Робърт Хауърд
Кулата на слона (2)

1.

Факли осветяваха със слаба светлина пируващите в Маул, където крадците на Изтока провеждаха нощен карнавал.

В Маул те можеха да гуляят и реват, колкото си искат, защото честните хора отбягваха това място, а пазачите, на които бе добре заплатено с омърсени монети, просто не се намесваха. По кривите непавирани улици с купища отпадъци и мръсни локви се клатушкаха, вдигайки гюрултия, пияници. Стомана блясваше из сенките, откъдето се дочуваха пронизителен женски смях и шум от боричкане. Светлина на факли се просмукваше през счупените прозорци и широко отворените врати; застоял мирис на вино и потни тела, дрънкане на чаши, удари с юмруци по груби маси, откъслечни думи от неприлични песни се разнасяха като шамар в лицето.

В едно от тези свърталища веселбата отекваше под ниския опушен таван, а върху разни дрипи и парцали бяха налягали мошеници — потайни бързопръсти крадци на кесии, хилещи се похитители, наперени смелчаци, съпровождани от проститутки, безвкусно натруфени момичета с пронизителен глас. Преобладаваха местните мошеници — тъмнокожи, тъмнооки заморци с кинжали в коланите и с коварство в сърцата. Но имаше и вълци от половин дузина други страни. Тук бе грамаден хайбореец изменник, безмълвен, опасен, препасал широк меч към огромната си мрачна фигура. Тук беше и един шемит — фалшификатор с нос като кука и синьо-черна къдрава брада. Тук бе и една проститутка от Бритуния със смели очи, седнала на коленете на светлокестеняв гъндъреец — скитащ наемен войник, дезертирал от някоя разбита армия. Дебелият грамаден мошеник, предизвикващ с мръсните си шеги гръмогласен смях, беше професионален похитител, дошъл от далечния Кот, за да обучи заморците как се отвличат жени. Той бе закърмен с повече умения в това изкуство, отколкото би могъл някога да усвои. Сега този мъж спря да описва прелестите на своята бъдеща жертва и зарови муцуна в гърлото на широка чаша пенливо пиво. След това, издухвайки пяната от дебелите си устни, каза:

— В името на Бел, бога на всички крадци, ще им покажа аз как се крадат момичета! Ще съм я прекарал през границата на Замора още преди да е съмнало и ще има фургон, който да я чака. Триста сребърни монети ми обеща един благородник от Офир за лъскава млада бритунка от сой! Седмици наред бродих из пограничните градове като просяк, за да намеря такава, която да съм убеден, че ще свърши работа. А тази е страшна!

Той отправи лигава въздушна целувка в пространството.

— Познавам лордове на Шем, които биха продали секрета на Кулата на слона, за да я имат — каза мошеникът и се върна към пивото си.

Някой докосна ръкава на туниката му и той обърна глава, озъбвайки се, че са го прекъснали. Видя висок, снажен младеж, изправил се до него. Мястото на този човек в подобно свърталище бе като на вълк между плъховете от каналите. Евтината туника не можеше да прикрие твърдите, източени черти на могъщото му тяло, широките тежки рамене, широките му гърди, тънкия кръст и здравите му ръце. Кожата му бе потъмняла от слънцето, очите бяха сини и изгарящи, кичур разбъркана кестенява коса покриваше широкото му чело. От пояса му се спускаше меч, скрит в износена ножница.

Мъжът от Кот неволно се сви, защото човекът не принадлежеше към никоя от познатите му цивилизовани раси.

— Ти спомена Кулата на слона — каза чужденецът, изговаряйки заморските думи с акцент. — Много съм слушал за тази кула. Каква е нейната тайна?

Намеренията на младежа не изглеждаха заплашителни и котиецът си възвърна смелостта благодарение на изпитото пиво и очевидното одобрение на публиката. Той се изду от важност:

— Тайната на Кулата на слона ли? — възкликна. — Та всеки глупак знае, че там живее жрецът Яра заедно с големия брилянт, който хората наричат „Сърцето на слона“ — това е тайната.

Варваринът за няколко мига смля чутото.

— Виждал съм кулата — каза той. — Намира се в голяма градина, над нивото на града, заобиколена от високи стени. Не съм забелязал пазачи. Стените изглеждат лесни за катерене. Защо още никой не е откраднал този тайнствен скъпоценен камък?

Котиецът зяпна пред простодушието на другия, а после избухна в унищожителен смях, към който се присъединиха и останалите.

— Чуйте този езичник! — изрева той. — Щял да открадне брилянта на Яра! Слушай, момче — надуто се обърна мошеникът към младежа. — Предполагам, че си някакъв северен варварин…

— Аз съм кимериец — отговори чужденецът с не съвсем приятелски тон.

Отговорът и тонът не значеха нищо за котиеца. Живеейки в кралство толкова далече на юг, на границите с Шем, той познаваше северните раси смътно.

— Тогава наостри уши и попивай мъдрост, момче — каза той, насочил чашата си към объркания младеж. — Знай, че в Замора, и особено в този град, има повече смели крадци, отколкото където и да било по света, дори в Кот. Ако някой смъртен е можел да открадне камъка, бъди сигурен, че е щял да го свие отдавна. Говориш за изкатерване на стените, но след като се качиш, бързо ще ти се прииска да си останал долу. През нощта няма пазачи в градината по много проста причина, искам да кажа — няма пазачи хора. В наблюдателницата в долната част на кулата има въоръжени хора и дори ако минеш покрай тези, които бродят из градината нощем, все ще трябва да минеш и покрай войниците, защото камъкът е скрит някъде в кулата над тях.

— Но ако човек може да мине през градината — възрази кимериецът, — защо да не стигне при камъка през горната част на кулата, избягвайки по този начин войниците?

Котиецът отново го изгледа с отворена уста.

— Я го чуйте! — извика той подигравателно. — Варваринът бил орел, който ще прелети до покрития със скъпоценни камъни перваз на кулата, издигнат само на петдесет метра над земята и с гладки стени, по-плъзгави от полирано стъкло!

Кимериецът ядно се огледа, притеснен от гръмогласния подигравателен смях, с който бе поздравена тази забележка. Той не видя нищо смешно в нея — бе твърде нов за цивилизацията, за да разбере неучтивостта. Цивилизованите хора бяха по-неучтиви от диваците, защото знаеха, че могат да бъдат груби, без някой да им разцепи черепа просто така. Той беше смутен и огорчен и без съмнение щеше да се измъкне настрани, ако котиецът не реши да го предизвика още.

— Е, хайде, хайде! — викна той. — Разкажи на тези нещастници, които не са били нищо друго, освен крадци, откакто си се пръкнал, кажи им как би откраднал камъка!

— Винаги има начин, ако се съчетае желанието със смелост — отговори кимериецът късо, засегнат.

Котиецът реши да приеме това като лична обида. Лицето му стана виолетово от яд.

— Какво! — изрева той. — Позволяваш си да ни учиш на нашата работа и намекваш, че сме страхливци? Я, хайде, махай се от погледа ми! — и той блъсна със сила кимериеца.

— Значи ми се подиграваш и после вдигащ ръка срещу мен? — скръцна със зъби варваринът, избухвайки в бърза ярост, и отвърна на блъскането с удар с отворена ръка, който събори мъчителя му върху грубо скованата маса. Пивото се разля през ръба на чашата, а котиецът изрева от гняв и измъкна меча си.

— Езическо куче! — изръмжа той. — Искам сърцето ти за това!

Блесна стомана и тълпата се люшна назад, за да не пречи. В схватката те събориха единствената свещ и свърталището потъна в мрак, разкъсван от трясъка на събаряни скамейки, тропота на бягащи крака и самотния писък на агония, който проряза помещението като с нож. Когато свещта бе отново запалена, повечето посетители бяха изскочили през вратите и счупените прозорци, а останалите се бяха барикадирали зад редиците винени бъчви и под масите. Варваринът беше изчезнал, а центърът на стаята бе пуст, с изключение на разсеченото тяло на котиеца. С безпогрешния инстинкт на варварин кимериецът бе убил противника си в тъмнината и объркването.