Хайди Маклоклин
Завинаги мое момиче (4)

Глава 4
Джоузи

Отбивам в алеята на скромната едноетажна къща на Кейтлин и Мейсън. В двора стоят два еднакви розови велосипеда с по три колела. Не мога да се насиля да изляза от колата. Сякаш ако го направя, ще приема неизбежното. Знам, че нищо няма да върне Мейсън, нито ще промени станалото, но мога да удължа илюзията поне още малко.

— Лельо Джоузи, какво правиш?

Подскачам от тихото гласче. Пейтън ме гледа, застанала от дясната страна до колата. Тъмната й къдрава коса е на две опашки, вързани с панделки, а беззъбата й усмивка сгрява деня ми.

— Нищо, скъпа. Просто мисля — казвам, докато слизам и отивам до мястото, на което е застанала.

Облечена е с неделната футболна^[1] тениска и анцуг и държи футболна топка под мишница. Одрала е кожата на Мейсън.

— Къде е Ноа? — пита тя.

— На училище.

Лицето й помръква и тя поглежда към земята. Малкото й краче, обуто в маратонка, започва да се върти напред-назад.

— Мама казва, че не трябва да ходим до след…

Гласът й заглъхва.

Опитвам се да не заплача. Сърцето ми се къса за нея и за сестра й. Имали са едва пет години с баща си и ще ги помнят само ако имат късмет. Навеждам се пред нея и избърсвам търкулнала се по бузата й сълза.

— Ноа може да се отбие след училище, преди да отиде на тренировка.

Тя кимва и аз я вдигам на ръце, за да я внеса в някога щастливия й дом.

Това е първото ми идване в къщата на семейство Пауъл след нощта, в която получих обаждането. Тогава дойдох и останах с децата, докато Кейтлин беше в болницата и чакаше да й кажат, че мъжът й ще се оправи. Крачех по пода, по който са крачили те двамата с Мейсън, когато момичетата им се разболяваха от настинка или грип и ги държаха будни нощем.

Същият под, на който Мейсън изпусна цяла чиния с печено пиле, когато се спъна в сака с футболни топки, който беше забравил да прибере след тренировка. Двете с Кейтлин се смяхме до припадък. Когато се изправи, имаше мазнина от пилето по лицето. Погледна към Кейтлин и тя мигновено разбра, че смята да я подгони.

Оставям Пейтън долу и я целувам по челото. Не знам как да утеша нея и Ел, нито пък майка им.

— Къде е сестра ти? — питам.

Пейтън свива рамене.

— С мама, предполагам. Лельо Джоузи, кой ще гледа мачовете с мен сега?

Гласът й се пречупва, докато ми задава най-простия въпрос.

Обикновено имам отговор на всичко, но когато поглеждам в очите й, не знам какво да кажа, защото няма отговор. Понякога може аз да й правя компания, друг път дядо й, но никога повече няма да бъде Мейсън. Той беше нейното футболно другарче и тя неговото.

— Сигурна съм, че Ник с радост би гледал с теб и дори Ноа. Може би дядо ти ще идва в неделите.

— Не е същото — прошепва тя, преди да ме остави насред стаята, заобиколена от спомени, неповторими мигове от истинския живот, уловени от фотографския обектив и замръзнали в миналото.

Понякога това не е достатъчно. Защото Мейсън няма да го има в нито един от бъдещите спомени.

— Здравей!

Обръщам се и откривам Кейтлин зад мен. Прибрала е косата си в небрежен кок и е облякла една от неговите ризи. Не мога да сдържа сълзите си и се задавям в ридание, докато бързам да я прегърна. Тя плаче на гърдите ми и хлиповете й разбиват самообладанието ми.

— Толкова съжалявам — казвам й тихо.

Ръцете й стискат блузата ми, докато се бори да се овладее. Тя беше до мен, когато моят свят се разпадна, и аз ще бъда до нея сега, дори това да ме убие.

Когато се отдръпва, избърсвам сълзите й, точно както направих с Пейтън.

— Вчера изглеждаше добре — казвам, опитвайки се да й напомня, че е имала и по-добри мигове.

— Вчера не трябваше да вземам решения, освен за това какви цветя искам. Днес се налага да избера ковчег и да отнеса… — Поема дълбоко дъх и покрива лицето си с ръце. Диамантите от годежния й пръстен проблясват на слънчевата светлина. — Трябва да избера последния му тоалет, а не знам какво би искал да носи.

Това е нещо, което дори не мога да си представя. Не знам какво да направя. Когато животът ми се срина, исках да умра, но Кейтлин и Мейсън ми помогнаха да се съвзема. Те бяха моята опора. Любовта на живота ми не умря — той просто реши, че вече не съм това, което иска, и замина. Не се наложи да го погреба или да разчиствам кабинета му. Той взе сърцето ми със себе си, когато си тръгна.

— Струва ми се, че трябва да попиташ момичетата за дрехите. Нека те ти помогнат, защото ще имаш нужда от тях, за да преминеш през всичко това. Пейтън се тревожи кой ще гледа с нея мачовете в неделя.

— Знам — въздъхва Кейтлин тежко. — А Ел иска да знае кой ще я завива вечер, защото никой не го прави като тате.

Дърпам я обратно в обятията си и я прегръщам. Няма думи, които бих могла да й кажа, за да я успокоя. Единствено времето може да го направи. Но ще боли.

Кейтлин приема съвета ми и моли близначките да й помогнат да избере последните дрехи за баща им. Когато се връщат, трите носят разнородни неща. Кейтлин ми показва чифт тъмни панталони. Пейтън държи треньорската му тениска, а Ел ми показва обувките, с които да бъде погребан — една с бутонки и една за тенис. Усмихвам се, а те се разсмиват.

Съвършено е и толкова в стила на Мейсън.

Пътуването до погребалния дом минава в мълчание. Кейтлин си играе с пръстените точно както правеше, когато се сгоди. Аз поглеждам към голата си ръка и се чудя кога Ник ще сложи пръстен там. Няма нужда от официално съобщение, хората го очакват, тъй като сме заедно от шест години. Беше крайно време да решим. Всички казват, че е добра партия, защото той единствен от нас се изучи и постигна нещо. И са прави. Ще постъпя като глупачка, ако не се омъжа за градския педиатър.

Изборът на ковчег е много по-труден, отколкото изглежда. Трябва да избереш вида дърво, украсата и цвета. И Кейтлин трябва да го направи, докато седи в офис, който мирише на мъртъвци.

Освен това трябва да подбере музика и програма и да посочи носачите. Гледам как пише имената, оставяйки шестото място празно.

— Забрави едно — соча й.

Тя поклаща глава.

— За всеки случай — казва.

Няма нужда да обяснява какво има предвид. Знам за кого говори, но не искам да мисля за него.

Оставям Кейтлин у тях и се отправям към дома си. Ноа сигурно се е върнал от училище, а аз искам да го прегърна и да не го пускам, за да не може да ме напусне.

— Ноа! — извиквам, щом влизам в къщата. Телевизорът е включен и заварвам сина си легнал на дивана. Гледа стар запис на мач на Мейсън и Ник от гимназията. Чувам онова познато име и поглеждам надолу към сина си, като прокарвам пръсти през косата му. — Какво става?

— Просто гледам — казва той и се свива в ръката ми.

Сядам и го настанявам в скута си. Обожавам това, че той все още е малкото ми момче и мога да го прегърна, когато имам нужда.

— Изглеждаш много смешно на този запис, мамо — казва той и се разсмива.

Дръпвам косата му и щипвам ухото му само за да продължа да чувам този звук.

— Чакай да станеш на моята възраст и тогава ще гледаме твоите записи.

— Има ли някой у дома?

— Тук сме — провиквам се и Ник влиза в къщата.

Поглежда какво гледаме, идва зад мен и обгръща раменете ми с ръка.

— Защо сте пуснали това? — шепне в ухото ми.

Свивам рамене и кимвам към Ноа. Ник знае, че аз никога не бих избрала този запис, защото връща стари спомени.

Ноа продължава да се смее. Смята, че двамата с Ник сме изглеждали смешно в гимназията, а аз му напомням, че имам негови голи бебешки снимки, които ще показвам на всичките му приятелки.

Гимназия „Бомонт“ печели мача и това е знак за мен да изключа телевизора. Търся дистанционното, обзета от паника. Не искам да гледам края.

— Мамо, кой е този човек, когото целуваш?

Поглеждам към екрана и виждам лицето, което преследва нощите и дните ми. Той се обръща към камерата, преметнал ръка върху раменете ми. Прехапвам устни, когато сините му очи се взират в обектива. Мисля за него все повече и повече, откакто Мейсън умря, и се чудя дали е щастлив. Ставам и изключвам телевизора, за да не се налага повече да го гледам.

— Никой, миличък — казвам, докато излизам от стаята.