Кейт Клейборн
Късметът на начинаещия (7)

Глава 6
Бен

На втория етаж съм и подреждам капаците за прозорци, които получихме тази сутрин. Това е прашна, неприятна работа; обикновено пристигат на огромна купчина, така че трябва да си отваряш очите за комплекти. Татко е на долния етаж и обяснява на Ривър как да използва касовия апарат, което според мен е най-ужасната идея на света, така че вероятно е умен ход да съм тук. Пък и съм разсеян, непрекъснато мисля за Кит, за това, че тази вечер отново ще я видя, за времето, което прекарах с нея вчера.

Да харесваш клиента си е плюс — с някои от най-успешните хора, които съм привлякъл на работа за компанията, сме добри приятели, с тях продължих да поддържам връзка, докато те се прехвърляха на новите си постове. За начина, по който си върша работата, е важно да опозная хората, да науча какво има значение в живота им, освен работата. Ала начинът, по който се чувствам, когато съм с Кит, е слабост. Вчера, когато я видях пред къщата на Джеф и Ерик, дори не се сетих за „Бомон“. В началото мислех най-вече за краката й в онези шорти, но дори след като си заповядах да не ги зяпам (твърде много), мислех най-вече за къщата й, как бих могъл да й помогна с нея, какво би могла да намери в склада, кои по-лесни поправки бих могъл да извърша вместо нея.

Макар да знаех, че е в пълен разрез с интересите ми. Тъкмо обратното, би трябвало да я предупредя колко е вероятно да се разори с толкова голям проект, колкото и да се забавлява, докато го планира. Би трябвало да й кажа неща, които да я накарат да си представи един различен живот, в Тексас. Проблемът бе, че не я чувствах като професионално задължение. Чувствах я като някого, за когото искам да науча повече, независимо от работата. Чувствах, че е интересна и интелигентна, и мъничко шантава, и невероятно секси, и ако не греша, имаше един момент, в банята й… момент, в който ме беше погледнала така, сякаш проявява интерес и нямам предвид към фирмата ми. Трябваше да прибегна към поправка на тоалетната, за да се въздържа да не я целуна.

Телефонът ми иззвънява, докато намествам последния капак, и аз съм благодарен, че нещо ще ме извади от мислите ми. Гласът на Джаспър е нетърпелив, развълнуван.

— Имам нужда от няколко минути. Можеш ли да си вземеш почивка?

Не сме говорили много по телефона от деня, в който той ми се обади, за да ми каже за Кит, и знам, че все още се чувства малко гузен, задето се натрапи отгоре на всичко, с което си имам работа тук.

— Разбира се — казвам и сядам на едно от решетъчните метални стъпала, водещи на долния етаж. — Какъв е този шум?

— В Уотъруел съм. — Говори за парка в Хюстън, недалеч от офиса ни. Едва два часът е, така че ако Джаспър не е в офиса, значи става нещо. — Баща ти добре ли е? — въпросът му е бърз, просто формалност.

— Да. Какво има?

— Помниш ли Хамиш Бек?

— И още как — отвръщам с усмивка.

Бек беше един от ранните ни успехи, немски учен, работещ за производител на автомобили. Беше истински кошмар, имаше абсурдни искания за договора си, едно от които беше двамата с Джаспър да изпием по три малки билкови ликьора, преди да подпише. Но освен това беше гений; беше отишъл в клона на „Бомон“ в Рочестър и бе проектирал каталистичен конвертор, който докара милиони на компанията. Миналата година, когато договорът му изтече, напусна „Бомон“, за да работи и печели за себе си, но въпреки това си оставаше един от най-печелившите ни удари.

— В Хюстън е по работа, така че снощи се видяхме.

— Значи си махмурлия?

— О, човече — простенва Джаспър. — Идея си нямаш. Никога вече няма да пия.

Смея се, съжалявайки, че съм го пропуснал. Хамиш беше трън в задника, но освен това беше забавен; незнайно как винаги успяваше да те убеди да правиш щури неща, като например да изпееш „Ангел на утрото“ в караоке бар в Мюнхен.

— Както и да е, иска да инвестира. Разказах му какво сме намислили и е навит. Каза, че се сеща за поне петнадесет души, които биха имали нужда някой да ги представя, така както предлагаме да направим.

— О! — изричам с доста по-малко ентусиазъм, отколкото би трябвало да демонстрирам. Всичко това ми се струва толкова далеч от живота ми в момента; не е лесно да се настроя към премисляне на всичките сложности на онова, което сме планирани с Джаспър. — Това е страхотно.

— Страхотно? То е направо невероятно, Тъкър.

Разказва ми за нещата, които Хамиш е готов да направи, и това действително е невероятно. Хамиш предлага да финансира цялото начинание, докато с Джаспър бяхме планирали да си търсим инвеститори поне няколко месеца, след като напуснем „Бомон“. И двамата подплатявахме банковите си сметки, за да можем известно време да работим без заплащане. Предложението на Хамиш ще ни позволи да вложим всичко това директно в развитието на компанията.

— Мислиш ли, че говори сериозно? — питам.

— Убеден съм. Има и още нещо. Смятам, че бихме могли да навием Кристен да дойде с нас.

Е, това вече е голяма новина. Кристен е от адвокатите на „Бомон“, специализираща трудово право, и на няколко пъти работихме заедно с нея по изготвянето на договорите за клиентите ни. Кристен би била истинска придобивка за нова компания като нашата — познава законите из основи и страшно я бива с клиентите, лесно е да се говори с нея и е наистина пряма.

— Леле, Джаспър. Как успя да я убедиш?

— Не само ти можеш да набираш хора — казва, ала в гласа му се долавя нещичко. Иисусе, надявам се, че не спи с нея, при положение че досега не е имал връзка, която да продължи по-дълго от три месеца (не че аз мога да го съдя), но не искам нещата да се усложнят. — Не спя с нея — добавя, защото мълчанието ми, предполагам, казва много.

Поемам си дълбоко дъх и прокарвам ръка през косата си.

— Значи имаме голям напредък на този фронт — казвам.

— Аха. Слушай, наистина трябва да се отървем от онази клауза. Грег страшно иска да привлечем Авърин — тя е част от много малка група хора, които притежават онова, което ни трябва, Тъкър. Докъде стигна с нея?

Стигнах дотам, че я видях по шорти. Дотам, че забелязах колко ми харесва миризмата на лосион против слънце върху кожата й. Дотам, че поправих тоалетната й просто за да бъда до нея по-дълго.

— Работя по въпроса. Тази вечер имаме среща в лабораторията й.

— Добре — казва Джаспър и увереността в гласа му, която обикновено би била комплимент, тежи като камък около шията ми. — Трябва да го направиш.

— Аха — отвръщам и се изправям. — Както казах, днес ще се видя с нея.

— Каква е тя всъщност? — пита Джаспър.

Ето защо от двамата мен повече ме бива в същинското привличане на хора — отне му цяла седмица, преди да зададе този въпрос, когато, за да бъдеш добър в тази работа, именно с това би трябвало да започнеш.

За своя изненада, усещам, че не искам да отговоря. Не искам той да знае нищо за нея.

— Е, нали се сещаш. Типичният луд учен.

Чувствам се толкова нелоялен, задето го казвам; изпълва ме физическо неспокойство, че го изрекох, така че удрям с юмрук един от капаците за прозорци. Знам обаче, че Джаспър е този, на когото дължа лоялност, на Джаспър и на плана, който развиваме през последните няколко години. Не е като да се опитвам да съсипя живота на Кит. Опитвам се да й дам високоплатена работа, в която ще прави точно каквото обича.

Трябва да се взема в ръце преди срещата тази вечер.

* * *

Когато пристигам малко преди седем, Кит не е в офиса си, но е залепила бележка на вратата си, със стрелка, сочеща надолу по коридора, и набързо надраскано Бен, аз съм в стая 006. Мястото е по-мрачно от лабораторията на горния етаж — въпреки че няма прозорци, през които да влиза светлина отвън, падането на нощта го кара да изглежда още по-тъмно, още по-потискащо. Поемам по коридора и чукам на вратата на стая 006. Миг по-късно Кит отваря с широка развълнувана усмивка.

— Ще бъде страхотно — казва, но после ме поглежда и се намръщва. — О!

— Какво? — свеждам поглед към дънките и тениската си.

— Мислех, че ще носиш… не знам, костюм или нещо такова?

— Е, въпреки първата ни среща, Кит, обикновено не нося толкова официални дрехи, освен ако не се налага.

Тя махва пренебрежително с ръка.

— Не ме е грижа за това; просто сигурно ще ти бъде студено. Температурата тук е доста ниска. — Посочва с палец зад рамото си, а аз едва сега забелязвам, че е увила жилетка над дрехите си. — Изчакай тук.

Излиза от тъмната стая, в която се намира, оставяйки вратата да се затвори зад нея, и забързва към офиса си. Когато се връща, носи лилав суитшърт, който ми подава.

— Ъ, не мисля, че носим един и същ размер — отбелязвам.

И то е меко казано; в сравнение с Кит аз съм огромен, дотам, че в най-мръснишките си мисли съм се чудил дали няма да я смачкам, ако някога я вкарам в леглото си.

Тя прави физиономия.

— Размер L е.

— Женско L?

— Унисекс е — казва и разтърсва дрехата пред мен. — Не се тревожиш за мъжествеността си, нали?

Очите ми се разширяват от престорено оскърбление.

— Достатъчно съм мъж, за да нося лилаво. — Поемам суитшърта от нея и го навличам. Навличам е точно казано, защото ми е адски тесен, особено на гърдите и раменете. Сигурно ще ми спре кръвообращението. — Това не може да е L.

Тя проявява благоприличието да се опита да потисне смеха си.

— Обаче кара бицепсите ми да изглеждат наистина големи, нали? — шегувам се и ги показвам театрално.

— О, господи! Ти си идиот.

Само че се смее, тъмните й очи греят и в крайчетата им се повяват бръчици.

Съсредоточи се, скастрям се, напомняйки си какво е заложено на карта.

Преди отново да отвори вратата, тя се обръща и ме поглежда със сериозно изражение.

— Виждал ли си един от тях?

— Микроскоп? Естествено.

Тя поклаща глава.

— Имам предвид такъв микроскоп. Сканиращ трансмисионен електронен микроскоп с корекция на образеца.

— На живо? Не. Виждал съм обаче снимките от микроскопските ни лаборатории.

В колата има някои от тези снимки, както и списък с всичкото ни микроскопско оборудване, голяма част от който наизустих, така че да мога да разкажа на Кит за него, ако ме попита. Очите й отново грейват; като че ли наистина се вълнува да ми го покаже.

— Окей — казва, докато влизаме в преддверието, малък, лошо осветен офис, с редица шкафове и плот, минаващ по протежение на задната стена; контролният панел и LED екрана на микроскопа доминират по-голяма част от помещението. Знам достатъчно, за да ми е ясно, че самият микроскоп се намира зад вратата пред мен и че Кит ще борави с него и ще гледа образите, които ще се появяват, оттук.

— Е — заявява, посочвайки разсеяно към един стол, и аз сядам, нетърпелив просто да я гледам. — Преди да ти го покажа, нека ти обясня накратко най-важните неща. Титан, както го наричаме, дава възможност да видиш каквото и да било, увеличено от хиляда до милиони пъти. Можеш да наблюдаваш всичко, от клетки до индивидуални атоми. Невероятно е. — Дотук разбирам всичко без проблем, но после тя казва: — Можем също така да го използваме, за да манипулираме или да измерваме химически състав с електронна спектроскопия с енергийна загуба.

— Ъ, ясно.

— Не се притеснявай, ако в момента не разбираш всичко.

Вади диаграма, на която, предполагам, е изобразено устройството на микроскопа, и го слага в скута ми, приближавайки стола си до моя, така че коленете ни почти се докосват. Усещам миризмата на шампоана й — билков, но все пак сладък и… наистина трябва да се съсредоточа. Тя ми дава кратко (но въпреки това, поне за мен, адски сложно) обяснение за основните части на микроскопа, как работи и аз впечатлявам самия себе си, като успявам да разбера достатъчно, за да задам няколко въпроса. Когато го правя, на нея като че ли толкова й харесва, че подскача лекичко на мястото си, което наистина отвлича вниманието ми.

— Е, за статията в „Нейчър“ — казва тя и на мен са ми нужни няколко минути, докато си спомня за какво говори, докато си спомня как я подлъгах във всичко това. — Авторите са използвали тъмнополев пръстеновиден режим на разпръсване.

— Звучи страхотно. Като от „Междузвездни войни“.

Тя прави физиономия.

— Изобщо не е страхотно! Искам да кажа, страхотно е, но… Окей, просто помни какво ти казах. Сондата на микроскопа е фокусирана върху една точка, след което растерирана върху образеца. Електронният сноп удря един атом и електроните се разпръсват. — Стиска юмруци за миг, а после разперва пръсти, изобразявайки „разпръсване“, предполагам, и аз не мога да не се усмихна на ентусиазма й, на това колко е погълната от обясненията си. — При високо ъгълното разпръсване, както са направили те, събираш единствено електроните, срещнали тежки атоми. Ала в структура, която съдържа концентрация от леки атоми като кислород, въглерод, азот, може да се изгуби много информация, ако гледаш единствено разпръсването на тежките атоми.

— Аха.

— Освен това — добавя драматично, — тъй като сондата е фокусирана върху толкова малка точка, интензивността на разпръсването може да се промени, ако промениш дълбочината на фокуса на сондиране. — Тя вдига очи към мен. — Ако направиш някоя шега за дълбочина на сондиране, ще трябва да си тръгнеш.

— Нищо не съм казал!

— Усетих го. Усетих шегата за сондата. Редовно показвам тази машина на студентите и не можеш да си представиш колко шеги за сонди съм чула.

Навеждам очи.

— Е, добре де, май наистина ми се искаше да си направя шега със сондирането.

Тя прави физиономия, но продължава:

— Авторите от „Нейчър“ са се целели в максимален контраст, но са разгледали само един слой атоми. Ако искаш да видиш повече, трябва да направиш фокална поредица; трябва да промениш фокалната точка в съответствие с повърхността на материала, за да получиш пълна картина на обема на материала. То е като да имаш купчина листове — ако вземеш само един лист и го разгледаш, няма да научиш нищо за това, което се случва в останалата част от книгата, нали?

— Аха. — Аз кимам, защото сравнението наистина помага. Вероятно би трябвало да се върне в началото и да обясни всичко по този начин, ала честно казано, харесва ми да я слушам да използва толкова много технически жаргон. Харесва ми колко бързо говори, леките движения на тялото й — разместването в стола, жестовете й — сякаш се опитва да отприщи енергията, заключена в нея.

— А после и образецът. — Тя взема две херметически затворени пликчета от плота, всяко от които съдържа нещо, което на мен ми прилича на миниатюрни тънки метални дискове. Невъзможно е, обяснява ми и през следващите десет минути говори за феромагнетизъм и полиране на образци, и системата за фокусирани йонни лъчи, която би трябвало да използват според нея. — С образец като този — заявява презрително, вдигайки едно от пликчетата — ще изглежда така, сякаш гледаш някого в криво огледало и се опитваш да опишеш външния му вид.

След това ми обяснява как приготвя собствените си образци.

— Колко време отнема? — питам и тя ми се усмихва толкова широко, че сърцето ми подскача.

— Ами, на повечето хора им отнема два, два и половина часа, но аз съм толкова добра, че мога да го направя за час. — Изчервява се и добавя: — Не че искам да прозвуча арогантно.

— Не звучиш арогантно — уверявам я. — Звучиш невероятно.

И наистина го мисля. Действително звучи невероятно. Срещат съм много учени, прекарал съм немалко време, разговаряйки с тях за работата им, ала Кит притежава една… и аз не знам, жизнерадост, когато говори за това. Просто обича науката, това е повече от очевидно.

През следващия един час ми показва самия микроскоп, който изглежда като паник стая; голяма сива кутия с моя ръст, облицована със звукоизолиращ материал и осеяна с цял куп устройства за контрол на температурата, които Кит ми обяснява. След това ми показва как насочва лъча, как променя увеличаването. Всичко това е интересно само по себе си и рационалната част в мен го осъзнава. Струва ми се още по-интересно обаче, защото тя ми го обяснява, защото имам чувството, че научавам някои от най-важните неща за нея със самото си присъствие тук. Докато седим пред контролното табло и я гледам как извиква най-различни образи върху екрана (на мен те ми приличат на бели точки върху черен фон), се чувствам странно близък с нея по начин, който не е добър за работата.

— Е, Кит — казвам, заповядвайки си да се върна към задачата си, докато тя присвива очи срещу най-новия образ, който е извикала върху екрана. — Как така си тук и се занимаваш с това в… — поглеждам си часовника — осем и половина вечерта, вместо, ами, през работно време.

— О — отвръща тя, полуразсеяно, погълната от образа. — През деня изпълнявам задълженията си на техник, помагам на другите с техните експерименти или пък отстранявам повреди по микроскопите. Така че през деня съм доста заета. Но след края на работното време мога да свърша всички тези наистина готини неща.

Прави пауза и ме поглежда косо, подозрително. Прекрасно знае накъде бия.

— Някой като теб би трябвало да има такъв достъп през цялото време — заявявам.

— Аз имам достъп. — Тя отново поглежда към екрана. — Харесва ми как е тук, това, че мога да участвам в различни етапи от експлоатацията на машината. Бива ме в експериментите, но ме бива и като техник. Бива ме в поправките, както и в преподаването.

— Разбирам, но… нещата, които вършиш тук, те имат истински потенциал да бъдат приложени в практиката. — Посочвам към екрана. — Опитваш се да откриеш какво прави този образец силен метал, нали?

— Да. — Тя се обляга в стола и се обръща, за да ме погледне. — Е, и?

— Ние… ами, отделът по металургия в „Бомон“… искаме да открием същото. Искаме да знаем защо този метал е толкова силен, за да можем да произведем друг като него, който да не корозира, когато е влажен или при висока температура. Ти можеш да откриеш това. Можеш да ни помогнеш да изработим нова перка в турбинен двигател или нов…

— Знам — прекъсва ме тя. — Знам, че има практически приложения на онова, което правя, очевидно. Ала това не ме интересува. Интересува ме чистата наука; не искам работата ми да бъде диктувана от продуктовата линия на някоя компания. Нямам нищо против проучванията ми да бъдат използвани в практиката, но не проявявам интерес да го правя лично.

— Ами ако ти обещаем свободата, за която говориш? Ами ако работиш с екип, достатъчно голям, че ти да можеш да си правиш експериментите, а някой друг да се нагърби с практическите им приложения?

Тя клати глава.

— Не става така. Ще има твърде много външна намеса.

— Кит, тук си заобиколена от външна намеса, току-що го каза. Работиш върху чужди проекти, обучаваш други хора, отстраняваш повреди.

— Но това ми харесва — заявява тя. — Харесва ми да бъда част от проектите на други хора. С доктор Сингх…

— Аха, доктор Сингх. — Вече съм в свои води. — Той е съавтор в девет от статиите ти, нали? — Като че ли я хващам неподготвена и продължавам. — Прочетох ги всичките. И знаеш ли какво, ако трябва да предположа, бих казал, че вършиш огромна част от работата на доктор Сингх.

— Недей да инсинуираш нещо такова. — Думите й прозвучават по-ядосано, отколкото очаквах. — Недей да намекваш, че той ме използва. С доктор Сингх работим отлично заедно. Той ме научи на всичко. Дава ми възможности, които не бих имала без докторска степен, защото съм тук като лабораторен техник. Има ми пълно доверие; има доверие на онова, което знам, и на работата, която мога да свърша. Бих сторила всичко за него — заявява и стисва устни.

Това е информация, която мога да използвам, знам го — лоялността й към Сингх. Ще трябва обаче да я запазя в резерва; все още не искам да прибягвам до това. Стаята ми се струва по-уютна, по-топла, макар че все още съм наистина благодарен за лилавия суитшърт.

— Не искам да те засегна — казвам меко, — но ако искаш тези възможности, защо просто не защитиш докторантура? Защо си тук като техник? Кит, ти си брилянтна. Би могла да бъдеш главен автор на всяка една от онези статии. — Хрумва ми идея. Грег каза, че не иска някой с докторска степен, но може да отстъпи, ако го използваме, за да я привлечем. — Ако е имало проблем със средствата за докторантура, „Бомон“ има програми за работа по съвместителство; ако дойдеш да работиш за нас, би могла да започнеш докторантура в Тексаския университет…

— Не искам степен. Ако бях искала такава, щях да я получа. Ти като че ли не разбираш — тук съм напълно щастлива. Това, че не се домогвам до нещо повече…

Вдигам ръце, преструвайки се, че се предавам.

— Разбирам. Само че си достатъчно добра, за да привлечеш интереса на света. Не може да не го знаеш. Просто се опитвам да ти дам малко информация, да ти покажа една различна версия на това. — Махвам с ръка из стаята. — Нека ти разкажа за „Бомон“. Ако не проявяваш никакъв интерес, какво би ти коствало поне да погледнеш?

— Времето ми — отсича тя, ала в очите й отново се появява онзи поглед, онази мимолетна искрица страх.

Усмихвам й се леко криво.

— Ама наистина, Кит. Колко лошо може да бъде да прекараш малко допълнително време с мен?

Поглежда ме, потискайки усмивката си, след което извърта очи към тавана. Ъгх. Това лице.

— Но не и костюм този път, нали? — махвам към лилавия суитшърт.

— Можеш да ме изпратиш до нас — казва тя; вече изключва разни копчета. — Това е цялото време, с което разполагаш, за да ми разкажеш за „Бомон“, окей?

* * *

Губя доста време в приказки за хотдози, но си струва.

Когато излизаме от мазето на постройката, времето е задушно, но ясно; дори успявам да видя няколко звезди над светлините на града. Кит се опитва да се измъкне от изпращането пеша, когато осъзнава, че съм с кола, но аз казвам, че и двамата ще имаме нужда от малко упражнение, след като я изведа да хапнем.

— Да ядем? Девет часът е! Твърде късно е за ядене.

— Ще си заслужава, обещавам — уверявам я, превеждайки я през пътеките на кампуса, докато не стигаме до края му, където той се пресича с „Шафтсбъри парк“, малък, западнал квартал, който притежава известно очарование с количките си с храна.

— Ето! — разпервам ръце аз. — Количката на наденичката.

— Изтънчено — усмихва ми се тя.

— Не съм сигурен дали това е истинското й име. Дори не знам дали си има име. Ала с татко я наричахме така. Преди да дойда тази вечер, специално го попитах дали все още е тук. Единствената причина дори да припариш до кампуса, мен ако питаш, освен ако не се опитваш да увещаеш един металургичен гений, който си пропилява таланта.

Не че Кит ми обръща особено внимание; вече се е приближила до количката и съм почти сигурен, че току-що каза на продавача: „Хотдогирай ме“. Възхищавам се на приключенския й дух, както и на това, че си поръча чушки от туршия в хотдога си. Аз си поръчвам същото, плащам и за двата и тръгваме.

— Знаех за количката — казва, докато дъвче.

— Мамка му! А аз мислех, че споделям своята експертиза. Ти ми обясни за сондирането, аз ти показвам количката на наденичката. В това има известна симетрия, ако се замислиш…

— Господи! Първо дълбокото сондиране, а сега това. А ти се подиграваше на шегата ми за тоалетната!

Отправяме се към нейния квартал. Кит от време на време простенва от удоволствие и аз решавам, че въпреки всичката научна информация, с която ме заля през последните два часа, съм по-глупав, отколкото, когато се събудих тази сутрин, защото си помислих, че да гледам как Кит яде хотдог, е добра идея. Упорито се взирам напред, опитвайки се да открия начин да се впусна в убедителна реч за предимствата на работата за „Бомон“, само че ми отнема минута, докато мозъкът ми успее да пренебрегне тялото ми.

— Какво беше да израснеш тук? — пита Кит, прекъсвайки мислите ми.

Въпросът й ме хваща малко неподготвен. Този уикенд тя изглеждаше някак стресната от личната насока, в която се бяхме отклонили, и макар че днес, след като я видях на микроскопа, разбрах за нея повече, отколкото всичките ни разговори, не обсъждахме нищо друго, освен работата й.

— Искам да кажа — продължава тя, — приятелката ми Гриър е израснала тук, така че ми е разказала доста неща. Просто се опитвах да поддържам разговора.

Господи, тази жена. Толкова е очарователна, когато е така срамежлива.

— Къде е израснала приятелката ти?

— В западната част на града. Чери Хил.

Кимам и избърсвам устата си.

— Доста хубаво място. Училищата там са добри. Аз израснах недалеч от склада, в южната част. Сега предградието е поостаряло, повечето къщи са построени през осемдесетте години. Което вероятно не изглежда особено старо в сравнение с любител на историята като теб.

Тя ми се усмихва и аз отхапвам от хотдога си, за да престана да мисля за това колко е хубава.

— Учудвам се, че не си израснал в къща като моята — казва. — Изглежда съвършена за баща ти.

— Мисля, че е като онова, което казват за строителите. Техните къщи винаги имат нужда от най-много работа. Имаме цял куп стари вещи вкъщи, но не мисля, че му се занимава с такива неща у нас.

— Струва ми се, че го разбирам.

— Освен това, не е голям къщовник, така че беше по-лесно да имаме по-малка къща. Къща, с вградена микровълнова печка — не го бива особено и в готвенето.

Спираме пред една пешеходна пътека и аз почти протягам ръка, за да я преведа през нея, но се спирам. Това не е шибана среща, скарвам се на себе си.

— Трябва да е трудно това, което правиш — казва тя, когато стигаме от другата страна. — Да се грижиш за него.

— Не е толкова зле — отвръщам.

И истината е, че действително не е. Определено има трудни моменти — за щастие, вече минахме етапа с къпането с гъба, но татко все още има нужда от помощ, за да влезе и да излезе от душа, особено с проклетите найлонови пликчета, които трябва да слагаме върху гипса му, и все още ми действа като удар в слънчевия сплит да виждам колко лесно се изтощава, как здравата му ръка трепери от умора, задето трябва да върши всичко с нея. Но ми харесва да бъда заедно с татко, в склада. Винаги ми е харесвало, дори когато бях младо леке и изглеждаше, сякаш не е така.

— Това е най-малкото, което мога да сторя — добавям, но нещата заплашват да навлязат в прекалено лична територия, така че отхапвам от хотдога си, за да не кажа повече.

— Имаш предвид, защото те е отгледал?

— Аха — отговарям, след като преглъщам. Смяна на темата. — Ти къде отрасна?

— Охайо — гласът й е равен.

— Целият щат?

— Най-вече североизточната част. Беше студено и снежно, и това, общо взето, е всичко.

Поглеждам я и виждам, че прави хартията от хотдога си на топка, свела очи надолу.

— Е, ако обичаш топлото време, Тексас…

Поглежда ме смръщено, ала очите й се смеят.

— Нямаш срам.

— Слушай, Кит. — Вземам боклука от ръцете й и го изхвърлям заедно с моя в едно кошче наблизо. — Знам, че времето не е нещо, което би могло да те привлече в Тексас. Когато дойдох при теб за първи път, знаех, че си добра, че си ценен кадър. Ала тази вечер, когато те видях да работиш… ти си невероятно талантлива, точно онзи ум, от който се нуждае компания като моята. Възможностите, които би имала там, оборудването, не могат да се сравняват с нищо, което си виждала преди.

— Това ли е речта ти за зарибяване? — тя повдига тъмна вежда.

— Не. „Зарибяването“ включва много неща: виртуална обиколка на бъдещата ти лаборатория. Конферентен разговор с хората, които ще съставят бъдещия ти екип. Обсъждане на възнаграждението и социалния пакет, който включва наистина атрактивна бонус структура с възможност за придобиване на акции. Възможност да зададеш всички въпроси, които имаш, а аз да им отговоря. Това съм просто аз, който ти казвам… — прокашлям се, преди да продължа — като твой приятел, че би трябвало да обмислиш предложението на „Бомон“.

Известно време вървим в мълчание; наближаваме къщата й и знам, че няма да имам време за всички тези неща, все пак това ми се струва правилно — Кит се отпусна в присъствието ми, дори когато говоря за „Бомон“, и това е истински напредък, като се има предвид как се провалях досега.

— Приятели ли сме?

Тя спира пред портата. Намества чантата си и ме поглежда. На светлината на уличните лампи тъмните й очи изглеждат златни; изглеждат така, сякаш зад тях гори огън. Напълно изгубих нишката на мислите си.

Отново.

— Ще ми се да мисля, че сме — казвам най-сетне. — Искам да кажа, поправих тоалетната ти. Носих лилав суитшърт пред теб. И дъхът ми сигурно мирише сега. Така че не знам; според мен това между нас е истинско, Кит.

Тя ме възнаграждава с още една усмивка, а после поглежда към вратата.

— Предполагам, че трябва да влизам — казва, ала думите й прозвучават неохотно. — Щом сме приятели, навярно би могъл да ми помогнеш, ако отново дойда в склада?

— Абсолютно.

Ще бъде още една отлична възможност за татко да ме изложи, но колкото повече време имам с Кит, толкова по-добре.

— Окей — казва тя. — Ти ще помогнеш с… е, нали се сещаш, дръжките и пантите ми — прави пауза, за да ме изгледа строго, и аз се изкисквам, — а аз ще изслушам речта ти. Всичко — виртуалната обиколка, опциите за акции, всичко останало. — Махва с ръка, жест, който намеква, че няма да вземе нищо от това особено сериозно. — Но то не означава, че проявявам интерес, окей?

— Окей — отвръщам и тя отново ме поглежда строго, сякаш иска да каже: да не си се опитал да ме манипулираш. И ето го отново това чувство: толкова силно ми се приисква да я целуна, че го усещам в дланите на ръцете, в сгъвките на коленете си.

Проследявам я с поглед, докато се изкачва по стъпалата, уверявам се, че ще се прибере в безопасност; тя ми махва през един от страничните прозорци до вратата. Усещането е… не знам. Сладко, сякаш току-що съм излязъл на първата си среща с нея, сякаш се надявам, че след като си влезе вкъщи, ще се обади на някоя приятелка, за да й разкаже за страхотния тип, с когото се е запознала току-що. Само че знам, знам, че не е това.

Вадя телефона си от джоба. Има напредък, пиша на Джаспър и се запътвам обратно към колата си.