Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The City of Skulls, ???? (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

Информация

Сканиране
Debora (2021)
Корекция и форматиране
Epsilon (2022)

Издание:

Автор: Робърт Хауърд

Заглавие: Конан Варваринът

Преводач: Иван Златарски

Година на превод: 1991

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Издателска къща „Ролис“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1991

Тип: сборник

Националност: американска

Печатница: ДФ „Полиграфия“ — Пловдив

Редактор: Светослав Николов; Александър Карапанчев

Технически редактор: Кирил Костов

Художник: Дариуш Хойнацки

Коректор: Антоанета Петрова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/14915

История

  1. — Добавяне

4. Кървавият кораб

Най-лоши от всичко бяха горещината и вонята. Въздухът в килията беше мъртъв и застоял. Пронизваше го вонята на лежащи едно до друго потни тела. Неизвестно количество голи мъже бе натъпкано в някаква мръсна дупка, заобиколено от всички страни с огромни каменни блокове, тежащи тонове. Мнозина бяха дребни, кафяви мерувийци, които лежаха проснати, отпуснати, апатични. Имаше шепа ниски, със скосени очи, малки воини, охраняващи свещената долина — азвери; имаше двама хирканци с орлови носове; тук бяха също кимериецът и черният гигант Джума, негов спътник. Когато жезълът на великия шаман го изпрати в небитието и охраната събори могъщия Джума с тежестта на големия си брой, вбесеният римпош разпореди те да заплатят за престъплението си с максималното наказание.

В Шамбала обаче максималното наказание не бе смъртта, която според мерувийците просто освобождава душата за следващото й прераждане. Те смятаха робството за нещо по-лошо, понеже то лишава мъжа от човешкото у него, от неговата индивидуалност. Така че присъдата им беше да станат роби.

Мислейки по въпроса, Кован изръмжа дълбоко в гърлото си и очите му блеснаха с изпепеляващ огън от тъмното му лице, върху което бе паднала сплъстената черна грива на косата му. Окованият до него Джума долови безпомощността на Конан и се засмя. Конан се озъби на приятеля си; понякога това непобедимо чувство за хумор у Джума го дразнеше. За свободолюбивия кимериец робството наистина представляваше непоносимо наказание.

Ала за кушита робството не бе нищо ново. Търговци на роби бяха откъснали Джума още като дете от ръцете на майка му и го бяха замъкнали през знойните джунгли на Куш до тържищата на роби в Шем. И така известно време той беше работил на полето в една шемитска ферма. По-късно, когато по крайниците му набъбнаха огромни мускули, го продадоха като чиракуващ гладиатор на арените в Аргос.

Заради победата му в игрите, отбелязали победата на крал Мило от Аргос над крал Фердруго от Зингара, на Джума му подариха свободата. В един период преживяваше от кражби и специални задачи из различни хайборейски народи. След това тръгна на изток към Туран, където мощното му телосложение и бойните умения му спечелиха място в наемническата армия на крал Илдиз.

Там той се запозна с младия кимериец. Допаднаха си още от самото начало. Бяха двамата най-високи мъже в армията на наемниците; и двамата идваха от далечни, отвъдни страни; и двамата се оказаха единствени представители на расите си сред туранците. Тяхното приятелство сега ги доведе в килиите на Шамбала и съвсем скоро щеше да ги прати на подиума за роби, където да изживеят абсолютното унижение. Щяха да стоят голи на заслепяващото слънце, да търпят мушкането с пръсти от евентуалните купувачи, а продавачът им щеше да възхвалява тяхната сила.

Дните се точеха бавно, както ранени змии влачат с болка опашките си през праха. Конан, Джума и останалите заспиваха и се събуждаха, за да получат дървени купички с ориз, давани им от стражата. Дългите дни прекарваха в дрямка или лениви препирни.

Конан беше любопитен да научи повече за тези мерувийци, защото през всичките си странствалия не бе срещал хора като тях. Тук, в странната долина, те живееха, както предните си, от незапомнени времена. Нямаха контакти с външния свят, нито пък ги търсеха.

Конан се сприятели с един мерувиец на име Ташуданг, от когото понаучи напевния им език. Когато го попита защо наричат краля си бог, Ташуданг отговори, че кралят живее вече десет хиляди години, а духът му се преражда в друго тяло след всяко временно пребиваване в човешка плът. Конан бе скептичен по въпроса, понеже знаеше какви лъжи разказват за своите особи кралете на други земи. Все пак благоразумно скри мнението си. Когато Ташуданг меко и без надежда се оплака от потисничеството на краля и шаманите му, Конан запита:

— Защо ти и твоите съплеменници не се съберете, за да изхвърлите цялата пасмина в Сумеру Цо и да се управлявате сами? Това ще направим в моята страна, ако някой се опита да ни тиранизира.

Ташуданг беше шокиран:

— Ти не знаеш какво приказваш, чужденецо! Отдавна, разказват жреците ни, тази земя се е намирала много по-високо, отколкото сега. Тя се простирала от върховете на Химелиите до тия на Талакма — една огромна, висока равнина, покрита със сняг и шибана от ледени ветрове. Наричали я Корена на света.

Тогава Яма, кралят на демоните, решил да създаде тази долина за нас — народа, който избрал, за да живее в нея. С могъща магия той принудил земята да потъне. Тя се разтърсила от тътена на десет хиляди гръмотевици, разтопен камък потекъл от пукнатините, които се отворили в нея, планините рухнали на парчета, а горите лумнали в пламъци. Когато всичко свършило, земята между планинските вериги лежала, както я виждаш сега. Тъй вече била на ниско, станало по-топло, появили се растения и животни от топлите страни. Тогава Яма създал първите мерувийци и ги заселил в долината, за да обитават тук вечно. И назначил шаманите за водачи и просветители на народа.

Понякога шаманите забравят своите задължения и стават наши потисници, сякаш са обикновени алчни хора. Но заповедта на Яма да им се подчиняваме остава в сила. Ако й се противопоставим, великата магия на Яма ще загуби смисъла си и тази земя отново ще се издигне до върховете на планините и пак ще се превърне в ледена пустош. Ето защо, независимо как злоупотребяват с властта, ние не смеем да се вдигнем на бунт срещу шаманите.

— Е, добре — каза Конан, — щом тази мръсна малка крастава жаба е вашата представа за бог…

— О, не! — отвърна Ташуданг, чиито очи блеснаха в тъмното от страх. — Не го изричай! Той е единственият син на великия бог, самия Яма! И когато повика своя баща, бог идва! — Ташуданг зарови лице в дланите си и този ден Конан не успя да чуе нито дума повече от него.

Мерувийците бяха чудновата раса. Духът им беше някак странно уморен. Един сънлив фатализъм ги караше да се прекланят пред всичко, което ги сполетяваше като предопределено посещение на техните жестоки, загадъчни богове. Те вярваха, че всяка съпротива ще бъде наказана — ако не незабавно, то в следващото им превъплъщение.

Не беше лесно да се изкопчва информация от тях, но кимериецът упорито се стремеше към нея. От една страна, това му помагаше да преживее безкрайните дни. От друга, той не възнамеряваше да остане в пленничество дълго и всяко познание, което можеше да събере за тайнственото кралство и неговия особен народ, щеше да му бъде от полза, щом с Джума опитат да си върнат свободата. И накрая той разбираше колко важно е при пътуване през чужда страна да се знае поне мъничко местният език. Макар по темперамент в никакъв случай да не бе човек на науката, Конан лесно възприемаше езиците. Вече бе научил няколко и дори можеше да чете и пише по малко на тях.

Най-сетне настъпи съдбоносният ден, когато надзирателите им, облечени в черни кожени дрехи, слязоха между робите, като размахваха тежките си бичове и избутваха поверените им хора през вратата.

— Сега — озъби се един от тях — ще видим какви цени ще платят принцовете на Светата земя за тромавите ви тела, скапани свине! — и бичът му остави дълга рязка върху плещите на Конан.

Горещото слънце забиваше лъчите си в гърба на Конан като огнени камшици. След тежкия престой на тъмно той бе заслепен от ярката светлина на деня. Подир наддаването го отведоха на палубата на голяма галера, която лежеше привързана край дългия каменен кей на Шамбала. Конан присви очи срещу слънцето и изруга. Значи това беше съдбата, на която го обрекоха — да натиска веслото, докато смъртта не го спаси.

— Свалете го в трюма, кучета! — отсече корабният надзирател, удряйки Конан по челюстта с опакото на ръката си. — Само децата на Яма могат да крачат по палубата!

Без да се замисля, младият кимериец избухна. Той заби своя грамаден юмрук в издутия корем на едрия надзирател. И докато въздухът със свистене напускаше дробовете на мъжа, Конан нанесе втори удар отдясно по челюстта като с чук, който просна човека на палубата. Зад него Джума изви от радост и си проби път, за да се изправи до него.

Началникът на корабната стража рязко отдаде заповед. Мигновено остриетата на цяла дузина пики, намиращи се в ръцете на дребните жилави мерувийци, бяха насочени към Конан. Кимериецът стоеше обграден от тях, а в гърлото му клокочеше заплашително ръмжене. Макар и малко късно, той овладя обхваналата го ярост, разбрал, че всяко движение ще му донесе незабавна смърт.

Беше необходимо ведро вода, за да се съвземе надзирателят. Той с труд се изправи на крака, ръмжейки като морж, а по лицето му се стичаха струи вода и капеха през рядката му брада. Погледът му се заби в кимериеца с луда ярост, която след малко охладня до ледена, отровна омраза.

Началникът на охраната започна да отдава заповед:

— Убийте… — но надзирателят се намеси:

— Не, не го убивайте! Смъртта е много лесна за кучето. Аз ще го накарам да хленчи и ще го избавя от нещастието му, преди да свърша с него.

— Е, Гортангпо? — каза офицерът.

Надзирателят надникна през отвора на трюма, посрещайки изплашените погледи на стотина голи гребци с кафяви тела. Те бяха гладни и слаби, по извитите им гърбове се кръстосваха белези от удари с бич. На кораба имаше по една редица весла от двете страни. На някои весла седяха по двама, а на други по трима гребци, в зависимост от размера на веслата и силата на робите. Надзирателят посочи едно весло, към което бяха закрепени трима сивокоси, подобни на скелети старци.

— Приковете го там! Онези живи трупове са свършени; вече не са ни необходими. Очистете веслото от тях. Този чужденец трябва да се поразкърши; ще му дадем простора, от който има нужда. А ако не спазва ритъма, ще го разпоря откъм гърба.

И докато Конан безстрастно наблюдаваше, моряците разковаха оковите, свързващи китките на тримата старци с халките на самото весло. Старците ужасени изкрещяха, когато бронзовите ръце ги хвърлиха през борда. Те се забиха във водата с шумен плясък и потънаха без следа, ако не се броят мехурчетата, които едно по едно изплуваха на повърхността и се пръснаха.

Конан бе прикован към веслото на тяхно място. Той трябваше да върши работа за трима. Докато го закрепваха към оплесканата с нечистотии седалка, надзирателят мрачно го съзерцаваше.

— Ще видим как ти харесва тегленето на весло, момче. Ще дърпаш и ще дърпаш, докато не ти се стори, че гърбът ти се пука… и тогава ще продължиш да теглиш още. И всеки път, щом се забавиш или пропуснеш такт, ще ти припомням къде се намираш, ето така!

Ръката му се изви, бичът се изпъна в небето и с плющене се стовари върху раменете на Конан. Болката беше като опряно в тялото му нажежено до бяло желязо. Но Конан нито извика, нито помръдна дори мускул. Сякаш не бе почувствал нищо — толкова здрава беше неговата воля.

Надзирателят изсумтя и бичът отново изплющя. Този път едно мускулче в ъгълчето на плътно стиснатата уста на Конан потръпна, ала очите му останаха вперени напред. Трети удар, после четвърти. По веждите на Конан започна да се стича пот; пареща струйка влезе в окото му, докато надолу по гърба му се стичаше кръв. Но той не показваше с нищо, че усеща болка.

Зад себе си долови шепота на Джума:

— Кураж!

Чу се вик от мостика — капитанът искаше да отплава. Неохотно надзирателят се отказа от удоволствието да превърне с бича си гърба на Конан в пихтия.

Моряците хвърлиха въжетата, които задържаха галерата до кея, и отблъснаха кораба с куките за захващане. Зад скамейките на гребците — на същото ниво, но в сянката на висящия мост, опънат по дължината на кораба над главите на робите — седна гол мерувиец. Когато корабът се отдалечи от кея, мерувиецът хвана дървена палка и почна да удря барабан. При всеки удар робите се навеждаха над веслата, повдигаха дръжките им, после изпъваха гърбове и изтегляха веслата назад, използвайки тежестта на телата си, докато се отпуснеха отново на скамейките. След това натискаха дръжките надолу и напред и повтаряха движенията. Конан скоро се включи в ритъма, както и Джума — прикован към веслото зад гърба му.

Никога по-рано Конан не се бе качвал на кораб. Докато опъваше веслото, бързите му очи огледаха отпуснатите, с безизразни очи роби, чиито гърбове бяха покрити с белези от бича. Те работеха на мокрите скамейки, в ужасяващото зловоние на собствените си изпражнения. Галерата беше с нисък борд в средата — там, където се трудеха робите, перилата стигаха на около метър от водата. При носа тя бе по-висока. Там спяха моряците, а спалните помещения на офицерите се намираха на украсената и позлатена кърма. В средата на кораба се издигаше единствена мачта. Рейката на единственото триъгълно платно и самото скатано платно лежаха по дължината на висящия над гребците мост.

Когато корабът напусна пристанището, моряците развързаха бензелите, с които платното и рейката му бяха пристегнати към моста, и ги вдигнаха, дърпайки фаловете и пеейки моряшка песен. Рейката се качваше неравномерно с по няколко сантиметра между дърпанията. Същевременно боядисаното на златни и виолетови ивици платно постепенно се разгъваше и плющеше с резки, отекващи звуци. Духаше добър попътен вятър и гребците получиха почивка, защото платното ги отменяше.

Конан забеляза, че цялата галера е изработена от някакво дърво, което или по начало, или след оцветяване е придобило тъмночервен цвят. През полузатворените му от вятъра очи корабът изглеждаше като потопен в кръв. Изведнъж над главата му изплющя бичът и надзирателят, разхождащ се по моста над главите им, изрева:

— А сега натиснете, мързеливи свине!

Ново изплющяване бе последвано от нова изгаряща болка по плещите му. Наистина това е кървав кораб, помисли си той — напоен с кръвта на робите.