Робърт Хауърд
Плъзгащата се сянка (3)

3

Щом Конан видя наместващите се отново гоблени и чу приглушения вик на Натала, той изрева от гняв и веднага се хвърли към стената. Стената обаче го отхвърли назад със сила, от която костите на нормален човек биха се изпотрошили, разкъса драпериите, но видя само обикновена гола стена. Извън себе си от ярост, той вдигна сабята сякаш да разсече мрамора, но някакъв неочакван звук го накара да се обърне с пламтящ поглед.

Група хора стояха пред него: жълтокожи мъже в пурпурни туники с къси мечове в ръцете. И още докато се обръщаше, те се нахвърлиха върху му с омраза в очите. Той не се и опита да ги разубеди. Влуден от изчезването на любимата си, варваринът доби истинския си облик.

От гърлото му се изтръгна доволно изръмжаване, той скочи и първият нападател, чийто меч бе с лекота париран от сабята, рухна на пода с пръснат мозък от разсечения му череп. Извъртайки се с котешка пъргавина, Конан пресрещна с острието ръката със спускащ се над него меч и тя отхвръкна във въздуха като разпръскваше червени капки. Но Конан нито спря, нито се поколеба. С недоловимо като на пантера движение той отбягна сляпата атака на други двама жълтокожи с мечове и острието на първия, пропуснал целта, се заби в гърдите на другия.

Объркани викове се разнесоха от този неуспех, Конан се изсмя с къс лаещ смях, избегна разсичащ удар и едновременно прободе още един от жителите на Цутал. Алена струя изхвърча изпод пеещото острие на сабята му и мъжът падна с разсечен корем.

Войните на Цутал виеха като побеснели вълци. Отвикнали да се бият, те бяха смешно бавни и непохватни в сравнение с подобния на тигър варварин, чиито движения бяха просто неуловими с око и възможни само за стоманени мускули, управлявани от мозък на роден войн. Те залитаха, бутаха се и взаимно си пречеха поради големия брой, нанасяха ударите прекалено бързо и без подготовка, така че оръжието им намираше само празно пространство. Той не се спираше, не се задържаше на едно място; той скачаше, отбягваше, извиваше се, завърташе се и предоставяше на мечовете им една непрестанно движеща се цел, а междувременно извитото острие на сабята му пееше своята смъртоносна песен край ушите им.

Но каквито и да бяха недостатъците им, мъжете на Цутал не страдаха от липса на смелост. Те се бяха скупчили около него, викаха и размахваха оръжията — а през арките на вратите нахлуваха други, събудени нежелания шум.

Конан, с кървяща рана на слепоочието, си разчисти пространство с един опустошителен кръгов замах сабята, от която капеше кръв, и с бърз поглед потърси път за бягство. Видя, че драпериите над една от стените са дръпнати и разкриваха тясно стълбище. Там стоеше мъж в богати одежди, който примигваше с още замаян поглед, сякаш току-що се бе събудил, но още не успял да се отърси от сънливостта. Конан го видя реагира мигновено.

С тигров скок той премина без поражения през обръча от вдигнати мечове и се втурна към стълбището, преследван по петите от виещата тълпа. Трима изправиха срещу него в основата на стълбището и той се стовари върху им с грохота на стомана. За миг остриетата се преплетоха като летни светкавици, след това групата се разпръсна и Конан скочи нагоре стълбището. Тълпата зад гърба му се препъна в три гърчещи се на пода тела: едното, проснато в отвратителна локва от кръв и парчета мозък; второто, подпря на ръце с тъмна струя кръв, стичаща се от прерязано гърло; третото, виещо като умиращо куче, уловило за чукана, който преди малко беше ръка.

Докато Конан тичаше нагоре по мраморните стъпала, мъжът пред него се отърси от вцепенението изтегли меч, който студено проблесна под светлина на кристалите. Той се хвърли надолу срещу варварин, но когато върхът на меча доближи гърлото му, Конан се приведе ниско. Острието разсече кожата на гърба на Конан се изправи и заби отдолу нагоре сабята си всичката сила на могъщите си рамене.

Толкова неудържимо беше движението му, че забиването на сабята в тялото на мъжа не го забави ни най-малко. Той се стовари върху тялото на жертвата си и го отхвърли настрани. От удара Конан отхвръкна в другата посока и се удари в стената, а трупът, разсечен от гръдната кост до слабините с изсипани вътрешности рухна върху мъжете, които тичаха нагоре по стълбата и ги повлече.

Полузамаян, Конан се облегна на стената за миг, огледа с яростен поглед преследвачите си, а след това поклати сабята си заплашително и отново се втурна по стълбището.

След малко той влезе в една стая на горния етаж и поспря за миг, за да се убеди, че е празна. Зад него ордата ревеше с такъв ужас и гняв, че той разбра — убил е някакъв благородник, може би краля на този фантастичен град.

Той тичаше слепешката, без план. Отчаяно се надяваше да намери Натала и да й помогне, защото беше убеден, че тя се нуждае от помощта му, но след като бе забавен вече от войните на Цутал, не му оставаше нищо друго, освен да бяга, надявайки се на късмета си да им се изплъзне и да я открие. Попаднал в тези тъмни или слабо осветени стаи на горния етаж, той бързо загуби ориентация и съвсем не бе странно, че в крайна сметка се озова в стая, в която враговете му току-що влизаха.

Те изреваха, изпълнени от жажда за отмъщение, и се хвърлиха към него, а той изръмжа разочаровано, обърна се и хукна в посоката, от която беше дошъл. Или поне си мислеше, че се връща по същия път. Неочаквано озовал се в някакво особено пищно украсено помещение, той осъзна грешката си. Всички стаи, през които бе минал до момента бяха празни. В тази стая обаче имаше някой, който стана с вик, когато той нахлу.

Конан видя жълтокожа жена, буквално обсипана със скъпоценности, но иначе гола, която втренчи широко разтворените си очи в него. Това стана в един миг, а в следващия жената вдигна ръката си и дръпна копринено въже, висящо на стената. Подът пропадна под краката му и дори желязната му координация не можа да го спаси от сгромолясването в черната бездна, отворила се под него.

Полетът му не трая дълго, макар падането да бе от височина, достатъчна, за да счупи краката на човек, който няма неговите сухожилия като стоманени пружини и кости като от гръбнака на кит.

Той падна като котка на крака, подпрян на едната ръка, а другата инстинктивно остана върху дръжката на сабята. Един вече познат вик се разнесе в ушите му, докато той скачаше като рис с оголени зъби. В този момент Конан вдигна поглед изпод черната си разбъркана грива и видя голото тяло на Натала, което се извиваше в похотливата прегръдка на черно кошмарно същество, което сигурно беше заченато в най-зловещите дупки на пъкъла.

Ако беше само страхотната фигура кимериецът вероятно би се смразил от страх. Но непосредствената й близост до момичето предизвика кървавочервена вълна на ярост в мозъка на Конан. И той се хвърли към чудовището.

То пусна момичето, обърна се към нападателя и сабята на влудения кимериец изсъска във въздуха, мина през черната плът и звънна на каменния под, пръсвайки сини искри. Конан падна на колене от силата на удара, който бе нанесъл, защото острието не бе срещнало очакваното съпротивление. И докато се изправяше на крака, нещото се нахвърли.

То се извисяваше над него като лепкав черен облак. Изглеждаше, че се движи около него като някакви почти течни вълни, които обливат и поглъщат. Сабята, която ожесточено размахваше, минаваше през него отново и отново, върхът й се забиваше и разсичаше плътта и бе покрит с някаква слузеста течност, може би беше гъстата му кръв. Но яростта му не стихваше.

Не можеше да разбере дали отсича крайниците или разсича тялото, което отново се съединяваше зад острието. Самият той бе подмятан насам-натам в яростта на тази страхотна битка и някак замаян си мислеше, че се бие не срещу едно, а срещу цяло пълчище от смъртоносни същества. Чудовището го хапеше, дереше, мачкаше и удряше през цялото време. Той усещаше зъби и нокти да раздират плътта му, някакви отпуснати, но все пак здрави като желязо въжета обхващаха крайниците и тялото му, но най-лошото от всичко бяха ужилванията като от скорпион по раменете, гърба и гърдите, които разкъсваха кожата му и впръскваха във вените му отрова, изгаряща като течен огън.

Вкопчени един в друг, те се бяха изтърколили извън осветения кръг и сега кимериецът се бореше в пълна тъмнина. В един момент той заби острите си зъби в отпуснатата плът на съперника и усети, че му се повдига от материята, която се гърчеше и извиваше като жива гума в железните му челюсти.

Във вихрушката на схватката те се търкаляха все по-надолу по коридора. Главата на Конан започна да се замайва от изтезанието, на което бе подложен. Дишането стана накъсано. Високо над себе си той виждаше огромното подобно на крастава жаба лице, очертано в призрачно сияние, което като че ли се излъчваше отвътре. Със стон, който бе наполовина проклятие, той се хвърли към него с остатъка от напускащите го сили. Сабята потъна в гадното лице до дръжката и конвулсия разтърси огромното туловище, което почти бе обхванало кимериеца. С една вулканична тръпка на свиване и разпускане тялото се отдръпна и с трескава бързина се насочи назад по коридора. Конан се хвърли след него, ожулен, пребит, но несломим, висящ като булдог на дръжката на сабята си, която не бе успял да измъкне, нанасяше непрестанно удари с кинжала по тресящото се тяло, разсичайки плътта му на ивици.

Нещото сега излъчваше с цялото си тяло призрачно фосфоресциращо сияние, което го заслепяваше, и в този момент пулсиращата, набъбнала маса пропадна под него, а сабята, в която се бе вкопчило, се измъкна и остана в ръката му. Ръката увисна надолу, там, където светещото тяло на чудовището се носеше като метеор. Конан замаяно осъзна, че лежи на покрития със слуз ръб на огромен кръгъл кладенец. Той остана така, наблюдавайки смаляващата се светлина, докато накрая изчезна в някаква тъмна блестяща повърхност, която като че ли се издигна, за да го посрещне. За миг зловещото сияние се видя в мрачните дълбочини. След това изчезна и Конан остана легнал, съзерцавайки дълбините на кошмарната бездна, от която не се чуваше нито звук.