Джоджо Мойс
Повелителката на конете (21)

Двадесета глава

Никога не се доближавай до него, когато си под властта на силни чувства. Гняв, нетърпение, страх… почти всяка човешка емоция подкопава ефикасното общуване с коня.

Ксенофонт, „За ездаческото изкуство“

Въпреки дъжда тя вече беше пред офиса, странно непохватна в елегантния си костюм и високите токчета, крачеща нетърпеливо напред-назад по тротоара със ситни крачки. Още щом видя колата му, изтича към нея, пъхнала под мишница куфарчето и чантата си. Мак изпита облекчение: все още съществуваше някаква част от Наташа, която той разбираше. Усмихна се, докато се навеждаше да й отвори предната врата, и тя се качи, без да обръща внимание на клаксоните на колите зад тях.

— Мислех, че ти…

— Не казвай нищо — прекъсна го тя, стиснала устни, с мокра от дъжда коса. — Щом веднъж я намерим, двамата с теб повече нямаме нищо общо. Ясно?

Усмивката на Мак угасна. Беше готов да се включи в натоварения трафик, но сега спря за миг.

— Благодаря, Мак, че прекоси целия град, за да ме вземеш.

— Искаш да ти благодаря? Добре. Благодаря, Мак. Не мога да ти опиша с какво нетърпение чакам малката ни екскурзия. Така по-добре ли е? — Лицето й пламтеше от гняв, по страните й бе избила червенина.

— Не си длъжна да идваш, както знаеш. Сама го каза.

— Тя е и моя отговорност. Ти ми го каза съвсем ясно.

Търпението на Мак вече се изчерпваше.

— Знаеш ли какво? Достатъчно трудно ми е и без твоите глупости. Ако искаш да дойдеш с мен, добре, но ако ще се държиш така, ще те оставя в къщата още сега. Ще пътуваме в отделни коли.

— Моите глупости ли? Имаш ли изобщо някаква представа какво се наложи да захвърля, за да тръгна да я търся? Или какво причинява това на репутацията ми?

— Радвам се да те видя отново. — Наташа подскочи, когато Каубоя Джон пъхна глава между предните седалки. — Реших само да ви напомня, че не сте сами.

Той си запали цигара. Наташа се обърна към Мак с отворена уста.

— Той разбира от коне — обясни Мак — и познава Сара от дете.

След като тя не каза нищо, добави:

— Ти ли ще се погрижиш за коня, след като ги намерим, Таш?

Тя порови в чантата си.

— Е, къде е тя? Чули ли сте нещо? Трябва да се върна възможно най-скоро.

— Да — измърмори Мак и най-после потегли. — Защото само ти имаш сериозна работа, нали така.

— На средата на голямо дело съм, Мак.

— Да. Вече го каза.

Тя се извърна на седалката си, за да го погледне в лицето.

— Какво значи това?

— Значи, че непрекъснато мрънкаш колко ти е трудно. Как се е объркал животът ти. Как аз съм ти объркал живота.

— Не е честно.

— Но е точно така. Замисляла ли си се над възможността ти да си отговорна отчасти?

Каубоя Джон се облегна назад и нахлупи шапката върху лицето си.

— О, боже.

— Аз ли?

Движението беше ужасно. Мак протегна дясната си ръка през прозореца, за да се престрои в другата, също толкова бавна лента.

— Да, ти — каза той. Може би защото цял ден имаше чувството, че обикаля в кръг. Или заради страха му къде може да е момичето. Или просто заради вида на Наташа в нейния спретнат костюм, която винаги го третираше като враг, като виновната страна, удобна изкупителна жертва.

— Ти беше тази, която си тръгна, Наташа. Ти се съгласи да се грижиш за нея и после реши, че ти е прекалено трудно.

— Усети възмущението в мълчанието й, но вече не го интересуваше. — Мислиш ли, че това създава неудобства само за теб? Аз трябваше да отложа ангажиментите си, а и Джон също си има друга работа.

Рязко завъртя волана и мина във вътрешна лента. Колата сякаш се сви около тях.

— Може би ако беше останала, ако беше помислила за Сара, вместо за наранената си гордост, нямаше сега да сме в тази каша.

— Виниш мен, така ли?

— Казвам само, че и ти също си отговорна.

Сега вече тя се развика:

— А кой си доведе приятелката вкъщи и я тикна под носа на Сара само по бельо?

— Не съм я тикал никъде!

— Беше почти гола. Влизам вкъщи, в нашата къща, а насреща ми някаква невръстна манекенка от лъскаво списание, която ми се усмихва само по бельо!

— Харесва ми вашата къща — подметна Джон.

— Мислиш, че на Сара й хареса това? След като се правехме на щастливо семейство пред нея?

— О, не се прави, че това има нещо общо със заминаването на Сара.

— Е, определено не допринесе за хармонична атмосфера у дома, нали?

— Казах, че съжалявам. — Мак тупна с юмрук по волана.

— Казах ти, че няма да се повтори. Стига вече, ти не си ли водила гаджето си в къщата ни? В моята спалня.

— Не е твоята спалня.

— Беше нашата.

— Става все по-хубаво — обади се Джон, дърпайки от цигарата си.

— Той не е идвал нито веднъж, откакто ти се върна. Така че недей…

— Само защото имаше къде другаде да ходите.

— О. — Тя се облегна на седалката си и скръсти ръце. — Чудех се кога ли ще повдигнеш този въпрос.

— Кой?

— За втория ми дом. Бях предупредена. — Тя поклати глава. — Трябваше да се вслушам в съветите.

Той я погледна за миг.

— Какво, по дяволите, означава това?

— Че ще го използваш срещу мен, когато дойде време да се разберем финансово.

— О, за бога, сега вече ставаш смешна. Мислиш ли, че изобщо ме е грижа за проклетата къща в провинцията? Не ме интересува дори и ако си прекарваш уикендите в хотел в Дубай.

— Не ми се иска да ви прекъсвам. — Джон се наведе напред и издиша дълга струя дим. — Повярвайте ми, мога с часове да ви слушам. Но не се ли отклоняваме малко от темата?

Мак усещаше как сърцето му направо се блъска в гърдите. Наташа седеше възможно най-далеч от него в малката и леко претъпкана кола, сякаш беше заразен и тя би предпочела да е където и да било другаде в момента.

— Бихте ли могли, мили хора, да сключите примирие? — помоли Джон. — Само докато я намерим? Би било много… хубаво.

Пътуваха в тишина, докато Мак шофираше из града, стиснал здраво устни.

— Съгласна съм. — Гласът й бе тих. Пресегна се към омачканата пътна карта. — Накъде сме тръгнали изобщо?

— Това ще й хареса — засмя се Джон.

Мак се взираше право напред.

— Франция — каза той и метна паспорта в скута й. — Тръгнала е за Франция.

 

 

Отне им цялото време, необходимо за преминаването на задръстения тунел „Блакуол“, за да обяснят на Наташа какво е станало в болницата. Тя няколко пъти ги попита дали са чули правилно, дали старецът изобщо е бил с всичкия си, докато накрая Каубоя Джон се ядоса.

— Той е болен, но умът му е бистър като твоя, скъпа — измърмори той. Не харесваше Наташа, помисли си Мак.

Гледаше я както гледаше съскащите гъски в двора си, с едва прикрито подозрение.

— Даже и да сте го чули, много ми е трудно да повярвам, че Сара би сметнала, че има реален шанс да язди чак до… Къде беше?

— Погледни на картата. — Мак махна с пръст, вперил очи в пътя. — По средата на Франция.

Наташа присви очи.

— Но тя няма да стигне там, нали?

— Няма как да стигне по-далеч от брега. Освен ако конят не може да преплува Ламанша.

— Двамата с Джон се съмняваме, че ще стигне даже до Дувър.

Излязоха от тунела под смрачаващото се небе и Мак изтръпна, когато забеляза, че и тук трафикът е също толкова натоварен и бавен, колкото от другата страна. Подаде десен мигач и се качи на магистралата.

— Джон казва, че конят ще трябва да си почине дълго, преди да стигнат там.

Наташа се изкашля многозначително, после смъкна прозореца си. Подуши, после се извърна рязко на седалката. Надвисна мрачна тишина.

— Това каквото си мисля ли е? — попита тя.

— Откъде да знам? — обади се Джон. — Не мога да чета мисли.

— Трева ли е?

Той взе свитата цигара от устните си и внимателно я огледа.

— Надявам се, след като платих прескъпо за нея.

— Не може да пушиш трева в колата. Мак, кажи му.

— Е, как да изляза навън сега?

Наташа за миг отпусна глава между дланите си. Мак улови погледа на Джон в огледалото за обратно виждане и леко се усмихна заговорнически.

Наташа вдигна глава. Пое си дълбоко въздух.

— Знаеш ли какво, господин Каубой, или както там е името ти, много ще съм ти благодарна, ако не пушиш наркотици в колата. Или поне докато сме заседнали в задръстване. — Тя се смъкна леко на седалката си, поглеждайки крадешком към колите от двете им страни.

— Така не ми става лошо в колата. А и освен това караниците ви ме стресират. А това не е хубаво за нас старите хора. Видяхте какво стана с Капитана.

Наташа преглътна. Изглеждаше като човек, който е на ръба да избухне.

— Да изясним ситуацията. Ако не те оставим да пушиш забранени от закона цигари в колата на Мак, ти или ще повърнеш, или ще умреш заради стреса.

— Горе-долу е така.

Мак я гледаше как се опитва да се овладее. Явно й трябваше известно време. За първи път от дни наред му беше смешно.

 

 

По думите на Каубоя Джон едно време часът пик в Лондон бил точно това: един час. Сега трафикът се забавяше и колоните започваха да се удължават още след вземането на децата от училище и продължаваше поне четири часа. Нямало как, отбеляза той с равнодушието на страничен наблюдател или поне на човек, който е изпушил достатъчно трева наскоро, да изберат по-лош момент да тръгнат. О, ако нямали нищо против, той имал нужда да пикае. Отново.

И за да се обтегне съвсем положението, беше започнало да вали из ведро. Колата на Мак бе заседнала в дълга колона на магистралата, а червените светлини на стоповете бяха като опашката на някакъв гигантски червен дракон, който се виждаше на пресекулки под леко проскърцващите чистачки на предното стъкло.

През изминалия половин час Наташа мълчеше и пращаше съобщения с телефона си, прелистваше някакви правни книжа и си водеше бележки. Тихо поговори с някого за делото в съда, както и размени шепнешком няколко думи с Конър, предположи Мак. Когато накрая затвори ядосано телефона, той се почувства тайно възнаграден. За пореден път се опита да смени станцията на радиото, мъчейки се да чуе последните пътни новини.

— Не знам защо го правиш — сопна се тя. — Явно сме заседнали в задръстване.

Мак не отговори. Разбираше, че разговорите й по телефона я бяха ядосали. Ако й кажеше, че се ослушва да чуе дали няма инциденти с коне по пътя, нямаше да разведри атмосферата.

— Според мен тя вече е далеч от Лондон — само каза той, докато барабанеше с пръсти по волана. — Предлагам на следващата отбивка да слезем от магистралата и да тръгнем по някой второстепенен път. Тя сигурно отдавна е отбила по черни пътища. Ако имаме късмет, може дори да я настигнем.

Той протегна ръка през прозореца да благодари на шофьора, който го пусна да се престрои.

— Мисля, че трябва да продължим дотам, докъдето смятаме, че може да стигне тя, и ако не сме я намерили до осем часа, да се обадим в полицията.

На задната седалка се виждаше единствено шапката на Джон. Която кимна.

— Звучи ми като разумен план — отвърна шапката. — Макар да не съм много съгласен за полицията.

— Защото те е страх, че трябва да изхвърлиш тревата си през прозореца ли?

— Скъпа, можеш да ми вземеш пликчето само от вкочанените ми от смъртта ръце.

— И това може да се уреди — мило подхвърли тя.

Мак я погледна.

— Мислех си за нещо. Ако блокираме кредитната ти карта, тя няма да има пари. Ще се наложи да се върне.

Наташа се замисли.

— Но ако я оставим без никакви средства, тя ще е в още по-голям риск.

Каубоят Джон се намеси:

— Не мисля, че липсата на пари ще я спре. Много е упорита.

— Зависи колко е изтеглила вече — каза Мак, — но ако й позволим да продължи да я използва, може да иде къде ли не. Така сякаш улесняваме бягството й.

— Напълно сигурни ли сте, че тя е взела картата ти? — попита Джон. — Казвам ви, познавам това момиче от много години и не е от тези, дето крадат.

Мак изчакваше Наташа да отговори, може би дори да спомене за рибните хапки в супермаркета, за парите, изчезнали от буркана. Но тя явно бе потънала в мислите си.

— Таш?

— Ако продължи да я използва — размишляваше сега на глас тя, — ще разберем къде е била. Има номер, на който можеш да се обадиш и да получиш детайлите за последната трансакция. — Тя се обърна към него и този път не изглеждаше сякаш го обвинява в нещо. — Даже и само няколко часа след като е направена. Това е шансът ни да я проследим, без да замесваме полицията. Ако е резервирала хотел, чудесно. Можем направо да идем там. — Тя си позволи лека усмивка. — Възможно е да я намерим още тази нощ.

Каубоя Джон издиша дълга струя дим.

— Не е толкова глупава, колкото изглежда, твоята госпожа.

— Не съм негова госпожа — тросна се Наташа и отново взе телефона. — Отвори си прозореца, Каубой. В колата смърди.

— Дартфорд — тържествуващо обяви тя петнайсет минути по-късно. — Изтеглила е сто лири в Дартфорд по някое време преди обяд. На прав път сме.

 

 

Изглеждаше толкова просто на картата, мислеше си Наташа, докато следеше с пръст тънката червена линия. Магистрала А2 следваше почти права линия през Ситингборн, Джилингам и след това Кентърбъри. Автомобилът се движеше в мрака, колоните пред тях се раздвижваха и после пак спираха за малко, дъждът и парата от дишането на трима души в колата замъгляваха прозорците и през цялото време нямаше и следа, че момичето на кон изобщо е съществувало, какво остава да е минало оттук.

Наташа седеше мълчаливо. Колкото повече се отдалечаваха от Лондон, толкова повече натежаваше топката, която се бе свила в стомаха й. С всяка измината миля все по-ясно осъзнаваше мащаба на задачата пред тях. Сара можеше да е навсякъде в радиус от петдесет мили. Можеше да е тръгнала на изток от Дартфорд. Вероятно се е досетила, че хората, които я търсят, ще се запътят към Дувър, и е решила да замине от някое по-малко пристанище. Или още по-лошо, можеше да не са разбрали добре и тя изобщо да не е тръгнала към Франция.

Когато стигнаха до Кентърбъри, Наташа бе сигурна, че са отишли твърде далеч. Сара нямаше как да е стигнала дотук в това време, заяви тя на мъжете. Очите й бяха уморени от напрягане да различи въображаеми фигури в слабата светлина и от непрекъснатото разсейване от различни хора и коли под уличните лампи.

— Мисля, че трябва да се върнем — каза тя.

Но Мак настоя, че Сара със сигурност е поела този маршрут и щом не е тук, значи и те трябва да продължат.

— Излязла е от града в седем часа сутринта — изтъкна той. — Досега може да е изминала адски голямо разстояние. — Беше се привел над волана и погледът му обхождаше тъмния хоризонт.

Джон не беше много убеден. Конят беше силен и щеше да направи каквото момичето поиска от него, но…

— Какво? — обърна се към него Наташа. — Какво щеше да кажеш?

Вътре в колата също бе тъмно и лицето на Джон не се виждаше.

— Щях да кажа, стига да не им се е случило нещо лошо.

В седем часа трафикът вече видимо бе намалял, а табелите за Дувър бяха по-начесто. Спираха четири пъти, когато Джон заявяваше, отново, че трябва да се облекчи, или когато край пътя имаше табели за мотели. Но когато Наташа попиташе за момиче на кон, рецепционистите, без изключение, я поглеждаха, сякаш бе луда. Не ги винеше: и на нея самата й звучеше налудничаво.

Всеки път щом се върнеше в колата, питаше двамата мъже дали са сигурни, че дядото е казал, че отива във Франция, докато накрая Мак й се сопна да престане да ги третира като глупаци. И през цялото това време верният й Бен продължаваше да й праща съобщения, за да я информира за съвещанието на партньорите, което протичаше без нея.

Линда казва, че няма защо да се тревожиш, завърши той накрая, което си беше сигурен знак за Наташа, че има за какво да се притеснява.

По някое време през последния половин час бяха изгубили увереността си. Мак продължаваше да пресмята колко далеч може да стигне едно момиче на кон, движейки се със средна скорост петнайсет мили в час, предвид лошите атмосферни условия и липсата на храна.

— Мисля, че ще отседне някъде край Кентърбъри — заключи той. — Или пък да се върнем обратно в Ситингборн.

— Сигурно ужасно са подгизнали — мрачно се обади Джон, докато бършеше прозореца си с ръкав.

— Да спрем някъде, да звъннем в хотелите наоколо и да разпитаме дали са я виждали — предложи Наташа. — Но ще трябва да използвам нечий друг телефон. Моят почти няма батерия.

Мак бръкна в джоба си и й подаде своя. Тя го взе и се замисли за последната година от брака им, когато и неговият, и нейният телефон се криеха заради уличаващи във флирт съобщения — симптом на тяхната разпадаща се връзка.

— Благодаря — каза тя сега. Не искаше да го използва обаче. Не искаше да рискува да види съобщения от онази жена, пропуснати обаждания, които намекваха за нещата, които би могъл да прави той сега.

— Трябва да пикая — отново се обади Джон.

— И без това ни трябва гориво — съгласи се Мак. — Предлагам да стигнем до Дувър. Ако и бездруго се е запътила натам, няма да има значение дали ще я изпреварим.

— Но ако е спряла в Кентърбъри, ще стигне в Дувър чак утре.

— Ами не знам какво друго да предложа — оплака се Мак. — Не се вижда нищо. Можем да обикаляме цяла нощ с колата и нищо няма да постигнем. Да идем в Дувър и да направим както предложи ти, Таш, да се настаним някъде със стационарен телефон. Можем да звъним на близките хотели и да хапнем нещо междувременно. Всички сме уморени вече.

— И после какво? — Наташа внимателно остави телефона на Мак на таблото.

— Ами… ще се молим да разберем къде е отседнала от кредитната ти карта, предполагам. Иначе нямам никаква представа.

 

 

Хотелът беше от една от многото безлични мултинационални вериги за средна класа пътници и представляваше два квадратни кафяви блока, свързани от стъклен тунел. Наташа стоеше в огромното фоайе, леко запотена и с омачкан костюм, и внезапно отчаяно й се прииска да седне някъде, да хапне и да пийне. Мак, застанал пред нея, бъбреше оживено с рецепционистката, която му се усмихваше далеч не делово. Наташа мрачно отбеляза този факт и се извърна с гръб. Каубоя Джон седеше на един фотьойл до стената, протегнал напред разтворените си широко крака и свел глава между кокалестите си рамене. Наташа отбеляза как другите гости на хотела видимо го заобикалят и се почувства леко неловко заради него. Но когато той вдигна глава и намигна похотливо на една млада жена, моментално осъзна, че съчувствието й вероятно е незаслужено.

— Добре — каза Мак и пъхна портфейла си в джоба. — Имаме стая с двойно легло и една с две отделни.

— Но на нас ни трябват три стаи.

— Само това имат. Ако искаш да се пробваш някъде другаде, супер, но аз нямам сили. Тук ме устройва.

„И в коя стая ще спиш?“, искаше й се да попита. Но по лицето му бе изписана такава умора, че вместо това просто го последва безмълвно към асансьорите.

Джон беше този, който реши проблема.

— Ще се изкъпя и ще си взема нещо за хапване — каза той и грабна единия ключ от Мак веднага щом вратите се отвориха на втория етаж. — Вие ми се обадете, когато измислите какво ще правим.

Излезе в коридора и двамата с Мак останаха, леко смутени, сами в асансьора.

Стаята, както и всяка друга, в която тя някога бе спала, отбеляза си Наташа, беше в дъното на коридора. Вървяха по мекия мокет мълчаливо. Стигнаха до вратата и тя понечи да каже нещо, но Мак й подаде ключа.

— Ти се заеми с телефона. Аз ще ида до фериботния терминал, за да проверя дали не е там.

— Няма ли да хапнеш?

— Ще си взема нещо навън.

Загледа се след него, докато вървеше обратно по коридора, забеляза внезапно прегърбените му рамене и осъзна огромната тежест на отговорността, която носеше към Сара.

Неговото отчаяние я подтикна да влезе решително в стаята, където седна за момент и се постара да не мисли за случващото се с кариерата й в нейно отсъствие, за бившия си съпруг, който обикаляше улиците на Дувър в дъжда, за ужасната и срамна липса на чувства, които трябваше да изпитва сега вместо това негодувание. Наташа Маколи постъпи, както постъпваше винаги когато реалният живот се превърнеше в бреме: включи чайника, грабна бележник и химикалка и почна да звъни наред.

 

 

Минаваше десет и половина, когато Мак се прибра. Наташа бе заела телефонен указател от рецепцията и не само бе звъннала на всички хотели в Дувър, а и на всички хотели и мотели в радиус от десет мили наоколо. Никой не беше чувал за Сара Лашапел, нито бе виждал момиче с кон. Беше се замислила дали да не звънне на Мак, но се отказа. Той щеше да й се обади, ако беше чул нещо.

Каубоя Джон бе звъннал от стаята си преди около половин час и бе заявил, че щом нямат други планове, той смята да поспи няколко часа. Тя му бе пожелала приятна почивка и мислено бе отправила молба към небето да не подпали стаята си. Схваната и изморена до краен предел, Наташа си бе поръчала храна в стаята и бутилка вино, после просто продължи да крачи напред-назад. Тъкмо протягаше ръце над главата си, когато чу почукване на вратата.

В коридора стоеше Мак. Не каза нищо, само мина покрай нея и тежко се отпусна на едно от леглата. После легна назад, вдигнал ръка над очите си, за да не му свети лампата в стаята.

— Нищо — каза той. — Сякаш са се изпарили безследно.

Наташа му сипа чаша вино и му я подаде. Той се надигна с мъка и я взе от ръката й. Брадичката му бе посивяла от наболата брада, а по дрехите му се усещаше мирисът на студения морски бриз.

— Обиколих целия Дувър. Даже слязох на брега, в случай че е там.

— Отиде ли до товарния терминал?

— Разпитах момчетата, които товарят колите. Сметнах, че те ще са видели, ако някой кон е минал. Те ми казаха, че всички животни се транспортират на камиони. Не може да стигне по-далеч оттук, Таш. Не е възможно.

Седяха мълчаливо и пиеха вино.

— Ами ако е отишла на друго пристанище? Предположих, че ще е Дувър… но ако е Харидж? Или Ситингборн?

— Харидж е в друга посока.

— Не знаем какво правим — отбеляза той. — Мисля, че е време да се обадим в полицията.

— Подценяваш я. Тя го е планирала, Мак. В нея е кредитната ми карта. Сега вероятно е на сигурно място.

— Но ти вече си звъннала на всички хотели.

Тя сви рамене.

— Значи, може да не е стигнала чак дотук. Не мога да прозвъня всички хотели в Южна Англия. За бога, тя може да е отседнала в някоя ферма. Или в школа за езда. Може да има приятелка наблизо. Има милион места, където би могла да е сега.

— Именно затова трябва да се обадим в полицията.

Наташа приседна на ръба на другото легло и изръмжа отчаяно.

— Господи, Сара. На какво си мислиш, че си играеш? — Думите бяха излезли от устата й, преди да осъзнае, че ги е казала гласно.

— Не мисля, че за нея е игра, Таш.

— Мислиш, че случайно е откраднала картата ми?

— Мисля, че е била отчаяна.

— От какво? Давахме й всичко, което поиска. Погрижихме се за коня й. Щях да я водя на пазар, за да вземе каквото пожелае, за дядо си. — Тя поклати глава. — Не. — Страхът и изтощението я правеха сурова. — Мисля, че просто е решила, че се налага да полага твърде много усилия. Не харесваше нашите правила и ред. Не й беше по вкуса, че не може да хукне да види коня си, когато си поиска. Карахме я да ходи на училище, Мак, не й позволявахме да идва и да си тръгва както й е угодно. Налагахме ред в хаоса. И сега ни го връща тъпкано.

— Какво говориш?

— Ти предполагаш, че разсъждава като нас. Че е като нас. Но трябва да признаеш, че от самото начало е много потайна. Нямаме никаква представа коя е истинската Сара Лашапел. — Вдигна очи и забеляза, че Мак я е зяпнал. — Какво? — попита накрая, леко притеснена.

— Господи. Закоравяла си.

Беше като удар под кръста.

— Закоравяла съм — повтори бавно тя. В гърлото й се надигна буца, но тя я преглътна. И защо мислиш, че съм такава? — искаше да попита. — Кой според теб ме накара да се променя? — Добре, Мак. Защо от самото начало предполагаш, че Сара е жертвата в случая?

— Защото е на четиринайсет? И защото си няма никого?

Наташа видя пред себе си Али Ахмади.

— Това не я прави невинна. Тя открадна от нас, взела е картата ми, крие неща от нас. И сега избяга от къщи.

— Винаги си виждала най-лошото в нея.

— Не, просто я виждам без розовите ти очила.

— Тогава защо си тук? Защо си правиш труда да я търсиш?

— Това, че я виждам такава, каквато е, не ме прави по-малко загрижена.

— Наистина ли си загрижена за нея? Или просто не искаш да бъдеш обвинена, че си се провалила?

— Какво, по дяволите, означава това?

— Не изглежда добре за реномето ти, нали? Правният защитник на онеправданите деца не може да се погрижи за момичето, което е приела в дома си. Мисля, че заради това не искаш да се обадим в полицията.

— Как смееш? — Едва се сдържа да не плисне виното в лицето му. — Срещам тези деца всеки ден. Виждам ги да седят безпомощни и тъжни на скамейките, а после се налага да ги слушам как весело ме ругаят половин час след като съм ги освободила от обвиненията или съм им намерила ново място за живеене. Знам, че в повечето случаи отново хукват да оберат някоя кола или да откраднат нещо в магазина. Познавам тези деца. Била съм изигравана много пъти от тях. Не са глупави и невинаги са безпомощни.

Наташа си свали обувките и ги метна на пода.

— Сара е свястно хлапе в много отношения, но не е нито по-добра, нито по-лоша от останалите. И фактът, че го разбирам, не ме прави лош човек, независимо какво мислиш за мен.

Отиде в банята, затръшна вратата и седна на тоалетната чиния. Протегна ръце напред и видя, че треперят, след което метна постелката и две кърпи към вратата в израз на безсилен протест.

Откъм стаята не идваше нито звук.

Наташа седеше и се ослушваше да чуе как Мак става и излиза в коридора. Едва ли искаше да остане с нея, както и тя с него. Щеше да му каже, че е по-добре да спи в стаята на Джон.

Но най-лошото бе, че имаше доза истина в думите му. Тя наистина не искаше да замесват полицията. Не искаше да обяснява обстоятелствата, при които бе приютила Сара, пълния й провал в приемните грижи и дори елементарното осигуряване на безопасността й. Ако можеха просто да я намерят, Сара можеше да бъде прехвърлена на грижите на някой по-способен приемен родител.

Тя въздъхна дълбоко и треперливо. О, да, на Мак му беше лесно да се възмущава и отново да играе доброто ченге. Лесно е да си добричък, когато никога не ти струва нищо в личен план. Така беше през целия им брак. Наташа отпусна глава в ръцете си, вдъхна миризмата на евтин дезинфектант за баня и изчака мислите й да се прояснят. Не искаше да му показва колко много я е засегнал. Не искаше нищо да му показва.

Когато се появи в стаята със спокойно лице и грижливо подготвени аргументи за спора, вътре цареше пълна тишина. Мак спеше на леглото, все така закрил половината си лице с ръка. Тя тихо отиде до другото единично легло и се загледа в него, в мъжа, който й беше почти бивш съпруг. Почувства се непоносимо тъжна от близостта му и неговата неприязън към нея.

Не можеше да спре да го гледа и осъзна колко малко време всъщност са прекарали заедно през изминалите два месеца. Очите й бяха привлечени от ръцете му, от гръдния кош под избелялата тениска. Колкото пъти се бе сгушвала в горещите му прегръдки? Но и колко пъти, напомни си тя, му бе обръщала гръб, стиснала здраво очи, за да не потекат сълзите й? Как можеше да я презира толкова силно, след като я бе обичал толкова много?

Наташа си сипа остатъка от виното в чашата и го изпи на една голяма и горчива глътка. После, с лека неохота, се пресегна към сгънатата завивка в долния край на леглото на Мак и го зави чак до гърдите.

Угаси лампата. Не отиде до своето легло, а седна до прозореца, загледа се в бруления от вятъра паркинг, в далечното индигово черно море, сякаш въпреки всичко очакваше да зърне неясните фигури на момичето и коня, които вървят нататък по тъмните улици.

Когато се събуди, със схванат врат и изтръпнали от неудобната стойка на стола ръце, стаята бе осветена от мътносивата светлина на утрото и Мак го нямаше.