Престанахме да употребяваме думата факт. Да кажеш факт, не е достатъчно. Вече имахме тълкуване на света. И в нашия дребен бит, и в безконечните ни разговори край масата заменяхме тази подозрителна дума и вместо нея, когато трябваше, тежко произнасяхме: „Факт със значение“ — за да убедим насрещния или да поставим изразите на нова доработка. Постепенно започнахме да приемаме само „факта със значение“.

Делфините пляскаха с опашките си. Много дни и нощи наблюдавах Япония да движи бавно своите острови край кораба. Стоях на палубата, гледах и не можех да се откъсна от мисълта, че Япония, като се изключи Китай, е най-старата държава на земята.

Факт със значение беше съществуването на митичния първи японски император Джимму. В Нара — старата столица — се питах защо Джимму тенно фигурира в историята на тази държава? Имах основания да си задавам този въпрос. За (не)щастие Япония е толкова стара държава. В дълбоката древност малко е отразено. Преданието за Джимму, за неговия живот, а и слизането му на брега край Нанива (днешния град Осака) са записани хиляда години по-късно от времето, за което се отнасят онези събития. Затова — и поради други причини — историците дори смятат първия японски император Джимму за приказен, измислен, несъществувал.

Историците, общо взето, са заслепени! Бил съм впечатлен от поне стотина „исторически“ решения, „исторически“ срещи, „исторически“ не знам какви си, а помня толкова малко от тях. Допускам, че те ласкаво са били надценени в деня, когато са станали. Срещал съм индивиди, които поради обстоятелствата се стремят да влязат в историята. Държавници влизат — с добро или с лошо име. Виждал съм обаче как се напъват към вратите на безсмъртието и разни дребосъци: те правят дребни номера. Ниският се надига на пръсти, за да изглежда висок.

По време на моите странствания по света съм се срещал с исторически личности. Мисля, че вече зная кой остава голям човек и защо, а познавам и няколко недостойни трика. Един от тях е компромисът. Колкото и големи дела да си извършил през живота, остава компромисът — катинар. Той ти залоства вратата на историята. Един от най-големите трикове е да влезеш там чрез друг човек, като свържеш твоето име с неговото. Създават се закони, правила, таблици… ползват се известия, доводи, архиви… за да се обобщят наблюденията. Но науката, която днес дава проблематика за десетилетия напред, е доста слаба да ни накара само с факти да видим Япония. И да си речем: „Ето, това е тя — Страната на изгряващото слънце!“

И във въздуха контактувах с японци! Те идваха и на кораба. И по земята, и по небето, и в морето често чувах като рефрен от позната мелодия японци да говорят за „факт със значение“. Заслушвах се. Така много ми се искаше да проникна в „японското“ мислене! Оказа се обаче, че за да разбереш японците, трябва и ти да си малко нещо „японец“. Хората казваха: „Факт със значение.“ А споменаваха и изразите „добре известен факт“, „факт с голямо значение“, „факт с изключително значение“…

Започнах да ги деля на видове. Колко анемичен е голият факт! При положение че в онази страна имаше толкова много и различни факти, които бях успял да степенувам, трябваше да избирам кой от тях е за предпочитане. Често се питах: „Какво стана с факта? Къде отиде фактът?!“ Защото… той отиваше.

Японците не се пъчат много-много с факти. Използват ги… да произвеждат нови факти. Чух световноизвестния архитект, японеца Кендзо Танге, когато казва за големия град, че „трупал информация, за да произвежда нова информация“. Японците трупаха и факти, за да произвеждат от тях нови факти. Това ме отхвърляше назад в историята.

Факт беше, че в 19… година ние произведохме първия камион (един на брой), когато „Тойота“ се възраждаше със страшна сила и започна да смущава американците. Но факт е и това, че през следващата година ние повишихме производството на камиони два пъти!!! И изпреварихме по този показател японците, които за същото време бяха мръднали напред в производството на камиони едваедва с няколко процента. Факт ли беше това? Факт беше! А ние — два път и!…

Явно, че от факта нищо не ставаше. И аз, за да се доближа по-близо до „японското“ мислене, дадох предпочитание на „факта със значение“, на „факта с голямо значение“ и на „факта с изключително значение“. Фактът в известен смисъл може и да не съществува. Нима е факт онова, което сме си измислили?! Затова, позирайки пред историята, би трябвало да слагаме параметри на хрумванията си, които посочваме като факти, та да може човек, който ги изследва по-късно — да се ориентира.

Историците почти винаги са в плен на някаква целесъобразност. Те не могат да те вкарат в историята. Хем наблюдават събитието, хем го опитват на вкус, хем го изпитват върху гърба си… Изследват го на живо. И пак пишат „историческо“?! Такъв подготвя предимно себе си — за кариера. Тръгналият с негова помощ към историята може да се изпързаля и да не влезе там, а някъде другаде да влезе. Попитах слушателите в Млечния бар за Джимму. На тях, които знаеха за него, не им ли се струва, че първият японски император се смята от някои за измислен не защото няма нищо записано точно от онова време, а защото не е изпълнил някакво свое обещание, дадено на японците. Възможно е той дори да не е факт.

Любопитния поиска думата и за учудване на онези, които уж добре го познаваха, каза:

„Я слушайте!… Какво му е на Джимму? Джимму тенно е назначен на императорска работа от богинята на слънцето Аматерасу. Истински японец! И е толкова симпатичен човек! До него — три символа на императорската власт: огледало, меч и ясписова огърлица. Той седи на престола в двореца Кашихара, край него светят трите символа, предадени му от богинята на слънцето чрез нейния внук — принц Нинигино микото. Усмихва ни се оттам този богочовек и ни казва: «Факт или — не… Измислен, неизмислен, тук съм — в историята. Ами вас да ви видя.»“

Мястото. Капитанът на кораба уважаваше моето умение да контактувам и ме канеше на срещи с японската общественост. Наблюдавах как тези хора сядат край маса. Около половин час им беше необходим, докато се подредят. Обикновено протоколите са съобразени при такива мероприятия, но върху плавателния съд нямаше церемониалмайстор. Ползвах няколко езика.

Не казвах, че ги владея, за да не изглеждам смешен. Употребявах предимно английски, японски и български. Повече японци знаеха български, отколкото българи — японски. Моят японски не беше на висота и в началото не разбирах хората. Но много исках да доловя смисъла на разговорите им и ползвах опита си от предишни пътувания — концентрирах се. Мислено възпроизвеждах жеста на японец, който призовава божествата: той пляска с ръце, за да ги повика. Тоест влагах фантазия. Жеравът лети над главите на онези, които умеят да фантазират.

— Добър вечер! — казва японецът.

— Добър вечер! — отговаря на поздрава му друг японец. — Вие на колко години сте?

— На петдесет и девет. Догодина излизам в пенсия. А вие?

— И аз съм на петдесет и девет.

Те се изслушват внимателно и кимат с глави. Пред двамата стоят два стола.

— Какво работите?

— Директор съм.

— Така ли?! И аз съм директор. Ама че проблем!

Колко души работят във вашето уважаемо предприятие?

— Милион.

— Вече е по-ясно. Във фирмата, където аз съм директор, работят само половин милион. Заповядайте! Аз ще седна след вас, на следващия стол.

Е, и така нататък. Всъщност хората си знаеха ранга, името на концерна, към който принадлежи предприятието, нивото на фирмата, обема на производството, търсенето на техните стоки… И това определяше мястото им край масата.

Аз обикновено седях на последния стол до вратата, но пък всички бяхме седнали на своите места. Обиден нямаше. Срещнах българин, който подробно владееше протокола при посещение на гости. Според него най-добри на света са японците. Всеки човек, така както и всяка мисъл си имат свое място — там те изглеждат разкошни.

В подстъпите към столицата.

Автобусът, с който пътувахме, лазеше към Токио. Бяхме шумни, говорехме високо и ръкомахахме. Влизахме в един от най-големите градове на света. Трудният трафик на моторните превозни средства беше характерен при приближаване към големите градове — движението ставаше наситено и бавно, много бавно. В Япония пътищата са добре уредени, с надписи и знаци. Моторните превозни средства се движат от лявата страна на пътното платно. Шофьорът мълчаливо управлява колата си. Не чух водач на кола да разговаря по време на пътуване. Той кормува и кима в знак, че разбира какво му се говори в случай на нужда. Да гарираш колата си на косъм от друга, беше задължително умение.

Моторните превозни средства имаха две огледала за обратно виждане — от двете външни страни на колата. В интериора й пред шофьора се намираше огледало за обратно виждане. И пак пред шофьора, но от външната страна на предното стъкло зърнах друго огледало. Бях в настроение и попитах:

— Това огледалце за бръснене ли е?

Не. Поставено под ъгъл, то служеше на водача… да вижда задницата на колата пред себе си.

Отдясно на нас пътуваше автобус, пълен с японци. Приличаха на туристи, може би защото се хранеха в автобуса си, разговаряха оживено и се държаха като хора, тръгнали на път за развлечение. Двата автобуса се изравниха на пътното платно и за известно време станахме, така да се каже, един автобус. Отделяха ни стъклата на прозорците и ние ги смъкнахме, за да можем да се виждаме по-добре. За първи път наблюдавах как се хранят японци в автобус. Ядяха си хората някакви сърми с ориз. Сърмите, поставени в бели пластмасови чинии пред всеки човек, бяха обвити с водорасли. Наведох се навън от прозореца, махнах с ръка на един от японците в отсрещния автобус, за да привлека вниманието му, и извиках:

— Господа, какво ядете? С морски водорасли ли се храните?

Японецът ми подаде сърма през прозореца. На пръв поглед нищо особено: водорасло, а вътре ориз (от който зависи прехраната на една трета от населението на Земята). Оризът беше много бял. И безсолен. Дадох вид, че ми е вкусно. Заоблизвах се, започнах да си гладя корема. Японците, като наблюдаваха маймунджулуците ми, се разсмяха. Раздадох от сърмата на няколко души в нашия автобус. И те започнаха да правят гримаси, които японците отсреща добре разбираха, ако се съди по реакциите им. Забавна атракция беше.

Потърсих в джоба си монета, сечена в България, за да отвърна на любезността на японците и по този начин — като им я дам — да обясня ние откъде сме. Бяхме отдалеч. Интересното е вечно. Един ден хората ще пътуват масово в Космоса. И ако не им е интересно, ще се връщат. Като ме видя да ровя в джобовете за монета, човек от нашите започна да бърка в своите джобове. И откри там пет стотинки.

Шофьорите с толкова огледала за обратно виждане, забелязаха какво става и отвориха вратите на автобусите. Колите се придвижваха бавно една до друга и аз хвърлих петачето в автобуса на японците. Тези, които бяха застанали до вратата, се отдръпнаха. Подхвърлената монета иззвънтя, когато падна, сякаш за да поздрави, и се търкулна под предната седалка. Двама японци се наведоха. Единият от тях легна на пода и започна да я търси. Намери я, взря се в нея, но, изглежда, кирилицата не му се удаваше. Той погледна към нас с отчаян поглед и подаде монетата на друг японец. Другият я взе, вгледа се и изкрещя нещо. Всички в отсрещния автобус вдигнаха ръце, замахаха и се развикаха. Те ни поздравяваха.

Първа в света. В случайно попаднали писания за Япония откривам изрази, които сочат Страната на изгряващото слънце като първа в света. Каква ли би била картината, ако нарочно тръгна да изброявам в колко сфери на живота Япония държи първенство на планетата?

В японско списание зърнах две цветни снимки. Текстът под едната снимка гласеше:

„В корабостроителницата на Нагасаки бе построен танкер (258 хиляди тона), снабден с първата в света сателитна навигационна система, която осигурява автоматично спиране при опасност от сблъскване.“

На втората снимка сградата беше супермодерна конструкция и синьото в цвета преобладаваше, а текстът беше следният:

„Невероятно изглежда камфорово дърво, което расте във въздуха над входа на един офис в Токио. Това е първото високо дърво в света, отглеждано по хидропонния метод — спрей култивиране. Дървото се храни с воден разтвор, впръскан в корените му от аквариум, в който се отглеждат риби.“

Мини поле. В Токио пред сградата на фирмата „Сони“ Националната федерация на селскостопанските кооперативи е посадила малко оризово поле — на 23 квадратни метра, за да подчертае ролята на ориза в живота на японците. Тази култура не се сее, както у нас. Нашето е така нареченото „континентално“ засяване. Там — в тинята — се боде всяко стръкче.

Оризово поле пред „Сони“?! То е все едно да засееш нива в центъра на София, за да подчертаеш значението на хляба в живота на българина.

Компенсация за несъвършенство. Вървяхме в милионен японски град с Марийчето, сестрата на художника Петър Стайков от Смолян, който продължава да живее чрез картините си. Улицата приличаше на река с гъмжило от моторни превозни средства по платното и с тълпи народ по тротоарите. По тези места често вали, водата се излива като порой и онази улица изглежда фантастична по време на проливен дъжд — от едната й страна слиза планината и водата образува истински водопад. За да не стане бедствие, хората бяха забили в каменната стена на планинското възвишение железни тръби, по които водата да се стича в канавката.

Мислил съм, че като се качи на автомобил, българинът ще промени нрава си: ще стане по-въздържан. Но промяната, изглежда, е толкова бавна пред очите ни, че почти не се забелязва. С живота си заплаща и пак си остава почти същият този човек?! При критични положения какви разменени реплики между шофьори съм чувал: „Къде караш бе, мухльо!“, „Кьорав ли си!“, „Да не знаеш много, че като скоча… ще ти спукам гумите!“, „Мам…“ Колко манивели съм виждал да се въртят във въздуха! Чудел съм се откъде идва желанието у човека да хване другия за гърлото. И да стиска. Не се ли появяваше тази сила от неосъзнатата слабост във време на конфликт?

По оживената японска улица се движеха камиони, камионетки, леки коли, мотори, моторетки, велосипеди…

Изсвириха спирачки. Чухме ужасен трясък. Обърнахме се и зърнахме камион, който удари мотор. Човекът от мотора изхвърча и се блъсна със сила в стърчащите железни тръби на улицата — с главата напред. После се свлече, просна се и остана да лежи неподвижен. Гледката беше ужасяваща!

Марийчето изгуби контрол над себе си. Тя се втурна по платното на улицата, достигна лежащия японец, седна до него и започна да му говори… на български?!

— Момче, бе! Ей, момче! Какво ти стана, бе! Жив ли си?…

Превозните средства ги заобикаляха. По едно време японецът мръдна. Марийчето плачеше над него.

— Защо мълчиш, бе? Кажи нещо! Чуваш ли, кажи нещо!

Камионът, който го беше блъснал, отби вляво и спря. Шофьорът, як и набит японец, излезе от кабината на колата си и застана прав. Гледа, гледа… И се преви. Това беше най-дълбокият поклон, който някога съм виждал.

Падналият на земята не се помръдваше. После забелязах очите му: те правеха усилия за поклон. Клепките се навеждаха. По едно време японецът започна да се изправя. Това му струваше много усилия, но успя. Погледна към колегата си, който го беше блъснал. Наведе се колкото можа и му се поклони. Двамата се кланяха и стояха на разстояние един от друг.

Дойде човек отстрани, поговори поотделно с тях, събра им визитните картички, размени ги и се отдалечи… докато пострадалият продължаваше да отговаря с поклон на поклона на виновния.

Нарушителят се сведе дълбоко — чак до земята. После пак и пак… Качи се на колата си и продължи по пътя за Киото.

Значи до Киото е било.

Двамата японци, в момент на конфронтация и раздразнение, бяха въздържани и стояха на разстояние. Те компенсираха с възпитание несъвършенството на човешката психика.

Подробност. Екзотиката остава вярна на традицията да се намира надалеч. Тя намали своята сила след появата на радиото, телевизията, печата и най-вече с това, че човек все по-често и по-лесно може да отиде „там“ — да види с очите си, да чуе с ушите си. Следователно нас ни впечатлява вече не толкова голямото, което ясно се вижда и чува, а дребното наблюдение като това, че във всекидневния си бит японецът измерва разстоянието с време…

Попитах японец:

— Колко километра има до Осака? Той ми отговори:

— Тридесет и две минути.

— Ама колко километра? — настоявах аз.

— Не зная — каза японецът и се усмихна. Наистина защо ми бяха километрите до Осака?

CV #

Токонома. В японската къща има ниша — малко уединено място, сякаш в сърцето на дома. Нарича се токонома. В това кътче, специално отделено, обикновено стои окачен разгънат свитък на картина — формата й е като при старите ръкописи, може калиграфия да е. Цветя… По време на празнични дни там са подредени произведения на изкуството или кукли. Ако домът на японеца е храм, то токономата в него може да се нарече олтар.

В Отару, когато бях гост на Ямага сан, той ми посочи токонома. Отидох и седнах на петите си пред традиционния кът — една крачка широк и две-три крачки дълъг, покрит с татами, които от материала и чистотата изглеждаха зелено-жълти. В токонома имаше продълговата картина — борове и гъста мъгла. Паспартуто около картината беше златно — почти се сливаше с цвета на татамите. От едната ми страна седна съпругата на домакина, от другата — той. Негов приятел ни засне с фотоапарат. В средата, между двамата домакини, се почувствах поласкан.

И ваза с цветя. Човек, невеж в красотата, непознаващ законите на балансирането, би сложил вазата върху токонома къде ли не. А тя по правилата си имаше определено място, преди да бъде поставена. Можеше да стои в средата на токонома, за баланс. Какво правеше Златю Бояджиев? Характерното за негова рисунка: вляво — едно дърво, и вдясно — едно дърво. Вляво — една овца, и вдясно — една овца. В единия ъгъл на рисунката — магаре, и в другия, противоположен ъгъл — магаре, за да не се наклони цялата картина на една страна под тежестта на растение или животно. Ако натрупаш материя върху едната страна на рисунката, получава се илюзията, че тя се накланя. Някои картини на бай Злати са класически пример на балансиране. Художникът владееше този закон до съвършенство.

Познанието за балансирането е от векове и от векове майсторите на изобразителното изкуство владееха голяма и красива тънкост: лявата страна издържа повече. Макар и това да е относително, както всичко на света. Първата буква в първия ред в главата на старите печатни книги вляво е голяма и надебелена. Но това не създава илюзия, че страницата се наклонява. (Японците нямат главни букви в писмеността.)

Вазата за цветя на моите домакини стоеше вляво на токонома. По витрините, навсякъде, където надникнах, видях, че японците владееха до съвършенство красотата на подреждането. По-късно срещнах хора, дори познавачи на изобразителното изкуство, които не бяха чули точно тази теория на балансирането. Някои мои приятели японци силно се впечатлиха от нея.

В действителност тази мотивирана теория за балансирането се прилагаше от един цял народ и в изобразителното му изкуство, и в подреждането на витрините, и дори в шкафовете за съдове в домакинството. Всичко в Страната на изгряващото слънце беше направено по законите на красотата, където теорията, че лявата страна издържа повече, заемаше важно място. Бях се изправил пред обикновен шкаф за съдове, тъй като намерих вратата му леко открехната. И гледам… Японските домакини се питаха какво ли толкова ми е направило впечатление — започнаха да си разменят погледи. Съдовете в шкафа бяха подредени така, както художник би ги подредил. Всяко ъгълче беше „пипнато“… грееха цветове и форми.

Кимоно. През деня японците обикновено носят същия вид дрехи, както и хората в Европа. В специални дни обаче много от тях обличат традиционното кимоно. Дрехата се носи обвита около тялото и привързана с широк платнен колан (оби). Кимоната на младите момичета са яркоцветни, а на старите жени са с по-убити цветове. На мъжете — тъмни. По Нова година и по празници могат да се видят жени, млади и стари, в грациозни стилни кимона. На сватби и други официални случаи омъжените жени и мъже носят черни кимона. Мъжете — панталони с широки крачоли и свободно скроени сака над кимоната. Кимоното от добра коприна е скъпо. Хората полагат много грижи над тази своя дреха и я предават от майка на дъщеря, от баща на син. Трудно е да се облече кимоно и широкият платнен колан да се завърже както трябва. На жените им се налага да вземат самостоятелни уроци по обличане и носене на кимоно.

Японците с кимоно не ползват обувки. Вместо това те ходят с ниски сандали (зори), изработени от памук или кожа.

Японските национални празници. 1 януари: Нова година; 15 януари: Ден на възрастните; 11 февруари: Честване основаването на нацията; 20 или 21 март: Първа пролет; Рожденият ден на Императора (този празник плува във времето); 29 април: Ден на растителността; 3 май: Ден на Конституцията; 5 май: Ден на детето; 15 септември: Ден за почит към възрастните; 23 или 24 септември: Началото на есента; 10 октомври: Ден на здравето и спорта; 3 ноември: Ден на културата; 23 ноември: Ден на благодарността към хората на труда.

Когато празниците 3 и 5 май се паднат в средата на седмицата, междинният ден 4 май също е празник.

В Страната на изгряващото слънце се провеждат многобройни фестивали. Новогодишният (О-Шогацу) е най-големият. Японците празнуват тържествено отминаването на едната година и идването на следващата. Членовете на рода се събират заедно и много семейства отиват в домовете на родителите си за празниците. Посещават и приятели. Тържествата започват в навечерието на Нова година. В полунощ на 31 декември семействата посещават местното светилище или храм да се молят за щастие и успех през следващата година. На първи януари се сервира специална закуска и обикновено се разказват горчиви спомени от миналата година, които са преодолени. На децата се дават пари. Разглеждат се новогодишните поздравителни пощенски картички, които се доставят всички наведнъж в утрото на Нова година. Празнуването на Нова година е най-голямото събитие в календара на Япония. Всички компании и правителствени офиси са затворени в първите три дни на годината.

Забележителен празник е О-бон, в средата на август. Душите на обичаните умрели в този ден се връщат в домовете им. Къщите и гробовете се почистват и подреждат. В тях се оставя храна за душите на умрелите. Организират се танцови фестивали. В небето се реят фойерверки.

В Япония се организират фестивали специално за децата. Фестивалът на куклите (Хинамацури) се провежда на 3 март. Химанацури е за момичетата. В домовете се подрежда токонома, покрит с червено, декориран с много и красиви кукли. Денят на детето — 5 май (Кодомо-но-хи), е фестивал за момчета. По време на тези детски празници родителите пият специален вид подсладено бяло саке.

Фестивалът на звездите (Танабата) се празнува на 7 юли, а на някои места в Япония и на 7 август. Двама влюбени, разделени от Млечния път, романтично се срещат през тази нощ, когато се приближават звездите Алтаир и Вега. През деня на фестивала хората записват желанията си върху късчета хартия и ги завързват по клони на бамбук.

Впечатляващ е японският фестивал Шичиго-сан, който означава седемпеттри. На 15 октомври момичетата на възраст три и седем и момчетата на пет се водят в местното светилище или храм да се молят за здраве.

В Страната на изгряващото слънце има безброй местни фестивали през цялата година. Някои от тях са със специална атрактивност и привличат хиляди участници и зрители. Япония е страна на четири сезона и много от празниците в нея са свързани с промените на годишните времена.

Дълголетието. От шестдесет и пет години нататък възрастното поколение в Япония се подлага на поголовен медицински преглед. Това то прави, за да предотврати или открие болест в ранното й появяване. Старият не остава сам в дома си. А ако е прикован на легло, не плаща такса за телефонните разговори. Държавата се грижи за възрастните си граждани по много начини. Отношенията в рода са уредени от векове. Най-голямото от децата се грижи за родителите си.

Средната смъртност за мъжете в Япония е 73,79 години, а за жените — 79,13 години. Четох надписи по гробищата и срещнах доста имена, доживели до 90–100 години. Е, не беше както във Вехтия завет: Адам — 930 лета, Енос — 905 лета, Сит — 920 лета, Ной — 950 (след потопа — 350). Но май че японците се стремяха нататък. Здравеопазването е на голяма висота.

Грижите за хората в Страната на изгряващото слънце отиват далеч. Те засягат и мъртвите. Виждал съм инсталирани телефони до гробовете.

Шегата. Обстановката в чакалнята беше дворцова. Мебели, огледала, цветя… Всичко подредено с изящен вкус! Казах на мой познат, който тогава беше в чакалнята: „Дръж фотоапарата! Аз ще седя тук, а ти ще ме снимаш!“

И той щракна. После имах късмет направените от мен филми да оцелеят през граничните пунктове на страните, където преминах. Границите са снабдени с „монитори“ — гледат и в куфара ти. Всичко се изобразява на екран. Звънци, лъчи… Звънците вдигат шум до небесата за металическа тока на колан. Лъчите от контролиращи устройства могат да повредят непромити филми. Аз обаче оставях изщраканите филми в касетите им, а тях обвивах със собствената опаковъчна хартия на филма, станиолът оставаше от външната страна. Това, изглежда, им помогна да оцелеят.

Проявих филмите, които носех със себе си от Япония, докато няколко мои познати пристигнаха у дома си с напълно осветени ленти. Направих си цветни снимки за спомен. И снимката с дворцовата обстановка. Приятели я разглеждаха с интерес и ме питаха: „Тук къде си?“ „Тука ли? — отговарях сериозно. — Това беше важен момент в двореца на Императора, докато чаках да ме приеме.“

Приятелите ми вярваха, тъй като не съм ги лъгал. Гледаха ме седнал, метнал крак върху крак в разкошната обстановка, цъкаха с език и се възхищаваха.

На онази цветна снимка аз наистина бях в чакалня… но на най-обикновена бръснарница в Токио, която приличаше на дворец.

Внимание! В Япония няма градинка, където децата да не рисуват. Съществува опасност цялата страна да бъде изрисувана.

Очите. На улица в японски град видях да продават варена царевица. Варяха я в казан. Възрастна японка, след като ми подаде царевицата и аз я платих, ми се поклони и каза: „Аригато!“ Говореше се за седем категории на вежливост. Любезността беше отличителна черта на онези хора. Жената — мила с мен, но ми направи впечатление, че тя дори не ме погледна.

Най-напред ме заблудиха жените. Мерне те и веднага навежда погледа си. Днес — така, утре — така. Започнах да си мисля, че без съмнение японките са хрисими. С това си поведение те приличаха на нашите моми в планините от преди столетие, когато са отбягвали погледа на непознат. След време обаче с учудване забелязах, че и мъжете в Япония така постъпват — отбягваха да ме гледат в очите. Значеше ли това, че и те са хрисими? Не, разбира се. Или поне не всичките. Унизително е за японеца да го гледат в очите, затова и той не гледа в твоите очи — прозореца на душата ти.

Пред мен е цветна фотография с Ямага сан, направена в цветна градина. Аз съм зяпнал в японеца, докато той е отправил взор напред, загледан в безкрая. Влюбените в Страната на изгряващото слънце гледат най-вече в една посока — в цвете или в звезда. Щастливите им погледи се събират там някъде.

Потвърждаване на информацията. Съществуват характерни особености в поведението на японците. Многобройните срещи с тях потвърдиха многократно наблюдението ми. Кажа им нещо определено ясно и разбрано, а те пак ме питат?! И трябва да повтарям казаното. Японците търсеха и от друг източник потвърждение на изреченото от мен. Някой трябваше да засвидетелства верността на думите ми, както е прието в деловия свят.

И като не виждаше друг наоколо, който да свърши тази работа, японецът пак мене питаше, търсеше ме да потвърдя информацията, която е излязла от мен?! Постепенно се уверих, че този начин на поведение е широко разпространен. Не съм имал случай да разговарям с японец за нещо конкретно, което го интересува, и той да не се е опитал по различни начини да поиска потвърждение на думите ми… понякога и от мен самия.

В началото се дразнех. Смятах това за недоверие, подпитване, мнително опипване. Но постепенно започнах да разбирам, че то нямаше за цел да ме обиди. И започнах да намирам такъв подход за делови. Нищо порочно. Човек не трябва да се страхува от чуждо влияние, а да черпи от него, за да се развива. При повторно запитване от страна на японец започнах да отговарям спокойно, като казвах „да“ или „не“. Повтарях дословно думите си или казвах същото, което бях изрекъл с други думи. Това често ми даваше възможност да се върна на темата и да я развия. Понякога намирах, че в първия си отговор съм сбъркал, без да искам, и се коригирах.

Казвах: „Този човек е добър…“ Японецът ме чуваше. След време питаше: „Този човек добър ли е?“ И аз потвърждавах думите си, защитавах мнението си с още доводи. Но веднъж казах за едното: „Той е президент на фирма.“ Японецът по-късно ме попита: „Той ли е президент на фирмата?“ Отговорих, след колебание: „Е, не е точно президент, но е негов заместник.“ А това вече беше нещо друго. Отклонил съм се от истината първия път — в бурния поток на думите. Търсили са ме да потвърждавам и положителното, и отрицателното. Това помагаше на контактите.

Наблюдение. Подадох на японец текст на документ, за да го прочете и да го преведе в присъствието на неговия началник. Подчиненият се вцепени. Ръцете му се вдървиха, преплетени една в друга. Очите му гледаха ужасено. Японецът служеше на началника си. Ръководен от него, приемаше само неговите нареждания, не и чужди.

Началникът му кимна. С този жест разреши на своя подчинен да прочете и преведе текста.

На едно място преводът не ми хареса. И аз протегнах ръка към документа, който вече беше в ръцете на японеца преводач.

— Дай! — рекох повелително. — Аз ще го преведа.

И отново вцепеняваща реакция. Японецът стискаше листа хартия и не ми го даваше. Бре! Ами сега?! Не мога да си взема документа. Само който му е наредил да превежда, може и да го спре — неговият ръководител.

Въже от женски коси. Дворецът на възвишението в Киото е строен преди векове от дървен материал. Дебелите въжета, с които са теглели трупите, не са издържали на тежестта и са се късали. Тогава жените направили от косите си здраво въже, дебело колкото човешка ръка. С него японците успели да домъкнат трупите до мястото на строежа. До днес това въже от женски коси се пази под стъклен похлупак пред входа на двореца.

С а с е б о. В корабостроителницата пъргаво се движеха монтьори и електротехници. Японецът, който работеше на кораба, беше запасан с колан през кръста. Колан или технически пояс. В него бяха натъпкани: чукче, секач, отвертка, ключета (раздвижно, гаечни от 0 до 20 милиметра), пробой, стоманена тел. Монтьорът (или електротехникът) знаеше кога какъв инструмент ще му потрябва, за да помогне на вещата му ръка. На ушите си имаше запушалки — бели и дребни. Крачи и работи.

С Шинкансен след буря. Влакът Шинкансен трябваше да спре в отсечката Осака — Токио по време на буря. На японците, които работеха по поддръжката, им беше необходим час, за да отстранят последствията от природното бедствие. Линията, по която лети Шинкансен, трябва да е много чиста и те почистваха пясъка по нея. Обърсаха я от праха, излъскаха я.

На гарата в Токио, когато влакът спря на перона и вратите му се разтвориха, пред всяка врата застана служител на Шинкансен в униформа. В ръцете си държеше кутия. Чиновникът вадеше от кутията плик след плик и го подаваше на слизащите от влака пътници. В плика имаше пари, равни на 15 процента от стойността на билета, които компанията връщаше на пътника с официално извинение за закъснението, причинено от природното бедствие.

Пътеки за слепи. Доброто име на една държава се определя и по отношението й към инвалидите.

Токио. Железопътна гара. Мраморът върху пода на чакалнята — бежов на цвят и гладък. Грапави пътеки от изход до изход с вградени камъчета по тях — нещо като калдъръм. И слепите се ориентират, те стъпват на пътеката. Върху перона на гарата други две грапави линии предпазват незрящите да не попаднат под колелата или да не се блъснат в нещо. Първата линия предупреждава, че след нея следва втора. Втората сигнализира на слепия къде да спре, преди да се качи на влака.

На гарата Хачиоджи в Токио видях изпитания на нов вид ескалатор с приспособление за инвалидни колички.

Бакшишът в Япония. Той не се дава и не се взема. Включен е в цената. Шофьор на таксиметрова кола ме гони и изгори може би за няколко хиляди йени бензин, докато ме хване… за да ми върне десетте йени, които му бях оставил като бакшиш върху седалката на колата. Шофьорът корму-ваше с неизменните си бели ръкавици.

Навикът на хранене. Известно е от документи, отразяващи минали времена, че преди XIV век японците са се хранели на ден само два пъти — веднъж сутрин и веднъж вечер. Вероятно поради тази древна традиция японската закуска е доста богата: супа, яйца, салата, кафе, риба, ориз… Днес обаче повечето японци прибягват до „западен стил“ закуска с препечени филийки…

В магазините на Япония се наблюдава изобилие от плодове, зеленчуци и месо. Цената на месото е върху сто грама, никъде не видях да купуват по килограм. Японската домакиня трудно си представя гозба с килограм месо. И не защото е бедна, но да пръска толкова пари за месо?!… Нашето око е свикнало на овощно изобилие. Там зеленчуците се продават върху пластмасови чинийки в опаковка от целофан. Върху чинийката са поставени по две-три краставички, две-три доматчета, три-четири чушки. Японците вече са сменили навика на хранене — консумират повече месо, масло, мляко и яйца, както никога досега. И тъй като пасищата в страната са ограничени, мандрите им са малки. Те се развиват бързо и резултатно. Най-голямата мандра в Япония се намира на остров Хоккайдо.

В Страната на изгряващото слънце пият мляко от около сто години насам. Навремето не са доели кравите и досега не познават доенето на овце. Японци на посещение в България, като разгледаха протокола, попитаха:

— Тука има точка да се запознаем с доенето на овце?! Да не би да става въпрос за кози?

Саке е традиционно питие в Япония. Приготвя се от ориз. Алкохолът в него е от 15 до 20 процента.. Саке е разкошно заедно с японската храна, така както виното — с френската. Или като ракията, уискито, мастиката, виното, бирата, колата, швепса, сиропите, чешмяната вода… — с българската кухня.

Японецът, така както и българинът, трудно изпива яйце, ако не е пробито в двата края.

Сукиаки (нещо като кебап) — национално блюдо на японците — означава „кой както иска“. Събуваш се и влизаш в ресторанта. Квадратна възглавничка, сядане по японски, горещи кърпи, японците не солят, оризът — безплатно, хранене с клечки.

При подреждане на масата клечките за ядене (хаши) се поставят хоризонтално пред хранещия се. Преди да започне обядът, всеки казва: „Итадакимасу.“

Магаретата. В Япония няма магарета. Не са ги завъдили.

Скъпата вещ. В Отару исках да продам предмет, който извадих от джоба си. Изглежда, пресолих с цената и японецът ми каза:

— Щом това е толкова скъпо, защо не го задържите за себе си?

Лицето му беше сериозно. Този човек недоумяваше, че се лишавах от вещ, която за мен беше скъпа и безспорно необходима.

Коприната юзен. Японците са известни с тяхното изискано естетическо чувство, особено що се отнася до тъканите, използвани при изработката на традиционната им дреха — кимоното. Сред многото художествено изработени платове най-известна е коприната юзен — тя се отличава с високото си качество и изящество.

Един от съвременните майстори на коприната юзен е Хако Моригучи. Огромен е неговият принос за развитието на този древен занаят, съчетаващ минало и настояще. На младини Моригучи изучавал техниката на коприната юзен в Киото. Днес той предава своя опит и умение на младите.

В Киото има фабрика за производство на коприна, до малко езеро, в което плуват риби. Производството започва от бубите, минава през преденето, оцветяването (над хиляда различни цветни нюанса) и завършва с правенето на колани за кимоно. Една тъкачка за една година изтъкава… по един метър.

Нежната машина. Модерното, което предлага японската промишленост, са говорещите апарати. Приказват хладилниците, часовниците, пепелниците, които предупреждават да не се хвърлят угарки по пода. Притежателят на нова климатична инсталация може да бъде събуден посред нощ. С нежен женски глас машината му шепти: „В стаята е прекалено топло, скъпи. Изключи ме.“

Гъстотата на населението. Домът. В Млечния бар първи съобразихме, че по брой на населението Япония може би вече застава не на седмо място в света, а на шесто — след Китай, Индия, Съединените щати, Индонезия и Бразилия. Хората живеят в Япония! Но вместо една сграда — сто сгради; вместо един магазин — сто магазина; вместо масичка пред ресторанта на тротоара — маса до маса. Ако едната е заета и другата е заета — третата остава свободна. Много хора са искали от организаторите на живота много на брой сгради и много красиво строителство.

Какво ли още ни очаква?! „Мъдреци“ в нашата столица поискаха старците да бъдат изселени, защото… ходели бавно и пречели на движението. Имаше идея да се изгонят от града и семейства, които нямат деца… и по този начин се прибави още нещастие върху главите на нещастниците. Бюрократи се дразнеха, че всеки човек и всяка котка, родени в града, се чувстват негови жители. Населението нарастваше и заратуваха да се въведат ограничителни мерки… по този начин създадоха работа на блюстителите на закона, за да няма безработица сред тях. Кукувци! Напомняха за стара народна приказка, където в дълбоката древност съветници на царя го съветвали да се избави от старците и бездомните в престолния град.

Грешката им беше проста и ясна: вместо да прибавят — вадеха. Псевдомъдреците нямаха умение да изграждат. Ограничаваха, стесняваха, гонеха… И уж все „временно“.

Вижте японците! Ние не можехме да построим своята въображаема държава, без да се спираме на реалния пример. 72,2 на сто от японците живееха в градовете. От градското население 42,4 на сто бяха концентрирани само в големите три метрополитни района: Токио, Осака и Нагоя. Само в центъра на Токио живееха 8,3 милиона души, почти колкото населението на България. И не са загинали. Те имат девет града с население над един милион: Йокохама, Осака, Нагоя, Киото, Саппоро, Кобе, Фукуока, Китакюшу, Кавакаси.

В японските градове са изградени модерни и високи здания, огромни супермаркети, пълни с всички видове продукти, метро и бързи влакове, много кина, театри и концертни зали. Расте строителството на жилища, на търговски центрове. Прибавят японците. И като гледам Страната на изгряващото слънце, изобщо не си мисля, че България е пренаселена страна, която се нуждае от чудовищни закони и наредби, ограничаващи свободното придвижване на хората. Една страна би могла да бъде страшно пренаселена, ако животът в нея не е организиран добре.

Народът в Япония живее в разнообразни жилища и апартаменти. Някои от тях са нови, други — стари. Стари традиционни къщи още могат да се видят в някои кътчета на страната — особено в селскостопанските райони. Те са построени от дърво и глина, а покривите им са покрити с керемиди. Преди повече от 1400 години в района на Нара се разпространява използването на покривни керемиди. Поразителен е фактът, че дори и днес тези древни керемиди украсяват покривите на храмовете. От останки, намерени при археологически разкопки, датиращи от периода Нара — XVIII век, може да се види как майсторски са изградени. Дори и сега, когато изработването на керемидите е механизирано и автоматизирано, все още са живи духът и майсторството на древните занаятчии. Великолепната красота и изкусната изработка на японските керемиди се предават от поколение на поколение.

Гледани отгоре, къщите са красиво съчетание между червеното и бялото — червеното са керемидите, бялото е хоросанът, с който са здраво скрепени една за друга. Живи огради от дървета и храсти ограждат къщата — те са и прегради, които спират вятъра. Преди Втората световна война много от къщите бяха покрити и с оризова слама, но днес е трудно да откриеш дом с такъв покрив.

Повечето нови сгради са построени от алуминий, бетон или дърво. Заради земната площ, която е оскъдна, особено в градовете, къщите често са скъпи и доста малки. Много хора в градовете живеят в големи блокове (данчи).

Лятото в Япония е топло и влажно, така че домовете са направени да пропускат лек полъх на ветрец. Стаите имат плъзгащи се врати и прозорци, изработени от дърво и хартия. Те се отварят, за да пропускат свеж въздух, или затварят, за да пречат на праха. Стените на стаите могат да се преместват, за да направят — да речем — от две малки стаи една голяма.

Преддверието (генкан), коридорите и кухнята имат дървени подове. Подът на другите стаи е покрит с татами. Събуваш си обувките и обуваш чехли. Сваляш и чехлите, когато влизаш в стая с тами — с гръб към помещението. Поставяш ги една до друга, а върховете им гледат към посоката, откъдето си дошъл. Така че на излизане да ти е лесно да ги обуеш, а не да се въртиш като пумпал, докато краката ти влязат в тях.

Вечерта японецът ляга да спи върху пухкав дюшек и се покрива с пухкав юрган. На сутринта постелите се сгъват и се поставят в специално вградени стенни гардероби.

Всички жилища в днешна Япония имат електричество и течаща вода. Централното отопление не е много прието с изключение на остров Хоккайдо, където зимите са студени.

В останалата част на страната стаите обикновено се отопляват, когато се ползват. Традиционен и практичен начин е отопляването чрез употребата на специални електрически отоплителни елементи, поставени под ниска маса. Цялата маса е покрита с памуклийка от красива цветна материя, с която се покриват краката на човека, а отгоре й се поставя плотът на масата. Толкова е приятно да седиш с крака под разкошната топла памуклийка! Някои заспиват. Квадратна възглавница (забутон) служи да седиш върху нея. През топлите летни месеци обществените сгради и много жилища в Япония са снабдени с климатична инсталация.

Всеки японски дом има баня (о-фуро). Това е специална стая. Ваната е квадратна и дълбока. Тя се пълни със студена вода и след това се нагрява със специален нагревател. Преди да влезеш във ваната, се измиваш със сапун, докато седиш на малък стол до нея. След изплакването влизаш в топлата вода. Цялата фамилия употребява същата вана с вода и малките деца често се къпят заедно с родителите си.

Повече от 1 милион жилищни сгради се строят в Япония всяка година. Това много ли е, малко ли е? Според статистика, направена от Обединените нации, японците са достигнали най-високото равнище на жилищно строителство между най-развитите индустриални страни. Не е малко. Жилищното строителство е скъпо… но не колкото у нас. Повече от десет годишни заплати за жилище вече е лудост.

И в Япония се чува през стените на някои домове, но японците нямат големи претенции за нечуваемост.

Векове у нас ще се чувства отражението на наредбата за ограничаване на жителството в градовете. Подобна жестока наредба по нашите места и в средните векове не е имало. Президентът от началото на деветдесетте години на двадесетия век я премахна. Много беше спасено. Но онова, което е било, то е, то съществува. Бъдещето на много човешки същества е вече предопределено, начертани са съдбите на няколко поколения.

В Пловдив богинята Темида ми отне квартирата. Там, където работех, спях на хотел. В София битувах в наследствено жилище… Ето, някой звъни. Това не е млекарят. Кварталният отговорник е на вратата. Рано-рано сутринта той се появява по повод на нарушени от мен член и буква. А всъщност по-ради донесение за неспазване на наредбата за „временно“ ограничаване приемането на нови жители в градовете. Аз — с тази „хризантема“ в ръката — бягах и се криех ту в Пловдив, ту в София. Ако се наложеше с оръжие в ръка да защитавам дома си, трябваше да се бия около някой хотел.

Не бихме могли да изградим държава като Япония не само защото и да тичаме срещу японците не можем да ги стигнем, ами тъй като и основите на обществото ни в историята са вече изградени… и с тази проклета наредба за „жителството“, когато човек можеше да живее в населено място само с разрешение на бюрократ.

По-силно — да! По-грозно — не! Нравственият компютър в нас често анулира позицията. Изразът „било, каквото било“ е несериозен за изграждането дори на нормална държава.

Съдба. Може би тя бе добра към мен, защото по този начин, като ме лишаваше от покрив над главата, искаше да ме направи истински пътешественик, без почивка, от какъвто Млечният бар се нуждаеше. Мечтаех си да ми кажат: „Ето, тука ще живееш! Ще живееш у дома си.“

Неприятно ми е да се връщам към кошмарния спомен. Имах собствен дом, а живеех като бездомно куче.

„От такъв като теб самурай не става! — отсече Любопитния. Но срещна погледа ми и допълни: — А това, че е станало, трябва да ни накара хубавичко да си помислим.“

Виждал съм японци, целите от кожа и кости, да извършват физически чудеса. И не се ли чувства? Сравненията между Япония и България са хамалска работа.

И к е б а н а. Подреждането на цветята (икебана) се е появило около XV век. Поднасяли са се цветя на Буда. Този обичай по-късно се е развил в изкуство. Цветята се нареждат според строги правила и изобразяват небето, земята и хората. Има много стилове на икебана. Някои от тях са опростени, други — даже екстравагантни. Икебана е начин на предаване на чувства и мисли, на общуване чрез цветя.

Японците възприемат предметите с чувствата си, докато европейците — със сетивата и разума си. Японецът вижда даден предмет с очите на душата си… а го пресъздава със сърцето си. Този техен двустранен процес ражда характерния начин на изразяване, който буди размисъл. Японските прародители силно са вярвали, че природните явления имат свой вътрешен живот и душа.

Впечатление на демонстрации по икебана правеха гжа Ейкоу Сумура — член на Майсторския съвет на школата „Согецу“. Тя завършва френска филология в университета „Аояма“, а гжа Енхоу Сумура — член на Майсторския съвет на школата „Согецу“, завършва английска филология в същия университет. Едната — френска филология, другата — английска. Готвили са се от дълго време и са си поставили цел.

Мадам Норико Оно е президент на школата „Кокусай икебана“. Тя е сред най-изтъкнатите творци на икебана в Япония. Занимава се с това изкуство от 16-годишна възраст, нейното творчество преминава през класическата и модерната икебана. Гостува в Сан Пауло като културен пратеник и прави демонстрации на икебана в много градове на Северна и Южна Америка. Тя ежегодно пътува по целия свят като пратеник на културата и популяризира Изкуството икебана. По покана на правителството на България посещава страната по повод 1300 години от основаването на българската държава. По време на демонстрация на икебана мадам Норико Оно кръсти свои произведения „българско кисело мляко“, направено с бели карамфили на професор Александър Бойков, когото японците уважават заради умението му да селекционира цветя. Неговите карамфили са като рози. И — „две хубави очи“ по стихотворението на Пейо Яворов.

Икебана е изкуство, което изисква години, за да се подготвиш добре за него. Но всеки може да опита. Изкуството е за всички — и за бедни, и за богати. И това е от самото начало на развитието му. Целият растителен свят според японците е цветя — и тиквата, и зелето, и чушката… От тях може да се направи икебана. Има и плаваща икебана — във вода. Много често изкуствата се съчетават. Подреждане на цветя от майстор е избухване на красотата. Та — цвете е и тиквата, и зелето, и чушката…

Любопитния видя възрастната мадам Норико Оно да възпроизвежда „две хубави очи“ с две прекрасни рози. На следващата сутрин той дойде усмихнат в бара, поиска от сервитьорката чаша… и постави в нея два магарешки бодила, от които единият имаше що-годе форма и цвят. Другият беше увехнал, а стеблото му — прекършено. По увехналия бодил бяха останали няколко листа и той приличаше на оскубан. Нашият човек каза, че за толкова кратко време на подготовка за икебана само това може да направи, и обяви на всеослушание, че произведението му се казва „две хубави очи, особено — едното“.

Присмехулник, аз какво ви казах. „Произведението“ на Любопитния беше впечатляващо, но имаше главен недостатък. Икебана изобразява красотата…

Усетът за красота на цветята е общочовешко чувство. То обаче е различно, както и хората.

Чайната церемония (Чаною) датира от XV век. По време на церемонията се следват високо изискани правила, които са насочени към това, да се запази церемонията семпла и атрактивна, без излишни движения. Домакинът много внимателно подрежда декорацията в помещението, където ще се проведе церемонията и на гостите ще се сервират чай и храна. Присъстващите се любуват на подредбата и правят коментар за нея. Да проведеш чайна церемония, означава изящно да познаваш правилата й, да си изучил голяма част от архитектурата, градинарството, керамиката, калиграфията, историята и религията. Това отнема много години.

Чаят е бил пренесен в Япония от будистки монаси в качеството му на медицинска напитка. Чайната церемония е уникална за Япония — заражда се като религиозен ритуал и вид изкуство. Богатите са пиели зелен чай в най-красиви керамични съдове, а бедните — в дървени. С предметите се борави бавно и тържествено, за да се постигне хармония между човека и обкръжаващия го свят.

През зимата чайната церемония създава чувство за топлота. Съдовете са дебели, за да запазят топлината по-дълго. През лятото от нея вее чувство на хлад.

Когато се провежда чайната церемония, се избира мото, стих — който да е основната идея на сбирката. Поднесените в блюда сладкиши са като цветни картини в съдовете. Икебана се подрежда според сезона. На чайна церемония, проведена от професор Масару Нишикава през един хубав ден, имаше изписано мото на стената в помещението: „Всеки ден е хубав ден!“ Дори и да сме имали неприятности, да сме загубили нещо или да сме преживели шок — нима не можем в края на деня да си кажем, че той е минал добре?

Чай се пие с хора, с които се разбираш и искаш да постигнеш заедно с тях духовно очистване. По време на пиенето участниците не спорят помежду си, не се карат. Човек прекарва времето спокойно с чашата в ръка. Чаят е известен по целия свят, но единствено в Япония допринася толкова много към културната среда. Там приготвянето и пиенето на чай има естетическо значение и се е превърнало в определено художествено умение. Младо момиче, подготвено да демонстрира пред публика провеждането на чайна церемония, ми каза след първата си изява, че… допуснала много грешки — от вълнение. Беше готова да се разплаче. Тогава световноизвестният майстор в церемонията Масару Нишикава я успокояваше с думите, че човек греши през целия си живот, а аз се питах, изумен, какво ще да е това приготвяне… на един чай, където можеш „да оплетеш конците“. И какво ли ще е несъвършенството ни според японците в други области на човешката дейност?!

Деликатно присъствие. Човъркал съм спомени и числа за Япония и японците като оризови зърна, разпилени върху татами. Деликатното, меко присъствие на японците определя до голяма степен начина им на изразяване. По време на международен панаир на книгата в София попаднах в сектор, който се представяше от Корпорацията на книгата в Токио. Млад японец седеше в малка стаичка. Поведохме с него разговор — на български.

— През август ли се връщате в Япония? — попитах го аз.

— Да! — с лекота отговори японецът заради пристрастието на японците към „да“-то, което е характерно за разговорното им поведение.

Трябваше да задам и въпрос, който предполагаше да се отговори отрицателно. Японецът обикновено се пази от такива думи. Отрицанието най-често е израз на агресия. Деконструктивната позиция на човек се издава от него с често повторение на отрицателната частица „не“.

— Ще се върнете ли отново в България? — попитах.

Японецът тръгна да отговаря, но явно се смути и обърка.

— Това зависи… (да, да) — каза той. — Това зависи. Бях подготвен за експеримента си и започнах да го мъча. Имах чувството, че го потапям в казан с вряла вода.

— А-ха! — казах. — Това зависи от вас.

— Да — отговори ми объркан той. — Това зависи… (да, да). Зависи от държавата.

Явно мъчеше се човекът. Не можеше да прескочи думичката „не“. Традицията се беше отразила и на този японец, както и нашите традиции се отразяват върху нас. Ние двамата стояхме един срещу друг. Бяхме в съвремието, което течеше край нас. Кое време сме сега? Не можел японецът да казва „не“, така ли? Попитах, но по друг начин, от държавата ли зависи да дойде японецът пак в България — само за да каже с лекота „да“.

И той рече:

— Да! От държавата зависи да дойда отново тук. После се разговорихме за пенсиите. Изненадах човека с категоричното си твърдение, че в Япония хората не получават пенсия. Аз съм доверчив и като вярвах, че това наистина е така, както твърдяха по онова време някои шмекери, поисках и от японеца да го потвърди. Така щях да му направя удоволствието да каже „да“. (Хубаво произнасят на български език японците „да“! Да ти е приятно да ги слушаш след толкова „не“-та, които чуваш всеки ден.) Исках да узная все пак вярно ли е, че японците не получават пенсии.

Как хубаво, ясно и отчетливо японецът рече „не“!

— Не!!! Останах изумен.

— Какво казахте?! — попитах. — „Не“ ли?

— Не! — потвърди той.

И цялата ми представа за „да“-то и „не“-то при тях рухна. Поисках допълнителни обяснения по въпроса за пенсиите в Япония и младият човек ме помоли да го почакам. Донесе книга, заразгръща, цитираше от нея цифри и факти. Отговорите му бяха бавни. Японецът привидно има бавни реакции, но отговорът му не подлежи на корекция.

Бях озадачен.

— Вие казахте „не“, така ли? — попитах.

— Не — отговори той, макар и усмихнат. — Абсолютно не сте прав.

С „не“ и „абсолютно не“ този японец доказваше, че е съвременен човек, че усилието му да потвърждава предпочитанието си към „да“-то има граници. И че нашите представи за онази страна и онзи народ в много области на бита, нравите, психологията, социалната етика… и така нататък са неточни.

Под неприкритото чуждо влияние. Приближаването на културите предполага срещи с идеологии, нрави и обичаи… Прикрито или неприкрито, влиянията от такъв характер върху населението на една държава е неизбежно. На остров Хоккайдо разговарях с японец. Той по-късно трябваше да ми се обади по телефона. Държах на неговото позвъняване, защото в противен случай — ако аз му се обадех — това влечеше след себе си усложнения. Японецът отново трябваше да каже „да“. Рекох деликатно:

— Да ви се обадя ли?… Или вие ще ми позвъните? Той се усмихна и аз се зарадвах.

— Да, да — рече японецът на всичко отгоре.

— Да, нали? Той допълни:

— Да, да… Обадете се вие.

На другия ден, когато се срещнахме с онзи човек, започнахме разговор, където отново трябваше да чуя от него „да“. И той наистина реагира според очакването ми. Но формата на израза му беше неочаквана. Японецът шокиращо рече:

— Да, да… Тази работа няма да стане.

Пристрастието на японците към „да“-то се чувстваше осезателно. Това допринасяше за мекото им присъствие. Получаваха се недоразумения, но се избягваха конфликти и шокови състояния. Жената на Любопитния щяла да се оплаче от него на полицията… че искал да се разведе (?!)

Да се разведе, но се страхувал от Семейния кодекс. В съда, при разводите, съдеха… по закона за опазване на горите. Накарал жена си да сложи вечеря, а тя му рекла:

„Не! Не, не и не! Най-напред ще изпера дрехите!“

Това било върхът.

Вечер Любопитния преразказвал на „половинката“ си разговорите, които водехме в бара. Така тя овладяла част от „японското мислене“ и — начина на изразяване при японците. Под влияние на чутото се поразмислила, съобразила и допълнила това същото, което вече казала на мъжа си, но по „японски“. Вместо да тъпче с крак по пода и да повтаря: „Не, не и не“, тя любезно казала:

„Да, скъпи! Веднага след като изпера, ще сложа вечерята.“

И разводът се разминал. Жената, вместо да го пореже със смразяващ отказ, рекла: „Да“, както правят японките, и пак постъпила в нейния стил — първо изпрала, а после дала на мъжа си да яде. Но всичко това гарнирано с едно деликатно „да“, което всъщност спасило семейството. Това се повтаряло и двамата заживели мирно и щастливо. За мой ужас Любопитния искаше да ми целуне ръката.

Отклоняване на средства.

Държавници, след като вземат властта, се превръщат в обикновени бирници. Бедните духом спират до данъчен уклон. Те се страхуват от „дупки в бюджета“ и се заемат да пълнят държавната хазна, която у нас почти винаги е като каца без дъно. Събират данък добавена стойност от продавача… преди той да е продал стоката (?!) Това кара Любопитния въздържано да пита: „Прилично ли е да се «щипват» от данъците в аванс?…“ Карат работниците и служещите да плащат пътните си разноски до работното място?! Не позволяват да се печели от данъците чрез директно спонсорство и така пречат да се реализират проекти, които държавата не може да осъществи. На практика спонсорите помагат на чиновниците, които разпределят на творци постъпилите за раздаване средства. Архитектите са в невъзможност да се разгърнат. В проектите им се „режеха“ колони, от балконите им се съкращаваха — за да е икономично. Човекът, който прави опити да създаде нещо красиво, е вече провинен. Една от най-големите опасности за държавата е да внуши на гражданите й чувството за вина.

Рискът да те обвинят в отклоняване на средства се чувстваше осезателно.

Пловдив се населява и от евреи, които живеят най-вече в квартала „Орта мезар“. Сред приятелите ни в Млечния бар имаше симпатично и добродушно момче еврейче. Работеше като домакин пазач на голямото и красиво езеро до Стадиона в града. Веднъж то ни довери с тих глас, че била създадена комисия, която да подпитва и да докладва „горе“ кой е отклонил средства за построяването на езерото.

Взирахме се в красиво боядисаните сгради по улицата срещу бара, заплесвахме се пред Националния дворец на културата в София, разглеждахме „100-те туристически обекта в България“ и не питахме кое колко струва. Средствата според нас бяха отишли точно по предназначението си. Разходът за красотата в една държава не е отклоняване на средства.

Непознатият. Разговарям с японец, когото съм спрял на улицата в Пловдив.

— Моето име е Сейко… (в) — представям се аз, колкото да създам атмосфера. — Като японските часовници „Сейко“.

— Да. „Сейко“ — отговаря събеседникът ми усмихнат и посочва китката на ръката си.

Казвам:

— Бил съм в Япония.

Как ме погледна онзи човек! Поклони се с вродения в него навик и неочаквано за мене рече:

— Благодаря!

Благодари ли се за такова нещо?! Японецът обаче смяташе, че да изкаже признателност за моето пребиваване в Япония, е негова работа, дълг. Казах му: „Аз ви благодаря!“ И наистина бях признателен на този човек, че пожела да се появи на сцената между декорите, за да изиграе своята роля. Японският декор предполагаше край него да има японци.

Подаръкът. В Кобе подарих на японец флаконче с розова есенция (поне да беше розово масло). Той прие подаръка. Притискаше флакончето до сърцето си и го друсаше като бебе. Очите му грееха! Гледах неговата реакция и изпитах радост, по-голяма, отколкото ако на мен бяха дали нещо. Японци, които получават подарък, са толкова изобретателни в показността си! Това радва и онзи, който подарява. Неопакован с вкус, подаръкът може да стане повод за обида.

Любопитния взе решение, което ни се видя пресилено. Убедихме го нищо да не прави, докато мине време. Беше се заканил не само да не подарява на жена си, ами и да си вземе обратно подаръците, които й беше направил за три години, тъй като тя нито веднъж не се зарадвала на тях.

Причини за отказ. Запознах се с японски инженер, който помагаше да се построи телевизионната кула над Княжево. Попитах го:

— Ако друго предприятие в Япония ви предложи по-голяма заплата, ще отидете ли да работите там? Ще напуснете ли вашето досегашно работно място?

Японецът не можа да схване въпроса ми. После отговори:

— Да… Няма да отида на работа другаде.

— Дори да ви плащат повече?

— Дори и да плащат повече. Защото, първо — навярно десет години човек чака за мястото, което ще му взема. Второ — там аз няма да бъда така уважаван, както съм сега. Трето — моят мозък ще започне да прави непрекъснато: пи, пи, пи… — Тук японецът се усмихна и допълни: — Има и четвърто. Всъщност това би могло да стане… но в Европа.

При внедряване на японския опит в производството наши теоретици пропускат важен момент. Може би им е трудно да го постигнат на практика. Освобождава се добро началническо място. Работата на шефа, особено в държавната производствена структура и в сферата на обслужването, е да назначи там свой човек. Понякога го докарва от село. И хората с натрупан опит в трудовия колектив трябва да обучават добичето… за да ги ръководи. Нарушен е основен принцип. Това не би могло да стане, ако се знаеше, че 85 на сто от резултатите в развитието на едно предприятие зависят от ръководството му. При разбиване и фалит осемдесет и пет на сто от поразиите са за сметка на ръководителите. Познавам разпасани дебелаци у нас, които правят номера. Властта им расте и за нищо не отговарят.

Новоназначеният от такъв род би трябвало да има мозък, който да писука. И да си подаде оставката. Спасението на некадърния е да бъде добър.

Изразът на японеца: „Първо — навярно десет години човек чака за мястото, което ще му взема“, е важен. Във всяка фирма има човек, който стои високо. Под него работи друг. И когато някой напусне работа, сменя го… другият. Назначаването на външен човек на мястото на напусналия е драма за предприятието. Това означава, че босът няма хабер от енергичните закони на психологията и на социалната етика. Или пък е полудял и иска да взриви фирмата. Защото: най-малкото всеки под новоназначения отвън разбира, че за него няма бъдеще в това предприятие.

Живата торпила. Разказите ни за Япония бяха традиционни. Край масата в Млечния бар — а такава маса имаше във всяко кътче на България — ние не обсъждахме само света, а търсехме и себе си в него. Не за да се унижим се сравнявахме с Япония. Острието на фразата не отиваше непременно в наша посока. Не умеем да сравняваме, когато сме завладени от болка. Нервирахме се, а яростта ни погубваше. Разумът е „кучето“. То пази човека да не го ударят, предпазва го да не падне и да се нарани.

В миналото и ние сме имали камикадзе. Първата българска жива торпила — летецът Димитър Списаревски — се беше появила в небето над родината в годините на Втората световна война. Събирахме данни за неговия живот. Онова, което намерихме, не беше много, но много съществено. Засягаше „народопсихологията“ ни. Списаревски бил поручик на летище „Марино поле“ край Карлово. Казвал на войниците: „Роденият да лети не може да пълзи“, „Орлите могъщи не умират в къщи“, „Летец — мъртвец, но никога подлец!“ Обаятелен, едър, чист, спретнат, с басов глас. Красив човек. Помнят го през ноември 1939 г., когато строил войниците си, а после се изправил на десния фланг и се провикнал: „Ей, момчета! Какво виждам?! Петдесет души, петдесет ножа?!“ Офицерът смятал, че ако се изправи вдясно на построената верига от петдесет войници, трябва да види — един нож.

През Втората световна война „въздушни крепости“ летяха над България, за да бомбардират петролни обекти в Румъния. Носеха се към Плоещ. Небето — осеяно с грамадни самолети, сякаш горе плуваха ято риби и няма, няма — някой от тях блесне на слънцето. Блестяха, защото бяха от никел. Те летяха необезпокоявани, като у дома си. Бяха силни във въздуха. Видях ги веднъж с далекогледна тръба на земемер — скрит бях в едно лозе. Тези тръби гледат обекта обратно и аз ги улових да летят по гръб: това засили убеждението ми, че летящите крепости могат да правят каквото си искат. А те това и правеха.

На 20.XI.1943 г. в небето се появи Списаревски и извърши таран — заби своя самолет със себе си в една от крепостите. Разби го и го свали. Той загина. Списаревски — първата българска жива торпила, полъхът на камикадзе в небето на Балканите.

Познавах негов приятел — летец в София. Умря, така да се каже, в ръцете ми. Искал да постави паметник на Списаревски в родното му село, но срещнал познати мотиви за отказ.

Веднага след смъртта му неговият приятел пилот от София отишъл в дома на загиналия, за да поднесе съболезнованията си на неговата майка. И както става в такива случаи: „Ох, ах!… Защо го направи?!“ Но така се вайкал приятелят му, докато майката на Списаревски го гледала под вежди и мълчала. И тъй като гостът все повтарял: „Защо го направи?!“, майката на летеца рекла:

„Ядосал се е. Затова…“

Майката ли не познава детето си? Бяхме сигурни, че за да построим въображаема държава край масата, освен всичко друго трябваше и някой да ни ядоса. Такива у нас винаги се намират, слава на небесата.

Българският летец обаче е могъл да не се разкрасява чрез камикадзе, тъй като и без друго си е бил красив човек. Сеппуку (харакири) — „лудостта на Бушидо“ — е и начин за разкрасяване.

Обосялото население прибра гумите от падналата летяща крепост и си направи с тях подметки за обувките.

Измерването. Научните изследвания са предмет на науката. Тази дейност се извършва с „въоръжено око“. Японците са осигурени със сто и двадесет вида измервания… а у нас се говори за наличието само на около четиридесет. Работихме с третинката на онова, което можеше да ни доближи до единство на измерванията по световните стандарти. Осемдесет вида измервания бягат от зрителното ни поле. Тези, които измерват, нямат власт.

Разлика до три микрона я намествахме и с чук. Светът е пълен с глупаци при липса на мярка — такива хора нямат мярка и в поведението си. Метрулог в Националния център по метрулогия в София беше изрекъл с въздишка: „Ох! Хората по света вървят напред, защото мерят. А ние непрекъснато трябва да убеждаваме в нуждата от измервания… за да не останем без работа.“ Измерването не дава на бюрократа нищо, което веднага да сложи в устата.

Населението в една страна би могло да те възхити, докато администрацията често създава погрешна представа за него. Има хора, които не правят разлика между народ и администрация — те трудно стигат до истината, липсва им точна представа. Преди години в Перник наш министърпредседател мъдруваше, за да направи добро впечатление. Той произнесе следните думи: „Ние имаме съзнателна работническа класа и на нас измервания не ни трябват!“ Изглежда, че беше пийнал, преди да излезе на трибуната. Произношението му — чуждоземно, за по-голям авторитет. Не исках да вярвам на ушите си. Този „съзнателен“ човек можеше да унищожи и малкото у нас, създадено от цар Фердинанд: организация на измерването. Човек обича да изследва далечни пространства. Но е съмнителна перспективата му за научни постижения, които не се вграждат чрез измервания в пространството. Такъв и в Космоса да отиде, може да увисне там като паяк. Японците са отдадени на точността в измерванията. Онези от тях, които работят в областта, са добре платени, добре облечени, със самочувствие. У нас тази работа е тъжна. В бара чухме за метроложка в Националния център по метрулогия в София. Тя обедняла до такава степен… че станала кръводарителка. И с малкото пари, които получавала срещу кръвта си, купувала плодове на своите деца.

Самураят. Първата ни асоциация за самурай е човек с меч. Тя е неточна. Самураят е войн с лък и стрела. Но мечът не е излишен в ръкопашна схватка. Един по-къс меч почти замества ножа. Най-разпространеният образ на самурай в Страната на изгряващото слънце е войн на кон с лък, пускащ стрела. Самураят владее бойни изкуства. Важни са ездаческите умения, стрелбата с лък и владеенето на меча. Да се пуска стрела от гърба на кон е трудно. То е било семейно занимание. Обучавали са се от съвсем малки.

Нинджите. Различавали са се от романтичния образ, който имаме за тях. Те са с изключително нисък ранг в пехотата. Били са шпиони при едрите феодали.

Изкуствената птица. Един ден край Сендай, на остров Хоншу, записах песента на птица върху магнетофон. След два месеца пуснах магнетофона край Отару, на остров Хоккайдо… и друга птица ми отговори.

„Изкуствен“ означава добит, направен по химически или технически начин: изкуствен мрамор, изкуствена коприна, изкуствени зъби… Изкуствената дреха я носим, но не я обичаме. Изкуствен означава още и пресилен, неестествен: изкуствена усмивка, изкуствено обвинение… Изкуствеността в държанието е противно явление. Изкуството няма общо с изкусуряването.

То е умение, ловкост, познаване на работата, творческа художествена дейност: приложно изкуство, изобразително изкуство… Система от правила и методи в някой клон на практическата дейност би могла да бъде изкуство, ако се владее добре. „От любов към изкуството“ означава направено с безкористна цел. В Япония майстори на художествени занаяти, които имат изключителна заслуга за възраждането или запазването на даден занаят, се провъзгласяват за живи национални съкровища.

Няколко години след публикацията на книга авторът й получава процент за всеки прочит на труда си в библиотеките. Талантът става финансово автономен. Некадърният загива.

Изкуството не е само живопис. То е и това, и онова. Не се прави от цял народ, а от отделни индивиди. В бара се появи явление, което ни озадачи и стресна. Един край масата поиска да става еталон в изкуството. Тоест да служи за пример. Побесняхме. Любопитния се развика:

„Не! Никакъв еталон! Това и Златю не желаеше. Не може всички да приличаме на един.“

„Човекът иска да става класик“ — рекоха ни от съседните маси.

„Класик — да, но еталон — не!“ — съобразихме ние, за да опазим изкуството в Млечния бар.

Одухотворен съд. Всеки съд, изработен от човека, отразява част от неговата душевност и чувството му за хармония. Когато разглежда различните предмети на керамиката, японецът не си мисли, че този съд е по-лош от онзи. По-добра или по-лоша е технологията, но не и съдът. Той съдържа светогледа и вибрациите на човека, който го е сътворил — част е от майстора си.

Миналото. За едни — „да помним“, за други — „да забравим“… Любопитния се отдели настрана в бара, за да проведем интимен разговор. Конюнктурното е преходно, може би не е най-нетрайното на света, но злополучният му край е сигурен. (Въздържахме се да разговаряме директно за политика.) Бистренето й по наше време беше опасно. Намирахме за некрасиво да бръщолевим за всичко, което е на езика ни. Предпочитахме да беседваме за нрави и обичаи, което имаше по-голяма стойност, минаваше за по-безобидно. Стигахме до психологията и социалната етика. Но и тогава търсехме форма на израза си. Съдба. В главите ни витаеше официална формула, внедрявана от около половин век. Тя гласеше: „Всичко е политика!“ И ние се стараехме да проявяваме усет за мярка. Любопитния артистично подхвърли, че от свития в закана юмрук след войната показалецът е успял да се отлепи и маха назидателно, но това не е по-малко ужасяващо. Той поиска от мен допълнителна информация. Питаше ме дали смятам да живея дълго… Предупреди ме, че е неразумно да засягам темата за отговорността у нас… чрез визитните картички при японците. И по този начин да търся сметка на хора, довели страната ни до положението, в което тя се намира. Той обаче приветства идеята поне ние край масата в бара да си направим такива визитки като начало на намерението ни да декларираме своята лична отговорност. Каза, че не успявам да прикривам мислите си и това неминуемо щяло да се отрази на здравето ми. Всеки се досещал за какво намеквам с моите разкази за Япония и за японците. „Всъщност те са разговори за България и за българите — каза той. И добави: — Макар всичко казано за Страната на изгряващото слънце да е точно.“

„Вживяваш се!“ — осъди ме той.

Да се вживява в ролята си, е най-доброто, което един японец може да направи. Но изразът — „Той се вживява в ролята си“ — у нас е доста осъдителен. Такъв човек е прекалено сериозен за условията на страната. Положителният по нашите места би трябвало да бъде безразличен и малко шмекер, за да се похарчи.

Любопитния, след като разкри критичния характер на напречния анализ на обществото у нас, което правехме с разказите ни за Япония, обърна внимание, че съм прекалил, като казвам дословно: „Властите в една държава са три: законодателна, изпълнителна и съдебна. Едната власт не трябва да се бърка в работата на другите власти…“ Той знаеше, че се каня да публикувам тези думи, залегнали в класиката на държавното устройство по света, както и направих на съответната страница в книгата „Надникване в Япония“ през хиляда деветстотин осемдесет и шеста година.

Тогава Любопитния затвърди убеждението си, че при мен е започнало оглупяване. То идвало от възможността да се почувствам за малко свободен сред свободни хора извън граница. Мислено съм бил още в чужбина. „Къде пак отиваш?! — попита ме той. — Проповядваш разделение на властите, докато официалната доктрина е единство на властите?!“

Любопитния изрече пророчески слова, може би за да запази баланс в отношенията ни, а и да съхрани за разговори другите събеседници, които можеха да се разбягат, ако продължавах да оголвам мислите си. Предчувствал бил как един ден, след нас, и властниците ще говорят това, което ние казваме за властите. Ще го правят с чувство на откриватели, но днес… Неразумно било да искам „радикални промени“ от държава, която възнамерява да векува в установената си форма. Любопитния разкриваше скрития замисъл на думите ни, когато разговаряхме за далечната страна. Призоваваше към въздържаност. Човек трябва да умее не само да се изразява, но и да си представя…

Миналото прерасна в настояще. У нас „откриха“ закона за разделението на властите отново в началото на деветдесетте години. Появиха се обаче и „новаторски“ внушения. Играчите със старите думи измислиха „нова“ идея: координация на властите. Дошлият в името на демокрацията, което означава и на разделението на властите, щом се почувства силен, му се приискваше поне координацията им.

Нека властите се контролират! Ама чак коорд и н а ц и я?!

И кой ще казва каква да бъде координацията?!

В края на дискретната ни среща, която предавам с неудобство заради интимния й характер, Любопитния ми каза: „Твоята визитна картичка е отдавна готова. Но, изглежда, ще е най-добре да не я показваш.“

Е г о. Японското его не се стреми да се противопостави на света. То е динамика, която обича да мълчи, макар че много знае. Живели са хората откъснати по островите. Изградили са хомогенно общество. Никой народ не е владял японците. Те са разговаряли помежду си и с мълчание. Дори бял лист може да бъде произведение на изкуството. Или само едно клонче на него. Такава е и поезията на народа по онези острови — пестелива. Японците с усмивка преодоляват необходимостта да се говори. По време на ядене се пази тишина. Прието е да се издават звуци, когато се пие чай или се сърба бобена чорба. За европейците това е неприлично. Но да си духаш носа, за японците е смешно и неразбираемо.

Човек може да си помисли, че японците са групово ориентиран народ. Това не е вярно. Те са и егоцентрични. Идентифицират се с целия свят. Живеят и говорят по правилата, но на момента всичко се решава — критерий е естетическата чувствителност. Индивидуалните чувства имат значение.

Трошене на камъни с ръка. На малък остров човек демонстрираше с ръка удар върху камък. Беше млад, набит. Донесе под мишницата си здрави парчета цимент и ги сложи на земята. Покри ги с тънка бяла кърпа — та да не вдигат прах, когато удари. После клекна пред циментените тухли, шест на брой, наредени една върху друга, и започна бавно и съсредоточено да се цели с ръката си — така, като че ли ще сече с дланта.

Японецът извика, кръвта ми се смръзна. И уж щеше да сече, а светкавично си изви ръката и нанесе силен прав удар с нея върху камъка, като при бокс. Изправи се и се поклони. На земята тухлите лежаха строшени на малки парчета. Взех едно от тях и помолих спортиста да постави автограф върху него.

Апокалипсис 2000. Предупреждение в Библията. Нови непознати болести, все по-точни и по-страшни оръжия за водене на войни. Замърсяване на храната, въздуха и водата. Разрушен озонов слой край планетата… Доближавахме края на юбилеен век. Хората се страхуваха, че около двехилядната година ще настъпи краят на света. Нещо свършва във времето, а дали заедно с него няма да изчезне и човечеството? Краят на века няма ли да е край и на живота върху планетата?

Личните контакти са важни. Отидох и седнах до Йошие Хотта. Бях слушал за него.

— Вие ли сте най-големият писател на Япония? — попитах го.

— Трудно е да се каже — усмихна се той. Общувах през онези дни с одухотворена личност.

Затворен човек. Не позволяваше на журналист да се доближи до него, с писателите беше пестелив на думи. Но не и с мен, не зная защо.

Йошие Хотта се е срещал с доктор Опенхаймер — бащата на атомната бомба — в хотел „Интернационал“ в Токио. Не защото Йошие Хотта е искал това, а тъй като доктор Опенхаймер е настоявал да го види. Опенхаймер е бил висок, с ниско подстригана коса и огромна ерудиция. Той можел да говори почти за всичко. Темите, на които двамата са се спрели, се превърнали в малка енциклопедия. Страшно чувство измъчвало доктор Опенхаймер, след като атомната бомба била хвърлена. Нямал покой. Той попитал Иошие Хотта да отиде ли в Хирошима.

— Идете в Хирошима — тихо му казал японецът.

Готов съм да потвърдя под клетва, че той точно така е изрекъл тези думи: тихо и ясно. Без да ги натрапва. Иошие Хотта можеше да вмъква точни изрази на точни места. Тихото произнасяне на дълбоко осъзнати мисли беше маниер на един от най-големите писатели на Япония. Когато Йошие Хотта съветва, напътства, бих казал, дори когато заповядва, трудно ти е след думите му да поставиш препинателен знак. Той ги изживява и произнася меко. Тихото произнасяне на думи със значение е маниер и на други японци. Те се настаняват в главата ти с много по-голяма сила, отколкото ако някой ги изкрещи. Откъде ли идва силата на тихо поставените въпроси? Думите на Йошие Хотта за доктор Опенхаймер. Цитирам ги дословно: „Опенхаймер почина и аз много съжалявам за смъртта му.“

Японците, със своите нрави… Патриархът на българската литература Иван Вазов влязъл в гора със селянин и дочул да пеят славеи. Писателят се заковал на мястото си, заслушал се, а накарал и селянина да не шава, за да не изплаши славеите. По едно време на човека му омръзнало да стои вдървен и се размърдал.

Иван Вазов му казал:

„Ш-шт! Ш-шт!… Тихо!“

Селянинът рекъл:

„Абе, господин Вазов! Те тия «стички» от сто години така си чуруликат, бе.“

Японците от векове така постъпват. Национална памет. Йошие Хотта странстваше в сложен мисловен свят и трябваше да направя опит да го открия, за да го приобщя към японците, които небесата ми изпратиха. Разказвах му как преди години негов сънародник се е подвизавал в Европа. Писателят познаваше онзи човек и сподели с мен съмнението си, че той е бил шпионин — така се говорело в Япония. И с това сякаш искаше да сложи край на разговора. Струва ли си да разговаряш за такъв… Половин век живеех с насаждана героика за опасните професии. Помислих си, ето една възможност да вляза в спор, за да докажа на този човек нещо, което той не разбира. И започнах да му обяснявам разликата между шпионин и разузнавач. Говорех ентусиазирано. Питах го.

— Къде е шпионирал? В Европа ли?

— Да — кротко се обади писателят. — Така се говори.

И моят час удари.

— Тогава — казах — той е бил разузнавач. Шпионин щеше да бъде, ако е шпионирал в Япония…

В края на обяснението си обаче се затрудних. Този мозък срещу мен излъчваше мисли, които ме смущаваха. Йошие Хотта схвана затруднението ми и рече:

— Трудно, а?

Трудно беше да разгранича шпионин от разузнавач в негово присъствие. Замислих се. Стереотипите, натрупани с години в съзнанието ми, бързо започнаха да се рушат. Така филмова камера показва цвете да се разлиства за секунди. Разбрах, че японският писател не само не схвана разликата между шпионин и разузнавач, но и не искаше да знае за нея. Отдадох това на стремежа му към научни изследвания. Отговорите на въпросите си той търсеше по научен път.

Разказах на Йошие Хотта трогателната постъпка на японеца Маеда, който идва в Пловдив от Япония да моли родителите на починалата му съпруга жда се ожени за японка. Никаква реакция. Сякаш бях рекъл: „Вижте, навън ръми.“ Нищо по-естествено. Йошие Хотта леко кимна. С кимването на главата си той искаше да каже, че така трябва да бъде.

— Но човекът идва чак от другия край на света с молба за разрешение да се ожени! Само затова пътува! — развълнувано говорех аз.

— Е — меко каза японецът.

Питах писателя как се пише: Йок/о/хама, или Йок/а/хама; /Ш/инджуку, или /С/инджуку; Хо/к/айдо, или Хо/кк/айдо… Интересувах се дали богинята на слънцето в японската митология наистина се изобразява с две „оо“ — Аматерасу Оомиками. Проверявах дали бяха точни формите и цветовете, които видях по японските острови. Той направи поправки с ръката си в моя ръкопис.

Йошие Хотта живееше повече от шест години в Европа, изследваше живота на континента през X век. Неговото откритие: човек, изглежда, се страхува, че заедно с края на едно явление ще настъпи и краят на други явления. Хората търсят взаимовръзка. Японският писател твърдеше, че в края на десети век човечеството се е питало дали ще оцелее. Страхувало се е да не настъпи потоп, да не дойде Страшният съд или някакво друго унищожително природно бедствие и то да загине. В края на всеки век човечеството се е питало дали ще доживее следващия век. И е доживявало.

Искра на надеждата. „Ще оцелеем и този път, не може да не оцелеем!“ — мислех си, докато слушах Йошие Хотта. Хората се страхуваха, че през 2000 г. ще настъпи краят на света, защото не познаваха този японец и не са чували за откритието му.

Срещата ми с Йошие Хотта беше едно малко чудо. Ние двамата се увлякохме в разговори… Търсехме се във фоайето на хотела, където бяхме отседнали, усмихвахме се, когато се срещнем, кланяхме се един на друг с най-дълбоките поклони, които можех да направя. Аз самият не разбирах откъде се появи у нас двамата тази душевна близост. Все нещо събира двама души.

Вече мислехме за раздяла. Тогава Йошие Хотта ми съобщи вест, която ме покърти: в Токио беше починал Маеда — зетят на България. Очите ми станаха ей такива… Изтръпнах. И се развиках:

— Не! Не!…

Бях пристрастен към любовната история на първата омъжена за японец българка. Още можех да нанеса поправки в ръкописа на документалната книга.

— Не! Аз няма да го убивам в спомените си — крещях срещу Йошие Хотта.

— Не го убивайте — меко каза той.

И точно така, както се е изразил пред доктор Опенхаймер: „Идете в Хирошима“… за да го убие. (В книгата на Йошие Хотта „Съд“, която беше публикувана у нас, изобретателят на атомната бомба слага край на живота си в Хирошима.)

Изразите, които употребяваше големият японски писател, бяха най-обикновени: „Не го убивайте“, „Идете в Хирошима“… Те звучаха като пословици поради факта, че именно той казваше това, и то така тихо. Йошие Хотта можеше да направи мисъл само с една буква. „Е“ бях склонен да приема за мъдрост, тъй като буквата беше изречена от мъдър човек. На факта, че една книга за Япония, преди тя да се появи, беше обсъдена със световноизвестния писател японеца Йошие Хотта, който нанесе в ръкописа поправки с ръката си, гледах като на документ със значение.

Японецът се поклони, когато се разделяхме във фоайето на хотела — с ръце, поставени отпред на коленете. Направих и аз дълбокия си сърдечен поклон, но моята войнишка служба беше неимоверно дълга. В казармата, като войник, служих три години без нито ден домашен отпуск. Не можех да си представя лицето на майка ми. Вродени привички ме караха, докато се кланям, да си поставя ръцете встрани на краката — като при войнишка стойка.

Японецът ме зърна, очите му светнаха… и той заигра с ръцете си, които отскачаха като чувствителен уред. Успокоиха се едва когато намериха мястото встрани на краката му, за да отговорят на положението на моите ръце. Еднаквостта в позата при поклон е задължителна.

В а к и. В чест на възкачването на престола (интронизацията) на Император Акихито беше организирана изложба на японската калиграфия. Тя стана със съдействието на японската академия за калиграфско изкуство. Академията е основана от покойния господин Шинтаро Фукушима — дипломат, който навремето е бил представител на Япония в Общото събрание на ООН. Като президент на комитетите по японски език е съдействал и за съставянето на списъка на съвременните йероглифи, употребявани в японския език. Бил е президент на телеграфната агенция Кьодо. Удостоен с Ордена на изгряващото слънце.

Тази академия е от голямо значение за японската общественост, голям човек се е заел с нейното появяване. Понастоящем академията се оглавява от господин Исао Судзуки, бивш генерален директор на Академията по културата. А изложбата представляваше творби на изтъкнати майстори на калиграфското изкуство върху стихове от различни императори и императрици на Япония. Смята се, че петстишието „вака“ води човека към самодисциплина. От древни времена това изкуство е било еднакво популярно сред японците, без разлика на общественото им положение. В традицията на тази литературна форма стои Императорът.

В съвременна Япония Новогодишният празник на поезията се провежда в императорския дворец. Всеки гражданин може да участва, като прочете стихотворение.

Изложбата, която всъщност беше литература и изкуство — слети в едно, задълбочи разбирането на много хора за японската култура и същевременно ги предразположи към нея, преодолявайки езиковите и културните различия. За българите това направи Цветана Кръстева. Тя завеждаше катедра „Японска филология“ в Софийския университет „Св. Климент Охридски“ и е една от най-изтъкнатите японоведки в България — за всички времена. Занимава се с японска класическа литература и преведе включените в изложбата петстишия, които бяха произведения на японски императори, изписани от най-добрите съвременни японски калиграфи, вложили душата си в тях. Оставиха ми автограф и много съжалявам, че нямам технически способ да изобразя калиграфиите — ако можете да си ги представите. Изображението им е черно-бяло. Но когато мой приятел попита защо в Япония не прибягват до цветни калиграфии, отговориха му: „Та те са цветни.“

Цветни били?! Едни от чертите се виждали надебелени. Други — бледи. Трети четката едва ги е отразила. Какви сетива имат японците?! Няколко петстишия:

ИКЕДА Кейхо

О, леден дъжд, поспри

и хризантемите

недей да кършиш!

Остави ги да ухаят,

докато цъфтят.

(Написано от император Камму)

737–806. Периодът на живота му.

781–806. Периодът на неговото царуване.

ОИШИ Такако

Как бих желал

животът ми

да се уподоби

на свежестта

на утринното слънце!

(Написано от император Майджи)

1852–1912

1867–1912

ЦУГАНЕ Йошикуни

Каквото и да ми се случи, доволен съм, че на войната сложих край.

Загрижен за живота на народа.

(Написано от император Шова)

1901–1989

1926–1989

ХОГА Кошу

Мост над морето

в ясно утро —

построен

за много дни

от много хора.

(Написано от император Акихито)

1933–1989

КИМОТО Сумие

За мъките си

на децата без да каже,

изправена

посрещна старостта си

мама.

(Написано от императрица Мичико)

1934–1989

Ако човек научи повече от императорските произведения, ще улови повече от психиката и социалната етика на минали поколения, живели по онези земи. Там имаше стихове на императрица Шокен (1850 — 1914; 1867 — 1914). Тя иска да уподоби сърцето си на хората от древността, които три пъти на ден са изпитвали доблестта си. Император Готоба (1180 — 1239; 1183 — 1198) описва как ловците притаяват дъх, когато привечер елените заплачат за своите любими. Император Кадзан (968 — 1008; 984 — 986) разкрива, че и той е пил от чашата на тъгата, знаел е що е скръб. А император Мейджи забелязва, че „утринният лик“ цъфти тъй красиво покрай селската ограда, а отбягва дворцовия зид.

Сбогуване с Хоккайдо. На пристанището видях възрастна жена. Тя беше седнала на земята. До нея — дребно японче на около три годинки. А аз, видя ли дете, заплесвам се. Япончето беше голям сладур — идеше ми да го прегърна и да го разцелувам. Цялото ми същество се устреми да го щипна по бузката. Изглежда, детето почувства ласкавата ми агресивност, уплаши се — започна да се гушка в баба си. И аз като се развиках:

— Чакай! Къде отиваш, бе? Япончепипонче! (Заради римата.)

Старата ме гледаше с разбиращи очи. Тя заговори на детето да не се плаши от мен. Накара го да ме поздрави. И да се поклони. После то си подаде ръчичката, тъй като исках непременно да го пипна. Толкова чистота излъчваше онова дете!

На раздяла си взех довиждане. Тогава видях нещо, което отново силно ме впечатли, може би защото не го очаквах. Знаете ли какво направи детето? То започна да се тупа по главата — както правят малките деца у нас за довиждане.

Незавършеност. „Японският“ хотел в София шепти, ако се вслушаш внимателно в него. Мой приятел с изострена чувствителност го е чул да говори. Хотелът е проектиран от известния съвременен японски архитект Кишьо Курокава. Сградата е от най-забележителните в творческата му кариера. С архитектурата си този човек създава декори за огромна житейска сцена. И ги прави така, че да изпълняват по най-естествен начин своята роля. Кишьо Курокава обаче е измислил начин да строи не само за епохата, а и за епохите след него. Без да нарушава традициите в една или друга страна на планетата. Този японец мисли, че проектът на една сграда, на цял ансамбъл или на град не трябва да бъде нещо веднъж завинаги завършено, а да се остави възможност за допълване, за развитие, без да се накърнява хармонията на постройките. И предвидил в хотела незастроено местенце. В него той предполага евентуална бъдеща необходимост от допълнителна стая или друго помещение и когато му дойде времето, хората да могат да го „впишат“ в цялото, без да деформират хармонията, без да нарушават силуета, пропорциите. При проектирането архитектът е приложил своята теория. И с оставеното, недоработено местенце в ниската част на хотела е заложил възможността за „подвижност“, за гъвкаво развитие.

И аз мога да направя това с този мой ръкопис. Той има вече своя структура, пропорции и силует. Те ми се струват доста отчетливи, дори с неизказаните мисли. Оставям ги нарочно, за да предизвикам положителни усещания, каквато може да бъде и радостта от досещането. В построеното сърдечно предоставям празно незастроено място за други. Тази моя архитектура — темата за хармонията и държавата — в един, и то млечен бар, така както и живецът в архитектурата на Кишьо Курокава са отворени към обществото, за да могат да участват в неговото създаване, да му осигурят по-дълъг живот. Нека всеки има шанс да надникне в своята Япония!

Вкусовете са различни. След построяването на Златния павилион в Страната на изгряващото слънце се е появил и Сребърен павилион. Създателят му е харесал повече среброто, намерил го е за по-красиво.

Ава одори. Понякога, когато ни е весело, ние танцуваме. Играем и когато ни е тъжно, за да излезем от състояние. Японците пеят: „Макар да не притежаваме нищо, нека се радваме на Ава одори.“ С тази философия танцът Ава е познат по целия свят. Той възниква преди повече от 400 г. в провинцията Ава (после префектура Токушима) на остров Шикоку. Местните хора спонтанно започнали да танцуват, за да изразят радостта си от завършването на новия замък на владетеля Хачисука Йемаса. Неотслабващият интерес към Ава одори е съхранил танца през вековете.

Традиционното облекло на играещите е домашно ушито кимоно юката. Танцът на мъжете и жените е различен, затова е различна и тяхната юката.

Първоначално музикалният съпровод на Ава одори се е изпълнявал на струнния инструмент ш амисен, накокю (китайско чело), хьошиги (дървено кречетало) и геккин (китайска лютня). Тъй като звуците на шамисена се чували трудно, постепенно се преминало и към ударни инструменти, които подчертавали ритъма на танца. По-късно съпроводът енашамисен, шимед айко (малък японски барабан), ко-дайко (ръчен японски барабан), кане (гонг), о-_дайко_ (голям барабан) и йокобуе (японска флейта).

Зомеки — музиката на шамисена, и йоко-_шино_ — песента, която съпровожда танца, създават чудесна хармония.

Всяко лято от 12 до 15 август над милион и половина души излизат по улиците на град Токушима. Многобройните групи танцуващи хора се придвижват бавно напред, опиянени от магията на танца. И пеят: „Макар да не притежаваме нищо…“

Общото между българските и японските танци е, че те доставят огромно удоволствие на танцуващите. Бях опиянен от този танц, когато направих първите стъпки в съпровод на оркестъра от групата „Мийако-Рен“. А думите от текста на песента се лепнаха на сърцето и ми напомниха за познато състояние.

Танцът Ава няма точно определена хореография. Единственото, което трябва да се спазва, е ръцете да се държат вдигнати нагоре и да се танцува в такт с ритъма. Прави се стъпка напред, като тежестта на тялото се предава на този крак, който е пристъпил. Придвижваш се в такт с ритъма. И почти си усвоил танца. А защо да не опитаме?! Макар да не притежаваме нищо, нека се радваме…

Една японска поговорка гласи: „Тези, които танцуват, може да изглеждат глупави. Но и онези, които стоят встрани и гледат, и те изглеждат глупави.“

Кактусът. Говорим си край масата за японската държава. Понякога си мислим за потайния бодлив смисъл на нашите беседи. Любопитния казва: „Какво искаш от хора, които наричат възпитанието дресировка?“ Той идва от Четвъртъкпазара (най-стария открит пазар в България). Разказва ни какво е видял и чул. Продавали цъфнали кактуси. Пийнал селянин се позаинтересувал от тях. Те не бяха често срещани растения в географския ни район и нашият човек любопитствал за какво служат. Суетял се. Но нали бил пийнал — престрашил се и директно попитал продавача:

„Добре, де! Сто лева. Ако си купя прасе, имам полза. Ще го заколя и ще го изям. А ползата от кактуса каква ще ми е?“

Към следващата част или към съдържанието

Атанас Сейков Япония в моя живот (41)

Метаданни

Данни

Япония в моя живот

Информация

История

Сваляне / Връзки

ИЗЦЕЖДАНЕ НА ДЪЖДОВНИ ОБЛАЦИ

ИКЕДА Кейхо

ОИШИ Такако

ЦУГАНЕ Йошикуни

ХОГА Кошу

КИМОТО Сумие

Атанас Сейков
Япония в моя живот (41)