Адриен Йънг
Небе в дълбините (13)

Глава 13

До сутринта къщата беше пълна с купчини равнец и дълги гирлянди от кедрови клонки. Вратата беше отворена, оставяйки цветовете на утринната светлина да нахлуват вътре, въздухът беше напоен с миризмата на билки.

Свалих превръзката си и протегнах предпазливо ръка, за да се опитам да я използвам. Болеше, но ако я оставех привързана към тялото, щеше да се обездвижи. Подредих връхчетата на равнеца в големи плоски кошници, както ми беше казала Инге, и загледах как вади дрехи от сандъка до стената. Хвърлих поглед към другите два сандъка, опитвайки се да отгатна в кой от тях съхраняваха оръжията си. Със сигурност ги държаха в къщата, а вече бях проверила таванското помещение. Фиск и Ири носеха техните през деня и спяха с тях до леглата си, ала Инге също трябваше да има оръжие. Както и Халвард.

Тя подреди върху масата чисти туники, поръбени със златна шевица. Официални дрехи, подобни на онези, които аските носеха по време на своите церемонии.

— Ще трябва да ги изчистиш и смажеш. След това излъскай катарамите — каза и пусна кожените ризници, ножниците и калъфите за оръжие пред мен.

Аз приключих с равнеца и ги вдигнах от пода, настанявайки се край огъня. Изчегъртах мръсотията и кръвта от кожата с помощта на четка, след което ги натърках с мазнина, втривайки я с пръсти в гънките така, както правех с моята броня и тази на баща ми. Ръката ме болеше и пареше от движението, но беше приятно отново да използвам мускулите си.

Ири съблече туниката си, посягайки към официалните дрехи, и аз замръзнах с ръка върху ножницата в скута ми. Отстрани по тялото му минаваше дебел, плътен белег, розов и лъскав на фона на кожата му. Раната, от която бях видяла да шурти кръв, докато той лежеше на дъното на рова. Рядко бях виждала подобни белези. Те бяха отпечатъкът от рани, от които хората не оцеляваха.

— Керлинг ще дойде ли?

Ири гледаше през вратата към малката къща от другата страна на пътеката. В земята до нея бяха забити колове, сякаш се канеха да построят плевня, но беше недовършена. Зад оградата имаше малка градина, пълна с ревен и праз.

Инге поклати глава.

— Не. — Издърпа пейката изпод масата и се зае с косата на Фиск — сплете я на плитка, след което я нави и я завърза с кожена лента на тила. — Аска, ще се погрижиш ли за косата на Ири?

Тя кимна към него и пръстите ми се сгърчиха около кожената каишка.

Той седна, а аз се изправих и застанах зад гърба му, улавяйки косата му в ръцете си. Не ме погледна, но и не потръпна под допира ми и аз се уплаших, че ще заплача.

— Знаеш ли как? — попита седналият на пода Халвард, вдигайки очи към мен.

Инге се засмя.

— Тя също има коса, нали?

— Някога сплитах косата на брат ми — отвърнах; дъхът заседна в гърдите ми.

Инге и Халвард ме погледнаха. Ири застина, изпъвайки се на мястото си.

— Какво се случи с него?

Гласът на Халвард стана предпазлив.

— Халвард — скастри го Инге, сбърчвайки чело.

Разделих внимателно косата на три равни части.

— Мъртъв е — заявих безизразно.

Халвард се смълча.

Сплетох гъстите вълнисти кичури назад от лицето на Ири и ги завързах. Именно така я сплитах някога, а после той сплиташе моята. Споменът беше като да преглътна камък.

Ири седи пред огъня ни и се смее.

Ири лежи в снега и кръвта му изтича.

Примигах. Седнал пред него, Фиск се приведе напред, облягайки се на лакти, и ме погледна така, сякаш можеше да види спомените зад очите ми.

Извърнах поглед, разстилайки плитките на Ири върху гърба му. Той се изправи, взе ризницата на рики от масата и я облече над фината си туника. Не ме погледна, докато я закопчавах. Зад силата, изписана върху лицето му, очите му бяха напрегнати.

Затегнах каишките около якото му тяло, спомняйки си. Същото бях сторила преди битката преди пет години, в мрака на палатката на баща ни. Няколко часа по-късно Ири вече го нямаше.

След като се облече, взе кръгъл, плосък черен камък от масата и потърка палец по повърхността му, където бяха гравирани вече поизтъркани букви. Погледа го за миг и го прибра в ризницата си.

— Добре си се справила. — Инге се беше заела с ризницата на Фиск. — От години не са били толкова чисти.

От думите й ми се прииска да не го бях направила.

Когато те се облякоха, Инге ги огледа внимателно един по един.

Халвард все още наблюдаваше от пода, лицето му беше сънливо.

— Кога ще се бия и аз?

— Никога — поусмихна се Ири.

След пет години щеше да бъде достатъчно голям. Ала най-малките само довършваха падналите на бойното поле. Щяха да минат десет години, преди да го допуснат на фронтовата линия.

Инге ми протегна сгънато парче плат, завързано с канап.

— Вземи.

Не го направих.

Лицето й придоби объркано изражение.

— Това е рокля.

— За какво? — попитах, свеждайки очи към дрехата.

— За Адалгилди.

Халвард се изправи и я разгъна, за да ми я покаже. Беше обикновена черна вълнена рокля, с дълги ръкави и дълга широка пола. Малки костени копчета се спускаха в изчистена линия отпред.

Преглътнах и поклатих глава.

— Не.

— Е, не може да носиш това.

Очите на Инге се спуснаха по туниката, кожената ризница и панталона ми. Дрехите, с които бях тръгнала на битка.

— Няма да отида.

В гласа й се прокраднаха остри нотки.

— Не беше молба.

Потърсих очите на Ири, но той гледаше към Фиск.

Стомахът ми се сви, устата ми пресъхна. Не можех да отида на церемония на риките. Особено церемония, почитаща воините им. На Сигр нямаше да му хареса.

— Ще обиди своя бог — изрече на глас мислите ми Ири.

— Всички дюри ходят. Ще трябва да прислужваш. А не може да влезеш в ритуалната къща в този вид.

Направих крачка назад.

— Не.

— Аска!

Тътнещият укор на Фиск проряза въздуха в стаята; очите му бяха приковани в мен и аз потръпнах.

Останалите също ме гледаха. Устата на Халвард беше отворена. Кръвта се отцеди от лицето ми.

Фиск беше отпуснал ръце върху колана си, гърдите му издуваха туниката.

— Ще отидеш на церемонията. Ще прислужваш. Ще облечеш роклята.

Стиснах зъби; чувах как душата ми кипи. Защото изобщо не ме беше грижа дали около врата ми има нашийник. Не бях тяхната дюр.

— А ако не го направя? — взрях се в него на свой ред, с разширени ноздри.

Студеният му суров поглед беше достатъчно красноречив отговор: Щях да бъда наказана. От него. А ако не ме накажеха, защото преднамерено бях отказала да се подчиня, Инге щеше да разбере, че нещо не е наред. Всички от клана щяха да разберат.

Зад него Ири ме гледаше напрегнато. Умоляваше ме да се подчиня.

Завъртях роклята в изпотените си ръце и преглътнах с усилие, преди да се отправя към таванското помещение.

Инге ме проследи с поглед, докато се качвах по стълбата.

— Казах ти — прошепна тя. — В кръвта й гори огън, Фиск.

Свалих дрехите си и ги метнах върху нара, след което облякох роклята. Не бях носила рокля отпреди началото на бойния сезон, когато кланът ни изпрати воините в битка. Закопчах копчетата и я завързах около кръста, пристягайки материята около тялото си. Беше широка и отворена на врата, така че нашийникът се виждаше ясно.

Плъзнах презрителен поглед по нея. Поне топлеше.

Когато слязох по стълбата, стискайки полите в ръката си, Ири и Фиск бяха излезли, а Руна навиваше гирляндите от кедрови клонки и ги подреждаше една върху друга. Усмихна ми се меко.

— Руна, направи нещо с косата й — каза Инге, минавайки покрай мен, за да се качи на тавана.

Руна остави гирляндите и дойде до масата, изчаквайки ме да се приближа. Аз я изгледах яростно, преди да седна. Когато ме докосна, напрежението прониза цялото ми тяло. Затворих очи, усещайки ръцете й в косата ми, свитите й пръсти подръпваха старите ми, сплъстени плитки, за да ги разплетат. Приглади я, а после улови краищата й в ръцете си и прокара гребена през нея, докато аз се взирах в огъня.

Изведнъж спря и аз я погледнах. Взираше се в мястото над дясното ми ухо, където косата ми беше подстригана ниско до кожата.

— Така ли носят косата си жените аски?

Вдигнах ръка и потърках мястото по навик.

Тя бухна горната част на кичурите, докато те станаха обемни и буйни, а после заплете плитка зад лявото ми ухо, извивайки я зад главата и над дясното ми рамо. Работеше бавно и прецизно, внимавайки да заплита правилно тънките нишки. Когато приключи, завърза края и се отдръпна назад, за да ме погледне.

Взе буркана с кол от масата и го отвори.

— Аските също го носят, нали?

Вдигнах очи от буркана към нея, опитвайки се да разбера какво прави. Защо беше мила. Ала лицето й не издаваше мислите й. Потопи пръсти в буркана и ги прокара около очите ми, потъмнявайки кожата, след което плъзна палци през средата на бузите ми. Нещо в това накара мускулите ми да се отпуснат мъничко. То беше познато. Затворих очи, спомняйки си Мюра в мрака на палатката ни, рисуваща с кол върху лицето ми. А после отворих очи, защото болката от образа беше прекалено голяма, за да го задържа в ума си.

Руна отново се залови с гирляндите и аз отидох до нея, взех един от тях и го увих така, както правеше тя. Халвард отвори вратата и се втурна вътре, но после се закова на място и зяпна.

Инге слезе по стълбата, облечена в тъмнолилава рокля.

— Виж я, мамо — каза Халвард, като все така ме зяпаше.

Фиск и Ири прекрачиха прага и също се заковаха на място, настръхнали. Аз не вдигнах очи от гирляндите, опитвайки се да охладя червенината, разцъфваща върху лицето ми. Да ги оставя да ме издокарат за тържеството им, беше унизително. Да видя как ме гледат така, сякаш им харесва, ме изпълни с желание да си отрежа ръцете.

Инге връчи по една кошница на Фиск и Халвард и ги избута навън. След това посочи останалите на масата.

— Занесете ги.

Ири взе една кошница и ми я подаде.

— Изглеждаш красива.

Усмивката на лицето му го накара да заприлича на малко момченце.

Вдигнах глава към него и още преди очите ни да се срещнат, гневът в мен се пробуди.

— А ти изглеждаш като рики.