Джоджо Мойс
Повелителката на конете (23)

Двадесет и втора глава

Ако конят е безстрашен, той трябва да бъде възпиран от препускане с всички сили и абсолютно да не бъде допускан да се състезава с друг; като правило най-амбициозните коне са най-безстрашни.

Ксенофонт, „За ездаческото изкуство“

Каубоя Джон седеше пред четвъртата си порция яйца, бекон и пържени филийки и потриваше доволно ръце.

— Не е зле — отбеляза той, докато затъкваше салфетка в яката си. — Никак не е зле за крайпътен хотел.

Мак отпи от кафето си.

— Не знам как е възможно някой да погълне четири закуски — учуди се той, оглеждайки опразнения бюфет.

— Платил съм си — заяви Джон. — Най-добре да се възползвам.

„Всъщност аз платих“, мислено си каза Мак. Но понеже му беше приятно да е в компанията на весел човек, не каза нищо. Залата за закуска на „Темпест Интърнешънъл“ жужеше от разговорите на гостите — търговци, които дълго говореха по телефона, притеснени майки, които наглеждаха децата, седнали пред омазани с овесени ядки и мляко маси, докато бащите им се криеха зад вестниците си. От време на време едно кръглолико източноевропейско момиче минаваше и им предлагаше още кафе, при което Джон благодареше ентусиазирано.

Тази сутрин той изглеждаше подмладен и бодър, усмивката му се появяваше често под омачканата кафява шапка, а яката и ръкавите му бяха изгладени. Мак, чиито дрехи винаги изглеждаха така, сякаш не ги е свалял няколко дни, се почувства странно немарлив до него. Беше се събудил още преди разсъмване и понеже не можа да заспи, а и нямаше какво полезно да свърши, отново бе излязъл да обикаля пустия бряг, загледан в ранните фериботи, пристигащи и заминаващи на просветляващия хоризонт, заслушан в отчаяните крясъци на чайките, които кръжаха високо, като през цялото време се питаше с нарастваща тревога къде ли можеше да е Сара.

Върна се малко след осем, влезе в стаята и видя, че Наташа не е на стола до прозореца, където я беше оставил при излизането си, а се е свила на кълбо на другото единично легло. В стаята беше тихо и само мърморенето на някакви хора в дъното на коридора нарушаваше тишината. Коленете й бяха вдигнати към брадичката в поза, която беше изключително детска, лицето й бе полускрито от косата и тя се мръщеше дори в съня си. На бюрото беше телефонът й, който дори в този час просветваше заради непрочетени съобщения. Мак се замисли дали да не ги погледне, в случай че Сара е решила да звънне, но спря при мисълта, че тя може да се събуди и да го види как нарушава личното й пространство. Вместо това се изкъпа, постара се да се освежи с евтиния хотелски шампоан, после слезе долу за закуска, където завари Каубоя Джон да се наслаждава доволно на своята.

— Е, какъв е планът за днес, шефе? — Джон обра с коричка хляб бърканите яйца.

— Нямам никаква представа.

— Ами… много мислих и бих се обзаложил, че тя е някъде тук. Това момиче никога не е ходило никъде, откакто го познавам. Не може да преплува с проклетия кон до Франция. Така че, както аз виждам нещата, тя или ще го остави някъде и ще иде сама във Франция, а в този случай някой от нас трябва да наблюдава гишето за билети, или много бързо ще разбере, че няма как да се измъкне оттук, и ще остане някъде наоколо, докато измисли какво да прави по-нататък.

— Не мога да си представя, че ще остави коня. — Мак се сети за краткия им престой в Кент.

Джон се ухили.

— И аз така смятам, човече. Значи, ще пристигне тук и ще се наложи да остане. Нека да не викаме ченгетата засега. Трябва само да покрием всички бази. Ще се обадим в конюшните наблизо, ще питаме в хотелите дали някое хлапе не използва кредитната карта на Наташа.

Мак се облегна на стола си.

— Звучи просто.

— Най-добрите планове винаги са такива и освен ако нямаш друг…

Наташа се появи при тях. Косата й беше влажна и тя изглеждаше притеснена, сякаш очакваше да я критикуват, че е станала последна.

— Заповядай. — Мак й дръпна стол. — Искаш ли кафе?

— Нямах намерение да спя до късно. Трябваше да ме събудиш.

— Реших, че ти е нужна почивка. — Забеляза как някаква сянка преминава мигом по лицето й, преди да се помъчи да я скрие. Колко лесно една невинна забележка можеше да се изтълкува погрешно, когато всеки разговор бе натежал от предистория.

— Телефонът ти — каза тя и му го подаде. — Оставил го беше в стаята. Приятелката ти звъня.

— Вероятно заради снимките, които бях уговорил за тази сутрин… — започна да обяснява той, но тя вече се бе отдалечила от масата към бюфета.

Джон се наведе напред.

— Мислех си и друго.

Мак едва го слушаше. Наташа стоеше до панера с хляба и клатеше глава, докато обясняваше бързо нещо по телефона.

— Може би се тревожим прекалено.

Мак се обърна отново към масата.

— Нейният дядо. Тренирал е този кон по-добре от всеки друг, който съм виждал, а аз се занимавам с коне от много време.

— И какво?

— Тя е в безопасност с него.

— С кого е в безопасност? — Наташа седна, стиснала препечена филийка между зъбите си.

— С коня. Джон така смята.

Наташа остави филийката в чинията си.

— Като в „Чемпиън вълшебният кон“ ли? Ще я пази от нападение на змии? Или ще я предупреждава за приближаващи индианци?

Каубоя Джон побутна назад шапката си и я изгледа гневно. После нарочно се обърна към Мак.

— Имам предвид, че може да избяга от неприятни ситуации. А и много хора се плашат от конете. Лоши хора, които иначе биха притеснили едно малко момиче, пътуващо само, ще я оставят на мира. — Той изпи кафето си на една голяма глътка. — За мен тя е много по-добре с коня, отколкото без него.

Наташа пийна малко сок.

— Или пък може да я хвърли от гърба си. Или тя да падне под копитата му. Или да я нападне някой, който иска да открадне коня.

Джон я изгледа предпазливо.

— Боже, какъв си оптимист. Разбирам защо си станала адвокат.

Младата сервитьорка се мотаеше около масата им. Мак й се усмихна и леко вдигна чашата си. Когато момичето се отдалечи, той забеляза, че Наташа го гледа. Не особено дружелюбно.

— Мисля, че Мак би предпочел да съм сервитьорка.

— Какво, по дяволите, искаш да кажеш?

— Имам предвид — поясни тя за Джон, — че той е от мъжете, които обичат да казват, че харесват умни жени. Докато „умна“ не премине в „сложна“ и „благоразумна“. И тогава решават, че предпочитат двайсет и две годишни сервитьорки и модели. — Тя цялата се изчерви.

— Казваш го, сякаш има нещо лошо в това — засмя се Джон.

Мак се скри зад чашата си с кафе.

— Може да ми е било по-лесно да общувам с хора, които не са ми ядосани през цялото време.

Това я засегна. Той забеляза изчервяването й и се почувства странно засрамен.

Джон се надигна сковано от масата.

— Е, вие, гълъбчета, определено ми напомнихте защо останах сам. Ако искате, обсъдете някакъв план за действие, докато си измия зъбите. Ще сляза след пет минути.

Видяха го как излиза от ресторанта. Наташа задъвка филийката си.

— Съжалявам — каза тя, вперила поглед в чинията си. — Не биваше да…

— Таш?

Тя го погледна.

— Може ли да сключим примирие? Само докато я намерим? Цялото това нещо е… твърде изтощително.

Съвсем малък проблясък на гняв. Мак прочете в него неизреченото: „Изтощително ли? Мислиш, че вината е моя?“.

— Прав си — каза Наташа. — Както вече казах, съжалявам.

В другия край на ресторанта Джон бе свалил шапка пред сервитьорката и Мак го видя как се покланя любезно.

— Добре. Какъв е планът? Защото аз нямам такъв.

— Сара не може да стигне далеч — обобщи Наташа. — Предлагам да й дадем до… четири часа? Ако не сме я намерили дотогава, добре, викаме ченгетата.

 

 

Наташа и Каубоя Джон седяха на една пейка пред гишето за билети, сгушили глави в яките на палтата си в опит да се предпазят от брулещия вятър, докато над тях крещяха чайки. Бяха се обадили из цяла Южна Англия от хотелските си стаи сутринта, а после, изнервени от стоенето затворени и от тревоги, бяха излезли да се видят с Мак навън. Времето се точеше бавно и всеки час, който изтичаше, без да зърнат някъде Сара, добавяше още към тревогата им. Седяха пред мрачния фургон и наблюдаваха как пътниците слизаха от автобусите и си купуваха билети или просто минаваха да използват тоалетните. От време на време Бен се обаждаше с някакъв въпрос от Ричард и се налагаше тя да крещи отговора си, за да надвика вятъра и врявата. Също толкова периодично Каубоя Джон ставаше, крачеше напред-назад по асфалтовата алея и пушеше безрадостно, като понякога вдигаше ръка, за да задържи шапката си.

— Не ми харесва това — каза той, загледан в морето. — Сара не е такава.

Тя почти не го чуваше. Мислеше си за казаното от Линда, когато я бе попитала дали Конър се е застъпил за нея на събранието на партньорите предната вечер. „Наистина се опита — беше отвърнала тя с тон, който намекваше, че не е положил особени усилия. — Странно, но точно Харингтън те защити много сериозно. В конферентен разговор. Аз… хм… случайно дочух. Каза, че стратегията ти била иновативна и че това, че си тръгнала точно сега, нямало да повлияе въобще на делото.“ Линда се изненада, че Наташа не бе особено доволна от новината.

Сутрешното заседание на съда минало добре. Ричард разпитал семейния лекар, а Харингтън — съдебния експерт-счетоводител, разбивайки на пух и прах претенциите за финансови загуби от страна на господин Пърси. Човекът бил толкова разстроен, беше казал Бен, че след това Харингтън споделил, че няма да се изненада, ако постигнат сделка още на следващия ден. Наташа отвърна, че това е чудесно, като се помъчи да потисне завистта и усещането за загуба, които напираха в гърдите й.

Мак идваше към тях и пляскаше с ръце, с развят от вятъра перчем. Докато го гледаше, Наташа осъзна с притеснение колко е омачкан костюмът й и как блузата й мирише на пот. Краката я боляха от обикалянето с обувките на ток. Ако скоро не намереха Сара, щеше да се наложи да си купи дрехи за преобличане.

— Някаква следа?

Тя поклати глава.

— Никой не си спомня да е виждал кон. Но казаха, че снощи е имало други служители на смяна на гишето. И не ни позволиха да погледнем списъка с пътниците — защита на личните данни.

Мак изруга тихо.

— Нещо от кредитната карта?

— Не, но това не значи нищо. Понякога са нужни няколко часа, докато данните се обработят.

Идеите им полека се изчерпваха. При липсата на конкретен план трескавото напрежение от предния ден бавно отстъпваше място на странна меланхолия.

Денят се проточи. Разделиха се и решиха да се редуват да обикалят — пеша или с колата — из града или да стоят в хотелската стая и да звънят поред на номерата от телефонния указател. Някакъв собственик на магазин за бонбони на улица „Касъл“ твърдеше, че бил видял момиче на кон предишната вечер, но не можеше да каже нищо повече. Мак, който все повече се изнервяше, вече спираше хората по улиците, разпитваше собствениците на магазини, работниците на ферибота. Каубоя Джон се затвори в стаята си и почна да звъни на хотелите, на които се бяха обаждали предната вечер, просто за всеки случай, като понякога задрямваше. Наташа върна няколко служебни обаждания, обясни, че няма да се върне тази вечер все пак, и продължи да обикаля влажните улици на Дувър, борейки се с надигащото се отчаяние.

Разбраха се да се срещнат в шест часа в един бар на брега. Наташа предпочиташе да хапнат нещо в хотела, но Джон беше заявил, че ако прекара и минута повече в онази дезинфекцирана дупка, ще се побърка. Барът, който явно не бе докоснат от новите времена и модата, беше просмукан от миризмата на бира и стар пушек. Още щом се настани, Джон сякаш се отпусна.

— Така е много по-добре — повтаряше той и потупваше изтърканите велурени седалки, сякаш бе открил любимото си място.

Наташа изчака двамата мъже да идат до бара за напитки, преди да се обади. Седна, притисна длан до другото си ухо, за да не чува звука на телевизора, от който над главата й гърмеше спортният канал.

Вдигна й едва след осем позвънявания. Зачуди се дали не е видял кой го търси и затова да се е поколебал дали да се обади.

— Конър?

— Да.

— Само исках да чуя как си.

— Намерихте ли я?

— Не.

— Къде си?

— В Дувър. Със сигурност е някъде тук, но не можем да я намерим. — Още щом го изрече, съжали, че бе използвала множественото число.

— Ясно.

Последва дълга тишина. Наташа погледна през рамо към Мак, който си бъбреше с барманката и вероятно й обясняваше какво правят с Джон тук. Видя как момичето повдига вежди в отговор и клати глава. Толкова пъти бе виждала подобна реакция в последните двайсет и четири часа, че изобщо нямаше нужда да чува думите.

— Конър?

— Да.

— Просто се питах… — Наташа приглади косата си с пръсти. — Исках да се уверя, че сме добре. Мразя, че се разделихме така.

Кратка пауза и после той каза:

— Искала си да се увериш, че между нас всичко е наред ли?

— Съжалявам, че трябваше да тръгна така, но трябва да разбереш, че не мога просто да оставя всичко на Мак.

Въпреки шума от телевизора чуваше дишането му.

— Явно не разбираш нищо, нали?

— Обясних ти за делото. Чух, че Харингтън е бил чудесен в съда днес. Това, че мен ме няма…

— Не. Ти не схващаш. — Сега гласът му омекна.

— Какво не схващам?

— Нито веднъж, Наташа, не ме попита нито веднъж. Преди да захвърлиш целия си живот заради тази история, ти нито веднъж не ме помоли за помощ или съвет.

— Какво?

— Дори не ти е минало през ум да го направиш, нали? И какво говори това за връзката ни?

Мак се смееше заедно с барманката на нещо.

— Не мислех, че ти… — опита се да каже тя. — Предвид, че…

— Не. Не си и помислила да ме помолиш. Не знам какво става между теб и Мак, но не искам да бъда с жена, която дори не е честна относно собствените си чувства.

— Не е честно. Аз…

Но той вече беше затворил.

 

 

Сара размахваше филийката си във въздуха и явно нехаеше, че говори високо на английски и това привлича вниманието на французите от съседните маси в закусвалнята.

— Те са като някакво братство, знаеш ли. Носят черни шапки и черни униформи…

— О, знаех си, че ще стане дума за мода — подразни я Том.

Сара се направи, че не го чува.

— … и могат да накарат конете си да направят абсолютно всичко. Могат да прескочат стол, широк поне трийсет сантиметра. Знаеш ли колко е трудно да се прескочи стол?

— Мога да си представя.

— Папа винаги казва, че когато го приели в „Льо Кард Ноар“, за първи път в живота си се почувствал разбран. Сякаш на света имало много малко хора, които говорят неговия език, и всички живеели в онова място.

— Чувството ми е познато.

— Но всички работели много. Той започвал да язди в шест сутринта и понякога не спирал целия ден, работел с различни коне, върху различни движения. Някои били от основната школа — basse école, а други — от висшата езда, която се нарича haute école. Всички коне са специализирани в различни движения. Той си имал любим кон, който бил майстор на каприол. Знаеш ли какво е това?

— Не.

Сара изду бузи.

— Едно от най-трудните неща, които може да поискаш един кон да направи. Идва от бойна маневра, която датира от хиляди години. Конят скача, използвайки задните си крака, и после, когато е увиснал във въздуха, рита назад. Винаги съм се чудила какво ли е да си на бойното поле, намушкваш някого и после конят се надига и… бам! — Тя имитира ритника на задните копита.

— Доста е страшно.

— Ами сигурно е било от полза, иначе нямаше да продължават да го правят толкова векове.

Беше настояла тя да плати. Том не беше особено щастлив вечерята му да е платена с открадната кредитна карта, но тя го беше уверила, че ще върне всичко до последното пени, когато дядо й оздравее, а когато Сара говореше толкова уверено, нямаше как да не й повярваш.

След пристигането във Франция тя се бе оживила неимоверно, докато пътуваха по магистралата, така че му беше трудно да повярва, че това бъбриво момиче е същото мълчаливо и тревожно дете от предната вечер.

— Джон, приятелят на Папа, винаги се шегува, че правим циркови номера, но няма никакъв номер. Можеш да го разбереш само ако го видиш. Конете го правят, защото обичат това. Важното е да ги научиш да го искат. Така, когато изпълняват движенията, няма напрежение, няма стрес. И заради това трябва да ги тренират много дълго, стъпка по стъпка, за да разберат как да изпълняват фигурите, без да се съпротивляват. — Хапна пълна лъжица шоколадов мус. — Така ли ги тренират и за надбягванията?

Том за малко да се задави с кафето си.

— Не. Не точно.

Вратата на закусвалнята към бензиностанцията се отвори и затвори и вътре влезе още едно френско семейство. Докато хапваха, видяха как майката обяснява на двете деца какво е позволено да си поръчат от витрината.

— От колко време сте сами двамата с дядо ти?

— Четири години.

— Не поддържаш ли връзка с майка си?

— Тя почина преди баба.

— Съжалявам.

— Аз не. Не искам да ме мислиш за ужасен човек, но… тя беше от онези, които създават проблеми. Бях много малка, когато ме остави. Но много ми липсва баба.

Сара подви крака на стола си и отчупи парче шоколад.

— Бяхме много щастливи тримата с Нана и Папа. Хората не ми вярват, когато кажа, че не ми липсва майка ми, но е така. Никога не ми е липсвала. Всичките ми спомени от времето, когато бях с нея, са лоши. Е, не помня много, но помня, че ме беше страх. Когато баба и дядо ме прибраха у тях, никога повече не съм се страхувала. Един ден — каза тя и махна към простора навън — ще доведа Папа отново тук. Двамата с него щяхме да идваме през ноември. Той много го искаше. Но после получи удар и всичко стана… — Замълча и явно след малко успя да се овладее. — Когато разбере, че съм тук, мисля, че това ще му помогне. Когато се оправи, и той ще дойде. Ще бъде много щастлив.

— Явно си напълно сигурна, че ще успееш.

— Моят дядо е бил един от най-великите ездачи в цяла Франция. Можел е да накара коня си да лети във въздуха, да прави неща, които сам не е знаел, че може. — Пъхна шоколада в уста. — Аз трябва само да яздя няколко мили.

Том я погледна — едно дете и тайно превозеният му кон. От устата й всичко звучеше напълно логично.

 

 

Наташа затвори телефона си и изруга. Беше тъмно и тримата обикаляха с колата из Дувър, след като се бяха върнали от един банкомат в тиха по това време индустриална зона на града, пълна с автомобилни сервизи и безлични ниски офис сгради. Според сведенията от кредитната карта това беше мястото на последното теглене. След като бяха толкова близо, а нямаше и следа от нея, напрежението в колата постепенно растеше. Никой не споменаваше по-рано взетото решение да се обадят в полицията, защото бяха сигурни, че е наблизо. Малката пластмасова карта го доказваше. Но защо едно момиче на кон би се озовало на подобно място?

Наташа се извъртя на седалката си, за да погледне Каубоя Джон.

— Искам да разбера нещо, Джон. Как дядото на Сара се е озовал в онова тяхно жилище? Не беше… ами, не е в особено добър квартал, нали?

— Мислиш ли, че е избрал да живее там? Мислиш ли, че това е искал да постигне в живота си?

Мак сви рамене.

— Не знаем нищо за него, освен че е отгледал дете, което явно не се съобразява с гравитацията.

Джон се облегна на мястото си с видимо удоволствие.

— Добре. Ще ви разкажа за Анри. Произхожда от доста бедно семейство. Фермери, някъде в Южна Франция. Имало проблеми с бащата и когато Анри бил много млад, се махнал оттам при първа възможност и се записал в армията.

Наташа вече бе сигурна, че Джон е от хората, които обичат да разказват истории, и с удоволствие се заслуша; така не се налагаше да мисли. А и Мак нямаше нищо против: той обичаше да слуша за живота на другите. Вървеше си като част от предразполагането на обектите на снимките му.

— После се озовал на кон, в кавалерийски полк или нещо подобно, и през петдесетте години постепенно се издигнал в ранг, докато накрая го приели в „Льо Кадр Ноар“, когато наново сформирали академията след войната. — Той огледа двамата си слушатели. — Това не е малко постижение, да знаете. Академията е много елитна. Господи, как само обичал онова място. Когато заговореше за него, той сякаш изпъваше рамене и ставаше по-висок, разбирате ли за какво говоря?

— Тогава как, по дяволите, се е озовал в Сандаун?

— Жени. — Джон се намръщи на Наташа, сякаш и тя носеше част от отговорността. — Влюбил се.

„Льо Кадр Ноар“ били на едно от първите си международни турнета през шейсетте години, когато Анри Лашапел забелязал дребничката тъмнокоса жена на предните редове в публиката. Била там за всяко от трите представления. Голямата ирония била, че дори не харесвала особено конете, а била дошла с приятелка. Но била запленена от младежа с колосаната черна униформа, който превръщал ездата в истинско вълшебство.

Една вечер излязъл да я види след представлението и както бе споделил с Джон години по-късно, сякаш всичко в живота му преди този момент било просто репетиция.

— Мисля, че преди това не бил срещал много любов в живота си и това го сразило — каза Джон и запали нова цигара. — Прекарали още три вечери заедно, а след това си разменяли писма и пътували за срещи, когато могат, през следващите шест месеца. Проблемът бил — продължи той, — че когато бил далеч от нея, той ставал заядлив и мрачен. Знаете какви са младите влюбени, а Анри никога не е правел нищо наполовина. Започнало се с това, че не обръщал внимание на работата си, а после и представянето му се влошило. Започнал да се съмнява в нещата, които му преподавали в школата. В крайна сметка му казали, че или ще спазва правилата, или прав му път, и в пристъп на гняв той си тръгнал. Дошъл в Англия, оженил се за своето момиче и…

— Заживели щастливо завинаги — завърши Наташа, сетила се за онази снимка. За жената, която изглеждаше обичана.

Мрачният поглед на Джон я смрази.

— Шегуваш ли се? — попита той. — Кой, по дяволите, изобщо живее щастливо завинаги?