Елин Пелин
Гост

Мъглива и тъмна нощ тежи над грешната земя. Селцето, стреснато от внезапно настъпилия есенен студ, в уплаха се е смълчало в мъглата и мрака.

— Избави нас от лукаваго и всякого зачувай от зла среща, божичко милостиви! — свърши молитвата си Кирилица и като се прекръсти, хвърли грижлив поглед към спящите си деца и легна.

В иконостаса пред лика на божията майка мъждукаше кандило. Неговата слаба светлина играеше леко с мътните сенки на нещата в стаичката.

Влажен есенен вятър виеше лудо навън, фучеше из клоните на старата круша и с шум бръскаше по прозорците мъртви пожълтели листа. Гнилата кобилица на герана болезнено стенеше отвън. Желязното черковно клепало, разлюляно от халата, изрядко и с погребален глас, грабнат от силата на вятъра, тихо и отсечено прозвънтяваше в мълчаливата нощ.

Кирилица, заслушана в равномерното дишане на децата си, бе почнала вече да заспива. Но отведнаж тя се стресна. Стори й се, че някой хлопа на вратата. Тя се надигна и се ослуша. Нищо се не чуваше освен бясната и тъжна песен на вятъра и плачът на мъртвите листа. Минаха няколко минути. Три ясни почуквания на вратата вдигнаха Кирилица.

„Боже! — помисли си тя, — дали Кирил не се е върнал… толкова късно!“

Тя излезе със свещ в пруста и попита:

— Кой е?

— Аз съм, тетко Кирилице… гост ти дойдох нечакан! — обади се един странен глас.

— Кой си? — запита Кирилица ласкателно, за да не докачи госта, чийто глас не познаваше.

— Не познаваш ли ме?… Има си хас! Че аз съм Велин! — отговори гласът.

Буля Кирилица не можа отведнаж да си припомни кой е тоя Велин и не отговори. Но гласът отвън обясни:

— Велин… забравила си ме… братовият ти син де… на Геро…

— А-а!… Ох, лели, прощавай… не те познах! Велинчо, ти ли си, лели… ти ли си, бре? Их, божичко!… Изгубен те считахме, лели… Добре дошъл, добре дошъл! — заговори през сълзи от радост Кирилица, като отвори вратата.

Влезе висок, едър човек, цял в прах и дрипи, с почерняло скитнишко лице, русо и грапаво. Той се наведе и целуна ръка на Кирилица. А тя го гледаше радостна, разплакана и не можеше да му се нагледа.

— Къде беше, бре лели? Пропъди се, па се не обади! Толкова години! Вуйчо ти пита-разпитва… Додяла бях му да го карам… Чухме — погинал си, пък ти си бил жив, лели! Останахте сирачета, лели, па се пръснахте… Свиди ми се за вас! Аз те знам мъничък, а ти…

Тя го въведе в къщи, запали ламбата и му поднесе столче до огъня.

— Тя мойта е дълга и широка, тетко! — махна с ръка Велин. — Години се минаха… дълги… Отраснахме… скитахме… светувахме!

— Къде беше, лели? Къде ходи? Какво прави?

— Аз, тетко, захванах от малък търговия, па свикнах с нея и така карам — заговори Велин, като скри краката си под стола, за да не се видят скъсаните му царвули. — Работя в Пловдив, Филибе, ако си чула… Имам дюкян. Там се ожених, спечелих и си живея…

— Е, дай боже да е така! — рече добродушната Кирилица, като го слушаше.

— То животът е такова нещо, тетко… Ако се трудиш и ако работиш — добре ще ти е, ще живееш, ако не — ще теглиш. Искаш ли да живееш като човек честно и почтено — работи — това е главното.

— Това е най-главното, лели!

— Честно и почтено… хем хората да ти се радват и да те уважават, хем и ти да не им се боиш. Човек като си направи положение… заякнува, знаеш… Парата е всичкото. Тя ум дава, тя свят върти. Това съм го разбрал още от малък, тетко. И целта ми е била да стана богат… И слава богу!

Кирилица гледаше своя братеник, слушаше думите му, които той пущаше тежки и дълбокомислени, и недоумяваше. Защото Велин на вид не изглеждаше никак богат. Една грозна и кирлива риза, с яка мазна като баница, се закопчаваше около дебелата му червена шия, под която висеше месест гердан, и едно безцветно тъмно палто, пукнато по ръбовете от напора на могъщата му снага, го правеха страшен и вдъхваха недоверие. Очите му играеха неспокойно из стаята и не се спираха доволни и щастливи срещу теткиния му поглед. Само гласът му беше твърд, спокоен и с тежестта си като че прикриваше това, което мъждивата светлина на лампата откриваше.

Велин забележи теткиното си недоумение и се усмихна широко:

— Ти какво мислиш, тетко, като ме гледаш така? Сиромах Велинчо, мислиш, лъже като циганин! Всякой на твойто място така ще помисли… Да! Ама всичко това е от политика, разбираш ли?

И като сниши гласа си, Велин произнесе тайнствено:

— Един милион нося! Само наполеони! Как ще се опазиш от крадци и от хайдути? Пази боже да те надушат, изидат ти душицата! А така, както съм, кой ще помисли, че тука-е — потупа той пазухарника си, — има един милион!

— Милион! Боже господи… Велинчо — закръсти се Кирилица и очите й се опулиха от учудване. — Милион! То са много пари, Велинчо! Ще дадеш, лели, и на вуйчо си Кирил малко да се поотплати, че е много задължнял и пропаднал…

— Разбира се, тетко… Аз вас ви обичам, и колкото ми стига ръка, ще ви помогна!

— Господ да те поживи, лели!

— Ще ви помогна, тетко! Честната си дума давам!

— Така, Велинчо, така… ти си добър, лели, баща ти беше такъв достоен… Пази се… хората лоши станаха… много лоши! — рече, прояснена от вътрешна радост, леля Кирилица и в душата й се роди едно страхопочитание към богатия й братеник, който се яви тука тъкмо сега, когато са съвсем засиромашели.

— Лош стана светът, тетко, лош! Гледаш го, приятел ти, говори ти… преструва се такъв, а да му падне случай, тъй на, с два пръста би те смачкал! Ами предпазвай се и туйто. Вълк да си, в село ли си — лай като куче!

— Така, лели, а? Ти си имаш парици?

— Колкото за това, слава богу — имам… Тръгнах за стока в София, па си рекох: стой, аз тука свои хора имам. Трябва да ги видя. И ако, не дай боже, са в нужда, да им помогна… Свой своето не храни, ама тежко и горко кой си го няма!

— Така, лели, така… Да си жив, че те господ изпрати да се видим! — заплака пак Кирилица от радост.

— Ето, мисля си, тетко, що е от човека? Никой си не знае дните!… И аз рекох да се видим, че утре кой знае какво ще се случи с нас!

— Господ от зло да чува, лели!

— Ох! — въздъхна Велин, — аз право да ти кажа, тетко, съм уморен… много ходих, а не съм навикнал пеши… Търговията иска скитане… Истина, файтони и железници колкото искаш, ама… Сега се излъгах и така съм се уморил, та съм капнал.

— Може и да си гладен, лели?

— Па и гладен съм — засмя се Велин, който все повече се вдъхновяваше и повече растеше пред въображението на тетка Кирилица.

Тя се разбърза, стъкна огън, опържи яйца, намери вино и сложи богата трапеза на своя мил гост. Велин не знаеше как да благодари, а тя не знаеше как да се извини, че тъй набързо е шетала, та може да му не е угодно.

— Ние сме селяни, леля… Ти може да не си научен…

— Глей си работата, тетко… Аз съм научен на всичко!

— Къща имаш ли си, Велине?

— Е, тетко, да е да ми дойдеш на гости! Хем ако искаш, ще те заведа, да ми видиш дома, та да се чудиш и маеш. Палат имам, палат! Какви генерали стоят по-доле от мене!

— Дай боже да е истина! — кръсти се добродушната Кирилица.

— Ще те заведа, тетко, да постоиш там някой и друг ден, да погостуваш на жената и децата. Що има да ти се радват!

— Та и булка си имаш, Велинчо?

— Имам, тетко. Тя не ви познава, ама да видиш чудо — често ви сънува и както ми разправя — явявате й се насън също каквито сте си.

Лелята пак се разплака.

— Ами дечица имате ли си, Велинчо?

— Пет — все момчета!

Кирилица не можеше да каже нищо. Два реда сълзи се ронеха от очите й и говореха каква радост, каква милост и обич се топяха в сърцето й.

Вятърът с двойна сила зафуча навън. Черковното клепало пак звънна в нощта и гнилата кобилица на герана пак тъжно простена в двора.

— Ох! Мен ми се спи, тетко… много ми се спи! — въздъхна Велин.

Тетка Кирилица извади нови черги и грижливо приготви легло на Велин. Той легна несъблечен, от страх да не настине, защото бил потен. В стаята пак настана мрак. Мъжделивата светлина на кандилцето пак затопи по стените големите сенки на покъщнината, трепкаво и пресекливо, като разговорите, които от време на време сънно повеждаше тетка Кирилица.

Ликът на божията майка гледаше от иконостаса благ, тъжен и милостив.

Сутринта Кирилица стана рано, с грижа да се отличи пред милия си братанец, когото цели години не беше виждала. Ала леглото на госта беше празно. А новите чешири на бае Кирил и долните му дрехи, които снощи висяха на стената — липсваха.

През деня двама стражари, покрити с прах, спряха морните си коне пред портата на буля Кирилица и запитаха:

— Стрино, снощи тук е пристигнал един твой роднина, избягал от затвора. Ще влезем в къщи да го потърсим.