Фиона Бартън
Детето (53)

Петдесет и трета глава

14 април 2012 г., събота

Анжела

„Асда“ се тресеше от хвърлящи опаковки от чипс в кошчетата и крещящи на децата си клиенти.

— Кайли, сложи и това в количката — извика назад към опашката една облечена в тениска с емблемата на футболен отбор „Саутхамптън“ жена и Анжела протегна врат да види какво става.

— Извинявай, скъпа — усмихна й се жената, — но трябва да повтарям всичко по сто пъти на малките калпазани.

Анжела направи физиономия като че ли е забравила някакъв продукт, престори се, че търси нещо в количката и се отдръпна от опашката. Излезе от магазина, седна в колата със затворени очи и запуши ушите си с ръце. След намирането на Алис непоносимостта й към шума се засили. Всъщност сега всичко беше непоносимо за нея. Мислеше, че ще й е по-леко, ако знае къде е било детето й през всичките тези години, но се оказа, че не е така. Наученото беше само парченце от отдавна захванат и изоставен пъзел, но картината все още не се виждаше, нямаше и отговори на въпросите й.

Тя остана дълго на паркинга. След малко започна да вали. Запали автомобила и пое към дома. Когато премръзнала до кости спря пред входната врата, не можа да си спомни как е стигнала дотук. Ник излезе да вземе торбите с покупките от багажника. Чак тогава се сети, че бе зарязала количката в супермаркета.

— Съжалявам — каза разкаяно, когато той отвори вратата й, — не купих нищо. Не изтърпях шума в магазина. Всички викаха…

Той я прегърна и я поведе към хола.

— Аз ще отида по-късно — каза тихо, — дай ми списъка.

Анжела се взираше в телевизора, ала не виждаше нищо. Ник гледаше спорт, но в нейната глава се въртяха единствено образите от Хауард стрийт, калта и треперещата на вятъра полицейска лента.

— Нещата не се подобряват — каза му тя, когато той хвана ръката й.

— Луиз ще дойде след минути. Обадих й се.

— Не трябваше да й се обаждаш. Тя си има свой живот. Не може все да тича около нас.

— Тя иска да е тук, Анж. Тревожи се за теб. Всички се тревожим.

Луиз надникна предпазливо през вратата на хола, сякаш се боеше да не я събуди, и Анжела веднага пое ролята на майка, скочи от стола, прегърна я и й предложи чай.

— Или сандвич? Яла ли си, скъпа? Трябва да се храниш редовно.

Дъщеря й я притисна до себе си и я задържа дълго в прегръдките си.

— Добре съм, мамо. Вече съм голямо момиче. Няма нужда да ме храниш — каза тя. — Въпросът е ти дали се храниш добре. Татко казва, че оставяш храната в чинията непокътната.

— Напоследък нямам апетит — призна Анжела.

— Ох, ако татко ми готви всеки ден, аз също щях да изгубя апетит — каза Луиз и двете се усмихнаха. — Всяка вечер наденички и картофено пюре. Затова донесох хуманитарни помощи — агнешко. Татко ще подреди масата.

— Благодаря ти, скъпа. Толкова си мила с нас!

— Глупости. Ти си моя майка и аз те обичам. Толкова по въпроса.

Анжела се разплака отново. Простичкият акт на любов само засили чувството й за загуба.

„Защо това не ти е достатъчно? Ти си щастливка. Заобиколена си от хора, които те обичат. Имаш две прекрасни деца.“

Луиз говореше нещо и Анжела се обърна към нея да я чуе. Дъщеря й казваше, че иска да я вземе за уикенда.

— Ох, не мога да мръдна оттук. Може нещо да стане… Полицията може да има нужда от мен — каза тя.

— Имам мобилен телефон. Не е нужно да си тук непрекъснато. Това те разболява, мамо, не разбираш ли?

— Не. Добре съм — каза тя, извади кърпичката си от ръкава и си издуха носа. — Трябва да съм тук. Заради Алис.

Лицето на Луиз застина.

— Ти трябва да правиш онова, което е най-добро за теб и татко. Трябва да се откъснеш от всичко това. Полицията ще си свърши работата, а ние ще се погрижим за теб. Трябва да се вземеш в ръце. Заради мен и Пади. Алис я няма, но ние все още сме тук. Разбираш ли?

— Аз съм тук заради вас — извика Анжела като жената в „Асда“.

Ник влезе в стаята.

— Какво става тук? — попита той.

— Разстроих мама. Не биваше да идвам — каза Луиз. — Много съжалявам.

— Не, ти нямаш никаква вина. Вината е в мен. В момента не знам какво говоря — каза Анжела.

— Ще я заведа пак на лекар — прошепна Ник на дъщеря си. — Не се справя добре.

„Пак на лекар. Доктор Ърнли сигурно вече не е между живите. Но при всички случаи ще има пак потупване по рамото и окуражителни думи“, помисли си тя, но след малко кимна на себе си.

„Ти ще се справиш с това, Анжела!“