Джеймс Суейн
Казино (68)

67.

Когато Били и Магс пристигнаха в хотел „Едуин“, слънцето залязваше бавно над Холивуд. Мястото беше доста характерно, с графити върху цяла стена на мястото за пиколото и шарени дъски за сърф във фоайето. Качиха се в бара на покрива, където изпиха по чаша шампанско и слушаха приятна музика.

— Знаеш как да глезиш едно момиче — каза Магс.

— Обещах да ти се реванширам, нали? Искаш ли още шампанско?

— Всъщност мислех за нещо друго.

Апартаментът им предлагаше фантастична гледка към океана и солидно легло. Когато свършиха, Били се обади на румсървиса и поръча всичко, което е извън ограниченото меню. Това й хареса и тя сложи глава на гърдите му. Беше съвършено и Били се зачуди дали не сънува.

— Е, кога започвам? — попита Магс.

Въпросът го изненада.

— С моя екип ли? — попита, просто за да е сигурен.

— Да. Така се разбрахме и държа на това.

— Искаш да се върнеш в казината след всичко, което се случи?

— Мислиш, че ме е страх от борда по хазарта? Да вървят по дяволите.

Това бяха безумни приказки и Били се запита дали не е заради алкохола. Бордът по хазарта щеше да положи сериозни усилия Магс никога повече да не мами казината. Лицето и описанието й щяха да бъдат разпратени във всички заведения и всички щяха да са наясно коя е тя още преди да е направила първия залог. Дните й на измамничка бяха минало.

— Наистина ли го искаш? — попита той.

— И още как. — Вдигна глава и го погледна в очите. — Е, каква ще е ролята ми?

— Още не съм мислил за това.

— Ами започвай да мислиш. — Магс стана от леглото и отиде до минибара. — Искаш ли скоч?

— Разбира се. Чист.

Седна в леглото и я загледа — наливаше питиетата гола. Нормално това би го възбудило, но сега я виждаше по друг начин и това го плашеше. Магс не проявяваше разум. Никога повече не би могла да влезе в казино.

Тя донесе чашите и се чукнаха.

— За бъдещата ни работа — каза Магс.

— Наистина ли го искаш? — попита той.

— Защо повтаряш това? Разбира се, че го искам. Занимавам се с измами, откакто бях дете. Какво друго бих могла да правя? Да регистрирам гости в хотел?

Били отпи. Магс се беше отправила на самоубийствен поход и беше толкова заслепена, че не виждаше гората заради дърветата. Ако искаше да се самоубие, така да бъде, нейна работа. Той обаче нямаше да допусне да завлече него и екипа му със себе си.

Реши да й даде още един шанс.

— Трябва да починеш малко — предложи й. — Върни се на Изток, виж детето си. Ще ти се отрази добре.

— Говориш така, все едно искаш да се отървеш от мен.

— Трябва да избистриш ума си. Преживя много.

— Умът ми си е съвсем бистър. Искам да действам с екипа ти.

— Искаш да уговоря среща, да те представя?

— Така ли става?

— Да. Като представяне на новото куче в глутницата.

— За да видя къде попадам в йерархията за хранене.

— Нещо такова.

— Мога да го преживея. Уреди срещата.

Всичко се превръщаше в лош сън. Магс беше проблем и винаги щеше да бъде. Били се зачуди защо не го бе видял по-рано и си даде сметка, че е бил заслепен от чувствата си.

Пресуши скоча си. Тя също.

— Искаш ли още един? — попита я.

— Би било чудесно. Е, в играта ли съм?

— Да. Да празнуваме.

Напи я до козирката. Магс започна да заваля думите и скоро заспа дълбоко. Били се облече и слезе долу, на стоянката на пиколото. Докараха колата му. Той отвори багажника, после касата. Оставаха две пачки. Това бяха всичките нари, с които разполагаше на този свят. Измъкна двеста долара за себе си и нямаше как да не се засмее. С тази сума бе пристигнал във Вегас преди десет години.

Върна се в апартамента и остави пачките на възглавницата до Магс, за да ги види още със събуждането си. Погледна я за последен път, преди да излезе, запечати гледката в паметта си, за да не я забрави. Скоро нямаше да допусне да се спъне толкова сериозно пак.

Помисли си да я целуне, но реши, че идеята не е добра.

Потискащият глас на джипиеса го поведе на изток, по „Пасифик“, до „Нилсън Уей“, после надясно по булевард „Олимпик“ и след половин километър видя табелата на междущатско шосе I-10, посока изток. Трафикът не беше бърз и Били свали стъклото, за да изсуши парещите сълзи в очите си. Каза си, че ще го преодолее, но знаеше, че това е лъжа. Така и не бе преживял влизането на майка си в затвора и смъртта на баща си — загуби, които го разяждаха отвътре като бавно напредващи тумори, и не мислеше, че сега ще е нещо различно.

Скоро стигна до междущатско шосе I-15, север. Следваха триста километра по права линия до центъра на Лас Вегас. Той настъпи педала и ускори. Сто, сто и двайсет, сто и шейсет в час. Къщите останаха назад и той навлезе в пустинята, а колата сякаш се управляваше сама. Опита да прогони Магс от главата си и се замисли за Виктор Бозуел. Когато му каза, че е схванал трика им, Виктор го попита дали някое от хлапетата му не е сгафило — като че ли се случваше често. Въпреки всичко Виктор не си и помисляше да ги сменя. Семейството му беше предано, той беше предан на семейството си и заради това Циганите се подвизаваха толкова дълго.

В това имаше урок. В края на краищата всичко опираше до семейството, взаимната помощ и споделянето на добрите времена. Може би точно заради това го болеше. Загубата на Магс беше мъчителна, но още по-мъчителна беше загубата на двамата от екипа му. Спря на банкета и извади телефона си.

— Били? — попита Кори стъписано.

— Още ли не спите?

— Гледаме някакъв филм по телевизията.

— Здрасти, Били — долетя гласът на Морис някъде в стаята.

— Някои от белязаните тестета в магазина на „Палмите“ са некачествени — каза Били. — Когато ви учих как да бележите карти, пропуснах една важна подробност.

— Така ли? Каква?

— След като направите белезите, трябва да изсушите картите със сешоар. Пуснете го леко и го движете над гърбовете на картите. Така знаците няма да се виждат.

— Да не би да казваш, че трябва да подменим всички карти?

— Точно това казвам.

— Можем да го направим. Ще участваш ли?

Той познаваше Кори и Морис и беше наясно, че не са обмислили всички подробности, а това беше риск. В коя измама обаче няма риск? Наистина нямаше значение. Песента на сирените го зовеше, както толкова много пъти преди. Трябваше отново да се залови за работа и отново да напълни джобовете си с чужди пари. Най-важното обаче — трябваше да действа с екипа си. Без тях можеше да краде само трохи.

— Да — каза Били.