Елин Пелин
Престъпление

Ето. След три години скитане по чужбина Липо пак се връщаше в село. Бос, с тесни стражарски панталони, попукани от напора на едрите му бедра, по риза — кирлива, залепена като мушама на плещестата му потна снага, рошав и нечист, с оръфана сламена шапка на главата, той — двадесетгодишен момък — изглеждаше много по-стар. Липо върви покрай Искъра полека-полека, с ръце, метнати като ветрила на голямата тояга, препречена през плещите. Босите му крака тежко пухат в дебелия мек като брашно прах по нажежения от слънцето път и вдигат цели облаци.

Пътят на прищевки се вие из хубавия пролез на реката и ту полазва върху плочестите нанагорници, ту се спуща край песъчливите брегове. Наоколо се вдигат високи върхове и гори, облечени в зелено. В синьото небе над тях се спряло юлското слънце и пече, та гори. В задухата между баирите реката тежко диша хладина, немирно се мята, негодува и бърза към полето да си отдъхне нашироко.

Всички тия места бяха познати на Липо, но той ги заминаваше като чужденец и не чуваше даже шума на реката, покрай която някога заедно с баща си пасеше селските говеда. Той вървеше тежко и бавно към ония гористи баири пред него, зад които беше селото им, и мислеше за майка си, наскоро починала, за баща си и за сестра си, която остави дете, а ще завари мома за женене.

— Ех — въздъхна тон, — нищо не могох да им занеса! Изгубих си годинките! Няма какво! Като ида в село, ще се стегна мъжки. Ще работим нивите, както трябва, и пак ще се съвземем… Да се поотплати веднаж старият — оттам нататък не ме е страх…

И Липо мечтае как ще си направят нова къща, с градина зад нея, как ще се ожени за най-хубавото момиче в селото, какви хубави дрехи ще ушие нему и на баща си. Как всеки празник, щом чукне първо клепало, той ще ходи в черква с булката си и ще пали свещ пред новата икона, която сам ще поръча да направят. Всички хора ще ги поздравляват, ще им завиждат и ще им се чудят! Всичко е занапред. — На какви занаяти се не залавя Липо! Полицейски става, боклукчия става, слуга става, спирач става — и не можа да спечели. Ама миналото учи човека. Той знае вече как трябва да се живее.

При едно кладенче в гората Липо се отби да почине и полегна на гръб под горската сянка. През клоните на дърветата се виждаше небето. Зелените букови листа полека си играеха с лъчите на слънцето, наоколо подхвъркаха птички, гукаха гълъби и всичко това лъжеше мечтите на Липо като някога, когато беше дете и обичаше малката Николина.

Из гъстака запращяха сухи съчки и се чу рязка кашлица. При кладенчето, без пътека, слезе дребен, сух петдесетгодишен човек със селски потури, с мундир и шапка на горски стражар и с пушка на рамо.

— Добър ден — поздрави той Липо със слаб глас и пак закашля силно.

— Я… тате! Ти ли си бе? — изправи се Липо.

— Синко!… Липо! — едва можа да продума горският стражар, като позна сина си. — Идеш си, а?

В душата на тоя прост, болнав човек извря една силна и топла струя от любов и милост, събирана с години, и задуши гласа му. Липо, засрамен и някак виновен, не смееше да погледне баща си в очите, а само премяташе една сламка в ръцете си и не знаеше какво да каже. Баща му седна срещу него, сне шапката и въздъхна:

— Е, синко, рече да се прибереш вече, а? Не си му избрал времето!

— Защо, тате? — попита гузно Липо и закъса сламката със зъбите си.

— Защо? Останахме без волове… Няма с какво да се работи. Кравата умря. Еша и дадох пощо-защо на чорбаджията, та прихванахме там малко… Вързах си ръцете…

— Затова ли стана горски?

— Станах — какво да се прави!… Сега стана кмет оня вълк, та ме предума. За него служа. Триесет лева ми е заплатата на месец, ама само десет вземам, ония прихващаме на сметка… Скитам по горите по цял ден и мисля, мисля — главата ще ми се пукне… Какво бях, какво станах!

Старецът наведе прошарената си глава към земята и млъкна. Гласът му се откъсна като на плач. Суха кашлица зацепи гърдите му.

Липо погледна баща си и му стана жално. Искаше му се да каже нещо добро, нещо утешително, да го насърчи, но той не знаеше какво, не намираше думи.

— Тоя проклет мундир стяга душата ми, синко, задушва ме… Не съм си на нивата вече… Ех! — въздъхна старецът. Гласът му трепереше и издаваше сърцето, което плачеше. Лицето му беше бледо и страдалческо.

— Гледай си работата, тате… Такива са времената, какво ще правиш? Полека-лека всичко ще се оправи. Ето ме на — здрав съм. Ще се стегна на работа и ще надвием. Човек, като вземе да се окайва и да мисли, остави… Не трябва да се боим…

— Ех, синко, синко! — въздъхна бащата. — С какво ще работиш, с голи ръце не може… Прогни ми ралото под стряхата. И нему червеят яде сърцето, като и на мене…

— Какво и да е, тате, ама не трябва толко да се отчайваш… Имаш дена най-после… Малко надежда имай в нас… Аз, Ивка… нали сме здрави. От що се боиш? — заговори Липо да утеши баща си, но старецът се не обърна и да го погледне. Той седеше с наведена глава, с очи, устремени в земята, и сякаш не чуваше думите на сина си и не намираше в тях ни сила, ни горещина, ни утеха.

— Ивка, викаш ти, а? — каза той като в просъница след дълго мълчание. — Ако знаеш ти какъв срам тури тя на лицето ми!

Липо вдигна глава и погледна уплашено баща си. Почернялото му от слънцето лице пребледня като на трескав. Очите му се отвориха широко и учудени. Той прехапа устни и почака да чуе това, което баща му не доизказа. Но старият не проговори.

— Какво има, а? — попита нетърпеливо Липо.

— Срам ме е да ти кажа, сине! отговори бащата, без да погледне сина си. — Не смея пред хората да изляза… Трудна е… И това дочаках…

Като чу това, Липо се изправи, сякаш дигнат от някоя пружина, и скръцна със зъби:

— Аз знам от кого е! Синът на оня вълк, дето ни яде… Нено е това… чух нещо аз…

— Женен човек, и на! Съсипа ни честта! Сега не знам какво да правя! — каза с тъга старецът и остана се така неподвижен. — Слаб съм, не мога да се боря с тях. Ех, синко, ти по-добре не ходи в село! Не мож живя ти там от хорски присмехи, от думи. Ще туриш бела на главата си. По-добре върни се в града и живей, както можеш, па тука нам господ да ни е на помощ!

— Съд, съд за такива!… Да не прощаваш, тате, всичко да продадеш, ама да не прощаваш… Ако има право, да го тикнат в затвора да се сплуе. Ако не, аз сам ще вляза в затвора, но това няма така да оставя! — рече разтреперан от гняв Липо и се удари по широките голи гърди.

— За такива съд няма, синко… Съди го, прави го каквото щеш, пак той прав ще излезе. Рекох днес да сляза долу на пътя и да го причакам, стягаше коня да иде в града, та пак да му приказвам, да я дене някъде, че не мога да я гледам — рече старецът и метна пушката на рамо да върви.

Липо помисли, помисли, погледна баща си, който вече тръгваше, и го спря:

— Не, тате, ти си иди в село, па кротувай. Аз ще ида в града да се допитам до някой адвокат и тогава ще видим.

— Ех, синко — въздъхна бащата, — ние сме хванати в серкмето и колкото повече шаваме, толко повече се заплитаме… С кои очи ще тръгна аз по съдилищата за такива работи?

— Ти слушай какво ти казвам, тате. Аз главата си ще заложа за тая работа. Върни се в село, след два деня пак тук ще се срещнем.

Бащата постоя, помисли, па махна с ръка, въздъхна и възви из пътеката за към село. Прегърбавен, грохнал и дрипав, той с мъка се запровира из гъстака и сухата кашлица пак зацепи гърдите му. Липо дълго гледа след него, па се хвърли на земята по очите си и зарида с глас.

Когато той стана, слънцето беше отскочило от пладнина и силно прижижаше. Даже птичките бяха се смълчали в гората. Нито листец трепкаше по дърветата. Само Искърът долу еднообразно шумеше.

Липо изтри мокрите си очи, пийна водица от кладенчето, зема тоягата си и тръгна обратно из пътеката, по която дойде. Като излезе из гората, той се спря и погледна надолу. От срещния връх се спущаше прашен път и се простираше покрай реката като платно. По него бавно слизаше конник и пееше.

Липо се спусна по урвата надолу, спря в шубраките край пътя и притаи дъх. Той позна, че това е Нено, когото баща му щеше да среща. Той в миг забрави всичките съдилища на света и душата му кипна за отмъщение.

И когато Нено наближи, той изскочи внезапно на пътя, хвана му коня за юздите и извика силно, като обезумял:

— Слизай!

Нено се уплаши. Красивото му червено лице пребледня. Той остана като закован на коня и не можеше да познае Липо.

— Слизай! — повтори Липо разтреперан. Нено покорно скочи от коня. Той помисли, че неговият нападател ще му иска пари, затова извади дълга кожена кесия и я хвърли пред него. Тя падна тежко в праха, иззвънтя и гайтанът й се проточи на пътя като влечуго. Липо се наведе, хвана я за края, замахна с нея и тъй силно удари слисания Нено по главата, че той падна.

Тогава Липо заслага по главата му тежки удари с голямата си тояга, бързо и силно, като че трепеше змия. Нено не шавна. Главата му стана на пита. По пътя и по дрехите на Липо пръскаше кръв и месо, но той, упоен от отмъщение, не обръщаше внимание на това, а все удряше, удряше и удряше…

Кончето беше избягало далеч, настръхнало гледаше страшната сцена и цвилеше.

Искърът, задушен в тоя маранлив пролез, немирно се биеше в бреговете, шумеше, негодуваше и бързаше към полето да си отдъхне нашироко.