Макс Ерлих
Прераждането на Питър Прауд (28)

Глава двадесет и пета

След като те излязоха, Марша Чейпин пусна телевизора. Даваха новини, но тя не можеше да се съсредоточи. Изключи го и отвори нова бутилка минерална вода.

Чувстваше се нервна, неспокойна. Минералната вода нямаше да й помогне. Предполагаше се, че може да ти помогне просто като държиш чашата в ръка, но на нея явно не й действаше.

Ръката й с чашата видимо трепереше. Имам нужда да пийна нещо, каза си тя.

Само преди час всичко беше наред. Но тогава той влезе в къщата им. Този Питър Прауд.

Когато успя да го разгледа добре, нещо необикновено се случи — усети се напрегната, едно нервче затрепка по тялото й. Почувства моментална неприязън към този човек. Имаше нещо у него, което я отблъскваше. Какво? Лицето му ли? Гласът? Не, това са глупости. Та той изглежда чудесно, облечен е с вкус, усмивката му е добра, учтив е. Не каза и не направи нищо нередно.

Тогава защо?

Тя отхвърли въпроса като едно от онези неща, които се случват понякога. Срещаш съвсем непознат човек и незабавно се настройваш враждебно към него. Без да е казал каквото и да било, без да ти е направил нещо лошо, просто не можеш да го понасяш, и това е. Някой път, когато вървиш по многолюдна улица и пред погледа ти се мяркат стотици лица, изведнъж забелязваш нечие лице, което не ти дава покой. Дори те преследва дълго след това като някакъв призрак.

Уверена беше, че го е срещала преди, че го е виждала някъде. Но същевременно много добре знаеше, че това е невъзможно, иначе щеше да си спомни.

Започваше да трепери. Погледна старателно подредените редици шишета на стъклената полица зад барчето. „Десет малки индианчета — каза си тя — стоят на стената и падне ли едно от тях…“

И каква беше тази работа с почукването по чашата. Така се стресна. Случайно съвпадение ли бе това? Ами да. Какво друго? Но, боже мой, какво съвпадение. Джеф непрекъснато го правеше. Така и не успя да се отърве от този навик, който понякога я докарваше до лудост. „Джеф, скъпи, пак звънкаш. Звън, звън. Няма ли да престанеш най-после?“ А той се усмихваше и казваше: „Извинявай, индианчето ми, бях се замислил нещо.“

Индианчето ми. Така я наричаше понякога. После тя обикновено казваше: „Страшно е неприятно, да знаеш.“ А той със смях й отвръщаше: „Може би трябва да свикна да си пия питието от картонени чашки.“

Замисли се за случилото се онази нощ на езерото, замисли се сигурно за милионен път. Бяха изпили доста — мартини с повечко джин, много сухо, както той го харесваше. Видя го ясно, застанал пред нея чисто гол, да се смее на обвиненията й, да се смее и нагло да почуква с нокът по чашата си, с онова огромно нещо, набъбналия му пенис със зачервена глава, щръкнал право напред; спомни си лицето му, студените зли очи, с които я гледаше над усмивката, спомни си как той остави чашата и запристъпва към нея…

Боже мой, боже мой, боже мой, трябва да пийна нещо. Колко време беше минало? Сигурно цял месец? Колко лимонада, минерална вода и кока-кола беше изпила оттогава? Колко кашона диетични напитки? Колко чаши кафе? Но напразно, копнежът й не стихваше. Ден след ден въображението й се развихряше и тя си представяше вкуса, усещаше го как се плъзга надолу в гърлото й, стопляше вътрешностите й, стопляше душата й, даваше й сили и утеха, но най-вече я освобождаваше. Притъпяваше спомените и тя можеше малко да се отпусне и да си почине.

Но нали обещах на Ан. Обещах на д-р Харви. Обещах на Ола. Обещах и на себе си. Не искам да отида пак на онова място. Не искам никога вече да виждам онази стая, да се разхождам из градината с някоя от сестрите и да се наливам с плодови сокове, нито им искам хапчетата, нито да се потя в отвратителната им сауна. Не искам да се върна там, не искам…

Сети се за онова нещо, което лежеше на дъното на чекмеджето в бюрото й горе. Пистолета, който Джеф беше донесъл след войната преди толкова време. Той обичаше оръжията. Веднъж, докато се разхождаха из полето извън града, той й беше показал как се стреля с пистолет. Тя ненавиждаше вида и допира на оръжието, но се бе съгласила, за да му угоди. Видя как той застреля някакво малко животинче. Не помнеше какво точно бе животинчето, но много добре си спомняше дупката в главата му, огромната локва кръв и изтеклия мозък. Не, потрепери тя, не, не.

Бутилката я притегляше неудържимо. Интересно, че това бе същата бутилка. На полицата имаше много други, но нея я интересуваше единствено бутилката с джин, същата, от която наля питието на Питър Прауд. Същата марка джин, която бяха пили онази нощ с Джеф.

Тя взе бутилката в ръка и я погали. Обичаше това усещане. Чувствена, дори фалическа форма, почти секси. Отвинти капачката. Оттук се изливаше сила и увереност, спокойствие, утеха и забрава. Ето в тази бутилка може да се скрие, макар и за малко. Тук е мястото, където може да се скрие от всички, тук вътре никой не може да я стигне, може би дори няма да я открият.

— Госпожо Чейпин.

Тя се обърна. Ола, цветнокожата й прислужница, стоеше на вратата и я гледаше укорително.

— Не бива да правите това.

— Налага се, Ола.

— Но нали обещахте на Ан…

— Да, да, зная. Но имам нужда от малко, съвсем мъничко…

— Госпожо, защо не го оставите. Вечерята е готова. Препекла съм ростбифа точно както го обичате. Ще ви направя и силно кафе. После ще си вземете хапчетата, ще погледате малко телевизия…

— Дявол да го вземе, Ола! — почти се разплака тя. — Не разбираш ли, че имам нужда от това. Огромна нужда.

— Никаква нужда нямате, госпожо, само си въобразявате. Толкова време вече не сте се докосвали до него. Защо трябва да започвате отново?

— Излез оттук, Ола. Излез веднага оттук.

— А вечерята?

— Ще дойда да вечерям след малко. Ще пийна само малко. Съвсем малко. Кълна се. А сега, ако обичаш, излез оттук.

Ола сви рамене и излезе. Марша Чейпин вдигна шишето и сипа джин в чашата си. Вермутът и ледът не си заслужаваха труда. Изпи джина на един дъх със затворени от удоволствие очи.

Когато ги отвори, пред погледа си видя Джеф. Той я гледаше от всяка снимка по стената, присмиваше й се. Джеф, обгърнал кръста й с ръка. Джеф и тя тичат към морето. Тя избухна в сълзи и отново напълни чашата си.

„Джеф, Джеф, хубавец беше и секси, но мръсник. Защо, защо го направи?“

Защо, боже мой, направих и аз каквото направих?

 

 

Вечеряха в един италиански ресторант в центъра на града. После, когато я откара до дома, постояха за малко на вратата, тя извърна лице към него и издаде очаквателно устни.

Той я обгърна с ръка. Усети как тялото й се притисна към неговото. За миг двамата се сляха в едно. Червените й влажни полуразтворени устни бяха тъй близо до неговите. Знаеше, че техният допир, вкусът им ще го подлудят и няма да може да спре. Или поне да не опита.

Но внезапно го връхлетя погнуса, гузната му съвест заговори. Сети се коя е тя и кой в действителност бе той. Табу.

Постави нежно ръка върху лицето й, извърна го и я целуна по бузата. Когато я пусна, забеляза явното й учудване. Виолетовите очи го гледаха озадачено. Не с обида, просто объркано.

— Благодаря ти, скъпи — каза тя, — всичко беше чудесно. Лека нощ.

Тя затвори вратата, а той продължи да стои там, не можеше да се понася, чувстваше се като пълен идиот.

Когато се върна в хотела, го чакаше известие от Хол Бентли: молеше го да му се обади.

Ясно беше, че не може вечно да го отлага. Все някога трябваше да сподели истината с парапсихолога. Защо не и сега.

Свърши да говори и от другия край последва дълго мълчание. После:

— Господи, значи си го направил. Открил си го.

— Да.

— Как се чувстваш сега?

— Не знам.

— Страхуваш ли се?

— Навярно да.

— Не мога да те виня за това. Аз се страхувам още повече. Никога не съм предполагал, че ще постигнеш такъв успех. Истина ти казвам, не вярвах. Значи X е равно на Джеф Чейпин, а Джеф Чейпин е равно на Питър Прауд.

— Да.

— Сега го знаеш ти, знам го и аз. Остава да убедим и всички останали. Трябва да разработим тактика и стратегия. Но най-важното най-напред. Ако дойда утре при теб в Ривърсайд, ще можем да уговорим срещата с Марша Чейпин и да запишем всичко. Вече говорихме как точно ще стане. Ще взема с мен предишните ни записи. Презаписите по-точно, оригиналите са в банковите сейфове. Държа ги там само заради най-големите скептици. Не ми се иска да повтаряме грешката на Мори Бърнстейн с Брайди Мърфи. Той пусна всичко да излезе в един-единствен вестник. Ние ще разгласим случая много по-нашироко, по целия свят. Може би ще се наложи да се свържем с някоя агенция за връзки с обществеността. Те знаят как да уредят тези неща — телевизия, преса…

— Почакай малко, Хол.

— Да? Какво има?

— Още не съм готов за това.

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да поизчакаме още малко.

— Какво има да чакаме?

— Приеми, че имам някои лични съображения.

Последва мълчание и сетне:

— Пит, каквито и да са твоите съображения, аз ще трябва да се съобразя с тях. Но не можем да си позволим да чакаме дълго. Опасно е.

— Защо?

— Ами да не забравяме, че бидейки просто човек, ти си много уязвим, утре можеш да умреш. Може да те удари кола или да получиш инфаркт. Разбира се, вероятността за това е малка, но не е невъзможно. А ако ти се случи нещо, всички доказателства, които сме събрали, отиват по дяволите. Длъжен съм да добавя, че и Марша Чейпин не е безсмъртна, и тя би могла да умре. А това би било пагубно за нашето дело. Не бива да си затваряш очите за тези неща…

— Добре, добре. Но все пак ми се иска да изчакаме още малко. Има още няколко неща, които бих искал да разбера сам, без чужда намеса…

Бентли се разгневи:

— За бога, Пит, не разбираш ли за какво става дума? Как можеш да се отнасяш толкова несериозно. Целият свят трябва да научи онова, което знаеш. Та това е най-важното събитие в цялата човешка история. Твоите лични проблеми не са толкова важни.

— За мен са важни.

— Слушай, защо не вземеш да дойдеш тук…

— Не.

След дълга пауза Бентли отвърна:

— Е, добре, в края на краищата ти знаеш по-добре. Въпросът ми е само — кога? Кога ще вдигнем завесата?

— Ще ти кажа.

— Добре — мрачно заяви Бентли. — Но нека бъде по-скоро, Пит. Много скоро.

Той се сбогува и затвори.

Питър не лъжеше. В момента, когато разгласяха новината, щеше да настъпи истински ужас. Голяма част от нещата, които той искаше да разбере, щяха да потънат в лавината от сензации и може би никога нямаше да узнае нещо за тях. А той страшно желаеше да разбере какъв е бил, тоест що за човек е бил Джеф Чейпин. А също и Марша. Искаше да разбере какво се бе случило помежду им. Защо го е направила?

А и съществуваше Ан.

В действителност той започваше да се разколебава в първоначалните си намерения. Разбира се, не би дал на Бентли и най-малкия повод за съмнение, но парапсихологът и без това разбираше, че на Питър не му се бърза особено. Трябваше му време, трябваше да помисли.

 

 

До този момент не беше научил много за Джеф Чейпин. Знаеше само беглите факти от известието за смъртта му във вестника. Разпитал беше и Ан за баща й, но не смееше много да се увлича на тази тема. Все някога тя щеше да се запита защо толкова се интересува от баща й, а той не би могъл да й отговори. Пък и тя не знаеше кой знае какво за него, само онова, което Марша й бе казвала. Така че нейната представа се изчерпваше с идеята, че Джеф е бил любящ съпруг, когото Марша все още не може да прежали. Свидетелство за това бяха снимките по стените у тях. Необходимо бе да поразпита някой друг. А за това бе нужно още време, както и известен късмет. Джеф Чейпин бе мъртъв от много време насам. Трябваше да сглоби портрета му от хиляди малки парченца. Ще опита да намери някой от хората, които са познавали Джеф приживе. Някой, който го е познавал добре.

Хрумна му една идея. Позвъни в клуба и си определи час за среща с Уокър. След като позагряха малко, изиграха два сета наистина. Събра се група зяпачи, привлечени от този двубой между професионалисти, имаше и ръкопляскания. Слънцето беше силно и когато свършиха, и двамата бяха силно изпотени. Питър спечели първия сет, Уокър втория.

Покани треньора да пийнат по нещо отвън на двора. Предпазливо подпитвайки Уокър, той научи, че по времето на Чейпин помощник-треньор в клуба е бил някой си Денис Рийвс. Когато Чейпин заминал на война, Рийвс го заместил. Сега се бил пенсионирал и с жена си държали малък спортен магазин на име „Тенис за всички“.

Налагаше се да измисли някакъв подход към Рийвс. Иначе той можеше да се усъмни в интереса му към Джеф Чейпин. Питър прибягна към една измислена история, която не беше от най-убедителните, но по-добра не можа да съчини.

Бившият треньор по тенис беше около шейсетгодишен, червенобузест и с бяла като сняг коса. Носът му беше целият изпъстрен с вени и приличаше на луковица, очите му имаха воднистосин цвят. Атлетичната преди фигура сега тънеше в нездравословни тлъстини. По всичко си личеше, че обича да си пийва.

— Как да ви кажа, господин Рийвс, баща ми е живял в Ривърсайд преди много години. После се е преместил да живее в Калифорния и повече не се е връщал тук. Като деца били големи приятели с Джеф Чейпин. Аз съм тук по работа и баща ми ме помоли да го потърся и да го поздравя, да видя какво е станало с него…

— Напразно си губите времето, господин Прауд. Джеф умря преди много време.

— Да, разбрах за това. Но баща ми сигурно ще иска да научи нещо повече за него, какво е станало, как е починал. Сигурно бихте могли да ми кажете нещо повече за него.

— Кой ви прати при мен?

— Кен Уокър от „Грийн Хилс“. Той ми каза, че сте били помощник-треньор при Чейпин. Каза, че сигурно сте се познавали добре с него…

— Да, познавах го. Може би повече от някои.

— Бихте ли ми разказали нещо повече за него?

Рийвс се понавъси.

— Мога да ви кажа туй-онуй, но не обичам да говоря лошо за мъртвите.

— Ако не сте много зает, ще се радвам да си поговорим. Можем да пийнем по нещо някъде.

Рийвс се отзова незабавно на това предложение. Поръча на жена си да се заеме с магазина, защото излиза за малко. Отидоха в един бар през две къщи оттам.

Рийвс му хвърли един поглед над чашата с уиски.

— Като ме питате, ще ви кажа направо. Оня Джеф Чейпин, когото аз познавах, си беше чисто и просто мръсник.

— Така ли?

— А сега, като ви казах какво мисля за него, искате ли да продължавам нататък.

— Продължавайте, моля.

— Може и да е бил добро момче, когато са били близки с баща ви. Но после е станал друго нещо. Не го познавах добре, преди да дойде в клуба, макар че беше от местните величия в спорта. Играеше бейзбол и футбол, доколкото знам, но стихията му беше тенисът. Нямаше равен на себе си с ракета в ръка. Мощен удар, страхотен сервис. Семейството му не беше заможно, живееха някъде около улица „Бридж авеню“. Баща ви сигурно го знае къде е.

— Да. На улица „Олмънт“.

— Точно така. Все едно, та семейството му не беше от богатите. Кажи го даже бедно, работническо. Баща му беше заварчик в компанията „Стандард Валв“. Такива хора не могат да си позволят децата им да вземат уроци по тенис в някой от частните клубове. Научил се да играе на градските кортове като Панчо Гонсалес. Както и да е, научил се да играе страхотно. Спечелил сума турнири в Нова Англия и извън нея, даже се класирал за състезанията за националната купа и тъй нататък. Ужким не беше професионалист, но в действителност винаги ги скубеше.

— Скубеше ли?

— Организираше залози, взимаше пари. Скубеше противниците си, даде им някоя и друга игра и тъкмо когато решат, че са му видели сметката, той вземе, че ги удари о земята.

— И кога е било това?

— Ами доколкото си спомням, трябва да е било в годините, след като е завършил училище.

— Не е ли учил в колеж след това?

— Не. Или не е искал, или пък не е имал пари. Май имаше предложения за стипендия от няколко спортни организации, но щом от колежа го хванеха, че играе за пари, си оттегляха предложенията. Както и да е, в „Грийн Хилс“ тогава имаха само игрище за голф, после си направиха и тенискорт, та им трябваше треньор. Дълго време не можаха да си намерят подходящ човек. Най-добрите треньори бяха заети другаде и не искаха да се местят. Джеф беше много млад за тая работа, ама имаше такъв един наперен вид, пък и славата му се носеше къде ли не. Та накрая го взеха…

Рийвс си поръча още едно уиски.

— С Джеф се знаехме от разни състезания и той ме взе за помощник. Негодникът му с негодник, добре ме изстискваше. Давах му десет процента от всичко, което заработвах на корта. Нелегално. Той беше от ония, дето не пропускат да завъртят по някоя пара, щом им падне. Не че мога да обвинявам някого за такова нещо — това си ни е типична американска черта навярно. Ама всичко си има мярка…

Та така Джеф стана треньор в „Грийн Хилс“. А много го биваше, когато искаше да се хареса. Особено на жените. Страшно си падаха по него. Той беше дяволски хубав мъж, мъжествен и страстен, знаеше как да им се усмихне, как да ги поласкае. Не знам какво точно имаше, но, изглежда, беше точно онова, на което жените не могат да устоят. Някои, при това не какви да е, а дамите от клуба, едва дочакваха, когато мъжете им заминат нанякъде, за да се пъхнат в леглото му. А пък той си беше истинско животно, щом стане дума за секс. Беше направо ненаситен. Ама не беше само това, имаше и някаква жестока наклонност.

— Така ли? В какъв смисъл?

— С жените, особено като се напие. Напиеше ли се, ставаше направо садист. Случваше се да пребие някое момиче ей тъй, само за кеф. Знам, защото бяхме почти на една възраст и сме излизали два-три пъти заедно с момичета, докато накрая вече не исках да ходя с него. Веднъж даже някаква сервитьорка заведе дело срещу него. Показа си белезите от боя, ама не можа да убеди съда, че точно Джеф е причината.

Приятелите му, не че бяха много, му викаха пияния индианец. Понеже имаше малко индианска кръв и не пропускаше да го изтъкне. Много обичаше да се прави на голям патриот и твърдеше, че бил единственият стопроцентов американец в тоя град. Като си пийнеше, започваше да дрънка и да обижда всички наоколо, да им вика, че били шваби, жабари, негри, чифути, какво ли не. Та невинаги му се разминаваше и му смениха физиономията в няколко бара. — Рийвс погледна към Питър и каза с надебелял език: — Чудя се, що ли ви ги разказвам тия работи. Вашият старец хич няма да ги хареса, господин Прауд. Що не взема да си мълча…

— Не, не, карай нататък. На мен самия ми стана интересно. И стига вече с това господин Прауд. Викай ми Пит.

— Пит, добре. Да видим докъде бях стигнал. Казах ли ти за Марша Къртис?

— Не.

— Ами тя беше членка на клуба по онова време. Дъщеря на Уилям Къртис, председателя на Пуританския банков тръст. Трябва да е било около 1940. Тогава тя беше още дете, на деветнайсет години, най-хубавото и сладко момиче, което изобщо можеш да си представиш. Всички в клуба, и персоналът, и самите членове, бяха лапнали по нея. Ухажваха я повече кавалери, отколкото можеше да си позволи, и то най-богатите момчета в града, от най-добрите семейства. Ама пусти късмет, тя беше луда по тениса и като се срещнаха с Джеф Чейпин, и тряс — влюби се в него до уши. Не щеше да погледне никой друг… Нали ти казах, че Джеф много го биваше, като стане дума за пари, та той не пропусна шанса си. Заложи всичко на нея. А тя навярно не е останала разочарована от него в леглото, защото не можеше да му се насити. И двамата знаеха, че ако разбере нейният старец, Джеф ще изхвръкне от клуба, така че се срещаха по разни скришни местенца, по мотели и други такива. Един ден избягаха и се ожениха тайно, после, като се върнаха, поставиха стареца пред свършен факт. Как беше на френски.

— Fait accompli?

— Аха. Както и да е, вече нищо не можеше да се направи. В клуба идваха много хора и управата реши, че не е хубаво, дето човек от персонала се е оженил тайно за една от членките, така че взеха, та го уволниха и ме назначиха на неговото място. Нищо че вече беше съпруг на Марша Къртис и на практика му се полагаше и той да е член на клуба, ония не искаха и да чуят за него, камо ли да го запишат при тях. Известно време баща й я заплашваше, че ще се откаже от нея, ала нали Джеф не можеше да я издържа, понеже нямаше работа… Е, можеше да се хване отново със състезания, но от нелегалните залагания не падаха много пари, а той вече имаше и жена да издържа.

Точно тогава почна войната. И нали ти казах, че Джеф обичаше да се прави на голям патриот, та тутакси се записа във военноморския флот. Пратиха го в Тихия океан и там го ранили, шрапнел в хълбока ли беше, нещо такова, получил и няколко медала. Не може да му се отрече, макар да си беше негодник, че не беше от страхливите. От флота го уволниха и той се върна като голям герой, вестниците писаха за него, тържествено посрещане, чествания и всичко останало. На баща й чак му стана неудобно и му даде някаква незначителна службица в банката с голямо име за фасон, ама и с тлъста заплата. На другата година старецът умря и Марша наследи всичко…

— Кога е станало това?

Рийвс свъси чело и поклати глава. Езикът му беше съвсем надебелял.

— Не помня точно. Към 44-а май или 45-а. Всеки случай те се преместиха в оная голяма къща на улица „Виста“ и го удариха на живот. Джеф си взе оня страшен пакард „Клипер“ и само се разкарваше из града да се фука с него. Кога с Марша, кога без нея. От време на време го виждаха да се развява с разни други мадами. Нали ти казах, че си беше женкар, и като се ожени за онуй хубаво момиче, да не мислиш, че нещо се промени. По едно време им се роди дете, момиченце май беше. След два-три месеца Джеф и жена му отидоха на вилата си, на езерото Нипмък. Есента някъде беше и оня глупак взел, че се напил и решил да преплува езерото. После вестниците писаха, че Марша се опитвала да го спре, ама не могла. Схванал се някъде по средата на езерото и се удавил. Сума време претърсваха езерото и накрая го извадиха. Това е всичко. Жена му още живее в същата къща на улица „Виста“, доколкото знам…

 

 

По обратния път Питър се замисли за това, що за човек е бил в предишния си живот.

Ако можеше да се вярва на Рийвс, явно е бил първокласен негодник. И ако приемеше теорията за прераждането и кармата, предстоеше му много нещо да изкупва. Законите на кармата гласяха, че като ти се даде нов живот, трябва да се постараеш да станеш по-добър, да поправиш каквото си сбъркал, да направиш от старата си душа нещо по-добро през този си живот. Ако преди е причинил зло на околните, сега трябва да се грижи за такива като тях. Това беше кармическото пречистване. В следващия си живот човек е длъжен да поправи онова, което е сгрешил в предишния.

Сети се отново за Съня с езерото. Само преди две нощи пак го беше видял. Спомни си, че на излизане от вилата той беше пиян. Сети се и за червените отпечатъци от пръсти по шията и раменете на Марша Чейпин. Онази нощ тя явно не е била на себе си от гняв, за да го убие така хладнокръвно. Защо? Нима едно сбиване можеше да я доведе до такова състояние? Или това трябва да е било последната сламка, тъй да се каже? Сънят показваше, че и друг път са се случвали такива неприятни сцени. Спомни си как риташе с крака във водата и гледаше нагоре към нея в лодката. Спомни си думите, които си разменяха:

— Извинявай, наистина много съжалявам.

— Знам, знам. Ти всеки път много съжаляваш.

Започна да му се изяснява вече какво точно се е случило.