Фиона Бартън
Детето (64)

Шейсет и четвърта глава

28 април 2012 г., събота

Ема

— В началото не можех да повярвам — започвам аз. — Казвах си, че няма как да забременея от един път. Бях убедена, че цикълът ми закъснява, защото на моята възраст по принцип не е редовен, така казваха всички лелички по списанията за подрастващи. Мислех, че не съм преброила правилно седмиците. Че наедрявам, защото ям прекалено много сладки неща. А неразположението ми се дължи на предстоящите изпити. Но тялото ми беше на друго мнение.

Кейт накланя глава на една страна.

— Ох, Ема — въздиша с мен.

— Когато започна да ми прилошава, реших, че имам хранително отравяне. Мама се беше отровила веднъж и аз се грижех за нея, затова знам симптомите. Но моето се задълбочи и започнах да повръщам всяка сутрин в банята, като пусках чешмата да тече с всички сили, за да не ме чуят. После пръсках с дезодорант из помещението, за да не подушат срама ми.

Обръщам се към Кейт. Трябва да разбере, че не бях някаква глупачка. Не знаех много за момчетата и секса, но не бях глупава.

— Знам, че е трудно за вярване — особено сега, когато за секса се говори навсякъде — но макар да разбирах какво става, ми се струваше, че някак ще успея да го избегна. Не мислех за аборт, нито за пиене на джин в гореща вана. Не направих нищо. В противен случай трябваше да призная, че бебето е реално.

Не знам защо, но вярвах, че мога да го спра със силата на мисълта.

„Ще се оправя“, си повтарях, сякаш ставаше дума за болест. Не изчислих кога трябва да се роди бебето. Това просто нямаше да се случи.

Кейт се размърдва до мен, отваря чантата си, вади носна кърпичка и ми я подава. Не бях забелязала, че плача.

— И как така никой не е забелязал какво става? — пита тя. — Трябва да е било очевидно.

— Но не го забелязаха. Не им позволих. Водех двоен живот: Ема, ученичката, и Ема, която си навлече беля на главата. Но това не продължи много. Истината чукаше на вратата, настояваше да се покаже, като лудата на тавана. Предполагам, че и моето беше вид лудост.

— Сигурно не си била на себе си от притеснение. И на тази възраст. Как се справи? — попита тя.

— Не знам. Но когато дойде лошото, ти се струва, че светът свършва.

— Какво стана, когато бременността започна да личи? — попита Кейт.

— Това беше най-лошата част. Не можех да се погледна в огледалото. Коремът ми не спираше да расте. Стягах го с шалове, носех широки пуловери и не мърдах от стаята си. Странях от приятелите си и от семейството, казвах, че имам нужда от пространство за себе си. Треперех от ужас, че ще ме видят и ще разберат.

— Ако човек се вгледаше в мен отстрани, не можеше да не забележи, затова непрекъснато стоях точно пред мама и не й позволявах да ме прегръща. Виждах, че я наранявам, когато я отблъсквах, но не можех да рискувам.

И щом веднъж започнах, вече не мога да спра да говоря. Разказвам на Кейт как взимах храната си горе в стаята.

— Джуд се ядосваше, но Уил, нейният приятел, й казваше да не се занимава. Той искаше да ме разкара от дома. Колкото повече растеше коремът ми, толкова повече храна слагах в чинията си, а по-късно я изхвърлях. Така намирах извинение за теглото си. Бях толкова изобретателна. Веднага забелязвах опасността. Чувствам се почти горда от себе си в онзи момент. Бих получила отличен по мамене.

Кейт кима, без да откъсва поглед от мен. Знам, че има много въпроси, иска да знае как съм забременяла и какво е станало с бебето, но има още много за разказване. Трябва да го изпускам малко по малко, иначе ще ме залее и ще ме удави. Завива ми се свят. Имам чувството, че главата ми ще избухне.

— Какво стана, когато дойдоха болките, Ема? Няма как да скриеш такова нещо.

— Беше истински кошмар. Но се справих сама. Самото раждане стана много бързо. Ден-два ме боля гърбът, после ми изтекоха водите и ме заболя коремът. Уж беше моето тяло, но не съвсем, ако можеш да ме разбереш. Просто излезе от контрол и всеки път болката се усилваше. Стисках ръба на ваната и крещях с всички сили. Мислех, че ще умра. Помня, че виках мама, но знаех, че не си е вкъщи. Бях сама. Така трябваше да бъде. Никой не трябваше да разбере.

Кейт стиска ръката ми, както аз тогава стисках ръба на ваната. Дълбоко заровените спомени изпълзяват от мен и чукат на вратата, искат да излязат и аз се виждам като през огледало. Когато съществото се плъзна от мен, лъскаво и изпускащо пара в студената баня, аз се отпуснах в локвата кръв на линолеума. Около мен ставаше все по-студено.

Не беше като в диплянките. Докато останалите момичета от училище четяха тайно „Страх от летене“^[1], аз четях тайно откраднати от чакалнята в болницата листовки за плацентата и пъпната връв. От тези думи ми се повдигаше, но четях всичко, за всеки случай.

В банята срязах пъпната връв с ножицата от набора за първа помощ, завързах я, а останалото, което излезе от мен увих в един вестник — „Сънди Таймс“, взех го от кутията пред външната врата. Завъртях крановете в банята и влязох в топлата вода, загледана във въртящите се около мен кървави парченца.

— Онова, което си спомням най-често, е тишината след виковете ми — казвам на Кейт. — Иначе извадих късмет. Джуд и Уил бяха на работа. Бяха сама с онова нещо. Не си спомням да съм го поглеждала, но явно съм. Като при страшен филм по телевизията, когато поглеждаш през пръсти, за да не видиш целия ужас. Не си спомням лицето му. Дори не знам момче ли беше, или момиче.

— Божичко! За пръв път ли разказваш това пред друг човек? — пита Кейт.

— Да. Веднъж се опитах да кажа на Хари, но тя не разбра за какво говоря. Не съм казвала на друг. Защото знам, че направих нещо ужасно.

— Какво направи, Ема? — пита нежно тя. — Направи ли нещо на бебето?

— Зарових го — казвам аз.