Макс Ерлих
Прераждането на Питър Прауд (16)

Глава петнадесета

Рано сутринта пое по магистралата. Изучавайки картата, той си беше набелязал план за действие. Най-напред ще обиколи градовете, които ограждаха Бостън околовръст. После ще кара ту на север, ту на юг, като постепенно се придвижва на запад към Кънектикътската равнина и околните щати.

Най-важната особеност, за която трябваше да внимава, беше кулата. Разбира се, и онзи извит железопътен мост над главната улица.

Мина през Медфорд, Малдън, Уобърн и Мелроуз. После през Лин, Уейкфийлд, Пийбъди, Салем, Бевърли и Данвърс. Избягваше да кара по големите магистрали, използваше само задръстените второстепенни пътища, които свързваха съседните градчета. Само така, минавайки по главните улици на съответните селища, би могъл да разпознае онова, което търсеше.

Последваха на север Мидълтън, Нюберипорт и Еймсбъри. Започна да се отдалечава от крайбрежието в западна посока — Хавърхил, Метуен и Лорънс. На юг, обратно към Бостън, през Рединг, Бърлингтън и Бедфорд.

Не срещна нищо, което поне малко да прилича на неговия град. Безчет бяха железопътните мостове над главни улици, но нито един не беше с формата и цвета, който търсеше. Видя и няколко кули, но никоя не приличаше на неговата. Само надписите бяха навсякъде: мотел „Пуритан“, ресторант „Пуритан“, бръснарница „Пуритан“, магазин „Пуритан“.

Тръгна на юг от Бостън. Куинси, Брейнтри, Уеймут, Броктън, Тонтън, Ню Бедфорд и Фол Ривър; заобиколи Кейп Код. От сънищата си знаеше, че неговият град не е на морския бряг. Имаше усещането, че е някъде по-навътре в сушата. Атълбъро, Норуд, Фреймингъм, Марлбъро, Шрусбъри и Устър.

Нощем спеше само по няколко часа. Рядко спираше да яде. Някой хамбургер, после минаваше през града, оглеждаше наоколо и се отправяше към следващия. Не спираше с часове. Само на безбройните червени светофари. Шосетата се мержелееха пред погледа му, белите осеви линии подскачаха. На смрачаване го поглъщаше умората. Караше като робот, само по инстинкт. Спеше изтощен в разни хотели и мотели, а призори се събуждаше и продължаваше търсенето.

Лиоминстър, Фичбърг, Гарднър, Грийнфийлд и Нортъмтън.

Накрая всичките му изглеждаха еднакви. Едни и същи бензиностанции, сладкарници, магазини, крайпътни будки и дюкянчета със сувенири. Същите търговски центрове, същото движение по улиците, същите зали за боулинг, същите игрища за голф, същите светофари и същите хора по тротоарите. Всички градчета си приличаха като две капки вода, само имената им бяха различни.

Холиоук, Чикопи, Спрингфийлд, Уестфийлд…

Започна да му се струва, че търсенето му е напълно безсмислено. Само малоумен можеше да продължава.

Не бе срещнал нищо, което поне леко да наподобява неговия град. На филма пишеше „Градче в Нова Англия“. Това можеше да е навсякъде, защо точно Масачузетс? Може би Кънектикът или Роуд Айланд, Върмонт или Ню Хемпшир, дори Мейн. Можеше да търси със седмици и пак да не го открие. А не разполагаше с цели седмици. Оставаха му едва четири дни, преди да отлети обратно на запад.

Съществуваше и по-неприятна възможност. Може би вече бе минал през града, без да го познае.

Вярно, че имаше визуална представа от мястото. Господ му е свидетел, че картината се беше запечатала дълбоко в съзнанието му.

Но той познаваше мястото такова, каквото е било през четиридесетте години. А сега бяха в седемдесетте. Кой го знае как изглежда то в момента, след цели тридесет и пет години, а може би и четиридесет — достатъчно, за да се промени изцяло обликът на един град. В този период се бяха появили много неща — следвоенният демографски взрив, разцвета на жилищното строителство, небостъргачите, огромните търговски центрове. Добре познатите забележителности се събаряха, улици се разширяваха, цели квартали биваха срутвани и презастроявани. Възможно бе да е минал оттам, без да разбере…

На следващия ден той мина през курортните гористи и хълмисти местности в западната част на Масачузетс. Грейт Барингтън, Стокбридж, Питсфийлд, Северен Адъмс. Нищо познато.

Следвайки знаците, стигна до главната масачузетска магистрала. Пропътувал беше целия щат надлъж и нашир, почти не беше ял и спал. Колко ли пъти си беше казвал — не е този, но може да е следващият. Или по-следващият. Или още по-следващият.

Сега вече не го беше грижа. Някой ден може да се върне, да поразгледа отново, да види и останалата част на Нова Англия. Но без да бърза, бавно и спокойно. А може и никога повече да не се върне. Какъв смисъл има? За какво? „Не събуждайте спящите кошмари.“

При все това знаеше, че не би могъл да го направи. Любопитството му няма да го остави на мира. Този път не успя. Но той знаеше със сигурност, че градът е там някъде.

Беше горещ пролетен ден. Нажежената магистрала се изнизваше под колелата — безкрайна лента бял бетон. Лентата на пътя се размотаваше с постоянната скорост от седемдесет мили в час.

Звукът на мотора и свиренето на гумите го хипнотизираха и унасяха. С мъка държеше очите си отворени. Надясно от пътя се мяркаха огромните зелени знаци и звучно отминаваха, ярките им бели букви светеха в нажежената до бяло горещина. Оставаха му още стотина мили до Бостън. В самолета щеше да си отспи.

Отляво се появи широка река. Преди не беше идвал в този район, но знаеше, че това е реката Кънектикът. Излежаваше се мързеливо като дебела сивкава змия, задрямала сред омарата, лъскавата й кожа се гънеше и проблясваше на слънцето. На отвъдния бряг имаше някакъв град.

Внезапно сънят го напусна.

Погледът му застина върху реката. Тук, от високото, се виждаше своеобразната извивка като обърнато 8. А отвъд нея се простираше градът.

Приличаше на всички останали градове, които беше разгледал. И все пак се различаваше. Имаше нещо в него, нещо в контурите му, в начина, по който беше построен. В хълмовете, които се издигаха зад града. Малко по-долу над реката минаваха три моста. Единият беше автомобилен надлез, бял на цвят. Другият беше висящ железен железопътен мост. Третият беше стара стоманена конструкция с боядисани в червено подпорни колони.

В сънищата му в далечината се виждаше река със същата обърната 8-образна форма. Но това не беше толкова рядко явление — реката вероятно правеше множество подобни извивки, докато се вие надолу към океана. По-точно тази 8-образна извивка беше непосредствено до града.

В сънищата му мостовете бяха два, не три. Но белият автомобилен надлез изглеждаше сравнително нов. Струваше му се, че познава железния мост и другия, с червените подпори. Но възможно беше само да ги вписва като част от сънищата си.

Потърси с поглед кулата, високата изящна четвъртита камбанария, извисяваща се над площада. Същата кула с панорамната площадка, където той стоеше в халюцинациите си и надничаше към изгледа на целия град и към площада отдолу.

Но кула нямаше, а без нея градът не беше същият. И все пак, и все пак имаше нещо около това място. Видя огромната табела да профучава отдясно: Ривърсайд. Една миля.

Ривърсайд. Името нищо не му говореше. Не извикваше никакви спомени. Най-обикновено име. Най-разумно би било, ако просто го подмине и продължи към Бостън. А оттам у дома.

Въпреки това той намали скоростта и мина в дясната лента, за да излезе от магистралата. Главата му заповядваше едно, а ръцете му вършеха друго.

Премина по големия бял мост и навлезе в града. Улица „Бридж“. Улица „Ривър“. Булевард „Колумб“. Имената на улиците не му говореха нищо. Мяркаха се най-обикновени бензиностанции, автомобилни гробища, обичайните тълпи по улиците, къщи, кафенета, магазини. Просто още един от онези градове.

И все пак имаше нещо в този град. От време на време зърваше по някоя сграда, която му се струваше позната. Извивка на улица. Изгледът, който се откриваше оттук към реката и отсрещния бряг. Фабриките от другата страна на реката с комини, от които на кълбета излизаше пушек. Струваха му се едновременно познати и непознати. По-спокойно, рече си той. Не е това мястото. И не може да бъде. Просто много ти се иска да е то.

Беше гладен. Реши да похапне нещо и тогава да тръгне обратно. Докато си паркираше колата на нещо, което трябва да беше главната улица, се сети, че парите му са се свършили. Налагаше се да осребри няколко пътнически чека. Точно отсреща през улицата имаше банка. Надписът гласеше: „Пуритански банков тръст“. Влезе вътре.

И тогава Питър го видя: Котън Матер.

Огромният пуритан стоеше на пиедестал в дъното на банката. Статуята беше много голяма, по-голяма от човешки ръст, може би около три метра висока. Изглеждаше точно така, както го виждаше в съня си. Тъмночервена туника, прихваната на кръста с кожен колан. Дълъг елек от тъмносива материя отгоре. Горна дреха и кожени панталони, подплатени отвътре с непромокаема материя. Висока широкопола островърха шапка. Голяма бяла ленена яка. Строго изражение на лицето. Безжизнен студен поглед.

„Е, стари друже — каза си Питър, — ето те най-после. Най-сетне се срещнахме…“

Запъти се навътре към статуята в дъното на помещението. Стъпките му отекваха по пода. Едва долавяше, че наоколо му в банката хората си вършеха работата — редяха се на опашки за завършване на сделките си, касиерите седяха зад стъклените прегради, чуваше се жуженето и бръмченето на човешки гласове. Мястото, където Пуританът се извисяваше на пиедестала си, беше оградено с червени въжета. Питър вдигна глава към статуята. Пуританът стоеше надвесен над него, огромен и страховит. Също както в съня му. Студеният поглед се взираше враждебно в него.

— Всичко наред ли е, господине?

Питър се обърна. Един униформен служител от банковата охрана го гледаше с любопитство. Питър трепереше. Направи опит да се съвземе и накрая успя да се усмихне.

— Гледам статуята. Никога не съм виждал такова нещо. Много е внушителна.

Служителят също се усмихна.

— И така може да се каже. Мнозина смятат, че е направо грозна. Директорите на банката се канеха да я махнат веднъж завинаги, но нали разбирате — хората са свикнали с нея. Знаете — традиция… Ако го махнат, току-виж някой решил, че старият Котън му липсва. Също като истински е, нали?

— Да, точно така — погледна той служителя. — Така ли го наричате — Котън?

— Да, господине. На името на Котън Матер. Навярно е някакъв прякор.

— От колко време стои тук?

— Ами той е нещо като символ на банката, нали разбирате. Тук е, откак е построена банката. Може да има четиридесет години. Ама едно ще ви кажа. Старият Котън само дето събира праха тука. Минат не минат пет години, и трябва да му слагаме нови дрехи.

— Ясно. — Прииска му се да се обърне и да погледне отново статуята. Не се случва всеки ден да видиш наяве някой от сънищата си. Знаеше, че очите на Пуритана са стъклени, но въпреки това имаше странното усещане, че са живи и се взират право в него. Вече започваше да се съвзема след шока. Целият беше настръхнал и още трепереше. Служителят стоеше и го гледаше.

— Къде мога да осребря пътнически чекове?

— Ей там, господине. На ония гишета.

Отиде до едно от гишетата. Не смееше да погледне назад.

По челото му изби пот. Нямаше никакво съмнение — никъде другаде на този свят не би могла да се намери друга такава статуя. И ето че я бе открил. А може би тя го беше открила?

„Значи ето къде съм живял, преди да умра. Няма никакво съмнение. Ривърсайд, Масачузетс.“

Чиновникът зад стъклената преграда осребри чека на Питър.

— Видях ви, че гледате оня ловец на вещици.

— Да, вярно.

Чиновникът се позасмя.

— Всеки, който влезе, обикновено се зазяпва по него. Веднага хваща окото, нали така? Много го бива да привлича вниманието. — Усмивката му стана кисела. — Само че не знам дали ще ви хареса, ако тоя грозник ви зяпа в лицето всеки ден. Като мен например.

Чиновникът поклати глава с отвращение.

Питър излезе от банката и се озова на улицата. Влезе в колата и пое на север. Неизвестно откъде знаеше, че напред има завой, а след него голямо кръстовище. Вече не се съмняваше, че е бил тук преди. Някои сгради, по-старите, му се виждаха познати. Той зави, изчака на светофара и без никакво колебание сви по улицата вляво. На табелата пишеше „Улица «Стейт»“.

Зави пак, този път надясно, и го видя — извития железопътен мост над улицата. Направен беше от сивкав гранит, а подпорите представляваха малки кулички в двата му края. Точно както го виждаше в съня си. Само че сега изглеждаше доста потъмнял.

Мина под моста и отново без колебание зави по улицата вляво. Улица „Честнът“. Колко странно, каза си той. В сънищата си не можеше да си спомни нито едно име на улица. А сега, когато се намираше на това място, чудесно знаеше накъде да върви. Съвсем точно знаеше какво ще види, когато завие надясно по улица „Честнът“.

Както и очакваше, там се показа площадът. Със същата зелена градинка, същите зелени пейки покрай диагоналната алея. На табелата пишеше „Площад «Корт»“.

Кула обаче нямаше.

Паркира колата и тръгна да се разходи по площада. На мястото, където трябваше да се издига кулата, сега имаше друга сграда, която изглеждаше новичка и в модерен стил. Функционална, цялата блестяща от стомана и стъкло. Това се оказа сградата на кметството. В нея се помещаваха Апелативният съд, Ривърсайдският полицейски участък, административните служби и Отделът по парковете и озеленяването.

Първата му реакция беше страшно да се ядоса. Толкова се беше надявал да види кулата, тя беше един от най-ценните експонати в музея на спомените му. А те я бяха унищожили — сякаш бяха осквернили спомените му.

На една пейка седеше възрастен човек и четеше вестник. Носеше очила с бифокални лупи и беше облечен много прилично. Питър се приближи.

— Извинете, господине.

Старецът остави вестника и го погледна със сълзящите си сини очи.

— Тук, на това място, нямаше ли една кула преди години?

— Имаше, разбира се. Наричаха я Кулата на кметството.

— Кога са я съборили?

— О, трябва да беше 1950, или 51-а.

— Да, разбирам.

— Някои я наричаха и иначе — Кампанилята, защото е била построена по някаква кула в Италия. Във Флоренция или Венеция — нещо такова. Виждаше се от много далече. Но беше твърде стара. Решиха, че не е съвсем безопасно да стои, и я събориха.

— А нямаше ли нещо като панорамна тераса на върха й?

— О, имаше, как да нямаше. Откриваше се страхотна гледка оттам. Помня, че водех внуците си да гледат. Според мен не беше никак хубаво, че я събориха. Толкова беше красива. Градът без нея нищо не струва. Ама какво да се прави? Разни глупаци само ходят и събарят хубавите сгради, за да строят тия грозотии. Правели го в името на прогреса. Недвижимите имоти били страшно скъпи! — Старецът презрително изсумтя. — Все същото — щом заиграе парата, никой не го е грижа за нищо.

И той се зачете отново във вестника си. Питър намери една незаета пейка и седна. Прилоша му, виеше му се свят. Сърцето му биеше лудо. Добре, каза си той, да видим сега кое накъде е. Да видим какво ще стане, като си дойде всичко на мястото. Ето къде съм живял, преди да умра — Ривърсайд, Масачузетс.

Но кой съм бил аз тогава!