Робърт Хауърд
Плъзгащата се сянка (2)

2

Когато, подчинявайки се на настойчивостта в гласа на Талис. Конан се обърна към срещуположната врата, Натала стоеше точно зад него в близост до стигийката. В момента, когато кимериецът извърна гръб към нея, с невероятната бързина на пантера Талис сложи ръка върху устата на Натала, задушавайки вика, който тя се опита да нададе. В същия миг другата ръка на стигийката обхвана русото момиче през кръста и я дръпна към стената, която се поддаде под натиска на рамото й. Част от стената се завъртя навътре и в момента, когато Конан се обръщаше, Талис се провря през отворилата се между драпериите пролука.

Тайната врата се върна на мястото си и настана пълна тъмнина. Талис поспря за миг, очевидно намествайки обратно резето и понеже за целта трябваше да свали ръката си от устата на Натала, бритунката се възползува, за да извика с всичка сила. В тъмнината се разнесе отрезвяващият смях на Талис.

— Можеш да крещиш колкото си искаш, малка глупачке. Това само ще скъси живота ти.

При тези думи Натала веднага спря да вика и се сви, като се тресеше цялата.

— Защо е всичко това? — умолително запита тя; — Какво ще правиш?

— Смятам да те отведа по този коридор малко по-нататък — отговори Талис, — и да те оставя на онзи, който рано или късно ще дойде да те вземе.

— О-о-о! — гласът на Натала се извиси в писък на ужас. — Защо ми желаеш злото? Аз никога не съм ти причинявала нищо лошо!

— Искам твоя войн. Ти ми пречиш. Той ме желае, мога да прочета това в очите му. И ако не си ти, той би проявил желание да остане тук и да стане мой крал. След като изчезнеш, той ще ме последва.

— Той ще ти пререже гърлото — отговори уверено Натала, защото познаваше Конан по-добре от Талис.

— Ще видим това — отговори стигийката студено, убедена във властта си над мъжете. — Във всеки случай, ти поне няма да знаеш дали ще ме прободе или ще ме целува, защото ще си пристанала на онзи, който обитава мрака. Идвай!

Загубила разсъдък от ужас, Натала диво се съпротивляваше, но без полза. Със сила, която беше невероятна за една жена, Талис я вдигна като малко дете и я понесе надолу по тъмния коридор. Натала не викаше, помнейки зловещите думи на стигийката; единственият звук, който се чуваше, беше отчаяното й задъхано дишане и тихият подигравателен смях на Талис. В този момент ръката, с която Натала се опитваше да се задържи, попадна на нещо в тъмнината — инкрустираната със скъпоценни камъни дръжка на камата, пъхната в пояса на Талис. Натала я измъкна и с цялата си моминска сила нанесе удар слепешката.

Писък се изтръгна от устните на Талис — писък, в който имаше болка и ярост. Тя залитна и Натала се изплъзна от прегръдката, която бе загубила своята сила, ожулвайки тялото си в каменния под. Надигна се, изпълзя бързо до най-близката стена и се изправи до нея разтреперана, като дишаше тежко. Не можеше да види Талис, но я чуваше ясно. Стигийката съвсем не беше мъртва. Тя проклинаше, без да спира и гневът й беше толкова убийствен, че Натала почувствува костите й да омекват и кръвта й да се вледенява.

— Къде си, малко изчадие на дявола? — задъхваше се Талис. — Нека само те пипна отново и… — Натала почувствува, че й прималява, докато Талис описваше по какъв начин ще отмъсти на съперницата си. А начинът, по който се изразяваше, би засрамил и най-загрубялата куртизанка на Аквилония.

Натала чуваше как тя търси нещо в тъмнината и изведнъж от някъде се появи светлина. Очевидно каквито и страхове да бе изпитвала Талис от този черен коридор, те бяха отстъпили пред гнева й. Светлината идваше от един от заредените с енергия камъни, които украсяваха стените из Цутал. Талис бе потъркала такъв камък и сега стоеше в центъра на червеникавото му сияние — светлина, различна от онази, която другите камъни бяха излъчвали.

С едната си ръка тя притискаше ребрата и през пръстите й се стичаше кръв. Но не личеше да е загубила сили, нито да е лошо ранена. В очите й блестеше животински огън. Малкото смелост, останала у Натала, се изпари при гледката на призрачно осветената стигийка, чието красиво лице бе изкривено от дяволски страсти. Тя се приближаваше като пантера, свали ръка от раната, и с досада изтръска кръвта от пръстите си. Натала разбра, че не беше ранила съперницата си тежко. Острието се бе само плъзнало по скъпоценните камъни в пояса, но раната, макар повърхностна, бе достатъчна, за да събуди неудържимата ярост на стигийката.

— Дай ми този кинжал, глупачке! — изскърца през зъби тя, насочвайки се към изплашеното момиче.

Натала разбираше, че трябва да се бори, докато все още има шанс за това, но не можеше да събере смелост. По природа тя не беше борец, а сега тъмнината, насилието и ужасът от преживяното я правеха отпусната — както физически, така и психически. Талис дръпна кинжала от безволевите й пръсти и презрително го хвърли встрани.

— Малка мръсница! — отново скръцна тя и започна да я удря през лицето, с която ръка й попаднеше. — Преди да те завлека по коридора и да те хвърля в устата на Тот, сама ще ти пусна малко кръв! Ти се осмели да ме удариш с нож… е, добре, ще си платиш за дързостта!

И като я сграбчи за косата, Талис я издърпа в коридора до едно по-осветено място. В стената се виждаше метална халка, закрепена на височина малко над човешки ръст. От нея висеше въже, изплетено от коприна. Като в някакъв кошмар Натала видя как й смъкват туниката и в следващия момент Талис вдигна ръцете й и прибърза китките й за халката, на която тя увисна гола, както в деня, когато се бе родила, с крака едва докосващи пода. Като изви глава настрани Натала видя Талис да откачва от стената близо до халката бич с дръжка, обсипана с камъни. Бичът беше от седем въжета, изплетени от коприна, по-твърди, по-гъвкави от кожени.

Усетила, че отмъстителността й най-сетне ще бъде задоволена, Талис шумно въздъхна и замахна с бича. Натала изписка, когато въжетата се впиха в слабините й. Момичето започна да се гърчи и извива, опитвайки се да се освободи от халката, към която бе привързана. Тя беше забравила, както и Талис, за дебнещата в мрака опасност, която виковете й можеха да привлекат. Всеки удар предизвикваше писък от болка. Бичуването, на което беше подлагана по шемитските пазари на роби бледнееше пред това. Тя никога не бе предполагала, че бичът от коприна може да бъде така болезнен. Той свистеше злобно във въздуха и докосването му бе по-разкъсващо от брезовите клонки или кожения камшик.

И в този момент, докато мяташе глава от една страна на друга, за да извика за пореден път за милост, тя видя нещо, от което писъците й заглъхнаха. Агонията отстъпи пред парализиращ ужас, изписан в очите й.

Стресната от изражението на лицето й, Талис задържа във въздуха ръката с бича и се извърна с бързината на котка. Но бе твърде късно! Вик на ужас се изтръгна от устните й и тя залитна назад с вдигнати ръце. Натала я зърна за миг — една бяла фигура на фона на надвисналата огромна черна безформена маса. И след това бялата фигура се издигна във въздуха, черната сянка се отдалечи с нея и Натала остана да виси сама в кръга от светлина, полуприпаднала от ужас.

Откъм заобикалящите я сенки се разнесоха неразбираеми звуци, от които кръвта й се смрази. Тя дочу трескаво умоляващия глас на Талис, но никой не му отговаряше. Не се чуваше нищо друго, освен задъхания глас на стигийката, който изведнъж се издигна в агонизиращ писък, след това се разнесе истеричен смях, прекъсван от ридания. После отново конвулсивно дишане, което бавно заглъхна и в тайнствения коридор се възцари тишина, която бе още по-страшна.

Обезумяла от страх, Натала се изви и се осмели да погледне в посоката, в която черната твар бе отнесла Талис. Не видя нищо, но почувствува някаква незрима заплаха, по-отвратителна, отколкото можеше да проумее. Опитваше се да се пребори с истерията, която я обхващаше. Бе забравила за ожулените си китки и изгарящите болки по тялото пред този ужас, който я застрашаваше.

Напрегнала очите си, тя се опитваше да види в тъмнината отвъд границите на осветения кръг, вдървена от страха пред онова, което би съзряла. Лек стон се изплъзна от устните и. Тъмнината започваше да придобива по-определени очертания. Някакво огромно тяло се очертаваше в празнотата. Тя видя гигантска безформена глава да наднича в осветеното пространство. Или поне тя прие това за глава, макар че не бе възможно това да бе част от тялото на каквото и да е било нормално създание. Съзря голямо жабешко лице, чертите на което бяха неопределени и променящи се като на привидение, видяно в кошмар. Огромни светли кръгове, които можеха да бъдат очи, примигнаха срещу нея и тя се разтресе ужасена от страхотната похотливост, излъчвана през тях. Не можеше да различи нищо от тялото на тази твар. Очертанията му се размиваха и видоизменяха недоловимо пред погледа й, но материята, от която нещото бе изградено, изглеждаше достатъчно плътна.

В този момент то се насочи към нея и тя не можеше да разбере дали ходи, пълзи, лети или се извива. Начинът му на движение излизаше извън способностите й да разбира. Когато излезе от сенките, тя все още не можеше да каже какво е това. Светлината, излъчвана от камъните не го осветяваше по начина, по който би осветила обикновено същество. Подробностите продължаваха да остават недоловими и неясни дори в момента, когато спря толкова близо, че почти докосваше настръхналата й плът. Единствено жабешкото лице се открояваше, без в него да има нещо познато. Съществото изглеждаше като образ, стрелнал се пред зрението, като черно петно в сенките, което нормалната светлина не може да обгърне.

Почувствува, че полудява, защото не можеше да схване дали създанието е вдигнало поглед или се извисява над нея. Не можеше да определи дали неясното, отблъскващо лице примигва с очите си откъм сенките в краката й или гледа надолу от някаква височина. Но макар зрението да й казваше, че каквито и да са недоловимите му качества, тялото все пак е от плътна материя. В този момент един крайник подобен на пипало я обхвана през тялото и тя изпищя от докосването по голата й плът. Не беше нито топло или студено, нито гладко или грапаво, не беше като нищо, което някога през живота й я бе докосвало, и от това докосване тя изпита ужас и отвращение, каквито не бе и сънувала. Сякаш всичката гадост и похотлива порочност, събрани в тинята на живота се изсипаха като порой от мръсотия върху нея. В този момент тя осъзна, че към каквато и форма на живот да принадлежеше това същество, то не беше звяр.

Тя започна да пищи неудържимо, чудовището я задърпа, за да я откъсне със сила от халката и изведнъж нещо се пръсна над главите им и едно тяло скочи през въздуха върху каменния под.