Робърт Хауърд
Градът на черепите (7)

6. Тунелите на Гибелта

Двамата голи мъже излязоха от водата и се огледаха в тъмнината. Бяха плували няколко часа, както им се струваше, в търсене на място, където да влязат в Шамбала незабелязани. Накрая намериха отвора на един отводнителен канал. Джума все още държеше парчето счупено весло, с което се би срещу моряците; Конан бе захвърлил своето на кораба. От време на време в канала проникваше светлина през някоя от решетките, поставени на улицата над главите им, ала тя беше твърде слаба — тънкият лунен сърп бе залязъл, — така че мракът долу оставаше почти непроницаем. В тази тъмнина двамата напредваха из мръсните води, търсейки изход от тунела.

Огромни плъхове цвъртяха и бягаха, когато те минаваха по каменните коридори под улиците. Можеха да видят блещукането на очи в тъмнината. Един по-едър гризач захапа Конан за глезена, но той го улови и смачка в ръката си. После захвърли тялото му към по-предпазливите му другари. Те веднага почнаха битка над трупа, а Конан и Джума се упътиха по виещите се нагоре тунели.

Джума бе онзи, който откри тайния вход. Плъзгайки длан по влажната стена, той случайно натисна някаква пружина и изсумтя изненадано, когато част от каменната стена поддаде под търсещите му пръсти. Макар нито той, нито Конан да имаха представа накъде води тайният коридор, те тръгнаха по него, тъй като им изглеждаше, че се издигат към улиците на града.

Накрая, след дълго изкачване, стигнаха до друга врата. Опипваха в пълна тишина, докато най-сетне Конан откри резе, което дръпна в обратна посока. Вратата се отвори под натиска на ръката му със скърцане на сухите панти, двамата бегълци влязоха и замръзнаха.

Стояха на украсен с орнаменти балкон, който бе натъпкан със статуите на богове или демони в огромен храм. Стените на помещението се издигаха покрай балкона и се затваряха над главите им в осмоъгълен купол. Конан си спомни, че бе видял подобен купол да се възвисява над по-незначителни сгради на града, но не беше питал какво се крие зад стените.

Под тях, край едната стена на осмоъгълната зала, се виждаше огромна статуя, поставена на плоча от черен мрамор. Тя гледаше към олтар, разположен в самия център на помещението. Статуята правеше всичко друго в стаята да изглежда по-малко. Колосът се издигаше на около девет метра и слабините му идваха на едно ниво с балкона, където стояха Конан и Джума. Това беше гигантски идол от зелен камък, напомнящ нефрит, макар хората никога да не бяха намирали толкова голям къс нефрит. Имаше шест ръце, а в очните кухини на озъбеното му лице бяха поставени огромни рубини.

Срещу статуята, от другата страна на олтара, белееше трон от черепи, като онзи, който Конан видя в тронната зала на двореца при пристигането си в Шамбала, но по-малък. Подобният на жаба нисък крал бог на Меру седеше в този трон. Когато погледът на Конан се отмести от лицето на идола към управника, той помисли, че забелязва някаква ужасна прилика между тях. Конан потрепери и косата на тила му настръхна при намека на неразгадаемите космически тайни, скрити зад тази прилика.

Римпошът бе зает с някакъв ритуал. Шамани в аленочервени тоги, коленичили в редици около трона и олтара, рецитираха древни молитви и заклинания. Зад тях, до стените на помещението, няколко редици мерувийци седяха с кръстосани крака на мраморния под. По красотата на скъпоценностите и сложната кройка на оскъдното им облекло изглеждаше, че са служители и благородници в кралството. Над главите им, в ниши по протежение на балкона, имаше стотици запалени факли, които пращяха и димяха. На пода, разположени в квадрат около централния олтар, личаха четири стойки. Над всяка от тях се издигаше златният пламък на маслена лампа. Четирите пламъка потрепваха.

На олтара между трона и колоса лежеше голото, бяло, стройно тяло на младо момиче, приковано с тънки златни вериги. Това бе Зосара.

Глухо изръмжаване се чу в гърлото на Конан. Изпепеляващият поглед на очите му гореше със син пламък, докато наблюдаваше омразните фигури на крал Джалунг Тонгпа и великия шаман, жреца маг Танцонг Тенгри.

— Да ги нападнем ли, Конан? — прошепна Джума, чиито бели зъби святкаха в призрачния сумрак. Кимериецът изръмжа своето съгласие.

Беше празникът на новолунието и на олтара кралят бог се женеше за дъщерята на краля на Туран, пред многоръката статуя на Великото куче на смъртта и ужаса, краля демон Яма. Церемонията се провеждаше по древния ритуал, описан в свещените текстове на Книгата на бога на смъртта. Отпуснато очаквайки публичното консумиране на брачните си права със стройното, дългокрако туранско момиче, божественият монарх на Меру се поклащаше върху трона си от черепи, докато редиците на облечените в червено шамани монотонно пееха древни молитви.

Изведнъж церемонията бе прекъсната. Неизвестно откъде двама голи гиганти скочиха на пода на храма: единият — героична фигура от жив бронз, а другият — дългорък заплашителен силует, чиято могъща физика изглеждаше изваяна от абанос. Шаманите замръзнаха насред песнопенията си, а двете виещи тела се забиха в редиците им.

Конан сграбчи една стойка и я запрати към жреците в алени тоги. Те се пръснаха, крещейки от болка и паника, защото горящото течно масло подпали тогите им, превръщайки ги в живи факли. Скоро хвръкнаха и другите три стойки, разпространиха огъня и всяха объркване в помещението.

Джума скочи към пиедестала, където седеше кралят и здравото му око гледаше със страх и изумление. Изпитият велик шаман пресрещна Джума на мраморните стъпала с вдигнат във въздуха магически жезъл, готов за удар. Но черният гигант все още носеше счупеното си весло и замахна с него със страшна сила. Жезълът от слонова кост се разлетя на стотици парчета. Второто замахване улучи жреца маг в тялото и го запрати, пречупен и умиращ, в хаоса от бягащи, крещящи и пламтящи шамани.

Крал Джалунг Тонгпа бе следващият. Джума прелетя през стъпалата към свилия се малък крал бог. Но Джалунг Тонгпа вече не беше на трона. Коленичил пред статуята, той с вдигнати ръце отправяше своята молитва.

Конан стигна до олтара в същия миг и се надвеси над голото, извиващо се тяло на ужасеното момиче. Тънките златни вериги бяха достатъчно здрави, за да го задържат, но недостатъчно здрави да устоят пред силата на Конан. Като изпъшка, той подви крака и дръпна едната верига; едно от звената й се удължи, разтвори се и се скъса. Последваха го и другите той вериги и Конан взе ридаещата принцеса в ръцете си. Обърна се… и върху лицето му падна сянка.

Изненадан, той вдигна поглед и си спомни онова, което му бе казал Ташуданг „И когато повика баща си, бог идва!“

Едва сега разбра в пълна степен ужасния смисъл на тези думи. Защото високо над тях в потрепващата светлина от факлите ръцете на гигантския идол от зелен камък се движеха. Алените рубини, които му служеха за очи, яростно гледаха надолу и в тях светеше разум!