Робърт Хауърд
Кулата на слона (4)

3.

Той предпазливо побутна вратата от слонова кост и тя безшумно се отвори навътре. Стоейки на преливащия в разноцветни светлини праг, Конан гледаше като хищник, попаднал в засада: готов да се бие или пък да избяга — според обстоятелствата. Пред погледа му се разкриваше голяма стая с куполообразен златен таван; стените й бяха от зелен нефрит, подът — от слонова кост, покрит отчасти с дебели килими. Дим и мирис на благовония се носеха от мангал, поставен на златен триножник, а зад него в мраморно ложе седеше идол. Конан гледаше поразен: творението имаше тяло на човек — голо и зелено на цвят, но главата му бе като кошмарно видение на луд. Прекалено голяма за тялото, в нея нямаше нищо човешко. Конан гледаше широките, разширяващи се навън уши и извития хобот, от двете страни на който имаше бели бивни, завършващи с кръгли златни топки. Очите бяха затворени, сякаш спяха.

Това значи бе причината за странното название — Кулата на слона. Главата на идола беше същата като на животните, описани му от скитника шемит. Това бе Богът на Яра; къде другаде можеше да е камъкът, ако не скрит в него, след като името му беше Сърцето на слона?

Конан приближи с очи, приковани в неподвижния идол, но точно в този момент клепачите неочаквано се отвориха! Кимериецът замръзна на място. Това не бе предмет, а живо същество и сега той беше затворен в стаята заедно с него!

Обстоятелството, че не изпадна в убийствена ярост, можеше да се обясни само с всепоглъщащия ужас, парализирал го в позата, която бе заел. Един цивилизован човек в подобно положение би потърсил съмнително успокоение чрез заключението, че се е побъркал; на Конан обаче и през ум не мина мисълта да се усъмни в сетивата си. Той знаеше, че стои очи в очи с демон от света на Древните и тази увереност го бе лишила от всичко, на което бе способен — с изключение на това да вижда.

Хоботът на ужасното творение бе вдигнат като че ли душеше нещо, а топазените очи гледаха, без да фокусират, и Конан осъзна, че чудовището е сляпо. При тази мисъл настръхналите му нерви се отпуснаха и той започна тихо да се прокрадва към вратата. Но създанието го бе чуло. Чувствителният хобот се протегна към него и Конан отново замръзна, когато съществото заговори с някакъв странен заекващ глас, който не променяше нито височината, нито тембъра си. Кимериецът разбра, че тези челюсти никога не са били предназначени за човешка реч.

— Кой е тук? Върна се, за да ме измъчваш отново ли, Яра? Никога ли няма да свършиш? О, Яг-Коша, нямат ли край страданията?

Сълзи потекоха от невиждащите очи и погледът на Конан се отклони към крайниците, които лежаха проснати на мраморното ложе. Той разбра, че чудовището няма да стане и да го нападне. Разпозна белезите от разпъване и живите рани от изгаряне, и колкото и да бе загрубял, остана поразен от гледката на обезобразените израстъци, които някога са били крайници — така съвършени, както неговите. Изведнъж целият му страх и отвращение го напуснаха, за да се сменят от чувство на съжаление. Какво е било това същество по-рано, Конан не знаеше, но свидетелствата за неговото страдание бяха така ужасни и покъртителни, че го обхвана странна и болезнена тъга. Той смътно чувстваше, че е свидетел на някаква космическа трагедия и изпита такъв срам, като че ли вината на цялата човешка раса бе стоварена върху раменете му.

— Не съм Яра — каза той. — Аз съм само крадец. Няма да ти причиня нищо лошо.

— Приближи се, за да мога да те докосна — каза на пресекулки съществото и Конан без страх се подчини, забравил за меча в ръката си. Чувствителният хобот се протегна и опипа лицето и раменете му по същия начин, по който се ориентира слепецът, а докосването му бе леко като длан на момиче.

— Ти не си от дяволската раса, към която принадлежи Яра — въздъхна създанието. — Строгата и чиста пламенност на пустошта те е белязала. Познавам твоя народ отдавна, още от древните времена, когато вие се наричахте другояче и един различен свят издигаше високите си кули към звездите. По пръстите ти има кръв.

— От паяка в стаята горе и лъва в градината — прошепна Конан.

— Убил си също и човек тази нощ — продължи съществото. — А има и смърт в кулата над нас, чувствам… знам.

— Да — промълви Конан. — Принцът на всички крадци лежи там мъртъв, ухапан от една гадина.

— Така… значи така! — странният нечовешки глас се извиси като в песнопение. — Убийство в таверната и убийство на покрива… знам, чувствам. А третото ще направи магията, за която Яра даже не си е помислял — магията на избавлението. О, зелени богове на Яг!

И отново от слепите очи потекоха сълзи, докато измъченото тяло се полюшваше в ритъма на сменящите се емоции. Конан наблюдаваше озадачен тази печална картина.

Конвулсиите престанаха; топазените невиждащи очи се обърнаха към него и хоботът направи приканващо движение.

— О, човеко, изслушай ме — каза странното създание. — За теб аз съм неприятен и чудовищен, нали? Не, не отговаряй, знам. Но и ти би ми изглеждал странен, ако можех да те видя. Има много светове, освен Земята и животът има много форми. Аз не съм нито бог, нито демон, а същество от плът и кръв като теб. Макар съставът ни да е отчасти различен, а и да сме отлети в различни калъпи. Аз съм много стар, о, човеко от земите на пустошта; много, много отдавна аз пристигнах на тази планета заедно с други създания от моя свят, от света на зелената планета Яг, която се намира в една далечна покрайнина на Вселената. Ние прелетяхме през пространството на могъщи криле, пренесли ни по-бързо от светлината, защото бяхме воювали с кралете на Яг и бяхме победени и прокудени. Но никога нямаше да можем да се върнем обратно, защото на Земята крилете паднаха от раменете ни. Тук ние заживяхме отделно от земния живот. Водихме битки със странните и ужасни същества, които тогава бродеха по света и накрая започнаха да се плашат от нас, така че бяхме оставени на мира в мрачните джунгли на Изтока. Видяхме как маймуните стават човеци, построили сияйните градове на Валузия, Камелия, Комория и други след тях. Видяхме как те падат под ударите на езичниците — атланти, пикти и лемурийци. Видяхме как океанът се надига и поглъща Атлантида и Лемурия, островите на пиктите и блестящите бисери на цивилизацията. Видяхме как оцелелите царства изграждат своята каменна империя и падат в руините й, сплели се в кръвопролитни войни. Видяхме пиктите да се превръщат в диваци, а атлантите да стават отново маймуни и други нашественици да се насочват на юг в победоносни вълни, идващи от Арктическия кръг, за да изградят цивилизация с нови кралства, наричани Немедия, Кот, Аквилония и други като тях. Видяхме твоят народ да се въздига с ново име от джунглите на маймуните, в които атлантите се бяха превърнали. Видяхме наследниците на лемурийците, оцелели след катаклизма, да се насочват на запад като хиркани. И видяхме тази дяволска раса от потомци на древната цивилизация, съществувала още преди атлантите, отново да гради култура и мощ — в това проклето кралство Замора! Видяхме всичко това, нито помагайки, нито пречейки на неотменимия космически закон, и един по един умирахме, защото ние от Яг не сме безсмъртни, макар нашият живот да е дълъг като живота на планетите и съзвездията. Накрая останах сам, бленувайки за старите времена, когато в отдавна вече разрушените храмове на загубения в джунглата Хитай бях боготворен от една древна жълтокожа раса. Тогава се появи Яра, който беше посветен в тъмното знание още от времената на варваризма, преди потъването на Атлантида. В началото той лежеше в краката ми и попиваше мъдрост. Но не бе доволен от онова, на което го учех, защото то бе бяла магия, а той търсеше дяволските тайни, за да може да поробва крале и да засища зловещите си амбиции. Не исках да му разкрия нищо от ужасните магии, до които бях получил достъп в течение на хилядолетията. Но неговата хитрост се оказа по-голяма, отколкото предполагах; с коварство, усвоено в тъмните гробници на мрачната Стигия, той ме измами да му открия тайна, която нямах намерение да издавам, и обръщайки собствената ми сила срещу мен, ме направи свой роб. Той ме изтръгна от затънтените джунгли на Хитай, където сиви маймуни танцуваха под свирките на жълтите жреци и олтарите пред мен се огъваха от дарове, плодове и вино. Вече не бях бог за един мил народ от джунглата — бях роб на дявол в човешко тяло.

Невиждащите очи отново пророниха сълзи.

— Той ме затвори в тази кула, която по негова заповед издигнах за една нощ. Чрез изтезания с разпъване и огън, както и с неземни мъчения, които не би могъл да разбереш, той се превърна в мой господар. В нещастието си аз отдавна бих отнел сам живота си, ако можех. Но той ме държеше жив — обезобразен, ослепен и сломен, за да изпълнявам онова, което желае. И в продължение на триста години аз правя това, което той поиска, правя го от моето мраморно ложе, почерняйки душата си с ужасни грехове и опетнявайки мъдростта си с престъпления, просто защото нямам друг избор.

Но той не успя да изтръгне от мен всичките древни секрети и последният ми дар за него ще бъде магията на Кръвта и Брилянта! Чувствам, че наближава краят. Ти си ръката на Съдбата. Моля те, вземи камъка, който ще намериш на онзи олтар.

Конан се обърна към посоченото му светилище от злато и слонова кост и взе един голям кръгъл скъпоценен камък — чист яркочервен кристал. Разбра, че държи в ръцете си Сърцето на слона.

— А сега иде ред на великата магия, могъщата магия, такава, каквато Земята не е виждала по-рано и няма да види в бъдеще дори и след милион милиони хилядолетия! Ще я извърша със собствената си кръв, родена в зелената гръд на Яг, която спи някъде далеч в безкрая на Пространството. Вземи меча си, човеко, и извади сърцето ми, а след това го стисни така, че кръвта да покапе по червения камък. После слез по стълбището и влез в стаята от абанос, където Яра спи, обвит в злите сънища на лотоса. Произнеси името му и той ще се събуди. Постави камъка пред него и кажи: „Яг-Коша ти изпраща своя последен дар и своята последна магия.“ След това бързо напусни кулата и не се бой, пътят ти ще е чист. Животът на човека не е като живота на Яг, нито пък човешката смърт е като неговата. Освободя ли се от оковите на тази смазана и сляпа плът, аз пак ще бъда Йога на Яг, коронясан и сияен, с криле, за да полетя, и крака, за да танцувам, с очи, за да виждам, и ръце, за да докосвам…

Конан приближи неуверено и Яг-Коша, или Йога, сякаш усещайки колебанието му, показа къде трябва да бъде нанесен ударът. Конан стисна зъби и заби меча си дълбоко. Кръв обля острието и ръката му, и чудовището конвулсивно потръпна, а после се отпусна в покой. Сигурен, че животът, поне както той го разбираше, си е отишъл, Конан се захвана с ужасната си задача и доста бързо извади нещо, за което предполагаше, че е сърцето на странното същество. Държейки все още пулсиращия орган над блестящия камък, той го стисна с двете си ръце и струя кръв потече върху гладката повърхност. За негова изненада, тя попи тъй, както водата попива в сюнгер.

Хванал предпазливо скъпоценния камък, той излезе от чудноватото помещение и се озова отново на сребърното стълбище. Не се обърна назад; инстинктивно чувстваше, че в мраморното ложе става някаква трансформация, и разбираше, че тя не е предназначена за човешки очи.

Затвори вратата от слонова кост зад себе си и без колебание се спусна по сребърните стъпала. Нито за миг не му мина мисълта да не се подчини на дадените му инструкции. Спря пред абаносова врата, в средата на която имаше хилещ се сребърен череп, и я отвори. Стаята пред него беше цялата в абанос и черен мрамор, и той видя висока слаба фигура, полегнала на диван, застлан с черна коприна. Яра, жрецът и магьосникът, лежеше безмълвен, а очите му бяха отворени и разширени от изпаренията на жълтия лотос — очи, виждащи надалече и като че ли приковани в незнайни бездни и черни пропасти зад пределите на човешкото познание.

— Яра! — каза Конан като съдия, произнасящ присъда. — Събуди се!

Очите веднага се проясниха и станаха студени и жестоки като на лешояд. Високата, облечена в коприна фигура се изправи и се надвеси заплашително над кимериеца.

— Куче! — гласът бе като съскане на кобра. — Какво правиш тук?

Конан постави брилянта върху голямата абаносова маса.

— Онзи, който ми даде този камък, заповяда да кажа: „Яг-Коша ти изпраща своя последен дар и своята последна магия.“

Яра отскочи и тъмното му лице посивя. Брилянтът вече не беше кристално прозрачен; в дълбините му пулсираха странни кълбета с променящ се цвят. Като привлечен от някаква хипнотична сила, той се наведе над масата и взе камъка в ръцете си, гледайки го така, сякаш бе магнит, който изтегля душата от тялото. И докато го гледаше, на Конан се стори, че неговото собствено зрение му изневерява. Когато Яра беше станал от дивана, бе му се видял гигантски висок, а сега разбираше, че главата на жреца не достига дори до раменете му. Той примига изумен и за пръв път през тази нощ се усъмни в сетивата си. А после потресен осъзна, че Яра се смалява пред очите му!

Той наблюдаваше всичко това така, както човек наблюдава представление; потопен в усещането за някаква всемогъща нереалност, кимериецът вече не бе уверен дори какъв е самият той; чувстваше само, че е свидетел на действието на невероятни сили, далеч надхвърлящи способността му да ги разбере.

Сега Яра бе вече колкото дете, малко по-късно пълзеше по масата като бебе, все още държейки брилянта. Като че ли едва в този миг магьосникът разбра случващото се и скочи, захвърлил камъка. Но продължаваше да се смалява и Конан видя как една нищожно малка фигурка тича в диво объркване по абаносовата маса, размахвайки миниатюрните си ръце и крещейки с глас, подобен на писукането на насекомо.

Бе се смалил дотолкова, че брилянтът се извисяваше над него като планина и Конан го забеляза да закрива очите си, сякаш за да се запази от блясъка му. Изглежда, че някаква незрима, магнетична сила притегляше Яра към камъка. Три пъти той го обиколи във все по-стесняващи се кръгове и три пъти се опита да се обърне и избяга от него, а после с писък, който едва-едва достигна до ушите на кимериеца, се хвърли право към ярко блестящата сфера.

Навеждайки се над камъка, Конан видя как Яра се изкачва по някакъв невъзможен начин по гладката обла повърхност; все едно че се катереше по стъклена планина. И ето, жрецът беше вече на върха, продължавайки да ръкомаха и призовава имената на нечисти сили, които само боговете познават. Изведнъж той потъна в самото сърце на брилянта тъй, както човек потъва в морето, и Конан видя вълни от дим да се затварят над главата му. Малко по-късно го зърна в самото алено сърце на брилянта, който отново бе възвърнал кристалната си прозрачност. А в сърцето се появи зелена, блестяща, крилата фигура с тяло на човек и глава на слон — вече не сляпа и не осакатена. Яра отново замята ръце във въздуха и побягна, а по петите му се хвърли отмъстителят. Неочаквано, като пукване на мехур, великолепният брилянт изчезна в огнено сияние с всички цветове на дъгата и абаносовата маса се оказа празна, както — досещаше се Конан — бе празно и мраморното ложе в стаята над него, където бе лежало тялото на странното космическо същество, нарекло се Яг-Коша и Йога.

Кимериецът се обърна и побягна от стаята, надолу по сребърните стъпала. Беше толкова объркан, че даже не помисли да се върне обратно по пътя, по който бе влязъл. Тичаше из виещия се, сякаш бездънен сребърен кладенец и накрая се озова в едно голямо помещение в основата на блестящата кула. Там спря за момент — бе влязъл в стаята на войниците. Зърна сребърните им ризници, покритите със скъпоценни камъни дръжки на мечовете. Мъжете бяха клюмнали върху масата с пера, печално поклащащи се над шлемовете на главите им, а на изцапания с разлято вино под се търкаляха чаши и зарове. Той разбра, че всички са мъртви. Бе дадено обещание и думата бе спазена; дали магия или вълшебство, или махване на огромни зелени крила бяха укротили пируващите, Конан не знаеше, но пътят пред него бе чист. Сребърната врата беше леко отворена и през нея надничаше дрезгавата светлина на зората.

Кимериецът излезе в зелената градина и когато утринният бриз го облъхна със студения аромат на екзотични растения, той трепна като човек, който се събужда. Обърна се колебливо назад, за да погледне загадъчната кула, която току-що бе напуснал. Дали не беше омагьосан? Дали всичко случило се не беше просто сън? И докато я гледаше, той видя как кулата, поклащайки се на аления фон на зората с блестящия си връх, се сгромолясва и разпада на искрящи парчета.