Сара Маклейн
Греховно предложение (13)

Глава 12

Мъжете от „Падналия ангел“ стояха на стража до техния паднал другар.

Бяха нужни трима души, за да го изнесат от ринга — Бърн, Азриел и Крос, финансистът на клуба. И тримата бяха останали без сили, когато минаха през голямата стоманена врата, водеща към личните стаи на Темпъл — място, създадено за тишина и покой.

Те бяха разчистили голямата ниска маса и го положиха отгоре, преди да запалят всички свещи в помещението. Без да го молят, Азриел излезе да потърси гореща вода, ленени кърпи и хирург, макар да нямаше голяма надежда, че хирургът ще помогне. Нямаше надежда, че някой друг, освен самия Бог, ще помогне. Но Бог рядко се бе отнасял милостиво към собствениците на „Падналия ангел“.

Крос пъргаво и с премерена точност се приближи, за да огледа раната.

— Само остани буден, тежко копеле. Прекалено си голям, за да падаш.

Темпъл сви рамене.

— Аз не бива да съм тук — промълви той. Мислите му бяха замъглени, а надебелелият му език едва се движеше. — Чака ме мач.

Крос вдигна едната му ръка, за да види откъде стърчи ножът, а Темпъл се изви на дъга от болка.

— Днешният мач приключи — тихо се обади Джъстин, икономът на клуба, застанал на няколко крачки от масата. — Дори бяха два.

Темпъл немощно килна глава, движението беше отпуснато като на счупена кукла — знак, че бълнуваше.

— Не. Този път зарът се задържа много дълго в него. Твърде дълго. А и те са прекалено много.

Бърн го натисна обратно върху масата и грубо изруга.

— Това беше много отдавна, Темпъл. Преди години. Ние вече не играем на зарове на улицата.

Вратата се отвори, но никой от мъжете не погледна натам. Тази стая беше надеждна, както ако самият крал на Британия беше тук и животът му висеше на косъм. Щом някой бе влязъл, значи имаше достъп до най-тъмните тайни на клуба.

— Джъстин, върни се в залата — разнесе се гласът на Чейс. — Не можем да спрем да обираме парите на аристокрацията само защото Темпъл са го порязали.

Бърн хвърли сърдит поглед на приятеля си.

— Доста време ти беше нужно да дойдеш тук.

— Изглежда, само аз помня, че трябва да се грижим за клуба. Какво ще стане с Темпъл, ако фалираме, докато той се възстановява?

Крос не откъсваше поглед от ножа.

— Това не е просто „порязване“.

Темпъл се опита да се освободи от ръцете на партньорите си.

— Трябва да отида да се бия! Бърн не може да се справи с тях!

— Заедно ще се справим — рече Бърн тихо, лицето му бе пребледняло от тревога. — Заедно ще се бием с тях.

Темпъл рязко отвори очи и се втренчи в приятеля си.

— Ще изгубим.

Бърн поклати глава.

— Не и когато дяволът е на наша страна.

— Тогава ти спасих задника. — Чейс се наведе над ранения и гласът му леко трепна, макар че основателят на „Ангела“ никога не би го признал. — Тогава го спасих, както ще го спасим и сега.

Темпъл поклати глава.

— Аз трябва да се бия…

Думите заглъхнаха и той се отпусна върху масата.

Бърн мигом се извърна към Крос.

— Той дали… — задавено попита.

Крос поклати глава.

— Не. Просто изгуби съзнание. — Провери мястото, където ножът се бе забил дълбоко в тялото на Темпъл, някъде по средата между рамото и гърдите. — Раната може да не е смъртоносна — промърмори той, ала в думите му нямаше убеденост.

— След като никой от нас не е лекар — каза Бърн, — ще ми простиш, но твоята диагноза не ме утешава.

— Може да е засегнат мускул. Или нерв.

— Тогава го извади.

Крос отново поклати глава.

— Не знам какво може да причини това. Не знаем дали тогава… — Той замълча, но думите отекнаха в стаята, въпреки че не ги бе произнесъл на глас. Да го убием по-бързо.

Чейс изруга, тихо и яростно.

— Джъстин? — извика Крос и икономът побутна очилата си нагоре на носа, очаквайки заповедта. — Повикай хирург. И моята съпруга.

Познанията на графиня Харлоу за човешката анатомия бяха впечатляващи и тя беше единствената, която можеше що-годе да замени хирурга.

— И разбери всичко за Кристофър Лоу — додаде Чейс с нисък, мрачен глас.

Бърн погледна към Чейс.

— Предполагам, че негодникът е избягал?

— Да, изчезнал е сред тазвечерната суматоха.

Бърн гневно изруга.

— Как е могло да се случи?

— Охранителите бяха толкова разтревожени за Темпъл, че са забравили за работата си да охраняват изходите. Ще им откъсна главите. На всички до един!

— Те са загрижени за него — рече Крос.

Една златиста вежда се повдигна.

— Много интересно основание. Имайки предвид, че можеха да заловят убиеца му, ако не се суетяха и не крещяха като банши^[1]. Ще отговарят пред мен, задето се държаха като деца, изгубили бонбонките си.

— Ти си студено копеле — заяви Крос.

Чейс подмина думите му и се извърна към Бърн.

— А с теб какво е станало?

Върху бузата на маркиза бе разцъфнала голяма синина и дясното му око бе подуто. Бърн се намръщи.

— Предпочитам да не го обсъждам.

Чейс явно нямаше нищо против.

— Къде е момичето?

— Заключена е в „Прометей“, където й е мястото.

Чейс кимна.

— Добре. Нека си помисли за това, което надроби.

— Какво смяташ да правиш с нея?

Основателят на „Ангела“ стоеше над Темпъл и гледаше как гърдите му едва се повдигат. Обикновено смуглата кожа бе добила жълтеникавия оттенък на смъртник.

— Ако той умре, ще я убия със собствените си ръце. При това с удоволствие — процеди Чейс.

— Лоу смята, че тя го е предала — рече Бърн.

— Тя измами всички ни. — Чейс не вдигна глава. — Не мислех, че е способна на това.

Крос повдигна вежди.

— Тя инсценира собствената си смърт и обвини него за това.

Вратата се отвори и в стаята влетя Филипа, лейди Харлоу, задъхана, с изкривени очила. Азриел я следваше по петите с кана с гореща вода и ленени кърпи.

Без да обръща внимание на присъстващите, Пипа приближи до съпруга си и го докосна по рамото — жест, с който искаше да му вдъхне малко утеха. След като Крос вдигна ръката й и притисна устни към пръстите й, тя насочи вниманието си към Темпъл. Прокара пръсти по рамото му и надолу към мястото, където стърчеше ножът — неестествено и злокобно.

Леко притисна плътта и Темпъл изпъшка.

— Причиняваш му болка — предупредително се обади Чейс.

Пипа дори не вдигна глава.

— Това, че той усеща болката и протестира, е добър знак. Означава, че е в съзнание. — Извърна се към съпруга си. — Хирургът си тръгна веднага след края на първия мач. Изпратиха неколцина мъже да го търсят, но не бива да чакаме. Трябва да извадим ножа. Решително и рязко. Трябва да обработим раната, преди…

Графинята млъкна, но всички знаеха какво искаше да каже.

— Ами ако ножът предотвратява изтичането на кръвта? — попита Чейс.

— Ако това е така — отвърна тихо Пипа, — ние само отлагаме неизбежното.

— Лейди Харлоу, не се съмнявам в компетентността ви във всички области на науката — подхвана Чейс, — но ще ми простите, задето изпитвам съмнение в лекарските ви умения.

Пипа не отвърна нищо и погледна към Крос. Чакаше.

— Имайки предвид обстоятелствата, ще се направя, че не съм чул тона, с който разговаряш със съпругата ми — отсече Крос. — Не можем да чакаме хирурга. Това може да продължи с часове.

Чейс изруга. Проявата на емоция от толкова сдържана личност подейства смущаващо на останалите в стаята.

— Той няма да умре — заяви Бърн; думите прозвучаха наполовина като клетва, наполовина като молитва. — Той е Темпъл. По-силен от всички нас. По-здрав. Исусе! Та той е огромен като вол! Непобедим!

Ала бе победен.

— Доведете момичето — нареди Чейс.

— Не — решително отвърна Крос.

Бърн беше доста по-цветист:

— Онази кучка ще влезе в тази стая само през гниещия ми труп!

Чейс не се присъедини към мнението на съдружниците си.

— Нека да види какво му е причинила.

— Бих предпочел тя да изпита на свой гръб това, което му е причинила! — остана непреклонен маркизът.

Чейс погледна към Азриел.

— Доведи момичето.

Мъжът не се поколеба нито за секунда. Заповедите на основателя на клуба се изпълняваха безпрекословно.

— И бъди нащрек. Тя също като братлето си може да забие ножа си във всеки един от нас. — Бърн вдигна ръка към окото си. — И има изненадващо силно дясно кроше.

Пипа го погледна. Големите й очи примигнаха зад очилата и Бърн едва се сдържа да не извърне смутено глава.

— Тя те е ударила.

— Не го очаквах.

— Не се и съмнявам — не можа да устои Крос на възможността да подразни приятеля си.

Той отново се втренчи в раната, наблюдавайки как Пипа се опитва да почисти раната около ножа — сизифов труд, защото кръвта продължаваше да се лее.

Графинята дълго мълча, после, без да вдига глава, проговори:

— Не можеш да се разкриеш пред нея.

Чейс я погледна.

— Да, разбира се, не се сетих за това.

— Тя не бива да узнае самоличността ти — съгласи се Крос с жена си. — На нея не може да й се вярва.

Пипа изтри с чиста кърпа потта и полепналите стърготини от челото на Темпъл.

— Ако тя знаеше… — подхвана Бърн и думите му заглъхнаха.

Не беше нужно да продължава.

Ако Мара — или който и да било друг, с изключение на малцината доверени лица — узнаеше истинската самоличност на Чейс, „Ангелът“ щеше да бъде в опасност.

А заедно с „Ангела“ и всички те.

* * *

Върху стената в затворническата килия на Мара висеше ужасяваща картина. Изобразяваше сцена от мъките на Прометей.

Героят, прикован към скала, лежеше с лице, изкривено от агония, а Зевс, превъплътен като зловещ черен орел, ръфаше плътта му. Наказваше го за дързостта. Задето бе откраднал огъня от боговете. Задето си бе въобразил, че може да ги победи.

Плашеща картина, огромна и застрашителна, несъмнено предназначена да накара онези, които се бяха осмелили да се опълчат срещу „Ангела“, да осъзнаят последствията от постъпките си и да се подготвят за покаяние.

Пред очите й изникна друга картина — Темпъл, проснат върху пода на ринга, а животът изтича от него, докато писъците й огласят залата.

Кит го бе промушил. С нейния нож.

Огънят от боговете.

Вратата се отвори, Мара се извърна и думите излетяха, преди да успее да ги спре:

— Херцогът. Жив ли е?

Помощникът на Темпъл, мъжът, който беше стоял на стража пред сиропиталището, висок и широкоплещест, с тъмна като нощта кожа, не отговори, а само с жест й показа да тръгне с него по тъмния коридор. Съдейки по сериозното му изражение, Мара разбра, че би било грешка да го притиска за отговор или да не се подчини.

Той явно бе обучен от Темпъл.

С разтуптяно сърце младата жена се подчини, докато минаваше покрай него, той произнесе с нисък хриплив глас:

— Не се опитвай да играеш номера.

Искаше да му каже, че и през ум не й минава. Че е ужасена от станалото. Че ако предполагаше нещо подобно, щеше да направи всичко по силите си, за да не го допусне. Че дори и в най-силния си гняв никога не бе възнамерявала да нарани Темпъл. Ала Мара знаеше, че думите биха били напразни и всичко казано от нея ще се възприеме погрешно или ще се сметне за лъжа. Затова изпъна рамене, вдигна глава и закрачи по оскъдно осветения коридор.

Проходът бе пълен с мъже и жени в различни облекла, някои в ливреи на слуги, а жените в предизвикателни тоалети за нощни удоволствия, но лицата на всички бяха бледи и угрижени. И в погледите на всички гореше ненавист.

Мара съжали, че не беше с маската, която й бяха взели след боя.

Те я гледаха с гневни очи, докато тя крачеше по криволичещите коридори, предназначени да вдъхват страх с размерите си и царящия сумрак, ясно напомнящи кой господства тук. Предназначени да разсеят заблудата на Прометей, че може да се измъкне безнаказано с плячката си.

— Надявам се, че я водиш при Чейс! — възкликна една от жените, руса, красива и изпълнена с омраза. — Надявам се, че той ще й види сметката!

В тясното помещение се разнесе глух одобрителен ропот, а един мъж наблизо добави:

— Тя заслужава всичко, което преживя Темпъл.

— Дори повече! — злобно извика някой отзад и отчаяната Мара скръсти здраво ръце пред гърдите си и закрачи по-бързо, за да се махне по-скоро от тези хора, от омразата им.

И тогава придружителят й отвори една врата и тя пристъпи прага, но тутакси се закова на място, когато осъзна къде се намира.

Съжали, че не бе останала в коридора.

Това бяха покоите на Темпъл, където по-рано тази вечер тя го бе наблюдавала, докато сваля ризата си. Където двамата бяха кръстосали словесните шпаги. Където той я бе целунал по устните, и не само, дарявайки я с огромно удоволствие. Където тя се бе опитала да запази самообладание и да не забелязва мускулестото му тяло. Топлината му. Жизнеността му.

Жизненост, която бе пресекнала. Една жена и двама мъже се бяха надвесили ниско над него, светлината на свещите го къпеше в златистото си сияние, подчертавайки бледността на кожата му, мъртвешката му застиналост. Тя затвори очи, за да прогони думите, съжалявайки, че ги бе помислила. Искаше да заличи думата мъртвешка.

Пристъпи към него, огромна буца заседна на гърлото й.

— О, боже — пророни.

Гърдите й се стегнаха от страх и тъга и неспособна да се удържи, младата жена се протегна към него, но стражът мигом стисна силно ръката й и я спря.

Щом чу гласа й, маркиз Бърн се обърна. Тя забеляза синината под окото му и мигом усети изтръпване в дясната си ръка. Той посочи към нея.

— Да не си посмяла да приближиш към него!

Гласът му бе пропит от ненавист и някоя друга жена навярно би преглътнала въпроса си. Ала Мара повече не можеше да издържа неизвестността.

— Той мъртъв ли е?

— Иска ти се, нали?

— Не — отвърна тя с въздишка на облекчение, макар да разбираше, че в тази стая тихата й дума нищо не означаваше, но при все това искаше да я изрече. Да напомни на себе си, че никога не бе искала да нарани Темпъл. Никога. Още от самото начало. И със сигурност не и сега. — Не.

Маркизът повдигна вежди.

— Не ти вярвам.

Тя смело срещна погледа му.

— Не съм и очаквала, че ще ми повярвате.

— Достатъчно, Бърн. — Жената до масата вдигна глава и Мара позна русокосата непозната с очилата от мистериозната стая, откъдето по-рано вечерта бяха наблюдавали мача. — Повече не можем да чакаме. Трябва да извадим ножа.

Беше изминал час… по-дълго.

Мара отново не можа да премълчи.

— Трябва да го извадим решително и рязко, както е влязъл — заяви тя.

— Тя би трябвало да знае как е влязъл, защото все едно сама го е забила там! — изригна Бърн. — Полюбувай се на делото си. Проклета харпия!

Като че ли Мара нищо не бе видяла. Сякаш не бе видяла как брат й заби ножа в гърдите на Темпъл.

Сякаш не искаше да го извадят.

Впи поглед в кафявите очи на Бърн, пламтящи от омраза.

— Това не е мое дело.

— Разбира се, че е твое! — Думите бяха изречени от другия аристократ в стаята, висок и червенокос. Когато тя го погледна, той додаде: — Започнала си това дело в мига, в който му приписа убийство, което той не е извършил. Дванайсетте години свършват тук. С това.

— Но онова беше…

Мара замлъкна и поклати глава. Те не разбираха. Малцина разбираха.

Онова беше грешка.

Не го каза на глас, защото те нито се интересуваха от нейната история, нито заслужаваха да я узнаят. Темпъл беше нещо съвсем различно. Темпъл заслужаваше истината.

Ако оживее, тя ще му я разкаже. Цялата.

Ще падне в краката му и ще му даде възможност да получи възмездие. Да си отмъсти. Ще му разкаже истината.

Само да оживее.

Мара отново понечи да пристъпи към неподвижното му тяло, но довереният му страж за пореден път я възпря. Младата жена погледна към купа ленени кърпи, оставени до главата на Темпъл върху ниската маса.

— Ножът трябва бързо да бъде изваден и раната веднага да се притисне — каза тя, съзнателно избягвайки погледите на мъжете в стаята, втренчена единствено в изумените очи на графинята. — И ще са нужни още кърпи. — Отмести поглед към ножа. — Раната е дълбока.

— Сега си и лекар? — подметна Бърн с лениво снизхождение.

Мара събра сили и срещна погледа на маркиза.

— Вече ми се е случвало да вадя ножове.

— От кого?

Тя погледна към Темпъл.

— Това няма значение.

Графинята реши, че повече не може да чака.

— Азриел, трябва да пуснеш госпожица Лоу. Ще имаме нужда от силата ти, за да го удържим.

— Но той е в безсъзнание — изтъкна Бърн.

— Ако имаме късмет, ще се събуди, когато извадим ножа. Ще го боли. При това много, както предполагам.

При тези думи Мара затвори очи, надяваше се да се окажат истина. С цялото си сърце искаше той да се събуди. Да бъде жив. Наблюдаваше мъжете, които се приближиха, за да държат Темпъл — трябваше да го държат трима, за да не мърда. Опита се да не гледа пожълтялата му кожа, да не вижда как животът изтичаше от него в река от кръв.

Толкова много живот.

Гърлото й се сви при мисълта.

Какво бе причинила на този човек? Какво бе сторил той, че да заслужи намесата й в живота му? Ако оживееше… Тя отново обеща, че ако Темпъл оживее, тя ще му даде всичко, което той искаше. Ще си тръгне и ще го остави да бъде щастлив.

Ще го остави на някоя красива жена и красивите им деца в красивото му имение.

Ще му върне всичко, което му бе отнела.

Само да оживее.

Това беше първата сделка, която сключваше с Господ за последните десет години. Дори повече.

Графинята изгледа поред мъжете и накрая погледът й се спря върху Мара.

— Правили ли сте това преди?

Мара кимна, мислейки за друг нож. За едно друго време. За друга побеляла кожа.

— Да.

— Значи вие ще го направите.

Без да се колебае нито за миг, Мара се запъти към него. Искаше да го докосне. Бърн я спря.

— Ако му навредиш, ще те убия.

Тя кимна.

— Звучи справедливо.

Би направила всичко на света, за да го спаси. Искаше той да е жив. Искаше да му даде всичко, за което я бе молил. Цялата истина.

Може би той ще й прости.

Може би ще съумеят да започнат отначало.

А ако не, тогава поне тя ще му даде всичко, което има. Всичко, което той заслужаваше.

Бърн я пусна и Мара се приближи към купчината ленени кърпи, сгъна ги в някакво подобие на превръзки и придърпа по-близо ведрото с горещата вода. Графът и маркизът я изгледаха гневно, но тя безстрашно отвърна на погледите им. Да вървят по дяволите!

Мара подаде купчината ленени кърпи на графинята, сетне вдигна полите си, качи се на масата, застана на колене редом с главата на Темпъл и с две ръце стисна окървавената дръжка на ножа.

— Ще броя до три — рече тя и всички в стаята застинаха. Погледна надолу към бледото лице на Темпъл. — Не смей да умираш — прошепна. — Имам да ти разказвам толкова много неща.

Той не помръдна и тя се опита да не обръща внимание на болката, пронизала гърдите й заради тази неподвижност.

— Едно… — започна да брои младата жена. — Две…

Не преброи до три, а рязко и решително извади ножа.

Темпъл изкрещя от болка, метна се настрани и едва не падна от масата, а Мара едва не се разплака от облекчение. Графинята се наведе над него и заля раната с гореща вода, за да измие кръвта, с надеждата да се окаже, че не е толкова лошо ранен.

Надеждата беше глупаво чувство.

Темпъл отново закрещя, горещата вода изгори кожата му, предизвиквайки нова река от кръв. Без да трепне, Мара грабна ленените кърпи, покри с тях раната и с цялата си тежест се отпусна върху нея, опитвайки се да спре кръвотечението, въпреки че кърпите вече подгизваха и кръвта продължаваше да шурти.

Въпреки че той умираше в ръцете й.

— Ти няма да умреш — шепнеше тя отново и отново. — Ти няма да умреш.

Трябваше да спре кръвотечението.

Това бе единственото, за което Мара можеше да мисли, докато стоеше надвесена над него и с все сили притискаше раната, стараейки се да не обръща внимание на това колко рязко се мяташе Темпъл в опит да се отърси от всички, които го държаха. Дори в този миг тя бе изумена от огромното му тяло. От неговата мощ. От волята му, докато ревеше от гняв и болка. Изведнъж очите му се отвориха, черни като нощта и пълни с демони.

Той погледна право към нея и изруга, грубо и рязко, жилите на врата му се напрегнаха.

— Причиняваш му болка — изрази на глас маркиз Бърн това, което се четеше в погледа на Темпъл. — И изглежда, това ти доставя удоволствие.

— Не — прошепна Мара само на него, на великия херцог. — Никога не съм искала да ти причиня болка. — Още по-силно притисна рамото му, изпълнена със смътна благодарност към високия червенокос джентълмен срещу нея, който имаше достатъчно сили, за да удържа на място ръката на Темпъл, иначе той навярно щеше да я удари. — Искам да ти помогна да оздравееш.

Темпъл продължаваше да се противи на натиска й и тя смени тактиката.

— Престани да се напъваш! — заповяда с висок глас. Изрече го със същата решителност, с която притискаше раната. — Колкото повече се съпротивляваш, толкова повече кървиш, а повече не бива да губиш кръв.

Той не отмести поглед от нея, зъбите му останаха стиснати, но спря да се съпротивлява. Мара се надяваше да е съзнателно.

Кърпите бяха напълно подгизнали, както и очакваше. Кръвта не спираше да се лее и тя имаше нужда от нови превръзки.

Извърна се към графинята.

— Милейди… бихте ли…

Дамата с очилата мигновено откликна, без всякакви обяснения разбра какво иска Мара. Тя притисна раната, а Мара се протегна към окървавения нож върху масата.

— Не! — извика червенокосият джентълмен, пръв забелязал движението й.

Бърн тутакси пусна Темпъл.

— Не пипай!

Мара не прикри раздразнението си.

— Да не мислите, че ще му прережа гърлото, докато всички сте тук? Мислите, че толкова съм изпълнена с омраза, че окончателно съм полудяла?

— Мисля, че е по-добре да не рискувам — озъби се Бърн, но Мара вече се бе извърнала настрани. Вдигна полата си и без да обръща внимание на маркиза, отряза с ножа голямо парче от красивата си бледолилава долна фуста. Бърн рязко се отдръпна и Мара с удоволствие би се насладила на смайването му, ако не беше толкова заета. Подаде му ножа откъм дръжката.

— Свършете нещо полезно. Навярно много скоро ще имаме нужда от ризите ви.

По-късно Мара щеше да се удиви на скоростта, с която мъжете изпълниха заповедта й, свалиха саката и изхлузиха ризи през главата си, но в момента само добави:

— Неговите са тук някъде в стаята. Намерете ги.

След тези думи тя побутна графинята настрани и притисна отрязания плат към голите гърди на Темпъл. С ужас забеляза, че гневният рев се бе сменил с тих нечленоразделен протест. Изпълни я отчаяние, задето не можеше да удържи живота, изтичащ от него.

— Ти ме накара да съсипя новата си рокля — рече тя, без да откъсва поглед от очите му, опитвайки се да го задържи буден. В съзнание. — Ще ти се наложи да ми купиш друга.

Той не отговори. Натежалите му клепачи бавно се притваряха. Мара видя как волята за живот в очите му гасне. Не. Изтърси единствените думи, които й дойдоха наум.

— Не смей да умираш!

Черните очи се завъртяха зад клепачите, дългите черни мигли легнаха върху бледите му страни.

И Мара отново остана сама с мъчителната болка в гърдите си. Стисна очи, за да пропъди напиращите сълзи.

— Ако той умре, ти ще го последваш в ада.

Отне й известно време, за да осъзнае, че не говореше маркизът — мъжът, който още от самото начало бе станал неин заклет враг, а другият аристократ. Това беше червенокосият мъж със слабо лице и квадратна челюст. Тя срещна погледа му и забеляза, че сивите му очи блестяха с едва сдържан гняв. Без сянка на съмнение, младата жена разбра, че заплахата бе напълно реална.

Тя щяха да я убият, ако Темпъл умре. Без дори да се замислят.

И може би тя заслужаваше да умре.

Но не и Темпъл.

Затова щеше да го държи жив до последното си дихание.

Пое дълбоко дъх и смени парчето от фустите си с една мъжка риза.

— Значи той няма да умре.

* * *

Тази нощ Темпъл не умря.

Потъна в неспокоен сън, от който не се събуди дори когато пристигна хирургът, който мигом се надвеси над раната.

— Трябваше да ме изчакате, а не да вадите ножа! — заяви той, докато оглеждаше раната, като нарочно не поглеждаше към жените.

— Вие не дойдохте — изпръхтя Бърн. В гласа му прозвуча гняв и Мара искрено се зарадва, че този път бе насочен към този, който наистина го заслужаваше. — Трябваше да седим със скръстени ръце, така ли?

— Имах друга работа — тросна се лекарят без капчица разкаяние, махна превръзката от рамото на Темпъл и огледа вече изсъхналата рана. — Най-добре да бяхте седели със скръстени ръце. Можехте да причините още вреда. И със сигурност решението да го оставите в ръцете на жените е доста спорно.

При тези думи графиня Харлоу повдигна вежди и многозначително погледна към червенокосия аристократ, който Мара бе разбрала, че е неин съпруг, но нищо не каза. Очевидно не желаеше да подплаши току-що пристигналия неуловим лекар.

Мара обаче съвсем не изпитваше същите чувства. Тя бе виждала прекалено много лекари да пристигат при болния с магически отвари и медицински инструменти и да си тръгват не само без да му помогнат с нищо, но напротив, дори да влошат положението му. Темпъл беше истински късметлия, че този лекар се бе появил с осемчасово закъснение.

— Предпочитам лекар жена, отколкото никакъв — заяви Мара.

Хирургът най-после я удостои с поглед.

— Ти не си лекар.

Тя се бе сблъсквала с доста по-достойни противници от този дребен хирург. Включително и лежащия в безсъзнание мъж върху масата.

— Мога да кажа същото и за вас, съдейки по медицинските познания, които демонстрирахте тази вечер.

Очите на графиня Харлоу, уголемени зад стъклата на очилата, примигнаха, а устните й се извиха в лека усмивка. Когато Мара срещна погледа й, тя побърза да отвърне очи, но Мара вече бе забелязала мярналото се в тях възхищение.

Може би се бе сдобила със съюзник в стая, пълна с врагове.

Хирургът обърна гръб на Мара и вече говореше на граф Харлоу.

— Трябва да му се пусне кръв.

Мара ужасено потръпна и в съзнанието й тутакси изникна отвратителна картина: впили се в плътта пиявици, тлъстеещи от кръвта на майка й.

— Не.

Никой не я погледна. Никой явно не я чу.

— Това необходимо ли е?

Графът никак не изглеждаше убеден.

Лекарят сведе поглед към раната.

— Да.

— Не! — повтори Мара, този път по-силно.

Кръвопускането убиваше. То щеше да отнеме живота на Темпъл, също както бе отнело живота на майка й.

— И кой знае още какво му е причинила тази жена — продължаваше да нарежда хирургът. — И какво трябва да се поправи. Отговорът е кръвопускането.

— Кръвопускането не е никакъв отговор — възрази Мара и застана между Темпъл и хирурга, който вече вадеше от чантата си голяма квадратна кутия.

Никой не я слушаше.

Никой, освен графиня Харлоу.

— Аз също не съм сигурна, че това е правилното лечение — рече тя изключително сериозно и застана редом с Мара.

— Вие също не сте лекар, милейди.

— Ние може и да не сме лекари, сър, но сме най-доброто, с което той разполагаше, нали?

Хирургът стисна устни.

— Няма да стоя тук и да търпя да ми се говори по този начин. И то от… — махна с ръка лекарят към тях.

Крос пристъпи напред, готов да се застъпи за съпругата си.

— И от кого по-точно?

Лекарят осъзна грешката си.

— Разбира се, аз нямах предвид лейди Харлоу, милорд. Аз имах предвид — посочи към Мара — тази жена.

Произнесе жена, сякаш беше мръсна дума.

Мара може би щеше да се засегне, ако животът на Темпъл не висеше на косъм. Тя подмина обидата.

— Пускали ли сте му кръв преди?

Хирургът мълчеше и Мара реши, че може би няма да дочака отговор, но графинята я подкрепи:

— Отличен въпрос.

Лекарят се поколеба и Крос настоя:

— Сър?

— Не. Никога не се е налагало.

Мара погледна към Темпъл, неподвижен като самата смърт. Разбира се, че не се е налагало. Този човек беше непобедим. Едва ли му е било нужно каквото и да било лечение. Досега.

Докато той едва не умря.

Тя стрелна с поглед графинята.

— Милейди? — попита, влагайки всичките си чувства в звученето на тази едничка дума, в изражението на лицето си.

Не позволявайте това.

Моля ви, дайте му шанс му да живее.

Графинята кратко кимна и се извърна към съпруга си.

— Трябва да почакаме. Той е здрав и силен. По-добре да му дадем възможност сам да възстанови силите си, отколкото да изгуби допълнително кръв.

Мара шумно изпусна дъха, който не съзнаваше, че бе затаила. Сълзи на облекчение запариха в очите й.

— Жените просто не могат да проумеят основните принципи на подобно лечение. Техните умове… — Лекарят махна с ръка във въздуха. — Те не са създадени за подобно познание.

— Моля?

Графинята възмутено погледна хирурга.

Мара нямаше намерение да хаби сили за подобни обиди. Не и когато бе заложен животът на Темпъл. Вирна глава, изпълнена с решителност.

— Дори жените са в състояние да проумеят, че обикновено кръвта не изтича от човешкото тяло. Не виждам причина да смятаме, че не се нуждаем от цялата кръв, която ни е дадена.

Това беше необичайна теория. И непопулярна. Но повечето хора не бяха виждали как умират майките им, все по-бледи и по-болни с всяка изминала минута, покрити с пиявици, с нарези по тялото. Тя съвсем точно знаеше, че кръвопускането никога не беше отговорът.

Хирургът въздъхна, без съмнение осъзнал, че ще му се наложи да се съобразява с жените в стаята. Заговори, сякаш се обръщаше към дете, и Мара забеляза, че графът раздразнено стисна челюст.

— Ние трябва да постигнем равновесие. Това, което е изгубил в рамото, трябва да вземем от крака.

— Пълен идиотизъм! — възкликна Мара и се извърна към графинята, нейната единствена съюзница. — Ако покривът тече, никой не прави втора дупка на тавана.

Лекарят реши, че търпението му се е изчерпало. Изпухтя и се обърна към Бърн.

— Няма да позволя някакви жени да ми дават наставления в моята професия. Или те си тръгват, или аз.

— В такъв случай си тръгвате вие, а ние ще намерим друг хирург — отсече графинята.

— Пипа — рече Крос тихо, но твърдо и Мара долови напрежението в гласа му.

Той не искаше приятелят му да умре.

Само да можеше да осъзнае, че Мара също не го искаше.

— Дайте му една нощ — помоли се тя. — Дванайсет часа, за да се появи треска или някакво възпаление, преди да позволите на вашия бръснар да го накълца.

Очите на лекаря се разшириха при тези обидни думи и Мара щеше да избухне в смях, ако толкова отчаяно не искаше да задържи този мъж и жестоките му инструменти по-далече от Темпъл.

— Сега няма да го лекувам, дори да утроите хонорара ми.

В този миг Мара искрено го намрази, той толкова много приличаше на многобройните лондонски доктори, които дупчиха и рязаха майка й, а накрая обявиха, че болестта й е неизлечима. Те я бяха оставили да умре, въпреки че Мара бе умолявала баща си да ги отпрати. Да намери някой друг, който щеше да я лекува не само с пиявици и лауданум.

Но той бе останал глух за молбите й и бе оставил майка й на милостта на съдбата.

Бърн заговори и на Мара не й убягна иронията на ставащото: маркизът се опитваше да успокои вбесения хирург.

— Докторе, моля ви. Дванайсет часа не са чак толкова дълъг срок.

— Дванайсет часа могат да го убият. И ако той умре, то вината ще е на вашите жени.

— Вината ще е моя — рече Мара, гледайки маркиза право в очите. Около дясното му око се бе образувал пръстен, лъщящ и черен, което едва ли щеше да го предразположи към нея. Мара остана удивена, че благородникът не се извърна. — Вината за неговата пролята кръв е моя. Позволете ми да я изкупя.

Това бе най-близкото до молба.

Достатъчно близо.

Никога нямаше да узнае защо, но Бърн погледна към Крос, сетне отново към нея.

— Дванайсет часа.

Заля я толкова огромно облекчение, че тя се изкуши да се извини на надменния маркиз. Почти.

— Повече няма да се върна — процеди лекарят през зъби.

Мара вече изстискваше напоената с гореща вода кърпа.

— Няма да имаме нужда от вас.

Вратата се затвори зад гърба му, а маркизът извади часовник от джоба си.

— Дванайсетте часа започват да текат сега. — Погледна към Крос. — Чейс ще ни откъсне главите, задето го оставихме да си отиде.

На Мара думите й се сториха пълна безсмислица, но тя беше прекалено заета с Темпъл, за да се опитва да ги разбере, и вместо това се обърна към графинята:

— Трябва на всяка цена да предотвратим треската.

Пипа кимна и се запъти към вратата, за да донесе още кърпи и гореща вода.

Мара погледна застиналото лице на Темпъл — тъмните гъсти вежди, кривата линия на някога патрицианския нос, белезите върху веждата и върху устната, разреза от по-раншния мач същата вечер, който сега се спускаше като черна ивица върху бузата — и гърдите й болезнено се стегнаха от съжаление.

Тя му бе причинила всичко това, помисли си младата жена, докато притискаше ленената кърпа към веждата му, ненавиждайки тази негова неподвижност.

Но сега тя щеше да го спаси.