Кейт Клейборн
Късметът на начинаещия (4)

Глава 3
Кит

В понеделник вечер, изморена от уикенда, пълен с разопаковане, както и от дългия работен ден, аз съм сама в къщата и ям поръчаната по телефона храна на масата в трапезарията, върху която все още има няколко неразопаковани кашона. Звучи потискащо, но за момиче, което никога не е имало място, което да нарече свой дом, това е точно от каквото имам нужда и аз щастливо прелиствам любимия си брой на местния алтернативен седмичник, който купувам почти религиозно всеки понеделник, откакто се преместих в града. Това е най-хубавият брой, ежегоден списък на всички любими на жителите на Бордън неща — от козметички до кардиохирурзи. Мечтая си (което си е почти абсурдно) един ден да знам за това място достатъчно, че да мога да се нарека дългогодишна жителка. Да мога да препоръчвам любимото си заведение за хамбургери или механик, или дерматолог.

В този момент, докато седя в историческата си къща, в квартала, който много отдавна избрах като любим, се чувствам с една стъпка по-близо до това да стана местна жителка някъде! Усещането е толкова хубаво, че се засмивам и звукът отеква сред все още голите стени на къщата.

Именно това ехо ме мотивира да разопаковам още малко. Зоуи и Гриър бяха истински героини през уикенда и ми помогнаха да подредя най-важните стаи — кухнята, спалнята ми, банята на горния етаж. Трапезарията обаче оставих за по-късно, тъй като искам да се заема с нея сама. Тук се намира една от любимите ми, отличителни характеристики на къщата — вградени шкафове, с извити стъклени врати в горната част и рафтове в долната. За разлика от всичко останало, те изглеждат така, сякаш съвсем наскоро са се погрижили за тях — покрити са с пресен слой бяла боя, полиците са здрави и чисти.

Ала докато разопаковам няколко от чаените чаши и съдовете за поднасяне на храна, които имам, става болезнено ясно, че те не са нито достатъчно хубави, нито достатъчно многобройни, за да запълнят полиците. Не е като да притежавам вещи, които са се предавали в семейството ми от поколения; дори да е имало такива, баща ми отдавна да ги е заложил, за да им вземе парите. Всичко тук изглежда малко тъжно и аз усещам как ме жегва съмнение: трябваше да си купиш апартамент; нямаш достатъчно вещи, с които да запълниш това място; не те бива да превърнеш къщата в дом.

Изведнъж ми става студено и някак самотно. Иска ми се да се обадя на брат си; той вероятно е единственият, който би могъл да разбере как се чувствам, странното усещане да се установя някъде за постоянно, ала в последния си имейл той написа, че през следващите няколко седмици ще бъде невъзможно да се свържа с него по телефона, оправдание, което използва по-често от обикновено през последните няколко месеца, откакто за първи път се опитах да говоря с него за това какво ми се ще да направя с остатъка от печалбата си. Трудно ми е да мисля за Алекс и че ме избягва заради лотарията; то е като камъче в обувката, от което просто не мога да се отърва.

Шкафовете, на които толкова се възхищавах, сега ми изглеждат прекалено студени, прекалено бели. Освен това имат модерни стоманени дръжки, очевидно скорошна смяна, която не пасва с естетиката на къщата и убива историческото им излъчване.

И именно това, скучните дръжки на шкафовете, ме кара да се замисля за него. За пратката, която получих на работа днес.

Марти, секретарката на катедрата ни, я донесе, по време на късната ми обедна почивка (което в моя случай означава, че тъпчех ядки и стафиди в устата си, докато въвеждах данни на бюрото си). Марти е това, което Зоуи нарича моята най-добра приятелка в работата, което е самата истина и вероятно е така още от времето, когато бях аспирантка. В катедрата ми определено има недостиг на жени, но не бяха само споделените хромозоми, които ме привлякоха към Марти — тя е страшно забавна, изобщо не я е грижа какво мислят другите за нея и няма никакъв проблем да постави някои от най-арогантните членове на катедрата на мястото им.

Влезе при мен, подавайки ми голям, подплатен плик, повдигнала подозрително вежди.

— Имаш поща. Едно секси парче ми донесе това и ме помоли да ти го предам. — Издаде същия звук, проточено мм, ммм, МММ!, който издава, когато яде един от шоколадовите десерти с фъстъчено масло, които държа в купа на бюрото си. — Заляха ме горещи вълни само като го гледах, а дори не е моят тип.

Бен Тъкър, помислих си незабавно, опитвайки се да си придам равнодушен вид, докато поемах пакета от нея. Името ми, или поне името, под което публикувам статиите си, Е. Р. Авърин, беше напечатано отпред, но нищо не издаваше кой е изпращачът.

— Окей — казах и го оставих на бюрото си, което се оказа грешка, защото, колкото и добре да опазих тайната за печалбата си от лотарията, никак не ме бива да устоявам на клюките за романтични връзки, да не проявя никакво любопитство към пратката, донесена ми лично от някакъв секси тип, е много подозрително.

Марти скръсти ръце на гърдите си, отваряйки уста, за да каже нещо, но за щастие, точно в този миг доктор Хароуей надникна в офиса ми, за да й съобщи, че е счупил ксерокса, отново. Честна дума, този мъж просто не е в състояние да разбере, че не бива да слагаш захванати с телбод листове в отделението за автоматично подаване на хартия. Марти присви очи насреща ми, взе си десертче с фъстъчено масло и оформи едно безмълвно Доскоро, което, откровено казано, беше направо плашещо сериозно.

Изчаках, докато съм сигурна, че се е отдалечила, преди да затворя вратата и да се обърна към пакета. Вътре имаше три месингови ръчки за шкаф, досущ същите като останалите две на шкафа в лабораторията ми, визитка и бележка.

Би трябвало да паснат на шкафа ви — „Шоу Уокър“, 1959 г. Някога университетът поръчваше всичките си мебели от тях. В петък проявих непростима некомпетентност и се извинявам. В момента се запознавам с изключително впечатляващия списък с вашите публикации, госпожице Авърин. Няма да чуете нищо от мен или от когото и да било от „Бомон“ докато, нека кажем, се „справя“ по-добре с нещата.

С извинение:

Бен Тъкър.

По дяволите — помислих си. — Наистина добро извинение.

Монтирах дръжките, преди да си тръгна от работа, малко кисела, задето паснаха толкова съвършено. Визитката и бележката на Бен пъхнах в джоба на дънките си. Сега ги вадя отново, чудейки се как е успял да намери ръчки за шкаф от 1959 г. Е, добре, може да си мисля мъничко и за това как изглеждаше, застанал на прага на лабораторията ми в петък, толкова сексапилен, че през уикенда неведнъж се сещах за него.

Почеркът му е решителен и прав, само главни букви. Прокарвам пръст по името си, написано от него — госпожице Авърин. Ако Бен Тъкър е в състояние да намери дръжки за стар лабораторен шкаф, навярно би могъл да ми каже къде да открия брави за скриновете вкъщи. Освен това би трябвало да му благодаря. Така ми се струва редно.

Потупвам бележката с ръбчето на визитката. Определено си търся повод да му се обадя… но изведнъж къщата ми се струва толкова тиха. Грабвам телефона си от масата, преди да съм успяла да размисля. В мига, в който от другата страна се разнася звън, ми се приисква да затворя, но после се сещам за една от най-големите слабости на модерните технологии — номерът ми се е изписал на екрана му, така че нямам избор.

— Бен Тъкър — казва той; дълбокият му плътен глас ме пронизва на същото място, където и миналата седмица — в основата на гръбнака.

— Здравей — казвам и миг по-късно стисвам очи. „Здравей“ звучи глупаво, прекалено свойски. Прокашлям се и опитвам отново. — Здравейте. Обажда се Екатерина Авърин.

От другата страна се възцарява пауза, малко по-дълга, отколкото е нормално за телефонен разговор. Поколебавам се дали да не поясня коя съм, може би да му кажа, че сме се запознали в петък, макар че ако се наложи да го направя, значи е още по-некомпетентен, отколкото ми се беше сторил… а той ми се стори наистина некомпетентен. После обаче той казва „Екатерина“, малко бавно, но го произнася точно както го направих аз, и съм му благодарна за това. Повечето хората пренебрегват първата част, бързото, подобно на въздишка Е и продължават направо към Катерина.

— Красиво име.

— Повечето хора ме наричат Кит — обяснявам. — По-малко срички.

— Окей. Значи е Кит. Ала нямам нищо против сричките.

— Исках да ти се обадя и да ти благодаря за дръжките. Те са точно каквито ми трябват.

— Страхотно — отвръща, ала звучи… и аз не знам. Мъничко разсеян? Това е дразнещо; логично е да си помисли човек, че след случилото се ще иска да направи по-добро впечатление. — Наистина съжалявам — казва и аз предполагам, че се кани да повтори цялото си извинение. — Може ли само… може ли да изчакаш за минутка? Моля те.

Именно това моля те ме спечелва; звучи така, сякаш наистина ме моли за нещо.

— Разбира се.

Очаквам да ме сложи на режим изчакване, за да приеме друго обаждане, ала вместо това чувам как оставя телефона, шумолене на дрехи, друг дълбок мъжки глас. А после Бен казва: „Хайде де, татко. Трябва да вземеш едно от тях тази вечер“. Другият мъж, бащата на Бен, изръмжава нещо в отговор и тъкмо когато си помислям, че вероятно би трябвало да оставя телефона си настрани, че може би слушам нещо, което не би трябвало, се разнася ново шумолене и ето че звукът на телефона изчезва. Изпитвам едновременно облекчение и разочарование.

Минава още една минута, преди Бен отново да вдигне.

— Съжалявам — повтаря.

— Няма нищо. Бих могла да се обадя в по-удобно време. Не съобразих, че може да си зает. Е, това е глупаво, би трябвало да се досетя, осем часът е; не е като да си нямаш личен живот.

Затварям рязко уста. Прекалено много. Изобщо не ме бива по телефона.

Той се засмива.

— Е, в момента нямам кой знае какъв личен живот. Баща ми наскоро претърпя нещастен случай и е малко… ами, труден.

— О! — Чувствам се ужасно, задето позвъних. За някакви си дръжки на шкаф. — Наистина съжалявам да го чуя. Най-добре да затварям.

— Не, не… няма нищо. Той е добре. Миналата седмица падна и имаше нужда от няколко операции. Но е добре. — Повтаря го малко по-решително. — В града съм, за да му помагам известно време.

Мой ред е да замълча по-дълго.

— И да ме привлечеш на работа в „Бомон“?

— Това изскочи по-късно. Слушай, Кит, в петък…

— Получих пратката. И бележката ти. Приемам извинението ти.

— Окей. Добре. Радвам се.

— Всъщност се обаждам заради дръжките, които ми изпрати. За това къде си ги намерил.

Той се засмива, ала аз не знам каква е шегата, така че не казвам нищо.

— Е, едно от нещата, с които помагам, докато съм тук, е бизнесът на татко. Той притежава склад за строителни материали втора употреба в южната част на града. „Строителният склад на Тъкър“.

Чувала съм за това място. Всъщност почти съм сигурна, че „Строителният склад на Тъкър“ е в списъка с любими места на местните жители във вестника, който току-що прегледах.

— И… имате стари дръжки за шкафове?

— Имаме всичко. Работим в областта на архитектурата — от използвани строителни материали, до старинни мебели и осветителни тела. Някои неща възстановяваме, някои продаваме в състоянието, в което са, за други просто имаме части. Като например твоя шкаф.

Е, складът е точно това, от което се нуждае някой, който току-що си е купил доста западнала къща.

— Аха. И… всеки ли може просто да се отбие и да разгледа какво имате?

— Имаш нужда от нещо втора ръка?

— Да — отвръщам и гласът ми прозвучава малко сприхаво, малко отбранително. Какво му влиза в работата от какво имам нужда? Може би ще се опитам да отида, когато го няма — едва ли е възможно непрекъснато да е там.

— Тази седмица ще бъда в склада, общо взето, всеки ден и на драго сърце ще те разведа из него.

Мамка му.

— О, много мило от твоя страна, но не мисля, че би било редно…

— Никакви очаквания. Няма да кажа нито дума за „Бомон“, освен ако не ме попиташ.

Навеждам се и докосвам простата, скучна дръжка върху вратичката на красивия ми, оригинален, вграден скрин. Знам, че вероятно мога да намеря старинни дръжки и брави онлайн, но се занимавам с материалознание. Обичам да докосвам нещата, да ги държа в ръцете си, да усетя тежестта им. Предпочитам да ги видя на живо, преди да ги купя.

— Предполагам, че бих могла да намина — казвам, но после добавям бързо: — Обаче съм наистина заета. Бих могла да дойда в обедната си почивка, може би в четвъртък.

— Ще те чакам — заявява той твърдо.

След като уточняваме подробностите (кога мога да дойда, къде да го открия, когато вляза), няма какво повече да си кажем, но аз усещам странна неохота да прекъсна разговора. Приятно бе за няколко минути да чувам гласа му в ухото си; той като че ли позаглуши ехото, което усещах в къщата, преди да му се обадя.

Ала това е нелепо и ме кара да се чувствам като някаква лепка, да не говорим, че е неуместно, тъй като онова, което най-много бих искала от Бен Тъкър, е да ме остави на мира с предложението си за работа. И да разгледам бравите му. Така че казвам едно „Много ти благодаря; ще се видим в четвъртък“ малко по-рязко, отколкото би трябвало, и затварям.

След това пускам музика на телефона си и надувам звука. И се заемам отново със задачата да превърна това място в дом.

* * *

Докато отивам към склада в четвъртък следобед, съм твърдо решена посещението ми да бъде кратко, сърдита на себе си, че от понеделник насам прекарах твърде много време, чувствайки се тръпнеща и разгорещена всеки път щом се сетех за Бен, дотам, че в един момент сериозно обмислях да попитам Марти дали не ме обливат горещи вълни. Освен това се чувствам мъничко нелоялна — ами ако дори само да се видя с Бен, означава, че съм отворена за офертата му? Тази мисъл ме преследва и дори не казах на Зоуи и Гриър за това посещение — толкова твърдо съм решена то да не бъде нищо повече от формалност. Малко съм подранила — приключих работата си за сутринта, а това е просто още една задача. Казах, че ще дойда, ето ме тук и ще го направя възможно най-бързо.

Ала пристъпиш ли в подобен склад, начаса усещаш, че няма как да го направиш бързо. Самата сграда е с размерите на футболно игрище и помещението, което ме посреща, е нещо като просторно фоайе — с подредени стъклени витрини в обърната Г-образна форма като онези в бижутерските магазини, зад които се вижда нещо, което прилича на офис. Навсякъде около мен има разкошни, реставрирани мебели, подредени така, че да оформят пътека и ниши в просторното помещение. Над главата ми висят най-различни полилеи и абажури; някои от тях хвърлят призми от светлина по циментовите подове и по стените. Една от тях е изцяло покрита от рафтове с надписани контейнери. От табелата над тях разбираш, че тук можеш да намериш „Железария“.

Свеждам поглед към кристалната брава, която държа, онази, която взех от тоалетната на горния етаж у нас. Очаквам да намеря нещо, което да й подхожда.

Ще ми отнеме поне един ден да прегледам дори само тази площ, а вече виждам, че помещението зад нея е претъпкано. Чувствам се едновременно леко зашеметена и заинтригувана. Искам да се огледам наоколо, да изследвам това място, което изглежда пълно със съкровища, ала не ми се ще да го направя в присъствието на Бен Тъкър. Не искам да проявя такъв ентусиазъм пред него.

— За първи път ли сте тук? — разнася се глас зад мен и аз подскачам, при което едва не изпускам дръжката. Обръщам се и се озовавам, е, не точно лице в лице, не и докато не сведа очи надолу, с мъж в инвалидна количка; левият му крак е протегнат напред и повдигнат, лявата му ръка почива в превръзка до тялото. Има посивяваща коса и добри, сини очи и в миг разбирам, че това е бащата на Бен Тъкър, ето колко много мислих за лицето на Бен от миналата седмица насам. Което вероятно не е добър знак.

— О, здравейте. Да — отвръщам, — за първи път съм тук. Мястото е… ъ. Голямо.

Мъжът се изкисква и натиска с дясната си ръка лостчето, което задвижва стола, за да се приближи, след което ми я протяга.

— Аз съм Хенри Тъкър. Собственикът на това място.

— Аз съм Кит. Прекрасно е — казвам, докато се ръкувам с него и се оглеждам наоколо. — Нямах представа, че е тук. Дойдох, за да намеря…

Той ме прекъсва, преди да успея да довърша:

— Сина ми? Ти си онази, за която ми разказва цяла седмица. — Усмихва ми се и в очите му проблясват закачливи пламъчета. — Казва, че си умна и освен това неподатлива към празните му приказки.

— О! Ами предполагам, че съм. — Чувствам се мъничко горда под погледа на Хенри Тъкър. — Съжалявам за злополуката ви — избъбрям, след което се чувствам глупаво.

Така де, с инвалидния стол и гипса едва ли може да се нарече тайна, но може би не иска да говори за това.

Той свива рамене, доколкото му позволява превръзката.

— Случват се такива неща. Само че когато вземеш да остаряваш, е по-вероятно да си счупиш нещо. Някога чупила ли си си кост?

— Не — отвръщам. — Никак не си падам по рисковете. Брат ми ме караше да нося каска за велосипед, когато играехме кикбол^[1] като малки.

Той се разсмива и аз отново изпитвам странен прилив на гордост; вероятно е хубаво да можеш да се смееш, когато си прикован към инвалиден стол, и се радвам, че аз съм тази, която го разсмя.

— Татко?

Гласът на Бен отеква от дълбините на гигантската сграда и аз усещам прилив на неспокойствие. Долита трополене на тежки стъпки по метална стълба, но от мястото, където съм застанала, не мога да я видя; дори не бях осъзнала, че има втори етаж. Начаса вдигам ръка към косата си и я приглаждам, след което си оправям очилата и се изчервявам безславно, когато си давам сметка, че Хенри Тъкър ме е видял как се глася. Въпреки това се прокашлям и го стрелкам с кос поглед, който има за цел да каже нещо като не си прави заключения, господине. Само дето едва ли казва това; по-вероятно изглежда така, сякаш нещо ми е влязло в окото.

Бен се появява от дълбините на склада и… леле. Изглежда различен. Онзи Бен, когото видях миналия петък, беше красив по начин, който те кара да се сепнеш, изтупан, лъскав, обигран вид, който ти напомня за небостъргачи и бързи коли, и романтично осветени ресторанти. Ала този Бен… той е красив по начин, който ти спира дъха, от който коленете ти омекват. Тъмнорусата му коса е разрошена, лицето му е по-загоряло, отколкото когато го видях миналата седмица, квадратната му челюст тъмнее от едва набола брада. Върху сивата му тениска има петно на гърдите, които… мили Боже. Какви гърди. И рамене. Е, да, те се забелязваха и под костюма, но с тениската наистина се виждат. За миг си представям дланите си, разперени върху тези гърди.

— Здрасти — казва Бен и, о, тази усмивка. Сякаш искрено се радва да ме види. — Виждам, че си се запознала с баща ми. Който тази седмица не би трябвало да е на работа.

Хвърля укорителен поглед на баща си, който махва подразнено с ръка.

— Плащам шестдесет долара на ден за наем на това място, за да бъда тук, където мога да те държа под око, хлапе — заявява Хенри, потупвайки стола със здравата си ръка. — Та да не продадеш някое от съкровищата ми на безценица. Отново.

— Татко, това беше добра сделка. Никога нямаше да му вземеш две хиляди.

— Можех да му взема две хиляди и петстотин! Онзи бюфет — обръща се той към мен, сякаш се знаем от цяла вечност, сякаш непрекъснато съм част от тези разговори, — само да можеше да го видиш. От средата на миналия век, тиково дърво. Почти съвършено състояние…

— Единият от краката му го нямаше! — възкликва Бен.

— Съвсем лесно за поправка. Можех да го свърша сам и ти го знаеш. Ако имаше малко здрав разум, и ти би могъл да го поправиш.

Той измърморва последните думи и Бен прави физиономия.

Забавлявам се невероятно.

А после Бен насочва вниманието си към мен и аз изтривам усмивката, която, осъзнавам, е цъфнала върху лицето ми, докато слушам размяната им на реплики.

— Съжалявам за това. Ние… е, нали разбираш. Още свикваме с всичкото това време, което прекарваме заедно.

— Няма нищо — отвръщам. — Разбирам.

Ала всъщност не разбирам. Мога да преброя на пръстите на едната си ръка колко пъти съм била по-дълго време с баща си; обикновено сме само аз и Алекс, а той никога не ми омръзва. И ето че се чувствам неудобно, сякаш съм натрапник в този сърдечен семеен момент.

— Татко, защо не се върнеш в офиса и не продължиш да преглеждаш онези касови бележки?

— О, разбирам. Възлагаш ми задачи, за да ми се подмажеш. Или пък се опитваш да останеш насаме с тази очарователна дама. Като онзи път, когато беше в девети клас и покани онази червенокоска тук след училище.

— Иисусе, татко. Ужасен си.

Засмивам се против волята си, а после затискам устата си с ръка. Да видя как Бен е поставен на мястото му от някой, който очевидно го обича, по такъв лековат и добродушен начин, ме кара да не се чувствам толкова нервна в това голямо пространство, неговото пространство. Хенри ми намига и се отдалечава, а механичният звук на инвалидния му стол заглъхва, докато завива зад стъклените шкафове към една стая в дъното.

И ето че с Бен оставаме сами. Той свежда поглед към пода и прокарва широката си длан през косата, поклащайки глава.

— Подранила си — казва.

— Ъм, извинявай — отвръщам, но не го мисля наистина.

— Аз просто… щях да бъда тук, за да те посрещна. Татко… понякога може да ти дойде в повечко.

— Страхотен е — уверявам го. — Оставя много добро първо впечатление.

Усмивката на Бен е леко крива, стеснителна. Толкова ми харесва, че не мога да не се усмихна в отговор.

— Е? — казва и прави предпазлива стъпка към мен. — Железария. — Повежда ме към стената с контейнерите и придърпва стълба на колелца, от онези, които може да видите в големите железарски магазини. — Като за начало можеш да ми кажеш какво търсиш?

— Ами… — Аз въртя кристалната брава в ръката си. — Сега, когато видях колко е голямо това място, май търся доста неща. Брави за врати, дръжки за шкафове, електрически ключове, такива неща… като за начало.

— Като за начало?

— Надявам се да открия неща, които са, ами, ако не напълно съвместими, то поне близки до времето, когато е била построена къщата. — Отново завъртам бравата в ръката си, благодарна за тежестта й между пръстите ми, и се прокашлям, преди да добавя: — Купих си къща. Съвсем наскоро.

Той ме поглежда продължително. Предполагам, че това едва ли е добра новина за него, като се има предвид, че се опитва да ме привлече на работа в компанията си. Вероятно е много по-лесно да го направиш с някого, който не си е купил току-що къща в място, което се опитваш да го убедиш да напусне. Предполагам, че сега едва ли ще е толкова услужлив, защото, да не се залъгваме, сигурна съм, че част от причината да настоява да дойда тук, с обещанието му да не говори за „Бомон“, е да ми покаже, че си струва да го изслушам.

— Поздравления. — Протяга ми ръка с дланта нагоре и за миг ме обзема странно объркване, докато се чудя дали се очаква да я стисна. А после казва: — Нека да погледна.

Много ясно. Подавам му бравата и го гледам как я върти в ръцете си, сбърчил съсредоточено чело.

— „Ръсел и Ъруин“ — заявява, сякаш се очаква да знам какво е това. — Имаш ли други като нея в къщата?

— Няколко. Мястото е нещо като миш-маш, честно казано — има неща като това, но други са сменени със съвсем евтини варианти.

— Кога е построена къщата?

Бута стълбата малко по-надолу по стената, качва се върху първото стъпало и ме поглежда оттам, преди да продължи напред.

— 1870 г. Къща в стил „кралица Ан“.

Той кима и направо виждам как мозъкът му работи.

— Това вероятно е оригинал — казва и като изкачва няколко стъпала, посяга към един от най-високите рафтове.

Виждам голата кожа на плоския му стомах и извъртам очи. С неохота.

Когато слиза долу, в ръцете си държи пакет, обвит с фолио с мехурчета. Оставя го на едно от долните стъпала и сега аз го гледам отгоре, докато го развива, и ми подава съвършено копие на бравата, която донесох. Тези очи.

— Леле — казвам, говорейки най-вече за бравата.

— Имам още много там горе. Често получаваме такива брави, вероятно от къщи като твоята в квартала.

— Това… това е страхотно. Само че не преброих, преди да дойда. А ми трябват още цял куп неща. Май трябваше да си направя списък.

Онова, което не добавям, е: Само дето си мислех, че това посещение ще бъде просто формалност.

— Е, като за начало бихме могли да разгледаме някои от нещата, които отговарят на стила на къщата. Татко организира всичко най-вече по периоди, така че едва ли ще бъде трудно. А „Ръсел и Ъруин“ произвеждаха доста железарски стоки, така че бихме могла да започнем, като погледнем тук.

И ето че той вече се движи покрай стената със стълбата си, вади контейнер след контейнер и ги оставя на пода и аз би трябвало да кажа, че му създавам твърде много работа, че не мога да остана дълго, че трябва да се връщам в университета. Само че ентусиазмът му е заразителен и преди да се усетя, вече съм коленичила върху коравия циментов под и внимателно развивам филигранни електрически ключове, които според Бен са произведени горе-долу по същото време, както и бравата, и не бих ли искала и няколко панти? Панти? — мисля си. — Панти ми звучи страхотно, стига да си достатъчно близо, че да усещам миризмата ти, защото, честна дума, миришеш невероятно.

Продължаваме по този начин известно време, Бен коленичи до мен, понякога сваля друг контейнер и аз усещам главозамайващо вълнение при мисълта за възможностите на това място и за всичко, което бих могла да открия тук за къщата си. В един момент развивам панта (панта, кой да си помисли?), върху която е гравирано изящно листо, и в изненадата си от това колко много усилие е било вложено в нещо, което, общо взето, остава скрито за очите, казвам: „Виж това“, и го протягам към Бен.

За миг погледите ни се срещат и ние се усмихваме, седнали на пода като две деца, открили съкровище, и аз напълно забравям, че Бен се държа като идиот миналата седмица.

А после се разнасят крясъците.