Оноре дьо Балзак
Изгубени илюзии (3)

Трета част
Неволите на изобретателя

На следващия ден Люсиен завери паспорта си, купи си бастун от брестово дърво и взе кукувицата^[44] от улица Анфер, която го отведе за десет су до Лонжюмо. Този пръв етап завърши с пренощуване в конюшнята на един чифлик, на две мили от Арпажон. Когато стигна в Орлеан, той беше вече смазан от умора. Един лодкар го закара за три франка до Тур. По целия път дотам похарчи само два франка за храна. Поетът извървя разстоянието от Тур до Поатие за пет дни. Когато излезе от Поатие, му бяха останали всичко на всичко сто су, но той със сетни сили продължи пътя си. Веднъж нощта го завари сред полето и той реши да пренощува на открито, но като се спусна в един дол, зърна карета, която се заизкачва по хребета. Без да го забележат нито кочияшът, нито пътниците, нито седналите на капрата лакеи, той се сгуши отзад, между два вързопа, настани се добре, за да не падне при друсането, и заспа. Сутринта слънчевите лъчи блеснаха в очите му, шум от гласове наоколо му го разбуди. Огледа се и разбра, че е пристигнал в Манл, същото градче, където преди година и половина беше чакал със сърце, преливащо от любов, надежди и радост, госпожа Дьо Баржьотон. Цял покрит с прах, обкръжен от кочияши и зяпльовци, които го обвиняваха в нещо, той скочи на земята и тъкмо се готвеше да им възрази, когато двама пътници слязоха от колата. Той загуби ума и дума: пред него стояха новият префект на Шарант, граф Сикст дю Шатле и неговата съпруга Луиз дьо Негрьопьолис.

— Ако знаехме само какъв спътник ни е пратила случайността! — възкликна графинята. — Заповядайте, качете се при нас в каретата, господине.

Люсиен се поклони хладно, хвърли им унизен и същевременно заплашителен поглед и сви по междуселския път край Манл с намерение да се отбие в някои чифлик, за да закуси с мляко и хляб, да си почине и да размисли на спокойствие за бъдещето. Оставаха му още три франка. Тресеше го, но авторът на „Маргаритки“ дълго тича, спусна се надолу по течението на реката, загледан в местността, която ставаше все по-живописна. Към пладне стигна до едно място, където реката се разширяваше, заобиколена от върби, и образуваше езерце. Спря се да се полюбува на китната свежа горичка и полското очарование го заплени. До воденица, построена на единия ръкав на реката, се виждаше между върховете на дърветата къща със сламен покрив, по който се виеха пълзящи растения. Хмел, жасмини и орлови нокти украсяваха простата фасада, а наоколо пъстрееха ярки цветя и буйна растителност. Върху каменната настилка на пътя, укрепен с груби подпори, за да не бъде отнесен, когато придойде реката, бяха проснати на слънце мрежи. Отвъд воденицата, между двата буйни водни потока, които се пенеха зад саваците, имаше бистро вирче с патици. Воденицата тракаше монотонно. Добродушна дебела домакиня седеше на груба пейка, плетеше и наглеждаше едно дете, което гонеше кокошките.

Люсиен пристъпи към жената и промълви:

— Стрино, капнал съм от умора, тресе ме, а съм останал само с три франка. Съгласна ли сте да остана у вас една седмица? Ще спя в плевнята ви и ще ям само хляб и мляко. През това време ще пиша на близките си, те ще ми пратят пари или ще дойдат да ме вземат.

— На драго сърце, стига мъжът ми да няма нищо против. Хей, мъжо!

Воденичарят излезе, погледна Люсиен, извади лулата от устата си и процеди:

— Три франка за цяла седмица? По-добре и без тях.

„Може би ще свърша като воденичарски чирак“ — каза си поетът, любувайки се на прелестния пейзаж, преди да легне в приготвеното от воденичарката легло, в което спа толкова дълго, че домакините се уплашиха.

— Куртоа, я иди виж жив ли е този момък, или не! Има вече четиринадесет часа, откакто си е легнал, аз не смея да отида — каза воденичарката на другия ден към обед.

Воденичарят, който простираше мрежата и другите риболовни принадлежности, каза на жена си:

— Страх ме е да не би този хубавец да излезе дребен комедиант без счупена пара.

— Кое те кара да мислиш така, мъжо?

— Бога ми! Не е принц, ни министър, ни депутат, ни владика, а защо ръцете му са бели, като че ли нищо не работи с тях!

— В такъв случай е чудно, че не се е събудил от глад — забеляза воденичарката, която беше приготвила обед за дошлия изневиделица гост. — Комедиант ли казваш, че къде ще отива? Още е рано за ангулемския панаир.

Откъде можеха воденичарят и воденичарката да подозират, че освен комедианта, принца и владиката съществува човек, едновременно принц и комедиант, който е призван за високо свещенодействие — поетът, който наглед не върши нищо, но въпреки това царува над човечеството, стига само да умее да го опише.

— Кой ли ще е? — каза Куртоа.

— Дали не е опасно да го държим под покрива си?

— Не вярвам. Крадците не са така вързани: досега щеше да ни обере!

— Не съм нито принц, нито крадец, нито владика, нито комедиант — заяви тъжно Люсиен, който навярно беше чул през прозореца разговора между двамата съпрузи. — Идвам пеш чак от Париж и съм пребит от умора. Казвам се Люсиен дьо Рюбампре и съм син на господин Шардон, бивш аптекар в Умо, предшественик на Постел. Сестра ми е женена за Давид Сешар, печатаря на площад Мюрие в Ангулем.

— Чакайте! Да не би тоя печатар да е син на оная стара лисица, дето има имот в Марсак?

— Точно така — отвърна Люсиен.

— Хубав баща, няма що! — продължи Куртоа. — Казват, че продава за дългове имуществото на собствения си син, макар че има имот най-малко за двеста хиляди франка, без да се смятат парите в гърнето.

Когато душата и тялото са разнебитени от дълга и мъчителна борба, в момент на силно напрежение настъпва смърт или нервен шок, подобен на смъртта, след който, ако човек е годен за съпротива, постепенно се съвзема. Люсиен преживя такава криза и едва не умря, когато узна, макар и не съвсем ясно, че неговият зет Давид Сешар е застрашен от катастрофа.

— О, сестро! — възкликна той. — Какво направих, мили боже! Аз съм безчестник.

И той се отпусна на дървената пейка сломен и блед като смъртник.

Воденичарката донесе бързо купа с мляко и се помъчи да го накара да пие. Той помоли обаче само воденичаря да му помогне да си легне и му се извини, ако му създаде неприятности със смъртта си. Действително мислеше, че последният му час е ударил. Пред призрака на смъртта нашият поет изпадна в набожно настроение, поиска да извикат свещеника, за да се изповяда и да получи светото причастие. Тази молба, произнесена със слаб глас от толкова очарователен и строен младеж, развълнува дълбоко госпожа Куртоа.

— Слушай мъжо, яхвай коня и побързай да доведеш господин Марон, лекаря от Марсак. Той ще види какво му е на момчето, явно, че не го бива. Доведи и свещеника. Те двамата все ще знаят по-добре от тебе какво е станало с печатаря от площад Мюрие, нали Постел е зет на господин Марон.

Щом Куртоа тръгна, воденичарката, която като всички селяни си знаеше своето, че болестта се лекува с храна, нахрани Люсиен, без той да се противи. Непоносими угризения го терзаеха. Лошата вест така силно го разтърси, че го извади от дълбокото му униние.

Воденицата на Куртоа се намираше на една левга от околийския град Марсак, разположен по средата на пътя между Манл и Ангулем, затова добрият воденичар скоро доведе лекаря и свещеника. И двамата бяха чули за връзката на Люсиен с госпожа Дьо Баржьотон и тъй като в целия департамент Шарант в момента се говореше за женитбата на тази дама и за връщането й в Ангулем с новия префект граф Сикст дю Шатле, щом узнаха, че Люсиен е у воденичаря, лекарят и духовникът побързаха, любопитни да разберат защо вдовицата на господин Дьо Баржьотон не се е омъжила за младия поет, с когото беше избягала, и дали Люсиен се връща в родния си град, за да помогне на зет си Давид Сешар. Любопитство и човечност се съюзяваха в желанието им да окажат по-скоро помощ на умиращия поет. И два часа не бяха изминали от заминаването на Куртоа и по каменистия път към воденицата изтрополи раздрънканият кабриолет на селския лекар. Господа Марон изскочиха тутакси — лекарят беше племенник на кюрето. Така пред Люсиен стояха хора, близки на бащата на Давид Сешар, защото съседите във всяко лозарско градче се познават отблизо. Лекарят прегледа умиращия, измери пулса му, накара го да си покаже езика и се усмихна успокоително на воденичарката.

— Госпожо Куртоа — каза й той, — предполагам, че в избата ви се намира някоя бутилка старо вино, а в яза ви — някоя по-тлъста змиорка. Поднесете ги на вашия болник, който е само силно изтощен. Щом хапне и пийне, нашият приятел бързо ще се съвземе.

— Ах, господине! — възкликна Люсиен. — Не тялото, а душата ми е болна: тия добри хора ми казаха нещо, което просто ме уби! Отнася се за някакви неприятности на сестра ми госпожа Сешар. Госпожа Куртоа ми каза, че вашата дъщеря е омъжена за Постел. Заклевам ви, кажете ми каквото знаете за работите на Давид Сешар.

— Трябва да е в затвора — отговори лекарят, — защото баща му е отказал да му помогне.

— В затвора? Но защо?

— За някакви полици от Париж. Трябва да ги е забравил; той, както изглежда, е доста завеян — отговори господин Марон.

— Моля ви се, оставете ме за малко насаме със свещеника — помоли поетът със съвсем разстроено лице.

Лекарят, воденичарят и жена му излязоха от стаята. Когато остана насаме със свещеника, Люсиен се провикна:

— Напълно заслужавам смъртта, която наближава, отче! Аз съм злочест окаяник и не ми остава друго убежище освен религията. Аз, господине, съм палачът на сестра ми и на брат ми! Аз подправих полиците, които той не е могъл да плати… Аз го разорих. Изживях толкова голямо нещастие, че бях забравил престъплението си. Съдебните преследвания за тези полици бяха преустановени благодарение на намесата на един богаташ и аз си въобразявах, че той ги е изплатил, а, явно, той нищо не е направил!

И Люсиен разказа всичките си неволи. Той довърши тази поема с трескаво красноречие, достойно за поет, и замоли горещо духовника да отиде в Ангулем, да се осведоми от сестра му Ев и от майка му госпожа Шардон как точно стоят нещата, за да прецени дали все още може да им помогне по някакъв начин.

— До завръщането ви ще живея — промълви той и се обля в сълзи. — Ако майка ми, сестра ми и Давид не ме отблъснат, няма да се отрека от живота.

Красноречието на парижанина, оросеното от сълзи трагично разкаяние, този блед красив младеж, едва ли не агонизиращ от отчаяние, разказът за злочестините му, надхвърлящи обикновените човешки сили, всичко това събуди състрадание и съчувствие у свещеника.

— В провинцията, както и в Париж, трябва да се вярва само наполовина на разните приказки — успокои го той. — Не се тревожете от тази мълва: на три левги от Ангулем тя вече кой знае колко е раздута. Старият Сешар, наш съсед, замина от Марсак преди няколко дни. Предполагам, че се е заел да уреди работите на сина си. Веднага отивам в Ангулем и ще се върна пак, за да ви кажа дали можете да отидете при вашите близки. Признанията и разкаянието ви ще ми помогнат да ви защитя пред тях.

Свещеникът не знаеше, че от година и половина насам Люсиен толкова пъти вече се беше разкайвал, че разкаянието му, колкото и да беше силно, представляваше всъщност съвършено изиграна сцена и при това изиграна напълно искрено. След свещеника влезе лекарят. Той констатира нервна криза, но опасността според него беше вече минала. И племенникът, подобно на вуйчото, успокои болника и го убеди да възстанови силите си.

Свещеникът познаваше областта и обичаите й. Той стигна в Манл малко преди да мине колата от Рюфек за Ангулем и успя да се качи в нея. Старият свещеник смяташе да се осведоми за Давид Сешар от племенника си Постел, аптекар в Умо и бивш съперник на печатаря за красивата Ев. По вниманието, с което дребничкият аптекар помогна на стареца да слезе от ужасната таратайка, която обслужваше пътниците от Рюфек за Ангулем, и най-тъпият свидетел би отгатнал, че господин и госпожа Постел очакваха благосъстоянието си от неговото наследство.

— Обядвахте ли? Искате ли да хапнете нещо? Съвсем не ви очаквахме и сме приятно изненадани…

Отрупаха го наведнъж с много въпроси. Госпожа Постел беше сякаш предопределена да стане съпруга на аптекар от Умо. Дребничка на ръст като Постел, тя беше червендалеста като израсло на село момиче. Фигурата й не беше нищо особено и необичайната й свежест беше единствената й красота. Червеникава коса над ниско чело, език и обноски, напълно съответствуващи на простотата, изписана по чертите на кръглото лице, почти жълти очи — цялата й външност издаваше ясно, че е успяла да се омъжи благодарение на очакваната зестра. Затова само след една година съпружески живот тя вече се държеше заповеднически с Постел, а той се чувствуваше щастлив, че е намерил богата наследница. Госпожа Леони Постел, по баща Марон, кърмеше син — любимец на стария свещеник, на лекаря и на Постел, ужасно грозно дете, което приличаше на баща си и на майка си.

— Кажете ни, чичо, по каква работа сте дошли в Ангулем, та не искате да хапнете нищо и казвате, че ще останете съвсем за малко? — попита Леони.

Едва произнесъл името на Ев и Давид Сешар, племенникът му Постел се изчерви, а Леони отправи към съпруга си ревнивия поглед, присъщ за жена, господарка на мъжа, непропускаща да реагира, когато става дума за миналото в интерес на бъдещето.

— Какво общо имате с тия хора, чичо, та се бъркате в техните работи? — упрекна го Леони с неприкрито кисел глас.

— Те са нещастни, дъще — отвърна свещеникът и им описа в какво състояние бе заварил Люсиен у Куртоа.

— Ах, ето, значи, как се връща от Париж! — провикна се Постел. — Горкото момче! А не може да се отрече, че беше умен и амбициозен! Отиде за брашно, а се връща и без трици. Но за какво е дошъл? Сестра му е изпаднала в ужасна мизерия: всички тези гении, и Давид, както и Люсиен, нямат понятие от търговия. Говорихме за него в съда и аз, като съдия, трябваше да подпиша присъдата. Стана ми много мъчно! Не зная дали при сегашните обстоятелства Люсиен ще може да се настани у сестра си. Във всеки случай малката стая, която заемаше тук, е свободна и с удоволствие бих му я дал.

— Добре, Постел — каза свещеникът, наложи шапката си, целуна детето, заспало на скута на Леони, и се запъти към вратата на аптеката.

— Сигурно ще вечеряте с нас, чичо — каза госпожа Постел, — защото едва ли ще свършите скоро, ако искате да уреждате работите на тия хора. Мъжът ми ще ви изпрати после с каручката и нашето конче.

Двамата съпрузи гледаха подир скъпия си чичо, който пое пътя към Ангулем.

— Добре изглежда за възрастта си — забеляза аптекарят.

Докато достопочтеният свещеник се изкачва по стръмнината към Ангулем, не е излишно да изясним заплетените интереси, в които той се готвеше да се намеси.

След като Люсиен отпътува за Париж, Давид Сешар, трудолюбив като вол, смел и умен, напомнящ спътника на евангелистите такъв, какъвто го рисуват художниците, се амбицира да спечели бързо голямото богатство, за което бе мечтал гласно една вечер не толкова за себе си, колкото за Ев и Люсиен, вечерта, когато, седнал при баража на Шарант с Ев, тя му подари ръката и сърцето си, а пред неговия поглед запламтя с огнени букви следната програма: да създаде на жена си елегантния и охолен живот, за който тя бе предназначена, и да подкрепи с мощна десница стремленията на своя брат. Вестниците, политиката, бурното развитие на печатарството, литературата и науката, стремежът да се обсъждат всички проблеми на страната и социалното движение, което се надигна, когато Реставрацията привидно се утвърди, щяха да изискват десет пъти по-голямо производство на хартия от количеството, с което спекулираше по същите съображения Уврар в началните дни на революцията. През 1821 година обаче във Франция имаше толкова много фабрики за хартия, че беше немислимо да ги обедини един-единствен собственик, както бе направил Уврар: той завладя главните заводи, след като тури ръка на производството им. Впрочем Давид не притежаваше нито предприемчивостта, нито необходимите капитали за подобна сделка. По това време Англия разполагаше с машини за производство на хартия с всякакви размери. Така че беше абсолютно належащо да се приспособи производството на хартия във Франция към нуждите на френската цивилизация, която явно възнамеряваше да подложи на разискване всичко и да се опре на постоянната изява на личното мнение — истинска напаст, защото народи, които постоянно спорят, малко действуват. И тъй, странно съвпадение! По същото време, когато Люсиен бе завъртян от колелата на грамадната журналистическа машина, която едва не превърна в дрипи и достойнството, и ума му, Давид Сешар в скромната си печатница се занимаваше с развитието на периодичния печат и неговите материални последици. Той искаше да съгласува средствата с резултата, към който бе насочен духът на епохата. В случая Давид проявяваше голяма прозорливост, очаквайки да забогатее от производство на по-евтина хартия, и действителността потвърди неговите предвиждания. През последните петнадесет години службата, която завежда исканията за патенти, е получила над сто заявления за най-различни нови вещества, които биха могли да бъдат употребени за производство на хартия. По-уверен от когато и да било в ползата от подобно откритие, наистина безславно, но затова пък извънредно доходно, веднага след заминаването на шурея си Давид потъна в постоянната грижа, неминуема при решаването на подобна задача. Тъй като бе изхарчил всичките си средства по сватбата, както и за да набави пари за път на Люсиен, още първите месеци на съпружеския си живот той изпадна в страшна мизерия. Запазил беше хиляда франка за нуждите на печатницата и дължеше една полица за същата сума на Постел. Така че този дълбок мислител беше изправен пред двойна задача: да изнамери евтина хартия, и при това да я намери възможно най-бързо. С една дума, трябваше да нагоди печалбата от откритието към нуждите на своето домакинство и своята търговия. А с какъв епитет бихме могли да окачествим мозък, способен да надвие жестоката грижа, предизвикана от прикривана нищета, от гледката на семейство, останало без хляб, и от ежедневните нужди на една професия, изискваща толкова работа, както печатарството, като същевременно с това изследва областите на неизвестното с пламенността и опиянението на учен, стремящ се да разгадае една тайна, която всеки ден се изплъзва от най-тънките му изследвания? Уви! Както ще видим, изобретателите са изложени и на много други страдания, без да смятаме неблагодарността на народа, който се вслушва в злословията на безделници и некадърници по адрес на някой гениален човек: „Той беше роден за изобретател, не можеше да прави друго. За това няма защо да му бъдем признателни за неговото откритие, както не сме признателни някому, че се е родил принц. Той просто използува природните си способности, а и освен това е получил вече награда чрез труда си.“

Женитбата предизвиква дълбоки душевни и физически смущения у девойката. Когато се омъжва при буржоазните условия на средната класа, тя трябва обаче покрай всичко друго да проучи съвсем нови проблеми и да се приобщи към търговските сделки. Затова преживява неизбежно един период на наблюдение, без да действува. Любовта на Давид към жена му забави за нещастие просвещаването на Ев в тази област. Той не посмя да й разкрие в какво положение са нещата нито веднага след сватбата, нито през следващите дни. Въпреки крайната оскъдица, на която го обричаше скъперничеството на баща му, не можа да се реши да помрачи медения месец с тъжното чиракуване в трудната професия и с уроците, необходими за жена на търговец. Затова хилядата франка, неговото единствено имущество, се стопиха по-скоро за домакински нужди, отколкото за печатницата. Безгрижието на Давид и неведението на жена му продължиха четири месеца. Пробуждането беше жестоко. Когато настъпи срокът на полицата на Постел, семейството нямаше нито стотинка, а причината за този дълг беше така добре известна на Ев, че тя пожертвува своите накити на младоженка и сребърните прибори. Още същата вечер, след като уредиха изплащането на полицата, Ев застави Давид да й разкаже как стоят работите в печатницата, защото тя бе забелязала, че той я изоставя заради изобретението, за което й беше говорил неотдавна. Още от втория месец след женитбата си Давид прекарваше повечето време под навеса в дъното на двора в малкото помещение, където топеше валяците си. Три месеца след завръщането си в Ангулем той беше заместил тампоните за мокрене на буквите, мастилницата с дъска и цилиндър, където мастилото се разпределя, с валяци от туткал и каша от цвекло. Това първо усъвършенствуване на типографията беше толкова безспорно, че братя Коенте го възприеха тутакси, щом видяха резултата му. Давид беше изградил на паянтовата стена на тази особена кухня пещ с бакърен казан, за да изразходва по-малко въглища, когато претапя валяците, чиито ръждясали калъфи стояха обаче наредени край стената и изобщо не бяха използувани. Той сложи здрава дъбова врата на стаичката, обкова я отвътре с ламарина и смени замърсените стъкла на прозореца, който осветяваше помещението с матови стъкла, за да не може никой отвън да види с какво се занимава. При първото безпокойство на Ев за тяхното бъдеще той я погледна тревожно и я спря с думите:

— Мило дете, знам какво изпитваш при вида на празната печатница и търговската безизходица, в която се намирам, но погледни — и той я доведе до прозореца на стаята им и й показа тайнствената си работилница, — нашето богатство е там… Ще страдаме още няколко месеца, но да страдаме търпеливо и дай ми възможност да разреша производствената задача — ти я знаеш, — която ще сложи край на всичките ни неволи.

Давид беше толкова добър, неговата преданост беше така искрена, че клетата жена, заета като всички жени с ежедневните разходи, си постави за задача да спести на мъжа си всички домакински грижи. Тя напусна хубавата стая в синьо и бяло, където досега се задоволяваше да се занимава с ръкоделие, бъбрейки с майка си, и слезе в едната от двете дървени клетки в дъното на книжарницата, за да изучи търговския механизъм на печатарството. Не беше ли това героизъм от страна на една бременна вече жена? През тези първи месеци на бездействие работниците, необходими дотогава за работата, изоставиха печатницата на Давид и си отидоха един по един. Претрупани от работа, братя Коенте наемаха не само работници от окръга, съблазнени от изгледите за високи надници, но имаха и неколцина работници от Бордо, откъдето идваха главно чираци, въобразяващи си, че са достатъчно опитни, за да минат в по-горен разред. Преглеждайки възможностите на печатницата „Сешар“, Ев се оказа само с трима души персонал. На първо място Серизе, чиракът, когото Давид бе довел със себе си от Париж, Марион, предана като куче на семейството, и най-сетне Колб, елзасец, по-рано общ работник в печатницата на братя Дидо. Докато отбиваше военната си служба, Колб случайно попадна в Ангулем и Давид го срещна на един парад малко преди да се уволни. Колб отиде при Давид и се влюби в дебелата Марион. Той откри у нея всички качества, които търси у жената човек от неговата класа: цветущо здраве, което обагря бузите, мъжка сила, която позволяваше на Марион да повдигне лесно цяла форма с букви, набожна честност, на която елзасците толкова държат, преданост към господарите, която издава добър характер, и най-сетне пестеливост, на която дължеше скромната сума от хиляда франка, бельо, рокли и вещи, изрядно чисти, както е характерно за провинцията. Тридесет и шест годишната едра и дебела Марион, доста поласкана от вниманието на високия метър и осемдесет, добре сложен и як като крепост кирасир, лесно успя да го убеди да стане печатар. Когато елзасецът изкара военната си служба, Марион и Давид подготвиха от него отличен мечок, макар че не знаеше нито да чете, нито да пише. През това тримесечие градските поръчки не бяха много, затова Серизе сам се справи с набора. Едновременно словослагател, подвързвач и печатарски фактор, Серизе осъществяваше това, което Кант нарича феноменална тройственост: той набираше, коригираше сам набора, вписваше поръчките и издаваше фактури. Но повечето време стоеше без работа и четеше романи в клетката в дъното на печатницата в очакване на някоя поръчка за сватбена покана или некролог. Обучена още от стария Сешар, Марион приготвяше хартията, накисваше я във вода, помагаше на Колб при печатането, простираше отпечатаните листи да съхнат, подрязваше ги, като същевременно вършеше и кухненската работа и рано сутрин ходеше на пазар.

Когато Ев поиска от Серизе сметката за първото шестмесечие, оказа се, че постъпленията възлизаха на осемстотин франка. Разходите — по три франка на ден за Серизе и Колб (първият получаваше два франка, а вторият един) — правеха всичко шестстотин франка. И тъй като необходимите материали, доставени на печатницата, струваха сто и няколко франка, Ев разбра съвсем ясно, че през шестте месеца след сватбата Давид беше загубил наемите, лихвите на капитала, вложен в инвентара и патента, заплатата на Марион, мастилото и най-сетне печалбата, която би трябвало да си докара един печатар, с една дума, всичко, което на печатарски език се нарича „щофи“, поради квадратните парчета сукно или коприна, вмъкнати между плочата на печатарската машина и хартията, която се печата, за да се намали натискът на цилиндъра върху буквите. След като схвана в общи линии капацитета на печатницата и резултатите от работата й, Ев си даде сметка за крайно ограничените производствени възможности на тяхното предприятие, задушено от всеобхватната дейност на братя Коенте, едновременно фабриканти на хартия, издатели на вестник, патентовани печатари на епископството, общината и префектурата. Вестникът, продаден за двадесет и две хиляди франка преди две години от бащата и сина Сешар, сега донасяше осемнадесет хиляди франка годишен доход на конкурентите им. Ев отгатна користните подбуди на братя Коенте, прикрити зад мнима щедрост, в тяхното старание да оставят на печатницата „Сешар“ точно толкова работа, колкото да съществува, но не и да ги конкурира. Когато пое управлението на предприятието, тя състави най-напред точен списък на целия инвентар. Нареди на Колб, Марион и Серизе да подредят и да почистят работилницата. Една вечер, когато Давид се прибираше от излет извън града, последван от старица с огромна бохча на гърба, Ев се посъветва с него как най-целесъобразно да използуват вехториите, които им беше оставил дядо Сешар, и му заяви, че занапред сама ще ръководи работата. По препоръка на мъжа си госпожа Сешар използува всичката хартия, която беше намерила и сортирала в работилницата, за да напечата на две колони върху един и същ лист цветните народни легенди, които селяните лепят по стените на своите къщурки: историята за Скитника евреин, Робер Дявола, Красивата Магелон, както и описанието на някои чудеса. Тя натовари Колб с продажбата им. Серизе се залови здраво за работа и набираше сам от сутрин до вечер тези наивни страници и грубите им винетки. Марион ги отпечатваше на пресата. Госпожа Шардон пое всички грижи по домакинството, защото Ев сама оцветяваше гравюрите. За два месеца, благодарение на активността и честността на Колб, госпожа Сешар успя да продаде на дванадесет левги околовръст три хиляди отпечатъка, които й струваха тридесет франка, а й донесоха — по две су екземплярът — триста франка доход. Но когато всички хижи и всички кръчми бяха вече украсени с тия легенди, трябваше да се измисли друга сделка, защото елзасецът не можеше да пътува извън департамента. Ев, която беше претършувала цялата печатница, изнамери сбирка картини за така наречения „Календар на овчарите“, в който всичко е представено чрез знаци и картинки в червено, черно или синьо. Старият Сешар, който не знаеше да чете и да пише, беше спечелил навремето много пари с отпечатването на тази книга, предназначена за неграмотни читатели. Този календар, който се продава по едно су екземплярът, представлява всъщност лист хартия, сгънат шестдесет и четири пъти, което дава сто двадесет и осем странички най-малък формат. Зарадвана от първия успех с цветните легенди, главно занимание на малките провинциални печатници, госпожа Сешар реши да издаде в по-голям тираж „Календарът на овчарите“, като вложи в него печалбата си. Хартията на този алманах, който се пласира в няколко милиона екземпляра годишно във Франция, е по-груба от хартията, използувана за отпечатването на „Лиежкият календар“ и струва четири франка топът. Напечатан, този топ, съдържащ петстотин листа, се продава по пет стотинки единият лист и носи двадесет и пет франка. Госпожа Сешар реши да употреби сто топа за първия тираж, което правеше петдесет хиляди календара, тоест две хиляди франка печалба. Макар и да беше много разсеян, подобно на всеки човек, живеещ с мислите си, Давид видя изненадан един ден, че една от печатарските преси работи усилено и Серизе набира неуморно нещо под ръководството на госпожа Сешар. Той влезе, за да види какво е предприела, и одобрението на мъжа й, който намери идеята за календара отлична, беше голяма награда за Ев. Давид й обеща своето съдействие при прилагането на разноцветните мастила, необходими за рисунките на подобен календар, в който всичко трябва да грабва очите. Освен това той реши да претопи валяците в тайнствената си работилница, за да помогне на жена си в това не голямо, но много важно за тях начинание.

Още в първите дни на тази усилена работа пристигнаха отчаяните писма, с които Люсиен съобщаваше на майка си, сестра си и зет си за неуспеха и бедственото си положение в Париж. Когато Ев, госпожа Шардон и Давид пратиха на разгаленото дете триста франка, за всекиго е ясно, че тези триста франка бяха кръв от кръвта им. Смазана от тези вести и отчаяна, че печели толкова малко въпреки упорития си труд, Ев посрещна с тревога събитието, което обикновено е върховна радост на младите семейства. Когато разбра, че скоро ще стане майка, тя си каза: „Ако скъпият ми Давид не постигне целта си, преди да родя, какво ще стане с нас?… И кой ще ръководи започнатата работа в бедната ни печатница?“

„Календарът на овчарите“ трябваше да бъде готов преди първи януари, но Серизе, който се занимаваше с набора, работеше отчайващо бавно, защото младата му господарка, недостатъчно посветена в печатарската работа, не можеше да го упрекне, а само наблюдаваше младия парижанин. Сирак, отгледан в големия приют за подхвърлени деца в Париж, Серизе беше постъпил като чирак при братя Дидо. От четиринадесетата до седемнадесетата си година той беше оставен под опеката на Давид Сешар, който го настани да работи под ръководството на един от най-опитните работници. Серизе стана любимец и паж на Давид, който най-естествено се заинтересува от него, тъй като младежът беше интелигентен. Той си спечели привързаността му, като му достави някои удоволствия и наслаждения, недостъпни за него поради безпаричието му. Серизе имаше хубаво, но доста лукаво лице, червеникава коса и мътносини очи и пренесе в столицата на Ангулемската област нравите на парижките гамени. Беше опасен с живия си подигравателен ум и със злостната си закачливост. По-малко надзираван от Давид в Ангулем, било защото беше спечелил вече доверието на покровителя си, било защото той го смяташе по-възмъжал или защото вярваше в благотворното влияние на провинцията, Серизе се беше превърнал, без знанието на настойника си, в своего рода донжуан с каскет за три-четири млади работнички и съвсем се беше покварил. Неговата нравственост, уличница от парижките кръчми, не признаваше друг закон извън личната изгода. Освен това Серизе, който след една година „трябваше да тегли жребие“, както се казва сред народа, и да отиде войник, не виждаше пред себе си особени изгледи да напредне. Почна да прави дългове, насърчен от мисълта, че като отиде в казармата след половин година, кредиторите му няма да могат да го преследват. Давид имаше известен авторитет над този хлапак не в качеството си на работодател, не и защото се беше грижил за него, а защото бившият парижки гамен признаваше неговите високи интелектуални възможности. Серизе бързо се сближи с работниците на братя Коенте, привлечен от дрехата, от престилката, с една дума, от колегиалния дух, по-силен в нисшите, отколкото във висшите класи. Общувайки с тях, Серизе забрави малкото добри поуки, които Давид му беше втълпил. Въпреки това, когато го закачаха за „кютюците“ в неговата печатница — другите мечоци наричаха презрително така дървените печатарски машини на Сешар — и когато му показваха великолепните железни машини, дванадесет на брой, работещи в просторното предприятие на братя Коенте, където единствената дървена преса се използуваше само за коректурите, той все още вземаше страната на Давид и отвръщаше гордо на подигравчиите:

— Моят Наивник ще иде със своите кютюци много по-далеч, отколкото вашите господари с техните железни играчки, на които печатат само попски книги! Той е напът да открие една тайна, с която ще остави на опашката всички печатници на Франция и Навара!

— Само че, докато стане това, ти, жалки Факторе, работиш при господарка-гладачка за два франка на ден! — отвръщаха другите.

— Може, но тя е красива — възразяваше Серизе, — а това е по-приятно за гледане, отколкото мутрите на вашите буржоа!

— Очи пълни, ръце празни! — смееха се другарите му.

От кръчмата или от прага на печатницата, където се водеха тези другарски спорове, нещичко стигна и до ушите на братя Коенте. Те узнаха и за новата сделка, замислена от Ев, и сметнаха, че непременно трябва да пресекат това начинание, което можеше да уреди материалните затруднения на клетата жена.

„Така ще я порежем, че да не помисли вече за търговия!“ — казаха си двамата братя.

Единият от тях, който управляваше печатницата, срещна Серизе и му предложи да преглежда коректурите им, като му плащат на парче, за да облекчат своя коректор, защото той не можел да се справи с всички техни издания. С няколко часа нощен труд Серизе започна да печели повече, отколкото изкарваше при Сешар за целия ден. Братя Коенте се посближиха със Серизе: те превъзнасяха изключителните му качества и изказваха съжаленията си, че работи при толкова неизгодни за него условия.

— Ами че вие бихте могли да станете фактор в коя да е голяма печатница и да участвувате един ден в предприятието — подхвърли му веднъж същият Коенте.

— За какво ми е да стана добър фактор? — възрази Серизе. — Аз съм сирак, тази година вземат моя набор и ако жребието се падне на мене, кой ще ме откупи?

— Ако се окаже, че сте полезен — каза богатият печатар, — може би някой ще авансира нужната сума за освобождението ви.

— Във всеки случай това няма да бъде сегашният ми господар! — възкликна Серизе.

— Кой знае! Ако дотогава открие търсената тайна…

Тези думи бяха произнесени така подмолно, че да събудят най-грозни мисли у човека, който ги чуе. Серизе погледна въпросително фабриканта на хартия.

— Не ми е известно с какво точно се занимава моят господар — отговори той благоразумно, като видя, че търговецът не настоява повече, — зная само, че едва ли се бъхти за тоя, дето духа!

— Вижте какво, драги — каза печатарят, като взе няколко листа от коректурите на „Молитвеникът“ на епархията и ги подаде на Серизе. — Ако успеете да ми ги коригирате до утре, ще получите осемнадесет франка. Ние не сме лоши хора! Даваме възможност на фактора на нашия конкурент да изкара нещо. Бихме могли да оставим госпожа Сешар да затъне в сделката с „Календарът на овчарите“ и да я разорим, а ние ви позволяваме да й кажете, че и ние издаваме „Календар на овчарите“, и да я предупредите, че няма да успее да го пусне първа на пазара.

Сега, вярвам, разбирате защо Серизе толкова се бавеше с набирането на „Календарът“.

Когато узна, че братя Коенте застрашават дребната й сделка, Ев се ужаси и си въобрази, че лицемерното предупреждение на Серизе е доказателство за неговата привързаност. Но тя забеляза същевременно прояви на прекалено любопитство у единствения си словослагател, които беше склонна да отдаде на възрастта му.

— Серизе — каза му тя една сутрин, — вие заставате пред вратата и чакате господин Сешар да мине, за да видите какво крие, гледате към двора, когато той излиза от работилницата за претопяване на валяците, вместо да довършите набора на календара. Това не е прилично. Нима не виждате, че аз, макар и негова жена, уважавам тайната му и правя всичко, което е по силите ми, за да му дам възможност да се отдаде свободно на заниманията си. Ако не си губехте така времето, календарът ни щеше да е готов, Колб щеше да го продава вече и братя Коенте нямаше да могат да ни навредят.

— Е, госпожо — отговори Серизе, — за четиридесетте су на ден, които ми давате, ви върша работа за сто! Ако не гледах нощем коректури на братя Коенте, щях да ям трици!

— Много сте неблагодарен за годините си и сигурно далеч ще отидете — отвърна Ев, уязвена не толкова от укора на Серизе, колкото от грубия тон, заплашителното държане и дръзките му погледи.

— Едва ли ще ида много далеч, докато работодателката ми е жена, защото тогава месецът често няма по тридесет дни.

Засегната в женското си достойнство, Ев хвърли убийствен поглед на Серизе и се качи в апартамента си. Когато Давид си дойде за вечеря, тя го попита:

— Имаш ли наистина доверие в този обесник Серизе?

— Серизе ли? — отговори мъжът й. — Ами че той е мое момче! Аз съм го възпитал, аз съм го учил на занаят и съм го направил словослагател. Той дължи само на мене, ако сега представлява нещо. Все едно да питаш бащата дали има доверие в сина си!

Ев уведоми Давид, че Серизе преглежда коректури за сметка на Коенте.

— Горкото момче! Нали и то трябва да живее! — отговори Давид със смирението на работодател, който чувствува вината си.

— Да, драги мой, но защо не видиш разликата между Колб и Серизе? Колб извървява по двадесет левги на ден, харчи по-малко от франк, носи ни по седем, осем, дори и по девет франка от продадените листове и като му платим разноските, се задоволява напълно с надницата си. Колб по-скоро би си отрязал ръката, отколкото да дръпне лоста на някоя преса на Коенте, и не би разглеждал какво хвърляш в двора, дори да му предложат хиляда франка. А Серизе прибира всичко, което изхвърляш, и внимателно го изучава.

Благородните души мъчно могат да повярват в злото и в неблагодарността. Нужни им са жестоки уроци, преди да се убедят, че човешката поквара е неизмерима. А после, когато добият необходимия опит, те се издигат до снизходителността, най-висшата степен на презрението.

— Ами! Обикновено любопитство на парижки гамен! — извика Давид.

— Тогава направи ми удоволствие и слез в печатницата да прегледаш какво е набрал твоят гамен от месец насам и да ми кажеш дали не трябваше да завърши досега нашия календар.

След вечеря Давид призна, че календарът би трябвало да бъде набран за една седмица, а когато узна, че и братя Коенте готвят подобен календар, той се притече на помощ на жена си: заповяда на Колб да прекрати продажбата на цветните легенди и сам пое ръководството на печатницата. Приготви лично една форма, повери отпечатването й на Колб и на Марион, а той със Серизе се зае с отпечатването на другата, като същевременно надзираваше употребата на цветните мастила. Всеки цвят изисква отделно печатане. Печатан всъщност четири пъти вместо един път, „Календарът на овчарите“ излиза толкова скъп, че се издава само в провинциалните печатници, където работната ръка и лихвите на вложения в печатарството капитал са почти нищожни. Това издание е грубо, затова не е удобно за печатниците, които пускаха хубави произведения. За пръв път от времето на стария Сешар две преси работеха едновременно в старата работилница. Макар че календарът й беше истински шедьовър в този жанр, Ев беше принудена да го продава по два лиара, защото братя Коенте бяха дали своя календар на препродавачите по три стотинки броя. Тя покри разходите си от препродаването, спечели доста от пряката продажба на Колб, но, тъй или иначе, сделката й се провали. Когато забеляза, че красивата му господарка няма вече доверие в него, Серизе стана дълбоко в себе си неин противник и си каза: „Ти ме подозираш, но аз ще си отмъстя!“ Такива са парижките гамени. Серизе даже прие от братя Коенте възнаграждения, несъразмерни с извършената работа върху коректурите, които вземаше вечер и връщаше сутрин. Разговаряйки всеки ден все по-продължително с тях, той им стана по-близък, примами го възможността да се освободи от военна служба и стана така, че без да се мъчат да го подкупят, той пръв заговори за шпиониране на Давид и за тайните му занимания.

Обезпокоена от мисълта, че толкова малко може да разчита на Серизе, и понеже не се надяваше да намери друг верен служител като Колб, Ев реши да уволни единствения словослагател, в чието лице с прозорливостта на влюбена жена виждаше предател. Но тъй като това означаваше пълно замиране на печатницата, тя прибягна до едно мъжествено решение: помоли с писмо господин Метивие, посредник на Давид Сешар, на братя Коенте и на всички фабриканти на хартия в департамента, да обнародва в „Журнал дьо ла Либрери“ следната обява:

Отстъпва се в Ангулем печатница в пълна изправност заедно с инвентара. За всички нужни сведения обръщайте се към Метивие, улица Серпант.

Когато им попадна броят на вестника, в който беше обнародвано обявлението, двамата Коенте си казаха:

„Сече й умът на тази жена! Време е да сложим ръка на печатницата й, като й дадем възможност да се изхранва. Иначе бихме могли да налетим на сериозен конкурент в лицето на заместника на Давид, а освен това в наш интерес е да не изпускаме от очи работилницата.“

Водени от тази мисъл, братя Коенте отидоха да разговарят с Давид Сешар. Ев, която прие двамата братя, много се зарадва от незабавния ефект на своя ловък ход, защото те открито предложиха печатницата на Сешар да изпълнява някои техни поръчки: те били претрупани с работа, машините не им стигали, търсели работници чак в Бордо и имали работа и за трите преси на Давид.

— Господа — каза Ев на братя Коенте, докато Серизе отиде да съобщи на Давид за посещението на колегите му печатари, — мъжът ми познава отлични честни и трудолюбиви работници, които са работили някога у братя Дидо, и може да избере най-добрия от тях за свой заместник. Не е ли по-добре да продадем предприятието за двадесетина хиляди франка, които ще ни осигурят хиляда франка годишна рента, отколкото да губим хиляда франка годишно заради вас? Завидяхте ни дори за скромната сделка с календара, който при това принадлежеше на нашата печатница!

— А защо не ни предупредихте, госпожо? Ако знаехме намеренията ви, нямаше да ви конкурираме — забеляза приветливо единият брат, когото наричаха Големия Коенте.

— Оставете тия приказки, господа! Вие се заловихте с вашия календар именно след като узнахте от Серизе, че аз печатам моя.

Ев произнесе последните думи с доста рязък тон, като погледна Големия Коенте и го принуди да сведе очи. Този жест беше красноречиво доказателство за предателската роля на Серизе.

Големия Коенте, директор на хартиената фабрика и ръководител на търговските сделки, беше много по-ловък търговец от брат си Жан, който управляваше печатницата много умело, обаче по способностите си можеше да се сравни най-много с полковник, докато Бонифас беше генералът, затова Жан му бе отстъпил главното командуване. Сухият и мършав Бонифас, с жълто като вощеница лице, цялото нашарено от червени петна, със стиснати устни и котешки очи, никога не избухваше. Изслушваше с благочестива невъзмутимост най-грубите ругатни и отговаряше съвсем кротко. Ходеше редовно на черква, изповядваше се и се причестяваше. Под мазните си обноски и едва ли не мекушава външност криеше настойчивост и амбиция на духовник и алчност на търговец, разкъсван от жажда за богатство и почести. Още от 1820 година Големия Коенте се стремеше към всичко това, което буржоазията получи едва след революцията през 1830 година. Изпълнен с ненавист към аристокрацията, равнодушен към религията, той беше набожен толкова, колкото Бонапарт беше републиканец. Гръбначният му стълб се превиваше с удивителна лекота пред благородниците и властниците, с които се държеше раболепно, смирено и угоднически. И най-сетне, за да довършим описанието на този човек с една дребна подробност, която ще бъде добре оценена от всички, които се занимават с търговски сделки, нека добавим, че Големия Коенте носеше очила със сини стъкла, зад които прикриваше погледа си, защото уж трябвало да пази зрението си от ослепителната светлина на този град, където и сградите, и самата земя са бели, а и слънцето е по-силно поради голямата надморска височина. Макар и среден на ръст, той изглеждаше висок поради необикновената си слабост и имаше вид на човек, претрупан от работа и погълнат от мисли. Йезуитската му физиономия се подчертаваше от гладка посивяла дълга коса, подстригана като косите на духовниците, и от облеклото му, едно и също от седем години насам: то се състоеше от черен панталон, черни чорапи, черна жилетка и кафяв редингот. Наричаха го Големия Коенте за разлика от брат му — Дебелия Коенте. Тези два епитета подчертаваха контраста не само между ръста, но и между умствените възможности на двамата братя, еднакво внушителни впрочем. И действително Жан Коенте, шишкав и наглед добродушен, с фламандско лице, загоряло от ангулемското слънце, нисък, набит и закръглен като Санчо, с усмивка на уста и широки рамене, беше съвсем различен от по-големия си брат. По убеждения беше либерал. Той принадлежеше към „левия център“, ходеше на черква само в неделя и се разбираше отлично с търговците-либерали. Някои търговци от Умо твърдяха, че това различие в политическите убеждения било само хитра игра, уговорена между двамата братя. Големия Коенте използуваше умело привидната добрина на брат си и си служеше с него като с боздуган. Жан се нагърбваше със суровите думи, със съдебните процедури, които вдъхваха отвращение на благочестивия му брат. Жан имаше право на гневни изблици, той нагрубяваше, подхвърляше съвсем неприемливи предложения, на фона на които предложенията на брат му изглеждаха едва ли не умерени. Така рано или късно те постигаха замисленото.

С присъщия на жените усет Ев бързо схвана характера на двамата братя и се държа предпазливо пред тия толкова опасни противници. Давид, вече предупреден от жена си, изслуша разсеяно предложенията на своите врагове.

— Разберете се с жена ми — заяви той на двамата Коенте, като излезе от малкия остъклен кабинет, за да се върне в лабораторията си, — тя е по-добре запозната от мене с работите на печатницата. Аз се занимавам с нещо, което ще бъде по-доходно от това жалко предприятие и благодарение на което ще покрия причинените от вас загуби…

— А как именно? — подхвърли засмян Дебелия Коенте.

Ев погледна мъжа си, стараейки се да му внуши да бъде по-благоразумен.

— Като изпаднете под моя зависимост не само вие, но и всички, които използуват хартия.

— Какво точно търсите? — запита Бьоноа-Бонифас Коенте.

При този привидно небрежно зададен въпрос със сладникав и подмолен тон Ев повторно погледна мъжа си, за да го накара или да не отговори, или да каже нещо съвсем несъществено.

— Опитвам се да произведа хартия, петдесет на сто по-евтина от днешната…

И той напусна кабинета, без да забележи какви погледи си размениха двамата братя. „Този човек — казваше с поглед Бонифас — трябва действително да е изобретател. Едва ли бездействува с такива плещи!“ — „Да го използуваме! Но как?“ — отвърна му с поглед и Жан.

— Давид постъпва с вас точно както и с мен — подхвърли госпожа Сешар. — Проявя ли любопитство, тутакси става недоверчив — може би заради името ми! — и ми запушва устата със същите думи, но всичко това е все още само проект.

— Ако мъжът ви е в състояние да осъществи този проект, той сигурно ще забогатее по-лесно, отколкото с печатницата, и сега вече не се учудвам, че я занемарява — поде Бонифас и се обърна към запустялото помещение, където Колб, седнал на една дъска, ядеше хляб и чесън. — Само че ние никак нямаме сметка печатницата ви да попадне в ръцете на някой деен, подвижен и амбициозен конкурент. При това мисля, че можем да се разберем. Ако например се съгласите да дадете под наем инвентара си на някой наш работник, който би работил за нас под ваше име, както се прави в Париж, ние ще доставим на този наш човек достатъчно работа, той ще си докара добра печалба и ще може да ви плаща не малък наем.

— Зависи от сумата, която ще ни предложи — отговори Ев Сешар. — Колко давате? — добави тя и погледна Бонифас красноречиво, за да му даде да разбере, че е схванала напълно плана му.

— Кажете колко ще искате вие — отвърна веднага Жан Коенте.

— Три хиляди франка за шест месеца — каза Ев.

— Е, мила госпожо, не казахте ли сама преди малко, че сте склонна да продадете печатницата за двадесет хиляди франка? — възрази незлобиво Бонифас. — Двадесет хиляди франка носят при шест на сто лихва само хиляда и двеста франка!

Ев се смути за миг и си даде сметка колко важно е човек да бъде предпазлив при подобни преговори.

— Ще разполагате с машините и с буквите ни. Аз ви доказах, че още мога да предприемам малки сделки с тях. При това не забравяйте, че ние плащаме наем на господин Сешар-баща, който не ни обсипва с дарения.

След двучасова борба Ев получи две хиляди франка за шест месеца, от които хиляда трябваше да се платят предварително. Когато всичко беше уговорено, двамата братя й казаха, че възнамеряват да възложат на Серизе да наеме печатарския инвентар, Ев не можа да прикрие изненадата си.

— Не смятате ли, че е по-добре да вземем човек, който е в течение на работата? — забеляза Дебелия Коенте.

Ев се сбогува с двамата братя без повече възражения, но се зарече да наблюдава лично Серизе.

— Значи, врагът ще бъде в крепостта! — каза със смях Давид на жена си, когато по време на вечерята тя му подаде книжата за подпис.

— Нищо — каза тя, — аз отговарям за привързаността на Колб и Марион. Двамата заедно ще го следят отблизо, но в замяна на това неудобство ще получаваме четири хиляди франка годишен доход от един инвентар, за който досега само изразходвахме пари, и ще разполагаш с цяла година, за да осъществиш мечтите си.

— Ненапразно ми каза някога на брега на Шарант, че си родена за съпруга на изобретател! — каза Сешар и нежно стисна ръката на жена си.

Домакинството на Давид се снабди с достатъчно пари, за да изкара зимата, но Давид се озова под надзора на Серизе, без да съзнава ясно това, както и в зависимост от Големия Коенте.

— В наши ръце са — каза на излизане от печатницата им директорът на хартиената фабрика на брат си, печатаря. — Горките хорица! Ще свикнат да получават наем от печатницата си, ще разчитат на него и ще задлъжнеят. След шест месеца ние няма да подновим договора и тогава ще видим какво крие този гениален мъж, защото ще му предложим да излезе от затруднението си при условие, че се сдружим да експлоатираме заедно с него изобретението му.

Ако някой хитър търговец можеше да види изражението на Големия Коенте, когато произнесе думата „сдружим“, би разбрал, че „бракът“ пред търговския съд е много по-опасен, отколкото бракът пред кметството. Не беше ли вече застрашително, че свирепите ловци бяха по дирите на дивеча? В състояние ли бяха Давид и жена му, подпомогнати от Колб и Марион, да се изплъзнат от капаните на човек от рода на Бонифас Коенте?

Когато госпожа Сешар се освободи от бременността си, петстотинте франка, изпратени от Люсиен, прибавени към втората вноска на Серизе, покриха всички разходи. Ев, майка й и Давид, които мислеха, че Люсиен ги е забравил, изпитаха същата радост, каквато им бяха доставили първите успехи на поета, чийто дебют в журналистическото поприще вдигна много по-голям шум в Ангулем, отколкото в Париж.

Залъган от чувството на измамна сигурност, Давид се олюля от ужас, когато получи от шурея си безпощадните редове:

„Драги Давид, шконтирах у Метивие три записа на моя заповед, подписани от тебе, със срок от един, два и три месеца. Между тази възможност и самоубийството избрах ужасното средство, което без всяко съмнение силно ще те затрудни. Ще ти обясня нуждата, която ме притиска, и ще се постарая освен това да ти пратя парите, преди да изтекат падежите.

Изгори писмото и не казвай нищо на сестра ми и на майка ми, защото, нека призная, разчитам на твоето геройство, така добре познато на отчаяния ти брат

Люсиен дьо Рюбампре“

— Нещастният ти брат — каза Давид на жена си няколко дни след раждането — е изпаднал в страшно затруднение. Пратих му три записа по хиляда франка единият, за един, два и три месеца срок. Вземи си бележка.

И той веднага излезе извън града, за да избегне обясненията, които щеше да му поиска Ев. Но като обсъждаше с майка си тези злокобни думи и обезпокоена от шестмесечното мълчание на Люсиен, Ев бе обзета от толкова лоши предчувствия, че за да ги разпръсне, се реши на постъпка, каквато можеше да внуши само отчаянието. Младият Растиняк беше дошъл за няколко дни при семейството си и се беше изказал доста неблагоприятно за Люсиен. Тези приказки, идващи направо от Париж, се бяха разнесли бързо от уста на уста и стигнаха до ушите на майката и сестрата. Ев отиде у госпожа Дьо Растиняк, помоли я да й уреди среща със сина си, сподели с него опасенията си и настоя да й разкрие истинското положение на Люсиен в Париж. За няколко минути тя бе уведомена за връзката му с Корали, за двубоя с Мишел Кретиен по повод предателската статия против Д’Артез, с една дума, за всички подробности от живота на Люсиен, допълнително очернен от духовития денди, който съумя да придаде на омразата и завистта си благовидната форма на състрадание, приятелска загриженост за бъдещето на великия съгражданин и искрено възхищение от дарованието на сина на Ангулем, изложил се така непоправимо. Той спомена мимоходом за грешките, вследствие на които Люсиен загубил високите си покровителства и дал повод да скъсат указа, даващ му право да носи името и титлата на рода Рюбампре.

— Госпожо, ако брат ви имаше добри съветници, днес щеше да бъде удостоен с почести и щеше да бъде съпруг на госпожа Дьо Баржьотон, но кой му е крив? Той я изостави и наскърби. За голямо свое съжаление днес тя е графиня Сикст дю Шатле, а всъщност е обичала Люсиен.

— Възможно ли е?… — възкликна госпожа Сешар.

— Брат ви е орле, заслепено от първите лъчи на славата и разкоша. Когато орелът пада, може ли да се предвиди в коя пропаст ще се озове? Падането на един велик човек винаги съответствува на височината, до която се е издигнал.

Ев се върна ужасена от последното изречение, което прониза като стрела сърцето й. Ранена в най-чувствителното място на душата си, тя запази дълбоко мълчание пред близките си, но много сълзи оросиха бузките и челото на детето, което кърмеше. Човек толкова трудно се отказва от илюзиите, които се раждат със самия живот и се подхранват от семейния дух, че Ев се усъмни в думите на Растиняк и поиска да чуе гласа на един истински приятел. Тя написа трогателно писмо на Д’Артез — Люсиен й беше дал адреса му в дните, когато се възхищаваше от кръжока — и ето какъв отговор получи:

„Госпожо,

Искате да узнаете истината за живота, който брат ви води в Париж, искате да се осведомите за бъдещето му и за да ме задължите да ви отговоря, откровено ми повтаряте какво ви е казал Дьо Растиняк, като ме питате дали всичко това е вярно. Що се отнася до мене, госпожо, някои от твърденията на господин Дьо Растиняк трябва да бъдат поправени в полза на Люсиен. Брат ви имаше угризения, дойде да ми покаже критиката, която бе написал за книгата ми, и ми каза, че не се решава да я публикува въпреки опасните последици за неговата любима, в случай че не се подчини на заповедите на партията си… Уви, госпожо, писателят е длъжен да разбира чувствата, защото е призван да ги описва, и аз разбрах, че не любовницата, а приятелят трябва да бъде пожертвуван. Улесних престъплението на брат ви, саморъчно поправих убийствената статия и напълно я одобрих. Питате ме дали съм запазил уважението и приятелството си към Люсиен. Трудно е да отговоря на този въпрос. Брат ви е тръгнал по път, който води към гибел. Засега още го жаля, но скоро съзнателно ще трябва да забравя за съществуването му не толкова заради това, което вече е извършил, колкото заради онова, което неизбежно ще прави занапред. Вашият Люсиен е поетична натура, но не е поет. Той мечтае, но не мисли, вълнува се, но не твори. Позволете ми най-сетне да ви кажа, че той е като женичка, която обича да блести, а това е основният порок на французина. Затова Люсиен винаги ще бъде готов да пожертвува и най-добрия си приятел заради удоволствието да прояви остроумието си. Той охотно би подписал още утре спогодба с дявола, стига само тя да му обезпечи няколко години бляскав и охолен живот. Нима той не извърши нещо по-лошо, като пожертвува бъдещето си в името на преходните наслади чрез явната си любовна връзка с една актриса? В този момент младостта, красотата и предаността на тази жена, която наистина го обожава, скриват от него опасностите на това положение, неприемливо за обществото дори ако той беше преуспял, прославен и богат. И ето при всяка нова съблазън брат ви ще съзира, както досега, само мигновените удоволствия. Бъдете спокойна, Люсиен няма да стигне никога до престъпление: няма достатъчно сила, за да го извърши, но би приел извършеното престъпление, би споделил облагите от него, без да сподели рисковете. И от това се отвращават всички, дори и злодеите. Той сам ще се презре и ще се разкае. Но ако нуждата го налегне повторно, ще постъпи пак по същия начин. Липсва му воля, безсилен е срещу изкушенията на сластта, срещу зова на най-жалките си амбиции. Ленив като всички поетични натури, той си въобразява, че проявява ловкост, като заобикаля трудностите, вместо да ги преодолява. В даден момент е способен да прояви смелост, но в следващия ще изпадне в малодушие. И не трябва да го възхваляваме за смелостта му, нито да го укоряваме за малодушието му, защото Люсиен е арфа, чиито струни се опъват или се отпущат в зависимост от атмосферните промени. Може да напише хубава книга под въздействие на възмущението или щастието и да не се радва на успеха, след като силно го е желал. Още в първите дни след пристигането си в Париж той изпадна под влиянието на един покварен младеж, чиято ловкост и опитност сред трудностите на писателския живот просто обаяха Люсиен. Този фокусник го прелъсти и го въвлече в съществуване без достойнство, върху което, за негово нещастие, любовта метна своя вълшебен воал. Лесно извоюваното възхищение е признак на слабост. Не се полага същата награда за въжеиграча и за поета. Ние всички се почувствувахме засегнати, когато Люсиен предпочете интригата и литературното мошеничество, а не смелостта и почтеността на приятелите, които го съветваха да приеме борбата, а не да извоюва с измама успеха, да се впусне на арената, а не да става тръбач в оркестъра. Обществото, госпожо, необяснимо защо, е крайно снизходително към подобни младежи. То ги обиква и се поддава на обаятелната им външност. Прощава им всички прегрешения, не изисква нищо от тях, признава ги за завършени характери, вижда само добрите им страни и ги прави свои любимци. И обратно, то е безгранично строго към силните, напълно изградени характери. С това свое държане обществото, толкова ярко несправедливо наглед, стои може би на голяма висота. То се забавлява с шутовете, очаква от тях само удоволствие и тутакси ги забравя; а за да се преклони пред величието, то иска от него неземни ценности. Всяко нещо се подчинява на свои закони: вечният диамант трябва да бъде без петънце, а мимолетната творба на модата може да бъде лека, чудата, безсъдържателна. Ето защо, въпреки заблужденията си, може би Люсиен ще успее, стига само да използува щастливия случай или да попадне в благодатна среда; срещне ли обаче някой лош ангел, той може да стигне до дъното на преизподнята. Той е блестящо съчетание на хубави качества, извезани върху нездрава тъкан. Годините заличават цветята и един ден остава само платното. Ако то е долнокачествено, ще представлява обикновена дрипа. Докато Люсиен е млад, ще се харесва, но в какво положение ще изпадне, когато стане на тридесет години? Този въпрос трябва да си поставят всички, които искрено го обичат. Ако само аз мислех така, не бих ви наскърбил с откровеността си. Но да отбягва с банална вежливост отговора на загрижените ви въпроси, би било недостойно за вас — писмото ви е тревожен вик, недостойно би било и за мене, — вие така ме уважавате. Освен това приятелите ми, които познават Люсиен, единодушно споделят моята преценка. Затова сметнах, че съм длъжен да ви кажа истината, колкото и страшна да е тя. Всичко може да се очаква от Люсиен: и добро, и зло. Тия няколко думи изразяват най-добре мнението ни. Ако превратностите на живота му, засега доста нерадостен и несигурен, го върнат при вас, използувайте цялото си влияние, за да го задържите в семейното огнище. Защото, докато характерът му укрепне, Париж ще бъде опасен за него. Той наричаше вас и мъжа ви свои ангели-хранители и навярно ви е забравил, но ще си спомни за вас, когато, шибан от бурята, няма да има друго убежище освен семейството си. Запазете обичта си към него, госпожо, той ще има нужда от нея.

Приемете, госпожо, искрените почитания на човек, който познава ценните ви качества, уважава майчинските ви тревоги и ви моли да вярвате в отличните чувства на предания ви слуга

Д’Артез“

Два дни след като получи този отговор, Ев беше принудена да вземе дойка: млякото й беше пресекнало. Тя дълго бе боготворила своя брат, а сега виждаше, че той се беше покварил, злоупотребявайки с най-ценните си качества. За нея той бе затънал вече в тинята. Това благородно създание не допускаше компромиси с честността, с деликатността, с всички семейни добродетели, високо тачени в домашното огнище, запазило се все още тъй чисто и лъчезарно в дълбоката провинция. Давид бе излязъл прав в своите предвиждания. Когато Ев разкри огорчението, което помрачи бялото й чело и хвърли върху него оловни отсенки, на мъжа си в един откровен разговор, какъвто често водят влюбените съпрузи и в който могат да си кажат всичко, Давид я утеши с топли думи. Макар че не можа да сдържи сълзите си при вида на хубавата гръд на жена си, пресушена от мъката, и пред отчаянието на Ев, че не може да изпълни майчиния си дълг, той я успокои и обнадежди.

— Виждаш ли, мило дете, брат ти е съгрешил поради богатото си въображение. За всеки поет е така естествено да копнее за пурпурна и лазурна мантия, той така жадува за празненства! Тази птичка така чистосърдечно се увлича от блясъка и разкоша, че Бог й прощава, макар че обществото я осъжда.

— Но той ни убива!… — провикна се клетата жена.

— Убива ни днес, както ни спаси преди няколко месеца, когато ни изпрати парите от първите си успехи! — възрази добрият Давид, който беше достатъчно умен, за да си даде сметка, че в голямото си отчаяние жена му стига до крайност, но скоро ще се върне към всеотдайната си сестринска любов. — Мерсие казваше преди около петдесет години в своята „Парижка картина“, че литературата, поезията, изкуствата и науката, с една дума, всички произведения на ума, никога не могат да изхранят човека. Понеже е поет, Люсиен не повярва на този петвековен опит. Оросената с мастило жътва (ако изобщо се стигне до жътва!) се събира десет или дванадесет години след сеитбите, а Люсиен си въобрази, че и тревата дава снопи. В най-лошия случай той е натрупал поне малко житейски опит. След като стана жертва на една жена, трябваше да стане жертва и на обществото, както и на неверни приятели. Този опит му струва скъпо, това е всичко. Нашите прадеди са казвали: „Стига само блудният син да се върне с двете си уши и с непокътната чест, трябва да бъдем доволни…“

— С непокътната чест!… — възкликна клетата Ев. — Уви! Люсиен е потъпкал всички добродетели… Да пише против съвестта си! Да нападне най-добрия си приятел!… Да приема парите на една актриса! Да се показва с нея! Да ни остави на улицата!

— О! Това още не е нищо!… — изпусна се Давид, но не продължи мисълта си.

Едва не издаде тайната за подправения подпис. За нещастие Ев забеляза смущението на мъжа си, неясна тревога я обзе.

— Как така нищо? — възрази тя. — Ами с какво ще платим тези три хиляди франка?

— Първо — отговори Давид, — предстои ни да подновим наемния договор за печатницата. От шест месеца насам петнадесетте на сто, които братя Коенте отпускат на Серизе срещу работата му за тяхна сметка, са му докарали шестстотин франка, а освен това той е спечелил и други петстотин франка от разни градски поръчки.

— Ако братя Коенте знаят това, може би няма да искат да подновят договора, ще се уплашат от него — забеляза Ев. — Серизе е опасен тип.

— Това няма значение! — извика Сешар. — След няколко дни ние ще бъдем богати! А ако Люсиен има пари, той ще се отърси от пороците си!

— Ах, Давид, скъпи приятелю, чуваш ли се какво говориш? Значи, когато е жертва на бедността, той е безсилен срещу злото! Ти мислиш за него същото, което мисли и Д’Артез. Не съществува превъзходство без душевна сила, а Люсиен е слаб! Ангел ли е всъщност един ангел, който не трябва да бъде изкушаван?

— Ех, той е от тия натури, които са добродетелни само в собствената си среда, под родното небе. Люсиен не е създаден за борба и аз ще му спестя борбите. Ето, виж, аз съм вече съвсем близо до целта си и мога да те посветя в работата си.

Давид извади от джоба си няколко листа бяла хартия in-octavo, размаха ги победоносно и ги сложи на коленете на жена си.

— Един топ хартия от вида „голям грозд“ няма да струва повече от пет франка. — И той накара Ев да пипне мострите.

Тя се учуди като дете.

— Но как направи тези опити?

— С едно старо решето от конски косми, което ми даде Марион.

— И не си ли доволен вече?

— Въпросът не е в получаването, а в цената на кашата. Уви! Аз, мило мое момиче, съм измежду последните по този труден път. Още през 1794 година госпожа Масон се опита да преработи печатната хартия в бяла. Тя успя, но на каква цена! В Англия към 1800 година маркиз Солсбъри, почти едновременно със Сеген във Франция, се опита да използува слама за производство на хартия. Нашата обикновена тръстика, arundo fragmitis, влиза в състава на хартията, която е в ръцете ти. Но аз ще използувам коприва, бодили. Ако искаме да имаме евтин първичен материал, трябва да използуваме растителност, която може да вирее на безплодни и блатни терени, тогава тя няма да струва почти нищо. Цялата тайна е в обработката на стъблата. До този момент моят способ е още сложен, но въпреки тази трудност аз съм уверен, че ще дам на френската хартиена индустрия предимството, на което се радва нашата литература, и ще я превърна в монопол за нашата страна, както англичаните имат монополи за желязото, въглищата и грънчарските изделия. Искам да стана в областта на хартиеното производство това, което е бил Жакар за тъкачеството!

Обзета от възхищение и възторг, които скромността на Давид засилваше, Ев, стана, притисна го до сърцето си и опря глава на рамото му.

— Възнаграждаваш ме, като че ли вече съм намерил търсеното!

Вместо отговор Ев вдигна хубавото си лице, обляно в сълзи, и не можа да промълви нито дума известно време.

— Аз не целувам откривателя, а утешителя — прошепна тя. — Ти противопоставяш на една пропаднала слава твоята изгряваща звезда. Ти изкупваш скръбта, която ми причинява провалянето на брата, с издигането на съпруга… Да, ти ще станеш велик като Грендорж, Руве, ван Робе, като персиеца, който откри брожда^[45], като всички тия хора, за които си ми говорил, чиито имена са неизвестни, защото те са работили безшумно за усъвършенствуването на индустрията.

— Какво ли правят в този час? — казваше Бонифас.

Големия Коенте се разхождаше със Серизе по площад Мюрие и се вглеждаше в сенките на жената и мъжа, които се очертаваха върху муселиновите пердета. Той идваше всеки ден към полунощ да поговори със Серизе, когото бе натоварил да следи и най-дребните постъпки на бившия си господар.

— Показва й навярно изработената тази сутрин хартия — отговори Серизе.

— Каква суровина използува? — запита фабрикантът на хартия.

— Невъзможно ми е да отгатна — каза Серизе. — Пробих покрива и снощи го наблюдавах, докато вареше кашата в бакърения казан. Ала напразно се взирах в струпания в ъгъла материал. Успях само да забележа, че суровината напомня купчина кълчища.

— Стига толкова следене — каза мазно Бонифас Коенте на своя шпионин. — Ще бъде непочтено!… Госпожа Сешар ще ви предложи да подновите договора за наемане на инвентара, кажете й, че възнамерявате да станете печатар, предложете й половината цена на патента и инвентара и ако се съгласи, елате да ми кажете. Във всеки случай постарайте се да разтакате този въпрос… Пари нямат, нали?

— Нито стотинка! — заяви Серизе.

— Нито стотинка — повтори Големия Коенте. „В ръцете ми са“ — добави за себе си той.

Фирмата „Метивие“ и фирмата „Братя Коенте“ се занимаваха покрай комисионерската работа в хартиената търговия, производството на хартия и печатарството също и с банкерство, за което естествено не плащаха патент. Данъчното управление още не е намерило начин да контролира достатъчно търговските дела, за да може да застави хората, които незаконно се занимават с банкерство, да си извадят разрешително, което, в Париж например, струва петстотин франка. Но братя Коенте и Метивие, макар и контрабандно, извършваха банкерски сделки за няколкостотин хиляди франка на тримесечие в Париж, Бордо и Ангулем. Още същата вечер братя Коенте бяха получили подправените записи на Люсиен за три хиляди франка. Големия Коенте незабавно построи грамадно оръдие върху този дълг и го насочи, както ще видите, срещу търпеливия и изпаднал в парични затруднения изобретател.

В седем часа на другия ден Бонифас Коенте се разхождаше край канала, който снабдяваше с вода просторния завод за хартия. Водата бучеше и заглушаваше всеки друг шум. Той чакаше един млад човек, двадесет и девет годишен, на име Пиер Пти-Кло, който от месец и половина беше авуе^[46] при Окръжния съд в Ангулем.

— Вие сте учили в ангулемския колеж заедно с Давид Сешар, нали? — попита Големия Коенте, след като се ръкува с Пти-Кло, който охотно беше приел тази среща с фабриканта.

— Да, господине — отговори той, като тръгна в крак с Големия Коенте.

— Възобновили ли сте познанството си?

— Срещали сме се най-много два пъти, откакто се е върнал от Париж. А и не би могло да бъде иначе. През делничните дни бях заровен в кабинета си или в съда, а в неделните и празничните дни работех, за да допълня образованието си, защото разчитам само на себе си.

Големия Коенте поклати одобрително глава.

— Когато срещнах за пръв път Давид, той ме запита какво става с мене. Казах му, че щом завърших право в Поатие, станах пръв помощник на метр Оливие с надежда да го заместя един ден… Аз познавах по-добре Люсиен Шардон, който сега се казва Дьо Рюбампре, любовника на госпожа Дьо Баржьотон, нашия голям поет, шурей на Давид.

— В такъв случай бихте могли да отидете при Давид, да му кажете, че вече сте адвокат и да му предложите услугите си — заяви Големия Коенте.

— Но това не е прието!

— Давид никога не е водил процеси, няма свой адвокат и няма нищо нередно, ако отидете при него! — отговори Коенте, измервайки през очилата си дребния авуе от глава до пети.

Син на шивач от Умо, презиран от съучениците си в колежа, Пиер Пти-Кло беше набрал доста жлъч в кръвта си. Лицето му беше жълтеникаво, нечисто, тенът му издаваше предишни боледувания, бедняшки бдения и най-често лоши чувства. В говоримия език има един израз, който с две думи може да опише този младеж: той беше рязък и остър. Пресипналият му глас напълно подхождаше на киселото му изражение, на хилавото му тяло и на пъстрите му сврачи очи. Наполеон е казал, че сврачето око е признак на нечестност. „Погледнете еди-кого си — казал той на Лас-Казес на остров Света Елена, говорейки за един от приближените си, когото бил принуден да отстрани поради злоупотреба, — чудя се как съм се лъгал толкова време! Та той има свраче око!“ Ето защо, след като добре разгледа мършавия сипаничав адвокат с редки коси, чието чело се сливаше вече с темето му, и като видя типичната му поза с юмрук на хълбока, той си каза: „Точно такъв човек ми трябва!“

И наистина Пти-Кло, познал презрението на околните, разкъсван от горещо желание да си пробие път, се беше одързостил, макар и беден, да купи адвокатското място на своя патрон за тридесет хиляди франка, разчитайки на богата женитба, за да го изплати. И съгласно обичая очакваше неговият патрон да му намери жена, защото предшественикът винаги има интерес да ожени добре заместника си, за да обезпечи по този начин плащането на службата. Но Пти-Кло разчиташе главно на себе си, тъй като не му липсваше известно рядко в провинцията предимство, което се дължеше на омразата. Голяма омраза, големи усилия. Съществува голяма разлика между авуетата в Париж и авуетата в провинцията и Големия Коенте беше достатъчно ловък, за да съумее да използува дребните страсти на подобни хора. В Париж известните адвокати — а те не са малко — притежават качества, характерни за дипломатите. Броят на делата, крупните интереси и важността на въпросите, които им се поверяват, им позволяват известна безкористност в съдопроизводствената работа. Независимо дали я използуват като нападателно или отбранително оръдие, процедурата не е вече за тях, както е било някога, средство за забогатяване. В провинцията, напротив, се занимават с това, което парижките кантори наричат „баберки“: множеството малки актове, които претоварват делата с разходи и поглъщат извънредно много обгербвана хартия. Провинциалният авуе има особена слабост към тези дреболии и отрупва клиентите със съдебни разноски, докато парижкият авуе се интересува само от хонорара си. Хонорарът е сумата, която клиентът дължи извън съдебните разноски на своя авуе за умелото водене на делата му. Държавното съкровище прибира половината от съдебните разноски, докато хонорарът остава изцяло за авуето. И нека кажем смело — плащаните хонорари рядко отговарят на исканите и действително заслужените услуги, оказани от един добър авуе. Парижките авуета, лекари и адвокати са, също както куртизанките със случайните си любовници, крайно предпазливи към признателността на своите клиенти. Клиентът преди и след делото би могъл да достави сюжет за две жанрови картини, достойни за четката на Мейсоние, за които почтените авуета охотно биха наддавали. Съществува и друга разлика между парижкия и провинциалния авуе. Парижкият авуе рядко пледира, той говори понякога по повод писмени искания до председателя на съда, но през 1822 година в повечето департаменти — след това адвокатите се размножиха неимоверно много — авуетата бяха и адвокати и сами пледираха по своите дела. От тази двойна професия следваше и двоен труд, който развива у провинциалния авуе пороците на адвоката, без да го освобождава от тежките задължения на авуето. Провинциалният авуе се превръща в дърдорко, загубва бистрия ум, необходим за водене на делата. Раздвоявайки се така, дори високо надареният човек ще открие в себе си такава двустранна посредственост. Парижкият авуе не се изхабява в словесни излияния пред съда, рядко пледира „за“ или „против“ и може да запази праволинейност в мислите си. Макар и да разполага с далекобойните оръдия на правото, макар и да тършува в арсенала на противоречивите възможности на юриспруденцията, той запазва свое становище по делото, което се старае да спечели. С една дума, мисълта опиянява много по-малко от словото. Когато човек много говори, почва накрая да вярва в това, което казва. И, напротив, може да действуваш против убеждението си, без да опорочиш съвестта си, и да спечелиш едно лошо дело, без да поддържаш, че е добро, както прави адвокатът, когато пледира. Ето защо старият парижки авуе става по-добър съдия от стария адвокат. Обикновено напълно основателно провинциалният авуе е посредствен човек: той се отдава на дребни страсти, води малки дела, живее от съдебните разноски, злоупотребява със закона за съдопроизводство и освен това пледира! С една дума, той е изпълнен с недостатъци. И всеки ще разбере лесно, че ако измежду провинциалните авуета се срещне забележителна личност, тя трябва наистина да е високо надарена.

— Аз мислех, господине, че ме повикахте по ваши дела — отговори Пти-Кло, като подсили забележката си с ироничен поглед към непроницаемите очила на Големия Коенте.

— Да говорим без заобикалки — отсече Бонифас Коенте. — Изслушайте ме…

След тези думи, които предвещаваха поверителен разговор, Коенте седна на една пейка и покани Пти-Кло до себе си.

— Когато господин Дю Отоа мина през Ангулем през 1804 година на път за Валенсия, където беше назначен консул, той се запозна с госпожица Зефирин, която роди от него дъщеря и малко по-късно стана госпожа Дьо Сенонш — прошепна Коенте на ухото на събеседника си. — Да — продължи той, като видя, че Пти-Кло трепна изненадано, — бракът на госпожица Зефирин с господин Дьо Сенонш бе сключен наскоро след тайното раждане. Дъщерята, отгледана на село у майка ми, е госпожица Франсоаз дьо ла Е и нейната кръстница госпожа Дьо Сенонш се грижи за нея, както е прието. И тъй като майка ми, чифликчийка при старата госпожа Дьо Кардане, баба на Зефирин, била посветена в тайната за единствената наследница на родовете Кардане и Сенонш по първородно коляно, на мен възложиха да се грижа за малката сума, която господин Франсис дю Отоа отреди навремето за дъщеря си. Собственото ми богатство води началото си от тези десет хиляди франка, които днес възлизат на тридесет хиляди. Госпожа Дьо Сенонш навярно ще подари на своята кръщелница чеиз, сребърни прибори и покъщнина. Аз пък мога да ви подаря девойката, моето момче — каза Коенте и потупа Пти-Кло по коляното. — Като се ожените за Франсоаз дьо ла Е, голяма част от ангулемските аристократи ще ви станат клиенти. Сродяването с това семейство открива пред вас великолепно бъдеще… Предполагам, че те ще се задоволят с положението ви на адвокат-авуе. Зная, че не търсят нищо повече.

— Какво трябва да направя — запита живо Пти-Кло, чиято алчност се пробуди. — Нали ваш адвокат е Кашан?

— Затова аз няма да напусна тутакси Кашан, а ще стана ваш клиент по-късно — подхвърли хитро Големия Коенте. — Питате ме какво трябва да направите ли, драги приятелю? Ето какво: поемете делата на Давид Сешар. Този нещастник е подписал полици за три хиляди франка, няма да може да ги плати, вие ще го защитите срещу съдебно преследване, но така, че да затъне в разноски. Действувайте съвсем спокойно, трупайте усложнения! Моят съдебен пристав Дублон, който ще бъде натоварен да го преследва под ръководството на Кашан, няма да пипа с ръкавици… За умния слушател толкова стига. Какво ще кажете, момко?

Настъпи красноречиво мълчание: двамата мъже се гледаха очи в очи.

— Не сме се срещали никога — продължи Големия Коенте, — не съм ви казвал нищо, не знаете нищо за Дю Отоа, нито за госпожа Дьо Сенонш, нито за госпожица Дьо ла Е. Само че, когато дойде времето, след два месеца, ще поискате ръката на въпросната личност. Ако се наложи да се видим, ще идвате тук вечер. Няма да си пишем.

— Искате, значи, да разорите Сешар? — запита Пти-Кло.

— Не напълно, но трябва да постои известно време в затвора.

— С каква цел?

— Нима ме мислите толкова глупав, че да ви я кажа? Ако пък се досетите сам, ще бъдете достатъчно благоразумен и ще мълчите.

— Дядо Сешар е богат — възрази Пти-Кло, който вече прозираше намеренията на Бонифас и виждаше в това обстоятелство причина за неуспех.

— Докато бащата е жив, той няма да даде нито стотинка на сина си, а бившият печатар още не смята да се прощава с живота!

— Разбрано! — реши се изведнъж Пти-Кло. — Не ви искам гаранция: нали съм авуе? Ако случайно ме изиграете, ще уредим помежду си сметките.

„Далеч ще отиде този обесник!“ — каза си Коенте, като се сбогува с него.

На другия ден след това съвещание, 30 април, братя Коенте представиха първия от трите записа, подправени от Люсиен. За нещастие полицата беше връчена на госпожа Сешар, която позна, че подписът на мъжа й е подправен от Люсиен, извика Давид и го попита направо:

— Това не е твоят подпис, нали?

— Не е — отговори той, — брат ти толкова е бързал, че е подписал вместо мене…

Ев върна полицата на инкасатора на фирмата „Братя Коенте“ с думите:

— Не сме в състояние да платим.

Стана й зле, тя се качи в стаята си, Давид я последва.

— Мили приятелю — каза му Ев с отпаднал глас, — иди веднага у господа Коенте, те ще бъдат любезни с тебе. Помоли ги да почакат; припомни им, че предстои да подновим наемния договор със Серизе и че те ти дължат хиляда франка.

Давид отиде незабавно при враговете си. Един фактор може да стане печатар, но не всеки опитен печатар може да бъде добър търговец. Така и Давид, лишен от търговска опитност, съвсем се обърка, когато, още неизказал със свито гърло и разтуптяно сърце молбата и извиненията си, получи следния отговор:

— Това не е наша работа, Метивие ни е изпратил полицата, той ще ни плати. Обърнете се към него.

— О! — възкликна Ев, когато узна отговора на братята. — Щом ще върнат полицата на Метивие, няма нищо страшно.

На другия ден, точно към два часа следобед, когато площад Мюрие гъмжи от народ, Виктор-Анж-Ерменежилд Дублон протестира полицата и макар че се беше спрял до вратата откъм алеята, за да поприказва с Марион и Колб, още същия ден всички търговски среди в Ангулем узнаха, че има протестирана полица. Можеше ли лицемерната предпазливост на Дублон, комуто Големия Коенте беше препоръчал да действува внимателно, да спаси Ев и Давид от позора, който пада върху търговеца след всеки запор? Скоро ще се убедите в това! Сега и най-подробното описание ще ви се види кратко. Деветдесет на сто от читателите живо ще се заинтересуват от обясненията, които ще последват, защото те ще бъдат най-пикантна новост за тях.

Така за лишен път ще бъде доказана правдивостта на аксиомата: най-малко е известно това, което всеки е длъжен да знае: законът!

Не ще и съмнение, че за болшинството французи механизмът на една-единствена банкова операция ще представлява не по-малък интерес от описанието на едно пътешествие в непозната страна. Когато едно лице праща от града, в който се намира кантората му, свой запис на лице, живеещо в друг град, както се предполагаше, че е направил Давид, за да услужи на Люсиен, простата операция на размяна на записи между търговци от същия град се променя: записът се превръща в нещо като менителница, която може да се тегли от един град в друг. Така Метивие, след като прие трите записа на Люсиен, беше принуден да ги изпрати за осребряване на своите доверители братя Коенте. Това влачеше една първа загуба за Люсиен, наречена комисиона за смяна на местоплащането и изразяваща се в процент върху всеки запис извън шконтото. По този начин записите на Сешар бяха минали в категорията на банковите операции. Може би ще ви се види невероятно до каква степен качеството на банкер, прибавено към внушителната титла на кредитор, променя положението на длъжника. По банковите правила — разберете правилно този израз, — щом една полица, преведена от Париж в Ангулем, не бъде изплатена, банкерите се задължават един към друг да си връщат по текуща сметка неизплатените полици. Шегата настрана: никой писател не би измислил по-невероятен разказ. А ето какви остроумни шеги, достойни за Маскарий^[47], разрешава известен член на търговския кодекс. Тълкуването на този член ще ви покаже какви ужаси се крият под страшната дума законност!

Щом приставът Дублон зарегистрира протестирането на полицата, той я връчи лично на братя Коенте. Дублон имаше текущи сметки с двамата ангулемски хищници и им даваше шестмесечен кредит, който се превръщаше в едногодишен благодарение на начина, по който Коенте изплащаха дълговете си. Всеки месец Големия Коенте казваше на по-малкия хищник: „Дублон, трябват ли ви пари?“ Но с това не се изчерпваше всичко. Дублон облагодетелствуваше могъщата фирма, като й правеше известна отстъпка. Така братя Коенте печелеха мъничко от всеки акт, дребна работа, почти нищо, франк и петдесет при всяко протестиране!…

Големия Коенте седна невъзмутимо пред писалището си, взе една обгербвана хартия от тридесет и пет стотинки и почна да разпитва Дублон, за да се осведоми какво е истинското положение на разни търговци.

— Е, доволен ли сте от малкия Ганрак?

— Не е зле със своята пътническа кантора…

— Изглежда, че е изпаднал в затруднение. Казват, че жена му много го охарчила…

— Него ли! — възкликна подигравателно приставът.

А в това време големият хищник разграфи хартията, написа с красиви букви зловещо заглавие и нареди под него следната сметчица (Sik!):

Сметка за връщане с разноските

на полица за хиляда франка, издадена в Ангулем на десети февруари хиляда осемстотин двадесет и втора година, подписана от Давид Сешар на заповед на Люсиен Шардон, известен под името Дьо Рюбампре, прехвърлена на заповед на Метивие и на наша заповед с падеж тридесети миналия месец, протестирана от съдебния пристав Дублон на първи май хиляда осемстотин двадесет и втора година.

Главница . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 1000 фр.

Протестиране . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 12,35

Комисиона . . . . . . . . . . . 5%. . . . . . . . . . . . . . . 5

Посредническа комисиона . . . . 25% . . . . . . . . . . . . . . 2,50

Герб върху новата полица и върху настоящата сметка . . . . . . 1,35

Лихви и пощенски разноски. . . . . . . . . . . . . . . . . . . 3

1024,20

За смяна на местоплащането 25% върху общата сума . . . . . . . 3,25

Всичко 1037,45

 

Или словом хиляда тридесет и седем франка и четиридесет и пет стотинки, сума, която рамбурсираме^[48] с полица при предявяване срещу господин Метивие, улица Серпант, Париж, на заповед на господин Ганрак от Умо.

Ангулем, 2 май 1822 г. Братя Коенте

В най-долния край на това малко изложение, написано почти автоматично, защото Коенте продължаваше да разговаря с Дублон, той добави и следната декларация:

Преподписалите настоящата сметка Постел, аптекар в Умо, и Ганрак, комисионер по превозване на стоки, търговци в този град, удостоверяваме, че смяната на местоплащането по отношение на Париж е едно и четвърт на сто.

Ангулем, 3 май 1822 г.

— Слушайте, Дублон, бъдете така любезен да отидете у Постел и Ганрак и да ги помолите да подпишат тази декларация, а утре ми я върнете.

Привикнал към тия средства за тормоз, Дублон се запъти към двамата търговци, сякаш ставаше дума за най-обикновена поръчка. Разбира се, дори протестираната полица да беше връчена, както в Париж, в запечатан плик, целият Ангулем щеше да узнае злополучното положение, в което се намираха работите на клетия Сешар. Какви ли не обвинения се сипеха срещу него! Едни казваха, че го е погубила прекомерната му любов към жена му, други го укоряваха за прекомерната му преданост към шурея му; и всеки правеше ужасни заключения от тези предпоставки! Човек не трябвало да взема присърце интересите на своите близки! И хората одобряваха коравосърдечието на стария Сешар към сина му, дори се възхищаваха от него!

А сега всички вие, които по една или друга причина не сте спазили поетите от вас задължения, разучете внимателно законните способи, чрез които за десет минути, минавайки през банката, един капитал от хиляда франка донася двадесет и осем франка лихва.

Първата точка на приложената по-горе „сметка за връщане“ е единственото безспорно нещо.

Втората точка включва дължимото на държавното съкровище и дължимото на съдебния пристав. Шестте франка данък за регистриране огорчението на длъжника и за доставяне на гербовата хартия са гаранция, че злоупотребата ще живее още дълго време! Освен това вие знаете, че благодарение на отстъпката, направена от Дублон, доходът на банкера по тази точка е всъщност франк и половина!

Комисионата от половин на сто, преведена в точка трета, се взема под хитроумния предлог, че за банката неизплащането на една полица е равностойно на шконтирането й. Макар всъщност да е тъкмо обратното, нима е все едно да дадеш хиляда франка или да не ги инкасираш? Всеки, който е представял полици за шконтиране, знае, че извън законните шест на сто шконтьорът взема, под непретенциозното название комисиона, известен процент, който представлява, без да се смята законния процент лихвата на умението му да управлява капиталите си. Колкото повече може да спечели, толкова повече ви иска. Най-изгодно би ви излязло, ако шконтирате полиците си при тъпаци. Но нима има тъпаци сред банкерите?

Законът задължава банкерът да удостовери лихвения процент чрез борсов посредник. В жалките градчета, където няма борса, борсовият посредник се заменя от двама търговци. Комисионата, дължима на посредника, е четвърт на сто върху дължимата сума. По традиция е прието тази комисиона да се дава уж на търговците, които заместват борсовия посредник, а всъщност банкерът я прибира чисто и просто в касата си. Така е възникнала третата точка на тази пленителна сметчица.

Четвъртата точка включва стойността на гербовата хартия, върху която е написана сметка за връщане и стойността на гербовата марка върху новата менителница, теглена от банкера срещу неговия колега, за да събере вземането си.

Пета точка сумира пощенските разноски и законните лихви върху дължимата сума за цялото време, през което тя няма да бъде в касата на банкера.

И най-сетне смяната на града, чисто банкова операция, представлява стойността за превеждане на сумата от едно селище в друго.

Да поразнищим тази сметка, в която, също както в неаполитанската песен на Полишинел, така добре изпълнявана от Лаблаш, се пресмята така умело, че петнадесет и пет правят двадесет и две! Подписът на Постел и Ганрак безспорно беше въпрос на любезност: братя Коенте удостоверяваха, когато се наложеше, същото, което Ганрак удостоверяваше за тях. С една дума, приложение на познатата поговорка: „Ти на мене, аз на тебе“. Господа Коенте, които имаха текуща сметка с Метивие, съвсем нямаха нужда да издават един срещу друг менителници. Една върната полица между тях можеше да се впише само с един ред в „кредита“ или „дебита“.

Тази фантастична сметка трябваше в действителност да представлява не повече от хиляда и осемнадесет франка: хиляда франка дължима сума, тринадесет франка протест и половин на сто лихва за едномесечното закъснение.

Ако дадена голяма банкова кантора има средно на ден по една сметка за връщане на стойност хиляда франка, тя събира всеки ден по двадесет и осем франка даром съгласно уставите на банките, грамадна сила, измислена от евреите през XII век, господствуваща днес над тронове и народи. С други думи хиляда франка носят на дадената банкова кантора двадесет и осем франка доход дневно, тоест десет хиляди и двеста франка годишно. Утроете средния брой сметки за връщане и ще достигнете тридесет хиляди франка доход, донесен от фиктивни капитали. Ето защо сметките за връщане са предмет на особено внимание. Ако Давид Сешар се беше явил да плати полицата си на 3 май или дори на втория ден след протестирането й, братя Коенте щяха да му заявят: „Съжаляваме, ние върнахме вече полицата ви на господин Метивие!“, дори полицата да стоеше още на писалището им. Сметката за връщане е свършен факт още в деня на протестирането, провинциалните банки назовават тази операция „размножаване на екютата“. Само пощенските разноски носят двадесет хиляди франка доход на фирмата „Келер“, която е във връзка с целия свят, а сметките за връщане плащат ложата в театър „Италиен“, каретата и тоалетите на баронеса Дьо Нюсенжан. Пощенските разноски съставляват огромно злоупотребление, още повече че само с едно писмо от десетина реда банкерите извършват десет операции от същия вид. Странно явление! Държавното съкровище има дял в тази облага, изскубната от злополучието, и държавното съкровище се угоява от търговските неслуки. А самата банка подхвърля на длъжника от гишетата си премъдрите слова: „Защо сте неплатежоспособен?“, на които, уви, той не е в състояние да отговори. Така че сметката за връщане представлява един действително съвсем фантастичен разказ и длъжниците, които се замислят малко над тази поучителна страница, ще изпитват занапред спасителен страх.

На 4 май Метивие получи от братя Коенте сметката за връщане, със заповед да преследва безпощадно в Париж Люсиен Шардон, известен под името Дьо Рюбампре.

Няколко дни след това Ев получи в отговор на писмото си до Метивие следните няколко реда, които напълно я успокоиха:

„До г. Сешар-син, печатар в Ангулем

Получих своевременно уважаемото ви писмо от 5. т. м. Разбрах от обясненията ви относно неизплатената полица от 30 миналия месец, че сте услужили на шурея си, г. Дьо Рюбампре, който харчи много, и че ще ви направим услуга, ако го принудим да плати лично. Той е в такова положение, че лесно ще го уловим. Ако уважаемият ви шурей не плати, ще разчитам на честността на старата ви фирма и оставам, както и досега

Ваш предан слуга

Метивие“

— Отлично — заяви Ев на Давид, — от съдебното преследване срещу него брат ми ще разбере, че не сме в състояние да платим.

Каква голяма промяна у Ев издаваха тези думи! Растящата й любов към Давид, чийто характер тя опознаваше все по-добре, изместваше в сърцето й любовта към брата. Но с колко илюзии се прощаваше тя!

Нека проследим сега пътя на сметката за връщане в Париж. Едно трето лице-носител, търговско име на лицето, на което е прехвърлена полицата, е свободно по силата на същия закон да преследва този длъжник, който по негова преценка ще плати най-бързо. Така приставът на Метивие започна съдебно преследване срещу Люсиен. Ето отделните фази на това преследване, напълно безполезно между другото. Метивие, зад когото стояха братя Коенте, знаеше, че Люсиен не може да плати. Но все съобразно със закона фактическата неплатежоспособност не съществува за правото, преди да се констатира. Следователно най-напред установиха неплатежоспособността на Люсиен по следния начин:

Съдебният пристав на Метивие уведоми на 5 май Люсиен, че полицата е върната, след като е била протестирана в Ангулем и го призова пред парижкия търговски съд, за да чуе какво ли не, включително и това, че трябва да бъде задържан като търговец. Тъкмо когато Люсиен, мятащ се като подгонен елен, четеше непонятната призовка, той получи също така съобщение, че е осъден задочно от търговския съд. Любовницата му Корали, която не знаеше нищо за полиците, си въобрази, че Люсиен е искал да услужи на зет си и му предаде наведнъж всички получени известия, но беше вече късно. Актрисите виждат толкова често пристави на сцената, че не вярват особено на истинската обгербвана хартия.

Люсиен едва не заплака, дожаля му за Давид, засрами се, искрено пожела да плати. Естествено той се посъветва с приятелите си как да постъпи, за да спечели време. Но точно когато Лусто, Блонде, Биксиу и Натан го уверяваха, че един поет не бива да се плаши от търговския съд, учреден за бакалите, на Люсиен бе наложен запор. Той видя на вратата си малката жълта обява, която стои и избелява, но има силата да прогонва кредита, да всява ужас в сърцата на най-дребните доставчици и главно да вледенява кръвта във вените на чувствителните поети, привързани към парченцата дърво, към копринените парцали, към купищата боядисана вълна и всички партушини, наречени покъщнина.

Когато дойдоха да вдигнат мебелите на Корали, авторът на „Маргаритки“ отиде у един приятел на Биксиу, адвоката Дерош, който се разсмя, че Люсиен се плаши от такава дреболия.

— Това не е нищо, драги… Искате да спечелите време, нали?

— Колкото е възможно по-дълго.

— Добре, дайте възражение срещу съдебното решение. Идете при Масон, мой приятел, адвокат при търговския съд, занесете му всички преписки, той ще заведе дело, ще се яви вместо вас и ще оспори компетентността на търговския съд във вашия случай. Няма да има никакви трудности, вие сте известен журналист. Ако бъдете призован пред гражданския съд, ще дойдете при мене и тогава аз ще се заема със защитата ви. Ще съумея да се справя с хора, които искат да наскърбят красивата Корали.

На 28 май Люсиен, призован пред гражданския съд, бе осъден по-бързо, отколкото предполагаше Дерош, защото поетът беше обект на безпощадно преследване. Когато наложиха отново запор на имуществото, когато нова жълта обява позлати вратата на Корали, Дерош, засегнат, че бе допуснал да го подведе негов колега, се противопостави на запора, като изтъкна напълно основателно, че покъщнината принадлежи на госпожица Корали и поиска бързо постановление. В разпоредително заседание председателят на съда препрати иска пред съдебното заседание и то присъди собствеността на мебелите на Корали. Метивие обжалва, но молбата му бе отхвърлена с решение от 30 юли.

На 7 август авуето Кашан получи с пощенската кола грамадна преписка, озаглавена „Метивие срещу Сешар и Люсиен Шардон“.

Първият документ беше следната сметчица, чиято точност е достоверна, тъй като представлява препис:

Полица от 30 април, подписана от Сешар-син на заповедта на Люсиен дьо Рюбампре, 2 май. Сметка за връщане. 1037.45 фр.

5 май Уведомяване за сметката и протестирането на полицата с призоваване пред търговския съд в Париж на 7 май 8.75

7 май Решение и задочно осъждане, предвиждащо затвор . . . 35

10 май Връщане на решението . . . . . . . . . . . . . . . 8,50

12 май Изпълнителен лист . . . . . . . . . . . . . . . . . 5,50

14 май Протокол за запор на покъщнината . . . . . . . . . 16

18 май Протокол за поставяне на обява . . . . . . . . . . 15,25

19 май Обнародване във вестника . . . . . . . . . . . . . . 4

24 май Протокол за проверка по описа преди изземване и предявен иск от страна на Люсиен дьо Рюбампре за спиране изпълнението на съдебното решение . . . . . . . . . . . . . . . 35

27 май Решение на съда, който уважава повторното искане за спиране на изпълнението и препращане страните пред гражданския съд. . . . . . . . . 35

28 май Краткосрочно призоваване от страна на Метивие пред гражданския съд и назначаване на авуе . . . . . . . . . . . . . . 6,50

2 юни Решение, съгласно което Люсиен Шардон се осъжда да заплати всичко по сметката за връщане, като разноските пред търговския съд се присъждат за сметка на ищеца. . . . . . . . . . . . . . . . . . . 150

6 юни Връчване на по-горе споменатото решение . . . . . . . . . . . . . . . . 10

15 юни Изпълнителен лист . . . . . . . . . . . . . . . 5,50

19 юни Протокол за налагане на запор, включващ възражение от госпожица Корали против запора, тъй като тя заявява правото си на собственост над покъщнината . . . . . . . . . . . . . 20

Разпореждане на председателя, който препраща делото за ново разглеждане в съдебно заседание . . . . . . . . . . . . 40

19 юни Решение, с което собствеността на покъщнината се присъжда на споменатата госпожица Корали . . . . . . . . . . 250

20 юни Апелационна жалба от Метивие . . . . . . . . . . . . . . . 17

30 юни Потвърждение на решението . . . . . . . . . . . . . . . . 250

Всичко 889,20

 

Полица от 31 май, сметка за връщането й . . . . . . . . . . . 1037.45

Уведомяване на Люсиен . . . . . . . . . . . . . . . . . 8,75

Всичко 1046,20

 

Полица от 30 юни, сметка за връщането й . . . . . . . . . . . . . 1037,45

Уведомяване на Люсиен . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 8,75

Всичко 1046,20

Тези документи бяха приложени към едно писмо, с което Метивие нареждаше на Кашан, авуе в Ангулем, да преследва Давид Сешар с всички средства, предвидени от закона. По силата на тази заповед съдебният пристав Виктор-Анж-Ерменежилд Дублон призова Давид Сешар на 3 юли пред Ангулемския търговски съд за изплащане на общата сума четири хиляди осемдесет франка и деветдесет и пет стотинки, стойност на трите записа плюс направените вече разноски. В деня, когато Дублон трябваше да й връчи лично изпълнителната заповед за изплащане на тази огромна за нея сума, Ев получи сутринта следното съкрушително писмо от Метивие:

„До господин Давид Сешар, печатар в Ангулем

Вашият шурей г. Шардон е крайно недобросъвестен човек. Той е прехвърлил покъщнината си на името на една актриса, с която живее, и вие, господине, бяхте длъжен да ме предупредите честно за тези обстоятелства, за да не се впускам в излишни съдебни преследвания, но вие не отговорихте на писмото ми от 10 май.

Не се сърдете, че искам сега от вас да изплатите незабавно трите записа заедно с направените от мене разноски.

Приемете моите почитания.

Метивие“

След като не чу нищо повече по този въпрос, Ев, слабо запозната с търговското право, си беше въобразила, че брат й е платил подправените полици и е изкупил престъплението си.

— Драги приятелю — каза тя на мъжа си, — изтичай най-напред при Пти-Кло, обясни му положението ни и се посъветвай с него.

— Приятелю — каза клетият печатар, едва влязъл в кабинета на своя съученик, — когато дойде да ми предложиш услугите си като новоназначен авуе, съвсем не предполагах, че толкова скоро ще ми дотрябваш!

Давид седна в креслото, а Пти-Кло се загледа в красивото му умно лице и почти не изслуша подробностите — той ги знаеше по-добре от човека, който му ги излагаше! Още щом видя разтревоженото лице на влезлия Давид, той си каза: „Играта успя!“

Подобна сцена доста често се разиграва в адвокатските кабинети.

„Защо ли го гонят братя Коенте?“ — запита се Пти-Кло.

Авуетата умеят да вникват не само в душите на клиентите си, но и в душите на противниците им: те са длъжни да познават добре и лицето и опакото на съдебната плетеница.

— Искаш да спечелиш време, така ли? — каза най-сетне Пти-Кло, когато Сешар завърши. — Колко ти е нужно? Стигат ли ти три-четири месеца?

— О! Четири месеца! Ти ме спасяваш! — извика Давид и Пти-Кло му се стори същински ангел.

— Добре, няма да посегнат на покъщнината ти и няма да те задържат преди три или четири месеца, но знай, че ще ти струва много скъпо — заяви Пти-Кло.

— Няма значение!

— Чакаш постъпления? Можеш ли да разчиташ на тях? — запита авуето, изненадан, че клиентът му така лесно сам се навира в клопката.

— След три месеца ще бъда богат — отговори изобретателят със свойствената за изобретателите самоувереност.

— Баща ти още се държи — подметна Пти-Кло, — няма намерение да се прощава с лозята.

— Да не мислиш, че разчитам на смъртта на баща си? — отвърна Давид. — Напът съм да открия една индустриална тайна: тя ще ми даде възможност да произвеждам без нито нишка памук хартия, не по-малко здрава от холандската и петдесет на сто по-евтина от сегашната памучна каша.

— Истинско богатство! — възкликна Пти-Кло, който едва сега проумя играта на Големия Коенте.

— И то голямо, приятелю, защото след десет години ще имаме нужда от десет пъти повече хартия, отколкото днес. Журналистиката ще се превърне в безумието на нашата епоха.

— Никому ли не си поверил тайната си?

— Никому освен на жена си.

— Нищо ли не си казал за проектите си, за работата си… на Коенте например?

— Споменах им, но много неопределено, доколкото си спомням.

Лъч на благородство проблесна в злъчната душа на Пти-Кло, който се опита да помири всичко: интереса на братя Коенте, своя личен интерес и дори интереса на Сешар.

— Изслушай ме, Давид, ние сме училищни другари, ще те защитя, но трябва да знаеш, че тази защита против законите ще ти струва най-малко пет-шест хиляди франка!… Не пръскай парите си на вятъра! Мисля, че ще се видиш принуден да поделиш с някого от нашите фабриканти печалбите от изобретението си. Нима ще се решиш лекомислено да закупиш или сам да построиш фабрика за хартия?… Не забравяй, че ще ти трябва патент… Всичко това ще иска време, ще иска пари. Съдебните изпълнители ще връхлетят може би твърде рано върху тебе въпреки завоите, които ще ги принудим да направят…

— Няма да издам тайната си! — отговори Давид, наивен като всички учени.

— Така да бъде! Твоята тайна ще бъде спасителната ти сламка — поде Пти-Кло, разколебан в първото си честно намерение да разреши спора със спогодба, а не с процес, — не искам да ми разкриваш тайната си, но чуй внимателно съвета ми: постарай се да работиш някъде в дън земя, никой да не те види и да не узнае опитите ти, защото тогава спасителната сламка ще се изплъзне из ръцете ти. Изобретателят често е лековерен. Той толкова мисли върху тайната си, че не може да мисли за останалото. В края на краищата непременно ще се усъмнят в естеството на проучванията ти, ти си обкръжен от фабриканти. Колкото фабриканти, толкова врагове! Виждам те като бобър сред хайка ловци. Не им давай кожата си!…

— Благодаря ти, мили приятелю, мислил съм върху всичко това — каза Давид, — много съм ти задължен за загрижеността и за благоразумните съвети… Но в случая съвсем нямам предвид моето благополучие. Аз мога да се задоволя с хиляда и двеста франка годишен доход, а и баща ми ще ми остави един ден три пъти повече… Живея в атмосфера на любов, окрилен от мислите си!… Водя неземен живот… но всичко е за Люсиен и за жена ми, за тях се блъскам…

— Хайде тогава, подпиши това пълномощно и си гледай изобретението. Ако се наложи да се скриеш, за да не те хвърлят в затвора, ще те предупредя един ден по-рано. По-добре е да предвидим и най-лошото. И ще ти кажа още нещо: не пускай да влиза при тебе никой, в когото не си сигурен както в самия себе си.

— Серизе отказа да поднови договора за наемане на печатницата, оттам произтичат малките ни парични затруднения. Вкъщи са само Марион, Колб, елзасец, верен като куче, жена ми и тъща ми…

— Слушай — каза Пти-Кло, — не се доверявай твърде на кучето…

— Ти не го познаваш! — извика Давид. — Все едно, че съм аз!

— Да го подложа ли на изпитание?…

— Защо не.

— Хайде, сбогом, но прати ми хубавата госпожа Сешар, защото и тя трябва да ми подпише пълномощно. И не забравяй, приятелю, че живееш над вулкан — каза Пти-Кло на съученика си, за да го предупреди за всички съдебни неволи, които го дебнат.

„Ето ме с единия крак в Бургундия, а с другия в Шампан“ — каза си Пти-Кло, след като изпрати приятеля си до вратата на кантората.

Измъчван от безпаричие, както и от състоянието на жена си, която беше просто смазана от безчестието на Люсиен, Давид продължаваше да търси разрешението на своя проблем. Докато отиваше към кантората на Пти-Кло, той дъвчеше разсеяно едно стъбло коприва, което беше киснал във вода, за да види как действува разкисването върху стъблата, предназначени за приготвяне на кашата. Търсеше способ да избегне счупванията, предизвикани от накисването, тъкането или изобщо употребата на материите, които трябваше да се превърнат в нишки, платно или парцали. На връщане по улиците, доволен от срещата с приятеля си Пти-Кло, той почувствува между зъбите си топчица тесто: попипа я с ръка, размаза я и видя, че тази каша е по-доброкачествена от всички получени досега състави, защото главният недостатък на кашите от растителни вещества беше липсата на еластичност. Сламата например дава чуплива, шумяща хартия с металически блясък. Само дръзките изследователи на природните явления могат да налучкат по този начин съвсем случайно истината „Трябва да заместя с машина или с химическа обработка това, което току-що извърших несъзнателно“ — каза си той.

И отиде при жена си, изпълнен с радостна увереност в победата.

— Бъди спокойна, мила моя — каза й той, забелязвайки, че беше плакала. — Пти-Кло ще ни гарантира няколко месеца спокойствие. Естествено съдебните разноски ще се трупат, но както самият той ми каза при сбогуването ни: „Всички французи имат право да искат от кредиторите си да ги изчакат, стига само да платят накрая капитала, лихвите и разноските…“ А ние сигурно ще платим…

— А от какво ще живеем? — попита Ев, която мислеше за всичко.

— Ах, да! Права си — отвърна Давид и се почеса зад ухото, необясним жест, обичаен за всички хора, изпаднали в затруднено положение.

— Майка ми ще гледа нашия малък Люсиен, а аз пак ще мога да се заловя за работа!

— Ев, любов моя! — провикна се Давид, прегърна я и я притисна до сърцето си. — Недалеч оттук, в Сент, през XVI век, един от най-великите мъже на Франция Бернар Палиси — той е изнамерил не само емайла, но бил славен предшественик на Бюфон и Кювие, защото преди тях сложил начало на геологията — бил обзет от страстта на откривателите, но целият град, дори жена му и децата му, били против него. Жена му разпродавала уредите му!… Той скитал из полето неразбран, сочен с пръст, преследван!… А аз съм ограден с любов!…

— И то неизмерима! — отговори Ев с ведрата увереност на дълбоко любеща съпруга.

— При такива условия човек би могъл да понесе всичките изпитания на клетия Бернар Палиси, автор на екуанския фаянс, спасен лично от Шарл IX по време на Вартоломеевата нощ; богат и многоуважаван на старини, той изнасял публични лекции върху своята „наука за почвите“, както наричал геологията.

— Докато пръстите ми имат сили да държат ютия, нищо няма да ти липсва! — провикна се нещастната жена с най-дълбока преданост. — Когато бях първа помощница у госпожа Прийор, се сприятелих с едно много умно момиче, братовчедка на Постел, Базин Клерже. Тя ми донесе преди малко бельото и ми повери, че щяла да замести госпожа Прийор. Ще отида да работя при нея…

— Няма да бъде за дълго! — отговори Сешар. — Аз вече открих…

За първи път възвишената вяра в успеха, която крепи изобретателите и им вдъхва смелост да напредват в девствените лесове на откритията, беше посрещната от Ев с едва ли не скръбна усмивка и Давид сведе мрачно глава.

— О, мили мой, не ти се подигравам, не ти се смея, не се съмнявам! — извика прекрасната жена и се отпусна на колене пред мъжа си. — Виждам само колко беше прав, когато пазеше пълно мълчание около опитите и домогванията си. Да, мили, изобретателите трябва да крият от всички, дори от собствената си жена, мъчителното раждане на славата си!… Жената си остава жена. Дори твоята Ев не можа да не се усмихне, когато за седемнадесети път от един месец насам заявяваш: „Открих!“

Давид така чистосърдечно се смя над самия себе си, че Ев взе ръката му и я целуна благоговейно. Това беше незабравим миг, когато едно от най-редките цветя, розата на любовта и нежността, разцъфва понякога край най-безводните друмища на мизерията, дори в дъното на някоя бездна.

Пред преследващите ги с удвоена настървеност несгоди Ев стана двойно по-сърцата. Духовното величие на мъжа й, изобретателската му доверчивост, сълзите, които често овлажняваха очите на този сърдечен и поетичен човек, всичко разви у нея невероятна съпротивителна сила. Тя още веднъж прибягна до средството, което й беше донесло вече успех. Писа на господин Метивие да обяви печатницата за продан, като си задържи дължимата сума от стойността, която ще се получи при продажбата, и го замоли настойчиво да не разорява Давид с излишни разходи. Метивие остана бездушен към трогателното й писмо. Първият му помощник отговори вместо него. Той й писа, че господин Метивие отсъствува, а той не може на своя глава да спре съдебното преследване, защото това не било в стила на неговия шеф. Ев предложи да поднови записите, като плати всички разноски, и помощникът се съгласи, при условие, че бащата на Давид Сешар му стане поръчител. Тогава Ев отиде пеш до Марсак заедно с майка си и Колб. Тя смело застана пред стария лозар и се държа така очарователно, че успя да разведри намръщеното му чело, но когато спомена с треперещо сърце за поръчителство, лицето на стария пияница тутакси промени напълно изражението си.

— Ако бих позволил на сина ми да доближи ръка до устните ми, тоест до ръба на касата ми, той ще бръкне чак в корема ми и ще я изпразни до дъно! — извика старецът. — Всички деца обичат да бъркат в бащината кесия! А как се справих аз? Родителите ми не са похарчили нито стотинка за мене! Печатницата ви е запустяла. Само мишките и плъховете скрибуцат в нея! Вие сте красива, харесвате ми, работлива сте и сте грижлива домакиня. Но моят син!… Знаете ли какво представлява Давид? Ще ви кажа: той е учен безделник. Ако го бях оставил неук, както моите родители ме оставиха неук и неграмотен, да бях направил от него обикновен мечок, той днес щеше да печели… Това момче е моето живо наказание! И за нещастие действително е единствен, не може да се отпечата второ издание! Но той терзае и вас…

Ев протестира безмълвно, като поклати глава в знак на отрицание.

— Така е — продължи старецът в отговор на нейния жест, — бяхте принудена да вземете дойка, защото скръбта пресуши млякото ви. Всичко зная. Съдят ви, целият град е прогърмял! Аз бях обикновен мечок, не съм бил фактор у господа Дидо, най-прочутите печатари в Париж. Но в моя дом не е влизала обгербвана хартия! Знаете ли какво си казвам, когато вървя сред лозята си, обработвам ги, но все пак изкарвам по нещичко? Казвам си: „Нещастни старче, трепеш се като грешен дявол, трупаш екю по екю, ще оставиш хубав имот и всичко това ще отиде по пристави и адвокати или по химери и всевъзможни проекти!…“ Ето, мило дете, вие сте майка на момченце, което, както ми се стори, когато го кръщавахме с госпожа Шардон, има носа на дядо си. Чуйте ме, не мислете толкова за Давид, мислете за детето… Само във вас имам доверие… Вие няма да оставите имотът ми да се разпилее… клетия ми имотец!…

— Но, драги татко Сешар, вие ще се гордеете един ден със сина си, той ще забогатее със собствени усилия и ще носи на ревера си ордена на „Почетния легион“!…

— И как ще извоюва всичко това? — запита лозарят.

— Ще видите! Но нима засега три хиляди франка ще ви разорят? С три хиляди франка ще спрете съдебните преследвания… Ако нямате доверие в него, дайте ми ги назаем, аз ще ви ги върна, наложете ипотека върху зестрата ми, върху труда ми…

— Значи, действително преследват Давид! — провикна се лозарят, учуден, че слуховете, които бе сметнал за клевета, се оказаха истина. — Ето ползата да можеш да се подписваш!… Ами наемите ми?… Да, моето момиче, трябва да отида в Ангулем и да се посъветвам с моя авуе Кашан… Добре направихте, че дойдохте… Предупреденият човек струва колкото двама!…

След двучасова борба Ев беше принудена да си отиде победена от необоримия довод: „Жените нищо не разбират от сделки!“ Дошла със смътната надежда, че ще успее, тя се завърна в Ангулем почти напълно сломена. Прибира се вкъщи точно навреме, за да получи, съобщение за съдебното решение, по силата на което Сешар трябваше да изплати всичко на Метивие. В провинцията появяването на съдебния пристав пред нечия врата е голямо събитие. А Дублон идваше толкова често от известно време, че всички съседи приказваха само за това. И Ев не смееше да излезе, защото се боеше от шушуканията.

— Ох, братко, братко! — възкликна клетата Ев, като премина бързо през коридора и се заизкачва по стълбата. — Мога да ти простя само ако е било въпрос на…

— Уви — промълви Сешар, който излезе да я посрещне, — действително е било въпрос на живот и смърт!

— Да не говорим тогава никога вече за това — отговори тя кратко. — Жената, която го въвлече в този парижки въртоп, е престъпница!… А баща ти. Давид, е съвсем безжалостен!… Да изтърпим безропотно всичко!

Тихо почукване на вратата прекъсна нежните думи, които Давид се готвеше да изрече, и Марион влезе, влачейки след себе си едрия и дебел Колб.

— Госпожо — каза тя, — Колб и аз узнахме, че вие и господарят сте притеснени. И тъй като двамата заедно имаме хиляда и сто франка спестявания, решихме, че ще бъде най-добре да ви ги предложим…

— Да ги предложим на госпожата… — повтори възторжено Колб.

— Колб! — извика Давид. — Ние никога няма да се разделим! Занеси хиляда франка на Кашан, авуето, по нашата сметка, но поискай разписка. Ще задържим останалите сто франка. Слушай, Колб, никаква сила на света не бива да ти изтръгне ни думица за това, което върша, за часовете, през които ме няма, за нещата, които донасям, а когато те пратя да търсиш някакви растения, трябва да внимаваш да не те види никой… Ще се опитат да те съблазнят, добри мой Колб, ще ти предложат хиляди, десетки хиляди франка, за да им издадеш тайната ми…

— И милиони да ми предложат, няма да кажа нито дума! Аз си зная добре войнишкия дълг!

— Върви сега, предупреден си. И помолѝ Пти-Кло да присъствува, когато предаваш сумата на Кашан.

— Добре — каза елзасецът. — Но ако забогатея някой ден, хубавичко ще му наместя костите на този съдебен гарван! Никак не ми харесва мутрата му!

— Добър човек е Колб, госпожо — каза дебелата Марион, — при това силен като турчин и кротък като агне! Такъв човек може да направи жена си щастлива! Той именно даде идеята да пласираме по този начин спестяванията си, спестените ни „барѝ“, както произнася той. Горкичкият! Говори лошо, но мисли правилно и аз му разбирам всичко. Наумил си е да отиде да работи другаде, за да не сме го хранели и него.

— Струва си да забогатееш, макар и само за да можеш да възнаградиш такива честни хора! — каза Сешар и погледна жена си.

Ев намираше всичко това съвсем естествено и не се учудваше, че среща човешки души на същата висота като нея самата. Нейното държание в този случай би разкрило прекрасния й характер и пред най-тъпите, дори и пред най-равнодушните.

— Ще забогатеете, драги господине, работата е в кърпа вързана — каза Марион, — баща ви наскоро е купил нов чифлик, той ви трупа ренти, не се тревожете…

Нима думите на Марион, казани при тези обстоятелства, за да подцени значението на собствената си постъпка, не издаваха вълнуваща деликатност?

Подобно на всичко, създадено от човека, и френското съдопроизводство си има своите недъзи, обаче също както оръжието има две остриета, и съдопроизводството служи еднакво добре и за защита, и за нападение. Освен това то има и една забавна страна: ако двама авуета се споразумеят — а това може да стане без думи в хода на процедурата, — процесът заприличва на война в духа на първия маршал Дьо Бирон: при обсадата на Руан неговият син предложил план за превземане на града само за два дни. Генералът му казал: „Толкова ли бързаш да се прибереш вкъщи и да садиш зеле?“ Двама генерали могат да продължат войната безкрайно, като не предприемат нито един решителен ход и щадят войските си, съгласно метода на австрийските генерали, които никога не могат да бъдат упрекнати, че са пропуснали удобен случай, когато е ставало дума да нахранят добре войниците си. Кашан, Пти-Кло и Дублон се държаха по-добре и от австрийските генерали, те взеха за образец един австриец от времето на Римската империя, самия Фабиус Кунктатор!^[49]

Хитър като лисица, Пти-Кло бързо схвана преимуществата на своите позиции. Щом плащането на разноските беше гарантирано от Големия Коенте, той реши да хитрува с Кашан и да прояви блестящо способностите си пред фабриканта на хартия, като трупа инцидент след инцидент за сметка на Метивие. В ущърб на славата на този млад Фигаро в тога обаче историкът е принуден да прекоси така бързо полето на неговите подвизи, като че ли то е покрито с разгорена жарава. Една-единствена паметна бележка за съдебните разноски, подобна на направената в Париж, е навярно достатъчна, за да се документират съвременните нрави. Предпочитам да подражавам стила на бюлетините на великата армия. Колкото по-кратко опишем фактите и постъпките на Пти-Кло, толкова по-разбираема и по-силна ще бъде тази чисто съдебна страница.

Призован на 3 юли пред търговския съд в Ангулем, Давид не се яви. Решението му бе връчено на 8 юли. На 10 Дублон предяви изпълнителен иск и се опита да наложи запор на 12, но Пти-Кло се противопостави и призова Метивие след петнадесет дни. Метивие сметна срока за много дълъг, прати на следващия ден спешна призовка и издействува на 19 решение, с което отхвърли иска на Сешар. Това решение бе връчено на 21 и последвано на 22 от изпълнителен лист, заповед за задържане на 23 и протокол за опис на 24. Тази ярост на Метивие бе обуздана от Пти-Кло, който депозира апелативна жалба пред кралския апелативен съд. Същата жалба, повторена на 25 юли, принуждаваше Метивие да се яви пред съда в Поатие. „Отлично — каза си Пти-Кло, — сега ще спрем за известно време.“ Щом бурята бе насочена към Поатие, делото пое един авуе при кралския съд, комуто Пти-Кло даде нарежданията си. Този двуличен защитник призова краткосрочно Давид от името на госпожа Сешар за подялба на имуществото. Той ускори делото, така че на 28 юли получи решение за подялба, публикува го в „Курие Дьо ла Шарант“, съобщи го надлежно на страните на 1 август пред нотариуса бяха установени правата на госпожа Сешар. По силата на това решение тя беше обявена за кредиторка на мъжа си за скромната сума десет хиляди франка, които влюбеният Давид й бе признал като зестра в брачния договор и за чието изплащане той й даваше инвентара на печатницата и на домакинството им. Докато Пти-Кло обезпечаваше по този начин имуществото на семейството, той водеше успешно в Поатие иска, върху който основаваше апелативната си жалба. Той поддържаше, че Давид съвсем не е длъжен да плати направените в Париж съдебни разноски по преследването на Люсиен дьо Рюбампре, особено като се има предвид, че гражданският съд на департамента Сена ги бе присъдил в тежест на Метивие. Това становище, прието от апелативния съд, бе изразено в едно решение, с което се потвърждаваше присъдата на ангулемския търговски съд против Сешар-син, като се намаляваха с шестстотин франка разноските в Париж и се компенсираха някои разходи между страните с оглед на апелативната жалба на Сешар-син. Тази присъда, връчена на 17 август, на Сешар-син, беше последвана на 18 от изпълнителен лист, предписващ заплащането на капитала, лихвите и дължимите разноски, а на 20 — от протокол за запор. В този момент се намеси Пти-Кло от името на госпожа Сешар и предяви правата й над покъщнината, принадлежаща на съпругата, законно разделена по отношение на имуществото от мъжа си. Пти-Кло призова същевременно и стария Сешар, станал вече негов клиент. Ще видите защо.

На другия ден след посещението на снаха си, лозарят отиде да се срещне със своя ангулемски авуе Кашан, за да се посъветва с него по какъв начин да спаси наемите си от банкрута на своя син.

— Не мога да защищавам бащата, след като преследвам сина — отговори му Кашан. — Но идете при Пти-Кло. Той е много ловък и може би ще ви свърши по-добра работа и от мене.

А в съда Кашан каза на Пти-Кло:

— Изпратих ти стария Сешар, заеми се с него вместо мене, а друг път аз ще ти върна същата услуга.

И в провинцията, както и в Париж, авуетата си услужват по този начин.

Още на другия ден след като дядо Сешар повери интересите си на Пти-Кло, Големия Коенте отиде при своя съучастник и му каза:

— Постарайте се да дадете добър урок на дядо Сешар. Той никога няма да прости на сина си, ако по негова вина загуби хиляда франка, и едно такова огорчение би пресушило всяка великодушна мисъл в сърцето му, ако изобщо то е податливо на подобни чувства!

— Върнете се при лозята си — каза Пти-Кло на новия си клиент. — Синът ви е много притеснен, не го подяждайте, като стоите в дома му. Ще ви повикам, когато се наложи.

И така, Пти-Кло предяви иск от името на стария Сешар пред съда, че тъй като печатарските преси са прикрепени неподвижно към пода, те са недвижими вещи по предназначение, особено като се има предвид, че сградата е служила за печатница още по времето на Луи XIV. Кашан, възмутен, като защитник на Метивие, че в Париж мебелите на Люсиен принадлежат на Корали, а в Ангулем покъщнината на Давид принадлежи на жена му и баща му (по този повод се казаха доста злъчни приказки на съдебното заседание), призова бащата и сина, за да обори тези претенции.

— Ние искаме — провикна се красноречиво той — да разобличим измамата на тези хора, които умишлено издигат най-опасни доводи, превръщат най-безобидните и ясни членове на закона в защитни укрепления и се крият зад тях! И за какво всичко това? За да не платят някакви си три хиляди франка! Взети откъде?… От касата на бедния Метивие. И хората се осмеляват да обвиняват шконтьорите!… В какво време живеем?… И тъй, питам ви: не значи ли това да грабим парите на ближния си!… Вие няма да потвърдите подобен иск, който ще въведе безнравствеността в самото сърце на правосъдието!…

И ангулемският съд, развълнуван от красноречивата защитна реч на Кашан, издаде противоречиво решение, с което призна собствеността на подвижната покъщнина само на госпожа Сешар, а отхвърли исканията на стария Сешар и го осъди да заплати четиристотин тридесет и четири франка и шестдесет и пет стотинки съдебни разноски.

— Добре се нареди дядо Сешар — пошегуваха се за негова сметка авуетата, — рече да бръкне в гърнето с меда, нека плаща сега!…

Това решение беше оповестено на 26 август, за да може още на 28 да се наложи запор на печатните преси и на останалия инвентар на печатницата. Залепиха обявите!… По искане на противната страна бе издействувано решение да се разпродава на самото място. Обявлението за продажбата бе поместено във вестниците и Дублон се надяваше, че на 2 септември ще може да пристъпи към проверка на инвентара и продажба. В този момент Давид Сешар дължеше напълно законно на Метивие по съдебно решение, влязло в сила, пет хиляди двеста седемдесет и пет франка и двадесет и пет стотинки, без лихвите. Той дължеше освен това на Пти-Кло хиляда и двеста франка плюс хонорара, който бе предоставен на щедростта на клиента. Госпожа Сешар дължеше на Пти-Кло около триста и петдесет франка без хонорара. Така че цялата сума можеше да стигне десет хиляди франка. Извън ползата от тия сведения за другите нации, които по тях могат да видят действието на съдебната артилерия във Франция, не е зле законодателят да знае, ако изобщо има време да чете, докъде може да стигне произволното прилагане на членовете на закона. Не би ли било добре да се гласува набързо някой кратичък закон, който да забрани в известни случаи на авуетата да тежняват делата с по-големи разноски, отколкото самата сума, за която се води процесът? Не е ли смешно да се подлагат на едни и същи формалности най-дребното парче земя и имение, което струва милион? От това твърде сухо изложение на различните фази на този процес всеки ще разбере огромното значение на думите: формалности, правосъдие, съдебни разноски, съвсем неподозирано от голямото мнозинство французи. На съдебен жаргон това се казва да хвърлиш запалена главня в нечие предприятие.

Буквите на печатницата тежаха пет хиляди ливри и струваха, според цената на чугуна, две хиляди франка. Трите преси струваха шестстотин франка. Останалата част от инвентара би могла да бъде продадена като старо желязо или дървен материал. Покъщнината на домакинството би донесла най-много хиляда франка. Така че цялото имущество на Сешар-син, възлизащо на около четири хиляди франка, бе използувано от Пти-Кло и Кашан като предлог, за да го обременят със седем хиляди франка разноски, без да държим сметка за бъдещето, което, ако съдим по цветовете, обещаваше завидни плодове. Несъмнено адвокатите от Франция и Навара, а дори и от Нормандия ще се изпълнят с уважение и възхищение към Пти-Кло. Но нима всеки по-добросърдечен човек не би пролял няколко сълзи на умиление, като си помисли за Колб и Марион?

През време на тази война срещу господаря му Колб, седнал на един стол пред вратата на алеята, когато Давид не се нуждаеше от него, изпълняваше ролята на куче-пазач. Той получаваше съдебните актове, за чието връчване следеше зорко един помощник на Пти-Кло. Щом разлепяха обяви за продажба на печатарския инвентар, Колб тутакси ги смъкваше, като същевременно обхождаше града, за да ги маха отвсякъде, викайки:

— Мошеници!! Как могат така да измъчват добрия човек! И това ми било правосъдие!

Марион въртеше всяка сутрин някаква машина в една хартиена фабрика и изкарваше десет су, които даваше за всекидневните разходи. Госпожа Шардон беше подновила безропотно уморителните се бдения като болногледачка и носеше на дъщеря си припечеленото в края на всяка седмица. Тя бе накарала вече да отслужат две молитви и се учудваше, че Бог остава глух към молбите й и сляп за светлината на свещите, които палеше.

На 2 септември Ев получи единственото писмо, което Люсиен писа след писмото, с което ги уведомяваше, че е осребрил трите записа и което Давид бе скрил от жена си.

„Ето третото писмо от заминаването му досега“ — каза си клетата жена, колебаейки се дали да разпечата злокобния плик. В момента тя хранеше детето си. Даваше му мляко с биберон, беше освободила дойката, защото не можеше да си позволи този разход. Можете да си представите душевното състояние на Ев и на Давид, когото тя събуди, след като прочетоха това писмо. Изобретателят се беше мъчил цялата нощ да произведе хартия и си беше легнал призори.

„Париж 29 август

Скъпа сестро,

Преди два дни, в пет часа сутринта, издъхна в ръцете ми едно от най-красивите божи създания, единствената жена, способна да ме обича, както ти ме обичаш, както ме обичат Давид и майка ми, прибавяйки към тези толкова безкористни чувства онова, което не могат да дадат майката и сестрата: всичките блаженства на любовта! След като пожертвува всичко за мене, клетата Корали умря може би заради мене! Заради мене, а аз нямам дори с какво да я погреба… Тя щеше да бъде утехата на моя живот. Само вие, мои мили ангели, можете да ме утешите за нейната смърт! Това невинно създание, вярвам, бе опростено от Бога, защото умря по християнски. О! Париж!… Мила моя Ев, Париж е едновременно цялата слава и целият позор на Франция, изгубих вече много илюзии тук и ще трябва да изгубя още, защото ще трябва да изпрося малкото пари, които ми са необходими, за да погреба в осветена земя тялото на един ангел!

Твоят нещастен брат Люсиен

 

P.S. Навярно съм ти причинил доста скърби с лекомислието си, но един ден ще узнаеш всичко и ще ми простиш. Впрочем бъди спокойна: като ни видя толкова измъчени един търговец, комуто създадох доста неприятности, господин Камюзо, ми обеща, че ще уреди полиците.“

— Писмото е още влажно от сълзите му! — каза Ев на Давид и го погледна тъжно: очите й издадоха, че все още обича Люсиен.

— Бедното момче! Навярно много е страдал, ако е бил обичан така, както казва! — възкликна щастливият съпруг на Ев.

И мъжът, и жената забравиха всичките си собствени неволи пред стона на тази върховна мъка. В този миг Марион се втурна в стаята и извика:

— Идат, госпожо! Идат!…

— Кой?

— Дублон и неговите хора, ах, дяволите! Колб се бие с тях, дошли са да разпродават.

— Успокойте се! Няма да продават нищо! — извика Пти-Кло и гласът му отекна в съседната стая. — Току-що подадох апелативна жалба. Не бива да останем под тежестта на тази присъда, която ни обвинява в недобросъвестност. Нямах намерение да ви защищавам тук. За да ви спечеля време, дадох възможност на Кашан да дърдори, но съм сигурен, че ще победя още веднъж в Поатие…

— Само че колко ще ни струва тази ваша победа? — попита госпожа Сешар.

— Моят хонорар, ако спечелите, и хиляда франка, ако загубим.

— Боже мой! — извика клетата Ев. — Нима лекарството не е по-лошо и от болестта?

Пред този вик на невинността, прозряла гибелните ходове на съдопроизводството, Пти-Кло се стъписа, защото Ев му се стори удивително красива. Междувременно пристигна дядо Сешар, когото Пти-Кло беше повикал. Присъствието на стареца в спалнята на децата му, където внук му се усмихваше на несретата, допълни сцената.

— Дядо Сешар — обърна се към него младият авуе, — вие ми дължите седемстотин франка за намесата ви в делото, но ще ги искате от сина си, ще ги прибавите към общата сума на наемите, които ви дължи.

Старият лозар схвана злъчната ирония, която Пти-Кло вложи в тона и в изражението си, когато му подхвърли тези думи.

— По-евтино щеше да ви излезе, ако бяхте гарантирали за сина си — каза Ев, като се отдалечи от люлката и дойде да целуне стареца.

Давид, тежко унизен от вида на струпаните пред къщата му хора, привлечени от боричкането на Колб и хората на Дублон, подаде ръка на баща си, без да му каже добър ден.

— А от къде на къде да ви дължа седемстотин франка! — попита старецът.

— Първо, защото се заех с вашите работи. Касае се за ваши наеми и за мене вие сте отговорен наравно с вашия длъжник. Ако син ви не ми плати тия разноски, ще ми ги платите вие… Но това не е нищо, след няколко часа ще се опитат да хвърлят Давид в затвора, ще оставите ли да го отведат?

— Колко дължи?

— Пет-шест хиляди франка извън това, което дължи на вас и на жена си.

Старецът, преизпълнен от недоверие, погледна трогателната картина, разкрила се пред очите му в тази стая в синьо и бяло: красивата разплакана жена до люлката, Давид, огънал се най-сетне под бремето на тревогите, авуето, който го беше привлякъл може би тук като в клопка. Мечокът си въобрази, че искат да спекулират с бащинските му чувства и се уплаши да не би да го изнудят. Той се приближи до детето и го помилва, а то му подаде ръчички. Сред толкова много грижи детето бе гледано все пак като дете на английски лорд и имаше на главата си малка шапчица, подплатена с розова коприна.

— Е, нека Давид се оправя, както може, аз мисля само за това дете — извика старият дядо — и майка му ще одобри държанието ми. Давид е толкова учен, че трябва да знае как да плати дълговете си.

— А аз ще ви преведа на ясен френски език вашите чувства — заяви подигравателно авуето. — Чуйте какво ще ви кажа, дядо Сешар, вие завиждате на сина си. Ще изслушате ли истината? Вие именно докарахте Давид до това положение, като му продадохте печатницата три пъти по-скъпо, отколкото струва, и като го разорихте, за да ви плати тази лихварска цена. Така е, няма защо да клатите глава. Вестникът, който продадохте на Коенте, като прибрахте цялата получена за него сума, представляваше всъщност стойността на печатницата ви… Вие ненавиждате сина си не само защото сте го ограбили, но и защото сте направили от него нещо повече от самия вас. Вие се преструвате, че страшно много обичате внук си, за да прикриете липсата на чувства към сина и снаха си, които биха ви костували пари hic et nunc^[50], докато внук ви се нуждае от вашата обич само in extremis^[51]. Вие обичате това момченце, колкото да се каже, че изобщо обичате някого от семейството си и да не ви обвиня в коравосърдечие. Ето интимната ви мисъл, дядо Сешар…

— Затова ли ме повикахте тук, да чуя тия обиди? — извика старецът със заплашителен глас, поглеждайки последователно авуето, снаха си и сина си.

— Престанете, господине! — извика клетата Ев на Пти-Кло. — Да не би да сте се заклели да ни разорите? Моят мъж никога не се е оплаквал от баща си… — Лозарят изгледа недоверчиво снаха си. — Да, той, ми е казвал хиляди пъти, че вие го обичате по ваш начин — обърна се тя към стареца, схванала мнителността му.

Следвайки указанията на Големия Коенте, Пти-Кло искаше окончателно да скара бащата и сина, за да не би лозарят да помогне на Давид да излезе от бедственото положение, в което бе изпаднал.

— В деня, когато тикнем Давид в затвора — беше казал Големия Коенте на Пти-Кло предната вечер, — ще ви представя у госпожа Дьо Сенонш.

Прозрението, вдъхнато от голямата обич, просветли Ев и тя отгатна тази нарочно предизвикана враждебност, както по-рано беше почувствувала измяната на Серизе. Всеки лесно ще си представи колко бе изненадан Давид! Той не можеше да проумее откъде Пти-Кло познаваше толкова добре баща му и неговите дела. Честният печатар не подозираше връзките на своя защитник с братя Коенте, както впрочем не знаеше, че зад Метивие стояха пак Коенте. Мълчанието на Давид беше оскърбително за стария лозар, а авуето използува удивлението на своя клиент, за да напусне стаята.

— Сбогом, драги Давид, вие сте предупреден, апелативната жалба е безсилна да отмени присъдата за задържането ви. Вашите кредитори разполагат само с това средство и ще прибегнат до него. Затова измъквайте се!… Или по-скоро, ако ми вярвате, послушайте ме, срещнете се с братя Коенте, те притежават капитали и ако сте направили вече откритието си, ако то отговаря на надеждите ви, сдружете се с тях. Те в крайна сметка не са лоши хора…

— Каква е тази тайна? — полюбопитствува дядо Сешар.

— Нима смятате сина си толкова глупав, че да изостави печатницата си, без да има предвид нещо друго? — извика авуето. — Ами че той е напът, както сам ми каза, да изнамери начин за произвеждане на хартия по три франка топът вместо по десет франка, каквато е днешната цена…

— Още един опит да ме уловите! — възкликна дядо Сешар. — Вие всички тук сте се наговорили като панаирджийски мошеници. Ако Давид е открил това, той няма нужда от мене, вече е милионер! Сбогом, драги приятелчета, лека нощ.

И старецът заслиза по стълбите.

— Помислете си къде ще се скриете — посъветва Пти-Кло Давид и изтича след стария Сешар, за да го подразни още.

Дребният авуе настигна мърморещия лозар на площад Мюрие, придружи го до Умо и се раздели с него, като преди това го заплаши, че ще извади изпълнителен лист за разноските, които му дължи, ако не му бъдат изплатени до края на седмицата.

— Ще ви платя, но само ако ми посочите някакъв начин да лиша от наследство сина си, без да навредя на внука и на снаха си!… — заяви старият Сешар и си тръгна, без да се сбогува.

„Колко добре познава своите противници Големия Коенте! Хубаво ми казваше: заради тези седемстотин франка бащата няма да изплати седемте хиляди франка задължения на своя син! — помисли си авуето, докато се изкачваше към Ангулем. — И все пак не трябва да се оставям да ме извози този стар хитрец, време е да го накарам да мине от думи към дела.“

— Кажи сега, Давид, скъпи мой, какво смяташ да правиш?… — попита Ев, когато дядо Сешар и авуето си отидоха.

— Сложи най-голямата си тенджера на огъня, моето момиче! — поръча Давид на Марион. — Работата ми е вече опечена.

Като чу думите му, Ев взе шапката, шала и обу обувките си с трескава бързина.

— Облечете се, драги приятелю — обърна се тя към Колб, — моля ви да ме придружите, защото трябва да узная дали има някакво средство да излезем от този ад…

— Господине — възкликна Марион, когато Ев излезе, — бъдете по-разумен или госпожата ще умре от мъка. Спечелете пари, за да изплатите дълговете си, а после търсете, колкото си искате, вашите съкровища!…

— Мълчи, Марион! — отговори Давид. — Последната трудност ще бъде победена. Ще получа едновременно и патент за изобретението, и патент за усъвършенствуването.

Най-голямата пречка за изобретателите във Франция е патентът за усъвършенствуване. Човек може да загуби десет години от живота си в търсене на индустриален способ, машина или някакво откритие. Той получава патент и си въобразява, че е господар на изобретението си, а по стъпките му върви конкурент и ако не е предвидил всичко, конкурентът ще усъвършенствува изобретението му с един винт и ще му го отнеме. Така че, изнамирайки евтина каша за производство на хартия, Давид съвсем нямаше да е казал последната дума! Други можеха да усъвършенствуват способа. Давид искаше да предвиди всичко, за да не би някой да изтръгне богатството, до което се домогваше с цената на толкова несгоди. Холандската хартия (това име се дава на хартия, произведена само от ленени парцали, макар че тя не се произвежда вече в Холандия) се получава лесно, но тя се слепва лист по лист от работника и това оскъпява цената й. Ако можеше да се слепи с евтино лепило самата каша в съда, както правят днес, макар и не най-ефикасно, не би останало място за друго усъвършенствуване. Така че от един месец насам Давид се опитваше да слепи в казана хартиената каша. Той се опитваше да разгадае едновременно две тайни.

Ев отиде при майка си. По една благоприятна случайност госпожа Шардон се грижеше в момента за жената на първия помощник-прокурор, която току-що бе родила бъдещия наследник на рода Мило дьо Ньовер. Загубила доверие в съдебните служители, Ев бе наумила да се посъветва за положението им със законния защитник на вдовиците и сираците и да го запита дали не би могла да освободи Давид, като сама поеме дълга и продаде своите права. Тя се надяваше също да узнае истината по двуличното поведение на Пти-Кло. Изненадан от красотата на госпожа Сешар, магистратът я прие не само с уважението, дължимо на жена, но и с особена галантност, на каквато Ев не беше свикнала. С една дума, клетата жена съзря в очите на помощник-прокурора този израз, който след женитбата си беше забелязвала само в очите на Колб; за хубави жени като Ев това изражение е критерият за преценка на мъжете. Когато някакъв порок, користолюбието или възрастта вледенят в очите на мъжа пламъка на безрезервно покорство, който гори на младини, жената се изпълва с недоверие и започва да наблюдава внимателно мъжа. Братя Коенте, Пти-Кло, Серизе и всички ония, в лицето на които Ев бе отгатнала врагове, я бяха гледали със сухи и хладни очи. Ето защо тя се почувствува добре при прокурора, който обаче, макар и да я прие радушно, разби с няколко думи всичките й илюзии.

— Съвсем не е сигурно, госпожо — каза й той, — че кралският съд ще отмени присъдата, която ограничава само до движимото имущество отказа на вашия мъж във ваша полза от всичко, което притежава, за да обезпечи правата ви. Тази ваша привилегия не трябва да послужи, за да се покрие една измама. Но вие ще бъдете допусната като кредиторка при подялбата на сумата, получена от продажбата, както и свекър ви ще има правото да използува своето предимство за дължимите наеми. Освен това, след като апелативният съд произнесе присъдата си, тя ще даде повод за нови оспорвания, във връзка с това, което на юридически език се нарича контрибуция.

— Но в такъв случай Пти-Кло ни разорява! — възкликна Ев.

— Поведението на Пти-Кло съответствува на пълномощието, дадено му от мъжа ви, който, както казва неговият авуе, иска да печели време. Според мене по-добре е да се откажете от обжалването и да се явите като купувач при продажбата заедно със свекър ви, за да си възвърнете най-необходимото за работата ви, вие в пределите на вашите вземания, а той в размера на наемите си… Естествено това би означавало да се ускори развръзката, но авуетата ви скубят!

— Но тогава пък ще бъда в ръцете на стария Сешар, комуто ще дължа наема за пресите и наема за къщата, а мъжът ми пак ще бъде преследван от господин Метивие, който няма да получи почти нищо…

— Точно така, госпожо.

— Значи, положението ни ще стане още по-лошо!…

— Какво да се прави, госпожо, законът в крайна сметка е на страната на кредитора. Вие сте получили три хиляди франка, длъжни сте да ги върнете…

— О, господине, нима смятате, че сме способни да…

Ев млъкна, защото си даде сметка, че оправданието й може да навреди на брат й.

— О, много добре ми е известно — поде магистратът, — че този процес е много тъмен както по отношение на длъжниците, които са честни, чувствителни, бих казал дори, възвишени хора… така и по отношение на кредитора, който всъщност е само подставено лице…

Ев, напълно объркана, погледна ужасена магистрата.

— Нали разбирате — подметна той, поглеждайки я многозначително, — докато седим и слушаме пледоариите на господа адвокатите, ние разполагаме с премного време, за да поразмислим върху това, което става пред очите ни.

Ев се прибра вкъщи, отчаяна от безпомощността си. Същата вечер в седем часа Дублон донесе заповедта за задържане. Съдебното преследване достигна връхната си точка.

— От утре нататък ще мога да излизам само нощем — промълви Давид.

Ев и госпожа Шардон избухнаха в ридания. За тях криенето на длъжника беше позор. Когато узнаха, че свободата на господаря им е застрашена, Колб и Марион се разтревожиха главно защото отдавна се бяха убедили, че той е неспособен да хитрува. Те толкова се уплашиха за него, че се явиха пред госпожа Шардон, Ев и Давид, молейки ги да им кажат как биха могли да им докажат своята преданост. Влязоха в стаята тъкмо когато тези три същества, за които доскоро животът беше толкова лек, плачеха пред необходимостта да укрият Давид. Но как щяха да се изплъзнат от невидимите шпиони, които навярно още отсега дебнеха всяка стъпка на този за нещастие толкова разсеян човек?

— Ако госпожата благоволи да почака петнадесетина минути, аз ще предприема разузнаване във вражеския лагер — предложи Колб — и ще се убедите, че разбирам от тази работа, макар че приличам на немец. Аз съм истински французин и не ми липсва тънък ум.

— Моля ви, госпожо, оставете го да отиде! Той мисли само за едно: как да запази господаря. Колб не е елзасец, той е истинско вярно куче.

— Добре, вървете, драги Колб — каза му Давид, — имаме още време, за да вземем някакво решение.

Колб отиде право у съдебния пристав, където в този момент враговете на Давид, събрани на съвещание, разискваха как да го задържат.

Арестуването на длъжник в провинцията е изключително голямо, вън от каквито и да било правила събитие. Преди всичко хората се познават твърде добре помежду си, за да прибегнат изобщо до толкова грозно средство. Кредитори и длъжници трябва да живеят лице срещу лице цял живот. Освен това, когато някой търговец банкрутира — така се казва в провинцията, където не се прощава подобно законно обирничество, — тоест замисли фалит от по-голям мащаб, Париж му служи за убежище. Париж е за провинцията един вид чужбина: там може да се намерят едва ли не недостъпни скривалища, а и правата на преследващия пристав са безсилни отвъд границите на неговата област. Съществуват и други, почти непреодолими пречки. Затова в провинцията без никакво изключение се прилага законът за неприкосновеността на жилището. Съдебният пристав няма право, както това може да стане в Париж, да влезе в чужд дом, за да арестува длъжника. Законодателят е сметнал за необходимо този закон да не важи за Париж, защото там почти винаги в един дом живеят по няколко семейства. Но за да наруши неприкосновеността на жилището на длъжника в провинцията, приставът трябва да поиска съдействието на мировия съдия. А тъй като приставите са подчинени на мировия съдия, той може да даде или да откаже съдействието си. За чест на мировите съдии трябва да кажем, че това задължение им тежи и те не желаят да стават проводници на слепи страсти и отмъщения. Задържането среща и други, не по-малко сериозни затруднения, насочени към смекчаване на напълно излишната суровост на закона относно телесната принуда чрез обичайното право, което често толкова изменя законите, че направо анулира действието им. В големите градове се срещат доста окаяници, пропаднали типове без чест и достойнство, готови да станат шпиони, но в малките градове всички се познават достатъчно и не се решават да станат наемници на приставите. Ако някой от простолюдието би се поддал на съблазънта, би бил принуден после да напусне града. Така че, понеже задържането на длъжника не е, както в Париж или другите големи населени центрове, единствена привилегия на търговската стража, то се превръща в извънредно сложна процедура, в игра на надхитряне между длъжника и пристава, чиито изобретателни ходове доставят твърде занимателни хроники във вестниците. Големия Коенте не искаше да излезе наяве, но Дебелия Коенте, който твърдеше, че уж бил натоварен с този процес от Метивие, беше дошъл при Дублон заедно със Серизе, вече негов фактор, който се бе съгласил да им съдействува срещу обещаните от тях хиляда франка. Дублон разчиташе на двама свои хора. Така че братя Коенте разполагаха вече с трима копои, за да следят жертвата си. Впрочем Дублон можеше да използува в момента на задържането и жандармерията, която по силата на закона е длъжна да окаже съдействие на пристава, щом той го поиска. В този момент тези петима души бяха събрани в кабинета на Дублон, разположен в партера на къщата, зад канцеларията му.

В канцеларията се влизаше през доста широк коридор, застлан с плочи, който напомняше алея. Къщата имаше обикновена средно голяма врата. От двете й страни бяха заковани позлатени служебни табелки, в центъра на които бяха гравирани с черни букви думите „Съдебен пристав“. Двата прозореца откъм улицата бяха снабдени със здрави железни решетки. Кабинетът гледаше към градината, където приставът, почитател на Помона^[52], отглеждаше лично и много успешно овощни дървета. Срещу канцеларията се намираше кухнята, а зад нея се виеше стълбата, която водеше на първия етаж. Къщата се намираше на малка уличка зад новата съдебна палата, тогава още в строеж и довършена едва в 1830 година. Тези подробности не са излишни, ако искате да разберете какво направи Колб.

Елзасецът беше намислил да се яви при пристава под предлог, че иска уж да му предаде господаря си, за да узнае какви примки му готвят, та да го предпази от тях. Отвори му готвачката. Колб заяви, че иска да говори по работа с господин Дублон. Недоволна, че посетителят я безпокои — тя тъкмо миеше чиниите, — жената отвори вратата на канцеларията и покани Колб, когото не познаваше, да почака там господаря й, който имал съвещание в кабинета си. След това тя отиде да предупреди Дублон, че някакъв човек иска да говори с него. Думата „човек“ така недвусмислено означаваше селянин, че приставът отвърна:

— Нека почака!

Колб седна до вратата на кабинета.

— Е, как смятате да действувате? Ако можем да го хванем утре сутринта, поне няма да си губим времето — чу се гласът на Дебелия Коенте.

— Нищо по-лесно, ненапразно прякорът му е Наивника! — провикна се Серизе.

Щом позна гласа на Дебелия Коенте и главно, щом го чу какво казва, Колб тутакси се досети, че говорят за господаря му. Но той направо се смая, когато разпозна гласа на Серизе.

„А този хлапак ядеше хляба му!“ — каза си той ужасен.

— Слушайте, деца — поде Дублон, — ето как ще постъпим: ще разположим нашите хора на големи разстояния един от друг от улица Болийо и площад Мюрие във всички посоки, така че да можем да следим Наивника — много ми харесва този прякор! — без той да забележи. Ще го чакаме да влезе в дома, където възнамерява да се укрие, ще го оставим спокоен няколко дни, за да се почувствува сигурен, и ще го пресрещнем било преди изгрев, било преди залез-слънце.

— А какво ли прави сега? Да не би да се изплъзне от ръцете ни? — забеляза Дебелия Коенте.

— У дома си е — заяви Дублон. — Ако излезе, веднага ще узная. Едно от моите вещи лица стои на пост на самия площад Мюрие, другото стои на ъгъла при палатата, а третото е на тридесет крачки от къщата ми. Излезе ли, те ще си подсвирнат един на друг и преди да успее да направи три крачки, аз ще бъда уведомен по този телеграфически начин.

На езика на съдебните пристави под вещо лице се разбира стражар.

Колб не разчиташе на толкова щастлива случайност! Той излезе безшумно от канцеларията и каза на прислужницата:

— Господин Дублон ще се забави много, затова ще мина утре сутринта.

Като бивш кавалерист, Колб се сети за нещо и бързо го приведе към изпълнение. Той изтича тутакси у един свой познат, който даваше коне под наем, избра един кон, поръча да го оседлаят и незабавно се върна у господаря си, където завари Ев дълбоко отчаяна.

— Какво се е случило, Колб? — запита Давид, като забеляза радостното и същевременно тревожно изражение на елзасеца.

— Вие сте заобиколен от мошеници и трябва непременно да се скриете. Помислили ли сте, госпожо, за някакво скривалище?

Когато честният Колб разказа за измяната на Серизе, за наблюдателните постове около къщата и за участието на Дебелия Коенте в преследването, когато ги предупреди за замислените коварни ходове срещу неговия господар, те видяха положението на Давид в най-зловеща светлина.

— Коенте те преследват! — извика Ев сломена. — Затова Метивие се държа така безмилостно… Те произвеждат хартия и искат да се доберат до тайната ти!

— Но как да се спасим от тях? — възкликна госпожа Шардон.

— Ако госпожата може да намери сигурно скривалище за господаря, аз се наемам да го заведа там, без никой да го види — заяви Колб.

— Ще влезете нощем у Базин Клерже — отговори Ев, — ей сега ще отида да уговоря всичко с нея. Мога да разчитам на Базин, както на самата себе си.

— Шпионите ще те проследят — каза най-сетне Давид, който се поокопити. — Трябва да измислим начин да предупредим Базин, без някой от нас да отиде у нея.

— Госпожата може спокойно да отиде там — обади се Колб, — чуйте моя план: аз ще изляза с господаря, ще увлечем подир нас свиркачите, а през това време госпожата ще отиде у госпожица Базин, без никой да тръгне по следите й. Взел съм кон, господаря ще се качи на коня и дяволът дори не би могъл да ни хване!

— Сбогом, мой мили! — извика клетата жена и се хвърли в обятията на мъжа си. — Никой от нас няма да идва при тебе, за да не те издадем. Трябва да си кажем сбогом за цялото време, докато ще трае твоят доброволен затвор. Ще си пишем по пощата, Базин ще пуска твоите писма, а аз ще ти пиша до нея.

Когато излязоха от къщата, Давид и Колб чуха подсвиркванията и повлякоха шпионите към долния край при Порт Пале, където живееше собственикът на конете. Там Колб накара Давид да се качи зад него и го помоли да се държи здраво.

— Свиркайте! Свиркайте, приятелчета! Пет пари не давам за вас! Няма да уловите стария кавалерист!

И бившият кавалерист пришпори коня в полето с такава сила, че шпионите не само не можаха да ги последват, но и не разбраха накъде отиват.

Под остроумно измисления предлог да се посъветва с него, Ев отиде у Постел. След като изслуша оскърбителното му голословно състрадание, тя напусна дома му и успя да се промъкне незабелязано до къщата на Базин. Повери й неприятностите си и я замоли да й помогне. От предпазливост Базин беше въвела Ев в спалнята си. Тя отвори вратата на съседната стаичка с прозорче на самата стряха, където ничие човешко око не можеше да проникне. Двете приятелки отпушиха малката камина, свързана с кюнец с камината в работилницата, в която гладачките поддържаха огън за ютиите си. Ев и Базин постлаха плочите на пода със стари одеяла, за да заглушат шума, който Давид неволно би могъл да вдигне, поставиха походно легло, печка за опитите му, маса и стол за сядане и писане. Базин обеща да му носи храната през нощта. Тъй като никой не влизаше в спалнята й, Давид щеше да бъде защитен от враговете си, дори и от полицията.

— Сега вече съм спокойна, защото ще бъде на сигурно място — промълви Ев и целуна приятелката си.

Тя се върна още веднъж у Постел уж за допълнителни пояснения, които можеше да й даде само един вещ съдия от търговския съд, и той я придружи, до дома й, слушайки оплакванията й.

— Ако се бяхте омъжили за мене, щяхте ли да стигнете до това положение?…

Това съжаление се таеше във всички думи на дребничкия аптекар. Когато се върна вкъщи, той завари жена си, терзана от ревност към възхитително красивата госпожа Сешар и разярена от любезността на мъжа си към нея. Аптекарят укроти Леони, като заяви, че според него дребните червенокоси жени превъзхождат едрите чернооки хубавици, които приличали на хубави коне, държани вечно затворени в конюшнята. Изглежда, че той подкрепи тези свои думи с по-убедителни доказателства за искреност, защото на другия ден госпожа Постел се умилкваше около него.

— Можем вече да бъдем спокойни — каза Ев на майка си и на Марион, които, както се изрази прислужницата, „още не бяха дошли на себе си“.

— О! Те отидоха! — каза Марион, когато Ев огледа стаята.

— А сега накъде? — запита Колб, след като бяха изминали една левга по пътя за Париж.

— В Марсак — отвърна Давид, — тъй и тъй си тръгнал натам, ще се опитам за последен път да умилостивя бащиното сърце.

— Предпочитам да атакувам цяла артилерийска батарея, защото баща ви няма сърце!

Старият печатар не вярваше в сина си. Той го преценяваше, както преценява простолюдието: по резултатите. Преди всичко дори не помисляше, че е ограбил Давид, освен това не помисляше, че времената са се променили и си казваше: „Дадох му готова печатница, същата, в която работех и аз. А той, хиляда пъти по-учен от мене, не можа да се справи с нея!“

Неспособен да разбере сина си, той го осъждаше и си въобразяваше, че превъзхожда този висок ум, като си казваше: „Пазя му хляба!“ Моралистите никога няма да успеят да обяснят влиянието на чувствата върху заинтересоваността. То е не по-малко силно, отколкото влиянието на заинтересоваността върху чувствата. Всички закони на природата имат двояко въздействие, в противоположно направление. Давид разбираше баща си и беше толкова великодушен, че му прощаваше. Колб и Давид стигнаха към осем часа в Марсак и завариха стареца, както довършваше вечерята си и се канеше да си легне.

— На правосъдието дължа тази своя среща с тебе! — подхвърли бащата с горчива усмивка.

— Нима е възможно да се срещнете вие и моят господар!… Той лети в небесните висини, а вие не излизате от лозята си! — извика Колб възмутен. — Платете! Платете! Това е вашият бащински дълг!…

— Стига, Колб, иди си. Остави коня у госпожа Куртоа, за да не безпокоим баща ми, и знай, че бащите винаги са прави.

Колб излезе, но ръмжейки като куче, нахокано несправедливо от господаря си, което се подчинява против волята си. Давид предложи на баща си да му представи неопровержимо доказателство за откритието си, без да разкрива тайната си, и да му отстъпи дял в това начинание, възлизащ на необходимите му суми както за незабавното му освобождение, така и за използуване на откритието му.

— А как ще ми докажеш, че можеш да направиш хартия от нищо и която да не ти струва нищо? — попита бившият печатар, като хвърли на сина си пиянски поглед, в който обаче проблясваха хитрост, любопитство и алчност, както светкавицата раздира дъждовния облак.

Верен на своите привички, старият мечок никога не си лягаше, без да се нагласи за спане, а нагласяването се състоеше в две бутилки превъзходно старо вино, което той си изпиваше на малки глътки.

— Нищо по-просто — отговори Давид. — Нямам хартия у мене, дойдох тук, за да избягам от Дублон, и като се озовах на пътя за Марсак, си помислих, че може би вие ще ме улесните, вместо да се обърна към някой лихвар. Нямам нищо друго върху себе си освен дрехите си. Затворете ме в някое потайно местенце, където никой не може да влезе и никой не може да ме види, и…

— Как! — извика старецът и изгледа страшно сина си. — Ти няма да ми позволиш да те гледам, докато приготвяш хартията?…

— Татко — отвърна Давид, — вие ми доказахте, че в сделките няма баща…

— А! Нямаш доверие в човека, който ти е дал живот!

— О, не, не в него, но в човека, който ми отне възможността да живея.

— Всеки за себе си, прав си! — съгласи се старецът. — Така да бъде, ще те затворя в килера.

— Ще вляза вътре с Колб, ще ми дадете един казан, за да сваря кашата си — поде Давид, без да забележи проницателния поглед на баща си, — после ще ми наберете стъбла от ангинари и аспержи, от парлива коприва и тръстика край брега на рекичката. Утре сутринта ще изляза от килера ви с великолепна хартия…

— Ако това стане — и старият мечок неволно хлъцна, — може би ще ти дам… ще видя дали бих могъл да ти дам… хм… двадесет и пет хиляди франка при условие, че ще ми осигуриш двадесет и пет хиляди франка печалба всяка година…

— Подложете ме на изпитание, съгласен съм! — извика Давид. — Колб, качи се на коня, препусни до Манл, купи оттам голямо сито от конски косми от майстора на сита и лепило от някой бакалин и се върни колкото можеш по-бързо.

— Заповядай, пийни си — каза бащата, като поднесе на сина си една бутилка, хляб и останалото студено месо. — Подкрепи се, а през това време аз ще ти набера нужното количество от твоите зелени парцали. Защото парцалите ти са зелени, сине, страх ме е даже, че са съвсем зелени!

Два часа по-късно, към единадесет часа вечерта, старецът затвори сина си и Колб в една стаичка до самата изба, покрита с кухи керемиди. Там се намираха линовете за приготвяне на прочутите ангулемски вина, от които се произвеждат всички видове ракии, известни под името коняк.

— Ами че това е цяла фабрика! — възкликна Давид. — Има всичко необходимо — и дърва, и съдове!

— Довиждане до утре — каза дядо Сешар, — ще ви затворя и ще пусна двете кучета. Така ще бъда сигурен, че никой няма да може да ви донесе хартия. Покажи ми утре листовете и още отсега ти заявявам, че ще ти стана съдружник и тогава сделките ни ще бъдат добре водени и в пълна изправност…

Колб и Давид останаха в избата и около два часа трошиха и подготвяха стъблата, служейки си с две дебели дъбови дъски. Огънят пламтеше, водата вреше. Към два часа сутринта Колб, по-малко залисан от Давид, дочу въздишка, която завърши, с пиянско хлъцване. Той взе единия свещник и почна да търси из мазето. Внезапно съгледа моравото лице на дядо Сешар, което се подаваше през малкия четвъртит отвор на вратата, водеща от избата във варилнята, пред която бяха натрупани празни бъчви. Хитрият старец беше въвел сина си и Колб във варилнята през една външна врата, която служеше за изнасяне на пълните бурета, докато вътрешната врата се използуваше, за да търкалят през нея буретата от избата въз варилнята, без да се заобикаля, като се минава през двора.

— А, това не е честно, дядо, искате да изиграете сина си… Знаете ли какво правите, когато пиете бутилка хубаво вино? Наливате го в гърлото на безчестен човек!

— Вие ли сте, татко? — попита Давид.

— Дойдох да видя дали нямате нужда от нещо — каза старецът, почти напълно изтрезнял.

— От голямо безпокойство за нас ли взехте тази стълба? — запита Колб, като отвори вратата и намери стареца само по риза, покатерен на къса стълба.

— Но вие излагате на опасност здравето си! — извика Давид.

— Струва ми се, че съм станал сомнамбул — каза старецът засрамен и слезе от стълбата. — Липсата на доверие в собствения ти баща ми донесе кошмарни сънища, присъни ми се, че си се споразумял с дявола, за да осъществиш невъзможното!

— Дяволът се крие във вашата страст за жълтици! — провикна се Колб.

— Идете да си легнете, татко — посъветва го Давид. — Затворете ни, ако искате, но спестете си мъката да слизате повторно, защото Колб ще стои на стража.

На другия ден в четири часа Давид излезе от варилнята като унищожи всички следи от своите опити и донесе на баща си тридесетина листа хартия, почти съвършени по тънкост, белина, плътност и здравина. На тях личаха във филигран различните дебелини на нишките на ситото. Старецът взе мострите, опита ги с език като мечок, свикнал от младини да използува небцето си за изпробване на хартия. Той започна да пипа хартията, да я мачка, прегъна я и я подложи на всички изпитания, чрез които печатарите разпознават качествата на листовете, и макар че нямаше какво да каже, не пожела да се признае победен.

— Трябва да се види как ще понесе пресата! — забеляза той, за да не похвали сина си.

— Ама че чудак! — каза Колб.

Старецът придоби равнодушно изражение и прикри мнимата си нерешителност под бащинско достойнство.

— Не искам да ви лъжа, татко. Тази хартия все още ми се струва доста скъпа, затова се опитвам да разреша проблема за слепването на хартията в самия казан… Само това все още не ми се удава.

— А-а! Ти би желал да ме впримчиш!

— Да ви кажа ли самата истина? Аз слепвам добре в казана, но досега лепилото не прониква еднакво в кашата и придава грапавост на хартията.

— Отлично, усъвършенствувай слепването в казана и ще получиш парите ми.

— Господарят ми никога няма да види цвета на вашите пари!

Старецът очевидно желаеше да си отмъсти на Давид за срама, изпитан през нощта. Затова той се държа прекалено студено с него.

— Татко — каза Давид, като помоли Колб да излезе, — аз не ви се сърдя, задето оценихте печатницата толкова скъпо и задето я продадохте по вашата произволна оценка. Винаги съм виждал във вас своя баща. Казвах си: „Нека този старец, който много се е трудил, който безспорно ме е отгледал по-добре, отколкото заслужавах, да се радва спокойно и както му се ще, на плодовете на своя труд.“ Аз даже изоставих имуществото на майка ми и се нагърбих безропотно с тежкия живот, който вие ми отредихте. Зарекох се да забогатея, без да ви досаждам. И ето, открих тази тайна при много тежки условия, без хляб вкъщи, изтерзан за дългове, които не са мои… Да, аз се борих търпеливо, докато силите ми се изчерпаха. Може би ми дължите помощ!… Но не искам да мислите за мен, мислете за една жена и едно малко дете… (при тези думи Давид не можа да сдържи сълзите си) и им окажете помощ и закрила! Нима ще останете по-назад от Марион и Колб, които ми дадоха своите спестявания? — възкликна синът, гледайки баща си, който стоеше все така леден като печатарска плоча.

— И това не ти ли стигна!… — провикна се старецът без капка свян. — Ами че ти си готов да погълнеш цяла Франция… Сбогом! Аз съм премного невеж, за да се тикам в изобретения, където единственият подяден ще бъда аз! Маймуната няма да изяде мечока — добави той, намеквайки за техните печатарски прозвища. — Аз съм лозар, а не банкер… И после, как да ти кажа, сделките между баща и син не са особено изгодни! Ела да вечеряме. Да не кажеш, че не ти давам нищо!…

Давид беше от тези същества с благородно сърце, способни да заглушат огорчението и да го прикрият от хората, които им са скъпи. Затова, когато у подобни хора болката прелее, тя явно е била свръх силите им. Ев бе разбрала добре мъжествения характер на Давид. Но бащата видя в този пръв изблик на скръб, излязъл от дъното на повърхността, обикновено оплакване на дете, което се опитва да надхитри баща си. И той отдаде крайното униние на сина си на срама от неуспеха. Баща и син се разделиха скарани.

Давид и Колб се върнаха към полунощ в Ангулем и влязоха пеш в града, предпазливо, като че ли бяха извършили обир. Към един часа сутринта Давид бе въведен, без никой да го види, в дома на Базин Клерже, в приготвеното за него от жена му убежище. Там остана да го пази най-изобретателната в състраданието си жена — една гризетка. На следната сутрин Колб се похвали, че е спасил господаря си, като го качил на коня си и се разделил с него чак когато го настанил в една кола, която заминавала за околностите на Лимож. В мазето на Базин бяха складирали големи запаси от суровини, затова не се наложи Колб, Марион, госпожа Сешар или майка й да поддържат връзка с нея. Два дни след като се скара със сина си, старият Сешар, който разполагаше с още двадесет дни, преди да се залови с гроздобера, довтаса при снаха си, подтикнат от скъперничеството си. Не можеше вече да заспи, искаше да узнае дали това откритие предлага някакви изгледи за забогатяване и реши да следи работата отблизо. Той се настани над апартамента на снаха си, в една от двете мансардни стаи, които си бе запазил, и заживя там, затваряйки очи за безпаричието, което гнетеше семейството на сина му. Дължаха му наеми, можеха поне да го хранят! И никак не му се виждаше странно, че домашните му си служат с калайдисани железни прибори.

— И аз започнах така — отвърна той на снаха си, когато тя се извини, че не може да му предложи сребърни прибори.

Марион беше принудена да купува на кредит всичките провизии за вкъщи. Колб помагаше на строители-зидари за двадесет су на ден. Най-сетне бедната Ев остана само с десет франка, но заради детето си и заради Давид жертвуваше последните си средства, за да посрещне добре лозаря. Все още се надяваше, че нейното внимание, почтителната й обич и примирението й ще затрогнат скъперника — той обаче си оставаше безучастен. Най-сетне, когато забеляза, че и неговият поглед е студен, както очите на Коенте, Пти-Кло и Серизе, тя се опита да вникне в характера му и да отгатне намеренията му. Напразен труд! Дядо Сешар си оставаше непроницаем, макар че рядко изтрезняваше. Пиянството представлява двойно прикритие. Използувайки лекото си опиянение, доста често престорено, а не действително, старецът се опитваше да изтръгне от Ев тайната на откритието на Давид. Той ту ласкаеше, ту заплашваше спаха си. Когато Ев му отговаряше, че не знае нищо, той й казваше:

— Ще изпия цялото си имущество, ще го превърна в пожизнена рента.

Тази недостойна борба уморяваше бедната жертва, която, за да не покаже неуважение към свекъра си, престана да му отговаря. Един ден, доведена до крайност, тя му каза:

— Вижте какво, татко, има един прост начин да притежавате всичко: платете дълговете на Давид, той ще се върне вкъщи и двамата ще се споразумеете заедно.

— А-а! Значи, само това искате от мен! — извика той. — Добре, че го казахте.

Дядо Сешар не вярваше в сина си, но затова пък вярваше на братя Коенте. Като се допита до тях, те умишлено преувеличиха значението на откритието на сина му и му казаха, че то може да донесе милион.

— Ако Давид докаже, че е успял, няма да се поколебая да го взема за свой съдружник във фабриката ми за хартия, като призная за откритието му дял, равен на нейната стойност — подхвърли му Големия Коенте.

Недоверчивият старец събра толкова сведения, изпивайки по няколко чашки ракия с работниците, толкова умело разпита Пти-Кло, правейки се на малоумен, че най-сетне се усъмни, че зад Метивие стоят всъщност братя Коенте. Той реши, че те са намислили да разорят печатницата „Сешар“ и да го накарат той да им плати всичко, примамвайки го с откритието. Простичкият старец не можеше да се досети за съучастничеството на Пти-Кло, нито за заговора да се домогнат рано или късно до ценната индустриална тайна. Най-сетне един ден, силно раздразнен от мълчанието на снаха си, която не му бе казала дори къде се крие Давид, той реши да разбие вратата на работилницата, където топяха валяците, защото беше подразбрал, че синът му прави там своите опити. Той слезе рано-рано в двора и почна да човърка ключалката.

— Е, дядо Сешар, какво правите?… — извика Марион.

Тя ставаше призори, за да ходи във фабриката, и изтича бързо към мокрилнята.

— Че не съм ли у дома си, Марион? — възрази старецът засрамен.

— И таз добра, крадец ли ще ставате на стари години?… И при това на гладен стомах… Ей сега ще разкажа всичко на госпожата.

— Мълчи, Марион! — помоли я старецът и извади от джоба си две шестфранкови монети. — Дръж, това е за тебе.

— Няма да кажа нищо, но не се опитвайте втори път — каза Марион и го заплаши с пръст, — защото ще ви разнеса из целия Ангулем!

Щом старецът си отиде, Марион се качи при господарката си.

— Вижте, госпожо, измъкнах дванадесет франка от свекъра ви, заповядайте…

— Как успя!

— Искаше да види съдовете и запасите на господаря, надяваше се навярно да открие тайната му. Знаех много добре, че в малката кухня няма нищо, но го заплаших, че иска да ограби сина си, а той ми даде тези две екю, за да не ви казвам нищо…

В този миг Базин пристигна радостна и донесе на приятелката си писмо от Давид, написано на великолепна хартия. Тя й го подаде незабелязано.

„Обожаема Ев, на теб пиша първото писмо върху първия лист хартия, получена по моя способ. Успях да разреша проблема за слепването в самия казан! Една ливра каша ще ми струва пет су, дори да предположим, че трябва да се използува добър терен за първичните материали. Така за един топ от дванадесет ливри ще ми бъде нужна слепена каша за три франка. Сигурен съм, че ще успея да намаля наполовина теглото на хартията. Пликът, писмото и приложените мостри са произведени по различни начини. Целувам те. Ние ще бъдем щастливи и ще забогатеем, това е единственото, което ни липсваше досега.“

— Погледнете — каза Ев на свекъра си, подавайки му мострите. — Дайте на сина си парите от вашата реколта и му позволете да забогатее, той ще ви върне десеторно това, което ще му дадете, защото вече е успял!…

Дядо Сешар изтича веднага при Коенте. Там всяка мостра беше изпробвана и най-грижливо разгледана; едните бяха слепени, другите бяха без лепило. Отбелязана беше и цената — от три до десет франка топът. Едните мостри се отличаваха с металическа чистота, другите бяха меки като китайска хартия, застъпени бяха всички възможни отсенки на белия цвят. Ако евреи се бяха навели над диаманти, едва ли биха ги гледали с по-алчни очи от очите на двамата Коенте и на дядо Сешар.

— Синът ви е на правилен път — каза Дебелия Коенте.

— Щом е така, платете дълговете му — заяви старият печатар.

— С най-голямо удоволствие, ако пожелае да ни вземе за съдружници — отвърна Големия Коенте.

— Вие сте измамници! — извика бившият мечок. — Преследвате сина ми от името на Метивие и искате аз да ви платя, това е всичко, само че не съм толкова глупав, приятелчета!…

Двамата братя се спогледаха, но успяха да прикрият учудването си от проницателността на скъперника.

— Не сме станали още милионери и не можем да си играем на шконто — възрази Дебелия Коенте. — Ще бъдем щастливи, ако можем да плащаме парцалите в брой, а ние все още подписваме полици на нашия доставчик.

— Трябва да се направи опит в голям мащаб — отговори хладно Големия Коенте, — често това, което се удава в казан, пропада, когато се предприеме с по-голямо количество. Освободете вие сина си.

— Да, но ако го освободя, ще ме вземе ли за съдружник? — попита стария Сешар.

— Това не ни интересува — отговори Дебелия Коенте. — Да не би да си въобразявате, драги, че като дадете десет хиляди франка на сина си, това ще бъде всичко? Патентът за изобретение струва две хиляди франка и ще трябва да се пътува до Париж. Освен това, преди да се дадат аванси, ще бъде благоразумно да се произведат, както казва брат ми, хиляда топа, да се направят опити с много казани, за да се види резултатът. Как да ви кажа, изобретателите са хора, които най-малко заслужават доверие.

— Аз лично — заключи Големия Коенте — предпочитам да видя хляба опечен.

Старецът прекара цялата нощ, предъвквайки дилемата: „Ако платя дълговете на Давид, той ще бъде свободен, а види ли се свободен, няма защо да ме взема за съдружник. Той знае отлично, че го изиграх в първото ни съдружие, и няма да иска да сключи второ. Значи, в мой интерес е този нещастник да лежи в затвора…“

Братя Коенте познаваха добре дядо Сешар и знаеха, че той ще бъде на тяхна страна. Ето какво си казваха и тримата наши познайници: „За да образуваме дружество, основано на тайната, са необходими опити, а за да правим тези опити, трябва да освободим Давид Сешар. Освободим ли го обаче, той ще ни се изплъзне.“

Освен това всеки от тях имаше и по една своя задна мисъл. Пти-Кло си казваше: „След женитбата си ще се освободя от зависимостта на Коенте, но дотогава няма как.“

Големия Коенте си казваше: „Бих предпочел да държа Давид под ключ. Така ще бъде в ръцете ми.“

Стария Сешар си казваше: „Ако платя дълговете му, синът ми ще ми каже благодаря и толкова.“

Макар и заплашвана от лозаря, че ще я изгони от къщата, Ев не искаше да издаде убежището на мъжа си, нито мислеше да му издействува разрешение за свободно движение. Тя не беше сигурна, че ще може така успешно да скрие втори път Давид, затова отговаряше на свекъра си все едно и също:

— Освободете сина си и ще узнаете всичко.

Нито един от четиримата заинтересовани, които като че ли бяха настанени пред богата трапеза, не смееше да се докосне до ястията, за да не би някой друг да го изпревари. Всички се наблюдаваха и се подозираха взаимно.

Няколко дни след доброволното отшелничество на Сешар Пти-Кло дойде в хартиената фабрика на Големия Коенте.

— Аз направих каквото можах — каза му той. — Давид се затвори доброволно и ние не знаем скривалището му. Навярно сега се мъчи на спокойствие да усъвършенствува откритието си. Ако не сте постигнали целта си, това не е по моя вина. Ще изпълните ли обещанието си?

— Да, но при условие, че успеем — отговори Големия Коенте. — Дядо Сешар е тук от няколко дни. Дойде да се осведоми от нас за произвеждането на хартията, старият скъперник е подушил изобретението на сина си и иска да се възползува от него, така че съществува известна надежда да се стигне до съдружие. Вие сте довереник на бащата и на сина…

— Свети дух да им е на помощ! — възкликна Пти-Кло с усмивка.

— Да — продължи Коенте. — Ако успеете да тикнете Давид в затвора или да ни го предадете чрез съдружнически договор, ще станете съпруг на Франсоаз дьо Ла Е.

— Това ли е вашият ултиматум? — попита Пти-Кло.

— Yes! — отвърна Коенте. — Щом ще говорим на чужди езици.

— А ето и моята последна дума на хубав френски език — поде Пти-Кло сухо.

— Охо! Да видим — полюбопитствува Коенте.

— Представете ме утре на госпожа Дьо Сенонш, направете нещо реално за мене, с една дума, изпълнете обещанието си или в противен случай аз плащам дълга на Сешар и се сдружавам с него. Не желая да бъда изигран. Вие говорихте открито с мене и аз ще сторя същото. Дадох ви доказателства за вярност. Дайте ми сега и вие. Вие имате всичко, аз нямам нищо. Ако не ми дадете залог за искреността си, ще проваля играта ви!

Големия Коенте взе шапката, чадъра и йезуитското си изражение, покани Пти-Кло да го придружи и излезе заедно с него.

— Сега ще се убедите, драги приятелю, дали не съм подготвил почвата… — заяви търговецът.

Проницателният и хитър фабрикант мигом бе разбрал опасното положение, той видя, че Пти-Кло е човек, с когото трябва да се играе открито. За да е начисто със съвестта си, беше подшушнал вече няколко думи на бившия генерален консул по повод един отчет за финансовото положение на госпожица Дьо Ла Е.

— Намислил съм нещо за Франсоаз, защото едно момиче с тридесет хиляди франка зестра не бива да бъде много взискателно днес.

— Пак ще поговорим по този въпрос — му бе отговорил Франсис дю Отоа. — След заминаването на госпожа Дьо Баржьотон положението на госпожа Дьо Сенонш доста много се промени: навярно ще можем да омъжим Франсоаз за някой възрастен благородник чифликчия.

— И тя ще му изменя — заяви фабрикантът студено. — Омъжете я по-добре за някой млад, способен и амбициозен човек, който с вашето покровителство ще създаде на жена си завидно положение.

— Ще видим — беше отговорил Франсис. — Трябва да се посъветваме и с кръстницата.

След смъртта на господин Дьо Баржьотон Луиз дьо Негрьопьолис продаде дома на улица Минаж. Госпожа Дьо Сенонш, която живееше натясно, убеди господин дьо Сенонш да купи тази къща, люлка на амбициите на Люсиен, в която започна нашият разказ. Зефирин дьо Сенонш възнамеряваше да наследи госпожа Дьо Баржьотон в нейната своего рода кралска власт, да има и тя свой салон, да играе, с една дума, ролята на дама от висшето общество. Сред ангулемското висше общество беше настъпило разцепление между хората, които по време на дуела между Дьо Баржьотон и Дьо Шандур твърдяха, че Луиз дьо Негрьопьолис е невинна, и онези, които поддържаха клеветите на Станислас дьо Шандур. Госпожа Дьо Сенонш се обяви в подкрепа на Баржьотон и привлече по този начин към себе си всички, които държаха на Луиз. После, когато се настани в нейния дом, тя използува навиците на много хора, които години наред идваха там да играят карти. Започна да приема всяка вечер гости и решително затъмни Амели дьо Шандур, която стана нейна противница. Надеждите на Франсис дю Отоа, който се озова в сърцето на ангулемската аристокрация, отиваха толкова далеч, че той мечтаеше да омъжи Франсоаз за стария Дьо Севрак, когото госпожа Дю Бросар не успя да улови за дъщеря си. Завръщането на госпожа Дьо Баржьотон, вече жена на префекта на Ангулем, засили претенциите на Зефирин относно любимата й кръщелница. Тя си казваше, че графиня Сикст дю Шатле ще се застъпи за жена, която се беше обявила нейна защитница. Коенте познаваше Ангулем на пръсти и бързо си даде сметка за новите затруднения, но реши да ги преодолее с дързост, каквато би могъл да си позволи само Тартюф. Дребничкият авуе, изненадан от добросъвестността на капиталиста-интригант, не прекъсна размишленията му по пътя от хартиената фабрика до дома на улица Минаж. Двамата неканени гости бяха спрени на площадката пред вратата от прислужник, който каза:

— Господинът и госпожата обядват.

— Съобщете им все пак, че искаме да ги видим — каза Големия Коенте.

Едва изрекъл името си, благочестивият търговец беше въведен и той представи адвоката на превзетата Зефирин. Тя обядваше насаме с Франсис дю Отоа и госпожица Дьо Ла Е. Както всяка година господин Дьо Сенонш беше отишъл да открие ловния сезон в имението на господин Дьо Пимантел.

— Ето, госпожо, младия адвокат-авуе, за когото ви говорих. Той ще се заеме с формалностите по пълнолетието на очарователната ви кръщелница.

Бившият дипломат разгледа Пти-Кло, а Пти-Кло от своя страна погледна крадешком „очарователната“ кръщелница. Нито Коенте, нито Франсис бяха споменавали каквото и да било на Зефирин по този въпрос и тя толкова много се изненада, че изпусна вилицата си. Всъщност госпожица Дьо Ла Е, начумерена и заядлива, мършава, не особено добре сложена, с безцветна, руса коса, трудно можеше да си намери съпруг въпреки аристократичния си вид. Думите „баща и майка неизвестни“, вписани в удостоверението й за раждане, правеха недостъпна за нея сферата, в която доброжелателно настроените Зефирин и Франсис биха желали да я вмъкнат. Госпожица Дьо Ла Е не знаеше истинското си положение и беше доста капризна. Тя би била готова да отхвърли и най-богатия търговец от Умо. Коенте забеляза многозначителната й гримаса, като видя дребния авуе, но по лицето на Пти-Кло прочете, че и той не е възхитен от нея. Госпожа Дьо Сенонш и Франсис се спогледаха, сякаш искаха да се допитат с очи как да се отърват от Коенте и протежето му. Коенте долови това, помоли Дю Отоа да поговори насаме и мина с дипломата в салона.

— Господине — каза му той направо, — бащинската обич ви заслепява. Вие ще омъжите трудно дъщеря си. И в интерес на всички вас аз ви поставих пред свършен факт, защото обичам Франсоаз като своя повереница. Пти-Кло знае всичко… Неговата изключителна амбиция е залог, че скъпата ви дъщеря ще бъде щастлива. Първо, тя ще води мъжа си за носа, а вие, подпомогнат от съпругата на префекта, която се връща в Ангулем, ще го направите кралски прокурор. Неотдавна Мило бе преместен в Ньовер. Пти-Кло ще продаде службата си, вие ще му издействувате лесно поста втори помощник-прокурор, скоро след това той ще стане кралски прокурор, по-късно председател на съда, депутат…

Когато се върна в трапезарията, Франсис се държа много мило с кандидата на дъщеря си. Той погледна многозначително госпожа Дьо Сенонш и прекрати тази сцена, като покани Пти-Кло на обед следния ден, за да говорят уж по работа. После той изпрати търговеца и авуето чак до двора и каза на Пти-Кло, че тъй като Коенте им го е препоръчал, той и госпожа Дьо Сенонш са склонни да приемат всичко, което настойникът на госпожица Дьо Ла Е е решил да предприеме за щастието на това ангелче.

— Божичко, колко е грозна! — възкликна Пти-Кло. — Ама че се наредих!…

— Тя има изтънчен вид — отговори Коенте, — пък и ако беше хубава, нима щяха да я дадат на вас?… Ехе, гълъбче! Не един дребен земевладелец би се помамил по тридесет хиляди франка зестра, плюс покровителството на госпожа Дьо Сенонш и на графиня Дю Шатле. При това Франсис дю Отоа изобщо няма намерение да се жени, а това момиче е единствената му наследница. И най-важното, женитбата ви е в кърпа вързана!…

— Откъде знаете?

— Чуйте какво му казах — поде Големия Коенте и разказа на авуето дръзката си постъпка. — Узнах, че господин Мило ще бъде назначен кралски прокурор в Ньовер. Ще продадете сегашната си служба, а след десет години ще станете министър на правосъдието! Вие сте смел момък и няма да отстъпите пред нищо, което дворът би ви възложил.

— Щом е така, елате утре в четири и половина часа на площад Мюрие — каза Пти-Кло, силно развълнуван от изгледите за подобно бъдеще. — Ще се срещна преди това с дядо Сешар и ще успеем да основем дружество, в което бащата и синът ще бъдат в ръцете на светия дух на Коенте!

Докато старият свещеник на Марсак изкачваше стръмния път към Ангулем, за да осведоми Ев в какво състояние е брат й, Давид се криеше от единадесет дни вече през две врати от дома, който кюрето току-що бе напуснал.

Излизайки на площад Мюрие, абат Марон видя там трима души, всеки посвоему забележителен, които с цялата си тежест застрашаваха настоящето и бъдещето на злочестия доброволен затворник: дядо Сешар, Големия Коенте и дребничкия мършав авуе. Трима мъже, три вида алчност! При това толкова различна, колкото и самите хора. Единият си беше наумил да измами сина си, другият — клиента си, а Големия Коенте купуваше тяхната подлост, доволен, че сделката няма да му струва нищо. Беше около пет часът и повечето хора, които се прибираха за вечеря, се спираха, за да изгледат тримата мъже. „Какво, дявол взел го, могат да си кажат дядо Сешар и Големия Коенте?…“ — мислеха си най-любопитните.

— Навярно разговарят за онзи нещастник, който остави без хляб жена си, тъща си и детето си — предполагаше гласно някой.

— Пращайте децата си да учат занаят в Париж, ако си нямате работа! — обади се един провинциален мъдрец.

— Ей, какво търсите към нас, отче? — извика лозарят на абат Марон, щом той се появи на площада.

— Ида при вашите — отговори старецът.

— Пак някоя измислица на сина ми! — забеляза дядо Сешар.

— Много малко се иска от вас, за да направите всички щастливи — каза духовникът и посочи прозорците, където през завесите се виждаше хубавата глава на госпожа Сешар.

В този момент тя успокояваше разплаканото дете, като го подхвърляше нагоре и му пееше.

— Да не би да носите новини от сина ми? — запита бащата. — Или пари, които са още по-нужни?

— Не — отвърна свещеникът, — нося на сестрата новини от брата.

— От Люсиен ли? — извика Пти-Кло.

— Да. Горкият младеж е дошъл чак от Париж пеш. Намерих го у Куртоа полумъртъв от глад и умора — отвърна свещеникът. — Много е нещастен.

Пти-Кло се сбогува със свещеника, дръпна Големия Коенте за ръка и му каза високо:

— Нали ще вечеряме у госпожа Дьо Сенонш, време е да се преоблечем!… — И добави по-тихичко на ухото му: — И уловиш ли малкото, скоро ще уловиш и майката. Давид е в ръцете ни.

— Аз ви сватосах, сватосайте и вие мен! — възкликна Големия Коенте с неискрена усмивка.

— Люсиен е мой съученик от колежа, бяхме другари!… До една седмица все ще узная нещо от него. Уредете всичко за публикуване на сватбения договор и аз отговарям, че ще тикна Давид в затвора. С това свършва моята мисия.

— Ах — възкликна съвсем тихо Големия Коенте, — най-хубавото ще бъде, ако успеем да вземем патент на наше име.

Като чу последните думи, дребничкият мършав авуе изтръпна.

В този миг Ев видя, че в дома й влизат свекър й и абат Марон, който само с една дума щеше да донесе развръзката на съдебната драма.

— Госпожо Сешар — обърна се старият мечок към снаха си. — Нашият свещеник ей сега ще ни съобщи някои доста приятни работи за вашия брат.

— О! — Възкликна Ев, улучена право в сърцето. — Какво още може да му се е случило!

Това възклицание разкриваше толкова преживени огорчения, толкова най-различни опасения, че абат Марон побърза да я успокои:

— Не се тревожете, госпожо, той е жив.

— Бъдете така добър, татко — каза Ев на стария лозар, — повикайте майка ми. Нека и тя чуе какво ще ни каже отецът за Люсиен.

Старецът отиде да извика госпожа Шардон, той й каза:

— Вие ще се разправяте дълго с абат Марон, той не е лош човек, макар че е поп. Навярно ще закъснеете с вечерята, затова аз ще дойда след един час.

И безразличен към всичко, което не звънти и не блести като злато, старецът се раздели с бедната жена, без дори да забележи колко много я беше разтревожил. Нещастието, което гнетеше двете й деца, провалянето на надеждите, вложени в Люсиен, така малко очакваният прелом в характера му, смятан толкова дълго за енергичен и честен, и най-сетне всички събития, връхлетели ги от година и половина насам, бяха направили госпожа Шардон неузнаваема. Тя беше благородна не само по произход, но и по душа и обожаваше децата си. Затова от шест месеца насам бе изстрадала повече, отколкото през всичките години на дългото си вдовство. На Люсиен се е удала възможността да носи името Рюбампре по силата на кралски указ, да възобнови рода им, да възкреси титлата и герба им, да стане велик! А беше затънал в тинята! По-строга към него, отколкото сестра му, госпожа Шардон беше решила, че той е загубен още в деня, когато узна фалшификацията със записите. Майките понякога искат да се залъжат, но те добре познават децата, които са кърмили и отгледали. И когато Давид и жена му спореха за изгледите за успех на Люсиен в Париж, госпожа Шардон, която привидно споделяше илюзиите на Ев, трепереше да не би Давид да излезе прав, защото той говореше така, както говореше гласът на нейната майчина съвест. Тя познаваше прекалено добре нежното и чувствително сърце на дъщеря си и не смееше да сподели с нея болката си. Налагаше си да я пие капка по капка, в безмълвие, както правят само майките, истински обичащи децата си. Ев от своя страна с ужас следеше опустошенията, които неприятностите нанасяха на майка й, виждаше колко бързо тя старее и грохва, макар че все още се държеше. И майка, и дъщеря разменяха помежду си благородни лъжи, които никого не могат да заблудят. За майката думите на жестокия лозар бяха капката, която преля чашата на страданията, сърцето й замря.

Когато Ев каза на духовника: „Отче, ето майка ми!“, когато абатът погледна това лице, набраздено като лице на стара монахиня, обградено със съвършено бяла коса и все пак красиво с кроткото и благо изражение на благочестиво примирените жени, които се подчиняват на Божията воля, той прозря целия живот на тези две същества. Абатът престана да изпитва състрадание към палача Люсиен и изтръпна, отгатвайки каква мъка са изпитали двете му жертви.

— Мамо — каза Ев, като изтри сълзите си, — моят нещастен брат е съвсем близо до нас, в Марсак.

— А защо не е дошъл тук? — запита госпожа Шардон.

Абат Марон им разказа всичко, което Люсиен му бе поверил: неволите по време на пътуването и нещастията през последните дни в Париж. Той описа тревогата на поета, когато узнал какви жестоки последици бяха имали за семейството му неговите неблагоразумни постъпки, и каза, че просто не смее да се върне в Ангулем.

— Нима е стигнал дотам да се съмнява в нас? — промълви госпожа Шардон.

— Клетникът се връща при вас пеш, понесъл е най-невероятни лишения и се прибира готов да тръгне по най-скромните пътеки на живота… да изкупи грешките си.

— Отче — каза сестрата, — макар че ни причини голямо нещастие, аз обичам брат си, както се обичат тленните останки на човек, който вече не съществува. Но дори такава, моята обич е по-силна от чувството, което много други сестри изпитват към братята си. По негова вина изпаднахме в ужасна нищета, по нека той се върне, ще споделим с него къшея хляб, който ни остава, който всъщност той ни остави. Ах, отче, ако не беше ни напускал, нямаше да загубим това, което ни е най-ценно.

— И пак колата на онази жена, която ни го отне, го довежда обратно при нас! — провикна се госпожа Шардон. — Само че замина в каляската й, седнал до нея, а се завръща отзад, на багажника.

— С какво мога да ви услужа в това тежко положение? — запита добрият свещеник, който искаше да им каже нещо мило на сбогуване.

— Отче — отговори госпожа Шардон. — Казват, че паричната болест не е смъртоносна, само че единственият й лекар е самият болен.

— Ако можете да повлияете на свекър ми да помогне на сина си, ще спасите цяло семейство — каза госпожа Сешар.

— Той не ви вярва и ми се стори ожесточен срещу мъжа ви — каза старецът, който беше разбрал от намеците на лозаря, че работата на Сешар прилича на гнездо на оси, в което човек не бива да се пъха.

След като изпълни поръчението си, свещеникът отиде да вечеря у племенника си Постел, който, както цял Ангулем, взе страната на бащата против сина и отклони и малкото добра воля на стария си вуйчо.

— С един разсипник все можеш да се оправиш — заключи дребният аптекар, — но с изобретател, който си губи времето в опити, направо можеш да се разориш.

Любопитството на свещеника на Марсак беше напълно задоволено. А във всички френски провинции това е главната цел на голямото съчувствие, което хората си засвидетелствуват взаимно. Още същата вечер той съобщи на поета всичко, случило се със семейство Сешар, като го увери, че е предприел това пътуване до Ангулем, воден от най-чисто състрадание.

— Вие сте станали причина сестра ви и зет ви да задлъжнеят с десет-дванадесет хиляди франка — заключи накрая той, — а никой не е в състояние да заеме такава сума на ближния си. В Ангулемската област няма големи богаташи. Когато ми споменахте за вашите записи, мислех, че става дума за много по-малка сума.

— Прошката, която ми носите, е за мен истинското съкровище — каза поетът, като благодари на стареца за добрината му.

На следния ден призори Люсиен тръгна за Ангулем и пристигна там към девет часа, с бастун в ръка, облечен в редингот, доста пострадал от пътуването, и черен панталон, поизбелял тук-таме. Изтърканите му обувки издаваха недвусмислено, че принадлежи към злочестата категория на пешеходците. Така че той не си правеше никакви илюзии за ефекта върху съгражданите му от неговото завръщане, толкова различно от заминаването му. Но сърцето му трептеше още от разкаянието, предизвикано от разказа на стария свещеник. Засега приемаше това заслужено наказание, решен да посрещне твърдо погледите на познатите си. „Това е героично!“ — казваше си той. Всички поетични натури лъжат най-напред себе си. Докато прекосяваше Умо, в душата му се бореха срамът от това завръщане и поезията на спомените. Сърцето му затуптя, когато мина пред вратата на аптеката „Постел“, където, за негово щастие, се намираше само Леони Марон с детето си. Той с удоволствие видя (тщеславието му все още беше толкова голямо!), че името на баща му е вече заличено. Постел беше пребоядисал след женитбата си магазина и както в Париж беше сложил само надписа „АПТЕКА“. Като се изкачваше по стръмнината към Порт Пале, Люсиен почувствува въздействието на родния въздух. Бремето на неволите не го гнетеше вече и той с наслада си помисли: „Ей сега ще ги видя!“

Стигна до площад Мюрие, без да срещне никого — щастие, на което почти не се надяваше, той, който някога победоносно се разхождаше из родния си град! Марион и Колб, на пост пред вратата, се спуснаха по стълбата, викайки:

— Ето го!

Люсиен пак видя печатницата и стария дом. Сестра му и майка му го чакаха на стълбата, те се прегърнаха, забравили за миг всички несгоди. Хората понасят по-лесно нещастието в семейното огнище. Нагласят си легло сред тях. То може да е кораво, но упованието го прави поносимо. Люсиен беше олицетворение на отчаянието, но той беше същевременно олицетворение на поезията: слънцето на широките друмища беше обрулило лицето му. Дълбоката меланхолия, отпечатана върху чертите му, хвърляше сянка по челото му на поет. Тази промяна говореше за толкова страдания, че при вида на следите, с които оскъдицата беше белязала лицето му, единственото възможно чувство беше състраданието. Литналият блян на семейството намираше при завръщането си печална действителност. Ев се усмихваше в радостта си, подобно на светиците в мъченичеството им. Тъгата облагородява лицата на изключително красивите млади жени. Загрижеността, която сега бе заместила пълната невинност върху лицето на сестра му от деня на раздялата, беше толкова красноречива, че подействува болезнено на Люсиен. Затова след първия изблик на чувства, жив и непринуден, и тримата изпаднаха в едно и също състояние на неловкост: никой не смееше да заговори. Люсиен неволно потърси с очи този, който липсваше от това печално събрание. Ев отгатна и избухна в ридание, а след нея и Люсиен. Колкото до госпожа Шардон, тя стоеше бледа и привидно безчувствена. Ев стана. Излезе, за да спести на брат си някоя горчива дума, и отиде при Марион.

— Люсиен обича ягоди, иди му купи малко, моето момиче!…

— О, знаех си, че ще искате да отпразнувате завръщането на господин Люсиен. Не се безпокойте, ще имате хубав обед, а също и хубава вечеря.

— Люсиен — обърна се госпожа Шардон към сина си, — ти трябва да поправиш много нещо тук. Замина с надежда да станеш гордост за семейството, а ни хвърли в нищета. Ти счупи в ръцете на брат си лоста за богатството, към което той се стремеше единствено заради новото си семейство. И не само това унищожи ти…

Настъпи тягостно мълчание и безмълвието на Люсиен показа, че той приема безропотно майчините укори.

— Върни се по пътя на честния труд — поде кротко госпожа Шардон. — Не те осъждам, че се опита да съживиш благородното семейство, от което произлизаме, но за подобно начинание са необходими преди всичко богатство и чувство на доблест. Ти не показа нищо такова. На вярата, която имахме в тебе, ти сам противопостави у нас недоверието. Ти разруши спокойното съществуване на това трудолюбиво и примирено семейство, което вървеше по труден път… Човек получава прошка за първите си прегрешения, гледай само да не ги повториш. Ние изживяваме сега тежки моменти, бъди благоразумен и слушай сестра си: нещастието е учител и неговите сурови уроци я направиха по-мъдра; тя е станала сериозна, тя е майка, тя носи целия товар на домакинството от преданост към нашия скъп Давид, с една дума, по твоя вина, тя стана едничката ми утеха.

— Можехте да бъдете и по-строга — каза Люсиен и целуна майка си. — Приемам вашата прошка, защото никога няма да се наложи да ви я искам още веднъж.

Ев се върна и разбра по смирения вид на брат си, че майка й бе разговаряла вече с него. Доброто й сърце я накара да се усмихне, а Люсиен също се усмихна, едва сдържащ сълзите си. Присъствието действува като магия, то променя най-враждебните чувства между влюбените, както и между роднините, колкото и тежки да са причините за недоволство. Дали обичта очертава в сърцето пътища, по които с удоволствие тръгваме повторно, дали това явление има нещо общо с науката за магнетизма, дали самият разум ни казва, че трябва или никога да не се срещнем, или да си простим? Все едно дали това се дължи на разсъдъка, на някаква физическа или душевна причина, всеки лично е изпитал, че поглед, жест, постъпка на любимо същество намират отломки от нежност у ония, които са дълбоко наскърбени или обидени от него. Умът забравя мъчно, личният интерес страда дълго, но сърцето въпреки всичко пак се подчинява на своя зов. Затова клетата сестра, която слуша чак до обед изповедите на брат си, не можа да овладее погледа си, когато вдигна очи към него, нито гласа си, когато сърцето й заговори. Тя разбра как е устроен литературният живот в Париж и си даде сметка защо Люсиен е загубил борбата. Радостта на поета, докато галеше детето на сестра си, детинщините му, щастието му, че вижда отново родния край и близките си, смесено с дълбокото огорчение, че Давид трябва да се крие, умилението му, когато Марион поднесе ягодите — сестра му въпреки покрусата си беше спомнила какво обича, — всичко това, дори самите грижи около настаняването на блудния брат, превърнаха този ден в празник. Това беше все пак затишие след бурите. Дядо Сешар засегна неприятно двете жени, като подхвърли сред радостните им разговори:

— Чествувате го, като че ли ви носи съкровища!…

— Защо да не го чествуваме? Брат ми не е направил нищо лошо! — възкликна госпожа Сешар в желанието си да прикрие позора на Люсиен.

И все пак, когато минаха първите изблици на нежност, истинските отсенки на чувствата си проправиха път. Люсиен скоро долови у Ев разликата между някогашната и сегашната й обич към него. Тя изпитваше към Давид дълбоко уважение, а него го обичаше, независимо от всичко, както се обича любовник, въпреки страданията, които причинява. Уважението, необходимата основа на нашите чувства, плътната тъкан, която им придава нужната увереност и сигурност, липсваше в отношенията между майка и син, между сестра и брат. Люсиен се почувствува лишен от безрезервното доверие, което биха имали в него, ако не беше нарушил законите на честта. Мнението, което Д’Артез беше изказал в писмото си и което бе напълно възприето и от сестра му, се отгатваше по жестовете, погледите и тона й. Той бе станал предмет на съжаление! Отлетели бяха безвъзвратно хубавите надежди, че ще бъде гордост, слава, герой на семейното огнище. Дотолкова се опасяваха от лекомислието му, че дори не му доверяваха къде се крие Давид. Безчувствена към нежните въпроси на Люсиен, който настояваше да види брат си, Ев не беше вече Ев от Умо, за която до неотдавна всеки поглед на Люсиен беше неотменима заповед. Люсиен й каза, че иска да поправи стореното, похвали се дори, че може да спаси Давид.

— Не се бъркай в тази работа. Най-ловките и най-коварните хора от града са наши противници.

Люсиен поклати глава, все едно че искаше да каже: „Та аз се борих с парижани!“, но сестра му възрази с поглед, който означаваше: „И бе победен.“

„Не ме обичат вече — помисли си Люсиен. — И в обществото, и в семейството, всички обичат преуспелите.“

Още на втория ден, опитвайки се да си обясни недоверието на майка си и на сестра си, поетът изпадна ако не във враждебно, то най-малкото в тягостно настроение. Той приложи мащаба на парижкия живот към този целомъдрен провинциален живот, забравяйки, че търпеливо понасяната нищета в този дом беше негово дело.

„Те са еснафки, не могат да ме разберат“ — каза си той и се отдалечи от сестра си, от майка си и от стария Сешар, когото не можеше да заблуди нито относно характера си, нито относно бъдещето си.

Ев и госпожа Шардон, чиято прозорливост се беше изострила от преживените събития и неволи, дебнеха най-скритите мисли на Люсиен, почувствуваха, че той ги преценява зле, и видяха, че ги отбягва. „Париж толкова много ни го промени!“ — казаха си те. Те събираха сега плодовете на егоизма, които сами бяха насаждали у него. Това леко недоволство от двете страни трябваше да ферментира и действително ферментира, особено у Люсиен, който се чувствуваше гузен. Колкото за Ев, тя наистина спадаше към сестрите, които могат да кажат на брат си, когато той сгреши: „Прости ми за твоите прегрешения…“ Когато душевното единство е било съвършено, както беше между Ев и Люсиен в ранната им младост, всяко посегателство срещу това идеално чувство е смъртоносно. Докато злодеи могат да се сдобрят, след като са си нанесли удари с кама, влюбени могат да се скарат завинаги заради един поглед, заради една дума. В спомена за едва ли не съвършен сърдечен живот е тайната причина за необясними в много случаи раздели. Човек може да живее с недоверие в душата, когато и в миналото не се е радвал на чиста, безоблачна обич, но за две същества, някога най-близко свързани, животът става непоносим, ако трябва да бъдат предпазливи при всеки поглед, при всяка дума. Ето защо великите поети погребват своите Пол и Виржини още към края на юношеството им. Може ли да си представите Пол и Виржини скарани?… Нека кажем за чест на Ев и Люсиен, че не интересът, макар и тъй болезнено засегнат, развреждаше тия рани: у безупречната сестра, както и у прегрешилия поет всичко се свеждаше до чувството, затова най-дребното недоразумение, най-малкото спречкване, едно само ново разочарование, причинено от Люсиен, можеше да ги разедини или да ги скара непоправимо. Паричните въпроси се уреждат, но чувствата са неумолими.

На следния ден Люсиен получи един брой на ангулемския вестник и побледня от удоволствие, когато видя, че този достоен седмичник му посвещаваше уводната си статия. Подобен на провинциалните академии, този вестник, като добре възпитана девойка, според остроумната забележка на Волтер никога не даваше повод да се заговори за него.

„Нека Франш-Конте се гордее, че е дал живот на Виктор Юго, Шарл Нодие и Кювие, Бретан — на Шатобриан и Ламне, Нормандия — на Казимир Дьолавин, Турен — на автора на «Елоа»^[53], днес нашата ангулемска провинция, където още по времето на Луи XIII прочутият Гез, известен повече под името Дьо Балзак, стана наш съотечественик, няма за какво да завижда на тези провинции, нито на Лимузен, който създаде Дюпюитрен, нито на Оверн, родно място на Монлозие, нито на Бордо, който е имал щастието да бъде люлка на толкова велики мъже. Ние също имаме вече свой поет! Авторът на хубавите сонети «Маргаритки» не е само прославен поет, но и прозаик, защото той е написал великолепния роман «Стрелецът на Шарл IX». Един ден нашите внуци ще се гордеят, че са имали за съотечественик Люсиен Шардон, съперник на Петрарка!!!…“

В провинциалните вестници по онова време възклицателните знаци напомняха виковете „ура“, с които се посрещаха речите по митингите в Англия.

„Въпреки блестящите си успехи в Париж нашият млад поет си е спомнил, че домът Баржьотон бе люлка на първите му успехи, че ангулемската аристокрация първа аплодира поезията му, че съпругата на граф Дю Шатле, префект на нашия департамент, насърчи първите му стъпки в попрището на музите и той се върна при нас! Цял Умо се развълнува вчера, когато се появи нашият Люсиен дьо Рюбампре. Новината за неговото завръщане произведе навсякъде най-голяма сензация. Уверени сме, че град Ангулем няма да позволи Умо да го изпревари в почестите, отдадени на човека, който както в печата, така и в литературата представи толкова славно нашия град в Париж. Люсиен, едновременно благочестив и роялист в поезията си, не преклони глава пред яростта на партиите. Говори се, че е дошъл да си отпочине от борбата, която би уморила дори много по-силни атлети от поетите и мечтателите.

По политически съображения, които напълно одобряваме, хрумнали най-напред на графиня Дю Шатле, става въпрос да се върне на великия ни поет титлата и името на бележития род Рюбампре, чиято единствена наследница е неговата майка госпожа Шардон. Подмладяването чрез нови дарби и нова слава на старите почти угасващи родове е ново доказателство от страна на безсмъртния творец на хартата за постоянното му желание, изразено в девиза: «Съюз и забвение».

Нашият поет е отседнал у сестра си госпожа Сешар.“

А в ангулемската хроника бяха поместени следните кратки новини:

„Нашият префект, господин граф Дю Шатле, вече причислен към гражданската свита на негово величество, е назначен за държавен съветник без портфейл.

Вчера представителите на всички власти се представиха на господин префекта.

Госпожа графиня Сикст дю Шатле ще приема всеки четвъртък.

Кметът на Ескарбас, господин Дьо Негрьопьолис, представител на непървородния клон на рода Д’Еспар, баща на госпожа Дю Шатле, получил неотдавна титлите граф, пер на Франция и командор на кралския орден «Сен-Луи», е посочен, както се говори, за председател на ангулемската изборна колегия в предстоящите избори.“

— Ето, виж! — каза Люсиен на сестра си и й подаде вестника.

След като прочете внимателно статията, Ев му върна вестника със замислено изражение.

— Какво ще кажеш?… — запита я Люсиен, учуден от нейната сдържаност, която му се струваше израз на студенина.

— Не бива да забравяш, драги — отговори тя, — че този вестник принадлежи на Коенте, те са напълно свободни да обнародват каквото искат и само префектурата или епископството може да им наложи някоя статия. Допускаш ли, че новият префект, бивш твой съперник, е толкова благороден, та ще ти пее такива хвалебствия? Не знаеш ли, че братя Коенте ни преследват от името на Метивие и навярно искат да заставят Давид да им позволи да използуват неговото откритие?… Откъдето и да идва тази статия, аз я намирам за обезпокоителна. Ти възбуждаше тук по-рано само завист и омраза, клеветяха те по силата на поговорката: „Никой не е пророк в собствената си страна“, а ето че всичко се променя като с магическа пръчка!…

— Ти не познаваш честолюбието на провинциалните градове — отвърна Люсиен. — В едно градче на Южна Франция излезли тържествено да посрещат при вратите на града един младеж, който взел почетната награда в някакво голямо състезание, виждайки в него бъдещ велик човек.

— Изслушай ме, драги Люсиен, не искам да ти чета напътствия, но ще ти кажа всичко с една дума: бъди предпазлив и за най-дребните неща.

— Права си — отвърна Люсиен, изненадан, че сестра му е така малко склонна да прояви възторг.

Самият той беше на върха на радостта си, че жалкото и позорно завръщане в Ангулем се превръща в тържество.

— Вие не вярвате и на малкото слава, която ни струва толкова скъпо! — възкликна той след цял час мълчание, по време на което в сърцето му бушуваше буря.

Вместо отговор Ев го погледна. И този поглед го накара да се засрами от обвинението си. Малко преди вечеря един разсилен от префектурата донесе писмо, адресирано до господин Люсиен Шардон, което като че ли оправда тщеславието на поета, отричан от близките си, но признат от обществото. Писмото представляваше следната покана:

„Граф Сикст дю Шатле и графиня Дю Шатле молят господин Люсиен Шардон да им направи честта да вечеря с тях на 15 септември.

Моля, отговорете.“

Към писмото беше приложена визитна картичка:

— Ползувате се с благоволение — забеляза дядо Сешар. — В града говорят за вас като за важна личност… Ангулем и Умо не могат да се споразумеят кой да ви изплете повече венци…

— Скъпа Ев — каза Люсиен на ухото на сестра си, — сега се намирам съвършено в същото положение, както някога в Умо, когато за пръв път трябваше да се представя у госпожа Дьо Баржьотон: нямам фрак за вечерята на префекта.

— Значи, смяташ да приемеш поканата? — извика изплашено госпожа Сешар.

И между брата и сестрата избухна спор по въпроса дали да отиде, или да не отиде в префектурата. Здравият разум на провинциалистката подсказваше на Ев, че човек трябва да се показва пред обществото само със засмяно лице, изискано облекло и безукорен външен вид, но тя скриваше истинската си мисъл: „До какво ще доведе тази вечеря у префекта? Какво може да стори за Люсиен висшето ангулемско общество? Дали не замисля нещо против него?“

Най-сетне Люсиен заяви на сестра си, преди да отиде да си легне:

— Ти не знаеш колко голямо е моето влияние: жената на префекта се страхува от журналиста, пък и освен това у графиня Дю Шатле все още живее Луиз дьо Негрьопьолис! Жена, която току-що се е издигнала толкова много, може да спаси Давид. Ще й разкажа за откритието на моя брат и за нея няма да представлява нищо да издействува от министерството десет хиляди франка помощ.

В единадесет часа вечерта Люсиен, сестра му, майка му, дядо Сешар, Марион и Колб бяха събудени от градската музика, към която се бяха присъединили и музикантите от гарнизона. Площад Мюрие беше пълен с народ. Ангулемските младежи направиха серенада на Люсиен Шардон дьо Рюбампре. Люсиен застана на прозореца на сестриния си дом и когато музиката спря, произнесе сред най-дълбоко мълчание:

— Благодаря на моите съграждани за честта, която ми оказват. Ще се старая да бъда достоен за нея. Те ще ми простят, че не мога да кажа нищо повече: толкова съм развълнуван, че не бих могъл да продължа.

— Да живее авторът на „Стрелецът на Шарл IX“!… Да живее авторът на „Маргаритки“! Да живее Люсиен дьо Рюбампре!

След тези три възгласа, произнесени от няколко души, полетяха три венеца и няколко букета, хвърлени сръчно, и паднаха в жилището. Десет минути по-късно площад Мюрие опустя и навред се възцари мълчание.

— Бих предпочел десет хиляди франка! — подхвърли старият Сешар, като премяташе подигравателно в ръцете си венците и букетите. — Но няма как: вие им дадохте маргаритка, те ви връщат букети: върви ви на цветя!

— Така ли цените почестите, които ми оказват съгражданите ми? — извика Люсиен, по чието лице не се виждаше нито следа от меланхолия. То цялото сияеше от задоволство. — Ако познавахте хората, дядо Сешар, щяхте да знаете, че в живота ни няма два еднакви мига. Такива тържества се дължат само на чист възторг и подобно изживяване, мили мамо и сестро, заличава много горчивини.

Люсиен целуна майка си и сестра си в изблик на буйна радост, която копнее да се излее в съчувствено приятелско сърце. „Ако няма край себе си приятел — казваше един ден Биксиу, — опияненият от успеха си автор прегръща портиера.“

— Защо плачеш, мило мое дете? — попита той Ев. — От радост?

— Уви — сподели Ев с майка си, преди да си легнат, когато останаха сами, — у всеки поет се таи, струва ми се, красива жена, но жена от най-лошия тип.

— Така — отговори майката и поклати глава. — Люсиен вече забрави не само своите нещастия, но и нашите.

Майката и дъщерята се разделиха, без да посмеят да изкажат докрай мислите си.

В страните, разкъсвани от стремежа към социално неподчинение, скрито под името равенство, всяко тържество е от тия чудеса, които, както впрочем доста много чудеса, не стават без съдействието на ловки машинации. От десет чествувания, устроени в родния край на живи съотечественици, поне девет се дължат на съображения, съвсем чужди на славния венценосец. Тържеството на Волтер на сцената на „Театър Франсе“ не беше ли всъщност тържество на философията на неговия век? Във Франция човек може да бъде чествуван само когато всеки гражданин се чувствува увенчан ведно с тържествуващия. Двете жени бяха прави в своите предчувствия. Успехът на великия провинциалист беше съвсем несъвместим със закостенелите ангулемски нрави и явно беше инсцениран от заинтересовани или пристрастни двигатели — коварно съдействие и в двата случая. Ев, както повечето жени, беше недоверчива по интуиция, без сама да може да оправдае дори пред себе си мотивите на своята мнителност. „Кой тук обича брат ми толкова много, че да раздвижи града?… «Маргаритки» не са още отпечатани! Как може да го чествуват за бъдещ успех?…“

Чествуването беше всъщност дело на Пти-Кло. В деня, когато научи от свещеника на Марсак, че Люсиен се връща, авуето вечеряше за пръв път у госпожа Дьо Сенонш и щеше да й поиска официално ръката на кръщелницата й. Семейна вечеря, чиято тържественост се подчертава по-скоро от облеклото, отколкото от броя на гостите. Макар и в тесен семеен кръг, подобна вечеря е представителна и намеренията на всеки сътрапезник прозират в държането му. Франсоаз беше облечена като за показ. И госпожа Дьо Сенонш се беше натруфила с най-разкошните си тоалети. Господин Дю Отоа носеше черен фрак. Господин Дьо Сенонш, уведомен от жена си, че госпожа Дю Шатле ще й дойде за пръв път на гости и че кандидатът на Франсоаз ще бъде представен официално, се беше завърнал от имението на господин Дьо Пимантел. Коенте беше облякъл най-хубавия си кафяв фрак с кройка на духовническа дреха, а на жабото му блестеше диамант за шест хиляди франка, отмъщение на забогателия търговец над обеднялата аристокрация. Пти-Кло, гладко избръснат, грижливо вчесан, измит, не беше успял само да се отърси от сухарския си вид. Невъзможно беше да не се сравни мършавият, стегнат в дрехите си адвокат със замръзнала пепелянка, но надеждата така оживяваше сврачите му очи, лицето му беше така ледено, той така се перчеше, че почти заприлича на нисък, но амбициозен кралски прокурор. Госпожа Дьо Сенонш беше помолила близките си да не казват нищо за първата среща между кръщелницата й и нейния кандидат, нито за посещението на префектката и поради това очакваше, че салоните й ще бъдат пълни с гости. Всъщност префектът и жена му бяха направили официалните си посещения само с визитни картички, запазвайки честта на личните си посещения като средство за въздействие. Затова любопитството на ангулемската аристокрация беше толкова раздразнено, че много хора от лагера Дьо Шандур бяха решили да посетят дома Баржьотон, както още го наричаха в нежеланието си да го нарекат дома Сенонш. Доказателствата за влиятелността на графиня Дю Шатле бяха събудили много амбиции: впрочем всички казваха, че тя много се била разхубавила, и всеки искаше лично да се увери. Когато узна пътем от Коенте важната новина, Зефирин бе издействувала от съпругата на префекта да благоволи да й бъде представен годеникът на Франсоаз, Пти-Кло намисли да използува неловкото положение, в което Луиз Дьо Негрьопьолис бе изпаднала поради завръщането на Люсиен.

Семейство Дьо Сенонш се беше нагърбило с толкова тежки задължения, купувайки тази къща, че като пестеливи провинциалисти, съпрузите изобщо не мислеха да правят каквито и да било преобразования. Ето защо първите думи на Зефирин, когато посрещна Луиз, бяха:

— Погледнете само, мила Луиз… Вие сте още във вашия дом! — И тя й показа полилея с кристални висулки, дървената ламперия по стените и мебелите, които някога бяха смаяли Люсиен.

— Съвсем не искам да си спомням това, мила моя — каза приветливо съпругата на префекта и обгърна с поглед присъствуващите.

Всеки призна дълбоко в себе си, че Луиз дьо Негрьопьолис беше коренно променена. Парижкото общество, сред което бе прекарала година и половина, меденият месец след брака й, който преобразяваше жената, както Париж беше преобразил провинциалистката, самочувствието, което дава властта, всичко това превръщаше графиня Дю Шатле в личност, която приличаше на някогашната госпожа Дьо Баржьотон, колкото двадесетгодишна дъщеря прилича на майка си. Тя носеше пленителна дантелена шапчица, обкичена с цветя, прикрепена небрежно с карфица с диамантена главичка. Косите й, вчесани по английска мода, подхождаха отлично на лицето й. Те го подмладяваха и прикриваха острите му очертания. Носеше рокля от фулар с висок корсаж и великолепни ресни, чиято кройка, творба на прочутата Викторин, чудесно подчертаваше фигурата й. Раменете й, покрити с подхождащ на русата й коса шарф, леко прозираха под тънката материя, умело набрана около дългия й врат. Тя премяташе в ръце изящните дреболии, които са истинска подводна скала за провинциалистките; миниатюрна кутийка за парфюм беше прикачена с верижка за гривната й. В едната си ръка държеше ветрило и кърпичка, но така, че те съвсем не пречеха на движенията й. Изисканият вкус в най-малките подробности, държането и обноските, точно подражание на госпожа Д’Еспар, издаваха, че Луиз бе изучила задълбочено предградието Сен-Жермен. Колкото до стария красавец от Империята, женитбата му беше понесла, както горещината действува на някои породи пъпеши, които, зелени предния ден, узряват за една нощ. Намирайки по цветущото лице на жена си свежестта, която той бе загубил, гостите си предаваха от ухо на ухо провинциални шеги, и то особено охотно, защото всички жени бяха вбесени от новото превъзходство на бившата ангулемска кралица. И упоритият натрапник трябваше да плати за жена си. Като изключим господин Дьо Шандур и жена му, покойният Баржьотон, господин Дьо Пимантел и семейство Растиняк, салонът беше почти тъй пълен, както в деня, когато Люсиен бе прочел стиховете си. Дори и негово преосвещенство епископът се яви, придружен от викариите си. Пти-Кло, поразен от гледката, която представляваше ангулемската аристокрация, сред която само до преди четири месеца изобщо не се надяваше, че ще може да проникне, почувствува как омразата му към висшата класа стихва. Той намери, че графиня Дю Шатле е прелестна, и си каза: „Именно тази жена може да ме направи прокурор.“

Към средата на приема, след като бе разговаряла едновременно с всяка от дамите, променяйки тона и държането си в зависимост от общественото положение на съответната личност и от поведението й по време на бягството й с Люсиен, Луиз се оттегли в будоара с епископа. Тогава Зефирин хвана под ръка Пти-Кло, чието сърце силно затуптя, и го поведе към будоара, където бяха започнали нещастията на Люсиен и където щяха да се свършат.

— Представям ти господин Пти-Кло, мила моя, и ти го препоръчвам особено горещо, защото, каквото направиш за него, ще бъде за щастието на моята кръщелница.

— Вие сте авуе, нали, господине? — запита августейшата потомка на рода Негрьопьолис и измери Пти-Кло от глава до пети.

— Уви, да, госпожо графиньо. — Синът на шивача от Умо никога не бе имал случай да произнесе тези две думи. Затова сега те просто изпълниха устата му. — Но — добави той — от госпожа графинята зависи да постъпя в прокуратурата. Чух, че господин Мило отива в Ньовер.

— Струва ми се — забеляза графинята, — че се минава през две степени: втори помощник и първи помощник-прокурор… Бих желала да ви видя направо пръв помощник… Но преди да се занимая с вас и да ви издействувам тази милост, трябва да се уверя във вашата преданост към законната монархия, към религията и главно към господин Дьо Вилел.

— Ах, госпожо — каза Пти-Кло едва ли не на ухото й, — ще бъда напълно послушен докрай.

— Точно такива хора ни трябват днес — отвърна тя, като се отдръпна леко, за да му покаже, че не желае да й се говори на ухото. — Ако запазите добри отношения с госпожа Дьо Сенонш, можете да разчитате на мене — добави тя и царствено размаха ветрилото си.

— Госпожо — каза Пти-Кло, когато зърна Коенте пред прага на будоара, — Люсиен се е върнал тук.

— Какво искате да кажете, господине? — отговори графинята с тон, от който би се схванало гърлото на всеки обикновен човек.

— Госпожа графинята не ме разбира — продължи Пти-Кло, обръщайки се към нея най-почтително, — аз просто желая да дам доказателство за моята преданост към нейната личност. Как госпожа графинята иска да бъде приет в Ангулем великият човек, който тя създаде? С презрение или с почести? Среден път няма.

Луиз дьо Негрьопьолис не беше мислила по този въпрос, който явно я засягаше повече поради миналото, отколкото поради настоящето. А от чувствата, които графинята хранеше сега към Люсиен, зависеше успехът на замисления от авуето план за задържането на Сешар.

— Господин Пти-Кло — каза тя с изпълнен с високомерие и достойнство глас, — вие се стремите към властта. Знайте, че основното правило за властника трябва да бъде никога да не признава, че е сгрешил, а чувството за власт и достойнство е особено силно у жените.

— Същото мислех и аз, госпожо — отговори той живо, наблюдавайки графинята с дълбоко, макар и незабележимо внимание. — Люсиен се завърна в голяма мизерия. Но ако трябва да му се отдадат почести, аз мога да го накарам именно заради почестите да напусне Ангулем, където в момента сестра му и зет му са под ударите на безпощадно съдебно преследване…

Луиз дьо Негрьопьолис неволно издаде удоволствието си от неговите думи с трепета, който премина по високомерното й лице. Изненадана, че той е отгатнал толкова добре чувствата й, тя погледна Пти-Кло и разтвори ветрилото си. В този миг влезе Франсоаз дьо Ла Е и й даде време да намери отговор.

— Господине — каза тя с многозначителна усмивка, — вие скоро ще бъдете кралски прокурор.

Не казваше ли по този начин всичко, без да се изложи?

— О, госпожо — провикна се Франсоаз, която тъкмо идваше да благодари на префектката за вниманието й, — на вас ще дължа щастието си. — И тя й каза на ухото, приведена като малко момиче над покровителката си: — Предпочела бих да горя на тих огън, отколкото да бъда жена на жалък провинциален авуе…

По съветите на Франсис, който доста добре познаваше бюрократичния свят, Зефирин беше вложила всичките си надежди в Луиз.

— В първите дни на всяко възшествие, било на префект, на династия или на голямо предприятие — беше заявил бившият генерален консул на своята приятелка, — хората много охотно правят услуги. Скоро след това обаче те съзират неудобствата от покровителството и стават ледени. Днес Луиз ще направи за Пти-Кло нещо, което след три месеца не би направила и за мъжа ви.

— Мисли ли госпожа графинята — продължи Пти-Кло — за всички задължения, свързани с почестите, които ще се отдадат на нашия поет? През десетте дни, докато трае нашият възторг, тя ще трябва да приеме Люсиен.

Съпругата на префекта кимна с глава на Пти-Кло в знак, че преустановява разговора, и стана да посрещне госпожа Дьо Пимантел, която се появи на вратата на будоара. Смаяна от издигането на стария Негрьопьолис до титлата пер на Франция, маркизата сметна, че ще е по-добре да поласкае жената, която е била толкова ловка, че е успяла да засили влиятелността си, след като се беше почти компрометирала.

— Кажете ми, мила моя, какво ви накара да издействувате назначение за баща си в Горната камара? — запита маркизата по време на поверителния разговор, в който се преклони пред превъзходството на своята скъпа Луиз.

— Мила моя, извоювах много лесно това благоволение главно защото баща ми няма синове и винаги ще гласува за короната. Ако аз обаче имам момчета, първородният ми син ще наследи, надявам се, титлата, герба и перството на дядо си…

Госпожа Дьо Пимантел разбра с тъга, че не би могла да иска ходатайство за своя мъж от майка, чиято амбиция се простираше над неродени още деца.

— Съпругата на префекта е в ръцете ми — каза Пти-Кло на Коенте, когато си отиваха. — Обещавам ви договора за съдружие… Само след месец ще бъда пръв помощник-прокурор, а вие ще разполагате със Сешар. А сега постарайте се да ми намерите заместник за адвокатстката ми кантора, за пет месеца успях да я направя първа в Ангулем…

— Достатъчно беше само да ви турят крака в стремето — забеляза Коенте, който едва ли не завидя на собственото си дело.

Сега всеки може да разбере защо чествуваха Люсиен в родния му град. Следвайки примера на френския крал, който не си отмъщаваше за херцог Д’Орлеан, Луиз не желаеше да си спомня за обидите, нанесени в Париж на госпожа Дьо Баржьотон. Тя искаше да покровителствува Люсиен, да го смаже със закрилата си и да се отърве с чест от него. Поставен в течение на всички парижки интриги от местните клюкари, Пти-Кло беше доловил силната омраза, която всяка жена изпитва към мъжа, който не е съумял да я обича тогава, когато тя е имала желание да бъде обичана.

В деня след овациите, които оправдаваха миналото на Луиз дьо Негрьопьолис, Пти-Кло, за да опияни още повече Люсиен и да си играе спокойно с него, се представи у госпожа Сешар, начело на шестима младежи, всички бивши съученици на Люсиен от ангулемския колеж.

Тази делегация беше изпратена при автора на „Маргаритки“ и „Стрелецът на Шарл IX“ от съучениците му с молба да присъствува на банкета, който искаха да дадат на великия човек, излязъл измежду техните редици.

— Ти ли си, Пти-Кло? — изненада се Люсиен.

— Твоето завръщане — заяви Пти-Кло — подбуди амбицията ни, за нас това беше въпрос на чест, открихме подписка и ти готвим великолепна вечеря. Ще поканим директора и учителите ни, а по всичко изглежда, че ще присъствуват и представители на властта.

— Кой ден сте определили? — запита Люсиен.

— Идната неделя.

— Не ми е възможно — отговори поетът, — мога да приема само след десет дена… но тогава с най-голямо удоволствие.

— На твое разположение сме — съгласи се Пти-Кло, — нека бъде след десет дена.

Люсиен се държа извънредно мило с бившите си съученици, които му засвидетелствуваха почтително възхищение. Той разговаря половин час с тях и прояви голяма духовитост, защото се чувствуваше издигнат на пиедестал и искаше да оправдае мнението на съгражданите си: пъхна пръсти в джобовете на жилетката си и заговори като човек, който вижда нещата от висотата на положението си. Представи се скромен и достъпен като гений по пантофи. Оплака се, но като атлет, уморен и главно разочарован от парижките борби. Поздрави другарите си, че не са напуснали славната си провинция, и пр., и пр. все в същия дух. Всички останаха възхитени от срещата с него. После той дръпна Пти-Кло настрана, поиска да узнае истината по делото на Давид и го упрекна, че зет му е бил принуден да се крие. Люсиен се опита да надхитри Пти-Кло, който от своя страна се опита да остави у бившия си съученик убеждението, че е дребен провинциален авуе, неспособен на каквото и да било коварство. Днешният обществен строй, много по-сложен от древните общества, има за последица подразделянето на човешките способности. Някога изтъкнатите личности, принудени да бъдат всестранно развити, бяха малко на брой. Те светеха като факли сред древните народи. По-късно способностите се специализираха, но отделните качества запазваха още своя по-общ характер. Например човек, „богат на хитрости“, както казваха за Луи XI, можеше да прилага всестранно ловкостта си. Днес самото качество има свои подразделения. Колкото професии, толкова видове лукавства. В забутаната провинция един посредствен авуе или даже някой селянин може отлично да изиграе в някоя сделка сръчния дипломат. Най-ловкият журналист може да се покаже съвсем бос в областта на търговските интереси. Естествено хитрият адвокат беше написал собственоръчно статията, с която принуди град Ангулем да отдаде почести на Люсиен, за да не остане по-назад от предградието Умо. Съгражданите на Люсиен, които го акламираха на площад Мюрие, бяха работници от печатницата и фабриката за хартия на братя Коенте, доведени от писарите на Пти-Кло и Кашан, както и неколцина другари от колежа. Възобновил старите си училищни връзки с поета, авуето с право мислеше, че рано или късно другарят му ще издаде скривалището на Давид. И ако Давид попаднеше в клопката по вина на Люсиен, поетът не би могъл да остане повече в Ангулем. Ето защо, за да осигури влиянието си, той умишлено се принизи пред Люсиен.

— Можеш ли да допуснеш, че не съм положил най-големи усилия! — каза той на Люсиен. — Та не беше ли въпрос за сестрата на добър мой другар? Но в съда има случаи, когато не можеш да не загубиш. Давид поиска от мене на първи юни да обезпеча спокойствието му за три месеца. За него опасността започва през септември, а освен това аз успях да спася от кредиторите цялото му имущество. Уверен съм, че ще спечеля делото пред кралския апелативен съд. Там ще се отсъди, че привилегията на съпругата е съвсем законна и не прикрива никаква измама… Колкото до тебе, ти се връщаш нещастен, но си гениален…

Люсиен се отдръпна леко, като че ли кадилницата на Пти-Кло се беше докоснала до носа му.

— Да, драги — продължи Пти-Кло, — прочетох „Стрелецът на Шарл IX“ и ще ти кажа, че това не е само печатно произведение, а истинска книга! Уводът може да бъде написан само от двама души: от Шатобриан или от тебе!

Люсиен прие похвалата, без да признае, че уводът е от Д’Артез. От сто френски писатели деветдесет и девет биха постъпили като него.

— И въпреки това тук като че ли не те познаваха — продължи Пти-Кло, преструвайки се на възмутен. — Когато видях това общо равнодушие, реших да разбунтувам града. Написах статията, която навярно си прочел…

— Как, ти ли я написа?… — провикна се Люсиен.

— Собственоръчно!… Обявих съревнование между Ангулем и Умо, събрах неколцина младежи, твои съученици, и устроихме снощната серенада. И както бяхме настроени възторжено, пуснахме подписка за вечеря в твоя чест. „Ако Давид е принуден да се крие — казах си аз, — Люсиен поне ще бъде чествуван!“ Направих още нещо — поде Пти-Кло. — Видях графиня Дю Шатле и я убедих, че в името на собствения си престиж тя е длъжна да измъкне Давид от това неприятно положение, че тя може и трябва да стори това. Ако Давид действително е открил производствената тайна, за която ми спомена, правителството няма да се разори, ако го подкрепи, и няма ли да бъде чест за един префект да е направил нещо за такова важно откритие чрез навременното покровителство, оказано на изобретателя? По този начин ще си създаде име на просветен управник… Сестра ти се уплаши от нашата съдебна престрелка! Побоя се от пукотевицата! Сраженията пред съда струват скъпо, както и сраженията на бойното поле, но Давид запази позициите си: той остана господар на своята тайна! Не могат да го арестуват и няма да го арестуват!

— Благодаря ти, приятелю, виждам, че мога да ти поверя плановете си. Ти ще ми помогнеш да ги осъществя.

Пти-Кло погледна Люсиен и вирнатият му нос заприлича на въпросителна.

— Искам да спася Сешар — произнесе важно Люсиен, — аз съм виновен за сполетялата го беда, затова искам да поправя всичко… Имам голямо влияние върху Луиз…

— Коя Луиз?…

— Графиня Дю Шатле!…

Пти-Кло неволно трепна.

— Да, имам по-голямо влияние върху нея, отколкото тя си въобразява — поде Люсиен, — само че, драги, макар и да имам влияние над жената, която ви управлява, нямам подходящи дрехи!

Пти-Кло трепна повторно, което означаваше, че е готов да му предложи кесията си.

— Благодаря ти, приятелю — каза Люсиен и стисна ръката му. — След десет дни ще посетя съпругата на префекта и ще ти върна и твоето посещение.

Те се разделиха с приятелски ръкостискания.

„Сигурно е поет — каза си Пти-Кло, — защото не е с всичкия си!“

„Каквото щат да казват — мислеше Люсиен на връщане у сестра си, — все пак другарите от училищната скамейка си остават единствените истински приятели.“

— Драги Люсиен — попита го Ев, — какво ти обеща Пти-Кло, че му засвидетелствуваш толкова приятелско отношение? Пази се от авуето!

— Да се пазя от него! — извика Люсиен. — Ев — добави той, сякаш в заключение на предишни размишления, — ти не вярваш вече в мене, не ми се доверяваш и можеш да нямаш доверие и в Пти-Кло, по след десет-петнадесет дни ще промениш мнението си!

Люсиен произнесе доста самоуверено последните думи, качи се в стаята си и написа следното писмо до Лусто:

„Драги приятелю,

От нас двамата само аз мога да си спомням за хилядата франка, които ти дадох назаем. Но, уви! Познавам от собствен опит положението, в което ще бъдеш, когато отвориш писмото ми, и веднага добавям, че не искам да ми ги върнеш в злато или сребро. Не, искам ти ги под форма на кредит, както някои мъже биха ги искали от Флорин под форма на удоволствие. Ние двамата си шием при същия крояч и ти би могъл да му поръчаш най-спешно фрак, жилетка и панталон. Не искам да кажа, че съм в адамово облекло, но не смея никъде да се покажа. За мое голямо учудване тук ме очакваха провинциалните почести, дължими на парижките знаменитости. Герой съм на един банкет, като истински депутат от левицата. Разбираш ли сега защо ми е необходим черен фрак? Обещай, че скоро ще му платиш, настоявай, пусни в ход журналистическата реклама; съчини някаква ненаписана сцена на Дон Жуан с господин Диманш, защото трябва на всяка цена да се издокарам. Имам само дрипи, не забравяй. Вече сме септември, времето е великолепно: ergo, погрижи се да получа до края на седмицата едно прелестно сутрешно облекло: лек тъмнозелен редингот, три жилетки — едната лимоненожълта, другата на карета, шотландска, третата чисто бяла. Към тях три панталона за превземане на женски сърца — едните бели от английски плат, другите светлокафяви, третите от тънък черен кашмир. Най-сетне един черен фрак и жилетка от черен сатен за вечерни приеми. Ако имаш някоя нова Флорин, моля я да ми избере две пъстри връзки. Дребна работа, както виждаш, затова разчитам на тебе, на твоята сръчност: шивачът няма да има накъде да шава. Драги приятелю, често сме се оплаквали от едно и също нещо: изобретателността на нищетата, най-силната отрова за най-прекрасното човешко същество, парижанина, тази изобретателност, която би смаяла и сатаната, не е изнамерила още начин да се купи шапка на кредит! Когато наложим на модата шапки, които да струват хиляда франка, ще се сдобиваме по-лесно с тях! Но дотогава, искаме ли да купим шапка, трябва да имаме злато в джоба си. Ах, какво зло ни е направила «Комеди-Франсез» със своето: «Лафльор, напълни със злато джобовете ми!» Чувствувам, че изпълнението на второто ми желание ще те затрудни особено много: прибави към пратката от шивача и чифт високи обувки, чифт вечерни пантофки, една шапка и шест чифта ръкавици. Зная, че искам невъзможното… Нима животът на писателите не се състои в издебване на невъзможното?… Ще добавя само едно: направи това чудо било чрез голяма статия или чрез дребна подлост и аз те освобождавам от целия ти дълг. А той е дълг на честта, драги, и е навършил вече дванадесетия си месец. Ти би се изчервил, ако можеше още да се изчервяваш, драги Лусто, шегата настрана, намирам се в много тежко положение. Ще разбереш всичко с две думи: Чироза се е закръглила, станала е съпруга на Чаплата, а Чаплата е префект на Ангулем. Тази ужасна двойка може да направи много за зет ми, когото поставих в отвратително положение. Той е преследван и се укрива все заради ония полици! Налага се да се явя наново пред съпругата на префекта и да възстановя на всяка цена влиянието си над нея. Не е ли страшно, като си помислиш, че съдбата на Давид Сешар зависи от чифт хубави обувки, от тъмносиви ажурени чорапи (да не ги забравиш!) и една нова шапка?… Ще заявя, че съм болен, че не се чувствувам добре, ще се свия в леглото, както правеше Дювике, за да отклоня за известно време любезната настойчивост на съгражданите ми. Те ми устроиха, драги, прекрасна серенада. Почвам да се питам колко глупци са нужни, за да се състави понятието съграждани, особено след като узнах, че няколко мои съученици от колежа са подработили въодушевлението в Ангулем!

Ако можеш да поместиш в парижката хроника на вестника няколко реда за приема, който ми устроиха в Ангулем, ще ме издигнеш с няколко сантиметра в очите на тукашните хора. Тогава Чироза ще почувствува, че имам ако не приятели, то поне известна тежест в парижкия печат. Понеже не съм се отказал от въжделенията си, вярвам, че един ден ще ти се отплатя. Ако ти потрябва хубава уводна статия за списание, разполагам с доста свободно време и мога да я обмисля на воля. Още една дума, драги приятелю: разчитам на тебе, както и ти можеш да разчиташ на

Твоя предан

Люсиен дьо Р.

 

P.S. Изпрати ми всичко по дилижанса на адрес «До поискване».“

Това писмо, в което Люсиен си бе възвърнал чувството за превъзходство от времето на бързия успех, му припомни Париж. Затънал от шест дни в несмутимото провинциално спокойствие, той литна мислено към сладките неволи, обзеха го смътни съжаления. Цяла седмица мисли за графиня Дю Шатле и накрая повторното му влизане в ангулемското висше общество придоби такова голямо значение за него, че когато се спусна на смрачаване в Умо, за да потърси в станцията на пощенските коли очакваните пакети от Париж, той се почувствува тревожен и неуверен като жена, която е вложила последните си надежди в един тоалет и трепери да не би да не го получи.

„Ах, Лусто, прощавам ти всички измени!“ — каза си той, когато отгатна по формата на пакетите, че навярно съдържат всичко, което бе поискал.

В кутията за шапки намери следното писмо:

„От салона на Флорин

Скъпо мое момче,

Шивачът се държа безупречно, но както дълбоко прозорливият ти ум предчувствуваше, вратовръзките, шапката, копринените чорапи внесоха смут в сърцата ни, тъй като не можеха да внесат смут в празните ни кесии. Казахме си по този повод с Блонде: човек би могъл да забогатее, ако открие магазин, където младите хора да си купуват евтини неща. Защото в крайна сметка нещата, които не плащаме, излизат твърде скъпо. Не каза ли великият Наполеон, спрян в похода си към Индия само по липса на ботуши: «Лесните работи никога не стават!» И така, всичко беше наред с изключение на обущата ти… Виждах те ту облечен, но без шапка, ту с жилетка, но без обувки и бях намислил да ти пратя едни мокасини, които някакъв американец беше подарил на Флорин. Тя ни даде четиридесет франка, за да си опитаме щастието на игралната маса. На Натан, Блонде и на мене така ни провървя, като играхме на чужда сметка, че се снабдихме с достъпно пари, за да поканим на вечеря бившата любовница на Де Люпо — Торпилата. Фраскати отдавна ни дължеше това. Флорин се зае с покупките. Тя прибави от себе си три прекрасни ризи. Натан ти подарява бастуна. Блонде, който спечели триста франка, ти купи златната верижка: Златният часовник ти е подарък от Торпилата. Той е двойно по-голям от наполеон. Дал й го някакъв глупак и навярно затова не върви. «Стоката е долнокачествена като приносителя» — обясни ни тя. Биксиу ни намери в «Роше дьо Канкал» и предложи да прибавим и шишенце португалска вода в пратката от Париж. Нашият пръв комик заяви с басов глас и еснафска важност, която така добре умее да претворява: «Нека бъде щастлив, ако това може да го ощастливи!» Всичко това ти доказва, мили мой, колко много обичаме приятелите си, когато изпаднат в беда. Флорин, на която малодушно простих, те моли да ни пратиш статия върху последната книга на Натан. Сбогом, сине мой! Оплаквам те, че си се прибрал в черупката си, от която едва бе излязъл, когато се сприятели навеки с

 

Твоя приятел Етиен Л.“

— Горките момчета! Играли заради мене! — каза Люсиен, силно развълнуван.

Нездравословните места и местата, където най-много сме страдали, излъчват зловоние, което напомня райско благоухание. Когато живееш на топло, споменът за страданията носи неописуема наслада. Ев се смая, когато брат й слезе в новата си премяна: тя едва го позна.

— Сега мога да се разходя по Болийо! — възкликна той. — Няма да могат да кажат за мене: „Върна се дрипльо!“ Дръж този часовник, давам ти го, защото е мой и защото прилича на мене: не върви!

— Какво дете си ти! — промълви Ев. — Как може да ти се сърди човек!

— Да не би да си въобразяваш, момичето ми, че поисках тези дрехи с глупавото намерение да блесна в очите на Ангулем? Та аз пет пари не давам за това! — заяви той и размаха бастуна със златна гравирана дръжка. — Искам само да поправя злото, което сторих, и просто се въоръжих.

Успехът на Люсиен като конте беше единственият му действителен успех, но затова пък бе невероятен. Завистта развързва езиците, а възхищението ги парализира. Жените полудяха по него, мъжете почнаха да го одумват, а той можа да се провикне като кабаретен певец: „О, дреха моя, колко ти благодаря!“ Остави две визитни картички в префектурата, отби се и при Пти-Кло, но не го намери. На следния ден, деня на банкета, всички парижки вестници поместиха под рубриката „Ангулем“ следните редове:

„АНГУЛЕМ. Завръщането на толкова бляскаво дебютиралия млад поет, автор на «Стрелецът на Шарл IX», единствения френски исторически роман, създаден не по образец на Уолтър Скот, чийто увод е истинско събитие в литературата, бе ознаменувано с възторжено посрещане, което прави чест и на града, и на Люсиен дьо Рюбампре. Градът побърза да устрои в негова чест патриотичен банкет. Новият префект, едва поел длъжността си, се присъедини към всенародното тържество и поздрави автора на «Маргаритки», чието дарование бе така енергично поощрено при първите му стъпки от госпожа графиня Дю Шатле.“

Във Франция дадеш ли първия тласък, нищо не може вече да го спре. Командирът на гарнизона изпрати музиката си. Прочутият гостилничар на Умо, Ла Клош, чиито пълнени пуйки се изнасят чак в Китай във великолепни порцеланови съдове, беше украсил големия салон с драперии, обкичени с лаврови венци, преплетени с цветя. Към пет часа там се събраха четиридесет души, всички във вечерно облекло. Над сто зяпачи, привлечени главно от музикантите в двора, представляваха гражданите.

— Цял Ангулем е тук — каза Пти-Кло, застанал на прозореца.

— Нищо не разбирам — сподели Постел с жена си (те двамата бяха дошли да послушат музика). — Как е възможно такова нещо! Префектът, данъчният началник, полковникът, директорът на барутния склад, депутатът, кметът, директорът на колежа, директорът на леярната в Рюел, председателят на съда, кралският прокурор Мило, представителите на всички власти са тук!…

Когато насядаха около трапезата, военният оркестър засвири вариации върху мелодията „Да живее кралят, да живее Франция“, песен, която не можа да стане популярна. Към осем часа поднесоха шестдесет и пет разнообразни сладкиши. Между тях се открояваше един Олимп от захар, над който стърчеше Франция от шоколад. Настъпи моментът на наздравиците.

— Господа — каза префектът, ставайки прав, — да живее кралят, да живее законната монархия! Не дължим ли на възвърнатия от Бурбоните мир поколението от поети и мислители, които крепят в ръцете на Франция жезъла на литературата?…

— Да живее кралят! — извикаха сътрапезниците, повечето от които бяха привърженици на правителството.

Старият директор на колежа стана на свой ред.

— Вдигам чашата — каза той — за младия поет, героя на деня, който съумя да съчетае изящната поезия на Петрарка в един много труден литературен жанр, по думите на Боало, с дарованието на прозаика.

— Браво! Браво!

Стана полковникът.

— Господа! Пия за здравето на роялиста, защото героят на това празненство има доблестта да защити справедливите принципи!

— Браво! — извика префектът и даде тон на ръкоплясканията.

Стана и Пти-Кло.

— От името на съучениците на Люсиен вдигам чашата си за славата на ангулемския колеж, за многоуважаемия му директор, толкова скъп за нас, комуто дължим всички наши успехи!…

Старият директор, неочакващ подобен тост, изтри насълзените си очи. Люсиен се изправи. Настана пълна тишина и поетът пребледня. В този миг старият директор, който беше седнал от лявата му страна, сложи на главата му лавров венец. Присъствуващите заръкопляскаха. Очите на Люсиен се замъглиха, сълзи задавиха гласа му.

— Пиян е — прошепна на Пти-Кло бъдещият кралски прокурор в Ньовер.

— Само че не от виното — отговори авуето.

— Драги съграждани, мили другари — каза най-сетне Люсиен, — желал бих цяла Франция да е свидетелка на това събитие. Така се възпитават хората, така се раждат в нашата страна великите творби и великите дела. Но като виждам колко незначително е извършеното от мене и колко голяма почит ми се отдава, изпитвам силно смущение, че трябва да предоставя на бъдещето да оправдае приема, който ми оказвате днес. Споменът за този миг ще ми даде сили в новите борби. Позволете ми да насоча вашето уважение към дамата, която беше първата ми муза и покровителка, и да пия също за преуспяването на родния ми град. И така за красивата графиня Дю Шатле и за славния град Ангулем!

— Много добре го измисли — каза кралският прокурор и поклати одобрително глава. — При това ние бяхме приготвили предварително наздравиците си, а той импровизира своята.

В десет часа поканените се разотидоха на групи. Като чу необичайната музика, Давид Сешар запита Базин:

— Какво става в Умо?

— Дават вечеря в чест на шурея ви Люсиен…

— Уверен съм, че Люсиен много съжалява, че и аз не съм присъствувал.

Към полунощ Пти-Кло изпрати другаря си до площад Мюрие. Там Люсиен каза на авуето:

— Драги приятелю, ние сме свързани до смъртта си.

— Утре — каза му Пти-Кло — ще подпишем у госпожа Дьо Сенонш брачния договор с госпожица Франсоаз дьо Ла Е, нейна кръщелница. Ела и ти, ще ми направиш удоволствие. Госпожа Дьо Сенонш ме помоли да те поканя. Там ще се срещнеш със съпругата на префекта, която ще бъде поласкана от твоя тост, за който непременно ще я уведомят.

— Аз зная какво правя! — каза Люсиен.

— О! Ти ще спасиш Давид!

— Сигурен съм! — отговори поетът.

В този миг Давид се яви като по чудо. Ето как стана това. Той се намираше в доста затруднено положение. Ев му бе забранила да приеме Люсиен и да му съобщи мястото, където се крие, а в същото време Люсиен му пишеше най-прочувствени писма и го уверяваше, че само след няколко дни ще поправи злото. И ето госпожица Клерже му беше предала следните две писма, когато го уведоми за причината на празненството, чиято музика стигаше до ушите му.

„Мили мой, дръж се така, като че ли Люсиен не е тук. Не се безпокой за нищо и втълпи в скъпата си глава следното: цялата ни сигурност почива на обстоятелството, че враговете ни не могат да открият скривалището ти. Аз съм толкова нещастна, че имам повече доверие в Колб, Марион и Базин, отколкото в брат си! Уви! Бедният Люсиен не е вече някогашният непорочен и нежен поет. Боя се от него именно защото иска да се меси в работите ти и си въобразява — само от тщеславие, Давид, — че ще плати дълговете ни. Получи от Париж хубави дрехи и пет жълтици в скъпа кесия. Даде ми парите и от тях живеем сега. Имаме най-сетне един враг по-малко: баща ти си отиде. Дължим заминаването му на Пти-Кло, който отгатна намеренията му и ги осуети, като го увери, че няма да направиш нищо без него, че той, Пти-Кло, нямало да ти позволи да отстъпиш нито частица от откритието си без предварително обезщетение от тридесет хиляди франка: петнадесет за покриване на дълговете и петнадесет, които да ти се броят независимо от успеха или неуспеха на изобретението ти. Още не мога да проумея що за човек е този Пти-Кло. Целувам те, както любеща жена целува злочестия си мъж. Нашият малък Люсиен е жив и здрав. Да можеше да видиш как това цвете руменее и расте сред домашните бури! Майка ми както винаги се моли богу и те целува почти толкова топло, колкото и твоята

Ев“

Пти-Кло и братя Коенте, изплашени от селското лукавство на стария Сешар, лесно се отърваха от него, още повече че гроздоберът наближаваше и го зовеше при лозята му в Марсак.

Писмото на Люсиен, предадено заедно с писмото на Ев, имаше следното съдържание:

„Драги Давид, всичко е наред. Въоръжен съм от глава до пети. Още днес влизам в сражение. Вярвам, че до два дни ще постигна значителен напредък. С какво удоволствие ще те целуна, когато те видя свободен и отърсен от моите дългове! Но аз съм уязвен дълбоко в сърцето си за цял живот от недоверието, което продължават да ми засвидетелствуват сестра ми и майка ми. Нима не зная, че се криеш у Базин? Всеки път, когато Базин дойде у дома, има новини от тебе и отговор на писмата ми. Освен това ясно е, че сестра ми можеше да разчита само на приятелката си от гладачницата. Днес ще бъда близо до тебе и съм особено нещастен, че няма да можеш да участвуваш в празненството, което се дава в моя чест. На ангулемското тщеславие дължа едно малко тържество, което след няколко дни ще бъде напълно забравено, но на което твоята радост щеше да ми достави единственото искрено удоволствие. Още няколко дни търпение и ти ще простиш всичко на човека, за когото е по-скъпо от всички земни слави да може да се нарече

Твой брат

Люсиен“

Сърцето на Давид бе разкъсано между тези две макар и неравни чувства. Той обожаваше жена си, а приятелството му към Люсиен бе загубило предишното уважение, но в усамотението силата на чувствата рязко се променя. Самотният мъж, изпаднал като Давид в плен на терзаещи го грижи, се отдава на мисли, срещу които би намерил отпор при обикновените условия на живота. Когато прочете писмото на Люсиен при звуците на фанфарите на това неочаквано тържество, фактът, че Люсиен съжалява за неговото отсъствие, както той се надяваше, го развълнува дълбоко. Нежните души мъчно устояват пред подобни изблици на чувство, защото, съдейки по себе си, ги смятат за много дълбоки. Те са капката, която прелива чашата… Ето защо към полунощ, въпреки молбите на Базин, Давид реши да излезе и да се срещне с Люсиен.

— В този час — успокои той Базин — никой не се разхожда по ангулемските улици, никой няма да ме види, а освен това не могат да ме задържат нощем. В случай, че ме срещнат, ще си послужа повторно с хитростта на Колб, за да се прибера в скривалището си. И най-сетне толкова време вече не съм целунал жена си и детето си!

Базин отстъпи пред всички тия правдиви доводи и пусна Давид да излезе от дома й.

— Люсиен! — извика той тъкмо когато Люсиен и Пти-Кло си казваха лека нощ. Двамата братя се прегърнаха разплакани.

Няма много такива мигове в човешкото съществуване. Люсиен почувствува изблика на приятелство въпреки всичко станало, приятелство, на което не разчиташ, но се разкайваш, че си му изменил. Давид бе в плен на необходимостта да прости. Великодушният и благороден изобретател искаше преди всичко да посмъмри Люсиен и да разпръсне облаците, които помрачаваха привързаността между сестрата и брата. Пред тези сантиментални съображения всички опасности, породени от липсата на пари, се бяха стопили.

Пти-Кло каза на клиента си:

— Идете си вкъщи, използувайте поне неблагоразумието си, прегърнете жена си и детето си… само че гледайте никой да не ви види! — А когато остана сам на площад Мюрие, авуето въздъхна: „Какво нещастие! Как го няма сега Серизе!…“

Докато авуето си говореше сам край дъсчената ограда около мястото, където днес гордо се издига съдебната палата, някой почука зад него на една дъска, както се чука на врата.

— Тук съм — обади се Серизе през цепнатината между две дъски. — Видях Давид, когато излезе от Умо. Аз подозирах къде се крие, но сега вече съм сигурен и зная къде ще го пипна. Само че, за да му устроя клопка, трябва да разбера нещичко от плановете на Люсиен, а вие ги накарахте да си отидат! Останете поне тук под някакъв предлог. Когато Давид и Люсиен излязат, поведете ги насам. Те ще смятат, че са сами и ще мога да чуя какво ще си кажат на сбогуване.

— Страшен дявол си! — възкликна съвсем тихо Пти-Кло.

— Да му се не види макар! — отвърна Серизе. — Какво ли не бих направил, за да се сдобия с това, което ми обещахте!

Пти-Кло се отдалечи от дъсчената ограда и закрачи по площад Мюрие, гледайки към прозорците на стаята, където се беше събрало семейството. Той мислеше за бъдещето, сякаш за да се въоръжи със смелост. Ловкостта на Серизе можеше да му позволи да нанесе последния удар. Пти-Кло беше дълбоко коварен и предателски двуличен; той мъчно се поддаваше на примамките на настоящето и на илюзиите на каквото и да било чувство, защото бе осъзнал променчивостта на човешкото сърце и стратегията на интересите. Затова именно отначало разчиташе малко на Коенте. Дори ако бракът му се бе осуетил не по вина на Големия Коенте, той за всеки случай беше подготвил почвата, за да му навреди. След успеха си обаче в дома Баржьотон Пти-Кло играеше честно. Задните му помисли, станали вече излишни, бяха опасни за политическото издигане, към което се домогваше. Ето основата, върху която той възнамеряваше да изгради бъдещото си положение: Ганрак и някои други едри търговци се опитваха да основат в Умо либерален комитет, който щеше да се свърже с водачите на либералната партия чрез търговски връзки. Идването на власт на правителството Вилел с одобрението на умиращия Луи XVIII предизвика промяна в поведението на опозицията, която след смъртта на Наполеон се беше отказала от опасното средство — заговорите. Либералната партия организираше в затънтените провинции легална съпротива. Тя се стремеше да спечели избирателите и да постигне целта си, като привлече народните маси. Краен либерал, син на Умо, Пти-Кло беше станал двигателят, душата и тайният съветник на опозицията в Долния град, потискана от аристокрацията на Горния град. Той пръв им показа опасността да се оставят братя Коенте да притежават единствения вестник в департамента Шарант, където и опозицията би трябвало да има свой орган, за да не остане по-назад от другите провинциални градове.

— Нека всеки от нас даде по петстотин франка на Ганрак: ще съберем по този начин двадесет и няколко хиляди франка, ще купим печатницата Сешар, ще отпуснем заем на бъдещия собственик и тя ще бъде изцяло в наши ръце — внуши им Пти-Кло.

Авуето настоя да приемат предложението му, за да закрепи двойствената си позиция пред Коенте и пред Сешар и естествено се спря на мошеника Серизе, който можеше да стане подходящия предан човек на партията.

— Ако успееш да издириш бившия си господар и да ми го предадеш — каза той на бившия фактор на Сешар, — ще получиш двадесет хиляди франка назаем, за да купиш печатницата му, като по всяка вероятност ще ти бъде възложено и да издаваш вестник. Така че, действувай!

По-сигурен в съобразителността на човек като Серизе, отколкото във възможностите на всички дублоновци по света, Пти-Кло обеща на Големия Коенте, че Сешар ще бъде задържан. Но откакто Пти-Кло хранеше надежда да постъпи в прокуратурата, той предвиждаше, че ще му се наложи да обърне гръб на либералите, а беше така раздвижил духовете в Умо, че сумата, необходима за откупуване на печатницата, беше вече събрана. Пти-Кло реши да остави нещата да се развиват без негова намеса. „Серизе непременно ще допусне някое нарушение на закона за печата и аз ще използувам случая, за да покажа на какво съм годен…“ — каза си той.

Той се приближи до вратата на печатницата и каза на Колб, който стоеше там на пост:

— Иди да кажеш на Давид да използува тъмнината и да се прибере в скривалището си. Бъдете предпазливи, един часът е вече и аз се прибирам.

Когато Колб се отдалечи, Марион го замести. Люсиен и Давид слязоха. Колб тръгна на стотина крачки пред тях, а Марион ги следваше на същото разстояние. Когато двамата братя минаваха край дъсчената ограда, Люсиен говореше разпалено на Давид:

— Мили мой, планът ми е извънредно прост, но как да го разкрия на Ев, която никога не би разбрала какви средства са нужни за осъществяването му? Уверен съм, че дълбоко в сърцето си Луиз още е увлечена по мене и аз ще съумея да разбудя това чувство. Искам да я притежавам, единствено за да си отмъстя на този малоумен префект. Ако си възвърна любовта й макар и за една седмица, ще я убедя да поиска за тебе от министерството поощрение от двадесет хиляди франка. Утре ще я видя в будоара й, където се роди любовта ни и където според Пти-Кло нищо не е променено: ще изиграя една комедия пред нея, а другиден сутринта ще ти пратя няколко реда и ще ти кажа дали съм се провалил. Кой знае, възможно е тогава да бъдеш вече свободен… Разбираш ли сега защо си поръчах дрехи от Париж? Роля на любовник не се играе в дрипи.

В шест часа сутринта Серизе отиде при Пти-Кло.

— Нека Дублон се приготви утре по обед; той ще може да залови нашия човек, аз отговарям. Влязох във връзка с една от работничките на госпожица Клерже, нали разбирате?… — смигна му парижанинът.

Като изслуша плана на Серизе, Пти-Кло побърза да отиде при Коенте.

— Наредете още тази вечер Дю Отоа да даде съгласието си да прехвърли на Франсоаз собствеността на имотите си без право на ползуване и след два дни ще подпишете договор за съдружие със Сешар. Сватбата ми ще се отпразнува една седмица след подписване на договора и така и двамата ще спазим уговорените условия: дай, за да получиш! Но тази вечер трябва да следим внимателно и двамата какво ще стане с графиня Дю Шатле, защото всичко зависи от това… Ако Люсиен се надява да успее чрез съпругата на префекта, Давид е в ръцете ни!

— Струва ми се, че ще станете един ден министър на правосъдието — подхвърли му Коенте.

— А защо да не стана? Нима господин Дьо Пероне не е министър? — отговори Пти-Кло, който още не беше свалил напълно либералската си кожа.

Госпожица Дьо Ла Е дължеше на съмнителното си положение присъствието на по-голямата част от ангулемската аристокрация при подписването на брачния й договор. Бедността на бъдещите съпрузи, които се женеха без обичайната богата кошница със сватбени подаръци, подсилваше любопитството, което хората и без това проявяват в такива случаи. Благотворителността има нещо доста общо с чествуванията: хората обичат да правят добро, особено ако това задоволява собственото им честолюбие. Ето защо маркиза Дьо Пимантел, графиня Дю Шатле, господин Дьо Сенонш и двама-трима близки приятели на семейството направиха няколко подаръка, за които много се говореше в града. Тези изящни дреболии, прибавени към чеиза, подготвян цяла година от Зефирин, към накитите на кръстника и обичайните подаръци от младоженеца, утешиха Франсоаз и възбудиха любопитството на много майки, дошли заедно с дъщерите си. Пти-Кло и Коенте бяха вече забелязали, че ангулемските благородници ги търпяха по неволя на своя Олимп. Единият беше управител на имуществото, заместник-настойник на Франсоаз; другият беше необходим за подписване на договора, както обесеният е необходим за изпълнение на присъдата. След сватбата съпругата на Пти-Кло можеше свободно да посещава кръстницата си, но самият Пти-Кло нямаше свободен достъп, въпреки че се заричаше да се наложи на този надменен свят. Срамувайки се от съвсем скромните си родители, авуето накара майка си да остане в Манл, където се беше оттеглила, замоли я да съобщи, че е болна и да даде писмено съгласието си. Доста унизен, че няма нито роднини, нито покровители, нито дори близък, който да подпише договора, Пти-Кло беше щастлив, че може да представи като приемлив свидетел прочутия човек, когото графинята желаеше да види. Ето защо той дойде да вземе Люсиен с кола. За тази паметна вечер поетът се беше облякъл толкова грижливо, че никой мъж да не може да оспори превъзходството му. Госпожа Дьо Сенонш беше разгласила между другото за това посещение и срещата между скараните любовници представляваше зрелище, за каквото провинцията винаги е жадна. Люсиен минаваше за парижки лъв: казваха, че толкова се бил разхубавил, толкова се бил променил, станал бил толкова прекрасен, че всички дами от ангулемската аристокрация горяха от желание да го видят. Според модата навремето, на която дължим прехода от старите къси бални панталони към днешните отвратителни дълги панталони, той носеше тясно прилепнали черни панталони. Мъжете още подчертаваха тогава формите на тялото си за голямо отчаяние на мършавите и недобре сложените младежи. Люсиен обаче имаше тяло на Аполон. Тънките му сиви копринени чорапи, малките черни обувки, черната сатенена жилетка, вратовръзката, всичко беше безукорно изопнато, едва ли не сраснало с него. Гъстата му руса къдрава коса подчертаваше бялото му чело, около което буклите се виеха изящно. Очите му, преливащи от гордост, искряха. Малките му женствени ръце, красиво се очертаваха под ръкавиците, които той не трябваше да сваля съгласно добрия тон. Люсиен се държеше точно като Дьо Марсе, прочутия парижки денди. В едната си ръка носеше през цялото време бастуна и шапката си, а другата движеше свободно, подчертавайки думите си. Люсиен би предпочел да се вмъкне незабелязано, подобно на знаменитите мъже, които от привидна скромност биха се привели дори когато минават под Порт Сен-Дьони. Пти-Кло обаче, който беше поканил само един свой приятел, злоупотреби с него. Той поведе едва ли не тържествено Люсиен към госпожа Дьо Сенонш в момента, когато салоните бяха пълни с гости. Прекосявайки ги, поетът чу шепот, който някога би го главозамаял и пред който сега бе равнодушен: беше твърдо уверен, че той сам струва колкото целия ангулемски Олимп.

— Госпожо — каза той на госпожа Дьо Сенонш, — аз вече поздравих приятеля си Пти-Кло, който притежава всички данни, за да стане един ден министър на правосъдието, с щастието да се сроди с вас, колкото и слаба да е родствената връзка между кръстница и кръщелница. (Тези думи бяха произнесени доста двусмислено и всички дами, които се вслушваха в разговора им, схванаха намека.) Що се отнася до мене, благославям случая, който ми позволява да ви изкажа почитанията си.

Той изговори това приветствие без сянка от притеснение, държейки се като голям благородник на гости у простосмъртни хорица. После изслуша търпеливо отговора на Зефирин, като огледа салона й, за да подготви следващия си ход. Това му даде възможност да поздрави с прелестна усмивка Франсис дю Отоа и префекта, които отговориха на поздрава му. Най-сетне Люсиен пристъпи към госпожа Дю Шатле, като се престори, че едва сега я забелязва. Тази среща беше до такава степен най-интересната част от приема, че присъствуващите забравиха брачния договор, който трябваше да се подпише от по-изтъкнатите гости, поканени за тази цел в спалнята от нотариуса или от Франсоаз. Люсиен се приближи до Луиз дьо Негрьопьолис и с парижка изтънченост — вече само спомен за нея след завръщането й в провинцията — й каза доста високо:

— Вам ли дължа, госпожо, поканата, която ми доставя удоволствието да обядвам вдругиден в префектурата?

— Само на славата си я дължите, господине — отговори му сухо Луиз, засегната от преднамерения смисъл на думите му, целещ да нарани надменността на бившата му покровителка.

— Ах, госпожо! — възкликна Люсиен изискано, но самоуверено. — Невъзможно ми е да ви доведа човек, който е в немилост пред вас!

И без да дочака отговора й, той се завъртя кръгом, защото съгледа епископа и му се поклони почтително.

— Ваше преосвещенство има пророчески дар — каза той извънредно мило — и ще направя всичко, каквото зависи от мене, за да се сбъдне напълно пророчеството му. Щастлив съм, че дойдох тук тази вечер, за да мога да ви поднеса почитанията си.

Люсиен увлече епископа в дълъг разговор, който продължи повече от десет минути. Всички жени гледаха Люсиен като нечувано явление. Неочакваната му безочливост скова и езика, и мисълта на госпожа Дю Шатле. Когато се убеди, че Люсиен е обект на женското възхищение и като се вслуша в думите, които дамите си разменяха шепнешком относно разговора й с Люсиен и неговото явно презрително държане, Луиз се почувствува силно уязвена в честолюбието си.

„Какъв скандал ще бъде, ако след подобни думи реши да не дойде в префектурата! — помисли си тя. — На какво се дължи това негово високомерие? Да не би госпожица Де Туш да се е влюбила в него?… Колко е красив! Казват, че тя отишла в дома му на другия ден след смъртта на актрисата! Дошъл е може би да спаси зет си и вероятно поради някакво неочаквано произшествие се е озовал върху багажника на каретата ни в Манл. Много особено ни погледна тогава, мене и Сикст.“

Хиляди подобни мисли занимаваха ума й и за нейно нещастие тя не можеше да се освободи от тях, докато наблюдаваше Люсиен, който разговаряше с епископа като истински владетел на салона: не поздравяваше никого, а чакаше другите да пристъпят към него, местеше поглед с променливо изражение и свобода, достойна за учителя му Дьо Марсе. Той не се отдалечи от висшия духовник дори за да поздрави господин дьо Сенонш, който стоеше недалеч от него.

След десет минути Луиз не можа повече да се сдържи. Тя стана, приближи се до епископа и каза:

— Какво толкова забавно ви разправят, ваше преосвещенство, та тъй често се усмихвате?

Люсиен деликатно отстъпи няколко крачки, за да не пречи на разговора между баронеса Дю Шатле и духовника.

— Ах, госпожо, този млад приятел е страшно духовит!… Обясняваше ми, че на вас дължал цялата си сила…

— Не съм неблагодарен, госпожо… — промълви Люсиен, отправяйки й укоризнен поглед, който очарова графинята.

— Нека се разберем — каза тя и покани Люсиен, като наклони ветрилото си към него, — елате с негово преосвещенство тук… Той ще ни бъде съдия — и Луиз посочи съседния будоар, като поведе духовника нататък.

— Що за роля налага на епископа! — подметна доста високо една дама от лагера на Шандур, явно желаеща да чуят забележката й.

— Съдия ли? — извика Люсиен и погледна най-напред духовника, после съпругата на префекта. — Значи, някой от нас е виновен?

Луиз дьо Негрьопьолис седна на канапето в някогашния си будоар, покани Люсиен да седне от едната й страна, а епископа — от другата и заговори. За чест, изненада и удоволствие на бившата си приятелка Люсиен изобщо не я слушаше. Той се държеше като Ла Паста в „Танкред“, когато се кани да запее: „O! Patria!“… Лицето му сякаш пееше прочутата каватина „Del Rizzo“. И като завършек ученикът на Корали успя дори да се просълзи.

— Ах, Луиз, колко те обичах! — пошепна той на ухото й, без да го е грижа за епископа и за разговора им, когато се убеди, че графинята е забелязала сълзите му.

— Избършете очите си, иначе за втори път ще ме погубите в този будоар! — обърна се тя към него тихо и с това неприятно изненада духовника.

— О, веднъж е напълно достатъчно! — поде бързо Люсиен. — Такива думи от страна на братовчедката на госпожа Д’Еспар биха пресушили дори сълзите на Магдалена. Господи!… Върнах се за миг към спомените, към илюзиите, към моите двадесет години, а вие ми ги…

Негово преосвещенство стана внезапно и се върна в салона, защото си даде сметка, че достойнството му ще пострада, ако остане по-дълго при двамата бивши любовници. Всички нарочно се стараеха да не смутят уединението на съпругата на префекта с Люсиен. След четвърт час Сикст, забелязал с неудоволствие шепотите, смеховете и разходките край будоара, влезе с доста угрижено лице и завари Луиз и Люсиен, потънали в оживен разговор.

— Госпожо — пошепна Сикст на ухото на жена си, — вие познавате Ангулем по-добре от мене и би трябвало да не забравяте, че сте съпруга на префекта и че представлявате властта.

— Мили мой — отговори Луиз и изгледа от глава до пети своя „цензор“ така високомерно, че той се разтрепери, — разговарям с господин Дьо Рюбампре по един въпрос, който засяга именно вас. Става дума да бъде спасен един изобретател, жертва на най-долно преследване, и вие ще ни помогнете… Колкото до тия дами и техните клюки, ще видите какво ще направя, за да скова отровните им езици.

И тя улови Люсиен под ръка и излезе от будоара, излагайки на показ близостта си с него, дръзка като истинска високопоставена дама. Заведе го да подпишат договора, подаде му писалката и предложи:

— Да подпишем заедно договора.

Люсиен я помоли да му покаже къде се бе подписала тя малко преди това, за да бъдат подписите им един до друг.

— Господи Дьо Сенонш — обърна се тя към домакина, — нима не познавате господин Дьо Рюбампре? — и по този начин застави безочливия ловец да поздрави Люсиен.

После Луиз се върна с Люсиен в салона и го покани да седне между нея и Зефирин на страшното канапе точно в средата на помещението. И подобно царица на своя трон, тя поде отначало тихо хаплив разговор с няколко стари приятелки и други дами, които я обкръжаваха с внимание. Скоро Люсиен, герой на групичката, бе подтикнат от графинята да заговори за Париж и той импровизира невероятно остроумно една сатирична картина на парижкия живот и я изпъстри със злободневки за знаменитите личности — особено жадувани лакомства за провинциалистите. След като ги бе очаровал с външността си, Люсиен ги грабваше сега с ума си. Графиня Сикст така открито се гордееше с Люсиен, така умело изтръгваше от този обаятелен инструмент всичко, каквото искаше, толкова находчиво му отвръщаше, дебнеше одобрението на слушателите с толкова непредпазливи погледи, че не една дама почна да тълкува съвпадналото завръщане на Луиз и Люсиен като доказателство за дълбока любов, жертва на двустранно недоразумение. Може би засегната от нещо, графинята се бе решила на този злополучен брак с Шатле, а сега съжаляваше за постъпката си.

— И така — каза тихичко Луиз на Люсиен в един часа след полунощ, преди да станат от канапето, — направете ми удоволствието да бъдете съвсем точен вдругиден…

Съпругата на префекта кимна извънредно приятелски на Люсиен и отиде да каже няколко думи на мъжа си, който търсеше вече шапката си.

— Ако това, което госпожа Дю Шатле ми каза ей сега, е вярно, драги Люсиен, можете да разчитате на мене — каза префектът и догони жена си, която, както в Париж, си беше тръгнала сама. — От тази вечер вашият зет може да се смята вън от всяка опасност.

— Господин графът ми дължи тази услуга — отвърна усмихнато Люсиен.

— Е, как ти се струва, извозиха ни!… — прошепна Коенте на ухото на Пти-Кло, свидетел на това сбогуване.

Безкрайно поразен от успеха на Люсиен, смаян от блестящото му остроумие и от светския му чар, Пти-Кло погледна Франсоаз дьо Ла Е, чието лице, озарено от възхищение към Люсиен, като че ли казваше на годеника й: „Бъдете и вие като приятеля си!“

Но изражението на Пти-Кло внезапно се разведри.

— Вечерята на префекта е едва вдругиден, имаме още цял ден на наше разположение — отвърна той на фабриканта. — Отговарям за всичко!

— И така, драги мой — заяви Люсиен на Пти-Кло към два часа през нощта, докато се връщаха пеш към домовете си, — дойдох, видях, победих! След няколко часа Давид ще бъде много щастлив!

„Точно това исках да узная!“ — каза си Пти-Кло.

— Мислех, че си само поет, а ти си бил и Лозьон, което ще рече два пъти поет! — пошегува се той и стисна ръката му — за последен път.

Люсиен събуди сестра си.

— Скъпа Ев, нося ти добра вест. След един месец Давид няма да има никакви дългове!…

— И как ще стане това?

— Знаеш ли, под новите си труфила госпожа Дю Шатле си е останала някогашната моя Луиз. Тя ме обича сега повече дори от преди и ще накара мъжа си да напише доклад до министерството на вътрешните работи за нашето изобретение!… Страданията ни ще продължат най-много още един месец, а дотогава ще имам време да отмъстя на префекта и да го направя най-щастливия съпруг!

Слушайки брат си, Ев си помисли, че още не се е събудила напълно.

— Когато попаднах отново в малкия сив будоар, където преди две години треперех като малко дете, когато видях мебелите, картините, физиономиите на гостите, имах чувството, че са махнали пердето от очите ми! Колко много преобразява съзнанието на човека един престой в Париж!

— Нима това е щастие?… — промълви Ев, която най-сетне разбра какво й казва брат й.

— Хайде, ти още спиш — каза й Люсиен. — Утре след закуската ще довършим разговора си.

Планът на Серизе беше извънредно прост. Макар и да се свеждаше до обичайните хитри ходове, до които прибягват, невинаги успешно, провинциалните пристави, за да арестуват длъжниците, неговият план щеше да успее, защото авторът му познаваше добре не само характерите на Давид и Люсиен, но и техните въжделения. Между младите работнички, сред които се подвизаваше като самовластен господар провинциалният донжуан, противопоставяйки ги една на друга, факторът на Коенте, натоварен в момента с особено поръчение, беше удостоил с вниманието си и една гладачка на Базин Клерже, красива едва ли не колкото госпожа Сешар. Тя се казваше Синьол и родителите й бяха бедни лозари, които живееха в лозето си на две левги от Ангулем, по пътя за Сент. Като повечето селяни, родителите й нямаха възможност да изхранят единствената си дъщеря и решиха да я дадат в чужда къща, тоест да се подготви за камериерка. Една камериерка в провинцията трябва да умее да пере и да глади фино бельо. Госпожа Прийор, предшественицата на Базин, си беше създала толкова добро име, че Синьолови пратиха дъщеря си да чиракува при нея, като плащаха за храната и стаята й. Госпожа Прийор спадаше към онези някогашни работодателки, които заместват родителите. Нейните работнички бяха като членове на семейството й, тя ги водеше на църква и ги надзираваше добросъвестно. Анриет Синьол, красива и добре сложена черноока девойка с дръзки очи и дълга гъста коса, беше белолика като момичетата от Южна Франция, прозрачно бяла като магнолия. Неслучайно Анриет беше първата работничка, върху която спря поглед Серизе. Като дете на честни земеделци, тя отстъпи само под влияние на ревността и след като чу съблазнителните думи: „Ще се оженя за тебе“, които й каза Серизе, когато братя Коенте го назначиха за втори фактор. Узнал, че родителите й притежават лозя за десетина хиляди франка и малка къщичка, парижанинът побърза да задълбочи връзката си с нея, за да не би тя да се ожени за другиго. Любовните отношения между хубавата Анриет и младия Серизе бяха стигнали до тази фаза, когато Пти-Кло му каза, че възнамерява да го направи собственик на печатницата „Сешар“ и му спомена за командитно дружество с капитал двадесет хиляди франка и използува тази примамка като юлар. Подобно бъдеще главозамая фактора, младата Синьол му се стори пречка в неговите амбиции и той почна да пренебрегва горкото момиче. Анриет се вкопчи отчаяно в него именно защото забеляза, че той възнамерява да я напусне. Когато откри, че Давид се крие у госпожица Клерже, парижанинът промени намеренията си спрямо Анриет, но без да промени, държането си. Той искаше да използува за кариерата си безумието, на което са жертва момичетата, когато, за да прикрият позора си, се стремят да се омъжат за прелъстителя си. Същия ден сутринта, когато Люсиен наново завладя своята Луиз, Серизе посвети Анриет в тайната на Базин и й каза, че богатството и женитбата им зависят от откриването на мястото, където се крие Давид. Анриет лесно се досети, че печатарят може да се крие само в малкия будоар на госпожица Клерже. Момичето не мислеше, че върши нещо лошо, като разузна тази подробност, но по този начин стана неволно съучастница и Серизе я въвлече в коварния си заговор.

Люсиен още спеше, когато Серизе, който беше отишъл в кантората на Пти-Кло, за да научи как е минал приемът, слушаше описанието на важните подробности, които щяха да хвърлят в смут цял Ангулем.

— Предполагам, че Люсиен ви е писал след завръщането си? — запита парижанинът, поклащайки доволно глава, когато Пти-Кло завърши доклада си.

— Само това — отговори авуето и му подаде един лист с няколко реда, които Люсиен беше надраскал върху един лист от хартията за писма, с която си служеше сестра му.

— Отлично — заяви Серизе. — Нека Дублон се притаи при Порт Пале, да скрие стражарите си и да разположи хората си. Ще уловите нашия човек!

— Сигурен ли си в работата? — попита Пти-Кло и погледна изпитателно Серизе.

— Разчитам на щастието — подхвърли бившият парижки гамен, — а то е голям мошеник и не обича честните хора!

— Непременно трябва да успееш! — каза авуето сухо.

— Ще успея! — отвърна Серизе. — Вие ме натикахте в този батак, можете да ми дадете поне няколко банкноти, за да изтрия калта… Но да знаете, господине — добави той, като забеляза по лицето на Пти-Кло изражение, което не му хареса, — че ако ме изиграете, ако до една седмица не ми купите печатницата… жена ви ще остане млада вдовица — прошепна заплашително парижкият гамен и му хвърли убийствен поглед.

— Ако задържим Давид към шест часа, ела в девет у господин Ганрак и ще уредим сделката — отговори решително авуето.

— Разбрано, гражданино! Желанието ви ще бъде изпълнено!

Серизе отдавна владееше изкуството да заличава мастилото от хартията, което днес сериозно застрашава интересите на държавното съкровище. Той изтри четирите реда, написани от Люсиен, и ги замени със следните, като подправи почерка му със съвършенство, твърде печално за бъдещото му обществено развитие:

„Драги Давид, можеш съвсем безопасно да дойдеш у префекта, въпросът ти е уреден. Впрочем излез още сега, идвам да те посрещна, за да ти обясня как трябва да се държиш пред Дю Шатле.

Брат ти

Люсиен“

Към обед Люсиен писа писмо на Давид, с което го уведоми за успеха си на приема и го увери в закрилата на префекта; той още същия ден щял да прати до министъра доклад за изобретението, от което сам се възхищавал. Тъкмо когато Марион предаде това писмо на госпожа Базин под предлог, че носи за пране ризите на Люсиен, Серизе, осведомен от Пти-Кло за възможността Люсиен да пише на Давид, заведе госпожица Синьол на разходка по брега на Шарант. Очевидно не бе минало без борба с честността на Анриет, защото разходката продължи два часа. Залог беше не само бъдещето на едно заченато вече дете, но и щастливият им и заможен живот занапред, а това, което Серизе искаше от нея, беше дребна работа, още повече че той не спомена нищо за последиците. Огромното възнаграждение обаче за тази „дребна работа“ безпокоеше Анриет. Въпреки всичко Серизе успя да убеди любовницата си да съдействува на замисления от него ход. В пет часа тя трябваше да каже на Базин, че госпожа Сешар я вика по бърза работа. После четвърт час след нейното излизане щеше да се качи на горния етаж, да почука на вратата на стаичката и да връчи на Давид подправеното писмо на Люсиен. Оттам нататък Серизе разчиташе на щастливата си звезда.

За пръв път от година насам Ев почувствува, че железният обръч на злочестината леко се разхлабва. Тя се обнадежди. Прииска й се — и на нея! — да се порадва на брат си, да се покаже под ръка с човека, чествуван в родния град, обожаван от жените, обичан от гордата графиня Дю Шатле. Тя се облече грижливо и реши да се поразходи след вечеря с брат си по Болийо. През септември цял Ангулем излиза в този час там, за да се разхлади.

— О! Ето красивата госпожа Сешар — казаха някои, когато съгледаха Ев.

— Не очаквах това от нея — забеляза една жена.

— Мъжът се крие, а жената се показва — каза госпожа Постел доста високо, за да може клетата жена да я чуе.

— Сбърках, че излязох, по-добре да се приберем — промълви Ев.

Няколко минути преди залез-слънце откъм надолнището, което се спуска към Умо, се чу глъчка от многолюдна тълпа. Люсиен и сестра му, обзети от любопитство, се насочиха натам, защото някакви хора, които идваха от Умо, споменаха, че било извършено престъпление.

— Уловили са като че ли един крадец… Блед е като смъртник — уведоми един минувач брата и сестрата и те забързаха към нарастващата тълпа.

Нито Люсиен, нито сестра му имаха каквото и да било опасение. Тридесетина души — деца, стари жени, работници, връщащи се от работа — вървяха пред жандармите, чиито шапки проблясваха сред плътната група. Тази основна група, сподирена от стотина души, напредваше като буреносен облак.

— Ах! — извика Ев. — Мъжът ми!

— Давид! — възкликна Люсиен.

— Жена му! — разнесе се из тълпата и всички й направиха път.

— Но какво те накара да излезеш? — попита го Люсиен.

— Твоето писмо — отговори Давид, смъртноблед.

— Сигурна бях — промълви Ев и загуби съзнание. Люсиен вдигна сестра си и други двама души му помогнаха да я пренесе у дома й, където Марион веднага я сложи на легло. Колб изтича да повика лекар. Когато той пристигна, Ев още не беше дошла на себе си. Тогава Люсиен беше принуден да признае пред майка си, че той е причина за арестуването на Давид, защото не можеше да си обясни недоразумението, предизвикано от подправеното писмо. Сразен от погледа на майка си, в който прочете проклятие, поетът се качи в стаята си и се заключи.

Който прочете това писмо, писано посред нощ и прекъсвано от време на време, ще отгатне от нахвърлените сякаш едно по едно несвързани изречения силното вълнение на Люсиен.

„Любима моя сестро, преди малко се видяхме за последен път. Решението ми е безвъзвратно. Ето защо: в много семейства се ражда по някое злокобно същество, което е истинска напаст за близките си. За вас аз съм това същество. Тази мисъл не е моя, а на човек, които добре познава света. Вечеряхме веднъж с приятели в «Роше дьо Канкал». Между хилядите закачки, които се размениха тогава, един дипломат ни каза, че еди-коя си девойка, която необяснимо защо останала неомъжена, била болна по вина на баща си. Той ни разви своята теория за семейните болести и ни обясни как, ако не е била майката, дадено семейство щяло да процъфтява, как еди-кой си син разорил баща си, как еди-кой си баща провалил бъдещето и доброто име на децата си. Макар и поддържана с шеговит тон, тази социална теза беше подкрепена за десет минути с толкова обилни примери, че ми направи много силно впечатление. Тази истина изкупи всички безсмислени, макар и духовити парадокси, с които журналистите се забавляват помежду си, когато нямат кого да одумват. Да, аз съм злокобното същество за нашето семейство. Сърцето ми прелива от обич, а постъпвам като ваш враг. На всички ваши предани чувства отговорих с куп неприятности. Макар и неволно нанесен, последният удар е най-жесток. Докато водех в Париж живот без достойнство, изпъстрен с наслади и несгоди, смятайки другарството за приятелство, изоставяйки истинските си приятели, за да се сближи с хора, които само гледаха да ме използуват, когато ви забравих и си спомнях за съществуването ви само колкото да ви вредя, вие вървяхте по скромната пътека на трудолюбието и напредвахте бавно, но сигурно към благоденствието, което аз, в безумието си, жадувах да придобия неочаквано. Вие ставахте все по-добродетелни, докато в моя живот все по-дълбоко проникваше злото. Да, амбициите ми са прекомерно големи и не мога да се примиря със скромен живот. Споменът за развилите се у мене склонности, за изживените наслаждения трови радостите, които ми са достъпни и които биха ме задоволили по-рано. О, скъпа моя, аз се съдя по-строго, отколкото всеки друг, защото се осъждам без снизхождение и без капка жал към себе си. Борбите в Париж изискват постоянно напрежение, а моята воля се проявява само на пристъпи: умът ми боледува сякаш от треска. Бъдещето толкова ме плаши, че изобщо се отказвам от него, а настоящето ми е непоносимо. Исках да ви зърна още веднъж, а е било по-добре да напусна завинаги родния край. Но заточение без средства за препитание би било лудост и аз няма да прибавя и това безумие към другите си безумни постъпки. Предпочитам смъртта пред един непълноценен живот. А каквото и положение да си представя, прекалената ми суетност ще ме подбуди да извърша глупости. Някои същества напомнят нулите: поставете пред тях една цифра, и нищожеството им ще придобие десеторна стойност. Аз бих могъл да придобия такава стойност само чрез брак с жена с непреклонна воля. Госпожа Дьо Баржьотон беше подходяща за мене. Сгреших, че не изоставих Корали заради нея. Давид и ти също бихте могли да бъдете прекрасни водачи за мене, само че не сте достатъчно твърди, за да обуздаете слабостите ми, които мъчно се поддават на овладяване. Обичам лесния живот, избягвам неприятностите, готов съм на подлост, за да се измъкна от затруднение, а това може да ме отведе далеч. Трябваше да се родя принц. Умът ми е много по-гъвкав, отколкото е нужно, за да успея, но не е постоянен, а в поприще, където се състезават много амбиции, наградата е на този, който разгръща само необходимите умствени заложби и винаги разполага със запаси. Дори и преизпълнен с най-добри намерения, ще върша зло, както тук при вас. Има мъже-дъбове, аз съм може би само стройна фиданка, а си въобразявам, че съм кедър. Ето равносметката ми. Това несъответствие между възможности и желания, тази липса на равновесие винаги ще провалят усилията ми. Много такива характери се срещат сред образованите хора и това се дължи на постоянното несъответствие между характер, воля и желания. Каква съдба ме чака? Предугаждам я, като си припомня някои остарели парижки знаменитости, изпаднали в забрава. Пред прага на старостта ще се озова по-стар от възрастта си, без обществено положение, неуважаван от никого. Цялото ми сегашно същество се ужасява от подобни старини. Не желая да се превърна в обществена отрепка. Мила сестро, обожавана от мене както заради строгостта ти напоследък, така и за предишната ти нежност, ако платихме скъпо удоволствието, което ми достави срещата с тебе и Давид, по-късно вие ще си дадете може би сметка, че никоя цена, платена за последните щастливи мигове на клетото същество, което ви е обичало, не е прекалено висока… Не ме търсете, нито се опитвайте да узнаете съдбата ми: духът ми ще ме подкрепи поне за изпълнение на това решение. Примирението, ангел мой, е ежедневно самоубийство. Моето примирение може да трае само един ден, затова ще го използувам незабавно…

 

Два часът през нощта

Да, твърдо реших. Сбогом завинаги, мила моя Ев. Все пак не мога да не се радвам при мисълта, че отсега нататък ще живея само в сърцата ви. Там ще бъде моят гроб… Не ми трябва друг. Още веднъж сбогом!… Последното прости на брат ти

Люсиен“

След като съчини писмото, Люсиен слезе безшумно, сложи го върху люлката на племенника си, целуна просълзен за последен път челото на спящата си сестра и излезе. Угаси свещта в полумрака и след като хвърли прощален поглед към стария дом, отвори тихичко вратата към алеята, но въпреки предпазливостта си разбуди Колб, който спеше на един сламеник в печатницата.

— Кой е там? — извика Колб.

— Аз съм — обади му се Люсиен, — отивам си, Колб.

— По-добре да не бяхте идвали! — измърмори тихо Колб, но Люсиен го чу.

— По-добре да не бях се раждал! — отвърна му той. — Сбогом, Колб, не ти се сърдя за тези думи, защото и аз мисля така. Кажи на Давид, че последното ми чувство ще бъде съжалението, че не съм могъл да го прегърна.

Елзасецът скочи и се облече, но Люсиен беше вече затворил външната врата и се спускаше към Шарант по Болийо, облечен, сякаш отиваше на празненство, защото бе пожелал елегантните му парижки дрехи и принадлежностите да му послужат за саван. Смутен от последните думи и главно от тона на Люсиен, Колб реши да попита господарката си дали знае, че брат й заминава и дали се е сбогувала с него, но намери къщата потънала в дълбоко мълчание, помисли, че заминаването на Люсиен може би е било уговорено предварително и пак си легна.

Сравнително малко е писано върху самоубийството, като се има предвид колко сериозен е този въпрос. Той всъщност не е достатъчно изследван. Пък и може би тази болест не се поддава на изследване. Самоубийството е предизвикано от чувство, което, ако нямате нищо против, ще наречем самоуважение, за да не го смесваме с чувството на чест. В деня, когато човек се презре, когато и другите го презрат, в мига, когато действителността влезе в грубо противоречие с въжделенията му, той се самоубива и по този начин се прекланя пред обществото, в което не иска да остане оголен от добродетелите си или от блясъка. Каквото и да казваме, между атеистите (истинският християнин не се самоубива) само подлеците приемат безчестен живот. Има три вида самоубийства: на първо място самоубийството, което се явява последен пристъп на продължителна болест и явно спада към патологията. След това идва самоубийството от отчаяние и най-сетне самоубийството по убеждение. Люсиен искаше да се самоубие от отчаяние и по убеждение. И двата вида самоубийство не са неотменими. Неизбежно е само патологичното самоубийство. Но често и трите вида причини за самоубийство са налице в един и същ случай, както бе с Жан-Жак Русо.

Взел веднъж решението си, Люсиен се зае да обмисли начина и понеже беше поет, пожела да завърши земния си път поетично. Най-напред ми хрумна чисто и просто да се хвърли в Шарант. Но като се спускаше за последен път надолу по Болийо, той си представи какъв шум ще предизвика самоубийството му, видя мислено отвратителния труп, изплувал над водата, подпухнал и обезобразен обект на съдебно следствие. Подобно на немалко самоубийци той беше, така да се каже, тщеславен дори и посмъртно. През деня, прекаран във воденицата на Куртоа, той се бе поразходил край брега на реката и беше открил недалеч от воденицата кръгъл вир, каквито се срещат по малките притоци. Голямата им дълбочина личи само по гладката им повърхност. Водата в тях не е нито зелена, нито синя, нито бистра, нито мътна. Тя е като огледало от излъскана стомана. По ръбовете на тази чаша не се виждаха нито гладиоли, нито сини цветя, нито шарените листа на водни лилии. Тревата по брега беше гъста и ниска, живописно разположените върби плачеха околовръст. Всеки предугаждаше изпълнената с вода бездна. Стига само да не ти липсва смелост и да напълниш джобовете си с камъни, смъртта е неминуема и никога няма да открият трупа ти.

„Ето място, което може да съблазни всеки удавник!“ — беше си помислил поетът тогава, любувайки се на красивия кът.

Той си спомни това местенце, когато влизаше в Умо. Затова пое пътя към Марсак, потънал в последните си мрачни мисли и твърдо решен да скрие тайната на смъртта си, да избегне следствието, да не бъде погребан и да не бъде изложен на хорските погледи в ужасното състояние на изплувал над водата удавник.

Скоро стигна до подножието на един хребет, каквито не липсват по пътищата на Франция, особено между Ангулем и Поатие. Дилижансът от Бордо за Париж се приближаваше бързо. Пътниците щяха навярно да слязат, за да изкачат пеш стръмнината. Люсиен не искаше да го видят. Той се отби по една странична пътека и започна да бере цветя в едно лозе. Когато пак излезе на шосето с голям букет жълти цветя, от тези, които растат в каменистата почва на лозята, едва не се сблъска с един пътник, облечен целият в черно, с напудрени коси и обувки от орлеанска телешка кожа със сребърни токи, с мургаво, прорязано от сраствания лице, като че ли като дете е падал в огъня. Пътникът, по чиято външност личеше, че е духовник, крачеше бавно и пушеше пура. Когато Люсиен изскочи от лозето на пътя, непознатият се обърна и очевидно се изненада от дълбоко опечаленото красиво лице на поета, от символичния му букет и елегантното облекло. Този пътник приличаше на ловец, който намира дълго и напразно търсена досега жертва. Както при морските боеве, той забави крачка, за да даде възможност на Люсиен да го настигне, преструвайки се, че гледа към равнината. Люсиен погледна също натам и забеляза малка карета с два коня и един кочияш.

— Изпуснахте дилижанса, господине, ще си загубите мястото, освен ако благоволите да се качите в моята карета, за да го догоните, защото пощенската кола върви по-бързо от пътническата — каза пътникът на Люсиен с доста подчертан испански акцент и изтънчена вежливост.

Без да дочака отговора му, испанецът извади от джоба си кутия с пури и я поднесе разтворена на младежа.

— Не съм пътник — отвърна Люсиен — и съм толкова близо до целта си, че е безсмислено да пуша…

— Много сте строг към себе си — възрази испанецът. — Макар че съм почетен каноник на толедската катедрала, позволявам си от време на време по някоя пура. Господ ни е дал тютюна, за да приспива страстите и огорченията ни… Изглеждате ми печален или най-малкото носите в ръката си емблемата на скръбта, подобно безрадостния бог на брака. Вземете, всичките ви страдания ще се разсеят като дим…

И духовникът отново поднесе сламената кутия на Люсиен, за да го изкуши, като го изгледа състрадателно.

— Извинете, отче — отговори сухо Люсиен, — няма пура, която да е в състояние да разсее скръбта ми…

При тези думи очите му се изпълниха със сълзи.

— Аха! Млади човече! Тогава сигурно самото божествено провидение ме накара да сляза да се поразтъпча, за да прогоня дрямката, която наляга призори всеки пътник, та да мога, утешавайки ви, да изпълня земното си призвание… Какви толкова големи огорчения можете да имате на вашата възраст?

— Вашата утеха, отче, ще бъде съвсем излишна: вие сте испанец, аз съм французин; вие вярвате в църковните повели, а аз съм безверник…

— Santa Virgen del Pilar!…^[54] Вие сте безбожник! — извика свещеникът, като хвана с майчинска загриженост Люсиен под ръка. — Ето една рядкост, която се бях зарекъл да проуча в Париж. Ние в Испания не вярваме, че има безбожници… Само във Франция младеж на деветнадесет години може да има подобни убеждения.

— О, аз съм пълен безбожник! Не вярвам нито в бога, нито в обществото, нито в щастието. Погледайте ме добре, отче, защото само след няколко часа няма да ме има вече… Това е последното ми слънце!… — възкликна той патетично и посочи небето.

— А какво сте извършили, та трябва да умрете? Кой ви е осъдил на смърт?

— Върховният съд. Самият аз!

— Дете! — извика духовникът. — Човек ли сте убили? Ешафод ли ви чака? Нека поразмислим. Щом искате да се върнете, както сам казвате, в небитието, значи, всичко тук долу ви е безразлично? (Люсиен кимна в знак на съгласие.) Ако е така, защо не споделите болката си с мене?… Навярно някоя любовчица не върви както трябва?… (Люсиен вдигна многозначително рамене.) Искате да се самоубиете, за да избегнете безчестието или защото сте отчаян от живота? Добре де, ще се убиете и в Поатие, както и в Ангулем, и в Тур, както в Поатие. Подвижните пясъци на Лоара не връщат плячката си…

— Не, отче — отвърна Люсиен. — Избрал съм вече мястото. Преди двадесетина дни видях най-пленителния залив, където може да хвърли котва за другия свят, човек, отвратен от тоя…

— Другия свят ли? Тогава, значи, не сте безбожник!

— О, другият свят за мене е бъдещото ми превращение в животно или растение…

— Да не би да страдате от неизлечима болест?

— Да, отче…

— А, така ли било! И каква точно болест?

— Бедност.

Духовникът погледна усмихнато Люсиен и му каза безкрайно приветливо и леко насмешливо:

— Диамантът не знае цената си!

— Само свещеник може да ласкае един клетник в смъртния му час!… — възкликна Люсиен.

— Вие няма да умрете — каза духовникът властно.

— Чувал съм — отвърна Люсиен, — че ограбват хора по друмищата, но не съм чувал да им поднасят богатства.

— След малко ще чуете и това — заяви свещеникът и измери с поглед разстоянието до колата, за да си даде сметка ще могат ли още да поговорят насаме. — Изслушайте ме — поде той, дъвчейки пурата си. — Вашата бедност не е достатъчна причина да умрете. Имам нужда от секретар, секретарят ми току-що умря в Барселона. Намирам се в положението на барон Гьорц, прословутия министър на Карл XII, който, на път за Швеция, пристигнал без секретар в едно градче. Баронът срещнал сина на някакъв златар, забележителен с хубостта си, която едва ли се е равнявала на вашата… Барон Гьорц открива ум у младежа, както аз чета поезия по челото ви. Той го взема в колата си, както аз ще ви взема в моята. И от това дете, обречено да лъска прибори и да приготвя бижута в малко провинциално градче като Ангулем, той прави свой любимец, както вие ще станете мой любимец. Когато пристигат в Стокхолм, той настанява секретаря си и го отрупва с работа. Младият секретар пише по цели нощи и като всички големи труженици придобива един навик: почва да дъвче хартия. Покойният господин Дьо Малерб пък имал друг навик: правел фунийки от хартия и ги запалвал под носа на събеседника си. Веднъж, в скоби казано, направил такава фунийка с доклада, от който зависел процесът на съответното лице! И така, нашият красив младеж дъвчел отчаяно чиста хартия, но толкова свикнал с нея, че почнал да дъвче и изписани листове, които му се стрували по-вкусни. Това му замествало днешните пури. Най-сетне младият секретар, пристрастен все повече към най-различен вид хартия, почва да дъвче и пергамент и дори да го гълта. По онова време между Русия и Швеция се водели преговори за сключване на мирен договор, наложен от Камарите на Карл XII, както през 1814 година са искали да наложат подобен договор на Наполеон. Преговорите се основавали на сключения между двете държави договор относно Финландия. Гьорц поверил оригинала на своя секретар. Но когато дошло ред да се внесе за обсъждане проектодоговорът в Камарите, възникнало малко затруднение: бил пропаднал в дън земя. Парламентът си въобразява, че за да услужи на амбициите на краля, министърът умишлено е унищожил документа, барон Дьо Гьорц бива обвинен и секретарят признава тогава, че е… изял договора. Завеждат дело, доказват този факт и секретарят бива осъден на смърт. Но тъй като вие не сте в неговото положение, вземете една пура и я изпушете, докато каретата ни настигне.

Люсиен взе една пура, запали я по испански обичай от пурата на духовника и си каза: „Прав е. Никога няма да е късно да се самоубия!“

— Често става така — поде испанецът, — че точно когато някой младеж е най-отчаян за бъдещето си, щастието му се усмихва. Това исках да ви кажа, но предпочетох да ви го докажа с един красноречив пример. Осъденият на смърт красив секретар се намирал в безизходно положение, защото присъдата била издадена от парламента и кралят нямал право да го помилва. Но затова пък кралят улеснил бягството му. Красивият младеж се изплъзва от затвора с лодка, само с няколко екю в джоба, и пристига в Курландския двор с едно препоръчително писмо от Гьорц до курландския херцог, в което шведският министър обяснява случилото се с неговия любимец и манията му. Херцогът настанява красивото момче като секретар при интенданта си. Този херцог бил страшен прахосник, имал красива жена, а плюс това и интендант: три причини за разорение. Ако си въобразите, че нашият красавец, осъден на смърт, загдето е изял договора относно Финландия, се е отказал от извратения си вкус, вие не познавате властта на порока върху човека. Дори смъртното наказание не го спира, когато става дума за наслада, която сам си е създал! На какво се дължи това могъщество на порока? Дали то му е присъщо, или произтича от слабохарактерността на човека? Съществуват ли човешки склонности, които минават пределите на разума? Колко смешни ми се виждат моралистите, които се опитват да се борят с такива заболявания само с хубави фрази!… Един ден херцогът, изплашен, че интендантът му отказал някаква сума, поискал да му представи сметките си — дребна работа! Какво по-лесно да напишеш една сметка, в това няма никаква трудност. Интендантът поверил всички документи на секретаря си, за да изготви баланса на цивилната листа на Курландия. Посред нощ, увлечен от работата си, която била вече на привършване, нашият млад гризач на хартия си дал сметка, че дъвче в момента някаква разписка от херцога за значителна сума. Обзет от страх, той изплюл хартията точно до подписа, изтичал при херцогинята, проснал се в краката й, признал й манията си и я замолил горещо да се застъпи за него. Не забравяйте, че било посред нощ! Красотата на младия секретар направила толкова поразително впечатление на херцогинята, че тя се омъжила за него, когато останала вдовица. Така във века на класовите привилегии, в страна, където господствувал благородническият герб, синът на един златар станал суверенен владетел… Той станал нещо повече!… Бил е регент след смъртта на Екатерина Велика, ръководел е императрица Ана и се е опитал да играе ролята на Ришельо в Русия. Така че, момко, чуйте какво ще ви кажа: вие сте по-красив от Бирон, а аз, макар и обикновен каноник, представлявам нещо много повече от барон Дьо Гьорц. Хайде, качвайте се! Ще ви намерим някое Курландско херцогство в Париж, а ако не намерим херцогство, все ще попаднем на някоя херцогиня!

Испанецът хвана под ръка Люсиен, принуди го чисто и просто да се качи в колата му, а кочияшът затвори вратичката.

— А сега говорете, слушам ви — заяви каноникът от Толедо на смаяния Люсиен. — Аз съм стар свещеник и вие можете да ми доверите всичко без никаква опасност. Предполагам, че досега сте пръснали само наследството си или майчините си пари. Измъкнали сте се тихомълком, а сте пропит от чувство на чест до върха на изящните си пантофки… Хайде, изповядайте ми се смело, както бихте говорили пред самия себе си!

Люсиен се чувствуваше като рибаря от не си спомням коя арабска приказка, който искал да се удави навътре в океана, а се озовал в подводното царство и станал цар. Испанският духовник изглеждаше така искрено загрижен, че поетът не се поколеба да му разкрие бедите си. И той му разказа по пътя от Ангулем до Рюфек целия си живот, без да премълчи нито една от грешките си, като завърши с последното непоправимо нещастие, което беше причинил. Когато привършваше изповедта си, направена особено поетично, защото той я повтаряше за трети път от две седмици насам, колата минаваше край мястото, където недалеч от Рюфек, се намира чифликът на семейство Растиняк. Когато Люсиен произнесе за пръв път това име, свещеникът бе трепнал.

— Ето — каза Люсиен — оттук започна своето поприще младият Растиняк, който едва ли струва колкото мене, но излезе много по-щастлив.

— Така ли?

— Да, това жалко имение е собственост на баща му. Както ви казах, той стана любовник на госпожа Дьо Нюсенжан, жената на прочутия банкер. Аз се отдадох на поезия, той, по-хитър, си постави практични цели…

Духовникът заповяда на кочияша да спре колата, пожела от любопитство да прекоси малката алея, която водеше от шосето до къщата, и разгледа всичко с много по-голям интерес, отколкото Люсиен можеше да очаква от един испански свещеник.

— Нима познавате семейство Растиняк? — изненада се Люсиен.

— Аз познавам цял Париж — отвърна свещеникът и отново седна в колата. — Да се върнем на разговора ни. Значи, за някакви си десет-дванадесет хиляди франка вие щяхте да се убиете. Вие сте дете, нямате представа нито от хората, нито от материалната страна на живота. Човешката съдба струва толкова, колкото сам човек я оцени. Вие оценявате вашето бъдеще само дванадесет хиляди франка. Така да бъде. Готов съм ей сега да ви купя по-скъпо. Колкото до задържането на зет ви, това е съвсем дребна работа. Ако любезният Сешар е направил откритие, той ще бъде богат, а богатите никога не лежат в затвора. Вие не ми изглеждате силен по история. Има две истории: официалната, лъжливата история, която се преподава в училищата, историята ad usum delphini^[55], и тайната история, която разкрива истинските причини на събитията, позорна история. Позволете ми да ви разкажа с няколко думи една друга случка, която навярно не знаете. Един честолюбец, млад свещеник, иска да играе политическа роля. Става доверено куче на любимеца на една кралица, любимецът се заинтересува за свещеника, прави го министър с право на участие в съвета. Една вечер някои от хората, които си въобразяват, че правят услуга — никога не правете услуги, които не ви искат! — пише на младия славолюбец, че животът на неговия благодетел е застрашен. Кралят се разгневил страшно, че някой се опитва да го ръководи и на следващия ден любимецът щял да бъде убит, ако се бил появил в двореца. Е, добре, млади момко, какво бихте направили вие, ако получите подобно писмо?…

— Бих отишъл веднага да предупредя моя благодетел! — извика живо Люсиен.

— Вие сте наистина все още детето, което проличава и в разказа за живота ви — каза свещеникът. — Нашият човек си казал: „Ако кралят е готов да извърши престъпление, моят благодетел е загубен. Значи, получил съм твърде късно писмото!“ И той си легнал отново и спал до часа, в който убили любимеца му.

— Той е бил чудовище! — възкликна Люсиен, който се усъмни, че духовникът го подлага на изпитания.

— Всички велики хора са чудовища. Този честолюбец се нарича кардинал Дьо Ришельо, а благодетелят му е бил маршал Д’Анкр. Виждате ли, че не знаете френската история? Не бях ли прав, като ви казах, че историята, изучавана в колежите, е подбор от дати и факти, изключително съмнителни на първо място и главно без никакво значение. За какво ви е да знаете, че Жан д’Арк е съществувала? Стигали сте до заключението, че ако тогава Франция беше приела анжуйската династия на Плантагенетите, двата обединени народа щяха да господствуват днес над света, а двата острова, където се коват всички политически смутове на континента, щяха да бъдат френски провинции?… Ами изучили ли сте средствата, чрез които Медичите, прости търговци отначало, са успели да станат велики херцози на Тоскана?

— Поетите във Франция не са длъжни да бъдат бенедиктинци — възрази Люсиен.

— Знайте тогава, млади човече, че те са станали велики херцози по същия начин, по който Ришельо е станал министър. Ако бяхте търсили в историята човешките причини на събитията, вместо да учите наизуст само заглавия, щяхте да извлечете поуки за собственото си поведение. Примерите, които подбрах наслуки от колекцията на истинските факти, разкриват следния закон: мъжете и особено жените трябва да бъдат за вас само оръдия за постигане на вашите цели, но не бива да им го показвате. Прекланяйте се като божество пред човека, стоящ по-високо от вас, който може да ви бъде полезен, и не го напускайте, преди да е заплатил скъпо за вашето раболепие. На световната борса бъдете ненаситен като евреин и долен като него: направете в името на властта това, което той прави в името на парите. Падне ли някой, пет пари не давайте за него, все едно че никога не е съществувал. Знаете ли защо трябва да постъпвате така?… Искате да господствувате над света, нали? В такъв случай трябва най-напред да му робувате и добре да го изучите. Учените четат книги, политиците проучват живи същества, интересите им, причините, които обуславят техните действия. А обществото, светът, хората в тяхната съвкупност са фаталисти: те се прекланят пред събитието. Знаете ли защо ви изнасям този кратък курс по история? Защото ми се струва, че вашите амбиции са безпределни…

— Така е, отче.

— Забелязах това — поде каноникът. — Но в този момент вие си казвате: „Този испански каноник измисля разни случки и изстисква историята, за да ми докаже, че съм бил прекалено добродетелен…“

Люсиен се усмихна пред прозорливостта на своя събеседник.

— А сега, млади човече, нека разгледаме съвсем банални събития от миналото — каза духовникът. — Веднъж Франция е била почти цялата завладяна от англичаните. Кралят останал само с една провинция. От недрата на народа се възправят двама души: една бедна девойка, същата тази Жан д’Арк, за която ви споменах преди малко, и един буржоа на име Жак Кьор. Тя предлага на отечеството и въоръжената си десница, и обаянието на своята девственост, а той — златото си и кралството е спасено. Но девойката е пленена… Кралят, който може да я откупи, оставя да я изгорят жива. Колкото до доблестния буржоа, кралят допуска да бъде обвинен в тежки престъпления от придворните, които разграбват всичките му богатства. Плячката, взета от невинно преследвания, гонен и сразен от правосъдието човек, обогатява пет благороднически семейства… И бащата на архиепископа от Бурж напуска завинаги кралството без нито стотника от всичките си имущества, без други средства освен парите, които бил поверил на арабите и сарацините в Египет. Можете пак да възразите: „Тези примери са много стари, тази неблагодарност има триста години давност и призраците от онази епоха принадлежат на легендите.“ Добре, драги момко, но вярвате ли в последния полубог на Франция, в Наполеон? Той държа в немилост един от своите генерали, направи го маршал против волята си и ни веднъж не прибягна до него охотно. Този маршал е Келерман. А знаете ли защо?… Келерман е спасил Франция и първия консул в Маренго чрез дръзка атака, която Наполеон възхвалил сред кървите и пламъците на боя. Обаче тази героична атака не е била дори спомената в бюлетина за сражението. Причината за студенината на Наполеон към Келерман е същата, както и за изпадането в немилост на Фуше и на Талейран: неблагодарността на Шарл VII, неблагодарността на Ришельо, все същата неблагодарност…

— Но, отче, да предположим, че ми спасите живота и изградите благополучието ми — забеляза Люсиен, — не мислите ли, че с тези ваши догми почти ме освобождавате от признателност?

— Виж го ти, обесника! — каза усмихнато духовникът и дръпна ухото на Люсиен с едва ли не царствена непринуденост. — Ако бихте могли да проявите неблагодарност към мен, то бихте се оказали силен човек и аз бих се преклонил пред вас, но вие още не сте стигнали дотам, защото от обикновен чирак много скоро сте пожелали да станете направо майстор. Това е недостатъкът на французите от вашето време. Те всички са разглезени от примера на Наполеон. Подавате оставка, защото не можете да получите желания офицерски еполет… А вложили ли сте цялата си воля, всичките си усилия за някаква идея?…

— Уви, не — призна Люсиен.

— Вашето поведение досега е това, което англичаните наричат inconsistent^[56] — заяви усмихнато каноникът.

— Има ли значение какъв съм бил досега, щом не мога вече да бъда нищо! — отвърна Люсиен.

— Нека зад всички ваши хубави качества застане една сила, semper virens^[57] — каза духовникът, който държеше да му покаже, че знае малко латински, — и нищо в света няма да може да устои пред вас. Аз вече ви обичам…

Люсиен се усмихна недоверчиво.

— Да — продължи непознатият в отговор на неговата усмивка, — аз се интересувам от вас, както ако бяхте мой син, и съм достатъчно силен, за да ви говоря с открито сърце, както сторихте вие преди малко. Знаете ли какво ми се нрави у вас?… Вие разчистихте в душата си сметките с миналото и можете да изслушате една морална проповед, каквато не се прави от никой амвон. Защото събраните на едно място хора са още по-лицемерни, отколкото когато интересите ги заставят да играят комедия. Затова човек в по-голямата част от живота си плеви от сърцето си онова, което е поникнало там през юношеството му. Тази операция се нарича придобиване на жизнен опит.

Докато слушаше свещеника, Люсиен си казваше: „Трябва да е някой стар политик, който няма нищо против да се позабавлява с мен по пътя. Доставя му удоволствие да разубеди едно злощастно момче, решило да се самоубие, и ще ме зареже, когато се насити на шегата си… Но отлично владее парадоксите и не пада по-долу от Блонде и Лусто.“

Въпреки това мъдро разсъждение покваряващото въздействие на дипломата проникваше дълбоко в душата на Люсиен, напълно податлива да го възприеме. То предизвикваше големи опустошения главно защото се опираше на прочути примери. Поддал се на обаянието на този циничен разговор, Люсиен все по-охотно се вкопчваше отново в живота, тъй като една здрава ръка го извличаше от дъното на самоубийството към повърхността. В това отношение духовникът беше победил. Затова от време на време придружаваше историческите си сарказми със закачлива усмивка.

— Ако и към морала се отнасяте, както към историята — подхвърли Люсиен, — много бих желал да зная, какви са в този миг подбудите на вашето привидно милосърдие?

— Това, млади човече, е последната точка от моята проповед и ще ми позволите да я запазя за по-късно, защото в такъв случай няма да се разделим днес — отговори хитрият духовник, уверен, че лукавият му ход вече е успял.

— Говорете ми тогава за морала — предложи Люсиен, като си помисли: „Ще го накарам да изплюе камъчето.“

— Моралът, млади момко, започва от закона — каза духовникът. — Ако въпросът беше чисто религиозен, законите щяха да бъдат излишни: истински религиозните народи имат малко закони. Над гражданския закон стои политическият закон. Е добре, искате ли да знаете какво вижда един политик върху челото на XIX век? В 1793 година французите измислиха народовластието, което завърши със самовластен император. Стига ви толкова за вашата национална история. А колкото до нравите, госпожа Талиен и госпожа Боарне са имали еднакво поведение. Наполеон се оженва за едната и я прави ваша императрица. А никога не е пожелал да приеме другата, макар че тя е принцеса. Санкюлот в 1793 година, Наполеон се увенчава с желязната корона през 1804 година. Яростните привърженици на девиза „равенство или смърт“ от 1792 година стават от 1806 година насам съучастници на аристокрацията, узаконена от Луи XVIII. В чужбина аристократите, които господствуват днес в предградието Сен-Жермен, са вършили нещо още по-срамно: те са били лихвари, търговци, сладкари, готвачи, орачи, овчари. Това значи, че във Франция, независимо дали става дума за политика или морал, всички са опровергали впоследствие изходното си становище: било убежденията чрез поведението си, било поведението чрез убежденията си. Никаква логика нито у управляващите, нито у гражданите. Ето защо вие вече нямате морал. Днес у вас успехът е върховният двигател на всичките ви действия, каквито и да са те. Фактът не е вече нищо сам по себе си. Той е изцяло в представата, която другите си създават за него. Оттам, младежо, произтича втора препоръка: спазвайте външно приличие! Крийте опакото на съществуванието си, показвайте само блестящата му страна. Нека сдържаността, девизът на славолюбците, девиз и на нашия орден, стане ваше ръководно начало. Влиятелните личности вършат не по-малко подлости от дребните хора, но ги вършат подмолно, като изтъкват същевременно високо добродетелите си и затова си остават влиятелни. Дребните хора проявяват безшумно качествата си, а изваждат на показ несгодите си и затова всички ги презират. Самият вие сте скрили дарованията си, а сте оставили да видят уязвимите ви места. Всички са знаели, че имате любовница актриса, живели сте с нея, у нея. В това не е имало нищо позорно. Всеки ви е смятал напълно свободни и двамата, но вие явно сте предизвикали общественото мнение, затова не сте могли да извоювате уважението, което обществото оказва на хората, подчиняващи се на законите му. Ако бяхте оставили Корали на Камюзо, ако бяхте скрили връзките си с нея, щяхте да се ожените за госпожа Дьо Баржьотон, щяхте да станете префект на Ангулем и маркиз Дьо Рюбампре. Променете тактиката си: показвайте само красотата си, изяществото си, остроумието си, поезията си. Ако си позволите някои малки подлости, вършете ги между четири стени. Постъпвате ли така, никой няма да ви обвини, че петните декорите на големия театър, наречен общество. Според Наполеон това е „да переш кирливите ризи у дома си“. От второто наставление произтича още следното заключение: Най-важното е формата. Схванете правилно какво именно наричам форма. Има прости хора, които, притиснати от нуждата, вземат с насилие чужди пари. Наричат ги престъпници и ги изправят пред правосъдието. Един беден гениален човек прави откритие, чието експлоатиране е цяло съкровище, давате му три хиляди франка назаем (както например вашите братя Коенте, в чиито ръце са попаднали злополучните записи за три хиляди франка и които ще ограбят зет ви), тормозите го, за да ви разкрие отчасти или изцяло тайната си, но в този случай вие отговаряте само пред собствената си съвест, а съвестта не ви води пред углавен съд. Враговете на обществения ред се възползуват от това противоречие, за да лаят против правосъдието и да негодуват в името на народа, че се изпраща на каторга човек, който нощем е откраднал кокошка от двора на някоя къща, а се наказва с няколко месеца затвор престъпникът, който разорява не едно семейство, обявявайки измамнически фалит. — Тези лицемери знаят обаче, че като осъждат крадеца, съдиите запазват преградата между бедни и богати, която би сринала обществения ред, ако бъде съборена, докато банкрутиралият търговец, ловкият обсебвач на чужди наследства, банкерът, който проваля някоя сделка, която не му отърва, предизвикват само разместване на капитали. И така, сине мой, обществото е принудено да различава в свой интерес тези две неща, както аз ви карам да ги разграничите във ваш интерес. Важното е да бъдеш в тон с обществото. Наполеон и Ришельо, Медичите са били в тон със своя век. Вие се оценявате за дванадесет хиляди франка!… А живеете в общество, което вече не обожава истинския Бог, а златния телец! Та нали такъв е духът на вашата конституция, която основава цялата политика върху собствеността. Тя сякаш ви казва: „Постарайте се да забогатеете!…“ Съумеете ли да добиете законно богатство, ще станете маркиз Дьо Рюбампре и чак тогава можете да си позволите разкоша, наречен чест. Тогава ще можете да проявите такива скрупули, та никой да не смее да ви обвини, че сте били някога безчестен, ако сте придобили богатството си по безчестен път, нещо, което никога не бих ви препоръчал — добави духовникът, като потупа ръката му. — Какво, значи, трябва да втълпите в хубавата си глава? Само следната мисъл: да си поставите блестяща цел и да прикриете средствата и усилията за постигането им. Досега сте постъпвали като дете, станете мъж, станете ловец, залегнете в засада, дебнете парижкия свят, чакайте жертвата и удобен случай и не щадете нито себе си, нито така нареченото достойнство. Всички сме роби на нещо — било на порок, било на някоя потребност, само че спазвайте върховния закон — тайна.

— Вие ме плашите, отче! — възкликна Люсиен. — Това ми прилича на теория на разбойничество.

— Не сте далеч от истината — отговори каноникът, — но тази теория не е моя. Така са разсъждавали преуспелите, австрийската династия, както и френската. Вие нямате още нищо, намирате се в положението на Медичите, на Ришельо, на Наполеон в момента, когато амбицията им се е зараждала. Тези хора, драги мой, са извоювали благополучието си с цената на неблагодарност, измяна и най-крещяща променчивост. За да добиеш всичко, трябва да се стремиш към всичко. Искате ли да поразсъждаваме малко? Когато седнете на игралната маса, уговаряте ли предварително условията? Съществуват правила и вие ги приемате.

„И таз добра — помисли си Люсиен, — и от хазарт разбира.“

— Как постъпвате, когато играете на карти? — каза духовникът. — Проявявате ли прехвалената добродетел, откровеността? Не само че си криете картите, но точно когато сте уверен, че ще спечелите, се мъчите да убедите другите, че всичко ще загубите. С една дума, вие ги мамите, нали?… Вие ги лъжете, за да спечелите пет наполеона. А какво бихте казали за някой толкова великодушен играч, който предупреждава другите, че има каре от аса? Е, добре, един амбициозен човек, който иска да се бори, спазвайки предписанията на добродетелта, докато противниците му пет пари не дават за тях, е дете, на което старите политици биха казали, както комарджиите ще кажат на играча, който не използува козовете си: „Господине, никога вече не играйте на карти…“ Вие ли определяте правилата в играта на амбициите? Защо ви казах, че трябва да бъдете в тон с обществото?… Защото днес, млади момко, обществото неусетно си е присвоило толкова права върху индивидите, че индивидът е принуден да се бори против обществото. Няма вече закон. Има само условности, тоест някакви превземки, само форма.

Люсиен трепна учудено.

— Ах, мое дете — каза духовникът, опасявайки се да не би да е възмутил невинния Люсиен, — нима се надявахте да намерите архангел Гавраил в лицето на един абат, натоварен с цялото безчестие на контрадипломацията на двама крале (аз съм посредник между Фердинанд VII и Луи XVIII, и двамата велики… крале, които дължат короната си на сложни… комбинации)?… Аз вярвам в Бога, но вярвам още повече в нашия орден, а нашият орден вярва само в земната власт. За да засили тази власт, нашият орден поддържа римската апостолическа и католическа църква или, с други думи, съвкупността от чувствата, които държат народа в подчинение. Ние сме съвременните тамплиери, имаме своя доктрина. Нашият орден беше унищожен, както орденът на тамплиерите, по едни и същи причини: той се беше приспособил към света. Искате ли да бъдете редник, аз ще бъда ваш капитан. Подчинявайте ми се, както жената се подчинява на мъжа си, както детето се покорява на майка си. И аз ви гарантирам, че преди да минат три години, вие ще бъдете маркиз Дьо Рюбампре, ще се ожените за някоя от най-благородните наследнички от предградието Сен-Жермен и ще заседавате един ден в Камарата на перовете. Какво щяхте да представлявате в този миг, ако не ви бях разсеял с приказките си? Труп, затънал завинаги в тинята на някой вир. Напрегнете за миг поетичното си въображение.

Люсиен погледна любопитно покровителя си.

— Младият човек, седнал в тази карета до абат Карлос Ерера, почетен каноник на Толедската катедрала, изпратен тайно от негово величество Фердинанд VII при негово величество френския крал с бързо писмо, в което може би пише: „Когато ме освободите, наредете да се избесят всички мои сегашни любимци, както и пратеникът ми, за да остане всичко това действително тайно“, този млад човек — заяви непознатият абат — няма вече нищо общо с поета, който умря преди малко. Извадих ви от водата, върнах ви към живота. И сега ми принадлежите, както творението е в ръцете на твореца, както Африт от арабските приказки е собственост на демона, както ичогланът^[58] е на султана и както плътта принадлежи на душата. Ще ви крепя с мощната си десница по пътя към властта и ви обещавам освен това живот, преизпълнен с наслади, с почести и неспирни празненства… Никога няма да ви липсват пари… Ще блестите, ще се перчите, а в това време, превит надве в калните основи, аз ще строя пищната сграда на вашето благополучие. Обичам властта заради самата власт, това е моята същност. Ще се наслаждавам на твоите наслади, запретени за мен. С една дума, аз ще живея чрез вас… А в деня, когато този договор между човек и демон, между дете и дипломат ви се види неудобен, можете винаги да намерите местенце като онова, за което ми говорихте, и да се удавите: няма да бъдете много по-различен от това, което сте днес, нещастен или опозорен…

— Това не е проповед на архиепископа на Гренада — възкликна Люсиен, когато колата спря.

— Не зная как ще наречете това наставление в общи линии, синко, защото аз ви осиновявам и ще ви направя мой наследник, но такъв е кодексът на амбицията. Малък е броят на богоизбраните и няма избор: трябва или да се заровите в манастир (и ще намерите и там същото общество в малък мащаб!), или да възприемете този кодекс.

— Може би е по-добре човек да не е толкова сведущ — каза Люсиен, опитвайки се да вникне в душата на този страшен свещеник.

— Как? — поде каноникът. — След като сте играли, без да знаете правилата на играта, вие сте готов да я напуснете точно когато ставате силен, когато се опирате на могъщ покровител… без дори да пожелаете да се разплатите? Как? Нима не ви се ще да яхнете ония, които ви изгониха от Париж?

Люсиен потрепери, сякаш бронзов инструмент или китайски гонг издадоха зловещите звуци, които изопнаха нервите му.

— Аз съм само смирен свещеник — поде мъжът, чието загоряло от испанското слънце лице се сгърчи в жестока гримаса, — но ако хората биха ме унижили, оскърбили, измъчили, измамили и предали, както тези негодници са постъпили с вас, бих постъпил както арабинът в пустинята!… Да, бих обрекъл тялото и душата си на отмъщението. Не бих искал да зная дали ще свърша живота си на бесилката, набит на кол, удушен на позорния стълб, както правят у нас, или гилотиниран, както правят у вас, но не бих дал главата си, преди да смажа с крак враговете си.

Люсиен мълчеше, той не изпитваше вече желание да чуе по-нататъшните разсъждения на духовника.

— Някои хора са потомци на Авел, а други на Каин — заключи каноникът. — Моята кръв е смесена: аз съм Каин за враговете си и Авел за приятелите си. Тежко томува, който пробуди у мен Каин!… Но в крайна сметка вие сте французин, аз съм испанец и нещо повече дори, испански каноник!…

„Истински арабски нрав!“ — каза си Люсиен, разглеждайки изпратения му от небето покровител.

Абат Карлос Ерера по нищо не приличаше на йезуит, нито дори на духовник. Нисък и дебел, с големи ръце, широк гръден кош, херкулесова сила, страшен поглед, смекчен от предумишлено благодушие, бронзов цвят на лицето, през който не можеше да се прозре нищо съкровено. Всички тези външни белези не привличаха, а по-скоро отблъскваха. Хубави дълги коси, напудрени като косите на Талейран, придаваха на този необикновен дипломат вид на епископ, а и синята панделка с бяла ивица по края, на която висеше златен кръст, издаваше духовния му сан. Черните му копринени чорапи подчертаваха добре развитите му крака. Извънредно чистото му облекло свидетелствуваше за грижи за собствената личност, каквито рядко проявяват духовниците, особено в Испания. Трирога шапка лежеше на предната седалка на колата с испански герб. Въпреки толкова отблъскващите черти неговите обноски, едновременно резки и любезни, смекчаваха впечатлението, което оставяше физиономията му; а специално спрямо Люсиен духовникът беше приветлив, внимателен, едва ли не гальовен като котка. Люсиен разглеждаше и най-малките подробности със загрижено лице. Той чувствуваше, че трябва да избира в този миг между живота и смъртта, защото вече бяха стигнали до втората станция след Рюфек. Последните думи на испанския духовник бяха раздвижили много струни в сърцето му и защо да не кажем, за срам на Люсиен и на духовника, който изучаваше с прорицателския си поглед хубавото лице на поета, че тези струни бяха най-лошите, това бяха струните, които трептят под допира на извратените чувства. Люсиен виждаше отново Париж. Улавяше отново юздите на господството, които се бяха изплъзнали от неопитните му ръце, отмъщаваше си! Причината, която най-много го подтикваше към самоубийство — сравнението между живота в провинцията и живота в Париж, изчезна: той щеше отново да попадне в своята среда, но вече покровителствуван от прозорлив политик, безогледен като Кромуел.

„Бях сам, сега ще бъдем двама“ — убеждаваше се той. Колкото повече грешки бе разкрил в по-раншното си поведение, толкова по-голям интерес бе проявил към него църковният сановник. Милосърдието на този човек растеше пропорционално на изповяданите злочестини. И той не се учудваше от нищо. Люсиен обаче се питаше какви цели преследва този проводник на кралски интриги. Отначало се задоволи с най-наивното обяснение: испанците са великодушни. Испанецът е щедър, както италианецът е ревнивец и отровител, както французинът е лекомислен, както немецът е откровен, както евреинът е подъл, както англичанинът е благороден. Кажете антонимите на тези определения и ще се доберете до истината. Евреите са турили ръка на златото, но те композират „Робер Дявола“, играят „Федра“, пеят „Вилхелм Тел“, поръчват картини, издигат дворци, пишат Reisebilder^[59] и великолепни стихове, по-могъщи са от всякога, вярата им е вече призната и най-сетне папата е техен кредитор! В Германия за най-дребни работи питат чужденеца: „Имате ли договор?“, до такава степен са склонни да оспорват всичко. Във Франция от петдесет години насам публиката ръкопляска в Театъра на всевъзможните национални глупости, хората носят невъобразими шапки и правителството се променя само при условие да остане все същото!… Англия разгръща пред очите на света вероломство, което по чудовищните си размери може да се сравни само с ненаситността й. Испанецът, след като е притежавал златото на двете Индии, сега няма нищо. Италия е страната с най-много отравяния, но където хората са приветливи и общителни. Дълго време са приписвали на испанците много характерни черти на маврите.

Когато испанецът се качи отново в колата, той пошепна на ухото на кочияша:

— Три франка за почерпка, ако караш по-бързо!

После се обърна към Люсиен, който се колебаеше:

— Хайде, качвайте се.

И Люсиен се качи уж за да обори някои от доводите му ad hominem^[60].

— Отче — каза му той, — един човек, който най-хладнокръвно разви преди малко мисли, дълбоко безнравствени от гледището на всеки буржоа…

— Мисли, действително безнравствени — прекъсна го духовникът. — Ето защо Христос настояваше скандалът да избухне, сине мой, и ето защо светът толкова се ужасява от скандал.

— Човек, закален като вас, няма да се изненада от въпроса, който ще му задам.

— Питайте, сине мой!… — подкани го Карлос Ерера. — Вие не ме познавате. Мислите ли, че ще взема секретар, преди да се уверя, че той има още достатъчно здрави принципи, за да не ме измами? Аз съм доволен от вас. Вие притежавате още цялата непорочност на човек, готов да се убие на двадесет години. Какво искате да знаете?…

— Защо всъщност се интересувате от мен? Каква ще бъде цената на моето покорство, защо ще ми дадете всичко? Какъв ще бъде вашият дял?

Испанецът погледна Люсиен и по устните му заигра усмивка.

— Да почакаме следващия хребет, тогава ще тръгнем пеш и ще поговорим насаме. И стените на каляската ми имат уши.

Двамата спътници млъкнаха за известно време и бързият бяг на конете подсили, така да се каже, опиянението на Люсиен.

— Отче, идва нагорнище — сепна се той, сякаш пробуден от сън.

— Добре, да повървим малко — предложи духовникът и извика високо на кочияша да спре.

Двамата слязоха и поеха по нагорнището.

— Мое дете — каза испанецът, като хвана Люсиен под ръка. — Замислял ли си се върху „Спасената Венеция“ от Отуей? Вниквал ли си в естеството на дълбокото приятелство между двама мъже, което свързва Питър и Джефри, което обезценява напълно за тях жената и преобразява всички обществени отношения помежду им?… Това е достатъчно за един поет.

„Каноникът познава и театъра“ — каза си Люсиен.

— Чели ли сте Волтер?… — попита го той.

— Не само съм го чел — отвърна каноникът, — аз го прилагам на практика.

— Не вярвате в Бога?…

— Хайде, сега пък аз станах безбожник — усмихна се духовникът. — Нека бъдем наясно, искаш ли, момчето ми?… — добави той и го хвана през кръста. — Аз съм на четиридесет и шест години. Незаконороден син на голям аристократ и затова без семейство, но не и без сърце… Запомни това и го втълпи в твоя още толкова мек мозък; човек се ужасява от самотата. А най-много го плаши душевната самота. Първите отшелници са живеели с Бога, те са обитавали най-гъсто населения свят — духовния. Скъперниците обитават света на въображението и насладите. Скъперникът носи всичко, дори и полът си в своето съзнание. Първата мисъл на човека, бил той прокажен или каторжник, опозорен или болен, е някой да сподели съдбата му. За да удовлетвори тази потребност, която е самият живот, той употребява всичките си сили, всичката си мощ, всичките си жизнени сокове. Без това върховно желание сатаната би ли могъл да намери другар?… На тази тема би могло да се напише поема, която да послужи за предговор на „Изгубеният рай“, поема, която всъщност е възхвала на бунта.

— Подобна поема би била нещо като „Илиада на покварата“ — промълви Люсиен.

— И така, аз съм сам, аз живея сам. Имам одежди, но не и сърце на духовник. Привързвам се към ближните си, това е моят порок. Живея чрез предаността към тях и затова съм станал свещеник. Не се боя от неблагодарността и съм признателен. Църквата не представлява нищо за мен, тя е само една доктрина. Работя предано за испанския крал, но човек не може да обича испанския крал. Той е мой покровител и стои недостъпен над мен. Искам да обичам мое създание, което да оформя и да извая за мои цели, за да го обикна, както баща обича детето си. Аз ще се разхождам в твоята кола, моето момче, ще се радвам на твоите успехи с жените, ще казвам: „Този красив младеж съм аз! Този маркиз Дьо Рюбампре е създаден от мен, аз го въведох в аристократичния свят, неговото величие е мое дело, той мълчи или говори по мой знак, той се съветва за всичко с мен.“ Абат Дьо Вермон беше всичко това за Мария-Антоанета.

— И я заведе на гилотината!

— Той не обичаше кралицата!… — отвърна духовникът. — Той обичаше само абат Вермон.

— А имам ли право да оставя покруса зад себе си? — попита Люсиен.

— Притежавам богатства, ще черпиш от тях.

— Какво не бих дал в този час, за да освободя Сешар! — отвърна Люсиен с глас, който вече не беше глас на самоубиец.

— Кажи една дума, сине, и още утре сутринта той ще получи сумата, необходима за освобождаването му.

— Възможно ли е? Вие сте готов да ми дадете дванадесет хиляди франка?

— Ех, дете! Не виждаш ли, че караме с четири левги в час? След малко ще вечеряме в Поатие. Там, ако се съгласиш да подпишем нашата спогодба, ако ми дадеш едно-едничко доказателство за покорство — то не е малко и аз го желая! — дилижансът за Бордо ще занесе петнадесет хиляди франка на сестра ти…

— Къде са парите?

Испанският свещеник не отговори и Люсиен си каза: „Хванах го, той се подиграваше с мен.“

Малко след това испанецът и поетът се качиха безмълвно в колата. Пак безмълвно абатът бръкна в джоба на колата, измъкна ловджийска кожена чанта с три вътрешни подразделения, добре позната на всички пътници. Бръкна три пъти с широката си шепа и на три пъти извади златни монети, общо сто португалски жълтици.

— Отче, разполагайте с мен! — промълви Люсиен, заслепен от златния поток.

— Дете! — каза духовникът и целуна нежно Люсиен по челото. — Това е само една третинка от златото в тази чанта, тридесет хиляди франка, без да смятам парите, дадени ми за пътни разноски.

— И вие се решавате да пътувате сам?… — извика Люсиен.

— А да не би това да е кой знае какво? — възрази испанецът. — Аз имам записи за над сто хиляди екю, платими в Париж. Дипломат без пари е същото, каквото беше ти преди малко: поет без воля.

В часа, когато Люсиен се качваше в колата с мнимия испански дипломат, Ев стана, за да даде вода на сина си, тя намери съдбоносното писмо и го прочете. Ледена пот смрази топлата влага от утринния сън, зави й се свят и тя повика Колб и Марион. На въпроса й: „Излезе ли брат ми?“ Колб отговори:

— Да, госпожо, на разсъмване.

— Запазете в дълбока тайна това, което ще ви поверя — каза Ев на двамата прислужници. — Брат ми е излязъл по всяка вероятност за да сложи край на дните си. Тичайте след него, осведомете се предпазливо дали някой не го е видял и огледайте течението на реката.

И Ев остана сама, вцепенена, страшно беше просто да я гледа човек. В седем часа сутринта, както беше най-разстроена, пристигна Пти-Кло и пожела да говори по работа с нея. При подобни обстоятелства човек изслушва всекиго.

— Госпожо — каза й авуето, — нашият мил Давид е в затвора, положение, което предвидих още в началото на този процес. Тогава аз го съветвах да се сдружи за експлоатиране на откритието му с конкурентите си братя Коенте, които разполагат с необходимите средства, за да приведат в изпълнение това, което е все още в състояние на зародиш в ръцете на Давид. Затова снощи, щом вестта за задържането на мъжа ви стигна до ушите ми, знаете ли какво направих? Отидох при братя Коенте с намерение да изтръгна от тях отстъпки, които биха могли да ви задоволят. Ако продължавате да браните това откритие, животът ви ще бъде все такъв; живот, изпълнен с интриги, вие няма да можете да устоите и в края на краищата, изтощени и изнемогващи, пак ще прибегнете до някой капиталист при неизгодни може би за вас условия, за да направите, тъй или иначе, същото, за което ви съветвам сега. А аз ви предлагам да се споразумеем още днес с братя Коенте, и то във ваша изгода. По този начин ще си спестите тревогите и лишенията, свързани с тази неизбежна борба на изобретателя с алчните капиталисти и бездушното общество. Кажете ми искрено, няма ли да бъдете щастлива, ако братя Коенте изплатят дълговете ви… ако след погасяването им те ви дадат още известна сума, която да остане ваша независимо от достойнствата, бъдещото развитие и значение на откритието, като ви гарантират естествено известен дял в печалбите от експлоатацията?… Тогава, госпожо, вие ще станете пълна собственица на целия печатарски инвентар, ще го продадете за двадесетина хиляди франка, обещавам ви, че ще ви намеря сигурен купувач за тази цена. Ако получите петнадесет хиляди франка с един договор за съдружие с братя Коенте, ще разполагате с тридесет и пет хиляди франка, които, при сегашния процент на лихвата, ще ви обезпечат две хиляди франка годишна рента… С две хиляди франка годишно може да се живее в провинцията. И не забравяйте, госпожо, че ще имате освен това и евентуалните печалби от съдружието ви с братя Коенте. Казвам евентуални, защото не бива да изключваме и неуспеха. И така, нека ви кажа какво мога да ви издействувам: първо, пълно освобождаване на Давид от всякакво съдебно преследване, второ, петнадесет хиляди франка в брой под форма на обезщетение на труда му, без право да се предяви иск за връщането им дори в случай, че откритието се окаже неизползваемо. Най-сетне — сключване на договор за съдружие между Давид и Коенте за използуване на патента, след проведени съвместни тайни опити за установяване способите на производство при следните условия: братя Коенте ще отпуснат средствата, Давид ще участвува с патента и ще получава една четвърт от печалбите. Вие сте разумна и разсъдлива жена, а това рядко се среща при хубавите жени. Размислете върху моите предложения и те ще ви се видят напълно приемливи…

— Ах, господине! — извика клетата Ев отчаяна и избухна в сълзи. — Защо не дойдохте снощи да ми предложите тази сделка? Щяхме да избегнем безчестието и… нещо още по-страшно дори…

— Моите преговори с братя Коенте, които, както навярно се досещате, се крият зад гърба на Метивие, завършиха едва в полунощ. Но какво може да се е случило от снощи, което да е по-страшно от задържането на бедния ни Давид?

— Ето каква ужасна вест ме чакаше при събуждането ми — отвърна Ев и подаде на Пти-Кло писмото на Люсиен. — Вие ми доказвате в този момент вашата отзивчивост, приятел сте на Давид и на Люсиен, излишно е да ви моля да пазите тайна…

— Не се безпокойте ни най-малко — каза Пти-Кло, връщайки й писмото, след като го прочете. — Люсиен няма да се убие. Понеже стана причина за задържането на зет си, необходим му е бил повод да си отиде оттук и това писмо е за мене прощална тирада, преди да изчезне зад кулисите.

Коенте постигнаха целта си. След като изтерзаха изобретателя и жена му, те използуваха сполучливо момента, когато уморените жертви копнеят за малко отдих. Всички изобретатели не са като булдога, който умира, по не пуска плячката от челюстите си, а двамата Коенте добре бяха проучили характера на своите жертви. За Големия Коенте задържането на Давид беше последната сцена от първото действие на драмата. Второто действие започваше с току-що направеното от Пти-Кло предложение. Като комбинатор от класа, авуето схвана, че отчаяното хрумване на Люсиен беше неочакван щастлив случай, който щеше да ускори развръзката. Ев беше така разстроена от изчезването на брат си, че Пти-Кло реши да използува този инцидент, за да спечели доверието й, защото се беше убедил в нейното голямо влияние над мъжа й. Ето защо, вместо да раздуха отчаянието на госпожа Сешар, той се опита да я успокои и много ловко я отправи в затвора, надявайки се, че в душевното състояние, в което тя се намираше, щеше да убеди Давид да се сдружи с двамата Коенте.

— Давид ми повери, госпожо — продължи той, — че иска да забогатее само заради вас и брат ви. Вярвам обаче, че сама сте разбрали какво безумие би било да давате пари на Люсиен. Този хлапак е в състояние да пропилее три богатства!

Мълчанието на Ев доказваше красноречиво, че и последните й илюзии относно брат й са отлетели, затова авуето също замълча за миг, желаейки да й даде да разбере, че тълкува държанието й като съгласие.

— Следователно — поде той — в този случай става дума само за вас и за детето ви. Вие сама най-добре ще прецените дали две хиляди франка годишен доход могат да ви осигурят спокойно съществуване, без да смятаме наследството на стария Сешар. Доходът на свекър ви отдавна е стигнал седем-осем хиляди франка годишна рента извън лихвите от капиталите му. Така че вашите изгледи за бъдещето съвсем не са лоши. Защо ще се измъчвате?

И авуето си отиде, като остави госпожа Сешар да поразмисли върху тази възможност, ловко подхвърлена предния ден от Големия Коенте.

— Намекнете им за възможността да получат някаква малка сума — беше казала ангулемската хиена, когато авуето му съобщи, че Давид е задържан, — а привикнат ли веднъж с мисълта, че биха могли да разполагат с такава сума, те сами ще паднат в ръцете ни. Ще се попазарим малко и ще ги накараме да приемат цената, която ние искаме да платим за тайната на Давид.

Тази фраза резюмираше накратко второто действие на тази финансова драма.

Когато Ев Сешар се облече и излезе, за да отиде в затвора, със сломено от тревога за участта на брат си сърце, тя беше много разстроена и при мисълта, че й се налагаше да прекоси сама улиците на Ангулем. Макар че пет пари не даваше за душевното състояние на клиентката си, Пти-Кло се върна, за да я придружи единствено от макиавелистични подбуди, но това негово внимание особено трогна Ев. Тя му благодари, а той не разсея заблуждението й. Тази дребна проява на деликатност в подобен момент от страна на толкова коравосърдечен и студен обикновен човек промени досегашното мнение на госпожа Сешар за Пти-Кло.

— Превеждам ви нарочно по най-дългия път, за да не срещнем никого — подметна той.

— Ах, господине! За пръв път нямам право да вървя с високо вдигната глава! Доста жестоко ми бе доказано това вчера…

— За пръв и последен, повярвайте ми.

— Сигурно няма да остана в този град!…

— Ако мъжът ви се съгласи с предложенията, които почти съм уговорил с братя Коенте — заяви Пти-Кло на Ев, когато стигнаха до входа на затвора, — уведомете ме и аз веднага ще взема разрешение от Кашан той да бъде пуснат и вероятно изобщо няма вече да се върне тук…

Тези думи, произнесени пред самия затвор, представляваха наистина това, което италианците наричат „удачно попадение“.

Поради изложените по-горе причини задържането за дългове е толкова рядка съдебна процедура в провинцията, че в повечето градове няма специален затвор за такива случаи. Затова длъжникът бива задържан в обикновената тъмница, където затварят обвинените в углавни престъпления, обвиняемите и осъдените. Под такива различни имена преминават последователно пред закона лицата, които народът обозначава с общото име престъпници. И така, Давид беше настанен временно в една приземна килия на ангулемския затвор, освободена навярно наскоро от някой излежал присъдата си затворник. След като бе записан в затворническите регистри и му бе определена предвидената от закона сума за едномесечна издръжка, Давид се озова пред едър мъжага, който за задържаните е облечен в голяма власт от самия крал — тъмничаря! В провинцията не можете да срещнете мършав тъмничар. Първо, тази служба е, кажи-речи, синекурна, второ, тъмничарят е един вид ханджия, който обаче не харчи нищо за заведението си и се храни много добре, хранейки доста лошо клиентите си, точно както впрочем постъпва и ханджията: съобразявайки се с възможностите на подслонените от него лица. Тъмничарят познаваше Давид по име, покрай баща му, и му оказа доверието да го настани прилично първата нощ, макар че Давид нямаше нито петак. Ангулемският затвор е построен през Средните векове и оттогава насам не е бил докосван, както и катедралата, която датира от същата епоха. Наричаха го все още Дом на правосъдието и той е залепен до бившия углавен съд. Класически вход на затвор: окована с гвоздеи врата, явно солидна, изтъркана, ниска, напомняща циклоп с едно-единствено око на челото — шпионката, през която тъмничарят проверява самоличността на хората, преди да им отвори. Дълъг коридор се простира откъм фасадата на приземния етаж и от него се влиза в стаи, чиито високи прозорчета, снабдени с отдушници, гледат към дворчето. Тъмничарят живее в помещение, отделено от килиите със свод, който разделя приземния етаж на две части. Щом влезеш, през свода се вижда желязна ограда с врата към двора. Тъмничарят въведе Давид в килията до свода, чиято, врата беше срещу неговата. Той предпочиташе да бъде в съседство с човек, с когото можеше да общува, имайки предвид по-специалното му положение в затвора.

— Тази е най-хубавата стая — забеляза той, като видя, че Давид се смая от жалкия вид на килията.

Стените бяха каменни и доста влажни. Поставените високо прозорци имаха железни решетки. От каменните плочи на пода лъхаше леден хлад. Чуваха се равномерните стъпки на часовоя, който се разхождаше в коридора. Този шум, еднообразен като плясъка на морски прилив, час по час навява една и съща мисъл: „Пазят те! Не си вече свободен!“ Всички тези подробности, събрани наедно, въздействуват необикновено силно върху духа на един честен човек. Давид съгледа отвратително легло, но затворниците са толкова разстроени през първата нощ, че едва през втората си дават сметка колко твърда е постелята им. Тъмничарят се държа много любезно с него и му предложи да се разхожда из двора до настъпването на нощта. Изтезанието на Давид започна всъщност едва когато си легна. Беше забранено да се дава светлина на затворниците, необходимо беше специално разрешение от кралския прокурор, за да се освободи задържаният за дълг от правилника, който явно се отнасяше до подсъдимия по углавни дела. Тъмничарят наистина покани Давид в своята стая, по все пак, когато дойде часът за спане, наложи се да го затвори в неговата килия. Нещастният съпруг на Ев едва тогава почувствува ужаса на затвора и грубостта на наредбите, която го възмути. Но както е присъщо на мислителите, той успя да се уедини в самотата, избяга от нея чрез сънища, които поетите сънуват в будно състояние. Най-сетне клетникът се замисли за своето положение. Затворът извънредно много предразполага към равносметки. Давид се запита дали е изпълнил задълженията си като глава на семейство. Колко ли е отчаяна жена му! Защо, както го бе посъветвала Марион, не се бе постарал да спечели достатъчно пари, за да се занимае по-късно на воля с откритието си?

„Как — помисли си той — ще остана в Ангулем след подобен скандал? Какво ще стане с нас, когато изляза от затвора? Къде ще отидем?“ Обзе го съмнение дали правилно провежда опитите си. Тревожни мисли, които само изобретателите могат да разберат. След цял низ съмнения Давид видя по-ясно своето положение и си каза това, което братя Куенте бяха вече казали на дядо Сешар и което Пти-Кло току-що бе заявил на Ев: „Дори да предположим, че всичко се развива успешно, какво ще стане, когато дойде ред на приложението? Ще ми трябва патент, а за патента ще бъдат нужни пари!… Ще ми трябва фабрика, в която да проведа опитите си в голям мащаб, а това ще рече да издам тайната на откритието си! О, Пти-Кло наистина беше прав!“ В най-тъмните затвори проблясват най-ярките истини.

„Хайде, стига! — каза си Давид и се унесе в дрямка върху походното легло с твърд дюшек от груб кафяв плат. — Навярно утре сутрин ще се срещна с Пти-Кло.“

Както виждате, Давид сам се беше подготвил да изслуша предложенията, които жена му носеше от страна на враговете му. След като прегърна мъжа си и приседна на края на леглото, защото в килията имаше само един груб дървен стол, погледът на нещастницата падна върху отвратителното каче в ъгъла и стените, нашарени с имена и мисли, писани от предшествениците на Давид. Тогава от зачервените й очи наново закапаха сълзи. След всички сълзи, които бе проляла досега, тя намери още, когато видя мъжа си в положение на престъпник.

— Ето докъде може да доведе стремежът към слава!… — възкликна тя. — О, ангеле мой, откажи се от това поприще!… Нека тръгнем заедно по утъпкания път и да не търсим бързо забогатяване… На мен ми трябва съвсем малко, за да бъда щастлива, особено след всичко, което изстрадах!… И само ако знаеш!… Твоето позорно задържане не е най-голямото ни нещастие сега! Ето, чети!

Ев му подаде писмото на Люсиен и Давид бързо го прочете.

За да го успокои, тя повтори пред него страшната преценка на Пти-Кло за Люсиен.

— Ако Люсиен се е самоубил, той го е направил вече — каза Давид, — а ако не го е направил досега, изобщо няма да се самоубие. Той сам казва, че смелостта му трае от ден до пладне…

— Но как да живея с тази тревога?… — възкликна сестрата, готова да прости почти всичко при мисълта за смъртта.

Тя повтори на мъжа си предложенията, уговорени уж от Пти-Кло и Коенте, и Давид незабавно ги прие с видимо удоволствие.

— Ще имаме достатъчно средства, за да живеем в селото, близо до Умо, където се намира фабриката на Коенте. А аз не искам нищо друго освен спокойствие — извика изобретателят. — Ако Люсиен сам се е наказал със самоубийство, ние ще имаме достатъчно пари, за да дочакаме наследството от баща ми. А ако е оцелял, клетият момък ще трябва да се съобрази с нашите скромни възможности… Братя Коенте сигурно ще използуват моето откритие, но какво представлявам всъщност аз в сравнение с цялата страна?… Един обикновен човек. Ако моето откритие донесе полза на всички, аз ще бъда доволен! Разбери, мила моя Ев. Нито аз, нито ти сме създадени за търговци. Ние не сме нито жадни за печалба, нито сме стиснати дотам, че да не ни се ще да дадем дори напълно дължимото. А това са двете качества, които са може би най-ценните добродетели на търговеца и които носят името благоразумие и търговски дух.

Възхитена от щастливото съвпадение на възгледите, най-сладкия цвят на любовта, защото умът и интересите на двама души, които се обичат, невинаги съвпадат, Ев помоли тъмничаря да занесе едно писмо на Пти-Кло, с което го умоляваше да освободи Давид, тъй като те и двамата са съгласни с предложеното споразумение. След десет минути Пти-Кло влезе в отвратителната килия и каза на Ев:

— Приберете се вкъщи, госпожо. И ние ще дойдем след малко! Е, драги приятелю! — обърна се той към Давид. — Как остави да те хванат? Защо се излъга да излезеш?

— Можех ли да не изляза? Виж какво ми писа Люсиен.

Давид подаде на Пти-Кло писмото на Серизе. Пти-Кло го взе, прочете го, разгледа го, опипа хартията и заговори по тяхната работа, като сгъна уж разсеяно писмото и го пъхна в джоба си. След това авуето хвана Давид под ръка и излезе заедно с него, тъй като междувременно приставът беше донесъл на тъмничаря нареждането за освобождението му.

Когато се прибра у дома си, Давид се почувствува на седмото небе от радост. Той се разплака като дете, целувайки малкия си Люсиен и виждайки се отново в спалнята си след двадесетдневен затвор, последните часове на който бяха опозоряващи съгласно провинциалните нрави. Колб и Марион се бяха върнали. Марион беше узнала в Умо, че видели Люсиен, който вървял пеш по шосето оттатък Марсак. Елегантното му облекло направило впечатление на селяните, тръгнали с хранителни продукти за града. След като бе препускал дълго по големия път, Колб беше научил в Манл, че Люсиен пътувал с пощенска карета: господин Марон го бе познал.

— Нали ви казах! — извика Пти-Кло. — Това момче не е поет, а нескончаем роман!

— В пощенска карета — промълви Ев. — Къде ли отива този път?

— А сега — каза Пти-Кло на Давид — да отидем у братя Коенте. Те ни чакат.

— Моля ви, господине! — извика красивата госпожа Сешар. — Защитете добре интересите ни. Цялото ни бъдеще е във ваши ръце.

— Искате ли, госпожо, да водим преговорите у вас! Нека Давид си остане тук. Другите господа ще дойдат у вас тази вечер и ще видите дали умея да защищавам вашите интереси.

— Ах, господине! Ще ми направите голямо удоволствие! — възкликна Ев.

— Значи — каза Пти-Кло, — довечера ще се съберем тук към седем часа.

— Благодаря ви — отговори Ев и погледът и тонът на гласа й доказаха на Пти-Кло, че е спечелил вече доверието на своята клиентка.

— Не се безпокойте. Нали виждате, че бях прав — добави той. — Брат ви е на тридесет левги от самоубийството, а тази вечер може би ще разполагате вече с неголямо богатство, защото намерих сериозен купувач за вашата печатница.

— Ако има такава вероятност — забеляза Ев, — защо да не почакаме малко, преди да се обвържем с братя Коенте.

— Не забравяйте, госпожо — отговори Пти-Кло, който тутакси схвана опасността от откровеността си, — че вие не можете да продавате печатницата, преди да изплатите дълга си към Метивие, защото целият ви инвентар е все още под възбрана.

Когато се прибра у дома си, Пти-Кло прати да повикат Серизе. Факторът влезе в кабинета му, а той го заведе до нишата на прозореца.

— Утре вечер ще бъдеш собственик на печатницата „Сешар“ и ще имаш нашата силна подкрепа, за да ти прехвърлят позволителното — прошепна му той на ухото. — Но вярвам, че не искаш да свършиш дните си в каторгата.

— Какво, какво? Каторгата ли? — стъписа се Серизе.

— Писмото ти до Давид е подправено, то е у мен… Какво би казала Анриет, ако дойде ред да я разпитат?… Но аз не искам да те погубя — добави бързо той, щом видя, че Серизе побледня.

— Още нещо ли искате от мен?

— Сега ще ти кажа какво очаквам от тебе — поде Пти-Кло. — Но слушай внимателно! След два месеца ти ще станеш печатар в Ангулем, но ще купиш печатницата назаем и едва ли ще я изплатиш и след десет години!… Дълго ще работиш за твоите капиталисти! А освен това либералната партия ще използува името ти. Аз лично ще съставя командитния договор между теб и Ганрак. Ще се постарая да го редактирам така, че един ден печатницата да бъде твоя… Но ако те решат да издават вестник и ако те направят негов собственик, докато аз съм тук помощник-прокурор, ще се споразумееш с Големия Коенте и ще поместиш във вестника статии от такова естество, че да го изземат и спрат… Братя Коенте щедро ще ти заплатят за тази услуга… Естествено ще те осъдят, може би ще опиташ малко затвора, но ще си създадеш име на изтъкнат и преследван човек. Ще станеш важна личност в либералната партия, втори сержант Мерсие, Пол-Луи Курие, Манюел. Аз няма да оставя да ти отнемат патента. А в деня, когато вестникът ти бъде спрян, ще изгоря пред тебе това писмо… Благополучието, както виждаш, няма да ти струва кой знае колко скъпо.

Простолюдието има много погрешна представа за постановленията на закона по подправените документи и Серизе, който се виждаше вече на подсъдимата скамейка в углавния съд, си пое дъх облекчено.

— След три години аз ще бъда кралски прокурор в Ангулем — продължи Пти-Кло, — не забравяй, че може да ти потрябвам!

— Разбрано — отвърна Серизе. — Но вие не ме познавате: изгорете писмото пред мен и разчитайте на моята признателност!

Пти-Кло погледна Серизе. Това бе един вид двубой с погледи, в който погледът на наблюдателя е като хирургически нож, изследващ душата, а погледът на наблюдавания се мъчи да изрази само положителните му качества.

Пти-Кло не отговори нищо, запали свещ, изгори писмото и си каза: „Тепърва ще има да се бори за богатството си!“

— От днес вие разполагате с една прокълната душа — каза му факторът.

Давид очакваше със смътно безпокойство преговорите с братя Коенте. Не го тревожеха нито разискванията по паричните въпроси, нито съдържанието на бъдещия договор. Единствената му грижа беше каква преценка щяха да дадат фабрикантите на досегашните му занимания. Той се чувствуваше като автор на драми, изправен пред рецензентите си. Честолюбието на изобретателя и неговото напрежение, когато беше съвсем близо до целта си, затъмняваха всяко друго чувство. Най-сетне към седем часа вечерта, когато графиня Шатле отиде да си легне под предлог, че я боли глава, оставяйки на мъжа си грижата да посрещне поканените за вечеря — тя беше толкова опечалена от противоречивите слухове за Люсиен! — двамата Коенте, Големия и Дебелия, влязоха заедно с Пти-Кло в дома на своя конкурент, който им се предаваше с вързани крака и ръце. Една първа пречка възникна в самото начало. Как да съставят дружествен договор, без да познават опитите, вършени от Давид? А, от друга страна, разкриеше ли начина си на работа, Давид би изпаднал в пълна зависимост от двамата фабриканти. Пти-Кло издействува договорът да се сключи предварително. Големия Коенте изиска тогава от Давид да му покаже няколко мостри и изобретателят му представи последните произведени от него листове, като му гарантира за производителната им стойност.

— Отлично — каза Пти-Кло. — Ето че намерихме основата на договора. Можете да се сдружите върху тези данни, като включим клауза за разваляне на съдружието, в случай че условията на патента не бъдат изпълнени при фабричното производство.

— Съвсем друго е, господине — каза Големия Коенте на Давид, — съвсем друго е да фабрикуваш на дребно в стаята си с малък калъп мостри хартия, а друго е да се заемеш да я фабрикуваш в големи количества. Съдете само по един факт. Ние произвеждаме цветна хартия, купуваме за оцветяването й цели партиди съвсем еднакви бои. Например индигото, с което правим синята хартия, се взема от сандък, в който всички калъпчета боя са изработени едновременно. Е, добре, никога досега не сме успели да добием две партиди със съвсем същия цвят. При обработването на суровите материали наблюдаваме явления, които не можем да си обясним. Количеството и качеството на кашата изменят внезапно целия процес. Когато поставите в казана известно количество смеси, които не искам да ми разкривате, вие сте господар на положението и можете да въздействувате по един и същ начин върху всичките съставни части, да ги споявате, да ги разбърквате, да ги омесвате, както намерите за добре, да им придавате еднородна форма… Кой обаче ви гарантира, че във варилня за петстотин топа хартия ще стане същото и че вашите опити ще излязат сполучливи?

Давид, Ев и Пти-Кло се спогледаха многозначително.

— Ще ви дам един аналогичен пример — каза Големия Коенте след кратко мълчание. — Окосявате два снопа сено от ливадата и ги струпвате в стаята си, преди тревата да се спари, както казват селяните у нас. Ферментацията става, но не предизвиква злополука. Можете ли, опирайки се на този опит, да струпате две хиляди снопа в дървен плевник?… Знаете отлично, че сеното ще се спари и плевникът ви ще изгори като клечка кибрит. Вие сте учен човек — обърна се Коенте към Давид. — Сам си правете заключението. Досега сте работили все едно с два снопа и ето че ние се страхуваме да не би фабриката ни да изгори, ако струпаме в нея две хиляди! С други думи, може да се случи да загубим много партиди, да понесем чувствителни загуби и да останем с празни ръце, след като сме хвърлили много пари.

Давид беше сразен. Практиката отговаряше с положителния си език на теорията, която говори винаги в бъдеще време.

— За нищо на света не подписвам подобен съдружнически договор! — извика Дебелия Коенте. — Ти си губи парите, ако искаш, Бонифас, аз ще си запазя моите. Предлагам да платим дълговете на господин Сешар и да му дадем още шест хиляди франка… При това три хиляди в полици с една година и една година и три месеца срок — добави той, сякаш съжали за първоначалното си предложение. — Излагаме се на големи рискове… Ще задържим дванадесет хиляди франка срещу сметката на Метивие. Така че всичко петнадесет хиляди франка. Само толкова давам, и то ако използувам тайната на това откритие сам. Това ли е прехвалената ти находка, Бонифас?… Отлично, благодаря, мислех те по-умен. А, не, това не е никаква сделка…

— За вас — обади се Пти-Кло, без да се плаши от избухването му — въпросът се свежда до следното: искате ли да рискувате двадесет хиляди франка, за да откупите една производствена тайна, която може да ви донесе много пари? Имайте предвид, господа, че рискът е винаги съразмерен с печалбата… Залагате двадесет хиляди срещу цяло богатство. Комарджията слага на рулетката един луидор, за да получи тридесет и шест, знаейки, че губи първата монета. Направете и вие същото!

— Искам да обмисля въпроса — заяви Дебелия Коенте. — Не съм толкова обигран като брат ми. Аз съм прост човек и си знам само едно: да печатам енорийския годишник за двадесет су, а да го продавам по четиридесет. Това неизпитано още изобретение може според мен да ни разори. Дори ако успеем първия път, може да не сполучим втория, ще се увлечем, а пъхнеш ли веднъж ръка в тези зъбчати колела, току-виж, отишло ти цялото тяло.

И той разказа историята на един търговец от Бордо, който се разорил, защото започнал да обработва земите си съобразно препоръките на един учен. Изброи още шест подобни примера в областта на индустрията и земеделието само в департамента Шарант и Дордон. Възбуди се, не искаше вече да слуша никого и възраженията на Пти-Кло го дразнеха още повече, вместо да го успокоят.

— Предпочитам да купя по-скъпо нещо сигурно, а не това откритие, пък макар и с по-малка печалба — заяви той и погледна брат си. — Според мен опитите не са достатъчно напреднали, за да сключим сделка — завърши той.

— Но нали дойдохте тук с някаква цел? — извика Пти-Кло. — Какво предлагате?

— Да освободим господин Сешар и да му обезпечим в случай на успех тридесет на сто от печалбата — отвърна тутакси Дебелия Коенте.

— Хубава работа, господине — обади се Ев. — А с какво ще живеем ние през цялото време, докато траят опитите? Моят мъж вече понесе позора на задържането, следователно може да се върне в затвора, това няма да го унижи повече и ние ще си платим дълговете…

Пти-Кло погледна Ев и сложи пръст на устните си.

— Не сте разумни — каза той на двамата братя. — Нали видяхте хартията? Не ви ли каза дядо Сешар, че синът му, заключен от него самия, произвел за една нощ превъзходна хартия от съвсем евтин материал… Нали дойдохте тук, за да купите откритието? Искате ли да се сдобиете с него, или не искате?

— Вижте какво ще ви кажа — заяви Големия Коенте. — Все едно дали брат ми е съгласен, или не, аз лично рискувам сумата за заплащане на дълговете на господин Сешар. Давам му освен това шест хиляди франка в брой и той ще участвува с тридесет на сто в печалбата. Но изслушайте ме добре: ако до една година не изпълни условията, които сам ще посочи в съдружническия договор, той ще ни върне шестте хиляди франка, ще загуби патента, а ние ще се справим сами, доколкото можем, с изобретението.

Пти-Кло дръпна Давид настрана и го запита.

— Уверен ли си в успеха?

— Напълно — отвърна Давид, който се поддаде на тактиката на двамата братя и трепереше да не би Дебелия Коенте да прекъсне преговорите, от които зависеше неговото бъдеще.

— В такъв случай отивам да съставя договора — каза Пти-Кло на братята и на Ев. — Всеки от вас ще получи тази вечер по едно копие и ще имате време да го обсъждате цялата сутрин. А утре следобед в четири часа, като изляза от съдебното заседание, ще го подпишете. А вие, господа, изтеглете тъжбата на Метивие. Аз ще поискам писмено да се спре процесът пред апелативния съд и ще се откажем писмено от по-нататъшното водене на това дело.

Ето как бяха формулирани задълженията на Сешар:

„Долуподписалите настоящия договор и т.н.

 

Тъй като господин Давид Сешар-син, печатар в Ангулем, твърди, че е изнамерил способ да слепва хартията в процеса на производството и да намали с петдесет на сто себестойността на всякакъв вид хартия, използувайки растителни вещества било смесени с парцалите, употребявани досега, било без прибавка на парцали, господа братя Коенте образуват с него дружество за експлоатиране на патента, който ще се вземе на базата на тези способи при следните клаузи и условия…“

Една от точките на договора отнемаше напълно всичките права на Давид, в случай че не изпълни обещанията, грижливо изброени в съдружническия договор от Големия Коенте, за които Давид бе дал съгласието си.

Когато на другата сутрин в седем и половина сутринта Пти-Кло донесе готовия договор, той каза на Давид и жена му, че Серизе предлага двадесет и две хиляди франка в брой за печатницата им. Договорът за продажбата можел да бъде подписан още същия ден.

— Само че — забеляза той, — ако братя Коенте узнаят за тази продажба, те са способни да не подпишат договора, за да ви тормозят, да искат публична продан.

— Сигурен ли сте, че ще ни бъде изплатена подобна сума? — запита Ев, изненадана, че се сключва сделката, която й изглеждаше безнадеждна и би спасила всичко, ако бе направена три месеца по-рано.

— Парите са у мен — отговори той открито.

— Но това е някаква магия! — възкликна Давид и поиска от Пти-Кло да му обясни тази неочаквана щастлива развръзка.

— Обяснението е много просто: търговците от Умо са решили да основат вестник — отговори Пти-Кло.

— Но нали аз отстъпих правото да издавам вестник — възрази Давид.

— Вие, да, но не и вашият приемник… Впрочем — добави той — не се безпокойте за нищо, продайте печатницата, приберете парите и оставете Серизе да се оправя с условията на продажбата: той ще съумее да се измъкне здрав и читав.

— О, не се съмнявам — забеляза Ев.

— Ако вестникът, заради вашия отказ, не може да се издава в Ангулем, търговците, които стоят зад Серизе, ще го издават в Умо.

Едва ли не зашеметена от мисълта, че ще разполага с тридесет хиляди франка, че ще изплува най-сетне от оскъдицата, Ев отдаде второстепенно значение на дружествения договор. Затова Давид и жена му отстъпиха по една точка от съдружническия договор, по която възникна последният спор. Големият Коенте поиска патентът да бъде издаден на негово име. Той успя да докаже, че щом правата на Давид са съвършено ясно определени в договора, нямало никакво значение на чие име ще се издаде патентът. А брат му каза в заключение:

— Той дава парите за патента, той поема пътните разноски, а това е най-малко още две хиляди франка. Нека поне го вземе на свое име, иначе няма да се спогодим.

Така че хиената победи по всички точки. Съдружническият договор бе подписан към четири часа и половина. Големия Коенте подари любезно на госпожа Сешар шест дузини прибори и хубав кашмирен шал, за да забравела, както каза той, шумните разисквания. Не успели още да разменят копията от договора, преди още Кашан да предаде на Пти-Кло документите за освобождаването от запор и трите страшни записа, подправени от Люсиен, бърза пощенска кола спря с оглушителен трясък пред вратата на къщата.

— Госпожо, госпожо, петнадесет хиляди франка!… — провикна се Колб и гласът му проехтя в стълбището. — Господин Люсиен ги е изпратил от Поатие, чисто сребро.

— Петнадесет хиляди франка! — извика Ев и вдигна ръце.

— Да, госпожо — потвърди пощальонът, — петнадесет хиляди франка, донесени от дилижанса на Бордо, на който са били натоварени. Елате. Двама носачи долу качват торбите. Парите ви изпраща господин Люсиен Шардон дьо Рюбампре… Нося ви една кожена торбичка, в която има петстотин франка в злато и вероятно писмо до вас.

Ев прочете като насън следната бележка:

„Мила сестро, изпращам ти петнадесет хиляди франка. Вместо да се самоубия, продадох живота си. Не принадлежа вече на себе си, а съм не само секретар на един испански дипломат, но и негово създание.

Наново започвам ужасно съществуване. Може би щеше да бъде по-добре, ако се бях удавил.

Сбогом. Давид ще бъде свободен, а с четирите хиляди франка може би ще може да си обзаведе работилница за хартия и да спечели благосъстояние.

Искам да не мислите вече за

 

Вашия злочест брат

ЛЮСИЕН“

— Изглежда, че е писано — извика госпожа Шардон, която дойде да наблюдава разтоварването на торбите — моят беден син винаги да играе съдбоносна роля, както сам бе отбелязал, дори когато върши нещо добро.

— За малко всичко щеше да се провали! — извика Големия Коенте, когато излезе на площад Мюрие. — Ако бяхме закъснели само с един час, отблясъкът на всичкото това сребро би хвърлил светлина върху договора и нашият човек щеше да се уплаши. А сега след три месеца, както сам той ни обеща, ще знаем на какво можем да разчитаме.

Същата вечер в седем часа Серизе купи печатницата и я плати, като пое и наема за последното тримесечие. На другия ден Ев внесе четиридесет хиляди франка на главния бирник, за да закупи две хиляди и петстотин франка годишна рента на името на мъжа си. После писа на свекъра си да й намери в Марсак малък имот за десетина хиляди франка, за да вложи личните си средства.

Планът на Големия Коенте беше невероятно прост. Още от пръв поглед той прецени, че слепването в казана е невъзможно. Единственото реално средство за печалба му се стори прибавянето на евтин растителен материал към кашата от парцали. Затова той реши да се престори, че не държи на поевтиняването на кашата, а да настоява главно за слепването в самия съд. Ето какви бяха съображенията му. По онова време ангулемските фабриканти произвеждаха почти изключително хартия за писане от видовете екю, пиле, ученик, раковина, естествено всичките слепени. Хартиеното производство в Ангулем дълго време се славеше с тези видове хартия и затова изискването на Коенте изглеждаше основателно. Всъщност слепената хартия, както ще видим, нямаше нищо общо с настоящата сделка. Доставките на хартия за писане са твърде ограничени, докато неслепената хартия за печатане се пласира в неограничени количества. Когато замина за Париж да вади патента на свое име, Големия Коенте възнамеряваше същевременно да сключи сделки, благодарение на които щеше да въведе основни промени в производствения процес. Той отседна при Метивие и му нареди да отнеме от досегашните производители доставката на хартия за вестниците, като понижи цената на един топ хартия толкова, че никоя друга фабрика да не може да го конкурира и като обещае на вестниците бяла хартия, която ще превъзхожда по качество всички произвеждани дотогава хартии. Понеже договорите за доставка на хартия се сключват за определен срок, необходим беше известен период на подмолна подготовка, за да се осъществи това монополизиране, но Коенте си направи сметка, че ще има време да се отърве от Сешар, докато Метивие успее да сключи договори с главните парижки вестници, които употребяваха тогава двеста топа хартия на ден. Естествено Коенте обеща на Метивие известен процент върху стойността на доставките, защото искаше да си обезпечи сръчен и сигурен представител на парижкия пазар и да не губи време в постоянни пътувания. Тази сделка сложи началото на богатството на Метивие, който стана един от най-крупните търговци на хартия. Десет години наред той доставяше хартия на парижките вестници, без каквато и да било конкуренция. Осигурил бъдещия пласмент, Големия Коенте се върна в Ангулем навреме, за да може да присъствува на сватбата на Пти-Кло, който беше вече продал длъжността си на авуе и чакаше назначението на своя приемник, за да поеме поста на Мило, обещан на протежето на графиня Дю Шатле. Вторият помощник-прокурор в Ангулем беше назначен пръв помощник в Лимож, а министърът на правосъдието назначи едно свое протеже в ангулемската прокуратура, като постът пръв помощник остана свободен два месеца. Това съвпадна с медения месец на Пти-Кло. По време на отсъствието на Големия Коенте Давид приготви една първа каца без слепване, която даде значително по-висококачествена хартия от употребяваната обикновено от вестниците, а след това втора каца великолепна гладка хартия за художествени печатни издания, на която печатница „Коенте“ отпечата годишника на енорията. Съставът беше приготвен от самия Давид тайно, с помощта само на Колб и Марион. Когато Големия Коенте се завърна, всичко се промени, той разгледа мострите на произведената хартия и привидно не се показа особено доволен.

— Драги приятелю — каза той на Давид, — Ангулем изнася главно хартията раковина. За нас преди всичко е важно да произведем възможно най-хубаво качество раковина, петдесет на сто по-евтина от сегашната производствена цена.

Давид се опита да произведе една партида раковина от слепена каша, но получи хартия, грапава като четка, по която лепилото беше образувало грудчици. В деня, когато опитът беше привършен и Давид с лист в ръка се отдръпна в един ъгъл, за да изживее сам огорчението си, Големия Коенте дойде да го ободри и се помъчи да го утеши, като се държа много любезно с него.

— Не се отчайвайте! Продължавайте, аз не съм лош човек и разбирам усилията ви, ще ви поддържам докрай.

— Наистина — сподели Давид с жена си, когато се прибра за вечеря, — ние се сдружихме с честни хора. Никога не бих повярвал, че Големия Коенте е толкова благороден!

И той разказа на жена си какво му бе казал неговият коварен съдружник.

Три месеца минаха в опити. Давид спеше във фабриката, наблюдаваше резултатите при различни състави на кашата. Той приписваше неуспеха си ту на сместа от парцали и растителни суровини и приготвяше тогава смеси само от растителни материали, ту се опитваше да слепва смеси, съставени изключително от парцали. И преследвайки задачата си с удивително постоянство пред очите на Големия Коенте, към когото не хранеше подозрения, той минаваше от едни еднородни състави към други, докато изчерпа цялата серия състави, съчетани с най-различни лепила.

През първите шест месеца на 1823 година Давид Сешар живееше във фабриката заедно с Колб, ако изобщо можеше да се нарече живот пълното пренебрегване на храна, облекло и лични потребности. Той толкова отчаяно се бореше с трудностите, че за всеки друг, освен за братя Коенте, би представлявал възвишена гледка, още повече че никаква користна мисъл не подтикваше дръзновения борец. Настъпи момент, когато той не искаше нищо друго освен победата. Дебнеше с удивителна проницателност странните свойства на веществата, превръщани от човека в нужни за него произведения, като тайните съпротивителни сили на природата биват сломени, и извличаше от тези опити нови закономерности в областта на индустрията, виждайки, че творческите изобретения се постигат само като се подчиняваме на по-нататъшните отношения на елементите или както той казваше, на втората природа на веществата. Най-сетне към месец август успя да получи хартия, слепена още при варенето, напълно подобна на хартията, която се произвежда днес от хартиената индустрия и се употребява за коректури, само че без да се осигури еднаквостта на видовете и пълното слепване. Този резултат, така забележителен през 1823 година, като се има предвид тогавашното състояние на хартиената индустрия, струваше до този момент десет хиляди франка. И Давид се надяваше, че ще успее да разреши и последните трудности на проблема.

Тогава обаче в Ангулем и Умо започнаха да се носят странни слухове: Давид Сешар разорявал братя Коенте. Опитите му погълнали досега тридесет хиляди франка, а произведената хартия била съвсем лошокачествена. Другите фабриканти, изплашени, се придържаха към старите си способи. Те завиждаха на братя Коенте и разпространяваха мълвата за скорошното разорение на тази много амбициозна фирма. Колкото до Големия Коенте, той доставяше машини за фабрикуване на обикновена хартия, като оставяше хората да вярват, че машините са нужни за опитите на Давид Сешар. Но нашият йезуит смесваше в своята каша посочените от Сешар състави, като го подтикваше постоянно да се занимава само с проблема за слепването в кацата и изпращаше същевременно на Метивие хиляди топа вестникарска хартия.

През месец септември Големия Коенте пожела да поговори насаме с Давид. Когато изобретателят му каза, че замисля победоносен опит, той го разубеди и му внуши да преустанови борбата.

— Драги Давид, я идете при жена си в Марсак и си починете малко от изнурителния труд. Ние не желаем да се разоряваме — каза му той приятелски. — Това, което за вас е голяма победа, ще бъде пак само изходна точка. Сега ще изчакаме малко, преди да започнем нови опити. Искате ли да бъдете справедлив? Сам вижте резултатите. Ние не сме само производители на хартия, а също така печатари, банкери, а хората казват, че ни разорявате… (Давид Сешар в своята невероятна наивност се впусна да го уверява, че е бил напълно добросъвестен.) Петдесет хиляди франка, хвърлени в Шарант, няма да ни разорят — добави Големия Коенте в отговор на жеста на Давид. — Но ние не искаме да бъдем заставени поради клеветите, които се разпространяват по наш адрес, да плащаме всичко в брой, защото в такъв случай ще ни се наложи да спрем сделките си. Трябва да си припомним условията на нашия договор и да поразмислим и вие, и ние.

„Той е прав!“ — каза си Давид, който, погълнат от опитите си в голям мащаб, не беше обърнал внимание на развитието на фабриката.

И се прибра в Марсак, където от шест месеца насам отиваше само в събота вечер и се връщаше във вторник сутрин. Следвайки разумния съвет на стария Сешар, Ев беше купила в съседство с лозята на свекъра си една полска къща, известна под името „Ла Вербьори“, с един декар градина и малко лозе, което се вдаваше в лозята на стареца. Тя живееше там с майка си и Марион твърде пестеливо, защото дължеше още пет хиляди франка за това чудесно имение, едно от най-хубавите в Марсак. Къщата, разположена между двора и градината, беше иззидана от бял варовик, покрита с плочи и украсена с изваяни фигури; лесната обработка на този лек камък позволява да се правят от него много скулптури, при това на съвсем достъпна цена. Хубавата покъщнина, пренесена от Ангулем, изглеждаше още по-богата на село, където хората живееха тогава без всякакъв разкош. Пред фасадата на къщата откъм градината бяха посадени нарове, портокали дръвчета и редки растения, отглеждани от по-раншния собственик, стар генерал, умрял от ръката на господин Марон.

Дядо Сешар тъкмо гледаше как Давид и жена му играеха с малкия Люсиен под едно портокалово дръвче, когато разсилният от Манл донесе лично писмо, с което братя Коенте призоваваха съдружника си да се яви за учредяване на арбитражния съд, пред който, по силата на техния договор, трябваше да се отнесат споровете им. Братя Коенте искаха да им се върнат шестте хиляди франка, като запазят патента и правото за по-нататъшно експлоатиране на изобретението като обезщетение за грамадните разходи, направени от тях досега без никакъв резултат.

— Казват, че ги разоряваш! — подхвърли лозарят на сина си. — Ето единственото приятно нещо за мен от всичко, което си направил досега.

На другия ден към девет часа Ев и Давид се явиха в чакалнята на Пти-Кло, станал вече защитник на вдовиците и настойник на сирачетата. Двамата съпрузи много държаха на неговите съвети. Съдебният служител прие извънредно любезно бившите си клиенти и много настоя да му направят удоволствието да обядват с него.

— Братя Коенте искат от вас шест хиляди франка! — каза им той усмихнато. — Какво дължите още за имението си?

— Пет хиляди франка, господине, но съм приготвила вече две хиляди… — отвърна Ев.

— Запазете си двете хиляди франка — каза й Пти-Кло. — Казахте, значи, пет хиляди!… Трябват ви още десет хиляди франка, за да се подредите удобно там… Отлично, след два часа братя Коенте ще ви донесат петнадесет хиляди франка…

Ев трепна от изненада.

— … ако се откажете от всички печалби, предвидени от съдружническия договор, който доброволно ще обявите за невалиден — завърши Пти-Кло. — Изгодно ли е това за вас?

— И всички тези пари ще ни принадлежат съвсем законно? — попита Ев.

— Съвсем законно — отвърна магистратът и се усмихна. — Братя Коенте ви изтормозиха доста, искам да сложа край на техните претенции. Ще ви обясня: днес аз съм длъжностно лице и трябва да ви кажа истината. Братя Коенте ви изиграват в този миг, но вие сте в ръцете им. Бихте могли да спечелите делото, което са завели срещу вас, като продължите войната. Искате ли да се влачите по съдилища още десет години? Ще се редуват експертизи и арбитражи и вие ще зависите от най-противоречиви благоприятни или неблагоприятни мнения… И — добави той усмихнато — не виждам кой ще ви защищава тук, защото моят приемник няма още достатъчно опит. Послушайте ме, една лоша спогодба струва повече от един добър процес.

— Всяка спогодба, която би ми осигурила спокойствие, ще бъде изгодна за мен — заяви Давид.

— Пол! — извика Пти-Кло на своя прислужник. — Повикайте моя приемник Сего!… Докато обядваме, той ще отиде при Коенте — обърна се той към бившите си клиенти — и след няколко часа вие ще си заминете за Марсак разорени, но спокойни. С десетте хиляди франка ще си осигурите още петстотин франка допълнителна рента и ще си живеете щастливо в хубавото ви малко имение.

След два часа, както бе обещал Пти-Кло, авуето Сего се върна с всички книжа в пълна изправност, подписани от братя Коенте, и петнадесет банкноти от по хиляда франка.

— Ние сме ти много задължени — каза Сешар на Пти-Кло.

— Но аз току-що ви разорих — отвърна Пти-Кло на учудените си бивши клиенти. — Пак ви повтарям, разорих ви и след време вие сами ще разберете това, но аз ви познавам, вие предпочитате разорението пред богатството, което би дошло може би премного късно.

— Ние не сме користолюбиви хора, господине, и ви благодарим, задето ни дадохте възможност да се почувствуваме щастливи — каза Ев, — затова ще ви бъдем винаги признателни.

— За бога! Не ме благославяйте!… — помоли ги Пти-Кло. — Карате ме да имам угризения. Струва ми се обаче, че днес поправих всичко. Аз заемам този пост благодарение на вас и ако някой трябва да бъде признателен, не сте вие, а аз… Сбогом.

С течение на времето елзасецът промени мнението си за дядо Сешар, който от своя страна много обикна Колб, защото и той беше съвсем неграмотен като него и лесно се напиваше. Бившият мечок научи бившия кирасир да се грижи за лозята и да продава реколтата. Той го обучи, за да остави на децата си един разумен човек, защото през последните си дни изпитваше детински страх за съдбата на имотите си. Той споделяше опасенията си с мелничаря Куртоа.

— Ще видите — казваше му той — колко зле ще потръгне на децата ми, когато вляза в гроба. Ах, боже мой, колко ме плаши бъдещето им!

През март 1829 година старият Сешар умря, като остави имоти за около двеста хиляди франка. Присъединени към имението „Ла Вербьори“ те образуваха чудесен чифлик, управлявай отлично от Колб от две години насам.

Давид и жена му намериха почти сто хиляди златни екю в дома на баща им. Мълвата, както винаги, толкова преувеличи съкровището на стария Сешар, че в целия департамент Шарант го оценяваха на милион. Ев и Давид прибавиха паричното наследство към малкия си влог и си осигуриха тридесет хиляди франка рента. Те можаха обаче да купят държавни ценни книжа едва след Юлската революция. Чак тогава департаментът Шарант и Давид Сешар разбраха какво представлява състоянието на Големия Коенте. Собственик на няколко милиона, избран за депутат, Големия Коенте е пер на Франция и ще стане, както се говори, министър на търговията в бъдещото правителство. През 1842 година той се ожени за дъщерята на един много влиятелен държавник, госпожица Попино, дъщеря на Анселм Попино, парижки депутат и кмет на един столичен район.

Откритието на Давид Сешар се вля във френската индустрия, както храната се влива в голямото тяло. Благодарение на използуването на други материали освен парцалите Франция може да произвежда хартия по-евтино от всяка друга европейска страна. Но както Давид Сешар предвиждаше, холандската хартия не съществува вече. Рано или късно ще се наложи навярно да се основе кралска хартиена фабрика, както бяха създадени Гоблените, Севр, Савонри и кралската печатница, които съществуват и до днес въпреки ударите, които им нанесе буржоазната вандалщина.

Давид Сешар, обичан от жена си, баща на двама синове и една дъщеря, прояви тактичността да не говори никога вече за своите опити. Ев от своя страна бе достатъчно умна да го накара да се откаже от страшното призвание на изобретателите — тези мойсеевци, разкъсвани от хоребския храст. В свободното си време той се занимава с литература за отмора, но води всъщност щастливия и ленив живот на собственик, който използува имота си. След като се прости безвъзвратно със славата, той се нареди смело в категорията на мечтателите и колекционерите. Пристрасти се към ентомологията и изследва преобразованията на насекомите, останали до днес съвсем загадъчни, защото науката познава само последното им състояние.

Кой не е чувал да се говори за успехите на Пти-Кло като главен прокурор! Той е съперник на прословутия Вине от Провен и амбицията му е да стане пръв председател на кралския съд в Поатие.

Серизе, често съден за политически провинения, даде повод за много приказки. Нарекоха го сърцатия Серизе, защото се прояви като най-дръзновен водач на либералната партия. Заставен от приемника на Пти-Кло да продаде печатницата си в Ангулем, той потърси като даровит актьор ново съществуване на провинциалната сцена. Една млада актриса, която играеше първите роли, го принуди да отиде в Париж, за да поиска от науката средство против любовта. Там той се опита да осребри благоразположението на либералната партия.

Колкото до Люсиен, връщането му в Париж е предмет на „Сцени от парижкия живот“.