчета с различни видове букви, изобщо неизползувани досега, и ги показа на сина си.

— Не съм учен, не зная нито да чета, нито да пиша, но имам достатъчно знания, за да твърдя, че буквите на Жийе са послужили за образец на английските букви на твоите господа Дидо. Ето една кръгла буква — каза той, посочвайки съответното отделение и вземайки едно „М“, — кръгла буква цицер, която още не е изтрита.

Давид разбра, че няма защо да спори с баща си. Трябваше или всичко да приеме, или всичко да отхвърли, да каже „да“ или „не“. Старият мечок беше включил в инвентара даже и въжетата за простиране на хартията. Най-малката рамка, дъсчица, дори камъкът и четките за миене, всичко беше изчислено със скъперническа добросъвестност. Общата сума възлизаше на тридесет хиляди франка, включително позволителното за майстор-печатар и клиентелата. Давид се питаше дали има смисъл да сключи сделката, или не. Като видя, че синът му замълча при тази сума, старият Сешар се обезпокои. Той предпочиташе бурен спор пред безмълвно съгласие. При подобни пазарлъци оспорването е признак, че противникът е способен търговец, който защищава интересите си. „Който не умее да се пазари — казваше татко Сешар, — не плаща нищо.“ Докато се мъчеше да отгатне мислите на сина си, той продължаваше да изброява жалките уреди, необходими за една провинциална печатница. Заведе Давид при машината за изглаждане на хартията, после при машината за рязане, използувана за подвързване на книги, и започна да му хвали тяхната здравина и начин на употреба.

— Старите сечива винаги са най-добрите — каза той. — И в книгопечатането те би трябвало да бъдат заплащани по-скъпо, както е прието при златарите.

Ужасно грозни винетки, изобразяващи сватбени сцени, амурчета, мъртъвци, които повдигаха плочите на гробовете си около някое „В“ или „М“, големи рамки за театрални афиши, украсени с маски, се превърнаха чрез пиянското красноречие на Жером-Никола̀ в предмети с огромна стойност. Той обясни на сина си, че провинциалните навици са така дълбоко вкоренени у хората, че всички опити да им се предложи нещо по-хубаво ще бъдат напразни. Нали лично той, Жером-Никола̀ Сешар, се бил опитвал да им продаде по-добри алманаси от „Двойният Лиежец“ и при това отпечатани на най-фина хартия! И какво излязло? Клиентите предпочитали оригиналния „Двоен Лиежец“ пред най-великолепните алманаси. Давид много скоро щял да разбере значението на тези вехтории, когато сам започнел да ги продава по-скъпо от ценните модни образци.

— Ехе, момчето ми, провинция сме тук, не Париж! Ако някой дойде при тебе от Умо, за да си поръча покани за сватба, и ти му ги отпечаташ без традиционното амурче с гирлянди, той няма да се смята за оженен и ще ти ги върне, ако види само една буква „Г“, както при твоите господа Дидо. Те може да са славата на книгопечатането, но провинцията няма да възприеме произведенията им, преди да минат поне десет години. Така е.

Благородните хора са лоши търговци. Давид беше свенливо и нежно същество и се ужасяваше от всеки спор. Той беше готов да отстъпи, щом противникът го засегне малко по-силно в сърцето. Възвишените чувства и властта, която старият пияница запазваше над него, го правеха неспособен да спори за пари с баща си, още повече че беше убеден в неговата добронамереност, защото той си обясняваше ненаситната алчност на печатаря с неговата привързаност към старите му сечива. Но все пак, тъй като Жером-Никола̀ Сешар беше придобил целия инвентар от вдовицата Рузо за десет хиляди франка и при това срещу бонове, а и в настоящото положение тридесет хиляди франка бяха прекалено висока цена, синът се провикна:

— Татко, вие ме убивате!

— Аз? Който съм ти дал живот! — възкликна старият пияница, като посочи опънатите въжета. — Кажи, Давид, на колко изчисляваш ти позволителното? Знаеш ли какво струва вестникът за обявления, в който всеки ред е десет су? Той ми донесе петстотин франка приход през миналия месец. Синко, отвори търговските книги, виж какво дават обявите, съобщенията на префектурата, поръчките на кметството и епископството. Ти си просто мързеливец, който не иска да забогатее. Пазариш се за коня, който ще те отведе до някое хубаво имение като моето в Марсак.

Към тоя инвентар бе прибавен акт за съдружие между бащата и сина. Добрият баща даваше под наем къщата си на дружеството за 1200 франка, макар че я бе купил за 6000 ливри и че си запазваше една от двете стаи в мансардата. Докато Давид Сешар изплатеше тридесетте хиляди франка, щяха да делят наполовина печалбите, а в деня, когато се издължеше на баща си, той щеше да стане сам и единствен собственик на печатницата. Давид направи оценка на позволителното, клиентелата и вестника, без да се занимава с машините. Мислеше, че все някак ще може да се отърве, и прие условията. Свикнал с хитруванията на селяните и неразбиращ нищо от далновидната пресметливост на парижаните, бащата се учуди на това бързо съгласие.

„Дали синът ми не е забогатял? — запита се той. — Или пък е намислил да не ми плати.“ Това го накара да започне да разпитва дали не е донесъл пари, за да плати в брой. Любопитството на бащата пробуди подозрителността на сина. Давид не отговори. На другия ден старият Сешар нареди на чирака си да качи мебелите му в таванската стаичка, тъй като смяташе да ги пренесе на село с колите, които се връщаха без багаж. Той предаде на сина си съвсем празни трите стаи на първия етаж и го постави във владение на печатницата, без да му даде нито стотинка, за да плати надниците на работниците. Когато Давид помоли баща си да го подпомогне за осигуряване на необходимия капитал за общо експлоатиране на печатницата, бащата се направи, че не разбира за какво става дума. Бил се задължил, каза той, да плати, като даде печатницата. Следователно бил дал вече своя дял в общия капитал. Притиснат от логичните доводи на сина си, бащата отговори, че когато купил печатницата от вдовицата Рузо, се справил сам, без стотинка в джоба. След като той, беден и неук работник, бил успял, ученикът на Дидо трябвало да постигне много повече. Впрочем Давид сигурно е спечелил пари благодарение на образованието, което старият му баща е плащал с пот на челото, и сега можел да ги използува добре.

— А какво направи с издръжката? — попита го той все така настойчиво, за да изясни въпроса, който мълчанието на сина бе оставил нерешен вечерта.

— Та нали трябваше да живея, да си купувам книги! — отговори Давид възмутен.

— А, значи, си купувал и книги? Ще станеш лош търговец! Който купува книги, не е способен да ги печата! — заяви мечокът.

Давид изпита най-страшното унижение — унижението от падението на баща си; трябваше да преглътне потока от долни, унизителни, подли, търгашески доводи, с които старият скъперник мотивира своя отказ. Той заглуши мъката си, виждайки се сам, без подкрепа, открил в лицето на баща си груб спекулант, и воден от философско любопитство, пожела да го опознае до дъното на душата му. Припомни му, че никога не бе му искал сметка за състоянието на майка си. Ако тези пари не можеха да послужат, за да компенсират цената на печатницата, те би трябвало да бъдат използувани поне за нейното съвместно експлоатиране.

— Състоянието на майка ти ли? — възрази старият Сешар. — Това бяха нейният ум и красота.

При този отговор бащата се разкри напълно пред Давид: той разбра, че ако иска да оправи сметките си с него, ще трябва да води нескончаем разорителен и опозоряващ процес. Благородното му сърце прие бремето, което щеше да бъде много тежко, защото той знаеше колко трудно би могъл да се освободи от задължения, поети към баща си.

„Ще работя — каза си той. — В края на краищата, дори да ми е трудно, и на стария не му е било лесно. Та нали ще работя за себе си.“

— Оставям ти едно съкровище — каза бащата, обезпокоен от мълчанието на сина си.

Давид попита кое е това съкровище.

— Марион — каза бащата.

Марион беше едра селска девойка, незаменима в работата на печатницата: тя топеше хартията и я режеше, ходеше по покупки, готвеше, переше, разтоварваше хартията от колите, събираше парите от клиентите и чистеше мастилените тампони. Ако Марион знаеше да чете, старият Сешар щеше да я използува и като словослагател.

Бащата тръгна пеш за село. Макар че беше много щастлив от тая продажба, прикрита под името съдружие, той все пак се безпокоеше как ще получи сумата. След тревогите по продажбата идват тревогите по плащането. Всички чувства са в своята същност йезуитски. Този човек, който смяташе образованието за безполезно, сега се мъчеше да повярва в неговото влияние. Той залагаше тези тридесет хиляди франка върху чувството за чест, което науката би трябвало да вдъхне на сина му. Като добре възпитан човек, Давид щеше да се съсипе от труд, за да плати, знанията щяха да му помогнат да намери средствата, той вече се бе показал изпълнен с най-хубави чувства, сигурно ще плати! Много бащи, когато постъпват по този начин, вярват, че действуват бащински и старият Сешар успя да убеди сам себе си в това, докато стигне до лозето си, което се намираше в Марсак, малко село на четири левги от Ангулем. Този имот, в който предишният собственик беше построил хубава къща, се разрастваше с всяка измината година, откакто старият мечок го бе купил през 1809 година. Той замени грижите по печатарската преса с грижите за винарската преса и както сам обичаше да казва, беше прекарал достатъчно време в лозята, за да разбира и от тях. През първата година от оттеглянето си на село старият Сешар загрижено се въртеше около своите лозови пръчки, той непрекъснато се навърташе в лозето, както по-рано в печатницата. Тези паднали от небето тридесет хиляди франка го опиваха повече от първото вино: той мислено ги прехвърляше в ръка. Колкото по-малко право имаше над тази сума, толкова по-голямо беше желанието му да си я получи. Ето защо, подгонен от тревогата, често притичваше от Марсак до Ангулем. Катереше се по склоновете на скалата, на върха на която е кацнал градът, влизаше в работилницата, за да види дали синът му се справя с работата. Машините бяха по местата си. Единственият чирак, с хартиена шапка на главата, чистеше тампоните. Старият мечок чуваше скърцането на машината над някой некролог, разпознаваше своите стари букви, съзираше сина си и фактора, които стояха, всеки в своя ъгъл с книга в ръка, и си мислеше, че преглеждат коректури. Вечеряше с Давид и се връщаше пак в Марсак, предъвквайки опасенията си. Скъперничеството, както и любовта, предугажда по особен начин бъдещите събития, подушва ги и ги предчувствува. Далеч от печатницата, където самият вид на машините го обайваше и го връщаше към дните на благоденствие, лозарят откриваше тревожни симптоми на бездействие у сина си. Фирмата „Братя Коенте“ го плашеше, той се боеше да не би тя да вземе връх над „Сешар и син“. С една дума, старият чувствуваше, че вее недобър вятър. Това предчувствие беше основателно: нещастието витаеше над фирмата „Сешар“. Но скъперниците имат свой бог. И по едно непредвидено стечение на обстоятелствата този бог щеше да изтърси в кесията на пияницата парите от тази лихварска продажба. Ето причините, поради които печатницата „Сешар“ западаше, въпреки че имаше всички условия за разцвет. Напълно безразличен към религиозната реакция, предизвикана от Реставрацията, безразличен и към либерализма, Давид пазеше най-вреден неутралитет по политическите и религиозни въпроси. А времето беше такова, че за да запази клиентелата си, провинциалният търговец трябваше да има определени убеждения, за да избере клиентелата си между либералите или роялистите. Любовта, завладяла сърцето му, научните занимания и душевното му благородство не допускаха да се развие в него алчността за печалба, присъща на истинския търговец, която би го накарала да проучи разликата между провинциалната и парижката промишленост. Различията в мненията, силно открояващи се в провинцията, изчезваха в големия водовъртеж на Париж. Братя Коенте прегърнаха монархическите възгледи. Те започнаха да постят, ходеха редовно на черква, правеха мили очи на свещениците, първи отпечатаха религиозни книги, щом започнаха да се търсят на пазара. Братя Коенте изпревариха Давид Сешар в тази доходоносна област и започнаха да го клеветят, обвинявайки го в либерализъм и атеизъм. Защо, казваха те, да се дава работа на сина на един септемврийски терорист, на един пияница, бонапартист, стар скъперник, който рано или късно щеше да остави цели купища злато. Те били бедни, издържали семейства, а Давид бил ерген, наследник на големи богатства и се занимавал само с каквото му се нрави. Повлияни от тези обвинения, отправени към Давид, префектурата и епископството най-накрая дадоха на братя Коенте привилегията да отпечатват техните издания. Много скоро тези алчни противници, окуражени от нехайството на съперника си, създадоха втори вестник за обявления. За старата печатница оставаха само градските обяви, приходът от страниците за обявления намаля наполовина. Забогатяла значително от големите печалби, реализирани с печатането на черковни и благочестиви книги, фирмата „Коенте“ предложи скоро на „Сешар и син“ да откупи техния вестник, за да печата абсолютно всички обяви на окръга и всички съдебни съобщения. Щом Давид съобщи тази новина на баща си, старият лозар, и без това вече изплашен от успехите на фирмата „Коенте“, долетя от Марсак до площад Мюрие като гарван, подушил труповете на бойното поле.

— Остави ме аз да се справя с братя Коенте, не се бъркай в тая работа — каза той на сина си.

Старецът веднага отгатна намеренията на Коенте и ги изплаши с проницателните си забележки. Синът му вършел глупости, затова дошъл да го спре, заяви той. На какво ще се опре клиентелата им, ако отстъпели вестника? Адвокатите, нотариусите, всички търговци от Умо са либерали. Коенте пожелали да навредят на Сешарови, като ги обвинили в либерализъм, фактически те подготвили спасението им, защото обявленията на либералите ще останат за Сешар. Да продадат вестника!… А защо не и инвентара, и позволителното!

Той поиска тогава от Коенте шестдесет хиляди франка за печатницата, за да не разори сина си, защото го обичал, защищавал интересите му. Лозарят си послужи със сина си, както селянинът си служи с жена си: синът му уж се съгласяваше или не се съгласяваше, в зависимост от предложенията, които той изтръгваше едно след друго от Коенте, докато успя да ги накара най-сетне с големи усилия да дадат двадесет и две хиляди франка за „Журнал дьо ла Шарант“. Но Давид се задължаваше да не печата никакъв вестник, защото в противен случай трябваше да заплати тридесет хиляди франка вреди и загуби. Тази продажба бе самоубийство за печатницата „Сешар“, но лозарят пет пари не даваше за това. След кражбата неминуемо следва убийство. Старецът смяташе да употреби тази сума за заплащане на неговия капитал и за да я пипне, би продал дори Давид, още повече че този досаден син имаше право на половината от това неочаквано съкровище. Като обезщетение щедрият баща му остави печатницата, но продължи да взема за къщата прословутия наем — хиляда и двеста франка. Откакто продаде вестника на братя Коенте, старецът рядко идваше в града, изтъквайки напредналата си възраст: истинската причина всъщност беше, че не се интересуваше вече от печатницата, след като тя не му принадлежеше. Все пак той не можа да се освободи напълно от привързаността към своите стари машини. Когато отиваше по работа в Ангулем, мъчно можеше да се каже кое го привлича повече в къщата му: дървените печатни машини или сина му, при когото идваше за наема, но чисто формално. Бившият му фактор, станал сега фактор на братя Коенте, се досещаше за подбудите на това бащинско великодушие: той казваше, че хитрата лисица си запазвала по този начин правото да се меси в работата на сина си, понеже ставаше негов главен кредитор чрез натрупването на дължимите наеми.

За нехайството на Давид Сешар имаше причини, които обрисуват характера на тоя млад човек. Няколко дни след като се настани в бащината печатница, той срещна един от своите приятели от колежа, изпаднал тогава в най-голяма нищета. Приятелят на Давид Сешар беше на около двадесет и една години, наричаше се Люсиен Шардон и бе син на бивш военен хирург от републиканската армия, принуден да напусне службата поради нараняване. Химик по призвание, господин Шардон стана по една случайност аптекар в Ангулем. Смъртта го изненада сред лабораторни изследвания върху едно доходно откритие, на което бе посветил много години научна работа. Той търсеше лекарство за всякакъв вид подагра. Подаграта е болест на богатите, а те плащат скъпо за здравето си, особено когато го загубят. Затова аптекарят бе избрал този проблем между многото други, върху които беше размишлявал. Поставен благодарение на професията си на границата между науката и практиката, покойният Шардон разбра, че единствено науката може да му осигури богатство: той бе научил причините на болестта и лечението, което прилагаше, се базираше на известен режим, съобразен с организма на болния. Той умря в Париж, докато се мъчеше да получи одобрението на Академията на науките, и така не успя да се възползува от плодовете на труда си. Очаквайки да забогатее, беше направил всичко за възпитанието на сина си и дъщеря си и издръжката на семейството поглъщаше всички приходи от аптеката. Така не само остави децата си в оскъдица, но за тяхно нещастие им бе вдъхнал надежда за блестящи перспективи, които угаснаха заедно с него. Прочутият Деплен, който го лекуваше, беше свидетел на предсмъртните му гърчове. Тази амбиция водеше началото си от силната любов, която бившият военен лекар изпитваше към жена си, последна издънка на семейство Рюбампре, която той бе спасил като по чудо от ешафода през 1793 година. Той бе излъгал, против волята на девойката, че е бременна, за да спечели време. След като си беше извоювал по този начин правото да се ожени за нея, той го направи, въпреки че и двамата бяха много бедни. Децата му, като всички деца на любовта, получиха в наследство чудната хубост на майка си, дар често пагубен, когато е придружен от бедност. Надеждите, непосилният труд, отчаянието, така дълбоко преживени от госпожа Шардон, похабиха хубостта й, както бавното затъване в бедността се отрази на характера й; но нейната храброст и храбростта на децата й бяха достойни за изпитанията им. Клетата вдовица продаде аптеката, разположена на главната улица на Умо, най-значителното предградие на Ангулем. Парите от аптеката й осигуриха триста франка рента, сума, недостатъчна за собственото й съществуване; но и тя, и дъщеря й се примириха с това положение, без да се срамуват, и започнаха да работят тук-таме на надница. Майката се грижеше за родилки и поради добрите й обноски я викаха най-често в богатите къщи, където тя живееше, без да похарчи нито стотинка от парите на децата си, а даже печелеше по двадесет су на ден. За да спести на сина си унижението от своето толкова низко обществено положение, тя работеше под името госпожа Шарлот. Хората, които се нуждаеха от услугите й, се обръщаха към господин Постел, приемник на господин Шардон. Сестрата на Люсиен работеше у една много почтена жена, която всички в Умо уважаваха, госпожа Прийор, перачка на фино бельо, тяхна съседка, и печелеше около петнадесет су на ден. Тя ръководеше работничките и се ползуваше с известно превъзходство, което я поставяше над обикновените надничарки. Малките доходи от техния труд, прибавени към рентата на госпожа Шардон, представляваха едва осемстотин франка годишно, сума, с която тези трима души трябваше да се изхранват, да се обличат и да плащат наема си. Въпреки строгите икономии в домакинството, парите, поглъщани почти изцяло от Люсиен, едва им стигаха. Госпожа Шардон и Ев вярваха в Люсиен, както жената на Мохамед е вярвала в своя мъж: предаността, с която се грижеха за неговото бъдеще, беше безгранична. Това клето семейство живееше в Умо в жилище, разположено в дъното на вътрешния двор над лабораторията, наето на скромен наем от приемника на господин Шардон. Люсиен заемаше мизерна таванска стая. Подтикнат от баща си, който имаше истинска страст към естествените науки, Люсиен беше един от най-блестящите ученици в трети курс, когато Сешар завърши учението си.

Когато случайността отново събра двамата училищни другари, Люсиен, уморен да пие от горчивата чаша на мизерията, беше напът да вземе крайното решение, към което лесно се прибягва на двадесет години. Четиридесетте франка на месец, които Давид щедро му предложи, като му обеща да го научи на занаята на фактора, макар че нямаше абсолютно никаква нужда от фактор, спасиха Люсиен от отчаянието. Така възобновени, приятелските връзки, създадени в колежа, се засилиха наскоро поради сходството в съдбата и различието в характерите. Безкрайно богати духом, те притежаваха интелигентност, която ги поставяше наравно с най-издигнатите, а съзнаваха, че са захвърлени на дъното на обществото. Тази несправедливост на съдбата още по-силно ги свързваше. И двамата бяха стигнали до поезията, макар и по различни пътища. Въпреки че притежаваше всички качества, за да работи в най-висшите сфери на науката, Люсиен се стремеше пламенно към литературна слава, а Давид, чиято съзерцателна природа го предопределяше за поет, имаше повече влечение към точните науки. Тази размяна на ролите породи помежду им някакво духовно братство. Люсиен предаде на Давид широките замисли на баща си за приложенията на науката в промишлеността, а Давид посочи на Люсиен новите пътища в литературата, по които той би трябвало да тръгне, да си осигури име и богатство. Приятелството между двамата младежи се превърна за няколко дни в едно от тези силни чувства, които се пораждат, когато юношеството отминава. Давид зърна скоро хубавата Ев и се влюби в нея с пламъка на меланхоличните и мечтателни натури. „Et nunc et semper et in secula seculorum“^[5] от църковната литургия е девизът на възвишените неизвестни поети, чиито произведения са великолепните епопеи, родени и угаснали между две сърца. Когато влюбеният бе посветен в тайните надежди, които майката и сестрата възлагаха на дарбите зад красивото чело на поета, когато опозна тяхната сляпа преданост, за него бе особено приятно да се сближи с любимата, като сподели жертвоготовността и въжделенията й. За Давид Люсиен бе брат по избор. Подобно на крайните роялисти, които искат да бъдат по̀ роялисти от краля, Давид надмина майката и сестрата във вярата в гения на Люсиен и започна да го глези, както майката глези детето си. По време на един разговор, когато, притеснени от липсата на средства, те за стотен път като всички млади хора обсъждаха как да забогатеят бързо, разтърсвайки всички дървета, вече обрулени от първите минувачи, Люсиен си припомни две идеи на баща си. Господин Шардон бе говорил за намаляване наполовина цената на захарта чрез прилагане на нов химически начин за нейното производство, както и на хартията, ако се доставят от Америка евтини растителни материали, подобни на тези, които използуват китайците. Давид, който разбираше значението на този въпрос, разискван вече у Дидо, се запали от тази идея, видя в нея източник на богатство и започна да гледа на Люсиен като на свой благодетел, комуто винаги ще остане длъжник.

Лесно е да се отгатне, че вълнуващите ги мисли и духовният мир на двамата приятели ги правеха негодни да управляват печатница. Докато братя Коенте, печатари и книжари на епископството и собственици на „Курие дьо ла Шарант“, сега вече единствен вестник в окръга, печелеха петнадесет-двадесет хиляди франка, печатницата „Сешар и син“ носеше едва триста франка месечно, от които трябваше да се плащат заплатата на фактора и на Марион, данъците, наемът; за Давид оставаха само стотина франка на месец. Дейни и предприемчиви мъже биха подновили буквите, биха купили железни машини, биха си доставили от парижките издателства произведения, които биха отпечатали на ниска цена. Но господар и фактор, погълнати изцяло от мечтите си, се задоволяваха с работата, която им предлагаха последните клиенти. Братя Коенте бяха отдавна опознали характера и нравите на Давид и престанаха да го клеветят: напротив, едно мъдро съображение ги караше да оставят печатницата да крета в безопасно посредствено състояние, за да не попадне в ръцете на някой опасен противник. Те дори сами изпращаха така наречените градски поръчки. Така, без сам да знае, Давид съществуваше като печатар само благодарение на хитрата сметка на конкурентите си. Щастливи, че той си има своите мании, както казваха братя Коенте, те се държаха с него привидно честно и лоялно, но всъщност постъпваха като управлението на обществения превоз, което създаваше мнима конкуренция, за да избегне действителната.

Външният вид на дома Сешар хармонираше със страшното скъперничество, което царуваше във вътрешността, където старият мечок никога нищо не бе поправял. Вратата към градината бе толкова набраздена от неравни цепнатини, че бе заприличала под влияние на дъжда, слънцето и атмосферните промени на стар дънер. Фасадата, лошо иззидана от неравномерно разположени камъни и тухли, сякаш се огъваше под тежестта на прогнилия покрив, отрупан с вдлъбнати керемиди, така типични за всички къщи в Южна Франция. Прозорците, с проядени от червеи рамки, имаха заради горещия климат огромни капаци, прикрепени с дебели напречни дъски. Трудно би се намерила в цял Ангулем по-напукана къща от тази: тя се крепеше все още само благодарение на цимента. Представете си печатницата, светла в двата края, мрачна по средата, стените, покрити с афиши, потъмнели в долния край от допира на работниците, които се отъркваха в тях цели тридесет години, колекцията от въжета на пода, купищата хартия, старите печатарски машини, камъните за притискане на мократа хартия, редиците каси за буквите и в дъното двете отделения, където господар и фактор стояха, всеки в своя ъгъл, и ще разберете как живееха двамата приятели.

През 1821 година в първите дни на май те стояха до дворната стъклена врата, когато към два часа техните четирима-петима работници отидоха да обядват. Щом чиракът затвори външната врата, снабдена със звънец, Давид поведе Люсиен към двора, като че ли не можеше да понася повече миризмата на мастило, хартия, машини и старо дърво. Двамата седнаха под една лоза, откъдето можеха да видят кой влиза в ателието. Слънчевите лъчи, които си играеха между клонките на лозницата, галеха двамата поети и ги обливаха със сияйна светлина. Контрастът между тези два противоположни характера и съвсем различни физиономии бе толкова ярко подчертан, че би изкушил четката на някой голям художник. Давид имаше телосложение, с което природата дарява хора, предопределени за големи сражения, бляскави или подмолни. Широките му гърди и силни рамене съответствуваха на цялото му мощно тяло. Здравият врат, лицето му — мургаво, приятно румено, заоблено, обградено с буйни черни коси, на пръв поглед напомняше лицата на монасите, възпети от Боало. Но при по-внимателно вглеждане човек лесно можеше да открие в гънките на пълните устни, в трапчинката на брадичката, в четвъртития нос, разсечен от неспокойна гънка, и особено в очите, постоянния пламък на една-единствена любов, проницателността на мислителя, пламенната меланхолия на един дух, който можеше да обхване хоризонта от край до край и да проникне във всичките му извивки, дух, който се насищаше лесно и на най-идеалните наслаждения, след като ги подложи под светлината на анализа. Ако това лице бе озарено с отблясъците на гения, устремен напред, виждаше се и пепелището край вулкана; надеждата угасваше в дълбокото съзнание за социалното небитие, на което бяха обречени поради неизвестния си произход и липсата на богатство толкова възвишени духове. До бедния печатар, който се отвращаваше от съсловието си, макар че то бе тъй близко до умствения труд, до този Силен^[6], стъпил тежко на нозете си, който пиеше на големи глътки от чашата на науката и поезията, опивайки се, за да забрави мъките на провинциалния живот, Люсиен бе застанал в пленителната поза, избрана за индийски Бакхус от ваятелите. Лицето му имаше съвършените линии на античната красота: гръцко чело и нос, кадифена женска белота, очи, толкова тъмносини, че изглеждаха черни, очи, пълни с любов, в които бялото е чисто като у децата. Над тези хубави очи, засенчени с дълги кестеняви ресници, се виеха вежди, изписани сякаш с китайска четка. По бузите му блестеше копринен мъх, който хармонираше с русата му, естествено къдрава коса. Божествена нежност лъхаше от златистата белота на слепоочията му. С несравнимо благородство се очертаваше малката му, леко и плавно вирната брадичка. Тъжна ангелска усмивка блуждаеше по кораловите му устни, зад които се показваха красиви зъби. Имаше ръце на благородник, изящно оформени, ръце, при чийто първи знак хората трябваше да се подчиняват, ръце, каквито жените обичат да целуват. Люсиен бе тънък, среден на ръст. Ако погледнеше краката му, човек би го взел за преоблечена девойка, още повече че подобно на повечето лукави, да не кажем коварни мъже, ханшът му бе оформен като на жена. Този белег, който рядко мами, се оправдаваше напълно у Люсиен: неговият неспокоен дух го водеше често, при анализиране на настоящото състояние на обществото, към нездравата почва, присъща на дипломатите, които си въобразяват, че успехът оправдава всички средства, колкото и позорни да са те. Едно от нещастията, на които са изложени големите умове, е тази способност неволно да разбират всичко; както пороците, така и добродетелите.

Колкото по-ниско бяха поставени двамата младежи, толкова по-високомерно съдеха те обществото, защото непризнатите хора си отмъщават с надменност за унизителното си положение. Но затова пък и отчаянието им бе още по-горчиво, защото те по-бързо се носеха натам, където ги тласкаше истинската им съдба. Люсиен беше чел и сравнявал много. Давид бе мислил и разсъждавал много. Въпреки привидното си добро селско здраве, печатарят бе по дух меланхоличен и уязвим, той нямаше вяра в себе си, докато Люсиен беше типичен гасконец: дързък, смел, склонен към приключения, способен лесно да преувеличава доброто и да подценява злото, да не отстъпва дори пред греха, ако има полза от него, и да нехае за порока, ако може да му послужи като стъпало за издигане. Тези душевни предразположения, типични за амбициозния човек, бяха потискани тогава от красивите илюзии на младостта, от пламенността, насочваща го към благородните средства, към които прибягват в началото славолюбивите мъже. Той все още се бореше само с желанията си, а не с трудностите на живота, със собствената си мощ, а не с подлостта на хората, която представлява гибелен пример за непостоянните духове.

Силно очарован от бляскавия ум на Люсиен, Давид му се възхищаваше, но и поправяше грешките, към които го тласкаше френската необузданост. Този справедлив човек беше боязлив по природа и това не съответствуваше на силното му телосложение, но не беше лишен от постоянството на северняците. Ако предвидеше всички трудности, той се заричаше да ги превъзмогне и не се отчайваше; и твърдостта на неговата наистина апостолска добродетел се смекчаваше от благостта на неизчерпаемата му снизходителност. В това вече старо приятелство единият боготвореше, и това беше Давид. Ето защо Люсиен командуваше като жена, която съзнава, че е обичана. Давид се подчиняваше с удоволствие. Физическата красота на приятеля му представляваше превъзходство, което той приемаше, защото сам се смяташе за недодялан и прост.

„За вола — търпеливия селски труд, за птицата — безгрижния живот — казваше си печатарят. — Аз ще бъда волът, Люсиен — орелът.“

От около три години двамата приятели споделяха една обща съдба с блестящи перспективи. Четяха великите творби, които се явиха след мира на литературния и научния небосклон, произведенията на Шилер, Гьоте, лорд Байрон, Уолтър Скот, Жан-Пол, Берцелиус, Деви, Кювие, Ламартин и други. Те се грееха на тези велики огнища, сами се опитваха да пишат несполучливи произведения, изоставяха ги и отново се захващаха с жар за тях. Работеха непрестанно с неизчерпаемите сили на младостта. Еднакво бедни, но разкъсвани от любов към изкуството и науката, те забравяха настоящата си нищета в стремежа да положат основите на бъдещата си слава.

— Люсиен, знаеш ли какво получих от Париж? — каза печатарят, като извади от джоба си малко томче. — Слушай!

Давид прочете, както само поетите знаят да четат, идилията на Андре Шение, озаглавена „Неер“, после „Болният юноша“, след това елегията за самоубийството, написана в античен стил, и двата последни ямба.

— Ето какъв е Андре Шение! — провикна се няколко пъти Люсиен. — Вдъхва отчаяние — добави той за трети път, когато Давид, така развълнуван, че не можеше вече да чете, му подаде томчето. — Поет, открит от друг поет! — каза той, като прочете името под предговора.

— След като написал този том — подхвана Давид, — Шение все още мислел, че не е създал нищо достойно за публикуване.

Люсиен на свой ред прочете епичното стихотворение „Слепецът“ и няколко елегии. Когато стигна до стиха:

Щом са нещастни те, тогава щастие има ли? —

той целуна книгата и приятелите се разплакаха, защото и двамата бяха лудо влюбени. Лозовите пръчки се бяха обагрили, старите стени на къщата, пропукани, изтърбушени, покрити с грозни цепнатини, бяха украсени от пръстите на някаква фея с канелюри, рустики, барелефи и безбройни шедьоври на вълшебна архитектура. Въображението бе обсипало с цветя и рубини малкия мрачен двор. Любимата на Андре Шение — Камий, бе станала за Давид неговата обожаема Ев, а за Люсиен — видната дама, която той ухажваше. Поезията бе разстлала величествено шлейфа на звездната си рокля върху работилницата, където гримасничеха печатарите — маймуни и мечки. Часът стана пет, но двамата приятели не чувствуваха нито глад, нито жажда; животът за тях бе златна мечта, в краката им бяха всички земни съкровища. Те съзираха синкавия къс от небосвода, който надеждата сочеше с пръст на хората с бурен живот, напявайки им с глас на сирена: „Хайде, литнете, ще се избавите от нещастието през тази пролука от злато, сребро и лазур.“ В този миг един чирак, на име Серизе, парижки гамен, когото Давид бе довел в Ангулем, отвори малката стъклена врата, водеща към двора, и посочи двамата приятели на един непознат, който се приближи и ги поздрави.

— Господине — каза той на Давид, като измъкна от джоба си огромна тетрадка, — бих желал тези бележки да бъдат отпечатани. Бъдете така добър да пресметнете какво ще ми струва това.

— Господине, ние не печатаме толкова големи ръкописи — отговори Давид, без да погледне тетрадката. — Вижте у господа Коенте.

— Но ние имаме много красив шрифт, чудесно ще подхожда за такъв труд — каза Люсиен, като взе ръкописа. — Оставете вашето произведение, за да изчислим разноските по отпечатването, и бъдете така добър да минете утре.

— С господин Люсиен Шардон ли имам честта да разговарям?

— Да, господине — отговори факторът.

— Щастлив съм, господине — добави авторът, — че можах да срещна един млад поет, комуто е отредена такава хубава съдба. Изпраща ме госпожа Дьо Баржьотон.

Като чу това име, Люсиен се изчерви и промълви няколко думи, за да изрази своята благодарност, че госпожа Дьо Баржьотон проявява такова внимание към него. Давид забеляза червенината и смущението на приятеля си и го остави да разговаря с този селски благородник, автор на монография върху отглеждането на копринената буба, който от суета искаше да отпечатат работата му, за да я четат колегите от земеделското дружество.

— Е, Люсиен — запита Давид, когато благородникът си отиде, — да не си влюбен в госпожа Дьо Баржьотон?

— Лудо!

— Но предразсъдъците ви отдалечават един от друг много повече, отколкото ако ти си в Гренландия, а тя — в Пекин.

— Волята на влюбените побеждава всичко — каза Люсиен и наведе очи.

— Ще ни забравиш ти — промълви боязливият обожател на красивата Ев.

— Напротив — извика Люсиен, — може би пожертвувах заради тебе любимата си.

— Какво искаш да кажеш?

— Въпреки любовта си, въпреки интересите, които ме свързват с нея, аз й казах, че няма да стъпя повече у тях, ако човекът, чиито таланти далеч надминават моите, чието бъдеще ще бъде славно, ако Давид Сешар, мой брат и приятел, не бъде приет там. Вероятно ще намеря отговора й вкъщи. И макар че всички аристократи са поканени тази вечер у нея, за да чуят стиховете ми, ако отговорът е отрицателен, аз повече няма да стъпя у госпожа Дьо Баржьотон.

Давид стисна силно ръката на Люсиен, като изтри една сълза. Беше шест часът.

— Ев навярно вече се безпокои, прощавай! — каза внезапно Люсиен.

Той излезе бързо, оставяйки Давид в плен на вълнение, каквото човек изпитва само на тази възраст, особено когато е в положението на тези два млади лебеда, на които провинциалният живот още не е подрязал крилата.

— Златно сърце! — провикна се Давид, като следеше с очи Люсиен, който прекосяваше работилницата.

Люсиен се спусна към Умо по хубавата улица Болийо, по улица Минаж и Порт Сент-Пиер. Избра най-дългия път, защото той минаваше покрай къщата на госпожа Дьо Баржьотон. Изпитваше такова голямо удоволствие да минава под прозорците на тази дама, даже без тя да знае това, че от два месеца насам вече никога не се връщаше в Умо през Порт Пале.

Когато стигна под дърветата на Болийо, той се замисли за разстоянието, което отделяше Ангулем от Умо. Местните обичаи бяха издигнали морални бариери, много по-трудни за преодоляване от склона, по който слизаше Люсиен. Амбициозният младеж, успял да проникне отскоро в дома на Баржьотон, използувайки славата си като подвижен мост между града и предградието, се тревожеше в очакване решението на своята любима, както фаворитът се бои да не изпадне в немилост, след като се е опитал да разшири властта си. Тези думи сигурно ще се сторят неясни за онези, които не са имали възможност да наблюдават особените нрави в градовете, разделени на горна и долна част; тук става наистина крайно необходимо да дадем някои обяснения за Ангулем, още повече че те ще изяснят положението на госпожа Дьо Баржьотон, едно от главните действуващи лица в тази история.

Ангулем е стар град, разположен на върха на конусовидна скала, издигната над полята, през които тече река Шарант. Тази скала се свързва с Перигор с дълъг хълм, който се спуска стръмно над пътя от Париж за Бордо, образувайки нещо като полуостров, очертан от три живописни долини. За значението на града по време на религиозните войни свидетелствуват неговите укрепления, врати и останките от една крепост, кацнала на самия връх на скалата. Поради разположението си той е бил някога еднакво ценен стратегически пункт и за католици, и за протестанти; но това, което навремето е съставлявало неговата сила, сега е негова слабост: пречейки на града да се развива по посока на Шарант, укрепленията и прекалено стръмният наклон на скалата са го осъдили на най-гибелен застой. По времето, когато се случи тази история, правителството правеше усилия да разшири града към Перигор, като за тази цел издигна край хълма сградата на префектурата, морско училище, военни сгради, прокара и пътища. Но търговията се беше вече насочила другаде. От дълго време предградието Умо бе изникнало и се бе разраснало в подножието на скалата и по бреговете на реката, покрай която минаваше пътят от Париж за Бордо. Всеки знае славата на ангулемските фабрики за хартия, построени от три века край река Шарант и нейните притоци, богати с водопади. Държавата бе основала в Рюел най-голямата си оръдейна леярна за флотата. Превозните средства, пощата, странноприемниците, коларските работилници, предприятията за обществен превоз, всички индустрии, свързани с пътя и реката, се съсредоточиха в подножието на Ангулем, за да избягнат стръмнините, водещи към него. Естествено кожарските ателиета, пералните и всички предприятия, свързани с водата, останаха край бреговете на реката, както и складовете за ракия и за всички видове суровини, извозвани по нея — с една дума, цялата транзитна търговия струпа своите кантори по двата бряга на Шарант. Така предградието Умо се превърна в богат индустриален град, втори Ангулем, на който горният град, където останаха администрацията, епископството, правосъдието, аристокрацията, завиждаше. И все пак Умо, въпреки растящата си мощ, остана само предградие на Ангулем. Горе — аристокрацията и властта, долу — търговията и парите; два винаги и при всички обстоятелства враждуващи помежду си обществени слоя; ето защо мъчно може да се каже кой от двата града мразеше повече другия. Реставрацията беше изострила от девет години насам положението, което беше доста спокойно по време на Империята. Повечето от къщите в Горен Ангулем се обитаваха било от благородни семейства, било от стари буржоазни родове, които живееха от приходите си и съставляваха местното общество, до което чужденците нямаха достъп. Семейство, дошло от някоя близка провинция, биваше прието и него едва след двеста години престой и след като се е сродило с някои от първите родове на града. И въпреки това в очите на местните жители то си оставаше семейство на пришълци. Префектите, градските и данъчните власти от четиридесет години насам се опитваха да опитомят тези стари редове, накацали по скалата като недоверчиви гарги; родовете приемаха поканите им за празненства и вечери, но сами отказваха да ги приемат в домовете си. Подигравателно настроени, злобни, завистливи, скъперници, тези семейства се сродяваха помежду си, образуваха стегната дружина и не пускаха никого нито да влезе, нито да излезе от редовете им. Те не познаваха творбите на съвременния разкош и смятаха, че да изпратиш детето си в Париж, е все едно да го обречеш на гибел. Подобна предпазливост ярко обрисува назадничавите нрави и обичаи на тези тесногръдо роялистични семейства; привидно благочестиви, а не истински религиозни, те живееха в застой като града и скалата, на която се намираше той. Но Ангулем се ползува с много добро име в съседните провинции заради образованието, което учениците получават там. Околните градове изпращат дъщерите си в неговите пансиони и манастирски училища. Лесно е да се разбере до каква степен съсловният дух влияе на чувствата, разделящи Ангулем и Умо. Търговците са богати, благородниците — обикновено бедни. Те си отмъщаваха едни на други с еднакво силно презрение. Буржоазията на Ангулем се присъединяваше към тази вражда. Търговецът от горния град казваше с неопределен тон за търговеца от предградието: „Той е от Умо.“ Като очерта позициите на френската аристокрация и й вдъхна надежди, които можеха да се осъществят само при големи сътресения, Реставрацията увеличи моралното разстояние, разединяващо много по-силно от местните различия Ангулем от Умо. Благородното съсловие, обединено около правителството, стана по-затворено, отколкото където и да е другаде във Франция. Жителите на Умо бяха нещо като парии. Оттам произлезе тази глуха и дълбока омраза, породила страхотно единомислие по време на въстанието от 1830 година и унищожила основите на траен обществен строй във Франция. Високомерието на дворцовата аристокрация отдалечи от престола провинциалните благородници, които от своя страна отдалечиха от себе си буржоазията, като засегнаха нейната суетност. Жител на Умо, син на аптекар, въведен у госпожа Дьо Баржьотон, това наистина беше малка революция. Кои бяха нейните автори? Ламартин и Виктор Юго, Казимир Дьолавин и Каналис, Беранже и Шатобриан, Вилмен и господин Енян, Суме и Тисо, Етиен и Д’Аврини, Бенжамен Констан и Ламене, Кузен и Мишо, с една дума, старите и млади литературни знаменитости, либералите и роялистите. Госпожа Дьо Баржьотон обичаше литературата и изкуствата — екстравагантен вкус, мания, за която цял Ангулем съжаляваше, но която трябва да обясним, като опишем живота на тази жена, родена, за да бъде прочута, но останала по фатално стечение на обстоятелствата в сянка и предопределила съдбата на Люсиен.

Господин Дьо Баржьотон беше правнук на общински съдия от Бордо на име Миро, получил благородническа титла от Луи XIII за дълга служба при него. При Луи XIV неговият син, станал Миро дьо Баржьотон, бил офицер в дворцовата гвардия и сключил толкова сполучлив брак по сметка, че при Луи XV наричали сина му чисто и просто господин Дьо Баржьотон. Този господин Баржьотон, внук на господин Миро Съдията, държал толкова много да живее като истински благородник, че пропилял целия имот на семейството и турил край на благосъстоянието му. Двама негови братя, чичовци на настоящия Дьо Баржьотон се заловили наново с търговия, така че името Миро се среща в търговския живот на Бордо. Понеже земята на Баржьотон, разположена в околностите на Ангулем във феодална зависимост с имението Ларошфуко, била заменена с друга, както и къщата в Ангулем, наречена двореца Баржьотон, внукът на господин Дьо Баржьотон — по прякор Прахосника — наследил и двата имота. През 1789 година той изгубил правата си и му останал само доходът от земята, около десет хиляди франка рента. Ако дядо му беше следвал славния пример на Баржьотон I и Баржьотон II, Баржьотон V, достоен за прякора Немия, щеше да бъде сега маркиз Дьо Баржьотон, би се сродил с някое голямо семейство и би станал херцог и пер като мнозина други. Всъщност той беше горд, че през 1805 година успя да се ожени за госпожица Мари-Луиз-Анаис дьо Негрьопьолис, дъщеря на благородник, отдавна забравен в своето имение, макар че принадлежеше към едно от най-старите семейства в Южна Франция. Имало е един Негрьопьолис между заложниците на Свети Луи; но родоначалникът на стария клон на фамилията носи прочутото име Д’Еспар, придобито по времето на Анри IV чрез брак с наследницата на това семейство. Този благородник, непървороден син като баща си, живееше от имота на жена си, малко парче земя, близо до Барбзийо, което отлично ръководеше, сам продаваше житото си на пазара, сам правеше виното си и не искаше и да знае за подигравките, стига да можеше да трупа пари и от време на време да разширява имота си.

Твърде рядко срещащи се в провинцията обстоятелства бяха вдъхнали на госпожа Дьо Баржьотон любов към музиката и литературата. По време на революцията абат Ниолан, най-добрият ученик на абат Роз, се укри в малкия замък Ескарбас с целия си композиторски багаж. Той щедро заплати на стария благородник неговото гостоприемство, като се зае с възпитанието на дъщеря му Анаис, наричана галено Наис, която, ако не беше това приключение, щеше да бъде или напълно изоставена на себе си или, още по-лошо, на някоя неука камериерка. Абатът беше не само музикант: той имаше и обширни познания по литература, говореше италиански и немски. Той учеше госпожица Негрьопьолис на тези два езика и й даваше уроци по контрапункт. Посвети я във великите литературни творби на Франция, Италия и Германия и разчете с нея произведенията на големите композитори. За да запълни свободното време и дълбоката самота, на която ги бяха обрекли политическите събития, той я научи гръцки и латински и й даде основни познания по естествените науки. Присъствието на майката с нищо не измени това мъжко възпитание на девойката, у която животът на село развиваше естествен вкус към независимост. Абат Ниолан, възторжена личност и поет по душа, се отличаваше най-вече с артистичен дух, който обединява много ценни качества, но се издига над буржоазните предразсъдъци със свободата на мисълта и широтата на възгледите. Ако обществото прощава подобна дързост поради задълбочеността и оригиналността й, то в частния живот тя изглежда опасна, защото насърчава отклоненията от обикновения път. Абатът имаше горещо сърце и идеите му бяха заразителни за младата девойка, у която присъщата за възрастта й пламенност се усилваше от усамотението на село. Абат Ниолан предаде на своята ученичка способността дръзко да анализира и открито да преценява, без да помисли, че тези качества, необходими за мъжа, се превръщат в недостатък у жената, предназначена за скромните задължения на домакиня и майка. Въпреки че абатът поучаваше непрекъснато своята ученичка да бъде толкова по-мила и по-скромна, колкото по-големи знания придобива, госпожица Дьо Негрьопьолис беше изпълнена с високо мнение за себе си и заедно с това с дълбоко презрение към човешкия род. И тъй като виждаше около себе си само хора, по-нискостоящи, готови да й служат и да й се подчиняват, у нея се породи високомерието на знатна дама, но без присъщите нежни притворства на вежливост. Клетият абат ласкаеше тщеславието й, защото в нея той откриваше и се възхищаваше на самия себе си, както творецът се възхищава от произведението си; така, за нейно нещастие, тя не срещна човек, с когото да се сравни и който би й помогнал да прецени сама себе си. Липсата на общество е една от най-отрицателните страни в живота на село. Понеже няма наоколо хора, заради които обикновено правим малки жертви в поведението и облеклото си, губим навика да се престараваме заради другите. Тогава у нас всичко се опорочава — и външността, и умът. Тъй като дързостта в идеите на госпожица Дьо Негрьопьолис не беше потисната от светските условности, тя премина в обноските и в погледа й. Тя придоби момчешки вид, нещо, което на пръв поглед изглежда оригинално, но подхожда само на жени с авантюристичен характер. И така, това възпитание, чиито грапавини биха се загладили във висшите сфери на обществото, заплашваше да я направи смешна в Ангулем, когато обожателите й престанеха да превъзнасят недостатъците й, пленителни само на млади години. Колкото до господин Дьо Негрьопьолис, той би пожертвувал всички книги на дъщеря си, за да спаси едно болно животно. Той беше такъв скъперник, че не би й дал стотинка над дохода, на който имаше право даже ако трябваше да й купи някое помагало, абсолютно необходимо за образованието й. Абатът умря през 1802 година преди женитбата на скъпото си дете; той навярно не би насърчил този брак. След смъртта му старият благородник се оказа много затруднен с дъщеря си. Почувствува се твърде слаб, за да поддържа борбата между своето скъперничество и независимия дух на дъщерята-безделница. Като всички девойки, излезли извън начертания път, който трябва да следват жените, Наис беше на особено мнение за брака и този въпрос не я занимаваше особено. Тя отхвърляше мисълта, че ще трябва да подчини ума и личността си на някой мъж без качества и лична стойност, каквито обикновено срещаше. Искаше да заповядва, а трябваше да се подчинява. Не би се колебала, ако трябваше да избере между подчинение на груби прищевки или на човек, който би осъдил вкусовете й, и бягство с любим, който би й се харесал. Господин Дьо Негрьопьолис държеше още на благородството си и се боеше от неравен брак. Като мнозина други бащи, той реши да омъжи дъщеря си повече заради собственото си спокойствие, отколкото заради самата нея. Трябваше му благородник или дворянин, не особено умен, неспособен да оспори настойническите сметки, слаб по дух и воля, за да не ограничава свободата на Наис, достатъчно безкористен, за да я вземе без зестра. Но как да намери зет, еднакво удобен и на бащата, и на дъщерята? Такъв човек би бил рядка птица между зетьовете. С оглед на тази двойна изгода господин Дьо Негрьопьолис проучи провинциалните женихи и господин Дьо Баржьотон му се стори единствено отговарящ на неговите изисквания. Четиридесетгодишен, явно преживял бурна младост, господин Дьо Баржьотон минаваше за доста посредствен умствено. Но все пак не му липсваше здрав смисъл, достатъчен, за да управлява имота си, и добри маниери, за да остане във висшето общество на Ангулем, без да прави гафове или глупости. Господин Дьо Негрьопьолис разкри на дъщеря си без всякакви заобикалки отрицателните качества на образцовия съпруг, който й предлагаше, обърна й внимание как може да се възползува от тях, за да осигури собственото си щастие: тя се омъжваше за герб, който датираше от преди двеста години. Той представляваше лов на елени на златно поле, волове в самурова кожа, сини и сребърни ивици, обсипани със златни черупки. С такъв спътник и под закрилата на това име тя би била господарка на живота си. Би си създала в Париж връзки с ума и красотата си. Наис се изкуши от перспективите за подобна свобода. Господин Дьо Баржьотон вярваше, че е сключил блестящ брак и че тъстът му скоро ще му остави земята си, която разширяваше с любов, но по това време по всичко изглеждаше, че господин Дьо Негрьопьолис ще напише надгробни стихове за зет си.

Госпожа Дьо Баржьотон беше тогава на тридесет и шест години, а мъжът й — на петдесет и осем. Тази разлика изпъкваше още по-силно, защото господин Дьо Баржьотон изглеждаше на седемдесет, докато жена му можеше безнаказано да играе ролята на младо момиче, да се облича в розово и да носи детски прически. Макар че тяхното състояние не надхвърляше дванадесет хиляди франка годишен доход, те минаваха за едно от шестте най-богати семейства в стария град, като изключим търговците и висшите чиновници. Необходимостта да поддържат добри отношения с бащата, от когото госпожа Дьо Баржьотон чакаше наследство, за да може да отиде в Париж — те чакаха толкова дълго, че старецът преживя зет си, — принудиха господин и госпожа Дьо Баржьотон да живеят в Ангулем, където блестящите умствени качества и необработените съкровища, скрити в сърцето на Наис, бяха обречени безплодно да загинат и да станат с течение на времето повод за подигравки. И наистина нашите смешни страни са до голяма степен плод на хубаво чувство или на развити до крайна степен добродетели и способности. Ако гордостта не се видоизмени от допира с висшето общество, тя се превръща в смешна надутост, понеже се проявява в дребнавости, вместо да прерасне във възвишени чувства. Възторгът, тази добродетел на добродетелите, която създава светици, която вдъхновява за свята преданост и бляскави поезии, дразни с пресилеността си, ако се проявява в провинциалното ежедневие. Знанията остаряват, вкусът се разваля като застояла вода, когато си далеч от центъра, където блестят великите умове, където въздухът е наситен от мисли, където всичко се обновява. По липса на обект страстите издребняват, възвеличавайки нищожни неща. Това е в основата на скъперничеството и сплетните, които отравят живота в провинцията. Много скоро подражанието на ограничените идеи и неблагородните обноски става привичка и за най-издигнатите личности. Така загиват мъже, родени, за да бъдат велики, жени, които биха били очарователни, ако доброто общество изгладеше недостатъците им и дадеше насока на духа им. Госпожа Дьо Баржьотон прибягваше до поезията при най-дребен повод и не правеше разлика между личната и обществената поезия. Има наистина неразбрани чувства, които трябва да запазим за себе си. Залезът на слънцето е безспорно цяла поема, но нима една жена не става смешна, когато го описва високопарно на хора, затънали в материални интереси! Има наслади, които могат да вкусят само двама, поет до поет, сърце до сърце. Тя имаше слабостта да говори с гръмки фрази, изпъстрени с патетични думи, наречени много сполучливо в журналистическия език „клишета“, които се поднасят всяка сутрин на порции на читатели, принудени да ги поглъщат невъзмутимо, въпреки че са трудно смилаеми. Тя злоупотребяваше с прилагателни в превъзходна степен и по този начин най-незначителните неща получаваха необикновени размери. Още тогава беше започнала всичко да „типизира“, „индивидуализира“, „синтезира“, „драматизира“, „възвеличава“, „анализира“, „поетизира“, „прозицира“, „ангелизира“, „неологизира“, „трагизира“; трябва понякога да изкълчим езика си, за да опишем модните мании на някои жени. Впрочем въображението й се разпалваше, както и езикът й. Хвалебствените песни бяха в сърцето й и на устата й. Тя се вълнуваше, примираше и се въодушевяваше от всяко събитие: от предаността на някоя милосърдна сестра, от екзекуцията на братя Фоше, от „Ипсибое“ на господин Д’Арленкур, както и от „Анаконда“ на Люис, от бягството на Лавалет, както и от една своя приятелка, която бе прогонила крадци, преправяйки гласа си. За нея всичко бе възвишено, изключително, необикновено, божествено, чудесно. Тя се въодушевяваше, възмущаваше, отчайваше, окриляше, падаше, съзерцаваше небето или земята; очите й се пълнеха със сълзи. Разпиляваше живота си в постоянни възхищения и изгаряше в необясними презрения. Представяше си пашата от Янина, би желала да се бори срещу него в сарая му и съзираше особено величие, ако зашият някоя жена в чувал и я хвърлят в морето. Тя завиждаше на лейди Естер Стенхоуп, тази изследователка на пустинята. Понякога я обземаше желание да стане монахиня от ордена „Сент-Камий“ и да умре от жълта треска в Барселона, грижейки се за болните. Това се казваше велика, благородна участ! С две думи, тя жадуваше за всичко, което се отличаваше от спокойното ежедневие на живота й. Обожаваше лорд Байрон, Жан-Жак Русо, всички поетични и драматични съществования. Имаше сълзи за всяко нещастие, фанфари за всяка победа. Изпитваше симпатия към победения Наполеон, към Мехмед Али, който изклал тираните на Египет. Поставяше ореол на главите на гениите и вярваше, че те се хранят със светлина и благоухания. За мнозина тя беше луда, но безопасно луда; но някой по-проницателен наблюдател би открил в тези прояви отломки от великолепна любов, задушена още едва родена, развалини от небесния Йерусалим, с една дума, любов без любим. И това бе истината. Историята на първите осемнадесет години брачен живот на госпожа Дьо Баржьотон може да се опише с няколко думи. Известно време тя живя със своя собствен мир и с делнични надежди. После, когато разбра, че е изключено поради недостатъчните й средства да отиде в Париж, започна да се вглежда в обкръжаващите я лица и изтръпна пред самотата си. Около нея нямаше нито един мъж, който да й вдъхне страсти, на каквито жените се отдават, тласкани от отчаянието, породено от живот без перспективи, без събития, без интереси. Не можеше да се надява на нищо, даже на случайността, защото в живота на някои хора няма случайности. По времето, когато Империята сияеше с цялата си слава, когато Наполеон мина напът за Испания, където беше изпратил цвета на войските си, несбъднатите дотогава надежди на тази жена отново се пробудиха. Съвсем естествено любопитство я накара да спре вниманието си върху героите, които завладяваха Европа само при една дума на императора и които възкресяваха славните рицарски подвизи. И най-стиснатите, и най-непокорните градове бяха принудени да посрещнат тържествено императорската гвардия, начело с кметове и префекти, приветствуващи я с възторжени речи. На увеселението, организирано за града от някакъв полк, госпожа Дьо Баржьотон се влюби в един благородник, прост подпоручик, когото хитрият Наполеон бе подмамил с маршалския жезъл. Тази сдържана, благородна, голяма страст, която се различаваше дълбоко от тогавашните леки, краткотрайни увлечения, бе целомъдрено осветена от ръката на смъртта. При Ваграм една граната разкъса върху сърцето на маркиз Дьо Кант-Кроа единствения портрет, свидетелствуващ за красотата на госпожа Дьо Баржьотон. Тя дълго оплаква красивия млад мъж, който само в два похода бе станал полковник; горящ от слава и любов, той ценеше повече от всички императорски отличия едно писмо от Наис. Болката хвърли върху лицето на тази жена булото на тъгата. Този облак се разнесе едва при наближаване на страшната възраст, когато жената започва да съжалява за напразно изгубените хубави години, когато вижда, че свежестта й повяхва, когато желанието за любов се възражда заедно с желанието да задържи последните усмивки на младостта. Чувството за превъзходство беше истинска рана за душата й, когато я прониза студът на провинциалния живот. Тя би умряла от мъка като хермелин, ако случайно се принизеше с по-интимна връзка с някой от тези мъже, които мислеха само как да проиграят няколко су на карти след добра вечеря. Гордостта й я предпази от жалките провинциални любовни авантюри. Между нищожеството на тия, които я заобикаляха, и отричането на любовта една издигната жена като нея трябваше да предпочете отричането. Бракът и обществото станаха за нея манастир. Тя заживя с поезията, както кармелитката живее с религията. Произведенията на бележити чужденци, неизвестни дотогава, които бяха обнародвани между 1815 и 1821 година, големите трудове на Дьо Бонал и Дьо Месир, тези орли на мисълта, както и по-обикновените произведения на френската литература, чиито първи клони така бързо се развиха, разкрасиха самотата й, без да смекчат нито духа, нито характера й. Тя остана права и силна като дърво, ударено от гръм, но неповалено. Достойнството й се превърна в надутост, царствеността й я направи превзета и прекалено придирчива. Като тези, които се оставят да бъдат обожавани от всякакви ласкатели, тя властвуваше с недостатъците си. Такова бе миналото на госпожа Дьо Баржьотон — нерадостна история, която обаче трябваше да разкажем, за да обясним връзката и с Люсиен, който бе въведен у нея по много странен начин. През тази последна зима в града беше пристигнал един човек, който бе посъживил еднообразния живот на госпожа Дьо Баржьотон. Тъй като длъжността началник на косвените налози се бе освободила, господин Дьо Барант назначи едно лице, чиято авантюристична съдба говореше достатъчно в негова полза, така че женското любопитство му послужи за пропуск в дома на местната кралица.

Господин Дю Шатле, по рождение просто Сикст Шатле, който още през 1806 година бе имал благоразумието да се сдобие с благородническа титла, беше един от тези приятни младежи, които при Наполеон се изплъзнаха от всякаква военна повинност, оставайки в обсега на императорското слънце. Той започна кариерата си като секретар на една принцеса от императорското семейство. Господин Дю Шатле притежаваше всички качества, които се изискват за такова място. Добре сложен, красив мъж, добър танцьор, умел играч на билярд, сръчен във всички телесни упражнения, посредствен салонен актьор, певец на романси, ценител на духовитостите, готов на всичко, гъвкав, завистлив, той знаеше всичко, без да бъде вещ в нищо. Невеж в музиката, акомпанираше криво-ляво на пиано дамите, които искаха от любезност да изпеят някой романс, заучаван с голям труд цял месец. Неспособен да почувствува поезията, той смело искаше разрешение да се поразходи десетина минути, за да импровизира някое стихотворение, плоско като плесница четиристишие, в което римата заместваше идеята. Господин Дю Шатле умееше също да довършва гоблените на принцесата, която бродираше само цветята. Държеше с неизразима грация чилетата копринени конци, които тя намотаваше, като й разказваше глупави анекдоти, в които неприличните думи бяха прикрити под повече или по-малко прозрачен воал. Невежа в живописта, той знаеше да копира пейзажи, да направи с въглен профил или да скицира костюм и да го оцвети. Накратко, той притежаваше всички дребни таланти, които бяха завидни средства за преуспяване по времето, когато жените имаха по-силно влияние в обществото, отколкото можем да предположим. Той се хвалеше, че е силен в дипломацията, науката на неуките, дълбоки в своята празнота; много удобна наука между другото, понеже се проявява в заемане на високи длъжности. Изисквайки дискретни хора, тя позволява на невежите да не казват нищо, да се скрият зад мистериозно кимане с глава; в тази наука най-силен е този, който плува, като държи главата си над течението на събитията, като по този начин оставя впечатление, че именно той ги ръководи. И тук, както при изкуствата, между хиляда бездарници се среща един гений. Въпреки редовната и извънредна служба при нейно императорско височество, покровителката му не успя да го нареди в Държавния съвет: не че не би станал, както толкова други, прекрасен докладчик в тоя съвет, но принцесата намираше, че никъде не би бил по-добре поставен, отколкото при нея. Все пак той стана барон, отиде в Касел като извънреден пратеник и наистина направи великолепно впечатление. С други думи, Наполеон го използува по време на една криза като дипломатически куриер. Малко преди падането на Империята барон Дю Шатле беше получил обещанието да бъде назначен министър на Вестфалия при Жером. След като загуби това, което той наричаше семейно посолство, обзет от отчаяние, баронът замина за Египет с генерал Арман дьо Монриво. Разделен при странни обстоятелства от своя другар, той бе скитал две години от пустиня в пустиня, от племе към племе като пленник на арабите, които си го предавали едни на други, без никаква полза от талантите му. Най-сетне стигнал владенията на имама на Маскат, докато Монриво се отправял към Танжер. В Маскат той имал щастието да намери един английски кораб, готов да отплува, и успял да се върне в Париж една година преди своя спътник. Неотдавнашните злополуки, няколкото стари връзки и услугите, направени на влиятелни по онова време лица, изиграха своята роля и той бе препоръчан на председателя на Съвета, който го настани при господин Дьо Барант в очакване на първото свободно началническо място. Ролята, изпълнявана от господин Дю Шатле при нейно императорско височество, репутацията му на човек, облагодетелствуван от съдбата, странните събития, свързани с неговото пътешествие, страданията му, всичко това възбуди любопитството на жените в Ангулем. Научил за обичаите в Горния град, господин барон Сикст дю Шатле постъпи съобразно с тях. Престори се на болен, представи се като отегчен, преситен човек. По всякакъв повод притискаше с ръце главата си, като че ли старите рани не му даваха ни миг покой, безобиден номер, който напомняше за неговото пътуване и го правеше интересен. Той посети представителите на висшата власт, генерала, префекта, главния бирник и епископа; навсякъде бе учтив, студен, леко презрителен, като човек, който не е на мястото си и чака благоволението на властта. Даде възможност да отгатнат светските му таланти, които впрочем само спечелиха от това, че не бяха известни; после, след като накара дълго да го чакат, без да отчае любопитните, след като установи колко нищожни са мъжете и вещо проучи в продължение на няколко недели дамите в катедралата, той разбра, че госпожа Дьо Баржьотон беше единствената жена, с която подобаваше да се сближи. Той разчиташе на музиката, за да проникне в този недостъпен за чужденците дом. Достави си тайно една меса от Мироар, разучи я на пиано; после, един хубав неделен ден, когато цялото общество на Ангулем беше на литургия, той предизвика силен възторг у невежите, като засвири на орган, и засили още повече интереса към своята личност, като накара нескромно нисшите духовници да споменат тук-таме името му. На излизане от черква госпожа Дьо Баржьотон го поздрави и изказа съжаление, че не е имала случай да посвири с него. В тази търсена от него среща той получи най-естествено поканата, с която не би се сдобил, ако я беше поискал. Ловкият барон посети кралицата на Ангулем и започна да я ухажва прекалено явно. Старият красавец — той беше вече на четиридесет и пет години — откри в тази жена задрямала младост, която можеше да съживи, съкровища, които можеше да оползотвори, бъдещ брак с вдовица, богата наследница, както и съюз със семейство Негрьопьолис, който би му позволил да получи достъп в Париж при маркиза Д’Еспар, чието влияние можеше да разкрие отново пред него политическа кариера. Въпреки мрачните и пищни лиани, които разваляха хубавото дърво, той реши да се привърже към него, да го подкастри, да се грижи и да получи хубави плодове. Аристокрацията на Ангулем надигна глас срещу вмъкването на гяура в сарая, защото салонът на госпожа Дьо Баржьотон беше сборно място на най-отбраното общество. Само епископът идваше редовно, префектът бе приеман два-три пъти в годината, а главният бирник изобщо не проникваше там. Госпожа Дьо Баржьотон ходеше на вечеринките и концертите, които той уреждаше, но никога не вечеряше в дома му. Да не приеме главния бирник, а да приема един обикновен началник по налозите, подобно нарушение на йерархията се стори необяснимо на пренебрегнатите длъжностни лица.

Този, който може мислено да си представи дребнавите интереси, които впрочем откриваме във всеки социален слой, ще разбере колко силно бе почитан от буржоазията на Ангулем домът Дьо Баржьотон. А за жителите на Умо величието на този Лувър в малък мащаб, славата на този ангулемски дворец Рамбуйе блестеше като далечно слънце. Тези, които се събираха там, бяха най-жалките духове, най-незначителните умове, най-невзрачните хора на двадесет левги наоколо. Политиката там се бистреше със страстни и многословни, изтъркани приказки; вестник „Котидиен“ се смяташе умерен, а Луи XVIII приемаха едва ли не за якобинец. Самите жени, повечето глупави и без всякаква прелест, се обличаха зле, всички имаха еднакъв недостатък, който ги загрозяваше, нищо в тях не беше както трябва, нито разговорът, нито облеклото, нито духът, нито плътта. Ако не бяха намеренията му към госпожа Дьо Баржьотон, Шатле не би могъл да ги издържи. Все пак маниерите и кастовият дух, благородната външност, гордостта на аристократа в малкия му замък и усвоените закони на учтивостта покриваха тази празнота. Благородството на чувствата тук беше по-действително, отколкото в сферата на парижките величия, тук все пак владееше почтителна привързаност към Бурбоните. Това общество можеше да бъде сравнено, ако това сравнение е допустимо, със старомодни сребърни съдове, потъмнели, но тежки. Неизменчивостта на политическите мнения приличаше много на вярност. Разстоянието между аристокрацията и буржоазията, непреодолимостта на това разстояние наподобяваха известно превъзходство и придаваха условна стойност. Всеки един от тези благородници имаше цена в очите на жителите, както раковината представлява пари за негрите в Бамбара. Няколко дами, ласкани от господин Дю Шатле, намиращи у него качества, които липсваха на мъжете от тяхното общество, потушиха бунта на честолюбците — всички те се надяваха да си присвоят наследството на нейно императорско височество. Пуританите мислеха, че натрапникът ще бъде приет само у госпожа Дьо Баржьотон и никъде другаде. Дю Шатле преглътна много оскърбления, но задържа положението си благодарение на връзките си с духовенството. После той започна да ласкае недостатъците, които провинцията бе създала у кралицата на Ангулем, носеше й всички нови книги, четеше й отпечатаните стихове. Заедно се възхищаваха от произведенията на младите поети, тя — съвсем чистосърдечно, а той — с отегчение, но все пак проявяващ търпение към романтичните поети, които, като човек от императорската школа, разбираше зле. Госпожа Дьо Баржьотон, възхитена от възраждането на книжнината, което се дължеше на влиянието на Бурбоните, обичаше господин Дьо Шатобриан, защото бе нарекъл Виктор Юго възвишено дете. Опечалена, че познава този гений само отдалеч, тя мечтаеше за Париж, където живееха великите хора. Господин Дю Шатле реши, че ще бъде чудесно да й съобщи, че в Ангулем живее друго възвишено дете, млад поет, който, без сам да съзнава това, надминава по блясък изгряващите звезди от парижките съзвездия. Един бъдещ велик човек беше роден в Умо! Директорът на колежа бе показал на барона чудесни негови стихове. Беден и скромен, младежът беше като Чатъртън, но неопетнен от политическа подлост и без бясната омраза към социалните неправди, подтикнала английския поет да напише памфлети против своите благодетели. Сред петимата или шестима души, които споделяха нейния вкус към изкуствата и литературата, един, защото скрибуцаше на цигулка, втори, защото цапаше по бели листове някакви подобия на рисунки, трети — в качеството си на председател на земеделското сдружение, четвърти поради басовия си глас, който му позволяваше като ловец, достигнал елена, да изреве: „Se fiato in corpo avete“^[7], сред тези чудаци госпожа Дьо Баржьотон беше като изгладнял човек пред поднесена на театралната сцена вечеря от картонени продукти. Ето защо нищо не би могло да опише радостта й, когато научи тази новина. Тя пожела да види поета, тоя ангел! Полудя за него, въодушеви се, говори цели часове за това събитие. След два дни бившият дипломатически куриер уговори с директора на колежа да представят Люсиен у госпожа Дьо Баржьотон.

Единствено вие, клети провинциални парии, за които социалните разстояния са по-дълги, отколкото за жителите на Париж, защото те се скъсяват с всеки изминал ден пред очите им, вие, върху които така жестоко тегнат преградите, разделящи една от друга обществените касти, които се отричат и се оскърбяват взаимно, единствено вие ще разберете какъв неописуем смут развълнува сърцето на Люсиен Шардон, когато неговият уважаван директор му каза, че вратите на дома Дьо Баржьотон ще се отворят пред него! Самата слава му ги отваряше! Действително щеше да влезе в тази сграда, чиито стари стрехи привличаха погледа му, когато се разхождаше вечер по Болийо с Давид, казвайки си, че техните имена може би никога няма да стигнат до ушите на обитателите й, глухи за науката, когато тя идва от низините. Само сестра му бе посветена в тази тайна. Както подобава на добра домакиня и вълшебна пророчица, Ев извади няколко луидора от съкровището си, за да купи на Люсиен изящни обувки от най-добрия обущар в Ангулем и нови дрехи от най-прочутия шивач. Тя украси най-хубавата му риза с жабо, което сама избели и плисира. Каква радост, когато го видя облечен така! Колко горда беше с него! Колко съвети му даде! Тя се досети за хиляди дреболии. Понеже постоянно размишляваше, той бе свикнал да се обляга на лакти, щом седне до масата, стигаше дотам, че понякога дръпваше масата към себе си, за да се облакъти на нея. Ев му внуши да се въздържа от подобни непринудени жестове, когато попадне в това аристократично светилище. Тя го придружи до Порт Сен-Пиер, дойде почти до катедралата и го проследи с поглед по улица Болийо, от която щеше да излезе на булеварда, където го чакаше господин Дю Шатле. Клетата девойка постоя малко там, страшно развълнувана, като че ли се бе случило някакво голямо събитие. Люсиен у госпожа Дьо Баржьотон — това беше за Ев зората на щастието. Невинното създание не знаеше, че там, дето започва амбицията, свършват наивните чувства. Външният вид на дома съвсем не учуди Люсиен, когато той стигна улица Минаж. Този Лувър, който бе взел неимоверни размери във въображението му, всъщност представляваше сграда, построена от мек камък, обичаен за тази местност, позлатен от времето. Отвън тя беше доста тъжна, а вътре — много скромна: чист и студен провинциален двор, строга, почти манастирска, добре запазена архитектура. Люсиен се изкачи по стара стълба с дъбов парапет и каменни стъпала само до първия етаж. След като прекоси грозно преддверие и голям, слабо осветен салон, завари владетелката в малък салон, боядисан в сиво и облицован с дърворезба в стила на миналия век. Над вратите имаше едноцветна живопис — подражаваща барелефи. Стара червена дамаска, бедно обточена, украсяваше стените. Старомодни мебели бяха скрити по еснафска привичка под калъфи на червени и бели карета. Поетът видя госпожа Дьо Баржьотон, седнала на малко меко канапе пред кръгла маса със зелена покривка, осветена от старинен свещник с две свещи с абажури.

Кралицата не стана, тя само се изви грациозно на стола си, като се усмихваше на поета, а той силно се развълнува от това гъвкаво движение, което му се стори много изискано. Изключителната красота на Люсиен, свенливото му държане, гласът му направиха силно впечатление на госпожа Дьо Баржьотон. Поетът бе олицетворение на поезията. Със сдържани погледи младият човек разгледа тази жена, която му се стори в пълна хармония със славата си. Тя не излъга неговата представа за високопоставена дама. Госпожа Дьо Баржьотон носеше по тогавашната мода баретка от черно кадифе. Тези шапчици напомнят Средновековието и правят силно впечатление на младите мъже, защото с тях жената изглежда по-женствена. Под шапчицата се подаваше буйна тъмноруса, златиста на светлината коса, с огненочервени отблясъци по къдриците. Благородната дама имаше бляскав тен, който изкупваше мнимите недостатъци на червеникавата коса. Сивите й очи искряха под бялото, смело очертано чело, леко прорязано с бръчки. Слепоочията подчертаваха със седефен блясък очите й, а две синкави вени от двете страни изтъкваха белотата на тази нежна рамка. Носът й, орлов като у Бурбоните, засилваше пламенното изражение на продълговатото й лице и представляваше светло петно, което напомняше царственото величие на принцовете Конде. Косите й не скриваха напълно врата. Роклята, небрежно загърната отпред, откриваше снежнобяла шия, а погледът отгатваше добре сложена, съвършена гръд. С изящните си, грижливо поддържани, но малко сухи пръсти госпожа Дьо Баржьотон посочи с приятелски жест на поета стола до себе си. Господин Дю Шатле седна в едно кресло. Едва тогава Люсиен забеляза, че са само тримата. Разговорът с госпожа Дьо Баржьотон опияни поета от Умо. Трите часа, прекарани при нея, бяха за Люсиен чуден сън, който му се искаше да трае вечно. Тя му се стори по-скоро отслабнала, отколкото слаба, влюбена без любов, болна въпреки здравето си; недостатъците й, преувеличени от маниерите й, му се понравиха, защото младите хора в началото обичат преувеличенията — измама на възвишените души. Той въобще не забеляза повехналите бузи с червени жилчици по скулите, придобили цвета на тухла от неприятностите и болестите. Въображението му беше завладяно най-напред от огнените очи, от елегантните къдрици, в които струеше светлината, от бляскавата белота на кожата — светли точки, които го привлякоха, както свещта привлича пеперудата. Освен това душата й така мило говореше на неговата душа, че той не можеше да преценява жената. Оживлението и женствената й възторженост, находчивостта на малко остарелите фрази, които госпожа Дьо Баржьотон повтаряше от дълго време, но които за него бяха нови, го омагьосаха лесно, още повече че сам искаше да хареса всичко. Не беше донесъл стихове, но не стана и въпрос за тях; беше ги забравил, за да има повод да дойде отново. И госпожа Дьо Баржьотон нищо не спомена, за да го покани да й ги прочете друг път. Не беше ли това нещо като първо разбирателство? Господин Дю Шатле остана недоволен от тази среща. Той откри със закъснение съперник в хубавия младеж и го изпроводи до завоя, където започва стръмнината под Болийо, с намерение да го подчини на дипломатическата си тактика. Люсиен малко се изненада, когато началникът на косвените данъци започна да се хвали, че го е представил у семейство Баржьотон и да му дава разни съвети.

Дай боже да се държали с Люсиен по-добре, отколкото със самия него. В двора хората не били толкова нахални, колкото в това общество на тъпаци. Тук смъртно ранявали човека, засвидетелствували му ужасно презрение. Революцията от 1789 година щяла да се повтори, ако тия хора не се променят. Колкото до него, ако продължавал да посещава този дом, то било само защото харесвал госпожа Дьо Баржьотон, единствената по-чиста жена в Ангулем. Започнал да я ухажва от скука, а сега се влюбил лудо в нея. Той щял да я притежава, тя го обичала, всичко му го предсказвало. Покоряването на тази горда кралица щяло да бъде единственото отмъщение над тази глупава сбирщина от селски благородници.

Шатле говори за своята страст като човек, готов да убие всеки съперник, който му се изпречи на пътя. Старият императорски ветрогон се стовари с цялата си тежест върху клетия поет, като се опита да го смаже и да го изплаши със своята важност. Той се помъчи да се издигне в очите му, като му разказа с големи преувеличения опасното си пътешествие. Но ако успя да направи впечатление на поета, то съвсем не изплаши любовника.

От тая вечер, мимо волята на стария франт, въпреки неговите заплахи и държането му на буржоа, готов за дуел, Люсиен продължи да посещава госпожа Дьо Баржьотон, най-напред със свенливостта на човек от Умо, а после скоро свикна с това, което в първите дни му се виждаше голямо благоволение, и започна все по-често да ходи при нея. Хората от това общество гледаха на аптекарския син като на незначително същество. В началото благородниците и дамите, които посещаваха Наис и срещаха Люсиен, се държаха с него унищожително учтиво, както хората от висшето общество се отнасят към подчинените си. Първите дни тези хора се сториха много мили на Люсиен, но по-късно той схвана чувството, диктуващо тяхното мнимо уважение. Много наскоро забеляза покровителствения тон, който го засегна болезнено и затвърди враждебното му републиканско настроение, с което започват кариерата си във висшето общество мнозина от тези бъдещи патриции. Но беше готов да претърпи много повече страдания заради Наис — така я наричаха в дома й, защото членовете на този кръг се назоваваха подобно на испанските благородници и хората от елита на виенското висше общество с малките си имена, последна изтънченост, въведена от върховете на ангулемската аристокрация.

Той обичаше Наис, както всеки млад човек обича първата жена, която го ласкае. А Наис предсказваше на Люсиен бляскаво бъдеще, шумна слава. Госпожа Дьо Баржьотон използува цялото си умение, за да наложи поета в дома си: тя не само го величаеше без мярка, но го представяше като беден момък, на когото иска да помогне. Подценяваше го, за да го запази. Направи го свой четец, свой секретар. Но го обичаше много повече, отколкото сама смяташе, че е способна да обича след голямото нещастие, което я беше сполетяло. Вътрешно се осъждаше, казваше си, че е истинска лудост да обича двадесетгодишен младеж, чието обществено положение го поставяше така далеч от нея. Задръжките, породени от гордостта й, капризно противоречаха с нежностите й към него. Тя бе ту горда покровителка, ту нежна влюбена. Смутен в началото от високото положение на тази жена, Люсиен преживя последователно всички страхове, всички надежди и отчаяния, които каляват първата любов и я врязват дълбоко в сърцето с редуващите се удари на болка и наслада. Първите два месеца той виждаше в нейно лице благодетелка, която ще го обсипе с майчински грижи. Но дойде времето на изповедите. Госпожа Дьо Баржьотон започна да нарича своя поет „скъпи Люсиен“, после „скъпи“. Поетът, насърчен, назова тази видна дама Наис. Когато за пръв път я нарече така, тя се разсърди по такъв начин, че да очарова младия мъж: упрекна го, че я назовава с името, с което си служат всички други. Гордата и благородна Негрьопьолис предложи на красивия си ангел да я нарича с едно от нейните имена, което не беше още използувано — пожела да бъде за него Луиз. Люсиен беше на седмото небе от любов. Една вечер, когато той влезе при нея, тя бързо притисна до гърдите си снимката, която гледаше. Люсиен пожела да я види. За да успокои отчаянието, предизвикано от първия пристъп на ревност, Луиз му подаде портрета на младия Кант-Кроа и разказа просълзена печалната история на своята така чиста и така жестоко прекъсната любов. Дали се канеше да изневери на своя мъртвец, или беше намислила да направи от портрета съперник на Люсиен? Люсиен бе много млад, за да може да разбере своята любима. Той се отчая чистосърдечно, защото тя започна борбата, чрез която жените побеждават всички повече или по-малко устойчиви задръжки. Техните спорове за дълг, общоприети условности, религия напомнят сражения за крепост, която много им се ще да бъде превзета с пристъп. Невинният Люсиен не се нуждаеше от подобно кокетиране; той и без това би влязъл в бой.

— Аз няма да умра, а ще живея за вас — каза дръзко Люсиен една вечер, защото искаше да сложи край на историята с господин Дьо Кант-Кроа, и отправи към Луиз поглед, изпълнен с несдържана страст.

Изплашена от бързината, с която тази нова любов завладяваше и нея, и нейния поет, тя му поиска обещаните стихове за първата страница на своя албум, търсейки повод да се скара с него, че все още не ги е съчинил. Можете да си представите какво изпита, когато прочете следните куплети, които й се сториха естествено по-хубави от най-хубавите стихове на поета на аристокрацията Каналис:

Магичното перо и музите лъжливи

не ще красят все тъй листата ми игриви

        и пергамента скъп;

но беглия молив на моята любима

ще ме подслажда, знам, с любов неизразима

        или безмълвна скръб.

Когато с пръсти тя, потънала в мечтания,

ще търси смисъла на моите писания

        във всеки ред и лист,

ще бликнат спомени от дните ни предишни

        като лазура чист

и пак ще бъде май със хоризонти пищни.

— Аз ли ви вдъхнових да напишете тези стихове? — запита тя.

От това мнимо съмнение, породено от кокетството на жена, която с удоволствие си играеше с огъня, очите на Люсиен се напълниха със сълзи. Тя го успокои, като го целуна за пръв път по челото. Люсиен решително беше велик и тя пожела да се заеме с развитието му. Намисли да го научи на италиански и немски, да усъвършенствува маниерите му. Това беше чудесен повод да го има винаги до себе си, под носа на своите отегчителни обожатели. Животът пак добиваше смисъл за нея! Залови се отново за музиката, разкри на поета музикалния свят, изсвири му няколко хубави творби от Бетховен и го очарова; щастлива от неговата радост, тя го питаше лукаво, като го виждаше унесен до изнемога:

— Защо да не се задоволим с това щастие?

Нейният поет беше толкова наивен, че отговаряше глупаво:

— Да…

Най-сетне нещата стигнаха дотам, че Луиз беше поканила на вечеря само Люсиен в присъствие на господин Дьо Баржьотон. Въпреки тази предпазливост целият град узна за събитието и намери това така невероятно, че всеки се питаше дали е вярно. Това предизвика страшно вълнение. За мнозина обществото беше в навечерието на ново сътресение. Други се провикваха: „Ето плода на либералните доктрини!“

Ревнивият Дю Шатле научи тогава, че госпожа Шарлот, която се грижеше за родилките, е майка на „Шатобриан от Умо“, както казваше той. Хората решиха, че е казал нещо много остроумно. Госпожа Дьо Шандур първо изтича у госпожа Дьо Баржьотон.

— Знаете ли, скъпа Наис, за какво приказва целият Ангулем? — запита тя. — Майката на вашето поетче била госпожа Шарлот, която гледаше преди два месеца моята етърва, когато роди.

— Мила моя — каза госпожа Дьо Баржьотон царствено, — какво чудно има в това? Не е ли вдовица на аптекар? Нерадостна участ за жена, родена Дьо Рюбампре! Да предположим, че и ние останем без петак! Какво бихме направили, за да живеем? Как бихте изхранили децата си?…

Самообладанието на госпожа Дьо Баржьотон сложи край на оплакванията на благородниците. Великите души са винаги склонни да превърнат нещастието в добродетел. Освен това постоянството, с което вършим неодобрявани от хората благодеяния, има непреодолим чар. Невинността добива привлекателността на порока. Същата вечер салонът на госпожа Дьо Баржьотон се изпълни с приятели, дошли да я упрекват. Тя разгърна пред тях цялата язвителност на ума си. Каза, че след като благородниците не могат да дадат нито Молиер, нито Расин, нито Русо, нито Волтер или Масийон, или Дидро, налагаше се да се приемат тапицерите, часовникарите или ножарите, чиито деца стават велики хора. Каза им, че геният е винаги аристократичен и укори провинциалните благородници, че не разбират истинските си интереси. Накратко, каза много глупости и ако бяха малко по-проницателни, всички биха разбрали истината, но те отдадоха чест на нейната оригиналност. Тя предотврати бурята с топовни гърмежи. Когато Люсиен по нейна покана влезе за пръв път в стария салон, където играеха вист на четири маси, тя го прие много мило и го представи като кралица, която иска да й се подчиняват. Нарече началника на налозите господин Шатле и го унищожи, като му даде да разбере, че знае за незаконната прибавка на благородна частица към името му. От тази вечер Люсиен беше въведен насила в обществото на госпожа Дьо Баржьотон, но то го прие като отрова и всеки се зарече да го отстрани, като го подложи на противоотровата на дързостта. Въпреки тази победа Наис загуби част от своята власт; намериха се отцепници, които се опитаха да емигрират. Посъветвана от Дю Шатле, Амели — госпожа Дьо Шандур — реши да издигне олтар против олтар, като започна да приема в дома си всяка сряда. Госпожа Дьо Баржьотон приемаше всяка вечер и за хората, които идваха у нея, това бе станало рутина; те толкова бяха свикнали да се срещат пред същите маси, да играят на същите табли, да виждат същите лица и свещници, да поставят пардесютата, галошите и шапките си в същото антре, че обичаха стъпалата на стълбата не по-малко от самата домакиня. Всички се примириха, че трябва да търпят „кадънката^[8] от свещената горичка“ — както каза Александър дьо Бребиан, на свой ред духовит. Най-сетне председателят на земеделското дружество усмири духовете с една бележита мисъл:

— Преди Революцията — каза той — най-видните аристократи приемаха Дюкло, Грим, Кребийон, все хора без потекло, като този малък поет от Умо, но те не допускаха в никакъв случай в дома си бирник, какъвто всъщност е Шатле.

Дю Шатле заплати за Шардон — всички се държаха вече студено към него. Като се почувствува застрашен, началникът на налозите, който се беше зарекъл да притежава госпожа Дьо Баржьотон в момента, когато тя го нарече само Шатле, започна да защищава възгледите на господарката на къщата; той поддържаше младия поет и заявяваше, че е негов приятел. Този голям дипломат, когото императорът загуби толкова злополучно, започна да ласкае Люсиен и да му предлага приятелската си подкрепа. За да го лансира, той даде вечеря, на която покани префекта, главния данъчен директор, командира на гарнизона, директора на морското училище, председателя на съда, накратко, всички висши административни чиновници. На бедния поет бяха отдадени такива почести, че всеки друг по-зрял човек би се усъмнил в искреността на хвалебствията, с които злоупотребиха. При десерта Шатле накара своя съперник да рецитира одата „Умиращият Сарданапал“, неговия последен шедьовър. Като я чу, директорът на колежа, обикновено равнодушен човек, изръкопляска и заяви, че дори Жан-Батист Русо не би съчинил нещо по-хубаво. Барон Сикст Шатле си каза, че малкият стихоплетец рано или късно ще се задуши от парниковия въздух на похвалите или опиянен от преждевременната слава, ще си позволи някое безразсъдство, което ще го върне отново в неизвестността, откъдето беше дошъл. Очаквайки края на този гений, той се престори, че жертвува в краката на госпожа Дьо Баржьотон своите претенции; но с ловкост на стар развратник бе начертал своя план и наблюдаваше със стратегическо внимание развоя на отношенията между двамата влюбени, дебнейки случай да унищожи Люсиен. Оттогава в Ангулем и околностите се разнесе мълвата, че в този край живее един велик човек. Всички хвалеха госпожа Дьо Баржьотон за грижите, които полагаше за този млад орел. Като видя, че одобряват поведението й, тя пожела да получи всеобщо признание. Разгласи в окръга, че устройва вечеринка със сладолед, сладкиши и чай, голяма новост в града, където чаят се продаваше още в аптеките като лекарство против стомашно разстройство. Цветът на аристокрацията бе поканен, за да чуе една забележителна творба на Люсиен. Луиз скри от приятеля си преодолените трудности, но му намекна с няколко думи за заговора, образуван срещу него от висшето общество. Тя искаше той да познава опасностите, грозящи кариерата на гениалните мъже, които могат да срещнат непреодолими препятствия, ако им липсва смелост. Тя извлече поука от своята победа. Показа му с белите си ръце, че славата се постига с непрекъснати страдания, говори му, че трябва да премине през кладата на мъчениците, поднесе му най-хубавите си клишета и ги украси с най-гръмки думи. Това бе подражание на импровизациите, които развалят романа „Корин“. Луиз така се прехласна от красноречието си, вдъхновено от него, че обикна още повече своя Бенжамен. Посъветва го да се отрече дръзко от баща си и да вземе благородното име Рюбампре, без да се интересува от крясъците, които ще предизвика тази промяна, която впрочем кралят щеше да узакони. Родственица на маркиза Д’Еспар, потомка на рода Бламон-Шоври, ползуваща се с голямо влияние в двореца, тя се надяваше да получи благоволението на краля. Думите „кралят, маркиза Д’Еспар, дворецът“ подействуваха на Люсиен като бенгалски огньове, които му доказваха необходимостта от това прекръщаване.

— Мое малко момче — каза Луиз с нежна насмешка, — колкото по-скоро го направите, толкова по-бързо това ще бъде узаконено.

Тя изреди един след друг социалните слоеве и го накара да изброи стъпалата, които щеше да прескочи наведнъж чрез това остроумно решение. Само за миг накара Люсиен да се отрече от народните си идеи за химерично равенство от 1793 година. Пробуди в него жаждата за почести, уталожена от хладния разум на Давид. Посочи му висшето общество като единствена сцена, на която трябваше да се прояви. Изпълненият с омраза либерал стана монархист „in pette“^[9]. Люсиен отхапа от ябълката на аристократичния лукс и славата. Той се закле да сложи в краката на своята дама венец, ако ще и окървавен: на всяка цена щеше да го извоюва „quibuscumque viis“^[10]. За да докаже своята смелост, той разказа на Луиз за сегашните си страдания, които бе крил от нея, възпиран от оня непреодолим свян, присъщ на първите сърдечни чувства, които не позволяват на младия мъж да разкрие своето величие, защото предпочита да оценят душата му, запазваща своето incognito^[11]. Той описа жестоките притеснения на мизерията, понасяна с гордост, службата у Давид, нощите, прекарани в четене. Тази младежка пламенност напомни на госпожа Дьо Баржьотон двадесет и шест годишния полковник и погледът й се разнежи. Като видя, че думите му развълнуваха високопоставената му любима, Люсиен улови ръката й — тя не я отдръпна — и я целуна страстно като поет, като младеж и като влюбен. Луиз дори позволи на сина на аптекаря да докосне челото й и да притисне тръпнещите си устни до него.

— Дете! Дете! Ако ни видят, ще стана за смях! — каза тя.

Тази вечер госпожа Дьо Баржьотон нанесе големи щети на „предразсъдъците“ на Люсиен — както тя се изразяваше. Според нея гениалните хора нямат нито братя, нито сестри, нито бащи, нито майки; великите дела, за които са призвани, им налагат привиден егоизъм, принуждавайки ги да пожертвуват всичко за своето величие. Ако семейството страда най-напред от всепоглъщащите изисквания на един исполински ум, то получава по-късно стократно цената на всички жертви, необходими на първите борби за трудно извоювана власт, като споделя плодовете на победата. Геният отговаря само пред себе си; той единствен е съдник на средствата, с които си служи, защото единствен познава целта; следователно трябва да стои над законите, тъй като е призован да ги изковава. Впрочем този, който завладее своята епоха, може всичко да вземе, всичко да рискува, защото всичко е негово. Тя му даде примери от живота на Бернар Палнем, Луи XI, Фокс, Наполеон, Христофор Колумб, Цезар, всички прочути авантюристи, на младини отрупани с дългове или нещастни, неразбрани, считани за луди, за лоши синове, лоши бащи, лоши братя, които обаче ставаха по-късно гордостта на семейството, на родината, на света. Тези разсъждения подхранваха скритите пороци на Люсиен и ускоряваха покварата на сърцето му, защото в пламенността на желанията си той предварително приемаше всички средства. Но неуспехът е оскърбление към обществото. Победеният е унищожител на всички буржоазни добродетели, на които почива обществото, което с ужас прогонва седящите сред развалините мариусовци^[12]. Люсиен не знаеше, че стои между позора на каторгата и лавровите венци на гения и летеше над планината на пророците, без да вижда долу Мъртво море и страшния саван на Гомора.

Луиз така добре освободи сърцето и ума на своя поет от пелените, с които животът в провинцията го беше обвил, че той реши да подложи на изпитания госпожа Дьо Баржьотон, за да види дали може, без да понесе срама на един отказ, да завладее тази ценна плячка. Обявената вечеринка му даде възможност да направи този опит. Към любовта му се примесваше честолюбие. Той обичаше и мечтаеше да се издигне, двойно желание, присъщо на младите хора, които искат да задоволят сърцето си и да победят немотията. Като поканва днес всичките си деца на същото угощение, обществото пробужда техните амбиции още от зората на живота им. То лишава младежта от нейната прелест и опорочава много нейни благородни чувства, като намесва в тях сметката. Поезията мечтае да не бъде така, но действителността толкова често опровергава въображението, че сме заставени да представим младия човек на XIX век такъв, какъвто е. Пресметливостта на Люсиен изглеждаше в случая поставена в услуга на едно красиво чувство — неговото приятелство към Давид.

Люсиен написа дълго писмо на своята Луиз, защото се чувствуваше по-смел с перо в ръка, отколкото с дума на уста. В дванадесет страници, които три пъти преписа, той разказа за гениалността на баща си, за изгубените надежди, за ужасната мизерия, която го терзаеше. Обрисува своята скъпа сестра като ангел, Давид — като бъдещ Кювие, който, преди да стане велик човек, бе баща, брат, приятел за него. Той би бил недостоен да бъде обичан от Луиз — неговата първа слава, — ако не я помоли да направи за Давид това, което правеше за него. По-скоро би се отказал от всичко, отколкото да измени на Давид Сешар; искаше Давид да присъствува на неговия успех. Това беше безумно писмо, с каквито младите хора отговарят на отказа с пистолет, писмо, изпълнено с детински доводи и безразсъдната логика на красивите души, прелестно излияние, везано с наивни признания, които извират от сърцето на автора мимо волята му и които жените обожават. След като предаде това писмо на камериерката, Люсиен прекара деня в печатницата, като коригираше, ръководеше печатането, подреди някои дребни печатарски работи, без да каже нищо на Давид. Младите хора проявяват такава възвишена сдържаност, когато сърцето е още невръстно. Възможно е впрочем Люсиен да бе започнал да се страхува от брадвата на Фокион, която Давид умееше да размахва. Боеше се може би от един негов поглед, който стига до дъното на душата. След като прочете стиховете на Шение, тайната премина от сърцето на устните му. И обзелото го угризение беше като болка, която човек изпитва, когато лекарят докосне с пръст раната му.

Сега можете да си представите какви мисли вълнуваха Люсиен, докато слизаше от Ангулем в Умо. Дали не се е разсърдила високопоставената дама? Ще приемете ли Давид у дома си? Дали честолюбието няма да го захвърли обратно в неговата дупка в Умо? Макар че преди да целуне Луиз по челото, Люсиен успя да измери разстоянието, което дели една кралица от нейния любимец, той все пак вярваше, че Давид може да прекоси изведнъж пътя, по който той бе вървял цели пет месеца. Понеже нямаше понятие на какво безусловно отлъчване са осъдени от обществото дребните хорица, той не си даваше сметка, че втори подобен опит би погубил госпожа Дьо Баржьотон. Обвинена, че е изменила на своята класа и е слязла по социалната стълба, Луиз щеше да бъде принудена да напусне града, защото най-близките й хора щяха да я отбягват, както в Средните векове са бягали от прокажените. Висшата аристокрация и духовенството биха защитили Наис въпреки всичко и против всички, в случай че изпаднеше в грешка; но престъплението да дружи с хора от по-долно общество никога нямаше да й бъде простено, защото, когато извиняват грешките на властвуващия, винаги го осъждат за тях, след като се откаже от властта. А да приеме Давид, не значеше ли да се откаже от властта? Ако Люсиен не разбираше тази страна на въпроса, с аристократическия си инстинкт той предчувствуваше много други трудности, които го ужасяваха. Благородството на чувствата не предизвиква непременно благородство на обноските. Ако Расин е приличал на най-благороден придворен, Корней е напомнял повече продавач на добитък. Декарт изглеждаше като холандски търговец. Често, когато срещали Монтескьо с гребло на рамо и нощна шапчица на главата, посетителите на Бред го вземали за прост градинар. Светското държане, когато не е дар по рождение, когато не е изкуство, засукано с майчиното мляко или предадено по кръв, се придобива, но трябва да е подпомогнато от вродена елегантност на фигурата, благородство на чертите, приятен тембър на гласа. Всички тези важни дреболии липсваха на Давид, докато природата бе щедро надарила с тях неговия приятел. Благородник по майка, Люсиен имаше даже високо извито стъпало, свойствено на франките, докато Давид Сешар имаше плоските и широки стъпала на баща си, печатаря. Люсиен чуваше вече подигравките, които щяха да се сипят по адрес на Давид, и му се струваше, че вижда госпожа Дьо Баржьотон, опитваща се да скрие усмивката си. Не можем да кажем, че се срамуваше от своя брат, но той се заричаше никога в бъдеще да не действува под силата на първия порив, а да премисля добре. И така, след минутите на поезия и преданост, след четенето на Шение, което бе показало на двамата приятели литературното поприще, озарено от новоизгряло слънце, за Люсиен настъпи часът на ловкото маневриране и пресметливостта. Като се прибираше в Умо, той се разкайваше за това писмо, искаше му се да си го вземе обратно, защото в един проблясък бе разбрал неумолимите закони на обществото. След като осъзна колко благоприятствува за честолюбието му спечелената съдба, щеше да му бъде трудно да свали крака си от първото стъпало на стълбата, по която се готвеше да вземе с пристъп върховете. После нахлуха спомените за неговия прост и спокоен живот, обкичен с най-свежите цветя на обичта, богато надарения Давид, който така благородно го бе подпомогнал, който би дал дори живота си за него, ако се наложеше; майка му, останала толкова високопоставена дама въпреки ниското си социално положение, която си мислеше, че той е не само умен, но и добър; сестра му, толкова трогателна в своето примирение; своето така чисто детство, още неопетнената си съвест, своите още необрулени надежди, всичко възкръсваше в паметта му. Той си каза тогава, че е по-добре да си пробие път през гъстите редове на аристократическата или буржоазна сган чрез успехите си, отколкото да се издигне чрез благоволението на една жена. И неговата звезда ще заблести рано или късно като звездата на толкова други негови предшественици, които бяха усмирили обществото. Тогава жените ще го обичат. Примерът на Наполеон, така съдбоносен за XIX век поради стремежите, които вдъхна на толкова посредствени хора, изплува пред Люсиен, който отхвърли за миг срамните си сметки и се укори за тях. Така бе създаден той — люшкаше се с еднаква лекота от добро към зло, от зло към добро. Вместо любовта, която ученият изпитва към своето убежище, от един месец насам чувствуваше нещо като срам, когато съзреше магазинчето, над което с жълти букви на зелен фон беше написано:

Името на баща му, написано на място, край което минаваха всички коли, оскърбяваше погледа му. Вечерта, когато излезе от къщи през вратата, украсена с малка, безвкусна решетка, за да се представи под ръка с госпожа Дьо Баржьотон пред най-елегантните младежи на Горния град, той тежко почувствува противоречието между своето жилище и неочаквано сполетялото го щастие.

„Да обичаш госпожа Дьо Баржьотон, да я притежаваш може би наскоро и да живееш в тази миша дупка!“ — казваше си той, като влизаше през алеята в малкия двор, където купове варени билки бяха натрупани край стените, чиракът чистеше котлите на лабораторията, а господин Постел, препасан с работна престилка, със стъкленица в ръка, проверяваше някакъв химикал, като поглеждаше от време на време към аптеката; той се взираше много внимателно в лекарството, но в същото време се вслушваше в звънеца.

Мирис на лайка, на мента и на други лековити треви изпълваше двора и скромния апартамент, към който водеше права стълба, с две въжета вместо перила, наречена по-просто воденичарска. На горния етаж се намираше единствената мансардна стая, в която живееше Люсиен.

— Добър ден, синко — каза му господин Постел, типичен провинциален дюкянджия. — Как е здравето? Аз току-що направих един опит с каша от захарно цвекло, но само човек като вашия баща би могъл да намери това, което търся. Знаменит човек беше той! Ако знаех неговата тайна за лекуване на подаграта, и двамата щяхме да се возим днес в каляска!

Не минаваше и седмица, без тоя аптекар, колкото глупав, толкова и добър човек, да не ухапе Люсиен, напомняйки за злополучното мълчание, което баща му бе запазил за направеното от него откритие.

— Да, голямо нещастие наистина! — отговори троснато Люсиен.

Ученикът на баща му бе започнал да му се струва невероятно прост, макар че често го бе благославял, защото неведнъж честният Постел се бе притичвал на помощ на вдовицата и децата на своя учител.

— Какво ви е? — попита господин Постел, като остави епруветката върху масата в лабораторията.

— Дойде ли писмо за мене?

— Да, едно, което мирише на балсам. Вътре е, на писалището ми до касата.

Писмото на госпожа Дьо Баржьотон между бурканите в аптеката! Люсиен се спусна в магазина.

— Побързай, Люсиен, вечерята те чака от един час, съвсем ще изстине! — извика нежно един глас през полуотворения прозорец, но Люсиен не го чу.

— Брат ви е побъркан, госпожице! — каза Постел, като вдигна глава.

Този стар ерген, подобен на малка бъчва, върху която фантазията на някакъв художник бе поставила едро, сипаничаво, червендалесто лице, погледна Ев тържествено и приветливо, което доказваше, че мисли да се ожени за дъщерята на своя предшественик, само че още не можеше да сложи край на борбата между любовта и интереса, разиграваща се в сърцето му. Ето защо той често повтаряше пред Люсиен думите, които му каза и сега, когато младият човек мина край него:

— Чудесна красавица е вашата сестра! И вие не падате по-долу. Всичко, което правеше баща ви, беше хубаво.

Ев беше висока брюнетка с черна коса и сини очи. Макар че в характера й имаше някои мъжки черти, беше кротка, нежна и предана. Тя плени Давид Сешар със своята душевна чистота, наивност, кроткото примирение с живот, отдаден на труд, непорочността си извън всяко подозрение. Ето защо още от първата им среща едно просто и мълчаливо чувство, присъщо на немците, възникна между тях, чувство без шумни прояви и без прибързани любовни излияния. Всеки от двамата мислеше тайно за другия, като че ли бяха разделени от ревнив съпруг, когото това чувство може да засегне. Те се криеха от Люсиен, за да не му увредят някак. Давид се боеше да не би да не се хареса на Ев, която от своя страна бе угнетена от своята бедност. Една истинска работничка би била по-смела, но тази благовъзпитана и разорена девойка се съобразяваше с нерадостната си съдба. Наглед скромна, а всъщност горда, Ев смяташе за недостойно да тича подир сина на един човек, който минаваше за богат. В онази епоха хората, които бяха в течение на растящата стойност на поземлената собственост, изчисляваха на повече от осемдесет хиляди франка имението в Марсак, без да се слагат в сметката другите земи, които старият Сешар, неуморим в спестяванията, щастлив в реколтите и ловък в продажбата, бе сигурно придобил, като е издебвал изгодните случаи. Давид навярно беше единственият човек, който нямаше представа за богатствата на баща си. Той считаше Марсак за къщурка, купена в 1810 година за петнадесет или шестнадесет хиляди франка, отиваше там един път в годината по гроздобер, баща му го разхождаше из лозята, хвалеше се с реколтите, които Давид никога не виждаше и от които не се интересуваше. Любовта на учен, свикнал със самотата, която засилва чувствата, като преувеличава трудностите, имаше нужда от насърчение; защото за Давид Ев беше по-внушителна, отколкото някоя високопоставена дама за един писар. Несръчен и неспокоен до своя идол, забързан да дойде и бързащ да си отиде, печатарят сдържаше своята страст, вместо да я изкаже. Често вечер измисляше някакъв повод, за да разговаря с Люсиен, и слизаше от площад Мюрие до Умо през Порт Пале. Но когато наближеше зелената врата с железни пръчки, той побягваше, побоял се, че идва много късно или че ще се стори досаден на Ев, която сигурно си беше легнала вече. Макар че тази голяма любов се разкриваше само в дребни неща, Ев я беше отгатнала. Тя беше поласкана, без да се възгордее, че е могла да внуши такава дълбока почит, изразена в погледите, в думите, в отношението на Давид. Но най-силно я привличаше у печатаря фанатичната му обич към Люсиен; той беше открил най-добрия начин да се хареса на Ев. За да обясним колко много мълчаливите наслади на тази любов се отличаваха от бурните страсти, трябва да сравним полските цветя с разкошните градински цветя. Погледи, сладостни и нежни като сините лотоси, които плуват по езерата, усмивки, бегли като дъха на дивата роза, меланхолия, нежна като кадифения мъх; цветя на две прекрасни души, които никнат на богата, плодородна, вечна почва. Ев неведнъж бе отгатвала силата, скрита под тази слабост. Тя тъй добре си даваше сметка за всичко, което Давид не се осмеляваше да направи, че и най-малкият повод можеше да свърже по-тясно техните души.

Люсиен влезе през вратата, която Ев беше вече отворила, и без да й каже нещо, седна до малка маса без покривка, където беше сложено яденето му. Бедното малко домакинство притежаваше три сребърни прибора. Ев ги употребяваше само за скъпия си брат.

— Какво четеш? — запита тя, след като сложи на масата яденето, което извади от печката и я загаси.

Люсиен не отговори. Ев взе малка чиния, кокетно украсена с лозови листа, и я постави на масата заедно с купичка крем.

— Вземи, Люсиен, намерих ти ягоди.

Люсиен беше така погълнат от четенето, че не чуваше нищо. Ев седна до него, без да продума, защото преданите сестри изпитват често особено удоволствие, когато братът се държи съвсем непринудено с тях.

— Кажи най-сетне! Какво ти е? — извика тя, като видя сълзи в очите му.

— Нищо, нищо, Ев — отговори той, като я хвана през кръста, привлече я към себе си и я целуна по челото, по косата, по врата, изненадващо развълнуван.

— Ти криеш нещо от мене!

— Е добре, тя ме обича!

— Знаех си, че не целуваш мене — каза леко нацупена клетата сестра, почервенявайки.

— Всички ще бъдем щастливи! — извика Люсиен и започна да яде лакомо супата.

— Всички ли? — повтори Ев.

Обзета от предчувствието, което разтревожи и Давид, тя прибави:

— Ти вече няма да ни обичаш както преди.

— Как можеш да говориш така, ти, която ме познаваш?

Ев протегна ръка, за да стисне неговата. После вдигна празната чиния и супника от кафява глина и поднесе яденето, което сама беше сготвила. Вместо да яде, Люсиен препрочете писмото на госпожа Дьо Баржьотон, което Ев от деликатност и уважение към брат си не пожела да види; ако решеше да й го прочете, тя беше готова да почака, а ако не искаше, нима можеше да настоява? Тя зачака. Ето писмото:

„Приятелю мой, защо бих отказала на брат ви по наука подкрепата, която дадох на вас? За мене талантите имат еднакви права, но вие не познавате предразсъдъците на хората от моето общество. Ние не можем да накараме невежата аристокрация да признае благородството на духа. Ако не ми достигнат сили, за да наложа господин Давид Сешар, ще пожертвувам с удоволствие за вас тези жалки хора. Това би било нещо като древна хекатомба. Но, скъпи приятелю, вие сигурно не желаете да ме накарате да приема близостта на човек, чийто ум или маниери не биха ми харесали. Вашите ласкателства ме научиха, че приятелството заслепява лесно! Ще ми се разсърдите ли, ако поставя едно условие, преди да дам съгласието си? Искам да видя вашия приятел, да го преценя, сама да разбера, в интерес на вашето бъдеще, дали не се заблуждавате. Не е ли това една от майчинските грижи, които трябва да проявява към вас, скъпи поете?

 

Луиз дьо Негрьопьолис“

Люсиен не знаеше с какво изкуство във висшето общество се почва с „да“, за да се стигне до „не“, и с „не“, за да се свърши с „да“. Това писмо бе триумф за него. Давид ще отиде у госпожа Дьо Баржьотон, той ще блесне там с величието на гения си. Опиянен от тази победа, която го накара да повярва в силата на обаянието си над хората, той се изпъчи гордо, върху лицето му се четеше толкова надежда, че то засия с особен блясък и сестра му не можа да се сдържи да не му каже, че е красив.

— Ако тази жена наистина е умна, тя трябва много да те обича. И тази вечер ще бъде огорчена, защото всички жени ще кокетират с тебе. Ти ще бъдеш толкова красив, като четеш твоя „Сен-Жан в Патмос“! Как ми се иска да бъда малка мишка, за да се промъкна там. Ела, приготвих дрехите ти в стаята на мама.

Тази стая беше бедна, но прилична. Имаше едно орехово легло, украсено с бели завески, а на пода пред него беше постлан тънък зелен килим; скрин с огледало и орехови столове допълваха мебелировката. Едип часовник на камината напомняше за някогашното благосъстояние. На прозореца също имаше бели пердета. Стените бяха покрити със сиви тапети на цветя. Подът, боядисан и лъснат от Ев, блестеше от чистота. В средата на стаята беше поставена кръгла масичка, на която върху червен поднос с позлатени рози се виждаха три чашки и една захарница от лиможки порцелан. Ев спеше в една съвсем малка съседна стаичка, в която имаше легло, старо кресло и работна маса до прозореца. Тази моряшка каюта беше толкова малка, че стъклената врата трябваше да стои винаги отворена, за да влиза въздух. Въпреки нищетата, която личеше съвсем ясно, във всичко прозираше също така скромен, трудолюбив живот. За тези, които познаваха майката и децата й, в тази гледка имаше трогателна хармония.

Люсиен тъкмо слагаше връзката си, когато чуха стъпките на Давид в малкия двор и печатарят след малко се яви: походката и държането му показваха, че е бързал.

— Давид — извика честолюбивият младеж, — ние побеждаваме. Тя ме обича! Ще те заведа у нея!

— Не! — каза смутеният печатар. — Идвам, за да ти благодаря за това доказателство за приятелство, което ме накара сериозно да се замисля. Моят живот, Люсиен, е вече установен. Аз съм Давид Сешар, придворен печатар в Ангулем. Името ми се чете по всички стени в долния край на афишите. За хората от това съсловие аз съм занаятчия, търговец, ако щеш. Човек с дюкян на улица Болийо, на ъгъла при площад Мюрие. Нямам нито богатствата на Келер, нито името на Деплен, две сили, които благородниците се опитват още да отрекат, но които — и в това съм съгласен с тях — не представляват нищо без възпитанието и обноските на благородника. С какво бих могъл да оправдая такова внезапно издигане? Ще започнат да ми се подиграват не само благородниците, но и буржоазията. Твоето положение е съвсем различно. Да си печатарски фактор, не заангажирва с нищо. Ти работиш, за да придобиеш необходимите за успеха ти знания. Можеш да обясниш настоящите си занимания чрез бъдещето си. Впрочем утре можеш да предприемеш друго нещо — да изучаваш право или дипломация, да станеш чиновник. С една дума, не си нито зарегистриран, нито номериран. Използувай непорочността на общественото си положение, върви сам и си спечели почести. Вкусвай радостно всички удоволствия, даже удоволствията на суетата. Бъди щастлив, аз ще се радвам на твоите успехи. Ти ще бъдеш моето второ аз. Да, в мисълта си аз ще живея твоя живот. За тебе са празненствата, светският блясък, гъвкавите пружини на интригите, за мен — скромният, трудолюбив живот на търговеца и усърдните научни занимания. Ти ще бъдеш нашата аристокрация — каза той, поглеждайки Ев. — Ако залитнеш, моята ръка ще те подкрепи. Ако станеш жертва на някаква измяна, ще можеш да се приютиш в нашите сърца, където ще намериш неизменна любов. Покровителството, благосклонността, добрата воля на хората, разпределени между двама души, не биха ни стигнали. Ние бихме си вредили взаимно; върви напред, ще ме дърпаш след себе си, ако е необходимо. Не само че не ти завиждам, но посвещавам живота си на тебе. Това, което ти току-що направи за мен, рискувайки може би да загубиш благодетелката си, любимата, само за да не ме изоставиш, да не се откъснеш от мен, дори тази проста, но толкова чудесна постъпка, Люсиен, би ме свързала до края на живота с тебе, ако не бяхме вече като истински братя. Не бива да имаш нито угризения, нито грижи, като заставаш на страната на по-силния. Това разпределение на съдбата, по примера на Монтгомъри, напълно ми допада. Дори и да ми причиниш мъка, аз може би пак ще ти остана длъжник.

Той каза тези думи и хвърли плах поглед към Ев, чиито очи бяха пълни със сълзи, защото беше разбрала всичко.

— А освен това — каза той на учудения Люсиен — ти си строен, добре сложен, носиш елегантно дрехите си, приличаш на благородник със синия си фрак с жълти копчета и простите светли панталони. Аз бих приличал на работник сред това общество, бих бил несръчен, стеснителен, бих говорил глупости или бих мълчал. А ти можеш да се подчиниш на предразсъдъка за благородните имена, като вземеш името на майка си и се наречеш Люсиен дьо Рюбампре; аз съм и ще си остана винаги Давид Сешар. В обществото, в което отиваш, всичко е в твоя полза, а би било в моя вреда. Ти си създаден, за да успееш. Жените ще обожават ангелското ти лице, нали, Ев?

Люсиен се хвърли на врата на Давид и го целуна. Тази скромност слагаше край на много съмнения, на много затруднения. Как да не удвои нежността си към човек, стигнал по пътя на приятелството до същите размишления, които той беше направил, воден от амбицията? Честолюбецът и влюбеният чувствуваха пътя изравнен, сърцето на младежа и на приятеля се изпълваше с възторг. Това бе един от редките мигове на живота, когато всички сили са приятно напрегнати, всички струни трептят и издават пълни топове. Но мъдростта на благородния приятел засилваше още повече у Люсиен естествения стремеж на човека да приписва всичко на себе си. Ние всички казваме повече или по-малко като Луи XIV: „Държавата съм аз.“ Изключителната нежност на майката и сестрата, предаността на Давид, навикът да бъде постоянно предмет на тайните грижи на тези три същества развиваха у него пороците на глезено дете, както и този егоизъм, който разяжда душите на благородниците и който госпожа Дьо Баржьотон ласкаеше, като го караше да забравя задълженията към сестра си, майка си и Давид. Още нищо не се беше случило, но нямаше ли опасност, като разширява все повече кръга на своята амбиция, той да започне да мисли само за себе си?

Когато вълнението му премина, Давид обърна внимание на Люсиен, че поемата му „Сен-Жан в Патмос“ е може би прекалено библейска, за да бъде прочетена в общество, малко запознато с поезията на апокалипсиса. Люсиен, комуто предстоеше да се прояви пред най-взискателната публика на Шарант, бе обхванат от безпокойство. Давид го посъветва да вземе със себе си томчето на Андре Шение, за да си осигури истински вместо съмнителен успех. Люсиен четеше чудесно. Сигурно щяха да го харесат и същевременно щеше да прояви скромност, която без съмнение щеше да му бъде от полза. Като повечето млади хора, те приписваха на това общество собствената си интелигентност и добродетели. Ако младежта, която все още не се е опорочила, не проявява снизхождение към грешките на другите, тя в същото време им дава и своите великолепни упования. Нужна е дълбока житейска опитност, преди да разбереш, според един хубав израз на Рафаел, че разбирателство има само между равни. Обикновено необходимото чувство за разбиране на поезията се среща рядко във Франция, където умът бързо пресушава извора на свещените сълзи на възторга, където никой не си дава труд да разгадае възвишеното, да проникне дълбоко в неговата същност, за да открие безкрайното. Люсиен щеше да изпита за първи път светското невежество и хлад! Той отиде у Давид, за да вземе томчето стихове.

Когато двамата влюбени останаха сами, Давид се почувствува по-смутен от всякога. Обзет от хиляди страхове, той очакваше похвала и се боеше от нея, искаше му се да избяга, защото и в свенливостта има кокетство. Бедният влюбен не смееше да каже нито дума, за да не излезе, че проси благодарност. Смяташе, че каквото и да каже, ще се изложи, и мълчеше, като че ли беше престъпник. Ев, която отгатваше скрупулите на скромния младеж, се радваше на мълчанието му, но когато Давид почна да мачка шапката си, готов да си тръгне, тя се усмихна.

— Господин Давид, щом няма да прекарате вечерта у госпожа Дьо Баржьотон, защо да не останем заедно — каза тя. — Времето е хубаво. Искате ли да се поразходим край реката? Ще поговорим за Люсиен.

Давид беше готов да падне на колене пред тази прелестна девойка. Ев бе изрекла тези думи с такива отсенки на гласа си, които бяха неочаквана награда за него; с нежния си тон тя разреши всички трудности на създаденото положение. Предложението й беше нещо повече от похвала, то бе първата любовна ласка.

Давид, който никога в живота си не бе пял, излезе, тананикайки, а това изненада достопочтения Постел и събуди в него палещи подозрения за връзките между Ев и печатаря.

И най-дребните случки от тази вечер силно подействуваха на Люсиен, който се поддаваше на първите впечатления. Като всички неопитни влюбени, той пристигна толкова рано, че госпожа Дьо Баржьотон още не беше дошла в салона. Там беше само господин Дьо Баржьотон. Люсиен беше вече започнал да усвоява изкуството на малките подлости, с които любовникът на женена жена заплаща щастието си и които показват на жената докъде може да стигне в изискванията си, но той никога не беше заставал лице с лице с господин Дьо Баржьотон.

Този аристократ беше ограничено, кротко живуркащо същество, нещо средно между безобидното нищожество, което все още може да схване нещо, и глупавата гордост, която не желае нищо да приеме или разбере. Проникнат от задълженията си към обществото и стараейки се да бъде приятен, той бе възприел усмивката на танцьора, за да няма нужда да говори. Доволен или недоволен, той все се усмихваше. Приемаше и най-трагичната новина, и най-щастливото събитие с все същата усмивка. Тази усмивка подхождаше на всичко в зависимост от отсянката, която господин Дьо Баржьотон и придаваше. Ако беше необходимо да одобри недвусмислено, той засилваше усмивката си в благороден смях и само в краен случай произнасяше някоя дума. Разговор насаме го поставяше в страшно затруднение, което усложняваше безмисловното му съществуване. Тогава той трябваше да потърси нещо в бездънната си вътрешна празнота. В повечето случаи се справяше, като повтаряше наивните привички на детството си: мислеше на глас, доверяваше най-незначителни подробности от живота си, описваше нуждите си, жалките чувства, които смяташе за размяна на мисли. Не говореше нито за дъжда, нито за хубавото време; не затъваше в баналностите на разговора, които спасяват глупците, а загатваше за най-интимни неща от живота си.

— За да направя удоволствие на госпожа Дьо Баржьотон, ядох на обед телешко месо, което тя обича много, и сега ме боли стомахът — казваше той. — Знаех си, че ще бъде така, и все пак ядох. Как си обяснявате това?

Или пък:

— Ще позвъня за чаша подсладена вода; не искате ли и вие една по този случай?

Или пък:

— Ще се кача утре на коня си и ще посетя тъста си.

Тези кратки фрази, които не предизвикваха спорове, изтръгваха някое „не“ или „да“ от събеседника и разговорът замираше. Тогава господин Дьо Баржьотон търсеше помощ от госта, като извръщаше настрана нос и сумтеше. Гледаше ви с големите си, разноцветни очи, които питаха: „Казахте ли нещо?“ Той обичаше много досадните хора, готови винаги да говорят за себе си, слушаше ги с искрено и трогателно внимание, и то така мило, че ангулемските бъбреци му приписваха скрита интелигентност и твърдяха, че е недооценен. Ето защо, когато не намираха слушатели, тези хора отиваха при стария благородник, за да довършат пред него своите разкази или размишления, сигурни, че той ще им отговори с одобрителна усмивка. Салонът на жена му беше винаги пълен с гости и той се чувствуваше отлично. Занимаваше се с най-дребните подробности: гледаше кой влиза, поздравяваше усмихнат и отвеждаше новодошлите при жена си; дебнеше кой си отива и го изпращаше, сбогувайки се с вечната си усмивка. Когато вечеринката беше оживена и всеки се занимаваше с нещо, щастлив, че не е принуден да говори, той стоеше закован като щъркел на дългите си крака и си даваше вид, че слуша някой политически разговор; или пък гледаше, без да разбира, картите на някой играч, защото не знаеше никакви игри. Понякога просто се разхождаше, смъркаше тютюн и се грижеше за храносмилането си. Анаис беше красотата на живота му. Тя му доставяше безкрайни наслади. Докато играеше ролята си на домакин, той сядаше удобно в някое кресло и й се възхищаваше; тя говореше и заради него. Доставяше му удоволствие да вниква в смисъла на нейните фрази и понеже трябваше да мине време, за да ги разбере, избухваше в смях внезапно и не на място, като бомба със закъснител. Уважението му към нея стигаше до обожание. А не е ли достатъчно да обожаваш някого, за да бъдеш щастлив? Духовита и щедра, Анаис не злоупотребяваше със своето превъзходство и разбираше детинския му характер, който се нуждае от ръководство. Тя се грижеше за него, както човек се грижи за мантото си: поддържаше го чист, четкаше го, пазеше го. И понеже знаеше това, господин Дьо Баржьотон изпитваше към нея кучешка привързаност. Толкова е лесно да направиш някого щастлив, особено когато това не ти струва нищо! Госпожа Дьо Баржьотон знаеше, че единственото удоволствие на мъжа й беше хубавото ядене и му поръчваше превъзходни гозби. Тя го съжаляваше, но никога не се оплакваше, и хората, които не разбираха мълчаливата й гордост, приписваха на господин Дьо Баржьотон скрити добродетели. Впрочем тя го бе привикнала на военна дисциплина и послушният съпруг се подчиняваше без възражение на желанията на жена си. Тя му казваше: „Направете посещение на еди-кой си господин или госпожа“ и той отиваше като войник на пост. Ето защо той стоеше пред нея винаги мирно и неподвижно.

По това време ставаше въпрос този ням човек да бъде назначен за депутат. Люсиен много отскоро посещаваше дома и още не бе успял да повдигне булото, зад което се криеше този необясним характер. Потънал в креслото си, господин Дьо Баржьотон имаше вид на човек, който всичко вижда, всичко разбира. Неговото мълчание му придаваше известно достойнство, което го правеше извънредно внушителен в очите на Люсиен. Вместо да се отнесе към него като към гранитен километричен камък, той го взе за загадъчен сфинкс, защото като всички хора с богато въображение имаше склонност всичко да възвеличава и всичко да одухотворява. Ето защо реши, че трябва да го поласкае.

— Пристигам пръв — каза той, като го поздрави с повече почит, отколкото обикновено му се оказваше.

— Много естествено — отговори господин Дьо Баржьотон.

Люсиен сметна тези думи за намек на ревнив съпруг, почервеня и се погледна в огледалото, като се помъчи да се овладее.

— Вие живеете в Умо — каза господин Дьо Баржьотон. — Хората, които живеят далеч, пристигат винаги преди тези, които живеят наблизо.

— Как си обяснявате това? — попита Люсиен любезно.

— Не знам — отговори господин Дьо Баржьотон и отново потъна в своята неподвижност.

— Навярно не сте си дали труд да потърсите обяснение — продължи Люсиен. — Човек, способен да направи подобна забележка, ще съумее да открие и причината.

— А — каза господин Дьо Баржьотон, — причината! Аха…

Люсиен си измъчваше мозъка да поднови разговора, който внезапно пресекна.

— Госпожа Дьо Баржьотон навярно се облича? — попита той и изтръпна от глупавия си въпрос.

— Да, облича се — отговори съвсем естествено съпругът.

Люсиен вдигна глава и се загледа в двете изпъкнали сиви греди, които поддържаха тавана, без да намери думи, за да продължи разговора. Тогава с уплаха видя, че лекият воал, който обикновено покриваше полилея с кристалните висулки, е свален и са поставени свещи. Калъфките на мебелите също бяха махнати и червената коприна разкриваше увехналите си цветя. Тези приготовления означаваха, че се готви необикновен прием. Поетът се замисли дали облеклото му е подходящо, защото беше с високи обувки. Вцепенен от уплаха, застана пред една японска ваза, поставена на конзола с гирлянди от времето на Луи XV, но се уплаши, че ще оскърби съпруга с невниманието си и реши да потърси слабото му място, за да го очарова.

— Вие рядко излизате от града, господине — каза той на господин Дьо Баржьотон, като се приближи отново до него.

— Рядко.

Отново настъпи мълчание. Като раздразнена котка господин Дьо Баржьотон дебнеше и най-малките движения на Люсиен, който смущаваше спокойствието му. И двамата се бояха един от друг.

„Дали не подозира, че ухажвам жена му? — помисли Люсиен. — Вижда ми се враждебно настроен.“

Люсиен бе много смутен от неспокойните погледи, с които го следеше господин Дьо Баржьотон, когато за щастие един стар прислужник, облечен в ливрея, съобщи за идването на господин Дю Шатле. Баронът влезе самоуверено, поздрави своя приятел Баржьотон, а на Люсиен кимна с глава, както тогава бе на мода. Но Люсиен намери това за много нахално. Сикст дю Шатле носеше удивително бели панталони с добре изгладени ръбове. Обувките му бяха фини, а чорапите — от шотландска вълна. Върху бялата му жилетка се люлееше монокъл, завързан на черна панделка. А черният му фрак издаваше парижки модел и кройка. Веднага си личеше някогашното конте. Възрастта му обаче го бе надарила с малък, закръглен корем, който трудно можеше да се побере в рамките на елегантността. Боядисаните му коси и бакенбарди, побелели от тежките изпитания по време на пътешествието, му придаваха суров вид. Цветът на лицето, някога нежен, беше станал бакърен, като у всеки, който е бил в Индия. Но целия му вид, макар и смешен поради превзетостта, все пак издаваше приятния секретар на нейно императорско височество. Той извади монокъла си, разгледа памучните панталони, високите обувки, жилетката, синия фрак, ушит в Ангулем, с две думи — съперника си от горе до долу. После отново намести спокойно монокъла в джоба на жилетката си, като че ли искаше да каже: „Да, доволен съм.“ Смазан от елегантността на данъчния, Люсиен помисли, че ще си го върне, когато покаже на гостите своето одухотворено от поезията лице. Но все пак изпита силно огорчение, което засили неприятното чувство, предизвикано от въображаемата враждебност на господин Дьо Баржьотон. Човек би казал, че баронът иска да смаже Люсиен с богатството си, за да го оскърби още повече в нищетата му. Господин Дьо Баржьотон, който мислеше, че няма да бъде принуден да говори, бе съкрушен от мълчанието на двамата съперници, взаимно измерващи силите си. Но той запазваше винаги за в краен случай, като сочна круша, когато жаждата стане непоносима, един въпрос, който най-сетне зададе с вид на твърде зает човек.

— Кажете, господине — каза той на Шатле, — какво ново? Какво се говори из града?

— Новото — отвърна със злоба данъчният началник — е самият господин Шардон. Обърнете се към него. Донесохте ли някоя хубава поема? — запита суетният барон, като оправи една дълга къдрица, която му се стори провиснала.

— За да се уверя, че съм успял, би трябвало да се допитам до вас — отговори Люсиен. — Вие сте писали стихове преди мене.

— Дребна работа! Няколко забавни водевила, написани по-скоро от любезност, песни, съчинени по разни поводи, романси, които се харесаха поради музикалния съпровод, голямата ми ода, посветена на една от сестрите на Буонапарте (неблагодарника!). С тях името ми няма да остане в бъдещето.

В този момент госпожа Дьо Баржьотон се появи с целия блясък на грижливо подбрания си тоалет. На главата си имаше древноеврейски тюрбан, украсен с ориенталска брошка. Лек воал, под който блестяха камеите на колието, обгръщаше грациозно шията й. Роклята й от пъстър муселин с къси ръкави откриваше красивите й ръце, украсени с няколко реда гривни. Тази театрална премяна възхити Люсиен. Господин Дю Шатле направи няколко блудкави комплимента на кралицата, която се усмихваше от удоволствие, защото бе щастлива, че я ласкаят пред Люсиен. Тя размени само един поглед със своя скъп поет, засегна данъчния началник със своята учтивост, която го изключваше от кръга на близките й.

Започнаха да пристигат и гостите. Първи се явиха епископът и главният викарий, две достойни и тържествени, но съвсем противоположни личности: епископът беше висок, слаб; помощникът му — нисък и дебел. Очите и на двамата блестяха, но епископът беше блед, докато неговият наместник имаше червендалесто лице, пращящо от здраве. И двамата бяха пестеливи в жестовете. И двамата изглеждаха благоразумни, сдържаността и мълчаливостта им смущаваха другите; считаха ги за много умни.

След двамата духовници дойдоха госпожа Дьо Шандур и съпругът й, необикновени личности. На хора, които не познават провинциалния живот, биха се сторили чудаци. Съпругът на Амели, съперницата на госпожа Дьо Баржьотон, господин Дьо Шандур, когото наричаха Станислас, все още млад човек, тънък четиридесет и пет годишен, със сипаничаво като решето лице. Връзваше връзката си така, че двата й края стърчаха заплашително, единият нагоре, към дясното ухо, другият надолу, към червената панделка на ордена му. Пешовете на фрака му бяха силно подвити. Под прекалено отворената му жилетка се виждаше колосана риза с издут нагръдник, закопчан с игли, натежали от злато. В цялото му облекло имаше нещо прекалено, той толкова приличаше на карикатура, че който го видеше за пръв път не можеше да не се усмихне. Станислас постоянно се оглеждаше самодоволно от главата до краката, проверяваше броя на копчетата на жилетката си, следеше меките линии на прилепналите си панталони, галеше с влюбен поглед краката си до върховете на обувките. Когато престанеше да се съзерцава така, очите му търсеха огледало, за да види дали накъдрените му коси са в ред. С щастлив поглед търсеше одобрение в очите на жените, като слагаше пръст в джоба на жилетката си, накланяше се назад, заставаше в три четвърти профил, перчеше се като петел, на което това аристократично общество гледаше благосклонно и където той минаваше за красавец. Повечето време говореше непристойни думи, типични за XVIII век. С този отвратителен навик имаше известен успех сред дамите, защото ги разсмиваше. Господин Дю Шатле започваше да го безпокои. И наистина, озадачени от презрителното отношение на самомнителния данъчен началник, насърчени от престорените му твърдения, че е невъзможно да го измъкнат от дълбоката му апатия, и жегнати от неговия тон на разглезен султан, жените го търсеха още по-настойчиво, отколкото при пристигането му, особено откакто госпожа Дьо Баржьотон се бе влюбила в ангулемския Байрон. Амели беше дребна жена, несръчна лицемерка, пълна, белолика, с черна коса; тя прекаляваше във всичко — говореше високо, въртеше постоянно главата си, украсена с пера лете и с цветя зиме; беше красноречива, но не можеше да завърши нито едно изречение, без да го съпроводи със свистене, защото имаше астма, макар и да не го признаваше.

Господин, Дьо Сенто, по име Астолф, председател на земеделското дружество, висок, червендалест, едър и дебел мъж, се появи, предшествуван от жена си, чието лице приличаше на изсъхнала папрат. Наричаха я Лили, умалително от Елиза. Това име, което предполагаше нещо детско у жената, която го носи, напълно противоречеше на характера и държането на госпожа Дьо Сенто — внушителна, извънредно набожна жена, неприятна и свадлива играчка на карти. Астолф минаваше за голям учен. Невеж като шаран, той все пак бе написал статии върху захарта и ракията в един земеделски речник. Две произведения, ограбили до последната думичка всичко, което беше излязло по този въпрос във вестниците и в публикувани преди това трудове. Целият окръг мислеше, че той се занимава с един трактат върху модерното земеделие. Макар че по цяла сутрин стоеше затворен в кабинета си, от двадесет години не бе написал и две страници. Ако някой го посетеше внезапно, той важно прехвърляше записки и книжа, търсеше загубена бележка или остреше перото си. Всъщност цялото време, което прекарваше в кабинета си, се занимаваше с глупости: четеше дълго вестника, дялкаше тапи с ножче, драскаше фантастични рисунки в папката си, прелистваше Цицерон, за да намери някоя фраза или мисъл, която можеше да се приложи към събитията на деня. А вечерта се стараеше да доведе разговора до тема, която ще му позволи да каже: „Намерих у Цицерон една мисъл, сякаш написана за това, което става в наши дни.“ И цитираше пасажа пред смаяните слушатели, които си казваха: „Астолф е истински кладенец на познанието.“ Този любопитен факт се носеше из целия град и поддържаше ласкавото мнение за господин Дьо Сенто.

След тях дойде господин Дьо Барта, на име Адриен, мъж с дълбок бас и големи претенции в областта на музиката. Честолюбието му го бе насочило към пеенето: най-напред само се възхищаваше на гласа си, после започна да говори за музика, накрая й се отдаде изцяло. Музикалното изкуство бе станало за него нещо като фиксидея; оживяваше се само като говореше за музика, и страдаше на всяка вечеринка до момента, когато го поканеха да пее. Щом изревеше някоя от своите арии, животът започваше за него: той се перчеше, повдигаше се на пръсти, когато му правеха комплименти; скромничеше, но всъщност ходеше от група на група, за да събира похвали. После, когато другите изчерпеха тази тема, той пак заговаряше за музика, обсъждаше трудностите на арията или хвалеше композитора.

Господин Александр Дьо Бребиан, крал на сепията, рисувач, който загрозяваше стаите на приятелите си със смешните си произведения и разваляше всички албуми на окръга, придружаваше господин Дьо Барта. Всеки от тях водеше под ръка съпругата на другия. Според лошите езици, тая размяна ставаше по всички линии. Двете жени, Лолот (госпожа Шарлот Дьо Бребиан) и Фифин (госпожа Жозефин Дьо Барта), еднакво погълнати от грижи за някакво шалче или гарнитура, от съчетанието на цветовете на дрехите си, горяха от желание да приличат на парижанки и занемаряваха къщите си, където всичко вървеше наопаки. Докато двете жени, издокарани като кукли в евтини рокли, представляваха цяла изложба от чудновати ярки цветове, съпрузите, като артисти, си позволяваха провинциална небрежност и изглеждаха доста забавно. Със смачканите фракове приличаха на фигуранти, които в малките театри представляват висшето общество, поканено на сватба.

Между лицата, които пристигнаха в салона, един от най-оригиналните бе господин граф Дьо Сенонш, наричан аристократично Жак, запален ловец, надменен, сух, с обгорено от слънцето лице. Любезен като глиган, недоверчив като венецианец, ревнив като мавър, той се разбираше добре с господин Дьо Отоа, наричан Франсис, приятел на семейството.

Госпожа Дьо Сенонш (Зефирин) беше красива едра жена, но с червени петна по лицето поради чернодробно възпаление; затова хората я смятаха за взискателна. Тънката снага и хармоничните й форми позволяваха да се преструва на отпаднала, но всъщност издаваха задоволените страсти и капризи на една обичана жена.

Франсис беше доста изискан мъж. Той бе напуснал консулската служба във Венеция и дипломатическото поприще, за да заживее в Ангулем до своята Зефирин, наричана галено Зизин. Бившият консул се грижеше за домакинството, възпитаваше децата, учеше ги на чужди езици и управляваше имотите на господин и госпожа Дьо Сенонш с абсолютна преданост. Аристократичният Ангулем, административният Ангулем, буржоазният Ангулем дълго време клюкарствува за съвършеното единство на тази съпружеска тройка. Но с течение на времето това мистериозно съпружество започна да изглежда толкова рядко и красиво, че всички биха сметнали господин Дьо Отоа за напълно неморален, ако реши да се ожени. Впрочем хората бяха започнали да подозират някаква тревожна тайна в голямата привързаност на госпожа Дьо Сенонш към една нейна кръщелница на име госпожица Дьо ла Е, нейна компаньонка. Въпреки очевидното несъвпадение на датите всички намираха удивителна прилика между Франсоаз дьо ла Е и Франсис дьо Отоа. Когато Жак ловуваше из околностите, всеки го питаше какво прави Франсис и той разказваше за малките неразположения на своя доброволен интендант, а забравяше да спомене за жена си. Такова заслепление изглеждаше толкова невероятно за ревнивец като него, че и най-добрите му приятели се забавляваха да го предизвикват и бързаха да го покажат на всички, които не знаеха тайната. Господин Дьо Отоа много се контеше и грижите, които полагаше за себе си, стигаха до превзетост и вдетиняване. Тревожеше го кашлицата му, сънят му, храносмилането и яденето, Зефирин му бе внушила, че е с крехко здраве: държеше го като в памук, навличаше го с дрехи, тъпчеше го с лекарства; угояваше го с отбрани ястия като породисто куче, препоръчваше му или му забраняваше да яде някои храни. Тя му бродираше жилетките, връзките, носните кърпички и го беше свикнала да носи такива красиви неща, че просто го превръщаше в японски идол. Впрочем между тях цареше съвършено разбирателство: Зизин поглеждаше Франсис при всеки повод, а Франсис като че ли черпеше мислите си от очите на Зизин. Едновременно изказваха неодобрението си, едновременно се усмихваха и изглеждаше, като че ли се допитват, за да кажат и най-простото „добър ден“.

Най-богатият земевладелец в околността, човек, на когото всички завиждаха, господин маркиз Дьо Пимантел, и жена му, които имаха общо четиридесет хиляди франка рента и прекарваха зимата в Париж, дойдоха от имението си с кола, заедно със своите съседи барон и баронеса Дьо Растиняк. С тях влязоха и лелята на баронесата и дъщерите им, две очарователни млади момичета, добре възпитани, бедни, но облечени с онази простота, която изтъква естествената красота. Тези хора, които несъмнено представляваха елитът на това общество, бяха посрещнати с ледено мълчание и уважение, пълно със завист, особено като видяха как ги прие госпожа Дьо Баржьотон. Тези две фамилии принадлежаха към малкото хора, които стоят над провинциалните клюки, не се смесват с другите слоеве и живеят в мълчаливо отшелничество, пазейки гордо достойнство. Всеки назоваваше господин Дьо Пимантел и господин Дьо Растиняк с титлите им. Никаква близост не съществуваше между техните жени и дъщери и висшето ангулемско общество, те бяха твърде близо до дворцовата аристокрация и това ги издигаше над дребнавостите на провинцията.

Префектът и генералът пристигнаха последни, придружени от селския благородник, който същата сутрин беше занесъл у Давид съчинението си върху копринената буба. Той беше, разбира се, кмет на някоя община, заслужаващ уважение поради ценния си имот, но външността и обноските му издаваха човек, напълно отвикнал от живота в обществото. Дрехите му го стесняваха, не знаеше къде да сложи ръцете си, въртеше се около събеседника си, ставаше и пак сядаше, когато трябваше да отговори на някакъв въпрос, и се държеше едва ли не като прислужник. Той беше ту прекалено вежлив и неспокоен, ту важен, бързаше да се засмее на всяка шега, слушаше раболепно всеки и често си придаваше лукав вид, въобразявайки си, че се подиграват с него. Изцяло погълнат от своето съчинение, на няколко пъти се опита да заговори за копринените буби. Но нещастният господин Дьо Северак попадна на господин Дьо Барта, който му заговори за музика, и на господин Дьо Денто, който му цитира Цицерон. Към средата на вечерта клетият кмет успя най-сетне да занимае с въпроса за бубите една вдовица и дъщеря й, госпожа и госпожица Дьо Бросар, които далеч не бяха най-безинтересните личности на тази вечеринка. Една дума ще обясни защо — те бяха благородни, но бедни. В облеклото им личеше стремеж към гиздене, което разкриваше скрита мизерия. Госпожа Дьо Бросар несръчно и по всякакъв повод хвалеше голямата си и дебела двадесет и седем годишна дъщеря, която минаваше за добра пианистка. Твърдеше на всеослушание, че споделя вкусовете на всички евентуални кандидати за женитба и в желанието си да задоми своята скъпа Камий в една и съща вечер заяви, че дъщеря й обичала скитническия живот на военните и спокойното съществуване на земеделците. И двете проявиха надутото, сладникаво-кисело достойнство на хора, които всеки хитро съжалява и на които егоистично съчувствува. Те бяха изпитали празнотата на утешителните фрази, с които обществото с удоволствие посреща нещастните. Господин Дьо Северак беше на петдесет и девет години, вдовец без деца. Затова майката и дъщерята благоговейно изслушаха подробностите, които той им даде за своите бубарници.

— Дъщеря ми много обича животните — каза майката — и понеже коприната, която правят тези животинки, интересува жените, ще ми разрешите да доведа в Северак моята Камий, за да й покажете как се произвежда коприната. Тя е толкова умна, че веднага ще разбере всичко, което й кажете. Знаете ли, че тя един ден разбра обратната пропорционалност на квадрата на разстоянията.

С тази фраза завърши славно разговорът между господин Дьо Северак и госпожа Дьо Бросар след четенето на Люсиен.

Неколцина от постоянните гости на дома се вмъкнаха незабелязано между поканените. Имаше и двама-трима синове от добри семейства, свенливи, мълчаливи младежи, нагиздени като ковчег с мощи, щастливи, че са поканени на тази литературна вечеринка. Най-смелият от тях даже говори дълго с госпожица Дьо ла Е. Всички дами насядаха важно в кръг, а мъжете застанаха прави зад тях. Това събрание на странни личности с най-разнородни облекла, с гримирани лица се стори много внушително на Люсиен. Сърцето му се разтуптя, когато се видя прицел на всички погледи. Макар и смел, той трудно понесе това първо изпитание въпреки насърчението на любимата си, която разкриваше своята прелест в бляскави поклони пред забележителните личности на Ангулем. Притеснението се засили от едно лесно за предвиждане обстоятелство, което не можеше да не смути всеки млад човек, още твърде несвикнал със светската тактика. Люсиен, чиито очи и уши бяха нащрек, чуваше, че Луиз, господин Дьо Баржьотон, епископът и някои близки на семейството го наричаха господин Дьо Рюбампре, докато мнозинството от това общество, което му вдъхваше страх, го наричаше господин Шардон. Смутен от въпросителните погледи на любопитните, той предугаждаше само по движението на устните еснафското си име и отгатваше предварително преценките, изказани за него с провинциална откровеност, често граничеща с неучтивост. Тези непрестанни и неочаквани забележки го накараха да се почувствува още по-зле. Той с нетърпение зачака мига, когато ще започне да чете, за да се освободи от душевното си терзание. Но Жак разказваше последния си лов на госпожа Дьо Пимантел, Адриен приказваше с госпожица Лор дьо Растиняк за новото музикално светило Росини, а Астолф говореше на барона за някакво ново рало, чието описание беше научил наизуст от един вестник. Клетият поет не знаеше, че като се изключи госпожа Дьо Баржьотон, поезията беше недостъпна за всички тези умове. Тези хора, неспособни на емоции, бяха дошли тук, заблудени върху естеството на зрелището, което ги очакваше. Има думи, които, подобно на тръбите, цимбалите и барабана на акробатите привличат винаги публика. В думите красота, слава, поезия има някаква магия, която пленява и най-грубите души. Когато всички пристигнаха, когато разговорите спряха, не без хиляди предупреждения от страна на господин Дьо Баржьотон, натоварен от жена си да въдвори тишина като клисар, който чука с бастуна си по църковните плочи, Люсиен застана по средата до госпожа Дьо Баржьотон силно развълнуван. С изменен глас той съобщи, че за да не разочарова присъствуващите, ще прочете наскоро появилите се шедьоври на един голям неизвестен поет. Макар стиховете на Андре Шение да бяха излезли още в 1819 година, в Ангулем не знаеха за неговото съществуване. Всеки помисли, че това име е измислено от госпожа Дьо Баржьотон като прикритие, за да пощади честолюбието на поета и за да облекчи слушателите. Люсиен прочете най-напред „Младият болен“, който бе посрещнат с ласкателен шепот; после „Слепецът“, поема, която тези посредствени умове намериха прекалено дълга. Докато четеше, Люсиен бе в плен на адско страдание, напълно разбираемо за големите артисти или за хора, които са равни на тях по ум и възторг. За да бъде добре изразена, както и за да бъде почувствувана, поезията се нуждае от съвършено внимание. Между читателя и аудиторията трябва да се установи близко общуване, без което предаването на чувствата става невъзможно. Няма ли я тази спойка между душите, поетът се намира в положението на ангел, който се опитва да пее небесни химни сред кикота на ада. Съобразно с рамките, в които се развиват способностите им, умните хора притежават всеобхващащото зрение на охлюв, обонянието на куче и слуха на къртица: те виждат, чувствуват, схващат всичко, което става около тях. Музикантът, поетът усещат бързо дали им се възхищават, или не ги разбират, както растението изсъхва или се съживява в зависимост от благоприятната или неблагоприятна среда. Шепотът на мъжете, дошли тук само заради жените си — и които продължаваха да говорят за частните си работи, — отекваше в ушите на Люсиен по законите на една особена акустика. Той виждаше също няколко симпатично зинали, широко разтворени в прозявка челюсти, които му се зъбеха подигравателно. Когато, подобен на гълъба от потопа, погледът му търсеше удобно място, за да кацне, той срещаше нетърпеливите очи на хора, явно дошли с намерението да използуват това събиране, за да се занимаят с някои положителни въпроси. С изключение на Лор дьо Растиняк, двама-трима младежи и епископа, всички присъствуващи се отегчаваха. И наистина тези, които разбират поезията, се стремят да доразвият в душата си това, което авторът само е загатнал в стиховете си. Но тези ледени слушатели не само не долавяха душата на поета, те дори не слушаха гласа му. Люсиен изпита такова дълбоко обезсърчение, че студена пот навлажни ризата му. Един огнен поглед на Луиз му даде смелостта да довърши. Но сърцето на поета кървеше от хиляди рани.

— Забавлява ли ви това, Фифин? — попита съседката си сухата Лили, която може би очакваше фокуснически номера.

— Не ме питайте за мнението ми, мила моя. Очите ми се затварят само като чуя някой да чете.

— Надявам се, че Наис няма често да ни гощава вечер със стихове — каза Франсис. — Когато ми четат след вечеря, нарушава ми се храносмилането, понеже се старая да внимавам.

— Клетото котенце — посъветва го Зефирин тихо, — изпийте чаша подсладена вода!

— Той декламира много добре — заяви Александр, — но предпочитам партия вист.

Като чуха този отговор, който мина за духовит поради английското значение на думата, неколцина любители на карти заявиха, че четецът има нужда от почивка. Една-две двойки се възползуваха от този предлог и изчезнаха в малкия салон. Люсиен, помолен от Луиз, от очарователната Лор дьо Растиняк и от епископа, привлече отново вниманието благодарение на контрареволюционния устрем на „Ямбите“. Увлечени от пламенното изпълнение, мнозина започнаха да ръкопляскат, без да разбират нещо. Този вид хора се влияят от силните звуци, както загрубялото небце се дразни само от силен алкохол. Докато поднасяха сладоледа, Зефирин изпрати Франсис да види томчето и каза на своята съседка Амели, че стиховете са напечатани.

— Много просто — отговори Амели, очевидно доволна от себе си. — Господин Дьо Рюбампре работи при един печатар. — Това е — каза тя, гледайки Лолот, — както красива жена, която сама си шие роклите.

— Сам си е печатал стиховете — съобщиха си жените една на друга.

— Защо се казва тогава господин Дьо Рюбампре? — попита Жак. — Щом се занимава с физическа работа, благородникът е длъжен да се откаже от името си.

— Той наистина се е отказал от името си, но от просташкото — каза Зизин, — за да вземе аристократичното име на майка си.

— Щом стиховете му са напечатани, можем сами да си ги прочетем — заяви Астолф.

Тази глупост усложни още повече въпроса, докато Сикст дю Шатле не благоволи да каже на невежото събрание, че тези хубави стихове принадлежат на един роялист, брат на революционера Мари-Жозеф-Шение, и името му не е било съобщено от ораторска предпазливост. Ангулемското висше общество, с изключение на епископа, госпожа Дьо Растиняк и двете й дъщери, които тази велика поезия бе завладяла, помисли, че му се подиграват и се почувствува оскърбено от тази измама. Надигна се глух ропот, но Люсиен не го чу. Изолиран от този омразен свят от опиянението на една вътрешна мелодия, той се стараеше да я възпроизведе и виждаше лицата като през мъгла. Прочете и мрачната елегия върху самоубийството, написана в античен стил, от която лъха възвишена нега, после елегията, в която се намира стихът:

Обичам твоите стихове, затуй си ги повтарям аз.

И накрая завърши със сладостната идилия, озаглавена „Неера“.

Унесена в прелестно мълчание, с ръка на къдриците, които бе развалила, без да забележи, с разсеян поглед, сама в салона си, госпожа Дьо Баржьотон се чувствуваше за пръв път в живота си пренесена в област, която й бе близка. Можете да си представите колко неприятно бе смутена от Амели, която се бе нагърбила да й изрази общото желание:

— Наис, ние дойдохме да чуем поезията на господин Шардон, а вие ни поднасяте печатни стихове. Те са наистина много красиви, но от патриотизъм тези дами биха предпочели да вкусят местно производство.

— Не намирате ли, че френският език трудно се поддава на поезия? — запита Астолф данъчния началник. — Според мене прозата на Цицерон е хиляди пъти по-поетична.

— Истинската френска поезия е леката поезия, песента — отговори Дю Шатле.

— Песента доказва, че нашият език е много музикален — каза Адриен.

— Бих искала да чуя стиховете, които погубиха Наис — каза Зефирин, — но ако се съди по начина, по който приема молбата на Амели, изглежда, че не е разположена да ни покаже нито едно.

— Тя е длъжна заради себе си да го накара да прочете нещо свое — отговори Франсис, — защото геният на това момче е единственото й оправдание.

— Вие сте бивш дипломат, издействувайте това — каза Амели на господин Дю Шатле.

— Нищо по-лесно от това — съгласи се баронът. Бившият частен секретар на принцесата, свикнал с подобни дребни машинации, отиде при епископа и го убеди той да действува. Помолена от негово преосвещенство, Наис бе принудена да поиска от Люсиен да каже някое свое стихотворение, което знае наизуст. Бързият успех на барона в тези преговори бе възнаграден с една влюбена усмивка на Амели.

— Наистина баронът е много духовит — каза тя на Лолот.

Лолот си спомни саркастичните думи на Амели за жените, които си шият сами роклите.

— Откога познавате бароните на Империята? — отговори тя усмихната.

Люсиен се бе опитал да обоготвори любимата си в една посветена на нея ода, озаглавена, както всички младежи, току-що завършили колежа, озаглавяват стиховете си. Тази ода, така нежно лелеяна, разхубавена от любовта, която пълнеше сърцето му, му се стори единствено достойна да съперничи с поезията на Шение. Той погледна доста самоуверено госпожа Дьо Баржьотон и каза:

— „На нея“.

После застана гордо и издекламира това изпълнено с тщеславие стихотворение, защото в авторското си самолюбие се чувствуваше сигурен до полата на госпожа Дьо Баржьотон. В този момент дамите отгатнаха тайната на Наис. Въпреки навика си да господствува над това общество с висотата на своя ум, тя не можа да скрие, че трепери за Люсиен. Прояви тревога, погледът й молеше за снизхождение. После се видя принудена да остане с наведени очи, за да скрие задоволството си, когато слушаше тези стихове:

На нея

От необятна шир на светлина и слава,

где пеят ангели и Бог на трон седи,

где в блясък се строи небесната държава

        сред огнени звезди,

 

свалил воала си на тайнственост премъдра

и полетял без страх от тая висина,

пристига като гост във нашата страна

        бял ангел златокъдър.

 

Да го изпрати тук всевишния реши,

поета да спаси от мъки и гонения

и като дъщеря дано го утеши

        от грижи и съмнения.

 

На грешниците той избира верен път,

на майката плачът с мечти успокоява,

на каещия се прониква във гласът,

        бездомни приютява.

 

Прекрасен пратеник, единствен между нас,

той жадната земя внимателно обгръща

и търси с поглед чист и със разплакан глас

        любимата си къща.

 

Не светлото чело, с изящна белота,

то родния ми кът съвсем не е открило,

ни погледа дълбок с красивата уста,

        ни Божията сила,

 

но с разум просветлен, любов дойде във мен,

с божественото аз поисках да се слея,

но с броня ангел бял, студено възвисен,

        ме отклони от нея.

 

О, пощадете ме, спестете ми скръбта

преди тоз ангел бял да отлети отново,

той ще узнае сам магическото слово,

        щом падне вечерта.

 

Ще го съзрете пак, преминал през мъглите

и още призори ще стигне при звездите

        сред техния пожар.

 

Морякът, който бди, във полумрака смътен

ще ви покаже сам как е преминал пътя

        като единствен фар.

— Разбирате ли това игрословие? — запита Амели дю Шатле с кокетлив поглед.

— Стихове, каквито всички ние сме писали повече или по-малко в юношеските си години — отговори баронът с отегчено изражение, съобразявайки се с ролята си на критик, който от нищо не може да се учуди. — Някога се увличахме от осиановските мъгли. Пишехме за Малвина, Фингал, за призрачни видения, за воини, излизащи от гробовете си със звезда на главите. Днес тези политически отживелици са заменени от Йехова, лири, ангели, крила на серафими от целия подновен гардероб на рая, те са изпълнени с думи като: „безкрайно, огромно, усамотение, дух“. Срещат се езера, Божи слова, християнски пантеизъм обогатен с редки рими, изковани с мъка като „смарагди и стъгди“, „гладиола и виола“ и т.н. С една дума, променили сме географската ширина: вместо на север сега сме на изток, но мракът е все така гъст.

— Одата може да е мъглива — каза Зефирин, — но обяснението в любов ми се вижда съвсем ясно.

— А бронята на архангела е само една доста лека муселинена рокля — каза Франсис.

Макар вежливостта към госпожа Дьо Баржьотон да изискваше да заявят открито, че одата е прекрасна, жените, разярени, че нямат поет на служба при тях, който да ги възпява като ангели, станаха с отегчен вид от столовете, процеждайки през зъби: „Много добре, красиво, съвършено.“

— Ако ме обичате, няма да поздравите нито автора, нито неговия ангел — каза Лолот на своя мил Адриен с деспотичен тон, на който той трябваше да се подчини.

— Всъщност това са само фрази — обърна се Зефирин към Франсис, — а любовта е поезия в действие.

— Вие казахте това, което самият аз мислех, Зизин, но не бих могъл да го изразя така изящно — подхвана Станислас, обгръщайки я цялата с гальовен поглед.

— Какво не бих дала — каза Амели на Дю Шатле, — за да смачкам гордостта на Наис. Накарала е поета да я възпява, като че ли е нещо повече от нас. Тя ни унижава, като ни налага сина на един аптекар и една болногледачка, брата на проста работничка, който сам е печатарски чирак.

— Щом баща му е продавал очистително, би трябвало да даде от него и на сина си, за да му прочисти мозъка — каза Жак.

— Той продължава занаята на баща си, защото това, което ни поднася, много ми прилича на лекарство — заяви Станислас и зае едно от най-предизвикателните си пози. — Ако става дума за лекарства, предпочитам друго нещо.

Всички като че ли се наговориха да унищожат Люсиен с някоя аристократична подигравка. Набожната Лили в знак на милосърдие каза, че е време да се предупреди Наис, която е на прага на някоя безумна постъпка. Дипломатът Франсис се зае да доведе до добър край това глупаво съзаклятие, в което тези дребни души виждаха все едно развръзка на драма и предмет на интересни разговори на другия ден. Бившият консул нямаше намерение да се дуелира с един млад поет, който би посрещнал с ярост всяка оскърбителна дума, произнесена пред любимата му. Той разбра, че ще трябва да убие Люсиен със свещен меч, срещу който отмъщението е невъзможно. И последва примера на ловкия Дю Шатле, който издействува Люсиен да прочете свои стихове. Приближи се до епископа и се престори, че споделя възторга на негово преосвещенство от одата на Люсиен, после умишлено го заблуди, като го убеди, че майката на Люсиен била изключителна, но извънредно скромна жена, която давала на сина си темите на всичките му съчинения. Люсиен изпитвал най-голямо удоволствие, когато хвалели майка му, която обожавал. Като втълпи тази мисъл на епископа, Франсис разчиташе, че негово преосвещенство ще намери случай в разговора да произнесе оскърбителните думи, които той щеше да му подскаже. Когато Франсис и епископът се върнаха в групата около Люсиен, вниманието на всички, които го бяха накарали вече да пие на малки дози отрова, се изостри. Съвсем непривикнал със салонните хитрувания, бедният поет само гледаше госпожа Дьо Баржьотон и отговаряше несръчно на нахалните въпроси, които му задаваха. Той не знаеше нито имената, нито титлите на повечето от присъствуващите и нямаше представа как да разговаря с жени, бъбрещи всевъзможни глупости, от които се срамуваше. Впрочем той се чувствуваше безкрайно далеч от тези ангулемски божества, които го наричаха ту господин Шардон, ту господин Дьо Рюбампре, докато помежду си се назоваваха Лолот, Адриен, Астолф, Лили, Фифин. Безкрайно смущение го обзе, когато нарече грубия господин Дьо Сенонш Лили, мислейки, че Лили е мъжко име. Знаменитият ловец прекъсна Люсиен с думите: „Какво обичате, господин Люлю?“, което накара госпожа Дьо Баржьотон да се изчерви до ушите. — Човек трябва съвсем да е заслепен, за да приема дома си и да представя това човече — заяви той полугласно.

— Госпожо маркизо — каза тихо Зефирин на госпожа Дьо Пимантел, но така, че да бъде чута, — не намирате ли, че има голяма прилика между господин Шардон и господин Дьо Кант-Кроа?

— Приликата е поразителна — отговори госпожа Дьо Пимантел, като се усмихна.

— Славата има своя чар, който можем да признаем — каза госпожа Дьо Баржьотон на маркизата. — Има жени, които се увличат по величието, докато други имат влечение към посредствеността — прибави тя, като погледна Франсис.

Зефирин не разбра намека, защото смяташе своя консул за велик, но маркизата взе страната на Наис и се засмя.

— Щастлив човек сте вие, господине — каза на Люсиен господин Дьо Пимантел, като най-напред го нарече господин Шардон, а после се поправи и го назова господин Дьо Рюбампре. — Сигурно никога не скучаете.

— Бързо ли работите? — запита Лолот, както би попитала някой дърводелец: „Много време ли ви трябва, за да изработите една кутия?“

Люсиен остана съвсем замаян от този убийствен удар, но той пак вдигна глава, когато чу госпожа Дьо Баржьотон да отговаря усмихната:

— Мила моя, поезията не никне в главата на господин Дьо Рюбампре, както тревата в нашите дворове.

— Госпожо — каза епископът на Лолот, — ние никога не ще отдадем достатъчно уважение на големите умове, които Бог е просветлил. Да, поезията е нещо свято. Поезията значи страдание. Колко ли безсънни нощи са стрували на поета стиховете, на които се възхищавате. Приветствувайте с любов поета, който води почти винаги нещастно съществуване и комуто Бог е отредил място в рая при пророците. Този млад човек е поет — прибави той, като сложи ръка на главата на Люсиен. — Не виждате ли печата на съдбата върху красивото му чело?

Щастлив от тази благородна защита, Люсиен благодари на епископа с пронизителен поглед, без да подозира, че достойният духовник ще стане негов палач.

Госпожа Дьо Баржьотон хвърли тържествуващи погледи върху вражеския кръг, които се забиха като копия в сърцата на съперниците й и удвоиха яростта им.

— Ах, ваше преосвещенство — отговори поетът с надеждата да стовари златния си жезъл по тези тъпи глави, — простакът няма нито вашия ум, нито вашето милосърдие. Хората нехаят за нашите страдания, не познават труда ни. По-лесно е за рудокопача да изтръгне златото от мината, отколкото ние да изтръгнем образите от недрата на неблагодарния език. Ако поезията има за цел да представи така идеите, че всеки да може да ги разбере и почувствува, поетът трябва непрестанно да се съобразява с умствените способности на хората, за да може да ги задоволи: той трябва да прикрива под най-ярки цветове логиката и чувството, две враждуващи сили; трябва да затвори в една-единствена дума цял миг от мисли; в един само образ да резюмира цяла философия. Неговите стихове са семена, които ще покълнат и разцъфтят в сърцата, стига само да попаднат в браздите, издълбани от личните чувства. Не трябва ли всичко да почувствуваш, за да можеш да го предадеш? А да чувствуваш дълбоко, не значи ли да страдаш? Затова поезията се ражда само след трудни пътешествия из обширните области на мисълта и на обществото. Не са ли безсмъртни творенията, на които дължим създания, по-живи от живите, като Клариса на Ричардсън, Камий на Шение, Дели на Тибюл, Анжелика на Ариосто, Франческа на Данте, Алсест на Молиер, Фигаро на Бомарше, Ребека на Уолтър Скот, Дон Кихот на Сервантес?

— А вие какво ще напишете? — попита Дю Шатле.

— Да се говори за такива замисли — отговори Люсиен, — би значило да си издадеш сам свидетелство за гениалност. Впрочем възвишеното творчество изисква дълга житейска опитност, проучване на човешките страсти и интереси, което аз все още не съм направил; но започвам — каза той с горчивина, като хвърли отмъстително поглед към околните. — Мозъкът дълго време носи своите плодове.

— Раждането при вас ще бъде трудно — прекъсна го Дьо Отоа.

— Вашата прекрасна майка ще може да ви помогне — каза епископът.

Тези ловко замислени думи, това очаквано отмъщение запали в очите на всички радостен пламък, по всички устни се разля усмивка на аристократично задоволство, засилено от тъпотата на господин Дьо Баржьотон, който се разсмя малко късно.

— Ваше преосвещенство, вие сте прекалено остроумен в този момент, присъствуващите дами не ви разбират — каза госпожа Дьо Баржьотон и само с тези думи прекъсна смеховете и привлече чуждите погледи. — Поет, който черпи вдъхновението си от библията, вижда в църквата своята истинска майка. Господин Дьо Рюбампре, издекламирайте ни „Сен-Жан в Патмос“ или „Пирът на Балтазар“, за да покажете на негово преосвещенство, че Рим си остава „magna parens“^[13] на Вергилий.

Жените размениха усмивки, като чуха Наис да произнася двете латински думи.

При първите стъпки в живота и най-гордите и дръзновени хора се поддават на униние. Нанесеният удар изпрати най-напред Люсиен на дъното, но той скочи на крака и излезе на повърхността, заклевайки се да възтържествува над този свят. Като бик, наранен от хиляди стрели, той се изправи разярен, готов да се подчини на желанието на Луиз и да издекламира „Сен-Жан в Патмос“, но игралните маси бяха привлекли играчите, които потънаха отново в старите си навици. В тях те намираха удоволствие, което поезията не би им дала. От друга страна, отмъщението на толкова наранени честолюбци не би било пълно без презрението, което те засвидетелствуваха на местната поезия, като се отдалечиха от Люсиен и госпожа Дьо Баржьотон. Всеки се престори на много зает: един отиде да говори с префекта за някакъв междуселски път, друг изказа пожелание вечеринката да се разнообрази с малко музика. Тъй като висшето ангулемско общество се чувствуваше лош съдник на поезията, то бе любопитно да чуе мнението на семействата Растиняк и Пимантел. Ето защо мнозина ги заобиколиха. Голямото влияние на тези две семейства в департамента се признаваше при всички важни случаи. Всеки им завиждаше, че може да има нужда някога от тяхното покровителство.

— Как намирате нашия поет и неговите стихове? — попита Жак маркизата, у която ходеше често на лов.

— За провинциални стихове не са лоши — каза тя усмихната. — Впрочем един толкова хубав поет не би могъл да напише нищо лошо.

Всички се възхитиха от тази присъда и побързаха да я повторят пред други, но с повече злост, отколкото маркизата бе вложила в нея. Помолиха Дю Шатле да акомпанира господин Дьо Барта, който унищожи голямата ария на Фигаро. След като вратите на музиката бяха веднъж вече отворени, трябваше да изслушат Шатле, който изпя един рицарски романс, съчинен от Шатобриан по време на Империята. Последваха музикални пиеси за четири ръце, изпълнени от млади момичета по желание на госпожа Дьо Бросар, която искаше да даде възможност на своята скъпа Камий да блесне пред господин Дьо Северак.

Госпожа Дьо Баржьотон, наранена от презрението, проявено към нейния поет, отговори на презрението с презрение, като отиде в будоара си, докато другите слушаха музика. Епископът я последва. Неговият викарий му беше обяснил дълбоката ирония на неволната му епиграма и той искаше да изкупи вината си. Госпожица Дьо Растиняк, пленена от поезията, се вмъкна в будоара без знанието на майка си. Като седна на тапицираното с коприна канапе, където привлече и Люсиен, Луиз успя да му прошепне на ухото, без никой да я чуе или види:

— Ангел мой, те не те разбраха, но…

Обичам твоите стихове, затуй си ги повтарям аз.

Люсиен, утешен от ласкавите думи, забрави за миг своите страдания.

— Няма евтина слава — каза госпожа Дьо Баржьотон, като му стисна ръката. — Страдайте, страдайте, приятелю мой, вие ще бъдете велик, вашите страдания са цената на безсмъртието ви. И аз бих искала да се боря. Да ви пази Бог от безличен живот без борби, където крилата на орела нямат простор! Завиждам ви за вашите страдания, защото вие поне живеете. Ще разгърнете силите си, ще ви очаква победа! Борбата ще бъде славна. Когато се издигнете във величествените висини, където царуват само големите умове, спомняйте си за бедните, онеправдани от съдбата хора, чиито умове чезнат под натиска на морален гнет и които загиват, без да могат да живеят истински, след като винаги са знаели какво е животът, които са имали очи, за да виждат, но не са видели нищо, които са имали тънко обоняние, но са долавяли само аромата на зловонни цветя. Възпейте тогава фиданката, която съхне в дъното на леса, задушена от лиани, от гъста буйна растителност, без да усети ласките на слънцето, която умира, без да е цъфнала. Няма ли това да бъде безпощадно печална поема, съвсем необичаен сюжет? Каква възвишена композиция би представлявала картината на младата девойка, родена под небето на Азия, или някоя рожба на пустинята, пренесена в студена страна на Запада, която зове своето любимо небе и умира от неразбрана скръб, еднакво измъчена и от студ, и от любов! Това би било картина на много съществувания.

— По този начин ще опишете и душата, която си спомня за небето — каза епископът. — Струва ми се, че подобна поема е писана някога. Имах удоволствието да прочета един откъс от нея в „Песен на песните“.

— Наистина, напишете нещо такова — каза Лор дьо Растиняк и с това изрази наивната си вяра в гения на Люсиен.

— Франция няма още своя велика свещена поема — каза епископът. — Повярвайте ми, слава и богатство очакват даровития човек, който ще пише за религията.

— Той ще го направи, ваше преосвещенство — увери го госпожа Дьо Баржьотон с въодушевление. — Не виждате ли, че идеята на тази поема вече блика в очите му като пламъка на зората.

— Наис се отнася много зле с нас — каза Фифин. — Какво ли прави там?

— Не я ли чувате? — отговори Станислас. — Яхнала е гръмките си слова, които нямат нито глава, нито опашка.

Амели, Фифин, Адриен и Франсис се показаха на вратата на будоара заедно с госпожа Дьо Растиняк, която идваше да търси дъщеря си.

— Наис — казаха двете жени, очаровани, че смущават уединението в будоара, — ще бъде много мило от ваша страна да ни изсвирите нещо.

— Миличка — отговори госпожа Дьо Баржьотон, — господин Дьо Рюбампре ще ни рецитира своята великолепна библейска поема „Сен-Жан в Патмос“.

— Библейска! — повтори Фифин удивена.

Амели и Фифин се върнаха в салона и отнесоха там тази дума като храна за присмех. Люсиен се извини под предлог, че не помни цялата поема. Когато се появи отново, той вече не предизвика никакъв интерес. Всички разговаряха или играеха. Поетът бе загубил целия си блясък, богатите собственици не намираха нищо полезно в него, самомнителните се страхуваха, понеже той представляваше сила, враждебна на невежеството им. Жените, които завиждаха на госпожа Дьо Баржьотон, Беатриче за този нов Данте, както се изрази викарият, й отправяха хладни и презрителни погледи.

„Това е, значи, висшето общество!“ — каза си Люсиен, като слизаше към Умо по стръмнината на Болийо, защото има моменти, когато човек обича да върви по най-дългият път, за да поддържа чрез движение хода на мислите си, които го вълнуват до мига, на чието течение се оставя. Но той не беше обезсърчен. Яростта на непризнатия честолюбец му вдъхваше нови сили. Подобно на всички младежи, които инстинктът отвежда в по-висша сфера, където пристигат, преди да имат сили да се задържат, той си обещаваше да пожертвува всичко, за да остане във висшето общество. Вървейки, той изтръгваше една след друга отровните стрели, наранили сърцето му, говореше си на висок глас, ругаеше глупците, с които се беше запознал, намираше духовити отговори на глупавите им въпроси и се отчайваше, че толкова късно му идват наум. Като стигна до пътя за Бордо, който лъкатуши в полите на планината и върви покрай реката, стори му се, че вижда Ев и Давид, седнали на някаква греда на брега на река Шарант до една фабрика, и заслиза към тях по пътечката.

Докато Люсиен бързаше към своето мъчение у госпожа Дьо Баржьотон, сестра му облече розова памучна рокля на ивици, сложи си сламена шапка и малък копринен шал, просто облекло, в което тя изглеждаше пременена, както се случва с всички жени, у които естествената хубост придава стойност на най-дребното украшение. Ето защо, когато не носеше работното си облекло, тя страшно стесняваше Давид. Макар че печатарят беше решил да говори за себе си, той не намери какво да каже, когато улови красивата Ев, за да минат през Умо. Любовта обича този благоговеен страх, подобен на страха, който Божията слава вдъхва на вярващите. Двамата влюбени вървяха мълчаливи към моста Сент-Ан, за да преминат на левия бряг на реката. Притеснена от това мълчание, Ев се спря посред моста, за да се полюбува на реката; оттам до мястото, където строяха барутната фабрика, тя образува дълга водна ивица, по която залязващото слънце хвърляше весели лъчи.

— Каква хубава вечер! — започна тя, търсейки тема за разговор. — Въздухът е топъл и свеж, цветята ухаят, небето е великолепно.

— Всичко говори на сърцето — каза Давид, опитвайки чрез сравнение да стигне до любовта. — Безкрайно удоволствие е за хора с любещи сърца да открият в очертанията на пейзажа, в прозрачността на въздуха, в аромата на земята поезията, която носят в душите си. Природата говори вместо тях.

— И им развързва езика — засмя се Ев. — Вие бяхте много мълчалив, когато минавахте през Умо. Знаете ли, че това ме смущаваше…

— Изглеждахте толкова хубава, че онемях — отговори наивно Давид.

— Значи, сега не съм толкова красива? — попита тя.

— Не, но аз съм така щастлив, че се разхождам с вас насаме, че…

Той се спря смутен и загледа хълмовете, по които се спуска пътят за Сент.

— Много ще се радвам, ако тази разходка ви достави удоволствие, защото мисля, че съм длъжна да ви подаря тази вечер в замяна на приема, който пожертвувахте заради мен. Отказвайки да отидете у госпожа Дьо Баржьотон, вие проявихте точно толкова благородство, колкото Люсиен, когато рискуваше да я разсърди със своята молба.

— Не, това не бе благородство, а благоразумие — отговори Давид. — Понеже сме сами под небето, без други свидетели освен тръстиките и храстите край Шарант, позволете ми, скъпа Ев, да споделя с вас някои мои безпокойства, породени от сегашния живот на Люсиен. След всичко, което му казах преди малко, вярвам, че моите опасения ще бъдат за вас белег за истинско приятелство. И вие, и майка ви направихте всичко, за да го издигнете над неговото обществено положение, но не смятате ли, че като възбудихте амбицията му, го обрекохте неблагоразумно на големи страдания? Как ще може да се задържи във висшето общество, към което така силно се стреми. Аз го познавам. Той е способен да обикне жетва, придобита без труд. Светските задължения ще погълнат времето му, а времето е единственият капитал за онези, които имат само едно богатство — ума. Той обича да блести, обществото ще засили желанията му, които няма да може да удовлетвори, ще харчи пари, без да ги печели. Свикнахте го да се смята за велик, но преди да признае превъзходствата му, светът ще иска бляскави успехи. Литературните успехи се извоюват в самота и упорит труд. Какво ще даде госпожа Дьо Баржьотон на вашия брат в замяна на толкова дни, прекарани в краката й? Люсиен е много горд, за да приеме нейната помощ, а ние знаем, че е още много беден, за да може да продължава да се движи в нейното общество, което ще го опустоши двойно. Рано или късно тази жена ще изостави нашия скъп брат, след като убие в него любовта му към труда, след като развие у него вкус към лукса, презрение към нашия скромен живот, стремеж към наслади, склонността му към леност, истинска поквара за поетичните души. Аз треперя пред мисълта, че тази високопоставена дама може би ще си играе с Люсиен като с хубава играчка. Тя или го обича искрено и ще го накара да забрави всичко, или не го обича и ще го направи нещастен, защото той е луд по нея.

— Вие смразявате сърцето ми — каза Ев и се спря пред баража на река Шарант. — Но докато мама е жива и има сили да върши тежката си работа и докато аз съм жива, плодовете на нашия труд ще бъдат може би достатъчни, за да покрият разходите на Люсиен и да му позволят да дочака деня, когато щастието ще му се усмихне. Никога няма да загубя смелост, защото мисълта, че работиш за любим човек — добави тя оживено, — премахва цялата горчивина от труда. Аз съм щастлива, когато мисля за кого се мъча, ако това изобщо е мъка. Не се бойте, ние ще спечелим достатъчно пари, за да може Люсиен да се движи във висшето общество. Там е неговото щастие.

— И неговата гибел — поде Давид. — Чуйте ме, мила Ев. Бавното създаване на гениални трудове изисква или голямо богатство, дошло само̀, или върховното безсрамие на едно мизерно съществуване. Повярвайте ми! Люсиен изпитва такъв ужас от лишенията, той с такава наслада вкусва уханията на пиршествата, парата на успеха, честолюбието му така силно се е развило в будоара на госпожа Дьо Баржьотон, че пред нищо няма да отстъпи, за да запази тези блага. А спечеленото от вас никога няма да бъде достатъчно за неговите нужди.

— Значи, вие не сте наш истински приятел! — извика отчаяно Ев. — В противен случай не бихте ни обезсърчавали така.

— Ев, Ев! — отговори Давид. — Бих искал да бъда брат на Люсиен. Единствено вие можете да осъществите това и да му дадете възможност да приеме всичко от мене, да ми даде правото да се посветя на него със свещената любов, с която вие правите жертвите си, но като вложа своя разум. Ев, скъпа, любима, направете така, че Люсиен да има едно съкровище, от което да черпи без стеснение. Кесията на брата ще бъде и негова кесия. Да знаете на какви мисли ме навежда новото положение на Люсиен. Ако клетото момче иска да посещава госпожа Дьо Баржьотон, то не бива вече да бъде печатарски фактор, не трябва да живее в Умо, вие не бива да сте работничка, майка ви не трябва вече да се занимава със занаята си. Ако се съгласите да станете моя жена, всичко ще се уреди. Люсиен ще може да живее при мен на втория етаж, докато му построя отделен апартамент под навеса, в дъното на двора, освен ако баща ми се съгласи да вдигне още един етаж. Така ще му осигурим безгрижен, независим живот. Желанието ми да помогна на Люсиен ще ми даде необходимата смелост да забогатея; лично за себе си не бих могъл да го сторя. Само от вас зависи да приемете моята преданост. Може би един ден той ще отиде в Париж, единствената сцена, на която е възможно да се прояви, където дарбите му ще бъдат оценени и възнаградени. Животът в Париж е скъп, ще трябва общо да работим, за да го поддържаме. Впрочем нямате ли вие и вашата майка също нужда от подкрепа? Скъпа Ев, оженете се за мен от любов към Люсиен. По-късно може би ще ме обикнете, когато видите усилията, които ще положа, за да му служа и да ви направя щастлива. И двамата сме със скромни вкусове, ще се задоволяваме с малко. Щастието на Люсиен ще бъде нашата голяма задача, неговото сърце ще бъде съкровищницата, където ще вложим богатство, обич, чувства, упование, всичко!

— Условията ни разделят — каза Ев, развълнувана, трогната от тази голяма любов, която сама се подценяваше. — Вие сте богат, а аз бедна. Трябва да обичаш много, за да превъзмогнеш подобна трудност.

— Значи, не ме обичате още достатъчно! — извика Давид обезсърчен.

— Но баща ви ще се противопостави…

— Добре, добре — отговори Давид, — ако е въпрос само до съгласието на баща ми, вие ще бъдете моя съпруга. Ев, скъпа моя Ев, вие направихте изведнъж живота ми лек. Сърцето ми бе натежало от чувства, които нито можех, нито знаех как да изразя. Кажете ми, че ме обичате поне малко, и аз ще намеря смелост да ви говоря за всичко онова, което ме вълнува.

— Истината е, че ме карате да се срамувам, но понеже разкриваме чувствата си, ще ви кажа, че никога в живота си не съм мислила за друг мъж освен за вас. Всяка жена би била горда да принадлежи на мъж като вас и аз, бедната работничка без бъдеще, не смеех да се надявам на толкова щастлива съдба.

— Стига, стига — прекъсна я той и седна на напречната греда на баража, където се бяха върнали, защото се движеха напред-назад все на същото място като безумни.

— Какво ви е? — попита тя, изразявайки за пръв път това така мило безпокойство, което жените изпитват към съществата, които им принадлежат.

— Просто ми е добре — каза той. — Пред мисълта за щастлив живот умът е като заслепен, а душата потисната. Защото аз съм по-щастлив от вас? — добави той меланхолично. — Знам защо.

Ев го погледна кокетливо и въпросително — чакаше обяснение.

— Скъпа Ев, аз получавам повече, отколкото давам. Ето защо винаги ще ви обичам повече, отколкото вие мен, защото имам повече основание за това. Вие сте ангел, а аз съм простосмъртен.

— Не съм толкова учена, колкото вас — отговори Ев с усмивка. — Обичам ви много…

— Колкото Люсиен? — прекъсна я той.

— Достатъчно, за да бъда ваша жена, за да се посветя на вас и да се помъча да не ви причиня мъка в живота, който ще бъде малко труден за нас в началото.

— Забелязахте ли, скъпа Ев, че ви обикнах още от мига, когато ви видях.

— Коя жена не чувствува, че я обичат? — попита тя.

— Позволете ми да разсея съмненията, които ви причинява моето мнимо богатство. Аз съм беден, мила моя Ев. Баща ми ме разори, без да му мигне окото; той спекулира с труда ми. Постъпи с мен, както мнозина самозвани благодетели постъпват със своите длъжници. Ако забогатея, ще го дължа на вас. Това не са думи на влюбен, а плод на сериозни разсъждения. Трябва да ви разкрия недостатъците си, а те са много за човек, принуден сам да се издигне. Характерът ми, навиците ми, заниманията, които обичам, ме правят неспособен за всичко, свързано с търговия и спекулация, а ние можем да забогатеем само чрез някое промишлено начинание. Дори да открия златна руда, ще бъда неспособен да я експлоатирам. Но вие, която от любов към брат си вниквате в най-малките житейски подробности, вие, която имате дарбата да пестите и притежавате усърдното търпение на истинския търговец, вие ще приберете плода на моята сеитба. От дълго време се чувствувам член на вашето семейство и нашето положение така силно ме гнети, че изгубих дни и нощи да търся средство за забогатяване. Познанията ми по химия и наблюденията ми върху търговските нужди ме насочиха към едно ценно откритие. Още нищо не мога да ви кажа, предвиждам, че ще стане много бавно. Ще се мъчим може би още няколко години, но все ще открия един ден индустриалните способи, по чиито дири вървят и други. Ако постигна това пръв, богатството ни е обезпечено. Нищо не съм казал на Люсиен, защото той би могъл всичко да развали с горещия си темперамент; би направил от надеждите ми действителност, би живял като цар и би затънал в дългове. Защото пазете тайната ми. Само вашето мило и скъпо присъствие ще ме успокоява през тези дълги изпитания, както желанието ми да ви видя богати, вас и Люсиен, ще ми даде нужното постоянство и упорство.

— Аз бях отгатнала — прекъсна го тя, — че вие сте от тия изобретатели, които се нуждаят, като моя беден баща, от грижлива съпруга.

— Значи, вие ме обичате! Ах, кажете ми го без страх, защото за мене вашето име е символ на любовта. Ев е единствената жена в света и това, което е било материална истина за Адам, е морална истина за мене. Боже мой, наистина ли ме обичате?

— Да — каза тя, като удължи тази проста сричка, сякаш искаше да покаже дълбочината на чувствата си.

— Да поседнем тук — предложи той, улови Ев за ръка и я отведе до дългата греда почти под колелата на една книжна фабрика. — Оставете ме да подишам вечерния хлад, да чуя жабешкото квакане, да се любувам на лунните лъчи, които трептят по водата. Оставете ме да се проникна от тази природа, защото във всяко нещо виждам написано моето щастие, тази природа, която за първи път се разгръща пред мен с цялото си величие, озарена от любовта, разкрасена чрез вас. Ев, любима моя, това е първият миг на чиста радост, с който съдбата ни дарява. Съмнявам се дали Люсиен е щастлив като мене!

Като почувствува влажната и тръпнеща ръка на Ев в своята, една сълза се отрони от очите на Давид.

— Не мога ли да узная тайната? — попита Ев с гальовен глас.

— Имате пълно право на това, защото вашият баща също се е занимавал с този въпрос, който сега е толкова важен. Ето защо: с падането на Империята ще започне употребата почти изключително на памучно бельо, тъй като то е по-евтино от лененото. Засега хартията все още се добива от конопени и ленени парцали. Но тази суровина е скъпа и спира големия и наложителен напредък на френския печат. Ние не сме в състояние да засилим производството на парцали. Парцалът е резултат на износено бельо, а населението на една страна доставя само определено количество парцали. Това количество може да се увеличи само с увеличаване на ражданията. За да настъпи чувствителна промяна в броя на населението, е необходим четвърт век и съществени промени в бита, търговията и земеделието. Ако нуждите на хартиената индустрия станат двойно или тройно по-големи от текстилните отпадъци, ще се наложи, за да се поддържат ниските цени на хартията, парцалите да се заменят с някакъв друг материал. Това разсъждение почива на един факт, който става пред очите ни. Ангулемските хартиени фабрики, последните, в които се произвежда хартия от ленени и конопени парцали, са свидетели с каква скорост памукът нахлува в хартиената каша.

При въпроса на младата работничка, която не знаеше какво представлява кашата, Давид й обясни някои неща за хартиеното производство, които няма да бъдат неуместни в произведение, чието материално съществуване се дължи както на хартията, така и на печатарската машина. Но по-добре е да предадем накратко тази голяма скоба в разговора между двамата влюбени.

Хартията е толкова необикновено откритие, колкото книгопечатането, на което служи за основа. Тя отдавна е съществувала в Китай и по някои подземни пътища на търговията е достигнала до Мала Азия, където към 750 година според преданията се е употребявала хартия, приготвена от смачкан и направен на каша памук. Необходимостта да се замести пергаментът, чиято цена е била прекалено висока, довежда, по образец на бомбикийската хартия (така наричат памучната хартия на Изток), до откриването на хартията от парцали — според едни, в Базел през 1170 година от гръцки бежанци, а според други — в Падуа през 1301 година от един италианец на име Пакс. Така хартията бавно и тайно се усъвършенствувала. Известно е обаче, че при Шарл VI в Париж се е произвеждала кашата за карти за игра.

Когато безсмъртните Фауст, Костер и Гутенберг създадоха книгата, занаятчии, неизвестни като мнозина велики художници от тази епоха, приспособиха хартиеното производство към нуждите на типографията. През същия този XV век, така могъщ и така наивен, имената на разните формати хартия, както и наименованията на буквите, носеха отпечатъка на тогавашната наивност. Така според водните знаци на листа се появиха хартиите: грозд, Исус, гълъбарник, гърне, раковина, герб, корона в зависимост от това дали на листа имаше грозд, образа на нашия Бог, корона, герб или гърне. По-късно при Наполеон се появи орел: оттам дойде и името на хартията големия орел. По същия начин различните шрифтове бяха наречени цицер, свети Августин, великия канон, според църковните книги, богословските трудове и трактатите на Цицерон, за отпечатването на които за пръв път са били използувани съответните букви. Курсивът бе въведен от Алда във Венеция, откъдето е дошло и името му — италик. Преди изнамирането на фабричната хартия, чиято дължина е неограничена, най-големите формати бяха големият Исус или големият гълъбарник: последният се употребяваше само за атласи и гравюри. Всъщност размерите на печатарската хартия бяха съобразени с големината на печатарските плочи. В момента, когато Давид даваше своите обяснения, съществуването на ролна хартия се смяташе във Франция за химера, макар че Дьони Робер д’Есон беше изобретил около 1799 година една машина за нейното производство, която Дидо-Сен-Леже се опита да усъвършенствува. Гладката и лъскава хартия е изнамерена от Амброаз Дидо през 1780 година. Този кратък преглед доказва безспорно, че всички велики придобивки на промишлеността се осъществяват много бавно и чрез незабелязани напластявания, както действува самата природа. За да достигнат до своето съвършенство, писмеността, а може би и самият език са си налучквали пътя, както печатарството и производството на хартия.

— Вехтошари събират в цяла Европа парцали, старо бельо и купуват всякакъв вид текстилни отпадъци — каза печатарят в заключение. — Тези отпадъци се сортират и се складират у търговци на едро и те ги доставят на хартиените фабрики. За да ви дам известна представа за тази търговия, трябва да знаете, госпожице, че през 1814 година банкерът Кардон, собственик на съдове за хартиена каша в Бюж и Лангле, където Лерие дьо л’Ил се беше опитал още в 1776 година да разреши проблема, който занимаваше и вашия баща, имаше дело с някой си Пруст по повод една грешка в сделка, възлизаща на десет милиона ливри, тоест около четири милиона франка, защото се губели около два милиона килограма парцали. Производителят изпира парцалите и ги превръща в светла каша. Тази каша се прецежда, точно както домакинята прецежда сок през цедка, само че върху металическа рамка, наречена „форма“. Вътрешността й е металическа; в средата се намира филигранът, който дава името си на хартията, а големината на рамката определя големината на листа. По времето, когато учех при братя Дидо, хората вече се занимаваха с този въпрос и продължават да се занимават и досега с него. Усъвършенствуването, до което се е домогвал вашият баща, представлява властна потребност в наше време. Ще ви обясня защо. Макар че ленената нишка е по-трайна в сравнение с памучната и в крайна сметка излиза по-евтина от нея, тъй като, когато беднякът трябва да извади известна сума от джоба си, той винаги предпочита да извади по-малко, отколкото повече, в края на краищата претърпява в потвърждение на думите vae victis^[14] огромни загуби. Буржоазната класа постъпва по същия начин. Ето защо лененото бельо е недостатъчно. В Англия например четири пети от населението употребява памучни, а не ленени тъкани и вече се произвежда хартия само от памучни парцали. Подобна хартия преди всичко има един голям недостатък — чупи се и се разпада толкова лесно във вода, че книга от такава хартия би се превърнала в каша, ако остане накисната четвърт час, докато стара книга би издържала и два часа. Ако я изсушите, тя ще пожълтее малко, но текстът си остава четлив и произведението оцелява. Наближава време, когато богатствата ще намалеят, защото ще се изравнят, всичко ще обеднее: ще търсим евтини книги и евтино бельо, както вече хората купуват малки картини, защото нямат място за по-големи. Ризите и книгите няма да са трайни, и толкова. Здравите артикули постепенно изчезват. Затова решението на този проблем има голямо значение за литературата, науката и политиката. Веднъж в моя кабинет в Париж възникна оживен спор за първичните суровини на китайската хартия. В Китай благодарение на материала, който се използува, хартиеното производство е стигнало още от самото начало до съвършенство, което липсва на нашето. Много се занимавахме тогава с китайската хартия: по лекота и тънкост тя превъзхожда нашата, защото тези ценни качества не са в ущърб с устойчивостта й. Освен това, колкото и тънка да е, тя не става прозрачна. Един много образован коректор (в Париж се срещат учени между коректорите, например Фурие и Пиер Льору работят като коректори у Латвардиер), граф Дьо Сен-Симон, пристигна в разгара на спора. Той ми каза, че според Кемпфер и Дю Алд китайците изработвали хартията като нас от някакво растение, наречено брусонация. Друг коректор поддържаше, че китайската хартия имала предимно животински произход и я фабрикували от коприна, която е толкова изобилна в Китай. В мое присъствие се хванаха на бас и тъй като братя Дидо са печатари на Института, поставиха спора на разглеждане на едно заседание на Академията. Марсел, бивш директор на Императорската печатница, определен за арбитър, препрати двамата коректори при абат Грозие, библиотекар в Арсенала. Абатът разреши спора, само че и двамата коректори загубиха баса. Оказа се, че китайската хартия не се изработва нито от коприна, нито от брусонация; нейната каша се приготвя от стрити бамбукови пръчки. Абат Грозие притежаваше една илюстрована техническа китайска книга с много рисунки, изобразяващи фабрикуването на хартия във всички негови фази. Той ни показа бамбуковите стебла, струпани в един ъгъл на много ясно нарисуваната работилница. Когато Люсиен ми каза, че баща ви с присъщата на деловитите хора интуиция бил замислил средство да замести текстилните отпадъци с някоя много разпространена растителна материя, взета направо от местното производство, както правят китайците, използувайки влакнестите бамбукови стебла, аз проучих всички опити, направени от предшествениците ми, и се заех сам с този проблем. Бамбукът е тръстика: естествено най-напред помислих за нашите тръстики. Работната ръка в Китай не струва почти нищо, там надницата е петнадесет стотинки. Ето защо китайците могат да слагат едва излязлата от калъпа хартия лист по лист между нагрени порцеланови плочи и притискайки я, да й придадат блясък, плътност и копринен гланц, качества, благодарение на които тя е най-хубавата хартия в света. За нас най-важният въпрос е да заместим китайския способ с машина. Машината разрешава проблема за поевтиняването, което в Китай се постига с евтиния ръчен труд. Ако успеем да изработим евтина хартия, подобна по качество на китайската, ще намалим поне наполовина теглото и дебелината на книгите. Съчиненията на Волтер, събрани и подвързани, напечатани на нашата гладка хартия, тежат сто двадесет и пет кила, на китайска хартия ще тежат едва двадесет и пет. Това е вече голямо постижение. Помещението, нужно за библиотеките, ще става постепенно все по-трудно разрешим въпрос в епохата, когато общото намаляване на размерите засяга всичко — и вещите, и хората, а даже и жилището им. Рано или късно големите дворци и обширните апартаменти в Париж ще бъдат съборени. Скоро няма да има недвижими имущества, съразмерни със строежите на бащите ни. Не е ли позор за нашето време да изработваме нетрайни книги? Само след десет години холандската хартия, произвеждана от конопени или ленени парцали, ще стане съвсем невъзможна. А ето че вашият брат ми повери, че баща ви бил намислил да използува някои влакнести растения, за да произвежда хартия. Така че ако успея, и вие ще имате право на…

В този миг Люсиен се приближи до сестра си и прекъсна великодушното предложение на Давид.

— Не зная — каза той — дали тази вечер е била приятна за вас, но за мене тя беше жестока.

— Бедни Люсиен, какво е станало? — възкликна Ев, като забеляза възбуденото лице на брат си.

Раздразненият поет разказа вълненията си и изля в приятелските сърца потока мисли, които го тревожеха. Ев и Давид го изслушаха безмълвно, натъжени от този скръбен изблик, който разкриваше едновременно душевно величие и дребнавост.

— Господин Дьо Баржьотон — завърши Люсиен — е старче, което сигурно скоро ще пукне от преяждане. Какво пък! Ще се наложа над този надменен свят: ще се оженя за госпожа Дьо Баржьотон. Тази вечер прочетох в очите й, че ме обича, колкото я обичам и аз. Да, тя почувствува раната ми, успокои терзанията ми. Колкото е хубава и изящна, толкова е издигната и благородна! Не, тя никога няма да ми измени!

— Не е ли време да му създадем спокойно съществуване? — промълви тихо Давид на Ев.

Ев мълчаливо стисна ръката му, а той, отгатнал мислите й, побърза да сподели с Люсиен плановете си. Двамата влюбени бяха така погълнати един от друг, както Люсиен беше погълнат от себе си. Нетърпеливи да му изповядат щастието си, Ев и Давид не забелязаха учудването, което неволно прояви при новината за този брак възлюбеният на госпожа Дьо Баржьотон. Люсиен мечтаеше да ожени сестра си сполучливо, когато сам той закрепеше позициите си, за да си осигури подкрепата на някое влиятелно семейство. И се отчая, защото видя в проектирания съюз още едно препятствие за успехите си в светското общество. „Ако госпожа Дьо Баржьотон се реши да стане госпожа Дьо Рюбампре, тя никога няма да приеме да бъде снаха на Давид Сешар!“ Тази фраза точно и ясно предава мислите, които разкъсваха душата на Люсиен. „Луиз е права! Хората с бъдеще остават винаги неразбрани в семействата си“ — каза си той горчиво.

Ако тази женитба му беше съобщена в друг момент, а не сега, когато мислено беше погребал господин Дьо Баржьотон, тя несъмнено щеше много да го зарадва. Ако можеше да размисли за сегашното си положение, ако можеше да си представи каква ще бъде съдбата на това хубаво, но бедно момиче, Ев Шардон, той би сметнал тази женитба за неочаквано щастие. Но той беше в страната на златните сънища, където младежките надежди събарят с „ако“ всяко препятствие. Малко преди това бе възтържествувал мислено над обществото. И сега страдаше, върнат така рязко към действителността. Ев и Давид помислиха, че брат им мълчи, покъртен от великодушието на Давид. За тези две прекрасни души мълчаливото съгласие бе доказателство за истинско приятелство. Печатарят започна оживено и чистосърдечно да описва щастливия живот, който очакваше четиримата. Въпреки възраженията на Ев той обзаведе разкошно, като истински влюбен, първия етаж, издигна с простодушна вяра втори за Люсиен и отделно жилище над навеса за госпожа Шардон, към която възнамеряваше да прояви напълно синовна преданост. С една дума, направи семейството толкова щастливо, а духовният си брат толкова независим, че Люсиен, омагьосан от гласа на Давид и от милувките на Ев, забрави по сенчестата пътека край тихата и светла Шарант, под звездния свод и в топлата нощ оскърбителния трънен венец, който обществото бе нахлузило на главата му. Най-сетне господин Дьо Рюбампре оцени истински Давид. Променчивият му характер го върна бързо в честния трудолюбив, еснафски живот, който бе водил досега. Видя го разхубавен и безгрижен. Шумът на аристократичния свят оставаше все по-далеч. И когато стигнаха до павираните улици на Умо, честолюбивият младеж стисна ръката на Давид, радвайки се с открито сърце на щастливите годеници.

— Дано само баща ти не се противопостави на женитбата — каза той на Давид.

— Като че ли той изобщо се сеща за мене! Старият живее само за себе си. Но ще отида утре при него в Марсак. Ако не друго, надявам се да го убедя да започне необходимата за нас пристройка.

Давид придружи брата и сестрата до дома на госпожа Шардон и поиска от нея ръката на Ев. Той бързаше и не искаше да отлага. Майката взе ръката на дъщеря си, сложи я с радост в ръката на Давид и насърчен, влюбеният целуна по челото годеницата си, която му се усмихна пламнала.

— Така се годяват бедните — промълви майката и вдигна очи нагоре, като че ли за да изпроси Божията благословия.

— Вие сте смел, дете мое — каза тя на Давид, — ние сме изпаднали, страхувам се, че бедността е заразителна.

— Ще бъдем богати и щастливи — заяви тържествено Давид. — Сега-засега вие няма да бъдете вече болногледачка, а ще дойдете да живеете с дъщеря си и Люсиен в Ангулем.

Тримата побързаха да споделят с удивената си майка чудесните планове и се впуснаха в увлекателен семеен разговор; вкусвайки в мечтите си бъдещите радости, те прибираха в хамбара сеитбата. Най-сетне трябваше да изпратят Давид: той би желал тази вечер да няма край. Беше вече един часът, когато Люсиен го изпроводи до Порт Пале. Почтеният Постел, обезпокоен от това необикновено раздвижване, дебнеше зад щорите. Той беше отворил прозореца и виждайки, че стаята на Ев свети в този късен час, се питаше: „Какво ли става у Шардон?“

— Синко — обърна се той към Люсиен, когато младежът се връщаше. — Какво става у вас? Да нямате нужда от мене?

— Не, господине — отвърна поетът, — понеже вие сте наш приятел, мога да споделя с вас: майка ми даде на Давид Сешар ръката на сестра ми.

Вместо отговор Постел блъсна прозореца, отчаян, че не е поискал за съпруга госпожица Шардон.

Давид не се върна в Ангулем, а се запъти към Марсак. Решил бе да се разходи. Слънцето изгряваше, когато стигна до лозето край къщата на баща си. Влюбеният младеж съгледа под едно бадемово дърво стария печатар; главата му се подаваше над плета.

— Добър ден, татко — поздрави го Давид.

— Ти ли си, момчето ми? Какво търсиш на пътя в този ранен час? Влез оттам. — И лозарят му посочи малката вратичка в плета. — Лозите ми са вече прецъфтели, но нито една пръчка не е замръзнала. Ще дадат повече от пет бъчви на декар тази година, я виж колко богато съм го наторил.

— Татко, дойдох да поговоря с вас по една важна работа.

— Кажи как върви печатницата? Навярно печелиш много пари.

— Ще печеля, татко, но засега не съм богат.

— Всички тук ме осъждат, че хвърлям толкова тор — продължи в отговор бащата. — Гражданите, искам да кажа маркизът, графът и разни други господа твърдят, че съм развалял виното. Питам се каква ли е ползата от образованието! Само разбърква ума на хората. Слушай сега! Тези господа получават кога седем, кога осем бъчви от арпан и ги продават по шестдесет франка едната, което прави най-много четиристотин франка на арпан при добра година. А аз изкарвам двадесет, продавам ги по тридесет франка, чисти шестстотин франка. Кой е глупакът? Качеството! Качеството! За какво ми е качеството? Нека си го запазят за себе си! За мене качеството е парата. Та какво искаше да ми кажеш?…

— Татко, ще се женя и дойдох да ви поискам…

— Да ми поискаш? Какво? Нямам нищо, моето момче. Ожени се, не ти преча, но не мога да ти дам нищо, нямам нито стотинка. Лозарството ме разорява. От две години влагам и влагам, а имам и данъци, и какви ли не разходи. Държавата взема всичко, цялата печалба отива за държавата! От две години горките лозари нищо не са взели. Тази година не е лоша. Но само бъчвите струват вече по единадесет франка едната. Целият гроздобер ще отиде за бъчваря. Защо се жениш преди гроздобера?

— Дойдох да поискам само съгласието ви, татко.

— А, така кажи. А мога ли да попитам коя е?

— Госпожица Ев Шардон.

— Какво представлява тя? Що за човек е?

— Дъщеря на покойния господин Шардон, аптекар в Умо.

— Вземаш мома от Умо, ти, търговецът, кралски печатар в Ангулем! Ето ти плодовете на образованието! Иди, че пращай децата си в колеж! Значи, е богата, момчето ми? — каза старият лозар и пристъпи гальовно към сина си. — Щом вземаш мома от Умо, трябва поне да има доста хилядарки! Още по-хубаво. Тъкмо ще си платиш наемите. Знаеш ли, момчето ми, че се събраха вече две години и три месеца неплатен наем, всичко две хиляди и седемстотин франка, които ще ми дойдат тъкмо навреме, за да платя на бъчваря. Ако не ми беше син, бих ти ги поискал с лихвите, защото интересът си е интерес, но аз ти ги прощавам. Кажи сега каква зестра ще получиш?

— Каквато е получила и мама.

Старият лозар насмалко щеше да се изпусне: „Как, само десет хиляди франка!“ Но си спомни, че беше отказал да даде сметка на сина си и извика:

— Значи, няма нищо?

— Богатството на майка ми бяха умът и красотата й.

— Иди с това на пазара и ще видиш какво ще ти дадат! По дяволите! Кой баща е щастлив с децата си! Аз, Давид, когато се ожених, имах само една книжна шапка на главата и двете си ръце. Бях беден печатарски работник. Но с прекрасната печатница, която ти дадох, с образованието и опитността си, ти трябва да вземеш буржоазка от града, богата жена с тридесет до четиридесет хиляди франка зестра. Зарежи любовта и остави аз да те оженя. На една левга оттук има една тридесет и две годишна вдовица, воденичарка, с имот за сто хиляди франка. Това е жена за тебе. Земята й е съседна с моята, ще можеш да я присъединиш към Марсак. Какъв прекрасен имот ще стане и ще видиш как ще го стопанисвам! Казват, че щяла да се жени за първия си помощник, Куртоа, но къде си ти, къде е той! Аз ще водя воденичарската работа, а тя ще си гледа живота в Ангулем.

— Татко, дал съм вече дума…

— Давид, ти нищо не разбираш от търговия, отсега те виждам разорен. Да, ако се ожениш за тази мома от Умо, ще трябва да си уредим сметките. Ще ти пратя призовка за наемите, защото не предвиждам нищо добро. Ах, клети мои печатарски машини, за да ви смазват, за да ви поддържат, за да ви въртят, трябват пари. Дано поне реколтата излезе добра!

— Татко, струва ми се, че досега съм ви причинил малко огорчения…

— Но затова пък и малко наем си ми платил — възрази лозарят.

— Дойдох също да искам от вас, освен съгласието за женитбата, да вдигнете втория етаж на къщата и да построите едно жилище над навеса.

— Да имаш да вземаш! Казах ти, че нямам нито стотинка и ти го знаеш отлично. Пък и това ще бъдат пари, хвърлени на вятъра, какъв доход ще ми донесат? Я го гледай ти! Идва рано-рано да ми иска строежи, които биха разорили и самия крал. Може да се казваш Давид, но аз нямам богатствата на Соломон. Полудял ли си? Ти не си мой син! Сигурно са те сменили, когато са те кърмили! Виж какви чепки ще има! — прекъсна се той и му показа една лозова пръчка. — Само тия деца не носят разочарование на родителите си: ториш ги и те ти дават плод. А ти? Пратих те в колеж, похарчих луди пари, за да те образовам, изучи занаята у братя Дидо и за какво? За да ми доведеш снаха от Умо, без стотинка зестра. Ако не беше учил, ако беше останал под опеката ми, щеше да постъпиш, както искам аз, и сега щеше да се ожениш за воденичарката със стоте хиляди франка, без да смятаме воденицата. А! Ти си умен и си въобразяваш, че ще те възнаградя за тия ти хубави чувства и ще ти построя дворец?… Като че ли от двеста години насам в тази къща са живели свини, та хубавицата от Умо не може да спи в нея. Я виж! Да не би да е френска кралица?

— Добре, татко, ще вдигна втория етаж с мои средства и синът ще обогати бащата. Макар че това много рядко се среща, все пак се случва понякога.

— Аха, така ли, момчето ми, пари за строеж имаш, а за наемите нямаш. Какъв хитрец! Иска да надлъже баща си.

Той извъртя така въпросът, че разрешението стана трудно. Старецът много се радваше, че постави Давид в такова положение — да не му даде нищо и въпреки това да изглежда бащински настроен. Така синът не получи от баща си нищо друго освен неговото съгласие за женитбата и разрешението да направи на свои разноски в бащината си къща всички необходими преустройства. Старият печатар, образец на тесногръд баща, великодушно се смили да не иска наемите си и да му остави спестените пари, за които Давид така неблагоразумно се бе издал. Младежът се върна натъжен. Той си даде сметка, че ако изпадне в нужда, няма да може да разчита на баща си.

Думите на епископа и отговорът на госпожа Дьо Баржьотон се разнесоха из цял Ангулем. Най-дребните подробности бяха толкова преувеличени, разкрасени или преобразени, че поетът стана герой на деня. От висшите кръгове, където се развихри тази буря от клюки, няколко капки паднаха и в еснафските среди. Когато Люсиен мина по Болийо, за да отиде у госпожа Дьо Баржьотон, той забеляза завистливите погледи на мнозина млади хора и долови някои думи, от които много се възгордя.

— Това се казва щастлив момък — каза грозният адвокатски писар Пти-Кло, съученик на Люсиен, с когото поетът се държеше малко покровителствено.

— Естествено, хубав е, даровит е, а освен това госпожа Дьо Баржьотон е луда по него — отговори един младеж от добър род, който беше присъствувал на четенето.

Люсиен едва бе дочакал часа, когато предполагаше, че ще намери Луиз сама. Чувствуваше нужда тази жена, станала арбитър на съдбините му, да одобри брака на сестра му. След миналата вечер тя може би щеше да бъде по-нежна и той щеше да изживее щастливи мигове. Не се беше излъгал: госпожа Дьо Баржьотон го прие с предвзет възторг, който се стори на нашия новак в любовта трогателен признак за нарастващо чувство. Тя остави хубавата си златиста коса, ръцете и лицето си на пламенните целувки на поета, който толкова беше страдал вечерта.

— Да беше видял лицето си, когато четеше — прошепна му тя, защото си говореха галено на „ти“ от предната вечер, когато, седнала на канапето, беше изтрила с бялата си ръка потта, украсила предварително с бисери челото, върху което тя положи венец.

— Как искряха хубавите ти очи! От устните ти излизаха златни вериги, които приковават сърцата на слушателите към думите на поета. Ще ми прочетеш целия Шение, той е поетът на влюбените. Няма вече да страдаш, не искам да страдаш! Да, ангел мой, ще ти създам оазис, където ще живееш живота си на поет, активен и бездеен, трудолюбив или безгрижен, вглъбен в мисли, но само не забравяй никога, че на мен дължиш лаврите си. Те ще бъдат благородната награда за страданията, които ме очакват. Мили мой, обществото няма да пощади и мене, както не щади тебе. То си отмъщава за всяко щастие, което не може да вкуси. Да, винаги ще ми завиждат, не видяхте ли вчера? Тези кръвожадни мухи бързо долетяха да утолят жаждата си с кръвта от ужилването си! Но аз бях щастлива, живеех! Колко отдавна струните на сърцето ми не бяха трептели!

Сълзи се стичаха по страните на Луиз. Люсиен взе ръката й и вместо отговор я целуна продължително. Тази жена ласкаеше тщеславието на поета, както го бяха ласкали майка му, сестра му и Давид. Всички продължаваха да издигат все по-високо въображаемия пиедестал под него. Поддържан от всички, от приятели и от врагове в честолюбивата си самонадеяност, той се движеше сред миражи. Младежкото въображение най-лесно става съучастник на подобни похвали и измамни представи, всичко се стича така благоприятно за младия красив човек с блестящо бъдеще, че е необходимо не един горчив урок, за да се разсее създаденото самочувствие.

— Значи, ти си съгласна, прекрасна моя Луиз, да станеш моя Беатриче, но Беатриче, готова да се отдаде на любимия си?

Тя вдигна хубавите си очи, които бе свела, и каза, опровергавайки думите си с неземна усмивка:

— Стига да заслужите… По-късно! Нима не сте щастлив? Да притежаваш нечие сърце, да можеш всичко да кажеш, уверен, че ще бъдеш разбран, не е ли това истинското щастие?

— Да — съгласи се леко намусен огорченият влюбен.

— Дете — каза тя шеговито. — Хайде, не искаше ли да ми кажеш нещо? Ти влезе със загрижено лице, мили Люсиен.

Люсиен повери плахо на възлюбената си любовта на Давид към сестра му, нейните чувства към Давид и замислената женитба.

— Бедният Люсиен — каза тя, — страх го е, че ще му се скарат, че ще го бият, като че ли сам той ще се жени! Но какво лошо има в това? — добави тя и го погали по косата. — Какво ме интересува твоето семейство, в което ти си едно изключение? Ако баща ми се ожени за прислужницата си, много ли ще се разтревожиш? Мое дете, влюбените нямат друго семейство. Интересува ли ме някой друг на света освен моя Люсиен? Стани велик, съумей да извоюваш слава, това е единствената ни грижа.

От този егоистичен разговор Люсиен се почувствува най-щастливият човек на земята. Докато слушаше налудничавите доводи, с които Луиз му доказваше, че са сами в света, влезе господин Дьо Баржьотон. Люсиен смръщи вежди и явно се смути, но Луиз му направи знак и го покани да остане да вечеря с тях, като го помоли да й почете малко от Андре Шение, докато дойдат постоянните гости и играчите на карти.

— Ще направите удоволствие не само на жена ми, но и на мене — каза господин Дьо Баржьотон. — Много обичам да ми се чете след вечеря.

Посрещан любезно от господин Дьо Баржьотон, ласкан от Луиз, обслужван от слугите с уважение, каквото се проявява към любимците на господарите, Люсиен остана в дома на Баржьотон, приемайки удоволствията на богатството, които съдбата му предлагаше. Когато салонът се изпълни с гости, той се почувствува толкова насърчен от тъпотата на господин Дьо Баржьотон и от любовта на Луиз, че окуражаван от красивата си любима, започна да се държи като завоевател. Наслаждаваше се на властното държане на Наис, а тя с удоволствие споделяше успеха си с него. С една дума, тази вечер той се опита да играе ролята на герой на малкия град. Когато видяха новото държане на Люсиен, някои гости помислиха, че отношенията му с госпожа Дьо Баржьотон са навлезли в най-интимна фаза. Амели, дошла заедно с Дю Шатле, потвърждаваше в един ъгъл на салона, където се бяха събрали завистниците и клеветниците, че това голямо нещастие вече се е случило.

— Няма защо да смятате Наис отговорна за суетността на младия човек, толкова горд, че е проникнал в обществото, където никога не се е надявал да влезе — възрази Шатле. — Не виждате ли, че този господин Шардон тълкува като аванси вежливите думи на една високопоставена дама? Той още не умее да отличава безмълвието на истинската страст от покровителствения език, на който тя му говори заради красотата, младостта и дарбата му! Тежко и горко на жените, ако ги обвиним във всички желания, които те вдъхват! Той безспорно е влюбен, но Наис…

— О! Наис! — повтори коварната Амели. — Наис е много щастлива от тази любов. За жена на нейната възраст любовта на един младеж е толкова съблазнителна! Тя се подмладява покрай него. Почва да се чувствува, да се държи, да се превзема като младо момиче, без да мисли, че става смешна… Погледнете само! Аптекарският син се перчи като господар в дома на госпожа Дьо Баржьотон.

— „Любовта не признава прегради“ — затананика Адриен.

На следния ден нямаше къща в Ангулем, където да не разискваха близостта между господин Шардон, тоест Дьо Рюбампре и госпожа Дьо Баржьотон. Прегрешили само с няколко целувки, обществото вече ги обвиняваше в най-престъпно щастие. Госпожа Дьо Баржьотон носеше бремето на царственото си положение. Не сте ли забелязали сред странните прояви на обществото неговите произволни присъди и безсмислена взискателност? Има хора, на които всичко е позволено: те могат да вършат най-неразумни неща; всяка тяхна постъпка е благопристойна, всеки оправдава действията им. Има обаче други, към които обществото е невероятно строго: те трябва винаги да постъпват както подобава, никога не бива да сбъркат, нито да допуснат слабост или дори глупост. Те са все едно статуи, от които обществото се възхищава, но тутакси ги сваля от пиедестала, ако студът повреди дори един техен пръст или отрони носа им. Нищо човешко не им е позволено, те трябва винаги да са богоподобни и съвършени. Един-единствен поглед на госпожа Дьо Баржьотон към Люсиен се равняваше на дванадесет години любовно щастие на Зизин и Франсис. С едно стискане на ръцете си двамата влюбени щяха да си навлекат всички гръмотевици на Шарант.

Давид беше донесъл от Париж спестени пари, които пазеше в тайна. Той ги определи за разноски по сватбата и за пристрояване на втория етаж на бащината къща. Нима разширявайки този дом, не работеше все пак за себе си? Рано или късно той щеше да бъде негов, баща му беше вече седемдесет и осем годишен. Печатарят построи предимно от дърво апартамента на Люсиен, за да не претоварва старите стени на попуканата къща. Той с особено удоволствие мебелира и разкраси апартамента на първия етаж, където щеше да живее красивата Ев. Това беше период на радост и безоблачно щастие за двамата приятели. Макар и отвратен от ограниченото провинциално съществуване и уморен от жалката пестеливост, която превръщаше петфранковата монета в грамадна сума, Люсиен понесе без оплаквания сметките и лишенията на оскъдицата. Мрачната меланхолия беше отстъпила място на сияйна надежда. Звезда блестеше над главата му. Той бленуваше за прекрасен живот и изграждаше щастието си върху гроба на господин Дьо Баржьотон, който страдаше от време на време от стомашно разстройство и имаше щастливата мания да лекува преяждането си на обед с преяждане вечер.

В началото на септември Люсиен не беше вече фактор в печатницата, а господин Дьо Рюбампре, настанен великолепно в сравнение с мизерната мансарда с кръгло прозорче в Умо, където живееше синът на Шардон. Той не беше вече жител на Умо, а обитаваше горния град и вечеряше четири пъти седмично у госпожа Дьо Баржьотон. Спечелил приятелството на негово преосвещенство, той имаше достъп и в епископството. Заниманията му го нареждаха между най-издигнатите личности на града. Всеки мислеше, че един ден ще стане една от знаменитостите на Франция. Прекосявайки хубавия салон, прелестната спалня и кабинета, подреден с вкус, той се утешаваше, че взема тридесет франка на месец от спечелените с тежък труд надници на сестра си и майка си, защото беше вече към края на историческия роман „Стрелецът на Шарл IX“, върху който работеше от две години, и довършваше томче стихове, озаглавено „Маргаритки“. Тези творби щяха да му спечелят известност сред литературния свят и да му донесат достатъчно пари, за да се издължи на майка си, на сестра си и на Давид. Чувствувайки се израсъл, чувайки гласа на славата в бъдещето, той приемаше сега с благородна увереност жертвите, приемаше с усмивка нищетата и вкусваше с наслада последните лишения. Ев и Давид бяха поставили щастието на своя брат над собственото си щастие. Сватбата се забави, защото не успяха да довършат мебелировката, боядисването и поставянето на тапети на първия етаж, тъй като обзавеждането на Люсиен мина на преден план. Който познаваше Люсиен, не би се учудил на тази преданост: той беше толкова чаровен! Държеше се така ласкаво! Изразяваше така мило нетърпението и желанията си! Желанията му се изпълняваха, преди да е отворил устата си. Подобно предимство е по-скоро пагубно, отколкото спасително за младите хора. Привикнали на вниманието, което всички проявяват към красивите младежи, щастливи от егоистичното покровителство, оказвано от обществото на неговите любимци, по същия начин, както богаташът дава милостиня на просяк, който буди съчувствие и поражда вълнение, много от тези големи деца се наслаждават на благоволението, без да го използуват. Не разбирайки значението и двигателите на обществените отношения, те си въобразяват, че винаги ще срещат мамещи усмивки. Настъпва обаче момент, когато се виждат оголени и оплешивели, останали без стойност и богатство. Тогава обществото ги изоставя като престарели кокетки до вратата на някой салон или като стари дрипи край пътните камъни. Ев и без това не бързаше. Тя искаше без много разходи да обзаведе младото си домакинство. Пък и нима двамата влюбени можеха да откажат каквото и да било на брат, който, като гледаше сестра си да работи, казваше от сърце:

— Какво не бих дал да можех да шия!

И Давид, сериозен и наблюдателен, споделяше тази преданост. След тържеството у госпожа Дьо Баржьотон той обаче започна да се плаши от метаморфозата, която се извършваше у Люсиен. Боеше се, че поетът ще почне да презира скромния начин на живот. Желаейки да го изпита, няколко пъти го принуди да избира между патриархалните семейни радости и светските забавления, но видя, че Люсиен е готов да жертвува суетните си развлечения и си каза: „Няма да ни го покварят!“

Тримата млади хора и госпожа Шардон правеха понякога малки излети, каквито се устройват в провинцията: отиваха да се разходят в съседните горички край брега на Шарант; обядваха на тревата с провизии, донесени на уговорено място и час от чирака на печатницата; връщаха се вечерта, малко уморени, похарчили не повече от три франка. В редки случаи, когато обядваха в някое ханче, нещо средно между провинциална гостилница и парижка кръчмичка от предградията, те изразходваха до пет франка, като Давид плащаше половината. Много му беше приятно, че през тези дни, прекарвани на открито, Люсиен жертвуваше удоволствията, които намираше у госпожа Дьо Баржьотон, и пищните светски трапези. По това време всеки искаше да чествува великия човек на Ангулем.

При тези обстоятелства, когато младото домакинство се беше почти напълно обзавело, Давид отиде в Марсак да помоли баща си да присъствува на сватбата. Той се надяваше, че спечелен от снаха си, старецът ще участвува с нещо в грамадните разходи по подреждането на къщата. Тогава обаче стана едно събитие, което в малките градове променя коренно всичко.

В лицето на Шатле Люсиен и Луиз имаха домашен шпионин, който дебнеше с упорита омраза, изтъкана от ревност и корист, случай да предизвика скандал. Сикст искаше да принуди госпожа Дьо Баржьотон да вземе така решително страната на Люсиен, че да се изложи напълно. Той играеше роля на скромен неин довереник, но ако в дома й се възхищаваше от Люсиен, навсякъде другаде го унищожаваше безпощадно. Неусетно си беше извоювал правото да влиза по всяко време у Наис, която не хранеше никакви подозрения към стария си обожател; но той криво си беше направил сметката: любовта на Люсиен и Луиз си оставаше платонична за голямо отчаяние и на двамата. Има страсти, чисто развитие се проточва и не се знае за добро или зло. Има влюбени, които се хвърлят в тактиката на чувствата, приказват, вместо да действуват, и се сражават на открито поле, вместо да водят обсада. Често те се пресищат по този начин взаимно и желанието отслабва, без да е задоволено. Влюбените в такъв случай разполагат с много време да размишляват и да се преценяват. Често страсти, влезли смело в бой с развети знамена, тръпнещи от нетърпение да съборят всичко пред себе си, се връщат без победа, засрамени, обезоръжени, затъпели от празния грохот. Подобна неминуема развръзка се обяснява с боязливостта на младежите и с отлагането на решителния момент, присъщо на неопитните жени. Такива взаимни заблуди не се срещат нито сред самонадеяните донжуани, които имат опит зад гърба си, нито сред кокетките, свикнали с маневрите на любовта.

Животът в провинцията е особено неудобен за интимни любовни връзки и насърчава интелектуалните разисквания върху любовното чувство. От друга страна, възпрепятствувайки нежното общуване, свързващо влюбените, той тласка понякога горещите темпераменти към крайни решения. Провинциалният живот е построен върху такова дребнаво дебнене, върху такава прозрачност на частния живот, той допуща толкова малко интимност, която утешава, без да оскърбява добродетелта; чистите отношения са тъй неоснователно охулени, че много жени биват заклеймени въпреки невинността си. Тогава някои от тях дори съжаляват, че не са вкусили всички наслади на прегрешението, а са изпили всичките му горчилки. Обществото, което критикува и осъжда, без да разследва сериозно привидните факти, с които завършват някои продължителни тайни борби, става по този начин съучастник в неприятните развръзки. Повечето хора обаче, възмутени от мнимите скандали, предизвикани от напразно оклеветени жени, никога не са се замисляли за причините, които са ги довели до крайни решения. Госпожа Дьо Баржьотон беше напът да изпадне в странното положение, в което изпадат много жени, пропаднали само защото са били несправедливо обвинявани.

В началото на страстта пречките плашат неопитните хора. Препятствията, издигнати пред двамата влюбени, напомнят много нишките, с които лилипутите завързват Гъливер: това бяха множество дреболии, които пречеха на всяко движение и осуетяваха и най-острите желания. Така например домът на госпожа Дьо Баржьотон трябваше винаги да бъде отворен за гости. Ако затвореше вратите си в часовете, когато идваше Люсиен, въпросът щеше да бъде предрешен. Това щеше да бъде равносилно на бягство с него. Тя го приемаше наистина в будоара си, с който той беше толкова свикнал, че се смяташе там за пълен господар. Вратите оставаха обаче най-добросъвестно отворени. Срещите им протичаха по възможно най-добродетелен начин. Господин Дьо Баржьотон се луташе из стаите като майски бръмбар и нито помисляше дори, че жена му иска да остане насаме с Люсиен. Ако той беше единствената пречка, Наис би могла да го отдалечи, да му намери някаква работа, но посетителите се нижеха един след друг, толкова по-многочислени, колкото повече растеше хорското любопитство. Провинциалистите по природа са досадни, те обичат да спъват зараждащите се любовни връзки. Прислужниците влизаха и излизаха, без да са ги извикали и без да предупредят за влизането си, по силата на стария навик, който господарката им търпеше, защото по-рано нямаше какво да крие. Ако изменеше вътрешния ред в дома си, нямаше ли да признае любовта си и да премахне последните съмнения в Ангулем? Госпожа Дьо Баржьотон не можеше да се покаже навън, без градът да знае къде отива. Едно излизане на разходка извън града сама с Люсиен би било решителна стъпка. По-безопасно беше да се затвори с него в собствения си дом. Ако Люсиен останеше при нея след полунощ, без други гости, на следващия ден всички щяха да клюкарствуват. Ето как в къщата си или навън госпожа Дьо Баржьотон живееше винаги под хорските погледи. Тези подробности характеризират провинцията. Прегрешенията там са или публично признати, или невъзможни.

Като всички жени, увлечени от чувствата си, но неопитни, Луиз се натъкваше постепенно на различните трудности на своето положение и се плашеше от тях. Опасенията й се отразяваха върху любовните спорове, които поглъщат най-хубавите часове, когато влюбените останат насаме. Госпожа Дьо Баржьотон нямаше имение, където би могла да заведе милия си поет, както правят някои жени, които под умело измислени предлози избягват далеч от града. Уморена да живее под погледите на всички, крайно раздразнена от тази тирания, чийто гнет й тежеше особено много, защото удоволствието й не беше пълно, тя си мислеше за Ескарбас и възнамеряваше да посети стария си баща, защото тия жалки пречки много я потискаха.

Шатле не допускаше, че Луиз е толкова невинна. Той дебнеше часовете, в които Люсиен отиваше у нея, и пристигаше малко след това, винаги придружен от господин Дьо Шандур, най-недискретния човек от котерията, като го пускаше да влезе пръв. Все се надяваше, че ще ги изненада, след като толкова упорито търсеше удобен случай. Ролята и успехът му бяха доста трудни, защото се налагаше да остане в сянка и само да ръководи актьорите на разиграваната от него драма. Ето защо, за да приспи подозренията на Люсиен, когото ласкаеше, и на госпожа Дьо Баржьотон, която не беше лишена от проницателност, той се беше сближил привидно със завистливата Амели. За да шпионира по-успешно Луиз и Люсиен, от няколко дни беше завързал спор с Дьо Шандур за отношенията между двамата влюбени. Дю Шатле поддържаше, че госпожа Дьо Баржьотон се подиграва с Люсиен, че е премного горда и от премного високо потекло, за да се принизи до прост аптекарски син. Тази роля на неверник подхождаше на предначертания му план, защото той много искаше да мине за защитник на госпожа Дьо Баржьотон. Станислас пък твърдеше, че Люсиен не е нещастен любовник. Амели раздухваше спора, защото гореше от желание да узнае истината. Всеки представяше своите доводи. Както често се случва в малките градове, домашни приятели на Шандур пристигаха понякога точно когато Дю Шатле и Станислас увлечено подкрепяха мнението си с отлични доводи. Естествено всеки от спорещите потърсваше поддръжници и запитваше седналия до него: „А вие какво мислите?“ Така че този спор постоянно поставяше госпожа Дьо Баржьотон и Люсиен на дневен ред.

Най-сетне Дю Шатле подхвърли един ден, че колкото и пъти той и господин Дьо Шандур да са отивали у госпожа Дьо Баржьотон и да са заварвали Люсиен у нея, не са забелязвали никакви признаци за подозрителна близост: вратата на будоара била отворена, прислугата влизала и излизала, нищо тайнствено не издавало сладките прегрешения на любовта. Станислас, който не беше от най-умните, се зарече да влезе следващия път на пръсти и коварната Амели го насърчи.

Този ден Люсиен беше в такова настроение, в каквото младите хора си скубят косите и се заклеват, че ще турят край на въздишките и копнежите. Поетът, който доскоро така боязливо сядаше в свещения будоар на ангулемската кралица, се беше вече преобразил във взискателен любовник. За шест месеца той се беше почувствувал равен с Луиз, а сега вече искаше да стане неин повелител. Той тръгна от къщи с твърдото решение да бъде крайно неразумен, да постави на карта живота си, да използува всички средства на пламенното си красноречие, да каже, че е загубил ума си и че не е в състояние да събере мислите си, нито да напише един ред. Има жени, които се отвращават от предварително взетите решения и това им прави чест. Те предпочитат да отстъпят пред спонтанното увлечение, отколкото пред условията. Общо взето, никой не обича насилствено наложени удоволствия. Госпожа Дьо Баржьотон съзря по челото на Люсиен, в очите му, по лицето и държането му вълнение, издаващо твърдо решение. Тя реши да го отклони отчасти от желание да му противоречи, но също и поради своята възвишена представа за любовта. Като всяка възторжена жена, тя преувеличаваше собствената си стойност. Госпожа Дьо Баржьотон се смяташе за върховно същество — Беатриче или Лаура. Както в Средните векове, тя заставаше под балдахина на литературните състезания и Люсиен трябваше да я заслужи след редица победи. Той трябваше да затъмни славата на „възвишеното дете“ на Ламартин, Уолтър Скот, Байрон. Знатната дама виждаше в любовта си великодушното начало: желанията, които будеше у Люсиен, трябваше да бъдат за него подтик към слава. Това женско донкихотство осветява любовта. То я възвеличава и я издига на пиедестал. Решена да играе ролята на Дулсинея в живота на Люсиен поне седем-осем години, госпожа Дьо Баржьотон искаше, както много жени в провинцията, да бъде спечелена с предана служба и продължителна вярност, които биха й позволили да прецени своя приятел.

Когато Люсиен започна борбата, показвайки явно, че е сърдит — държане, което натъжава влюбените жени и разсмива свободните духом, — Луиз остана изпълнена с достойнство и произнесе дълга реч, изпъстрена с високопарни изрази.

— Така ли сдържате обещанията си, Люсиен? — каза тя в заключение. — Не влагайте в сладкото настояще повод за угризения, които ще отровят по-късно живота ни. Не опорочавайте бъдещето и — добавям с гордост — не опорочавайте настоящето. Не чувствувате ли, че цялото ми сърце е ваше? Какво още искате? Ще оставите ли плътта да влияе на чувствата ви, когато знаете, че най-ценното предимство на обичаната жена е да й наложи мълчание? За каква ме смятате? Не съм ли вече вашата Беатриче? Ако съм за вас само жена, тогава съм по-малко от жена.

— Така бихте говорили на мъж, когото не обичате! — извика гневно Люсиен.

— Ако не чувствувате истинската любов в душата ми, вие никога не ще бъдете достоен за мен.

— Съмнявате се в любовта ми само за да не бъдете принудена да проявите вашата — каза Люсиен и се хвърли разплакан в краката й.

Клетият момък наистина плачеше, разбрал, че дълго още ще чака пред вратите на рая. Сълзи на поет, унизен в могъществото си, сълзи на дете, отчаяно, че не му дават желаната играчка.

— Никога не сте ме обичали — провикна се той.

— Сам не вярвате на думите си — отговори тя, поласкана от силата на чувствата му.

— Докажете, че сте моя! — каза Люсиен, съвсем обезумял.

В този миг Станислас влезе незабелязано и видя Люсиен, едва ли не проснат на земята, облян в сълзи, с глава, опряна на коленете на Луиз. Доволен от доста подозрителната гледка, Станислас бързо отстъпи към Шатле, който стоеше пред вратата на салона. Госпожа Дьо Баржьотон се спусна пъргаво, но не можа да достигне двамата шпиони, които си отидоха бързо като нежелани гости.

— Кой беше тук? — запита тя прислужниците.

— Господата Дьо Шандур и Дю Шатле — отговори старият й лакей Жантий.

Луиз се прибра в будоара бледа и трепереща.

— Ако са ви видели в това положение, аз съм загубена — каза тя на Люсиен.

— Толкова по-добре! — извика поетът.

Тя се усмихна пред този егоистичен възклик, изпълнен с любов. В провинцията подобно приключение се усложнява от начина, по който се предава. Само след един час всеки знаеше, че Люсиен е бил заварен на колене пред Наис. Господин Дьо Шандур, горд поради важността, която му придаваше случката, разгласи събитието първо в клуба, а после от къща в къща. Дю Шатле побърза да каже навсякъде, че той не е видял нищо. Но именно с въздържаността си по този въпрос той подбуждаше Станислас да говори и да прибавя нови подробности. И Станислас, въобразявайки си, че е духовит, измисляше всеки път по някоя притурка. Същата вечер цялото висше общество нахлу у Амели. Най-невероятни версии се носеха из аристократичния Ангулем. Всеки разказвач следваше примера на Станислас. Жени и мъже с нетърпение очакваха да научат истината. Между жените най-високо се възмущаваха Амели, Фифин, Зефирин, Лолот, всяка от тях провинена, коя по-малко, коя повече в незаконно щастие. Жестоката тема се подемаше в безброй вариации.

— Ах, казваше едната — горката Наис! Какво да ви кажа, лично аз не вярвам, тя е водила досега безукорен живот, при това е много горда, за да си позволи да бъде за господин Шардон нещо друго освен покровителка. Но ако този слух е верен, съжалявам я от все сърце.

— Тя е за оплакване, още повече че става много смешна. Та нали би могла да бъде майка на господин Люлю, както го нарече Жак. Това поетче няма повече от двадесет и две години, а Наис, между нас казано, е най-малко на четиридесет.

— Аз мисля — поддържаше Шатле, — че самото положение, в което заварихме господин Дьо Рюбампре, доказва невинността на Наис. Мъжът не пада на колене, за да измоли отново нещо, което е получил вече.

— Зависи! — забеляза Франсис закачливо и си навлече неодобрителния поглед на Зефирин.

— Но разкажете ни какво всъщност е станало? — попитаха гостите, събрани на тайно съвещание в един ъгъл на салона.

Станислас беше съчинил най-сетне една историйка, пълна с непристойни намеци и съпроводена с жестове и мимики, които още повече опорочаваха случилото се.

— Невероятно! — повтаряха някои.

— Посред бял ден! — възкликна една дама.

— Никога не бих се усъмнила в Наис!

— Какво ще стане с нея?

Последваха безкрайни обсъждания, предположения. Дю Шатле защищаваше госпожа Дьо Баржьотон, но толкова несръчно, че всъщност само подклаждаше огъня на клюките. Лили, натъжена от грехопадението на ангела на ангулемския Олимп, изтича разплакана да занесе новината на епископа. Когато мълвата заля целия град, щастливият Шатле отиде у госпожа Дьо Баржьотон, където завари, уви, само една маса играчи на вист. Той дипломатично помоли Наис да му разреши да поговорят насаме в будоара й. Двамата седнаха на малкото канапе.

— Навярно знаете — каза й тихо Шатле — с какво се занимава целият Ангулем!…

— Не — отговори тя.

— Тогава — продължи той, — като ваш добър приятел, не мога да ви оставя в неведение. Трябва да ви дам възможност да спрете клеветите, пуснати навярно от Амели, която има наглостта да се смята за ваша съперница. Дойдох сутринта да ви посетя с онази маймуна Станислас и сега той твърди, че когато стигнал там — Шатле посочи вратата на будоара, — уж ви видял с господин Дьо Рюбампре в положение, което не му позволило да влезе. В момента той се спусна към мене съвсем смутен и ме повлече със себе си, без да ми даде време да се опомня. Едва на Болийо ми каза защо се е оттеглил така бързо. Ако знаех по-рано, не бих мръднал от дома ви, докато не изясня въпроса във ваша полза. Но при това положение дори да се върнех у вас, с нищо не бих помогнал вече, след като веднъж бях излязъл вече. Независимо дали Станислас наистина е видял нещо, или не, той трябва да бъде опроверган. Мила Наис, не позволявайте на един глупак да излага живота, честта, бъдещето ви. Накарайте го незабавно да млъкне. Вие знаете какво е моето положение тук. Макар и да завися от мнозина, аз съм ви напълно предан. Животът ми е ваш, разполагайте с него, при все че отблъснахте чувствата ми, сърцето ми винаги ще ви принадлежи и при всеки случай ще ви докажа колко ви обичам. Да, ще бдя над вас като верен слуга, без надежда за награда, единствено заради удоволствието да ви служа, дори без ваше знание. Тази сутрин казах навсякъде, че съм бил до вратата на салона и нищо не съм видял. Ако ви попитат кой ви е осведомил, послужете си с моето име. За мене ще бъде чест да бъда ваш защитник пред обществото, но, между нас казано, господин Дьо Баржьотон единствен може да поиска удовлетворение от Станислас… Дори малкият Рюбампре да е направил някоя лудория, честта на една жена не може да зависи от първия безумец, който се хвърля в нозете й. Това е всичко, което исках да ви кажа.

Наис благодари на Шатле, като кимна леко с глава и се замисли дълбоко. Тя беше уморена, едва ли не отвратена от живота в провинцията. Още при първата дума на Шатле закопня за Париж. Мълчанието на госпожа Дьо Баржьотон накара ловкия й обожател да се почувствува неудобно.

— Повтарям, разполагайте с мене.

— Благодаря — отговори тя.

— Какво смятате да предприемете?

— Ще видя.

Настъпи продължително мълчание.

— Толкова ли много обичате малкия Рюбампре?

Тя само се усмихна високомерно и скръсти ръце загледана в завесите на будоара си. Дю Шатле си отиде, без да разгадае това гордо женско сърце. Когато Люсиен и четиримата важни старци, които бяха дошли да играят карти, без да се вълнуват от клюките, си отидоха, госпожа Дьо Баржьотон задържа мъжа си, който се готвеше да й пожелае „лека нощ“.

— Елате с мене, драги мой, трябва да ви кажа нещо — каза му тя тържествено.

Господин Дьо Баржьотон влезе с жена си в будоара.

— Господине — каза му тя, — може би сгреших, че вложих в покровителствените си грижи към господин Дьо Рюбампре топлота, която се изтълкува зле от глупците в това градче, а и от самия него. Тази сутрин Люсиен падна на колене пред мене, ей тук, и ми се обясни в любов. Станислас влезе в момента, когато го карах да се изправи. Потъпквайки задължението, което вежливостта налага на всеки възпитан мъж към една жена, при каквито и да са обстоятелства, той е разгласил, че ме бил заварил уж в съмнително положение с това момче, което получи от мен заслуженото. Ако този безразсъден хлапак узнае клюките, предизвикани от неговата безумна постъпка, уверена съм, че ще предизвика Станислас и ще го принуди да се бие с него. Подобна постъпка ще бъде публично признание на любовта му. Излишно е да ви казвам, че жена ви е чиста, но ще се съгласите с мене, че ако господин Дьо Рюбампре излезе да ме защити, това ще опозори и вас, и мене. Идете веднага у Станислас и му поискайте обяснете за оскърбителните му думи. Помнете, че трябва да се съгласите на помирение само ако той оттегли думите си пред многобройни и високопоставени свидетели. Ако направите това, вие ще спечелите уважението на всички в Ангулем, ще се проявите като умен и галантен мъж и ще заслужите моята искрена почит. Ей сега ще пратя Жантий на кон в Ескарбас, баща ми ще ви бъде секундант. Въпреки напредналата му възраст, сигурна съм, че е годен да се справи с тази кукла, която петни името на една потомка от рода Негрьопьолис. Вие имате право да изберете оръжието, сражавайте се с пистолети, стреляте отлично.

— Отивам — каза господин Дьо Баржьотон, като взе бастуна и шапката си.

— Много добре, драги приятелю — каза жена му трогната, — такива мъже обичам. Вие сте истински благородник.

Тя му подаде челото си и старецът я целуна, горд и щастлив. Наис, която хранеше едва ли не майчинско чувство към това голямо дете, не можа да сдържи сълзите си, когато го чу да затваря външната врата след себе си…

„Колко ме обича! — каза си тя. — Горкият, той толкова държи на живота си, а с готовност би го пожертвувал за мене.“

Господин Дьо Баржьотон много малко се тревожеше от мисълта, че на другия ден ще застане срещу противник, насочил към него хладното дуло на пистолета си. Той се безпокоеше само от едно и цял трепереше, докато отиваше в дома на Дьо Шандур.

„Какво трябва да кажа? — мислеше си той. — Наис трябваше да ми даде по-точни указания.“

И си блъскаше главата, за да измисли няколко думи, които да не прозвучат съвсем смешно.

Но хората, които живеят, както живееше господин Дьо Баржьотон в мълчание, наложено им от умствената им посредственост и от ограничените им интереси, придобиват при решителни обстоятелства в живота подходяща тържественост. Понеже говорят малко, те казват малко глупости. Освен това дългото умуване какво да кажат и крайното недоверие в собствените им възможности ги заставя добре да обмислят думите си. Ето защо те се изразяват прекрасно и с тях става чудото, което се е случило на магарицата на Валаам, която внезапно проговорила. Господин Дьо Баржьотон се държа наистина много достойно. Той оправда мнението на ония, които го считаха за философ от школата на Питагор. Влезе у Станислас в единадесет часа вечерта и завари много гости. Поздрави безмълвно Амели и отправи всекиму глуповатата си усмивка, която при дадените обстоятелства изглеждаше доста иронична. Настъпи пълна тишина, както всичко затихва пред буря. Шатле, който междувременно се беше върнал там, хвърли последователно многозначителен поглед към господин Дьо Баржьотон и Станислас, към когото оскърбеният съпруг учтиво пристъпи.

Шатле тутакси разбра смисъла на това посещение, направено в час, когато този старец обикновено беше в леглото си. Наис явно бе размърдала немощната му десница. Тъй като положението му в дома на Амели му даваше право да се бърка в домашните й работи, Дю Шатле стана, дръпна господин Баржьотон настрана и запита:

— Искате да говорите със Станислас?

— Да — отговори безобидният съпруг, зарадван, че намира посредник, който може би щеше да говори вместо него.

— Идете тогава в спалнята на Амели — каза му данъчният началник, зарадван от този двубой, след който госпожа Дьо Баржьотон можеше да овдовее, без да има право да се ожени за Люсиен — причината за дуела.

— Станислас — каза Дю Шатле на господин Дьо Шандур, — Баржьотон навярно идва да ви иска обяснение за приказките ви по адрес на Наис. Елате в стаята на жена си и се постарайте и двамата да се държите като благородници. Не правете скандал, бъдете вежливи един към друг и запазете британско хладнокръвие.

След малко Станислас и Шатле отидоха при Баржьотон.

— Господине — заяви оскърбеният съпруг, — вие твърдите, че сте заварили госпожа Дьо Баржьотон в интимно положение с господин Дьо Рюбампре.

— С господин Шардон — поправи го иронично Станислас, който нямаше високо мнение за Баржьотон.

— Нека бъде Шардон — продължи съпругът. — Ако не си вземете обратно думите пред гостите, които са тук тази вечер, моля да си посочите секундант. Моят тъст, господин Дьо Негрьопьолис, ще дойде да ви вземе в четири часа сутринта. Нека уговорим всички подробности, защото въпросът може да се разреши само по този начин. Избирам пистолети, оскърбеният съм аз.

Господин Дьо Баржьотон беше съчинил по пътя тази реч, най-дългата в целия му живот. Той я произнесе невъзмутимо и естествено. Станислас побледня и си каза: „Всъщност какво видях?“

Между позорното опровержение на собствените си думи пред целия град, в присъствие на мълчаливия старец, който не разбираше от шега, и страха, непоносимия страх, който стискаше гърлото му с парещи пръсти, той избра по-отдалечената опасност.

— Добре, ще се видим утре — отвърна той на господин Дьо Баржьотон, надявайки се, че работата все някак ще се уреди.

Тримата мъже се върнаха в салона и всички погледи се устремиха изпитателно към тях: Дю Шатле се усмихваше, Дьо Баржьотон се чувствуваше напълно като у дома си, но Станислас изглеждаше доста посърнал. По вида му някои дами отгатнаха предмета на съвещанието им. Думите: „Ще се бият!“ се разнесоха от ухо на ухо. Половината от присъствуващите помислиха, че Станислас е виновен: държането и бледността му издаваха, че е излъгал. Другата половина се възхитиха от поведението на Баржьотон. Дю Шатле си придаде важен и тайнствен вид. Като постоя няколко минути, изучавайки лицата, господин Дьо Баржьотон се оттегли.

— Имате ли пистолети? — пошепна Шатле на ухото на Станислас, който изтръпна от глава до пети.

Амели разбра и припадна, жените я отведоха в спалнята й. Настана ужасна бъркотия, всички говореха едновременно. Мъжете останаха в салона и единодушно одобриха поведението на господин Дьо Баржьотон.

— Кой би могъл да повярва, че старецът ще се държи така достойно? — каза господин Дьо Сенто.

— Защо не — подхвърли безжалостно Жак. — Той е бил на младини превъзходен стрелец. Баща ми често ми е разказвал за неговите подвизи.

— Ами! И на двадесет крачки един от друг няма да се улучат, ако стрелят с кавалерийски пистолети — каза Франсис на Шатле.

Когато гостите се разотидоха, Шатле успокои Станислас и жена му, обясни им, че всичко ще свърши благополучно, защото в дуел между шестдесетгодишен старец и тридесет и шест годишен мъж шансовете са на страната на по-младия.

На другия ден заранта, тъкмо когато Люсиен закусваше с Давид, който току-що се беше върнал от Марсак без баща си, госпожа Шардон влезе при тях изплашена.

— Ах, Люсиен, знаеш ли какво се говори дори на пазара? Господин Дьо Баржьотон насмалко не убил господин Дьо Шандур в пет часа тази сутрин в ливадите на Тюлоа. Господин Шандур бил казал вчера, че те заварил с госпожа Дьо Баржьотон в интимно положение.

— Това е лъжа! Госпожа Дьо Баржьотон е невинна! — извика Люсиен.

— Един селянин разказваше за дуела, видял всичко от каруцата си. Господин Дьо Негрьопьолис пристигнал още в три часа сутринта. Той казал на господин Дьо Шандур, че ако се случи нещастие със зет му, лично той щял да му отмъсти. Някакъв кавалерийски офицер дал пистолетите си и господин Дьо Негрьопьолис ги опитал няколко пъти. Господин Дю Шатле се противопоставил, но офицерът, поканен да бъде арбитър, казал, че при сериозен дуел трябва да се опитат пистолетите, за да се види дали са в изправност. Секундантите поставили противниците на двадесет и пет крачки един от друг. Господин Дьо Баржьотон, спокоен, като че ли е излязъл на разходка, дал първия изстрел и улучил във врата господин Дьо Шандур. Той паднал, без да стреля. Хирургът на болницата казал преди малко, че господин Дьо Шандур щял да остане с изкривен врат за цял живот. Дойдох да ти съобщя за развръзката на дуела, за да не отидеш у госпожа Дьо Баржьотон или да се покажеш в Ангулем, защото някои приятели на господин Дьо Шандур биха могли да те предизвикат.

В същия миг влезе Жантий, лакеят на Дьо Баржьотон, въведем от печатарския чирак, и предаде на Люсиен следното писмо от Луиз:

„Навярно сте научили, драги приятелю, резултата от дуела между Шандур и моя съпруг. Днес не приемаме никого. Бъдете благоразумен, не излизайте из града, искам това от вас в името на чувствата ви към мене. Не сте ли на мнение, че най-добре бихте прекарали този тъжен ден при вашата Беатриче? Това събитие напълно преобразява нейния живот и тя има да ви казва хиляди неща.“

— За щастие — забеляза Давид — вдругиден е нашата сватба. Това ще бъде повод да не ходиш толкова често у госпожа Дьо Баржьотон.

— Драги Давид — отговори Люсиен, — тя ме кани да отида при нея още днес. Не мога да й откажа, тя знае по-добре от нас какво поведение трябва да държа при сегашните обстоятелства.

— Готово ли е всичко тук? — заинтересува се госпожа Шардон.

— Елате да видите! — извика Давид, щастлив, че може да покаже преобразованията в апартамента на първия етаж, където всичко беше чисто и ново.

В жилището се чувствуваше нежната атмосфера на младото домакинство, където портокаловите цветчета и воалът на младоженката още красят ежедневния живот, където всеки предмет отразява пролетните лъчи на любовта, където всичко е бяло, чисто, разцъфнало.

— Ев ще живее тук като принцеса — каза майката, — но вие сте похарчили много пари. Извършили сте просто лудории.

Давид се усмихна и не отговори нищо, защото госпожа Шардон неволно бе сложила пръст в скритата рана, която жестоко терзаеше влюбения младеж: разходите толкова много бяха надхвърлили предвижданията му, че сега му беше невъзможно да строи над навеса. Тъща му дълго още нямаше да има жилището, което мечтаеше да й даде. Великодушните хора много се измъчват, когато не могат да удържат подобни обещания, които са един вид невинно тщеславие на предаността. Давид грижливо криеше притесненото си положение, за да не би Люсиен да изпита угризение за направените за него жертви.

— Ев и приятелките й се постараха много — разправяше госпожа Шардон. — Чеизът, чаршафите, покривките, всичко е готово. Тези девойки толкова я обичат, че ушиха за дюшеците й бели калъфи с розови бордюри. Чудни са. Ако някой ги види, ще му се прииска да се жени.

Майката и дъщерята бяха похарчили всичките си спестени пари, за да набавят за дома на Давид всевъзможни дребни предмети, за каквито младите мъже никога не се сещат. Като знаеха колко разкошно той обзавежда цялата къща — поръчал беше порцеланов сервиз в Лимож, — те се постараха донесените от тях неща да съответствуват на купените от Давид. Поради това съревнование на любовта и щедростта младите съпрузи щяха да изпаднат в затруднение още в първите дни сред всичките признаци на буржоазно благосъстояние, което можеше да мине за разкош в назадничаво градче като Ангулем. Когато майка му и Давид минаха в спалнята, тапицирана в бяло и синьо и мебелирана с вкус, Люсиен се измъкна незабелязано и отиде у госпожа Дьо Баржьотон. Наис обядваше с мъжа си; огладнял от утринната разходка, той ядеше с апетит, без да го е грижа за случилото се. Там беше и старият благородник земевладелец Дьо Негрьопьолис, внушителна личност, потомък на стара френска аристокрация. Когато Жантий съобщи, че идва господин Дьо Рюбампре, беловласият старец втренчи в него изпитателен поглед на баща, любопитен да види и прецени мъжа, избран от дъщеря му. Забележителната красота на Люсиен тъй силно му подействува, че той неволно издаде одобрението си, но същевременно реши, че това е само краткотрайно увлечение, прищявка, а не дълбоко чувство. Обедът свърши, Луиз стана, остави баща си и господин Дьо Баржьотон и кимна на Люсиен да я последва.

— Мили приятелю — каза тя и гласът й прозвуча едновременно тъжно и радостно, — заминавам за Париж, а баща ми ще вземе Баржьотон в Ескарбас, където той ще остане, докато мен ме няма. Госпожа Д’Еспар, по баща Бламон-Шоври, наша роднина по линия на първородния клон на семейство Негрьопьолис, е сега много влиятелна, не само лично тя, но и чрез своите роднини. Ако благоволи да си спомни родството ни, смятам да се сближа много с нея: тя може да издействува чрез връзките си някоя служба за Баржьотон. Ще ходатайствува пред двореца да го одобрят за депутат на Шарант. Това би улеснило избирането му тук. А ако той стане депутат, ще ми бъде по-лесно да издействувам и други неща в Париж. Ти, мило мое момче, си причината да променя съществуването си. Днешният дуел ме принуждава да затворя дома си за известно време, защото непременно ще се намерят хора, които ще вземат страната на Шандур против нас. При положението, което имаме, и в малък град като нашия, едно отсъствие винаги се налага в подобен случай, докато страстите поутихнат. Или ще успея и никога вече няма да се върна в Ангулем, или, ако не успея, ще остана в Париж, докато подредя работите си така, че да мога да прекарвам летния сезон в Ескарбас, а зимния — в Париж. Това е единственото възможно съществуване за една издигната жена и аз трябваше отдавна да започна такъв живот. Един ден ще стигне за приготовленията ми. Тръгвам утре вечер и вие ще ме придружите, нали? Ще заминете преди мен. На пътя между Манл и Рюфек ще ви взема в колата си и скоро ще пристигнем в Париж. Само там, мили мой, възвишените умове могат да процъфтяват. Човек се чувствува добре само между равни, навсякъде другаде страда. Париж, столица на интелектуалния свят, е арената на вашите успехи! Прекосете бързо разстоянието, което ви дели от него! Не оставяйте идеите си да мухлясат в провинцията, установете бързо контакт с великите хора, които ще представляват историята в деветнадесетия век. Доближете се до двореца и властта. Отличията и признанието няма сами да дойдат при дарованието, което вехне в някой малък град. Кажете ми една прекрасна творба, написана в провинцията! Спомнете си как възвишеният беден Жан-Жак се е стремил неудържимо към интелектуалното слънце, което създава и разпалва духовете чрез сблъсъка на съперничествата. Не трябва ли да побързате да заемете мястото си сред плеядата на нашата епоха! Вие не можете да си представите колко е полезно за един млад и даровит човек да блесне във висшето общество! Ще ви издействувам покана в дома на госпожа Д’Еспар. В нейните салони не се прониква лесно, там отиват само високопоставени личности, министри, посланици, знаменити оратори от Камарата, най-влиятелните перове, най-прочутите и най-богатите хора. Когато един млад човек е красив и богато надарен, трябва да е съвсем несръчен, за да остане в сянка. Гениалните хора не са дребнави, те няма да ви откажат своята подкрепа. А когато заемете високо обществено положение, творбите ви ще добият много по-голяма стойност. Най-важната задача за хората на изкуството е да се наложат на общественото внимание. Там за вас ще се разкрият хиляди благоприятни случаи за забогатяване, за синекурна длъжност или издръжка от кралския двор. Бурбоните така охотно покровителствуват литературата и изкуствата! Затова бъдете едновременно поет на религията и монархията. Това е не само правилно, но и изгодно. Кой дава службите, наградите, кой обогатява писателите? Опозицията или либералите? Изберете добрия път и елате там, където отиват всички гении. Поверих ви тайната си, пазете гробно мълчание и се пригответе за път. Как, нима се колебаете? — добави тя, учудена от мълчанието на любимия си.

Зърнал за миг Париж благодарение на нейните съблазнителни думи, Люсиен стоеше зашеметен. Струваше му се, че досега е използувал само едната половина на мозъка си. Духовният му кръгозор се разшири внезапно, като че ли другата му половина започна да функционира едва сега. Видя се в Ангулем, подобен на жаба под камък, в дъното на блато. Париж и неговият блясък, Париж, който се явява като същинско Елдорадо във въображението на провинциалистите, се възправи пред него в златна одежда с царствена корона, обсипана със скъпоценности, разтворил обятия за таланта му. Най-знаменити хора щяха да го прегърнат братски. Там всичко се усмихваше на гения. Там нямаше нито дребни завистливи благородници, които пускат остроти, за да унижат писателя, нито тъпо равнодушие към поезията. Там избликват поетичните творби, там те биват възнаградени и признати. Щом прочетат първите страници на „Стрелецът на Шарл IX“, издателите ще отворят касите си и ще му кажат: „Колко искате?“ Той си даваше сметка освен това, че след подобно пътуване, през време на което по силата на обстоятелствата ще бъдат мъж и жена, госпожа Дьо Баржьотон ще бъде напълно негова и ще живеят заедно. На думите: „Как, нима се колебаете?“, той отговори със сълзи. Прегърна пламенно Луиз и обсипа шията й с целувки. Но тутакси се сепна, сетил се внезапно за нещо, и възкликна:

— Боже мой, сестра ми се жени вдругиден!

Този вик беше последната въздишка на благородното чисто дете. Страшен удар с брадва щеше да разсече силните връзки, които привързват младежкото сърце към семейството, към първия приятел, към всички първични чувства.

— Е, добре — извика надменната Негрьопьолис. — Какво общо има сватбата на сестра ви с нашата любов? Толкова ли много държите да играете първата роля в тази сватба между еснаф и работничка, че не можете да пожертвувате за мен възвишените й радости? Голяма жертва наистина! — добави тя презрително. — А аз тази сутрин пратих мъжа си да се бие заради вас! Добре, господине, идете си! Излъгах се във вас. — И се отпусна отмаляла на канапето.

Люсиен се хвърли към нея и й поиска прошка, проклинайки семейството си, Давид и сестра си.

— Толкова вярвах във вас! — каза тя. — Господин Дьо Кант-Кроа имаше също майка и я обожаваше, но за да получи писмо, в което му писах: „Доволна съм от вас“, загина в огъня на боя. А вие, когато става дума да пътувате с мене, не се решавате да се откажете от едно сватбено пиршество.

Люсиен беше готов да се убие и отчаянието му беше така искрено и дълбоко, че Луиз му прости, но му даде да почувствува, че ще трябва да изкупи това прегрешение.

— Идете си сега! — каза му тя най-после. — Пазете пълна тайна и бъдете утре към полунощ на стотина крачки от Манл по пътя за Париж.

Земята се стори малка на Люсиен. Той се върна при Давид, преследван от надеждите си, както Орест от фуриите. Съзираше безброй трудности, които до една се свеждаха към страшната мисъл: „Ами пари?“ Проницателността на Давид толкова го ужасяваше, че той се затвори в хубавия си кабинет, за да се съвземе от сътресението, предизвикано от новото положение. Трябваше да напусне този скъпо обзаведен апартамент, всичките жертви щяха да останат напразни. Люсиен си помисли, че майка му би могла да живее тук и по този начин Давид нямаше да харчи пари за скъпата надстройка в дъното на двора. Заминаването му щеше да улесни семейството: той намери хиляди оправдания за бягството си, защото желанието е най-йезуитското чувство. Поетът изтича в Умо при сестра си, за да й съобщи за съдбоносната промяна в съществуването си и да се посъветва с нея. Когато мина пред аптеката на Постел, реши, че в краен случай може да поиска назаем от заместника на баща си сумата, необходима за едногодишен престой в Париж. „Ако живея заедно с Луиз, едно екю на ден ще бъде за мене цяло богатство, а това прави само хиляда франка за година. А освен това след шест месеца ще бъда богат.“

Ев и майка й изслушаха изповедта на Люсиен и обещаха да запазят тайната. И двете се разплакаха, когато честолюбивият младеж им разкри плановете си. Той поиска да узнае какво ги огорчава и те му признаха, че всичко, каквото са имали, е било погълнато от чеиза и бельото на Ев и от хилядите дребни покупки, за които Давид не беше помислил. Те впрочем бяха много доволни, защото печатарят признаваше на Ев десет хиляди франка зестра. Люсиен им довери намерението си да сключи заем и госпожа Шардон се нагърби да поиска от Постел хиляда франка за една година.

— Но, Люсиен — промълви Ев със свито сърце, — ти, значи, няма да бъдеш тук за моята сватба? О, върни се, ще почакаме още няколко дена! Придружи я сега, а тя ще те пусне да се върнеш след две седмици. Ние те отгледахме за нея, редно е да ни позволи да ти се радваме поне осем дена. Ако тебе те няма, бракът ни няма да бъде щастлив… Ще ти стигнат ли хиляда франка? — прекъсна се тя внезапно. — Фракът ти стои отлично, но имаш само един. Само две фини ризи, другите шест са от грубо платно. Само три батистени връзки, другите три са обикновени, памучни. И кърпичките ти съвсем не са хубави. Ще намериш ли в Париж сестра да пере бельото ти същия ден, когато ти потрябва? Ти имаш нужда от много неща. Притежаваш само един светъл панталон, миналогодишният ти е отеснял. Ще трябва, значи, да си ушиеш дрехи в Париж, а парижките цени не са като ангулемските. Имаш само две бели прилични жилетки, другите съм ги кърпила. Съветвам те да вземеш две хиляди франка.

В това време влезе Давид. Той чу последните две думи и се вгледа мълчаливо в брата и сестрата.

— Не крийте нищо от мене — замоли ги той.

— Той заминава с нея! — извика Ев.

— Постел — каза госпожа Шардон, която влезе, без да забележи Давид — е съгласен да ти даде хиляда франка назаем, но само за шест месеца и иска зет ти да ти стане поръчител, защото казва, че ти не представляваш за него никаква гаранция.

В този миг майката се обърна, видя зет си и четиримата потънаха в дълбоко мълчание. Семейство Шардон съзнаваше колко е злоупотребило с добросърдечието на Давид. Всички се чувствуваха засрамени. Очите на печатаря се просълзиха.

— Значи, няма да присъствуваш на сватбата ни? — каза той. — Няма да останеш при нас? А аз разпилях всичко, каквото имах. Ах, Люсиен! Тъкмо взех за Ев тези малки булчински накити. Не знаех, че ще дойде ред да съжалявам, че съм ги купил.

Той избърса сълзите си, извади от джоба си няколко кожени кутийки и ги сложи на масата пред тъщата си.

— Защо все мислите за мене? — запита Ев с неземна усмивка, която опроверга упрека й.

— Мила мамо — рече печатарят, — кажете на Постел, че давам подписа си, защото виждам по лицето ти, Люсиен, че си решил твърдо да заминеш.

Люсиен наведе безволно и тъжно глава и като помълча, промълви:

— Не ме осъждайте, любими мои ангели.

Той хвана Ев и Давид, прегърна ги, притисна ги до себе си и добави:

— Почакайте резултатите и ще видите колко ви обичам. Давид, за какво би ни послужила духовната ни възвишеност, ако не можем да се издигнем над дребните условности, с които законите обвързват чувствата? Нима душата ми няма да е тук въпреки разстоянието? Нима няма да бъдем заедно в мислите си? Не съм ли длъжен да се подчиня на моята съдба? Нима издателите ще дойдат да търсят тук „Стрелецът на Шарл IX“ и „Маргаритки“? Не трябва ли рано или късно да сторя това, което правя днес? А мога ли да имам друг път по-благоприятни условия? Не е ли цяло щастие за мене да вляза още при първите си стъпки в салоните на маркиза Д’Еспар?

— Той има право — каза Ев. — Нали и вие казахте, че трябва час по-скоро да отиде в Париж?

Давид взе Ев за ръка, отведе я в малката стаичка, където тя спеше от седем години, и й каза на ухото:

— Мила моя, ти каза, че му трябват две хиляди франка, а Постел му дава само хиляда.

Ев отправи към годеника си отчаян поглед, в който се четеше цялата й мъка.

— Чуй ме, любима, ще започнем лошо живота си. Да, моите преобразования погълнаха всичко, което имах. Останал съм само с две хиляди франка, половината от тях са абсолютно необходими, за да поддържам печатницата. Ако дадем хиляда франка на брат ти, все едно че даваме хляба си и ще се изложим на големи неприятности. Ако бях сам, зная какво бих направил, но ние сме двама. Реши ти.

Крайно развълнувана, Ев се хвърли в обятията на любимия си и му прошепна, разплакана:

— Постъпѝ като че си сам, ще работя, за да спечеля отново тази сума.

Въпреки най-пламенната целувка, която бяха разменили досега годениците, Давид остави Ев дълбоко угрижена и се върна при Люсиен.

— Не тъжи, ще имаш двете хиляди франка.

— Идете при Постел — каза госпожа Шардон — и двамата ще трябва да подпишете полицата.

Когато двамата приятели се върнаха, те намериха Ев и майка й коленичили. Двете жени се молеха. Макар и да вярваха, че когато се завърне, Люсиен ще оправдае надеждите им, те чувствуваха какво губят сега при раздялата с него. Утрешното щастие щеше да бъде заплатено прескъпо с отсъствието на Люсиен, което щеше да разстрои живота им и да им причини безброй тревоги за неговата участ.

— Ако някога забравиш тази сцена — пошепна Давид на ухото на Люсиен, — ти ще бъдеш най-жалкият човек на света!

Печатарят сметна, че е необходимо да каже тези сурови думи: влиянието на госпожа Дьо Баржьотон го плашеше не по-малко от гибелната променчивост в характера на Люсиен, която еднакво добре можеше да го тласне както на добър, така и на лош път. Ев приготви набързо багажа му. Литературният Фернандо Кортес взе със себе си малко неща. Той облече най-новия си редингот, най-хубавата жилетка и едната от двете си тънки ризи. Цялото му бельо, знаменитият фрак, тоалетните принадлежности и ръкописите се събраха в толкова малък вързоп, че за да го скрият от очите на госпожа Дьо Баржьотон, Давид предложи да го изпрати по пощата на своя доставчик на хартия, като му пише да го предаде на Люсиен.

Въпреки предпазните мерки на госпожа Дьо Баржьотон да запази в тайна заминаването си, Дю Шатле се научи и пожела да разбере дали тя ще пътува сама или с Люсиен. Той изпрати лакея си в Рюфек, като му нареди да следи всички коли, които ще спрат там за сменяване на конете.

„Ако отвлече поета — каза си той, — тя е моя!“

Люсиен замина на другия ден призори заедно с Давид, който беше наел кабриолет и кон под предлог, че отива по работа при баща си. Проста лъжа, но доста вероятна при тези обстоятелства. Двамата приятели пристигнаха в Марсак и прекараха част от деня при стария печатар, а по здрач отпътуваха за Манл да чакат госпожа Дьо Баржьотон, която пристигна на зазоряване. Когато зърна старата полувековна каляска, която толкова пъти бе виждал под навеса, Люсиен изпита едно от най-силните вълнения в живота си. Той се хвърли в обятията на Давид.

— Дано да е за твое добро — промълви приятелят му, като се качи в раздрънкания кабриолет и се отдалечи с наболяло сърце, изпълнен с ужасни предчувствия за съдбата на Люсиен в Париж.