Сара Маклейн
Греховно предложение (14)

Глава 13

Те лъжеха, всички, които разказваха истории за смъртта, за небесен хор от ангели и усещане за пълен, завладяващ покой.

Нямаше никакви ангели. Нямаше покой.

Поне не за Темпъл.

Нямаше нищо, което да го мами към ярка успокоителна светлина, нищо, което да му дари утеха, докато болката го изгаряше, не му даваше да мисли и да диша.

И тази жар. Тя пламтеше като огън в гърдите, разпростираше се надолу по ръката му, до дланта, сякаш я бяха подпалили. Той не можеше да се бори с този пламък — те го държаха, натискаха го и го принуждаваха да се смири. Сякаш това им доставяше удоволствие.

Точно тази непоносима жега го накара да осъзнае, че е на прага на ада.

Неговите ангели не се спуснаха от небесата, те идваха отдолу и го зовяха при себе си. Неговите паднали ангели. И те не пееха мелодични химни.

Вместо това ругаеха и сипеха проклятия, теглеха го към себе си с изкушения и заплахи. Обещаваха му всичко, което той обичаше в този живот — жени и хубаво уиски, вкусна храна и спорт. Обещаваха му, че той отново ще властва, ако се присъедини към тях. Гласовете им бяха многобройни — с грубия акцент на простолюдието, с аристократичен финес, дори женски. Жените му шептяха и обещаваха приказна наслада, ако ги последва.

Бог му е свидетел, че той почти се поддаде на съблазънта.

И тогава се появи тя.

Тази, която шепнеше особено резки слова. Тази, която строго го мъмреше, но в същото време изричаше думи, които го привличаха много по-силно от всякакви изкусителни обещания.

Думи като отмъщение. И власт. И сила.

И херцог.

Разбира се, той много отдавна беше престанал да бъде херцог.

Откакто бе убил годеницата на баща си.

При тази мисъл нещо се раздвижи в едно ъгълче на съзнанието му, нещо, което припламна и угасна, защото шепотът на останалите му пречеше да се съсредоточи.

Всичко е само въпрос на време.

Той не може да ни чуе. Той не може да се бори.

Изгубил е толкова много…

И това беше самата истина. Бе изгубил името и семейството си, миналото и своя живот. Бе изгубил света, в който беше роден… света, който му носеше толкова много удоволствия.

Но всеки път когато се изкушаваше да се отдаде на мрака, той чуваше гласа й.

Той ще се бори. Той ще живее.

Гласът не приличаше на ангелски. Беше твърд като стомана и му обещаваше по-приятни неща от останалите. Не можеше да бъде пренебрегнат.

Всички да вървят по дяволите.

Ти си два пъти по-силен от всеки един от тях.

Твоята мисия не е свършила. Твоят живот не е свършил.

Но животът му бе свършил, нали? Не беше ли свършил още преди много години? В онзи ден, когато се бе събудил в онова окървавено легло, а годеницата на баща му бе мъртва, погубена от неговите ръце?

Той я бе убил.

Беше я убил с огромните си юмруци и свръхестествената си сила, и само един бог знаеше още с какво. Той я бе погубил и заедно с това бе погубил своя живот. Беше я убил, а сега беше тук и умираше — най-накрая получаваше това, което бе заслужил.

Казваха, че когато е на прага на смъртта, пред погледа на човека преминава целият му живот. Темпъл винаги бе харесвал тази мисъл и не заради спомените за детството в голямото имение в Девъншър, а заради възможността да си припомни онази нощ. Онази нощ, която бе променила всичко.

Някъде в най-тъмните кътчета на съзнанието си Темпъл винаги бе вярвал, че когато се намира на прага на смъртта, ще му покажат онази нощ. Нощта, подпечатала съдбата му. Нощта, която му бе обещала място в ада.

Но дори в този момент той не можеше да си я спомни и искаше да изкрещи в отчаянието си:

— Защо?

Ала не чу шепота си да отеква в стаята.

Чу единствено гласа на гневния паднал ангел да издевателства над него със злобни лъжи, докато той потъваше в дебрите на безпаметството.

Защото ти ще живееш, Темпъл.

Ти ще живееш и аз ще ти разкажа всичко.

Тя беше там, момичето от онази нощ — красивата, засмяна девойка, която с танцови стъпки изчезваше в градината, за да се надвеси сетне над него върху снежнобелите ленени чаршафи, с копринена коса, гладка кожа и очи, които го омагьосваха.

Тя беше там, заобиколена от тъмнокоси момчета с очи, блестящи като скъпоценни камъни.

Тя беше там, хладното й докосване даряваше обещания, мамеше го към светлината. Обратно към нея.

Обратно към живота.

Тя го спасяваше.

* * *

Изминаха часове, а той не идваше в съзнание, макар че ставаше все по-неспокоен в съня си — напрягаше се всеки път когато промиваха раната му с гореща вода.

Водеха и извеждаха Мара от стаята, допускаха я до него само за да почисти раната или да смени превръзката. Всеки път когато влизаше в стаята, край него бдяха нови хора. Бърн, Крос и Пипа присъстваха постоянно, но когато от казиното си тръгнеше и последният играч, към тях се присъединяваха хората, които работеха край игралните маси в „Ангела“, тези, които раздаваха картите, и крупиетата, а също и жените, работещи в клуба — цял поток от ридаещи прислужници и разтревожени компаньонки и всякакви други дами.

Появи се блондинката Ана, с която Мара се бе срещнала в странната стая с огледалото, явно приключила със задълженията си. С крайчеца на окото си Мара наблюдаваше куртизанката, която дълго стоя край Темпъл, пръстите й галеха татуировката му, плъзгаха се по изпъкналите мускули, държаха силната му ръка, докато тя шепнеше нещо в ухото му.

На Мара й хрумна, че тя навярно е любовница на Темпъл, съдейки по това как говореше за него в тъмната стая с огледалото. Той навярно имаше върволица от жени, които въздишаха и примираха по него. А тази беше достатъчно красива, за да оглавява тази армия от фусти.

Дългите й и тънки пръсти се плъзгаха по гладката му кожа, безупречно оформените нокти рошеха косата му — жест, който не можеше да се сбърка. Тази жена познаваше Темпъл. Беше загрижена за него. Не се стесняваше да го докосва, докато той лежеше неподвижен и гол в мрака.

Мара се извърна, изпълнена с ненавист към нея. Ненавиждаше и себе си заради изгарящата ревност, която изпитваше. Задето не му бе казала всичко, когато имаше възможност. Задето не му се бе доверила.

Задето го бе измъчвала, макар той с нищо да не го бе заслужил.

Държеше главата си ниско сведена, докато се грижеше за него, промиваше и почистваше раната и сменяше превръзката, докато попиваше потното му чело и проверяваше пулса му, който, за щастие, биеше силно и равно. Някой го бе завил с одеяло и бе пъхнал възглавница под главата му — бяха направили компромис в името на удобството, въпреки че се страхуваха да го преместят от масата, сякаш надрасканият дъб притежаваше особена живителна сила.

Мара все повече се изпълваше с безпокойство — денят отстъпваше на здрача в света отвъд стените на казиното, а той все така оставаше неподвижен. Бърн заплаши да повика друг лекар, но докато тя отсъстваше от стаята, тайнственият Чейс очевидно бе подкрепил Пипа и им бе отпуснал една нощ, за да върнат Темпъл в съзнание.

Чейс си бе тръгнал, преди Мара да се върне в стаята, за да промие отново раната и да смени превръзките, но явно думите му бяха закон за останалите.

Когато беше редом с Темпъл, Мара му говореше, отчаяно надявайки се да го събуди. Да го накара да отвори очи и да я види.

Понякога наистина мисля, че ме разбираш.

Думи, прошепнати в мрака на лондонската улица.

Тогава тя не го разбираше. Не и в действителност. Но сега — да. И сега искаше и той да я разбере, да я види. Имаше нужда от това. Имаше нужда да му обясни всичко. Имаше нужда да го накара да разбере истината.

Нейната истина.

Но той не се събуди, въпреки че продължаваше да се съпротивлява, когато промиваха раната с почти вряла вода, болката явно бе достатъчно силна, за да разсее за кратко мъглата на безсъзнанието. Тогава устните му отново и отново мълвяха един въпрос:

— Защо?

Мара му отвръщаше тихо, за да не чуят останалите какво му бе казала, какво му бе обещала: отговори и истина, и дори отмъщение, с надеждата, че някак си думите й ще го върнат обратно от там, където в момента умът му блуждаеше, преди останалите да решат, че двете с графинята са луди, и да изпратят да доведат онзи жесток човек, който се наричаше лекар.

Графинята оставаше единственият й съюзник. Очевидно след няколко часа грижи за ранения тя бе разбрала, че двете с Мара преследват една и съща цел.

Тяхната обща цел.

И повече.

Вратата се отвори и влязоха две жени. Едната скромна и благоприлична, очевидно дама, а другата — едра, с престилка и с чайник в ръка. Погледът на дамата улови през стаята този на Бърн, тя се стрелна към него и се озова в силните му обятия. Той я прегърна силно и се притисна към нея, а тя обви ръце около шията му. Прокара пръсти през тъмните му къдрици и зашепна нещо.

Мара се разкъсваше между желанието да продължи да наблюдава смайващата сцена, напълно несъвместима с образа на човека, с когото досега й се бе налагало да общува, и притеснението, че е неволен свидетел на толкова емоционален момент.

Когато маркизът най-после се отдръпна от жената, неприятната му самоличност се завърна.

— Какво, по дяволите, правиш тук?

Дамата не обърна внимание на тона му.

— Ти трябваше сам да ме повикаш. Не биваше да получавам бележка от Пипа. — Тя замълча и пръстите й погалиха бузата му. — Какво е станало с окото ти?

— Нищо.

Маркизът се извърна. Мара също побърза да отмести поглед към Пипа, която стоеше редом с Темпъл и я наблюдаваше.

— Това не е нищо, Майкъл.

— Всичко е наред.

Той взе ръката й и целуна върховете на пръстите й.

— Кой те удари?

Устните на графинята насмешливо се извиха и Мара мислено се помоли тя да си премълчи. Но късметът й изневери.

— Госпожица Лоу го удари.

Новодошлата дама се изпъна в цял ръст и погледна Пипа.

— Коя е госпожица Лоу?

Пипа посочи към Мара, която изпита желание земята да се разтвори и да я погълне.

— Ето тази.

Другата жена се извърна към нея, погледът й се плъзна по окървавената рокля, разрошената коса и несъмнено изпитото лице, преди да се спре върху дясната ръка на Мара, нанесла удара.

Една руса вежда се повдигна.

— Предполагам, че го е заслужил?

Слисаната Мара я погледна право в очите.

— Всъщност, да.

Дамата кимна.

— Е, случва се.

Извърна се отново към Бърн.

— Определено не съм го заслужил! — възмути се маркизът.

Тя отново повдигна вежда.

— Извини ли се?

— Да се извиня! — едва не се задави от ярост той. — Тя ме удари! На път да убие Темпъл!

Мара отвори уста, за да възрази, но жената не й даде възможност да произнесе нито дума.

— Госпожице Лоу, възнамерявахте ли да убиете Темпъл?

За пръв път някой се бе сетил да й зададе този въпрос.

— Не — искрено отвърна Мара.

Жената кимна и отново насочи вниманието си към Бърн.

— В такъв случай моят съпруг навярно го е заслужил.

Очите на Бърн се присвиха, докато Мара осмисляше казаното. Тази жена беше маркиза Бърн и ни най-малко не се колебаеше да се опълчи на този ужасен мъж. Със сигурност трябваше да бъде обявена за светица.

— Ти нямаш работа тук — измърмори Бърн.

— И защо не? Аз съм член на клуба и съм омъжена за един от собствениците.

— Това не е място за жена в твоето състояние.

— О, за бога! Аз съм бременна, Майкъл, не съм болна. Пипа е тук — каза маркизата, посочвайки графинята, която наистина чакаше дете.

— Не е моя вината, че Крос не обича жена си толкова силно, колкото аз моята.

При тези думи Крос повдигна вежди, преди да насочи сериозния си поглед към Пипа.

— Аз много те обичам.

— Знам — отвърна Пипа и Мара се порази от непринудеността, с която го изрече.

Графинята нито за миг не се съмняваше, че е обичана.

Мара си представи какво ли е усещането да бъдеш обичан по този начин. Очите й се стрелнаха към мъжа, лежащ върху масата. Към силната му челюст и огромните крайници, към ръката, отпусната върху дървото, с извита и празна длан. Зачуди се какво би било да плъзне своята в тази кухина. Да я запълни.

Да обича и да бъде обичана.

Мара отново насочи вниманието си към маркиза Бърн, която не откъсваше очи от съпруга си.

— Майкъл — меко рече тя, — Темпъл е и мой приятел, както на всички вас.

Жената пристъпи към все така неподвижния Темпъл и загрижено смръщи вежди. После протегна ръка и пръстите й докоснаха леко здравото му рамо, преди да отметнат тъмен кичур от челото му. Бърн се приближи, застана до жена си и я притегли към себе си. Гняв и болка изкривиха красивото му лице.

— Мили боже — прошепна маркизата и се сгуши в обятията на съпруга си.

— Той ще оживее — рече Бърн дрезгаво.

Думите сякаш се откъснаха с мъка от гърлото му, смесица от желание и тревога.

Сърцето на Мара се сви, докато наблюдаваше разиграващата се пред очите й сцена. Този мъж, с чийто живот си бе играла… все пак не го бе унищожила. Имаше десетки хора, които бяха загрижени за него, приятели, които бяха готови на всичко, за да го спасят.

Кога за последен път някой се бе тревожил за нея? Колко време бе минало, откакто бе мечтала за това?

Откакто го заслужаваше?

Отговорът никак нямаше да й хареса.

Извърна се към жената с чайника.

— Чаят хладък ли е?

Жената кимна, без да откъсва очи от Темпъл.

— Oui. Лично го сварих.

— Благодаря ти, Дидие — рече Пипа, а Мара взе чайника и наля част от кафявата течност в чашата, която стоеше до близкостоящата гарафа с уиски.

— Надявам се, че тази отвара е вълшебна. Бог е свидетел, че в този момент магията няма да му навреди — отбеляза маркизата.

— Върбова кора — отвърна графинята. — Казват, че помага при треска.

— Каквато той все още няма и да се надяваме, че няма да има — додаде Мара и погледна към Крос. — Помогнете ми да повдигна главата му. Трябва да го накараме да пие.

Крос приближи и двамата с Азриел повдигнаха отпуснатото тяло на Темпъл до седнало положение, а Мара, придържайки главата му, започна да напива чая в устата му с малка лъжичка.

— Трябва да пиеш, ако искаш да оздравееш — рече тя твърдо след няколко неуспешни опита.

След като разля поредната порция чай върху брадичката и гърдите му, младата жена изгуби търпение. Той щеше да го изпие, дори да се наложи насила да му го излее в гърлото. Гребна още една лъжичка от течността.

— Гълтай, дяволите да те вземат!

Очите му внезапно се отвориха, ясни и блестящи, той се закашля и хладката течност заля лицето и шията й. Мара стреснато изписка, а партньорите му изругаха, не вярвайки на очите си.

Темпъл отново избухна в кашлица, черните му очи се впиха в нейните и той бутна чашата.

— Исусе, пак ли се опитваш да ме убиеш?

Бърн тихо изруга, а Крос разцъфна в широка усмивка. Мара едва не припадна от залялото я облекчение… и затвори очи, борейки се с напиращите сълзи и смях. Бързо се окопити и отново поднесе чашата към устните му.

Той поклати глава и бутна ръката й.

— Кой е сварил тази помия? — Погледна към жената, донесла чая. — Дидие?

Французойката пристъпи напред и кимна, в очите й блестяха сълзи на облекчение.

— Oui, Темпъл. Je l’ai fait. — Отново кимна и рече, този път на английски: — Да, Темпъл. Аз го направих.

Той изгледа подозрително Мара.

— И ти не си го докосвала?

Тя поклати глава и най-сетне си възвърна дар слово.

— Само го налях.

Той бутна чашата към нея.

— Пий.

Тя смръщи вежди.

— Аз не…

— Ти пий първа.

В този миг я осени прозрение и Мара се засмя. Смехът й прозвуча леко, непривично и с безкрайна радост. Със същата радост, с която се взираше в черните му съвсем будни очи.

Нещо проблесна в тези красиви очи и той отново побутна чашата към нея.

— Пий, Мара.

Името й прозвуча толкова красиво върху устните му!

— Що за… — Маркиза Бърн пристъпи напред, но съпругът й я спря. Тя се извърна към него и възкликна: — Но това е нелепо!

— Така иска Темпъл.

Той не й вярваше.

Щом не й вярваше, значи, беше в пълно съзнание.

Мара поднесе чашата към устните си, отпи голяма глътка, сетне изплези език насреща му.

— Днес нямам намерение да те тровя.

Той внимателно я наблюдаваше.

— Добре.

Тя потисна радостта си и се извърна, за да напълни отново чашата.

— Но това не означава, че не можеш да накараш една жена да се замисли по въпроса.

Ръката му улови нейната и двамата заедно поднесоха чашата към устните му.

— Някой друг път.

Мара искаше да се засмее. Да му каже толкова много неща. Неща, които нямаше да иска да чуе. На които нямаше да повярва.

Неща, които тя не можеше да каже.

Затова се задоволи само да промърмори:

— Пий, твърдоглавецо. Все пак се оказа як като бик.

И той се подчини и изпи цялата чаша. Мара понечи да се отдръпне, но той сграбчи ръката й в здравата си хватка, кожата му бе удивително топла, въпреки ужасяващата загуба на кръв. Погледите им се срещнаха.

— Ти ми даде обещание.

При думите Мара мигом застина.

— Да. Обещах да се върна в обществото. Да докажа, че ти не си убиец.

— Не говоря за това обещание.

Тя го погледна.

— Тогава за кое?

— Ти ми обеща отговори. Обеща да ми разкажеш цялата истина.

Кръвта забуча в ушите й. Мара не очакваше той да я е чул, докато се грижеше за него. Докато му нашепваше обещания, когато страхът и надеждата бяха надвили над предпазливостта.

— Ти помниш.

— Знам, че когато става дума за теб, паметта обикновено ми изневерява. — Темпъл отново отпи от чая. — Но ти ще ми разкажеш истината за онази нощ. Ще спазиш обещанията си.

Обещания за отмъщение. За истината. Ако той оживее.

И той оживя.

— Ще ги спазя — кимна тя.

— Знам — отвърна той.

И заспа.

* * *

Три дни по-късно Темпъл се отпусна в почти врялата вода, изпълваща огромната медна вана, изработена по поръчка в „Падналия ангел“ специално за него, за да измива кръвта и мръсотията след боксовите мачове.

Вдигна лявата си ръка, за да не намокри превръзката, никак не му се искаше все още незарасналата рана да се възпали и отново да го прикове в леглото, и изсъска от болка. После внимателно нагласи рамото си, намръщи се и се облегна назад, подпирайки глава върху ръба на ваната.

Изпусна дълга въздишка, затвори очи и се остави в горещата водна прегръдка, изтиквайки всички мисли.

Повечето си мисли.

Онези, които не се отнасяха за нея, за жената с красивата мека коса, странни, неустоими очи и невероятна сила. Мисли, които не го караха отново и отново да се пита защо тя бе направила онова, което бе сторила преди толкова много години. И това, което бе сторила през онази нощ на ринга. Дали бе помогнала на брат си. Дали тя му бе подала ножа, забил се в гърдите на Темпъл.

Мисли, които не го заставяха да си спомня добрината, с която бе промивала раната му на сутринта, когато бе дошъл в съзнание. Как му бе дала чай. Как го бе лекувала. Мисли, които не го караха да се пита какво би било отново да се наслаждава на тази добрина. Много по-често.

Или още по-лошо: какво означава тази добрина.

Херцогът изруга грубо в тихата, изпълнена с пара стая.

Не му беше нужна добрината й. Той искаше нейното разкаяние. Нейното покаяние. Нали така?

Внимателно раздвижи ръката си и се намръщи заради болката, пронизваща я при всяко движение. Никак не му харесваше, че усещаше ръката си като заседнала в пясък всеки път когато понечеше да я използва. Не му харесваше страха, обзел го при мисълта, че ръката му никога няма да бъде предишната.

Той отново щеше да започне да я чувства. Силата също.

Трябваше да се върне.

В съзнанието му изведнъж проблесна спомен от вечерта на мача — Мара стои на края на ринга, среща погледа му, а огромните й очи са пълни с ужас. Той ще те убие! Бе изкрещяла към него. Беше го предупредила, ала той беше толкова хипнотизиран от тревогата в погледа й, от мисълта, че навярно не й е безразличен, че не бе разбрал думите й, докато ножът не се заби в гърдите му.

До неотдавна.

Когато идваше на себе си и отново губеше съзнание, а гласът й нашепваше обещания в ухото му.

Ти ще оживееш.

Ти ще оживееш и аз ще ти разкажа всичко.

И той бе оживял.

И тя ще му разкаже цялата истина за онази нощ и за своето решение да избяга. Ще му каже защо бе избрала него. Защо го бе наказала.

Защо бе откраднала живота му. И как смята да му го върне.

— Реши ли вече какво ще правиш?

Темпъл не показа изненадата си от нахлуването, въпреки че сърцето му заби по-силно, когато осъзна, че някой бе влязъл в стаята му, а той не бе забелязал.

— Не се съмнявам, че ти ще ми кажеш — отвърна той, отвори очи и погледна Чейс, застанал до ваната. — Отдавна ли наблюдаваш как се къпя?

— Достатъчно дълго, че половината женско население на Лондон да позеленее от завист. — Чейс се отпусна на близката табуретка, наведе се напред, разтвори широко крака и подпря лакти на коленете. — Как е ръката?

— Боли — отвърна Темпъл, стисна в юмрук ранената си ръка и се опита да нанесе ъперкът във въздуха. — Скована.

Останалите думи запази за себе си. Вцепенена. Слаба. Безполезна.

— Не е минала и седмица, дай й време — успокои го Чейс. — Би трябвало да си в леглото.

Темпъл се размърда във водата и се намръщи от пронизалата го болка.

— Нямам нужда от бавачка.

— Въпреки това всяка вечер, когато не си ринга, ние губим пари.

— Трябваше да се досетя, че не здравето ми те вълнува.

И двамата знаеха, че това не е истина, че Чейс би сринал със земята Лондон, ако това би помогнало Темпъл да оздравее. Но при все това и двамата продължиха да се преструват.

— Вълнува ме здравето ти, тъй като е свързано с печалбата ми.

— Винаги бизнесмен! — засмя се Темпъл.

Двамата се умълчаха за дълго, накрая Чейс отново заговори:

— Трябва да обсъдим момичето.

Темпъл се направи, че не разбира.

— Кое момиче?

Чейс подмина глупавия въпрос.

— Тя помоли за разрешение да се прибере у тях.

Темпъл не я бе виждал от няколко дни, искаше да оздравее, преди отново да се срещне с нея. Да възстанови силите си, преди те отново да подновят битката си. Преди да се изправи лице в лице с нея.

Но не искаше тя да е далече от него и не желаеше да се замисля за причината.

— А братът?

Чейс изпусна дълга въздишка и се извърна.

— Още не е открит.

— Той не може вечно да се крие. Няма никакви пари.

— Много е вероятно момичето да е финансирало плана. — Чейс прокара ръка през русите си къдрици. — В крайна сметка тя отлично умее да се крие пред очите на всички.

Това не беше възможно. Мара прекалено много се тревожеше за парите.

— Тя не му е помогнала.

— Няма откъде да го знаеш.

Само че го знаеше. Отново и отново превърташе в съзнанието си онзи двубой.

— Аз я видях по време на мача. Видях как тя се опита да го спре. — Замълча, припомняйки си обещанията, които му нашепваше. — Тя ме спаси. Тя ме излекува.

— Нямаше голям избор.

Както винаги, Чейс беше скептичен.

Темпъл поклати глава. Мара не се бе опитала да го убие. Не можеше да повярва в това. И нямаше да повярва.

Чейс повдигна вежди.

— Ти я защитаваш?

— Не. — Лъжец. — Просто искам да е ясно, че тя и брат й няма да бъдат еднакво наказани.

— И как смяташ да я накажеш?

— Нужен ми е Уест.

Дънкан Уест беше един от най-богатите членове на клуба и собственик на половин дузина лондонски вестници.

Чейс кимна и се изправи. Беше разбрал плана на Темпъл без повече обяснения.

— Лесна работа.

Значи се започна.

Наистина ли искаше да стане така? Темпъл не беше толкова сигурен. Нощ след нощ си бе представял този момент, когато ще разкрие самоличността й пред цял Лондон и ще получи справедливост. Представяше си я съсипана. Лишена от избор. Отново ще й се наложи да бяга. Да започне всичко отначало. Нека осъзнае докрай какво му бе причинила.

Но сега…

— Това ще стане при моите условия, Чейс.

Кафявите очи на основателя на „Падналия ангел“ се разшириха с престорена невинност.

— А чии други?

— Знам, че обичаш да се намесваш.

— Глупости. — Чейс изпъна ръкава си и бръсна една прашинка от маншета. — Само ти напомням, че жените са отлични актриси, Темпъл. И твоята не е по-различна. — Темпъл с усилие сподави удоволствието, обзело го при думата твоята. — Тя скандализира цял Лондон и устрои най-голямото представление, което някога „Ангелът“ е виждал, за да отвлече вниманието на всички, минути преди брат й да те намушка. Цялата сцена намирисва на съучастничество.

— В такъв случай защо и тя не избяга? Защо остана?

Тези въпроси не му даваха мира вече няколко дни, откакто се бе събудил след раняването и я видя до леглото си с щастливо лице. Радостна да го види жив.

Красива.

Негова.

Не. Не беше негова. Никога не е била негова.

— Бърн нямаше да й позволи — отвърна Чейс. — Работата е там, че не може да й се вярва. Раната ти още не е зараснала и ти не си същият мъж, какъвто беше преди седмица. Позволи й да си тръгне. Азриел ще я наблюдава.

Темпъл се скова при тези думи. Не му харесваше, че бяха верни. Не му харесваше безпокойството, обзело го при мисълта, че някой ще следи Мара. Тя беше негова отговорност. Неговият път към истината.

— Не мога да рискувам да изгубя дирите й.

Чейс изумено се вторачи в него.

— Азриел през живота си никога не е губил нечии дири. — Темпъл не отговори, а основателят на „Падналия ангел“ възкликна: — Исусе! Само не ми казвай, че си привлечен от нея.

— Не съм.

Темпъл стана, водата се разплиска от ваната и върху пода се образува голяма локва.

Не беше привлечен от нея.

Това беше невъзможно.

Чейс му хвърли една ленена кърпа от близката купчина, а сетне метна друга върху локвата на пода.

— Тя отне живота ти. Първо метафорично, а после почти буквално. И сега ти си заинтригуван от тази девица.

Темпъл непохватно се избърса, пречеше му болната ръка.

— Тя помни всичко за онази нощ. А аз не помня нищо.

— И какво има да се помни? Тя те е упоила и е избягала, оставяйки те да се разплащаш за убийство, което не си извършил.

Имаше много повече. Много въпроси и предположения.

Последствията. Момчето с неговата коса и нейните очи.

Темпъл уви кърпата около бедрата си, мина покрай Чейс и се върна в стаята.

— Тя ще ми разкаже всичко за онази нощ и ще докаже невинността ми пред света. Затова аз, както ти се изрази, съм „заинтригуван“ от нея. Затова се тревожа, че Азриел може да изгуби дирите й.

Ала не беше само това.

Той отпъди мисълта, която би хрумнала на Чейс, ала си беше само негова. Той не беше заинтригуван от нея. Нито от силата и твърдата й воля, нито от храбростта й. Не беше заинтригуван нито от изящната й шия, нито от пълните й чувствени устни. В Лондон имаше хиляди жени много по-красиви и послушни от нея.

Той не беше заинтригуван от Мара Лоу.

Заинтригуван беше много слабо описание на чувствата, които изпитваше към нея. Привлечен. Изкушен.

Той беше погълнат от нея.

Чейс дълго остана мълчалив, наблюдавайки как Темпъл се облича — нахлузва панталона, сетне бялата батистена риза и превръзката, ушита да поддържа ранената ръка.

Правеше всичко с една ръка. Може би Чейс нямаше да забележи.

Чейс забелязваше всичко.

— Как чувстваш ръката?

Не я чувствам.

— Все още мога да те поваля.

Златистата вежда се стрелна нагоре.

— Хвалипръцко! — Чейс се отправи към вратата и вече се бе хванал за дръжката, когато внезапно се извърна. — Едва не забравих. Наблюдаваме сиропиталището, откакто Лоу те нападна.

Темпъл не беше изненадан — Лоу нямаше пари и никакви съюзници, след като се бе опитал да убие един от собствениците на „Падналия ангел“. Не можеше да се покаже никъде в Лондон, без да го грози опасност. Беше му останала само сестра му.

При тази мисъл Темпъл бе обхванат от гняв.

— И?

— Изпратил й е писмо. Ние го прехванахме.

Глупаво момче.

— И какво пише в него?

Чейс презрително се усмихна.

— А ти как мислиш? Нужни са му пари.

В главата му се мярнаха спомени: помощничката на Мара намеква, че не е зле сиропиталището да получи дарение, извехтелите поли, които тя носеше, когато не го очакваше, голите й ръце, зачервени от студа.

— Тя не притежава това, което му е нужно — промърмори той.

— Тя нищо не притежава.

— Задържахте ли писмото?

— Не. Прочетохме го и го предадохме по предназначение. Те й бяха заложили капан, очаквайки да помогне на брат си. Да предаде Темпъл.

Отново.

— Искам да говоря с нея.

Искам да я видя.

Желая я.

Чейс потъна в дълго мълчание, накрая рече:

— Изпрати я обратно в „Дом Макинтайър“, Темпъл. Азриел ще нареди на половин дузина от хората си денонощно да наблюдават мястото.

Темпъл стрелна косо с поглед приятеля си.

— „Дом Макинтайър“, а?

Чейс се смути. Чейс никога не се смущаваше.

— „Дом Макинтайър“, така ли? — притисна го той. — Ти не си от тези, които се интересуват от приюти, пълни с незаконните издънки на аристократите.

— Обикновено, не, но защо се изненадваш, че ми е известен? Разбира се, че съм осведомен къде нашите членове изпращат своите копелета.

Да, това беше информация, която Чейс трябваше да знае. Информация, която даваше власт на „Ангела“. Информация, с която Темпъл желаеше да се сдобие. Господи, искаше да изкрещи въпросите, които го измъчваха.

Дали едно от момчетата е мое?

Дали едно от тях е нейно?

Тяхно?

— Знаеше ли, че тя е там? — попита той вместо това.

— Не знаех.

Темпъл се взря в очите на приятеля си, търсейки истината. Но не я откри.

— Лъжеш.

Чейс въздъхна и извърна поглед.

— Госпожа Маргарет Макинтайър. Родена и отраснала в доковете на Бристъл, омъжена за войник, загинал трагично при Нсаманкоу.

Гневът бе изместен от усещането за предателство.

— Ти си знаел, че тя е там, и не си ми казал.

— И каква полза, че я намери? Тя те упои и те вкара в капан.

Сега в гърдите му избухна дива ярост.

— Махай се от тук! — изкрещя Темпъл.

Чейс въздъхна.

— Темпъл…

— Само не се опитвай да ме баламосваш! — Темпъл пристъпи към приятеля си, стиснал юмруци. Ръцете го сърбяха да изтрие самодоволното изражение от лицето на Чейс. — Прекалено дълго играеш своите игрички с всички нас.

Очите на Чейс гневно заблестяха.

— Спасих задника ти от тълпа, жадна за кръвта ти!

Темпъл присви очи.

— И от години се разпореждаш с мен. Както и с Бърн и Крос. Правиш се на защитник, довереник и шибана майка на всеки от нас! А сега мислиш, че можеш да присвоиш и моето отмъщение? Ти знаеше за нея! Знаеше, че моето добро име зависи от нейното съществуване!

Пред очите му се мярна картина. Чейс седи в покоите на Темпъл в „Ангела“ преди толкова много години и го убеждава: Няма доказателство, че си я убил. Гневът се разгаряше все по-силно.

— Ти си знаел от самото начало! От мига, когато ме вдигна от онази улица и ме доведе в „Ангела“!

Чейс не помръдна.

— По дяволите! Ти си знаел. И никога не си ми казал!

Чейс вдигна двете си ръце, опитвайки се да го успокои.

— Темпъл…

Но Темпъл не желаеше да се успокоява. Той искаше да се бие. Мускулите около раната му се напрегнаха, болката прониза гърдите му, изгори ръката му и изчезна. Изчезна някъде по средата между лакътя и китката.

Болката заради безчувствената му ръка беше нищо в сравнение с болката от предателството на приятеля му.

— Махай се — процеди той, — преди да съм направил нещо, за което много ще съжаляваш.

Думите бяха изречени толкова тихо, толкова заплашително, че Чейс знаеше, че повече не бива да остава. Извърна се отново откъм вратата и попита:

— И какво щеше да направиш, ако знаеше?

Въпросът му подейства като удар.

— Щях да сложа край на това!

Русата вежда на Чейс се повдигна.

— Все още можеш да го направиш.

Но Чейс грешеше. Не можеше да сложи край. Не и сега. Двамата с Мара вече бяха стигнали твърде далеч.

— Махай се.