Елинор Смит
Градината на феите (11)

Единайсета глава

Още със събуждането си сутринта Делси беше обзета от тревожни мисли. От сивото небе се лееше студен дъжд.

Беше неделя. По-рано дъждът никога не й беше пречил да ходи на църква. Посещаваше храма, независимо какво е времето, и дори не й беше хрумвало, че може да дойде момент, когато ще я возят там в карета.

Тя облече черна рокля и слезе за закуска с Боби и гувернантката. Госпожа Бристком пресилено се усмихваше, докато сервираше — явно се опитваше да спечели благосклонността на господарката. Едрата й фигура беше препасана с чисто бяла престилка, а косата й беше гладко сресана.

— Вие и съпругът ви избрахте лош ден за посещението при роднините си, госпожо Бристком — отбеляза Делси, като прие тези знаци за символ на помирение.

— До обяд може би ще просветне — все така усмихната, отвърна икономката.

За голяма изненада на господарката си тя дори попита любезно дали има някакви поръчки за нея в селото.

Отначало Делси отказа, но след това размисли и я помоли да занесе писма до бившите й ученички, на които предлагаше работа като камериерки. Дори благоволи да съобщи на икономката съдържанието на писмата, уверявайки я, че момичетата са свестни, почтени и ще й бъдат добри помощнички.

Делси не беше свикнала да вижда усмивка върху лицето на винаги навъсената госпожа Бристком, но й се стори, че този път тя се усмихна някак по-различно отпреди малко.

— С удоволствие ще ги занеса на път за роднините ми — рече любезно икономката и излезе от стаята, като влачеше небрежно крака.

— Хайде да сложим новите си шапки въпреки дъжда! — обърна се Делси към Роберта. — Да си вземем чадърите! — Отивайки на църква, тя искаше да подчертае своя нов статут.

— Ние не ходим на църква, когато вали — заяви Боби.

Роберта въобще рядко посещаваше църквата. Делси се опита да си спомни дали е виждала другите членове на семейството там в лошо време. По принцип те често отсъстваха от литургиите. Но понеже често пътуваха до Лондон или другаде, не беше сигурна, че Боби казва истината.

Така или иначе, тя реши да отиде на църква, слезе в гостната, взе книга и зачака каретата. Литургията щеше да започне в единайсет.

Делси следеше часовника. Ето, вече е десет и половина… Единайсет без четвърт.

В единайсет без десет свали шапката си и я сложи настрани. Ясно беше, че днес няма да ходи на църква!

Преди да реши какво да прави, на вратата се почука. Влезе Бристком и съобщи, че каретата на Де Вин чака. Но беше твърде късно! Службата вече беше започнала.

Делси с досада изскочи навън, за да отбележи пред барона, че от Вилата до църквата има поне половин час път.

Но каретата беше празна.

— Извинете за закъснението, госпожо Грейшот — каза Бристком. — Господарят не ходи на църква в такъв дъжд. Той едва преди малко реши да ви изпрати карета, ако вие желаете да отидете на литургията.

— Моля, благодарете от мое име на барон Де Вин, но няма да отида, тъй като вече закъснях — студено отговори Делси и раздразнена, се върна в гостната.

Дъждът се лееше като из ведро и тя се замисли с какво да се заеме през времето, което й се беше освободило. Нямаше търпение да продължи по-сериозно търсенето на златото. Най-подходяща за скриване на такива ценности според нея беше стаята на господин Грейшот.

— Казах ти, че не ходим на църква, когато вали. — Боби влезе тичешком в стаята и я прегърна. — Какво ще правим, мамо?

— Ще подредим стаята на татко ти — отговори Делси на момиченцето, което подскачаше игриво насам-натам.

Ако намереше още пари, нямаше да съобщи за тях, а щеше да ги скрие, за да ги сложи после в стоманения сейф.

— Там е разхвърляно, нали? — попита Боби.

През последните няколко месеца стаята беше главното убежище на господин Грейшот и се бе напълнила с личните му вещи. Навсякъде имаше разпилени книги, карти, връзки стари вестници и списания. Ако се съдеше по плътния слой прах навсякъде, тук никой не беше почиствал след смъртта му.

Делси методично прегледа гардероба, шкафа за бельо, нощното шкафче; дори надзърна под кревата и обясни на Боби, че иска да види дали е прашно.

— Навсякъде има много прах — рече момичето и сбърчи носле.

— Така е. Ще предупредя новите камериерки. Поканих две от моите бивши ученички да ни помогнат. Те ще ти харесат, защото са млади и весели момичета.

Тя въздъхна, огледа за последен път стаята и стигна до извода, че тук няма никакво скрито богатство. Изведнъж й хрумна да погледне под дюшека.

Делси вече се чудеше как да скрие евентуална находка от Боби, когато гувернантката почука на вратата.

— Имате писмо от лейди Джейн, госпожо Грейшот — каза тя. — С госпожица Роберта сте поканени на вечеря. Самата тя не ходи никъде във влажно време, защото я болят ставите. Да облека ли Роберта, защото наближава обяд?

— Да, благодаря ви. Госпожице Милн, понеже днес господин и госпожа Бристком имат почивен ден, може би ще пожелаете да дойдете с нас? Сигурно ще ви е неприятно да останете тук сама?

— Тъкмо исках да ви помоля да ме вземете със себе си. Братовчедка ми Бетси работи при лейди Джейн и ми се иска да я посетя.

— Отлично. Ще дойдете с каретата, която ще изпратят за нас.

— Благодаря ви, госпожо Грейшот. — Гувернантката отведе Роберта.

Делси безшумно затвори вратата подире им и отиде при леглото. Грейшот явно беше обичал удобствата. Меката пухкава възглавница лежеше върху друга, по-твърда, пълна със слама. Да се свалят калъфките от тях се оказа доста трудно, особено от сламената. Тя беше твърде голяма и трябваше да се обърне, а за целта се наложи Делси да се качи върху леглото.

Накрая се измори от борбата с възглавниците и легна да си почине. Когато погледна нагоре, забеляза, че балдахинът е увиснал в средата. Сякаш върху него беше поставено нещо тежко.

Сърцето й заби по-силно. Тя скочи от постелята, дръпна стол, стъпи отгоре му — и видя върху балдахина купчина платнени торбички.

Делси ги хвърли на леглото и ги преброи. Точно дузина. Още хиляда и двеста гвинеи!

Пред очите й притъмня. Нямаше ли да свърши това? Нима във всяко кътче в къщата щеше да открива нови доказателства за престъпната дейност на съпруга си?

Слезе от леглото, опипа дюшека. В него не откри нищо и се задоволи да събере всички торбички.

Сложи пухкавата възглавница на мястото й, а после крадешком се промъкна в своята стая с дванайсетте торбички. Трябваше да ги прибере в сейфа. Уви торбичките в пелерината, за да ги скрие от Бристком; после слезе долу и с треперещи ръце ги сложи в сейфа. Там вече почти нямаше свободно място. Ако продължеше да намира злато толкова често, трябваше да потърси друго място за съхранението му. Чувстваше се виновна, сякаш сама е извършила кражба.

По време на обяда настроението й не се подобри. Залъците засядаха в гърлото й и тя почти не слушаше възбуденото бъбрене на Боби за предстоящото посещение при леля Джейн. Новата находка беше изместила на заден план събитията от нощта, които не й даваха покой цяла сутрин.

Баронът дойде, за да ги откара в къщата на лейди Джейн. Но в присъствието на госпожица Милн и Роберта не беше възможно да му съобщи новината.

Делси тайно погледна Де Вин, опитвайки се да прочете най-малко следа от срам или вина на лицето му — но той изглеждаше безстрастен, както винаги. Тя изведнъж се усъмни в собствените си подозрения. Та нали мнозина джентълмени имат вечерен костюм? Пък и украшението на часовниковата верижка може би не беше непременно във формата на птича кост. Можеше да е всичко друго, нали в тъмнината и паниката не бе успяла да види подробности.

Внезапно той прекъсна размислите й:

— Съжалявам, че днес заради мен пропуснахте службата. Не знаех, че ходите на църква в толкова лошо време. Лично аз не го правя, но зная, че на вас ви харесва. Опасявам се, че твърде късно помислих за това.

— Да, винаги ходя на църква в неделя. Ходила съм дори пеш в дъжда и определено щях да отида с карета, ако беше дошла навреме. Но се надявам следващата седмица да не ми се наложи да ви безпокоя, бароне. Щом успеете да продадете каретите и конете на господин Грейшот, ще си купя собствена двуколка!

— Двуколка? — учуди се той.

— Да, двуколка — твърдо отговори Делси.

По въпроса несъмнено щеше да има спорове, но тя възнамеряваше причината за купуване на двуколка да остане тайна.

— Семейство Бристком имат двуколка — обади се Роберта. — Тя ми харесва, много е удобна!

Дъждът постепенно отслабваше и през плътната завеса на мъглата се мярнаха плахи слънчеви лъчи.

В гостната лейди Джейн започна да си играе с Роберта. Госпожица Милн отиде да посети своята братовчедка.

В семейството не беше прието да се обсъждат роднински отношения пред деца, но по нетърпеливите погледи на Делси лейди Джейн разбра, че тя иска да й съобщи нещо.

— Боби, никога няма да се сетиш какво приготвя готвачката — рече тя след малко. — Меден сладкиш! Не искаш ли да погледнеш какво става в кухнята и да помогнеш?

Момиченцето радостно изтича натам.

— Какво съкровище е тя! — с умиление каза лейди Джейн. — Но за съжаление децата не бива постоянно да са наоколо. Чувствам, че Делси иска да ми съобщи нещо, а и самата аз нямам търпение да го чуя! Кажете: без мен търсехте и намерихте злато?

— Дванайсет торбички! — възкликна Делси, която вече не можеше да се сдържа и прекъсвана от възбудените въпроси на събеседничката си, описа подробно своята находка. — И можете да бъдете сигурна, че това не е краят!

— Утре непременно трябва да се претърси цялата къща — заяви лейди Джейн с нетърпеливо блеснали очи.

— Вече огледах тук-там. Мисля, че гостната е чиста… искам да кажа, че там няма пари. Между другото, за чистотата. Семейство Бристком ме помолиха днес да им дам почивен ден и отнесоха в селото две мои писма за момичетата, които се надявам да наема.

— Те често вземат почивен ден в неделя — потвърди лейди Джейн.

— Как се държаха? — заинтересува се Де Вин.

— Почтително. Според мен се опитват да общуват с мен. Какво мислите за последната ми находка, Де Вин?

— Значи вече са налице две хиляди и петстотин гвинеи! Нещата стават сериозни!

— Да, това въобще не е шега.

— Преди да вземем решение, нека да потърсим още. Дали снощи феите отново посетиха градината ви? — попита той, доколкото можа да прецени Делси, от чиста любезност.

— Всъщност там имаше само една фея, за която забравих поради по-важните новини — без много да му мисли, отвърна тя.

Делси рискува да погледне в очите Де Вин. Но в тях прочете само любопитство.

— Какво се е случило? — попита той.

— Чух шум, погледнах и видях някакъв мъж.

— Какво правеше той? — наостри уши лейди Джейн.

— Мисля, че следеше някого. Така или иначе, не се опита да влезе в къщата — отговори Делси, докато живо си припомняше нощното произшествие.

— Може би ви е оставил още един подарък? Днес огледахте ли градината?

— Не! А трябваше ли да го направя?

— Сега е такъв дъждовен ден — утеши я лейди Джейн. — Преди вас никой няма да стъпи там. Можете да я огледате утре сутринта.

— Непременно.

Сър Харолд, който слушаше разговора им, изведнъж проговори:

— Андрю очевидно е бил замесен в съмнителни дела — обади се той, поглеждайки нетърпеливо книгата, която лежеше на масата пред него. — Няма никакво съмнение. Иначе откъде е имал две хиляди и петстотин гвинеи? При това е държал пари в дома си, вместо да ги внесе в банка или да ги вложи в ценни книжа. Жалко, че този човек беше член на нашето семейство!

— Господи! — извика лейди Джейн и пребледня, независимо от ружа по лицето си. — Да не е изобретил машина за изработване на фалшиви пари! Само това ни липсваше: фалшификатор в семейството!

— Онези, които видях, бяха истински — успокои я Де Вин.

— Той безусловно се е занимавал с някакви машинации — упорито настоя сър Харолд. — Може направо под носа ни да е играл хазарт!

— Той не беше способен на това — възрази Де Вин. — Във всеки случай, през последните три години капиталът на рода Де Вин не е намалял.

— Ако е играл хазарт, щеше да остане гол и бос — изрази се по-рязко лейди Джейн. — Не забравяйте, че загуби всичко до последното пени, докато се занимаваше с търговия, и винаги губеше на карти. Залагаше на коне, но никога не печелеше. Иска ми се да знам откъде е това злато? Две хиляди и петстотин гвинеи! Делси, сега вие сте богата! Какво смятате да правите с парите?

— Да ги запазя и да платя евентуалните щети, когато се стигне до съд. Надявам се съдията да се отнесе снизходително към мен, ако върна по-голямата част.

Лейди Джейн онемя от такава честност. Сър Харолд кимна одобрително.

— Отлично решение! — съгласи се той, сетне се поддаде на изкушението и взе книгата.

— Навярно нашата братовчедка се шегува — обади се Де Вин. — Предполагам, че така беше и за двуколката?

— Не се шегувах нито за едното, нито за другото.

— Не могат да дадат Делси под съд, нали, Макс? — попита лейди Джейн.

— Разбира се, че не. Госпожо Грейшот, а за какво ви е двуколка?

— Мисля, че мога да я купя с новите си доходи — рязко отвърна Делси.

— След като продадете конете и оборудването на конюшните на Андрю, можете да си купите нещо по-добро от двуколка.

— Една карета е много скъпа. Конете трябва да се хранят. Ще се стигне до положение, когато два коня ще изяждат всичките ми двеста и петдесет фунта месечно. Освен това за карета е необходим кочияш. А двуколката с малко упражнения ще мога да карам сама.

— Защо направо не си купите каруца и не приключите с въпроса? — ядоса се баронът.

— Скъпа, не мога да си представя, че ще се появите в селото в двуколка — намръщено се обади лейди Джейн. — Ако нямате пари за карета и не можете да пипате дела на Боби, използвайте моята или тази на Макс. Ще се радвам да я споделям с вас, а ти, Макс, имаш няколко карети. Винаги ще се намери някоя свободна.

— Напълно разбираемо е, че госпожа Грейшот иска да има собствен превоз, особено като се има предвид, че моята карета обикновено закъснява. Но никак не ми се иска тя да пътува с двуколка като…

Очите на Делси блеснаха гневно:

— Като учителка в селско училище?

— Не исках да кажа това.

— Много добре, защото не познавам нито една учителка да има късмет да се вози с двуколка. Но за мен е извънредно подходяща!

— Не е подходяща, скъпа! — решително възрази лейди Джейн. — С нея може да се пътува само в хубаво време и на кратки разстояния. Дори да имахте собствена двуколка, днес например, в дъжда, тя нямаше да ви свърши работа. На вас ви трябва истинска покрита карета. Дъжд вали поне три пъти седмично и през половината време от годината е твърде студено, за да използвате открит превоз, при това толкова бедняшки. В интерес на истината, според мен това ще са пари, похарчени на вятъра.

— Когато продадете имуществото на Андрю, ще можете да си купите прилична карета и коне, а за тяхната храна аз ще се погрижа с удоволствие — предложи баронът.

— В плевнята имам добър запас от сено — каза Делси шеговито, показвайки своята осведоменост.

Обаче за лейди Джейн, която обичаше яснотата във всичко, това не беше достатъчно.

— Значи се отказвате от двуколката? — настоя тя.

— Ще си помисля — съгласи се Делси.

И наистина, възраженията против двуколката се оказаха доста съществени. Пък и на самата нея й се искаше да притежава по-престижен превоз.

— Доста странно би било да ви видим в двуколка — продължи Де Вин. — Боби също. Двуколката е по-подходяща за Бристком, отколкото за момиче от нашето семейство.

— Щом всички са толкова против, тогава, предполагам, не би трябвало да купя двуколка — каза Делси, която започна да се ядосва. — Но, за да бъда честна, Роберта носи същата фамилия като мен, а аз не се срамувам да се появя в двуколка!

— Разбира се, няма от какво да се срамувате — съгласи се Де Вин. — Веднъж Луиз цяло лято се разхождаше с двуколка и, изглежда, го правеше с голямо удоволствие. Но както правилно отбеляза лейди Джейн, тя ще бъде безполезна през три четвърти от годината. Освен това наистина е жалко да похарчите много пари за нещо, което е повече играчка!

Денят премина приятно и спокойно в бъбрене, игра на карти и разглеждане на модни списания. Заради Роберта сервираха вечерята по-рано от обикновено и за да усвоява правилата на доброто възпитание, й позволиха да се храни с възрастните. Гостуването приключи в осем часа.

— Все още не е късно — каза Де Вин, докато откарваше Делси и Роберта към Вилата. — Мога ли да разчитам да ме поканите гостоприемно за час-два, братовчедке? Харолд твърди, че много добре играете шах. Ако не ви е интересно да разговаряте с мен, то, надявам се, моето умение в играта ще компенсира това.

Перспективата да прекара дългата вечер сама въобще не й беше приятна и тя с удоволствие прие предложението. Пък и досега разговаряше с Де Вин обикновено в кръга на семейството му. Възможността да го опознае по-отблизо й допадна.

— Чудесна идея, но дори най-безинтересният разговор ме привлича повече и от най-интересната игра на шах.

— Благодаря. Надявам се разговорът с мен да не ви бъде скучен.

— Не исках да кажа това!

— А може ли и аз да си говоря с вас? — попита Боби.

— Не, всезнайке! Ти ще отидеш да учиш граматика — ласкаво отговори вуйчо й. — Да се надяваме, че вече с две учителки ще постигнеш по-голям успех, отколкото досега.

— Как мога да постигна успех, ако не искате да общувате с мен? — хитро попита момиченцето.

— В софистиката, както виждам, вече си преуспяла!

Делси влезе радостно в къщата, предвкусвайки удоволствието от общуването с барона.

Но настроението й веднага се развали, щом чу първите думи на Бристком, който ги посрещна със запалена лампа.