Джеймс Суейн
Казино (29)

28.

Подкара на север по „Стрип“, закачил верижката на ключодържателя на пръста си. С помощта на този фалшив златен чип щеше да се разплати с Дусет до последния цент.

Всяко казино във Вегас е било ограбвано с помощта на фалшиви чипове. Измамата била толкова често практикувана, че щатът нарежда всяко казино да има на разположение резервен набор чипове с други обозначения, в случай че се наложи онези в залата да бъдат подменени спешно.

Били сви наляво по „Бонивил“ и скоро стигна до ареста. Казината по „Стрип“ нямат свой арест и затова всеки, окошарен в тях, се откарва в Центъра за задържане на област Кларк — едно от най-потискащите места, които Били бе посещавал.

Имаше зад гърба си няколко ареста за измами. Тъй като разполагаше с ловък адвокат и добър късмет, никога не бе прекарвал в Центъра повече от една нощ. От мисълта за преживяването обаче продължаваше да му се изправя косата. Никой там не обичаше измамниците и го бяха държали десет часа да замръзва гол, на дървен нар, преди да му дадат възможност да говори с адвоката си.

Паркира на паркинга за посетители от другата страна на улицата и влезе в Центъра. Имаше опашка от хора, които искаха да разговарят с дежурния сержант. Скоро дойде неговият ред и той научи, че Ли е била изправена пред съд, който е определил гаранция от десет хиляди.

Следващата спирка беше потискащата камера, наречена „Предсъдебни процесуални услуги“, в която написана на ръка табела обявяваше още една такса от четирийсет долара за внасяне на сума по съдебна гаранция. Съприкосновението със системата не се различаваше от обир на джебчия. Били пусна карта Виза на плота и продължи процедурата за изваждане на Ли от ареста.

 

 

Ли се появи на изхода с алената си униформена жилетка на дилър, блуза с подобна на жабо яка и разпусната коса. Видя Били на тротоара и се намръщи.

— Защо забави толкова?

— Дойдох веднага щом можах — отговори той.

— Колко накараха платиш?

— Десет бона.

— Ха! Това нищо за богат човек като теб.

Думата „благодаря“ отсъстваше от речника й. Стигнаха до колата му. Ли взе блузата от седалката до шофьора и разкъса опаковката, после хвърли подаръка на задната седалка.

— Не ти харесва цветът ли? — попита Били.

— Гладна. Заведи на хубаво място някое — каза тя.

Той реши да е „Ел Кортес“, в стария център. По това време на нощта там щеше да е тихо, така че щяха да могат да поговорят на спокойствие. Ли беше арестувана за измама в казино и не си даваше сметка колко гаден ще бъде животът й занапред.

„Ел Кортес“ беше овехтял остатък от дните, когато казината се управляваха от мафията. Двата му ресторанта сервираха страхотна храна, в щедри порции, и бяха отворени денонощно.

Настаниха ги в ъглово сепаре и им дадоха менюто, което беше с дължина на кратък роман. Ли си поръча супа с кнедли и чикагски сандвич с мариновано говеждо, а Били взе коктейл от скариди и специалния нюйоркски сандвич с пастърма, с ръжено хлебче.

Докато чакаха храната, Били изучаваше лицето й. Фалшивата смелост си бе отишла и сега Ли изглеждаше изплашена и свита. Донесоха напитките им — за него кафе, запотена бутилка „Хайнекен“ за нея.

— Кажи ми какво се провали? — подкани я Били.

— Днес следобед дошъл съсед ми — заразказва тя. — Говори, упражнявал измама с чипове цял ден, че готов направи вечерта. Аз му казвам: „Още не готов“. И той отишъл.

— Упражнявала си измамата с чиповете със съседа си.

— Да. Името му Фънки Фреди. Носи смешни чорапи.

— Нека позная. Съседът ти е отишъл в казиното ти въпреки всичко.

— Да. Фънки Фреди дошъл вечерта, започнал говори с бос на салон. Аз бясна, знаеш. Седи той на моя маса, с двоен чип в ръка. Аз му казва тихо: „Махай се, лайно тъпо!“, а той прави не чува. На първи залог залага двоен чип. След това разбрал, че показва грешна страна, така че обърнал чип наопаки. Всеки видял, че неистински.

— Исусе Христе! Ти какво направи?

— Аз отдалечила от маса. Не иска има нищо общо с онзи боклук. Фънки Фреди разбрал какво надробил и бяга от казино. Шеф идва, взема двоен чип, гледа мен подозрително. Казал ми: „Този тип твой приятел, а?“. Аз казва никога не виждала човек, обаче бос предал на полиция все едно.

Ако се стигнеше до съд, адвокатът на Ли би могъл да твърди пред заседателите, че тя е отказала да приеме залога на Фънки Фреди. Всяка игра на блекджек в Лас Вегас се записва на видео и записът щеше да покаже как Ли се отдръпва от масата и не докосва фалшивия чип. Един добър адвокат би изградил защитата си върху този факт и би успял да измъкне Ли. Самата тя вероятно би изгубила работната си карта и никога повече не би водила игра на блекджек, но това би било малка цена в сравнение с евентуална присъда за измама.

— Повтори какво каза на полицията — подкани я Били.

— Полицаи попитали дали познава Фънки Фреди. Аз казва, не виждала никога този луд човек. Полиция казала, според мой бос маса не върви добре и възможно крада.

Босът се съмняваше в почтеността на Ли. Това будеше тревога.

— Оставил ли е Фънки Фреди някаква документална следа в казиното, която може да бъде проследена?

— Какво това? — попита Ли.

— Купувал ли е нещо с кредитна карта? Използвал ли е банкомат там?

— Преди седне, видяла пред банкомат.

— Босът видя ли го също?

— Бос също видял.

Това беше лошо. Ако този бос съобщеше на ченгетата, че Фънки Фреди е използвал банкомат, те щяха да вземат информацията за банковата му карта и да го проследят. Това щеше да е проблем, защото живееше в същия парк за каравани, в който и Ли. Полицаите щяха да направят връзката и да обвинят Ли в заговор за измама на казиното. В града имаше повече от сто много ловки адвокати, но никой от тях не би могъл да се справи с обвинение в заговор.

Донесоха поръчката им. Ли все още не разбираше какви биха могли да са последствията от случилото се. Набоде една кнедла с вилицата си и откъсна парче със зъби.

— Трябва да те преместим.

— Какво значи? — попита тя.

— Вече не си в безопасност в онзи парк за каравани. Да вървим.

Ли живееше в парка за каравани Ролинг Ранчет, на магистралата за Боулдър. Пътищата бяха спокойни и през повечето време Били караше с над сто, с надеждата да изпревари борда по хазарта.

Докато пътуваха, Ли говореше за детството си във Виетнам. Били не знаеше кой знае какво за тази страна, освен че Щатите бяха водили там продължителна война, ползата от която се оспорваше до ден-днешен от възрастни хора с конски опашки в баровете.

На шестнайсет платила на трафикант на хора да я прехвърли в Лос Анджелис, където започнала работа в обществена пералня — сгъвала дрехи. Един ден една добре облечена виетнамка, Вики, й направила предложение. Вики също била бежанка и притежавала салон за маникюр в Гардън Гроув, в сърцето на виетнамската общност на Южна Калифорния. Всички маникюристки от салона били момичета от Виетнам, които опитвали да си създадат някакъв живот. Вики предложила на Ли да лакира нокти, при което щяла да прави добри пари и да получава още по-добри бакшиши.

Имало обаче една пречка. Цената била двайсет хиляди.

Били паркира пред караваната на Ли. Беше тъмно и не видя признаци за присъствието на агентите от борда по хазарта.

— Обясни ми тази сделка — подкани я той.

— Сделка проста — отвърна Ли. — Вики изпрати работя в „Машини за късмет“, където преструвах на виетнамка на име Ли. Живея в каравана на Ли, кара скапана кола на Ли, преструва аз тя. Всеки месец изпраща пари на Вики, за да може един ден работи в салон.

— И не си първата, с която Вики е постъпила така, нали?

— Всички момичета от салон на Вики били Ли. Никое не оплаква.

— Собственикът на „Машини за късмет“ знаеше ли какво става?

— Собственик знае — отговори тя.

— На него даваше ли пари?

— С него спала, както други момичета. Спим с него, той грижи за нас. У дома, във Виетнам, приятел чука, и щом свърши, казва, готви вечеря. Аз казва, върви сам прави вечеря, куче мързеливо. После приятел рита и бие. Казва на баща ми, мисли той защити. Баща ми казва: „Chồng chúa, vợ tôi“. Значи, „Мъж господар, жена слуга“. Затова избягах. Така в моя страна. Жени не получава нищо в замяна. Тука като чука мъж, дава неща. Не харесва това?

Всичко беше обмислила. Защо беше дошла в чуждата страна, нещата, които беше направила, за да стигне дотук, рискът, наградата — нищо не й бе убегнало.

— Не, всичко е наред — отговори Били.

Няколко каравани по-нататък по алеята светна лампа и през входната врата изведоха тип с белезници. Следваха го двама агенти от борда по хазарта, със значки на реверите. Жената на типа стоеше на прага и ревеше с глас. На краката на арестувания имаше кошмарни раирани чорапи. Фънки Фреди беше свършен.

Били потегли на заден, като внимаваше да не удари нещо.

Един от агентите на борда ги видя и извика:

— Спри на място и слез от колата.

— Наведи глава — каза Били.

Ли се смъкна на седалката. Били натисна педала и полетя на задна по улицата.

— Върни се! — извика агентът.

Били пусна дългите с надежда да го заслепи, за да не го познае. Бордът по хазарта имаше повече от деветстотин оперативни агенти, повечето от които работеха в Града на греха. В нощната смяна изпращаха предимно младоци — ако издържаха година, преминаваха на работа в дневните смени. Това е много по-трудно, отколкото изглежда на пръв поглед.

Стигна кръстовището, направи завой на заден и полетя напред. Агентът като че ли беше извадил пистолета си. Това беше само за показ. Ако стреляше и не улучеше, куршумът би могъл да попадне в някоя каравана и да рани невинен човек. Никой агент не иска такова нещо, освен ако не е Мръсния Хари.

Били се измъкна от парка за каравани без повече проблеми. Минута след това с Ли летяха по магистралата към Боулдър със свалени стъкла. Вятърът духаше косите в лицата им.

— Ти мой герой — изгука Ли.

 

 

Мотел „Супер 8“ на „Ковал“ беше най-добрият вариант в града. Хранене на място, затоплен плувен басейн, четири канала НВО само за четирийсет долара на вечер. Били плати авансово и настани Ли в стая на първия етаж, с лице към улицата. Мушна пари в ръцете й и й нареди да се отърве от униформата на казиното възможно най-рано на следващия ден.

Ли се облегна на рамката на вратата. Позата й показваше, че иска той да влезе и да правят секс. Около нея имаше само неприятности, така че Били се отдръпна от вратата.

— Мислех, че харесваш — каза тя.

— В момента работя за едни типове. Трябва да отида или ще се ядосат.

— Измисли оправдание сега. Бива теб за това.

— Те са лоши типове. Няма да разберат.

— Защо работи за лоши типове?

— Дълга история. Ще приключа до два дни. Не се забърквай в неприятности, чуваш ли?

Тя опита да го прегърне. Били знаеше какво значи това. Докоснеха ли се телата им, всичко щеше да отиде по дяволите. Отблъсна я внимателно. Очите й му се смееха.

— Заведеш в Лос Анджелис? — попита тя.

— Не знам. Имаш ли къде да отседнеш там?

— Вики настани. Още дължи пари за работа в салон за нокти. Ти плати за мен?

— Колко й дължиш?

— Две хиляди и петстотин.

Малка цена, за да се отърве от Ли.

— Ще ги платя — увери я. — Сега ме пусни.

— Наистина ли направи това за мен?

— Казах, че ще платя, нали?

— Помни минал път, когато почти чукали? Било в лош хотел, като този. Никога не забрави онази нощ. Иска много влезе в мен. Като сега. Защо не дойде вътре направя щастлив?

Очите й заиграха при спомена, а той впрегна цялата си воля, за да се обърне и да изтича до колата си. Едва когато забърза по „Ковал“ погледна в огледалото за първи път. Ли продължаваше да стои до вратата, с изражение на човек, който знае всичко. Беше от жените, заради които могат да те убият, и той настъпи педала с мисълта, че вероятно има и по-добри начини да напуснеш този свят.