Сара Дж. Маас
Кралство на пепелта (120)

117

Едион се би, докато вражеският войник пред него не се свлече на колене, привидно мъртъв.

Но мъжът с черен пръстен на ръката не беше мъртъв.

Само демонът в него.

А когато войници от безброй нации заликуваха, когато плъзна мълвата, че лечителна от Торе Сесме е надвила Ераван, Едион просто слезе от крепостната стена.

Намери го само по мириса. Дори след смъртта мирисът му оставаше като пътека, по която Едион тръгна през разрушените улици и тълпите от празнуващи, ридаещи хора.

Самотна свещ гореше в празната стая на стражевата сграда, където бяха положили тялото му върху дълга работна маса.

Едион коленичи пред баща си.

Нямаше представа колко време е стоял така със сведена глава. Но свещта почти прегаряше, когато вратата се отвори със скърцане и в стаята нахлу познат мирис.

Без да пророни и дума, тя го доближи с тихи стъпки. После се преобрази и коленичи до него.

Лизандра просто се облегна на него, докато Едион не преметна ръка през раменете й, притискайки я към себе си.

Останаха коленичили заедно и той знаеше, че нейната скръб е също толкова искрена, колкото неговата, че скърби не само за Гавриел, но и заради неговата мъка.

Заради годините, които нямаше да изживеят заедно с баща му. Годините, които бе осъзнал, че иска да има с него. Заради историите, които искаше да чуе, заради елфа, когото искаше да опознае. Ала нямаше да може.

Дали Гавриел го знаеше? Или бе загинал с мисълта, че синът му не желае да има нищо общо с него?

Не можеше да понесе тази вероятност. Бремето й щеше да става все по-нетърпимо.

Когато свещта догоря, Лизандра стана и го вдигна със себе си.

Грандиозно погребение, обеща му приглушено Едион. С всички почести, всички тържествени кралски регалии, оцелели след битката. Щеше да погребе баща си в кралското гробище сред легендарните герои на Терасен. Където щяха да положат и него за вечния му сън. До баща му.

Поне това можеше да стори за него. Да се увери, че знае истината в Отвъдното.

Излязоха на улицата и Лизандра спря да избърше сълзите му. Да го целуна по бузите, после и по устата. Нежно, любящо.

Едион я прегърна и я притисна плътно към себе си под звездите и лунната светлина.

Нямаше представа колко дълго са стояли така насред улицата. Но накрая някой се покашля дискретно и двамата се откъснаха един от друг, за да надникнат към източника на звука.

Беше млад мъж, на не повече от трийсет.

Взираше се в Лизандра.

Не приличаше на вестоносец, нито на войник, макар и да бе облечен в дрехите на рукините. Излъчваше самообладание, целеустременост и кротка сила. Високият мъж преглътна.

— Вие ли… вие ли сте лейди Лизандра?

Лизандра килна глава.

— Да.

Мъжът пристъпи към нея и Едион едва се сдържа да не я избута зад себе си. Да не извади меча си, опирайки го в гърлото на непознатия, чиито сиви очи се отвориха още по-широко — и заблестяха от сълзи.

Но той се усмихна радушно.

— Казвам се Фалкан Енар — обяви с ръка на гърдите.

Лизандра го гледаше все така предпазливо, объркано.

Усмивката на Фалкан не трепна.

— Издирвам те от дълго, дълго време.

После й разказа цялата си история с обляно в сълзи лице.

Чичо й. Това беше чичо й.

Баща й беше доста по-възрастен от него, но откакто Фалкан научил за нея, започнал да я търси под дърво и камък. Десет години издирвал изоставеното дете на покойния си брат, посещавайки Рифтхолд при всяка възможност. Без да осъзнава, че и тя може да е наследила дарба като неговата — че може да няма лицето на брат му.

Но Несрин Фалик го намерила. По-скоро се намерили един друг. И заедно стигнали до истината — щастлива случайност в големия свят.

Искал да й остави в наследство състоянието, което бил натрупал като търговец.

— Всичко е твое — каза Фалкан. — Повече никога нищо няма да ти липсва.

Разплакана, Лизандра го прегърна силно с искрено щастие, изписало се на лицето й.

Едион ги наблюдаваше мълчаливо със сломено сърце. Но се радваше за нея — за лъча светлина, който бе открила.

Лизандра се откъсна от Фалкан. Все така усмихната, по-прелестна от нощното небе над тях. Тя преплете пръсти с тези на Едион и ги стисна силно, отговаряйки на чичо си:

— Вече имам всичко, от което се нуждая.

* * *

Часове по-късно, седнал на балкона, където Ераван бе намерил смъртта си, Дориан още не можеше да повярва какво се е случило.

Взираше се в тъмното петно върху каменния под, от което стърчеше Дамарис. Едничката следа от валгския крал.

Името на баща му беше неговото собствено. Усещаше тежестта му, но не като нещо неприятно.

Той стисна окървавените си пръсти. От магията му имаше само жалки остатъци, а вкусът на кръв още обгръщаше езика му. Белези на предстоящото прегаряне. Никога преди не го бяха спохождали. Но май трябваше да свиква с тях.

Дориан се изправи на разтреперани крака и изтръгна Дамарис от камъните. Острието му беше станало черно като оникс. Плъзвайки пръсти по жлеба му, установи, че чернилката няма да падне.

Трябваше да слезе от тази кула. Да открие Каол. И другите. Да помогне на ранените. И на войниците в несвяст на полето долу. Онези, които не бяха обсебени от демони, вече бяха избягали, подгонени от причудливите елфи и гигантските вълци с човешки ездачи.

Трябваше да се махне оттук. Да напусне това място.

Ала не можеше да откъсне поглед от тъмното петно. Единствената следа.

Десет години на мъки, терзания и страх, а това петно беше единствената диря от тях.

Той завъртя меча в ръката си. Струваше му се по-тежък отпреди. Мечът на истината.

А каква се оказваше истината в крайна сметка?

Ераван беше избил и поробил толкова много съдби, само и само за да види отново братята си. Да, бе целял да завладее света им, да го накаже, но и да намери братята си. Не ги беше забравил хилядолетия по-късно. И не спираше да мисли за тях.

Дали Дориан би направил същото за Каол? За Холин? Дали би унищожил цял свят, за да ги открие?

Черното стрие на Дамарис не отразяваше светлината. Не проблясваше.

Въпреки това той сграбчи златната му дръжка и каза:

— Аз съм човек.

Златото се стопли в ръката му.

Той се вторачи в острието. Мечът на Гавин. Реликва от времена, когато Адарлан бе съществувал като земя на мир и изобилие.

И пак щеше да бъде.

— Аз съм човек — повтори той към звездите, изгряващи над града.

Мечът не отговори втори път. Сякаш знаеше, че не е необходимо.

Разнесе се бумтеж на големи криле и Абраксос кацна на балкона. С белокоса ездачка на гърба си.

Дориан загледа смаяно как Манон Черноклюна слиза от уивърна. Тя плъзна златисти очи по него, после ги стрелна към тъмното петно върху каменния под.

Накрая ги върна към неговите. Бяха предпазливи, уморени — но грееха.

— Здравей, малки принце! — промълви тя.

По устните му разцъфна усмивка.

— Здравей, малка вещице!

Той огледа небето за Тринайсетте, за Астерин Черноклюна, която трябваше да вие победоносно към звездите.

Манон каза тихо:

— Няма да ги откриеш. Нито в това небе, нито в друго.

Като осмисли думите й, сърцето му натежа. И загубата на дванайсетте необуздани, величави живота издълба още една дупка в него. Дупка, която нямаше да се запълни, която щеше да почита до гроб. Той прекоси мълчаливо балкона.

Манон не се отдръпна, когато я прегърна.

— Съжалявам — прошепна в косите й.

Ръцете й се плъзнаха плахо, бавно по гърба му. И го прегърнаха.

— Липсват ми — пророни с разтреперан глас тя.

Дориан я притисна по-здраво към себе си и й позволи да остане в обятията му колкото време имаше нужда, докато Абраксос се взираше в опожареното парче земя от равнината, в лобното място на вречената си, която никога нямаше да се завърне.

А градът под тях ликуваше.

* * *

Елин изкачваше с Роуан стръмните улици на Оринт.

Народът й ги обточваше със свещи в ръце. Като река от светлина, от огън, водеща към дома.

Право към портите на двореца.

Където ги чакаха лорд Дароу и Еванджелин. Момиченцето сияеше от радост.

Дароу, застанал на пътя им, ги гледаше с каменно лице. Непоклатимо като скалната снага на Еленови рога, издигаща се зад града.

Роуан изръмжа тихо и Фенрис, вървящ на крачка зад тях, повтори звука.

Но Елин пусна ръката на вречения си и огнените им корони угаснаха, докато извървяваше последните няколко стъпки до сводестия вход на двореца. До Дароу.

По озарената в златисто улица се възцари тишина.

Старият лорд нямаше да я допусне. Щеше я изхвърли пред очите на целия свят. Като последен, унизителен плесник през лицето.

Но Еванджелин подръпна ръкава на Дароу — като че го подканваше.

Жестът успя да подтикне стареца да проговори:

— С младата ми повереница разбрахме, че си се изправила срещу Ераван и Майев с почти изчерпана магия.

— Така беше. И никога няма да си я възвърна.

Дароу поклати глава.

— Защо?

Не питаше за изтощението на магията й. Питаше защо се бе опълчила на най-големите си врагове с нищожни искрици сила във вените си.

— Терасен е мой дом — каза Елин.

Това беше единственият отговор, който й подсказваше сърцето.

Дароу се усмихна леко.

— Така е. — Лордът сведе глава. Сетне преви цялото си тяло в дълбок поклон. — Добре дошли! — Каза, а изправяйки се, добави: — Ваше Величество!

Но Елин погледна към Еванджелин, която продължаваше да се усмихва сияещо.

Върни ми кралството, Еванджелин.

Така й беше заповядала преди много, много месеци.

И не знаеше как бе успяло да го постигне момичето. Как бе променило възрастния господар пред тях. Но ето че Дароу я канеше през портата към двореца зад нея.

Еванджелин й намигна окуражително.

Елин се засмя, хвана момичето за ръката и поведе обещанието за светло бъдеще на Терасен към двореца.

* * *

Всяка древна, белязана от годините зала й навяваше спомени. Оставяше я без дъх и изпълваше очите й със сълзи. Заради славното им минало. И тъжния им, окаян вид сега. И мисълта, че предстоеше да си върнат стария блясък.

Дароу ги поведе към трапезарията, за да си набавят храна и напитки, каквито въобще можеха да се намерят посред нощ, и то след такава битка…

Но щом съзря кой ги чакаше сред поизлинялото великолепие на тържествената зала, Елин забрави за глада и жаждата си.

Цялата зала стихна, когато тя се спусна към Едион и се хвърли на врата му с такава сила, че залитнаха с крачка назад.

Най-сетне си бяха у дома. Заедно.

Усети смътно, че Лизандра отива при Роуан и другите зад нея, но не се обърна. Защото радостният й смях секна, като видя изпитото, уморено лице на Едион. Тъгата по него.

Тя сложи ръка на бузата му.

— Съжалявам.

Той затвори очи и се облегна на нея с разтреперана уста.

Елин не каза нищо за щита на гърба му — щита на баща й. За пръв път го виждаше с него.

Вместо това попита тихо:

— Къде е той?

Едион я изведе безмълвно от трапезарията. Тръгнаха по лъкатушещите коридори на двореца, техния дворец, стигайки до малка, осветена със свещи стаичка.

Гавриел беше положен върху маса и жестоко обезобразеното му тяло бе покрито с вълнено одеяло. Открояваше се само красивото му лице, благородно и милостиво дори в смъртта.

Едион остана при вратата, а Елин отиде при воина. Роуан и другите спряха при Едион и вреченият й сложи ръка на рамото му. Фенрис и Лоркан сведоха глави.

Тя спря при масата, върху която лежеше Гавриел.

— Изчаквах да положиш кръвната клетва след сина си — промълви и глухият й глас отекна между каменните стени. — Но искам да я положиш сега, Гавриел. С огромна чест и благодарност ти предлагам да положиш кръвната клетва пред мен.

Сълзите й закапаха тежко по одеялото, покрило тялото му, и тя избърса една, преди да извади кинжала от ножницата на хълбока си. После отви едната му ръка.

И поряза дланта му. Плътта не закърви, само се поду леко. Но тя изчака и накрая една капка кръв се отрони върху каменния под. Сетне направи разрез върху китката си, потопи пръсти в кръвта и пусна три капки в устата му.

— Нека светът знае — каза Елин с пресеклив глас — колко доблестен елф беше. Както и че защити сина си и кралството ни и ни помогна да го спасим. — Тя целуна студеното му чело. — Вече ни свързва кръвната клетва. И ще бъдеш погребан подобаващо. — Тя се отдръпна и го погали по бузата. — Благодаря ти!

Нямаше друго за изричане…

Като се обърна, забеляза сълзи не само по лицето на Едион.

И ги остави в стаята — кадъра, братята му, които искаха да се сбогуват с Гавриел по свой начин.

Фенрис, чието окървавено лице още не бе обгрижено от лечителка, падна на коляно до масата. След миг Лоркан стори същото.

Елин вече стигаше до вратата, когато и Роуан коленичи. И запя онази древна траурна песен, отколешна и свещена, колкото самия Терасен. Същата молитва, която и тя бе напявала някога, докато вреченият й я татуираше.

Ясният, дълбок глас на Роуан продължаваше да изпълва стаята, когато Елин хвана Едион под ръка, позволявайки му да се отпусне на нея, и го поведе към тържествената зала.

— Дароу ме нарече „Ваше Величество“ — похвали се след малко.

Едион плъзна зачервени очи към нея. В дълбините им проблесна искра — макар и нищожна.

— Дали трябва да се притесняваме?

Устаите на Елин се извиха нагоре.

— И аз си помислих същото.

* * *

Толкова много вещици. В двореца имаше толкова много вещици — и крочанки, и Железни зъби.

Елида оглеждаше лицата им, помагайки на лечителните в тържествената зала. Бяха надвили валгския крал и кралица — но ранените си оставаха. И тя щеше да се грижи за тях, докато имаше сили.

Но когато някаква белокоса вещица докуцука в залата, понесла ранена крочанка заедно с друга своя сестра, непозната на Елида… Елида се озова по средата на залата, където бе прекарала безброй щастливи дни в детството си, преди да осъзнае, че жената се канеше да излезе.

Манон обаче спря, като я видя. И прехвърли ранената крочанка на своята сестра по оръжие. Ала не помръдна от мястото си.

Елида съзря тъгата по лицето й още преди да я достигне. Помътнелите й от болка златисти очи.

Въпреки това отиде при нея.

— Коя?

Манон преглътна.

— Всички.

Всички Тринайсет. Всичките свирепи, неповторими вещици ги нямаше вече.

Елида сложи ръка на сърцето си, сякаш се боеше да не се пропука.

Но Манон скъси разстоянието помежду им и независимо от скръбта по раненото си, окървавено лице постави ръка върху рамото на Елида. За да я утеши.

Явно вещицата се бе научила на това.

Очите на Елида запариха, замъглиха се и Манон избърса сълзата, отронила се от едното.

— Живей, Елида! — каза вещицата, преди да се върне към вратата. — Живей!

Манон се загуби в оживения коридор с разлюляна зад гърба й плитка. И Елида се зачуди дали заповедта й изобщо бе предназначена за нея.

Часове по-късно Елида откри Лоркан на бдението край тялото на Гавриел.

Когато новината я споходи, тя поплака за елфа, държал се толкова мило с нея. А като зърна Лоркан, коленичил пред Гавриел, разбра, че и той доскоро бе правил същото.

Доловил появата й на вратата, Лоркан се изправи с болезнено, бавно движение, издаващо непосилната му умора. По лицето му бе изписана искрена скръб. Тъга и разкаяние.

Тя разтвори обятията си за него и той я придърпа към себе си с тежка въздишка.

— Разправят — прошепна в косата й, — че ти си отговорна за победата над Ераван.

Елида се отдръпна от прегръдката му, извеждайки го от стаята, изпълнена с мъка и светлина от свещи.

— Не аз, а Ирен — поправи го, докато го водеше към едно усамотено място до прозорците с изглед към ликуващия град. — На мен просто ми хрумна идеята.

— Без твоята идея сега щяхме да пълним коремите на моратските зверове.

Елида врътна очи въпреки всичко случило се, въпреки всичко, което ги чакаше.

— Е, добре, заслугата е обща. — Тя прехапа долната си устна. — Перант? Чувал ли си нещо за Перант?

— Един рукин пристигна в града преди няколко часа. И там е същото като тук: след смъртта на Ераван войниците, обсадили града, или са паднали, или са избягали. Жителите му са си върнали контрола, но обсебените войници ще имат нужда от лечителки. Утре ще изпратим няколко.

Коленете й едва не се подкосиха от облекчение.

— Благодаря на Анийт. Или по-скоро на Силба.

— И двете ги няма вече. Благодари на себе си.

Елида махна с ръка, а Лоркан я целуна.

Като се отдръпна, тя пророни:

— Това пък за какво беше?

— Предложи ми да остана — отвърна той.

Сърцето й затуптя лудо.

— Остани — прошепна му.

Светлина — прекрасна светлина изпълни тъмните му очи.

— Предложи ми да дойда в Перант с теб.

Тя му отговори, макар и с треперещ глас:

— Ела в Перант с мен.

Лоркан кимна и усмивката му се превърна в най-красивото нещо на света.

— Предложи ми да се оженя за теб.

Елида заплака през смях.

— Ще се ожениш ли за мен, Лоркан Салватер?

Той я грабна на ръце и заобсипва лицето й с целувки. Сякаш и последната окована част в него най-сетне бе освободена.

— Ще си помисля.

Тя се засмя и го перна по рамото. После пак се засмя, този път още по-гръмогласно.

Лоркан я пусна на земята.

— Какво?

Тя стисна устни да сдържи смеха си.

— Ами, просто… Аз съм господарка на Перант. Ако се ожениш за мен, ще вземеш фамилното ми име.

Той примигна недоумяващо.

Елида пак се засмя.

— Ще станеш лорд Лоркан Локан.

Като го изрече на глас, й прозвуча още по-нелепо.

Той отново мигна, а сетне прихна в смях.

Елида за пръв път чуваше толкова жизнерадостен звук.

Лоркан пак я вдигна на ръце и я завъртя във въздуха.

— Ще го използвам с гордост до края на дните си — каза в косата й, а като я пусна на земята, усмивката му вече бе изчезнала. Той отметна косата й с безкрайна нежност и я пъхна зад ухото й. — Ще се оженя за теб, Елида Локан. И с гордост ще се наричам лорд Лоркан Локан, колкото и да ми се присмива цялото кралство. — Той я целуна любящо. — А като се венчаем — прошепна, — ще обвържа живота си с твоя. И повече нищо няма да ни раздели. Никога няма да бъдем сами.

Елида зарови лице в ръцете си и заплака. Той й предлагаше сърцето си, готов беше да се откаже от безсмъртието си заради нея. За да бъдат заедно.

Лоркан хвана китките й и свали нежно ръцете й. После й се усмихна плахо.

— Стига да искаш — добави.

Тя го прегърна през врата, чувствайки галопиращото му сърце до своето, пропускайки топлината му чак до костите си.

— Искам го повече от всичко на света — прошушна на свой ред.