Джилиан Флин
Отворени рани (15)

15.

На верандата бяха подредени три малки розови велосипеда, украсени с бели плетени кошници и панделки, вързани на кормилата. Надникнах в една от кошниците и видях голяма опаковка гланц за устни и цигара марихуана в пликче за сандвичи.

Промъкнах се през една странична врата и тихо се качих по стълбите. Момичетата бяха в стаята на Ама, кискаха се високо, пищяха весело. Отворих вратата, без да почукам. Грубо, но не можех да понеса това промъкване, този стремеж да се преструвам невинно на възрастен. Трите блондинки стояха в кръг около Ама. Обезкосмените им хилави крака се открояваха под късите полички и шортите. Ама седеше на пода и човъркаше нещо по куклената си къща. До нея имаше тубичка универсално лепило, а косата й беше събрана на главата и вързана с голяма синя панделка. Когато поздравих, четирите ме приветстваха с писък и изненадани, престорени усмивки, като уплашени птици.

— Здрасти, Мий — каза сестра ми. Вече не беше превързана, но изглеждаше зачервена и трескава. — Играем си на кукли. Кажи, нямам ли най-красивата куклена къща на света?

Гласът й беше лигав, като на дете от семейно предаване от петдесетте. Трудно беше да повярвам, че това е същото момиче, което ми даде наркотици само преди две вечери. Сестра ми, за която се говореше, че дава приятелките си като сводница на по-големите момчета, ей така за забавление.

— Да, Камий, не мислиш ли, че куклената къща на Ама е прекрасна? — повтори блондинката с бакърено русата коса и пресипналия глас.

Джодис беше единствената, която избягваше погледа ми. Гледаше втренчено куклената къща, сякаш искаше да се скрие вътре.

— По-добре ли си, Ама?

— О, да, мила сестричке — изписка тя. — Надявам се, че и ти си по-добре.

Момичетата пак се изкискаха. Подразнена от играта, която не разбирах, излязох и затворих вратата.

— Можеш да вземеш и Джодис със себе си — извика една от тях след мен. Джодис вече не беше желана в компанията.

Напълних ваната с топла вода въпреки жегата — дори порцеланът изглеждаше нажежен — и седнах вътре гола, опряла брадичка на коленете си. В помещението се усещаше аромат на сапун с ментол и сладникавата, напомняща плюнка миризма на жена, правила секс. Чувствах се измъчена и употребена и сега ми стана хубаво. Затворих очи, потопих се и оставих водата да напълни ушите ми. Сама. Прииска ми се да издълбая това върху плътта си; даже се изненадах, че думата не е ощастливила с присъствието си тялото ми досега. Голото парче кожа на скалпа ми, където Адора беше оставила само корените на космите, настръхна, сякаш доброволно се предлагаше за тази мисия. Лицето ми също се охлади. Отворих очи и видях майка си, надвесена над ръба на ваната, с коса, увиснала от двете страни на лицето.

Надигнах се рязко, закрих гърдите си и плиснах малко вода върху розовата й памучна рокля.

— Миличка, къде беше? Много се притесних. Щях да тръгна да те търся сама, но Ама имаше лоша нощ.

— Какво й имаше?

— Къде беше снощи?

— Какво й имаше на Ама, мамо?

Тя посегна към лицето ми и аз потреперих. Тя се намръщи и пак протегна ръка, погали ме по бузата, приглади назад мократа ми коса. Когато се дръпна, погледна влажната си длан смаяно, сякаш е похабила кожата си.

— Трябваше да се грижа за нея — отговори кратко. Кожата на ръката ми настръхна. — Студено ли ти е, миличка? Зърната ти са се свили.

Държеше чаша със синкаво мляко и мълчаливо ми го подаде. „Ако го изпия, или ще ми стане лошо и ще се уверя, че не съм луда, или нищо няма да ми стане и ще знам, че съм омразно създание“ — помислих си. Изпих млякото. Майка ми си затананика и облиза долната си устна почти сладострастно.

— Като малка никога не си била толкова послушна — отбеляза. — Винаги беше толкова своенравна. Може би духът ти малко се е пречупил. В добра насока. В полезна насока.

Излезе, а аз останах във ваната да чакам нещо да се случи. Да ме свие стомах, да ми прилошее, да вдигна температура. Седях неподвижно, както седя понякога в самолет, когато се страхувам, че едно рязко движение от моя страна може да причини катастрофа. Нищо не се случи. Когато станах и отворих вратата. Ама беше на леглото ми с небрежно скръстени върху гърдите си ръце.

— Отвратителна си, Камий. Да се чукаш с онзи убиец. Тя беше права, че си ужасна.

— Не слушай майка ни, Ама. Не можеш да й имаш доверие. Аз не… — Какво? Не вземам нищо от нея? Кажи го, ако го мислиш. Камий. — Не се настройвай срещу мен, Ама. В това семейство винаги прекалено бързаме да се нараняваме.

— Разкажи ми за кура му, Камий. Голям ли беше? — Говореше със същия престорен глас, както преди, но очевидно не беше спокойна: мърдаше под чаршафите, очите й блестяха малко гневно и лицето й беше зачервено.

— Ама не искам да говоря за това с теб.

— Преди няколко вечери не беше толкова сериозна зряла жена, сестричке. Не сме ли вече приятелки?

— Ама, имам нужда да си легна.

— Тежка нощ, а? О, само почакай. Най-лошото тепърва предстои.

Целуна ме по бузата и се измъкна от леглото. Изтича по коридора, като тропаше с широките си пластмасови сандали.

Трийсет минути по-късно започна повръщането; разкъсващи, потни спазми, в които си представях как стомахът ми се свива и пръсва като при инфаркт. Седях на пода до тоалетната чиния между пристъпите, облегната на стената и облечена единствено с една широка фланелка. Отвън чувах крясъците на сините сойки. Вътре — крясъците на майка ми, която се караше на Гайла. Мина цял час, а аз още повръщах — зеленикава, смрадлива жлъчка, която изтичаше от мен като сироп, бавно и лигаво.

Облякох някакви дрехи и вяло измих зъбите си — прекаленото бъркане с четката в устата ми пак възбуждаше рефлекса ми за повръщане.

Алън седеше на предната веранда и четеше голяма книга с кожена подвързия, озаглавена просто „Коне“. На облегалката на люлеещия се стол бе поставена купичка от грубо оранжево стъкло с парче зелен пудинг по средата. Алън носеше син костюм от крепон и панамена шапка на главата. Сцената беше като на спокойно езеро.

— Майка ти знае ли, че излизаш?

— Скоро се връщам.

— В последно време се държиш много по-добре с майка си, Камий. Благодаря ти за това. Състоянието й доста се подобри. Дори отношенията й с… Ама са много по-гладки. — Той винаги правеше тази пауза преди името на собствената си дъщеря, като че ли казваше леко неприлична дума.

— Добре, Алън, добре.

— Надявам се, че и ти се чувстваш по-добре, Камий. Важно е човек да се харесва. Добрата настройка е също толкова заразителна, колкото лошата.

— Приятно прекарване с конете.

— С тях винаги е приятно.

Пътуването ми до Уудбъри бе прекъснато от периодични резки спирания, за да повръщам още жлъчка, примесена с малко кръв. Три спирания, при едно, от които оповръщах вратата, защото не можах да я отворя достатъчно бързо. Използвах остатъка от водката с ягодов сироп от една забравена в колата чаша, за да я измия.

* * *

Болница „Сейнт Джоузеф“ в Уудбъри беше грамаден куб от златисти тухли, кръстосан от редове прозорци с кехлибарен цвят. Мериан я наричаше „вафлата“. През повечето време беше спокойно място: живеещите по на запад ходеха да се лекуват в Поплар Блъф; тези от север — в Кейп Жирардо. Само жителите на „петата“ на Мисури ходеха в Уудбъри.

На гишето за информация седеше дебелана с нелепо кръгли гърди и изражение, казващо: „Не ме безпокой“. Застанах пред нея и зачаках. Преструваше се, че много внимателно чете нещо. Приближих се още. Тя продължи да чете, като проследяваше с показалец редовете в списанието си.

— Извинете — казах с изразяващия едновременно раздразнение и снизхождение тон, който дори аз мразех.

Тя имаше мустаци и пожълтелите нокти на заклет пушач; кафявите кучешки зъби, показващи се под горната й устна, също го потвърждаваха. „Лицето, което показваш на хората, им показва как да се държат с теб“ — казваше майка ми всеки път, когато се съпротивлявах на опитите й да ме кипри. Тази жена тук не можеше да получи добро отношение.

— Искам да проверя едни картони.

— Подайте молба при личния си лекар.

— На сестра ми.

— Кажете на сестра си да подаде молба при личния си лекар. — Дебеланата обърна следващата страница на списанието.

— Сестра ми е мъртва.

Имаше и по-мек начин да съобщя тази информация, но исках да я стресна. Въпреки че сега ми обърна внимание, пак го направи с неохота. Кимна:

— Съболезнования. Тук ли е починала?

— Мъртва при постъпване. Често идваше за спешни процедури и лекуващите й лекари бяха тук.

— Дата на смъртта?

— Първи май 1988 г.

— Боже. Доста отдавна. Надявам се, че сте търпелива жена.

* * *

След четири часа, две състезания по надвикване с неуслужливи сестри, отчаяно флиртуване с блед, измъчен администратор и три тичания до тоалетната, за да повръщам, най-сетне папките с медицинските документи на Мериан бяха у мен.

Имаше по една за всяка година от живота й, всяка следваща — по-дебела от предишната. Не разбирах половината драсканици на лекарите. Много от тях бяха свързани с поръчани и проведени изследвания, все безполезни. Мозъчна томография и томография на сърцето. Процедури, включващи вкарване на камера в гърлото на Мериан, за да се огледа стомахът й, напълнен преди тона с фосфоресцентно багрило. Монитори за апнея. Възможни диагнози: диабет, сърдечни шумове, киселинен рефлукс, болен черен дроб, пулмонарна хипертония, депресия, болест на Крон, лупус. Накрая: деликатен, розов лист, закрепен с телбод за доклад от едноседмична хоспитализация на Мериан за стомашно изследване. Равен, плавен почерк, но гневен — химикалката беше запечатала всяка дума със сила в хартията. Докладът гласеше:

Като медицинска сестра се грижих за Мериан Крелин по време на изследванията й тази седмица, а също и при няколко нейни предишни посещения в болницата. Убедена съм (думата „убедена“ беше подчертана два пъти), че това дете изобщо не е болно. Ако не беше майка й, тя щеше да бъде абсолютно здрава. Детето проявява болестни симптоми само когато прекарва известно време в компанията на майка си, дори в дни, когато се е чувствало съвсем добре преди посещенията на родителя. Майката не показва интерес към Мериан, когато тя е здрава, даже се държи, сякаш я наказва. Прегръща детето само когато то е болно или плаче. Аз и няколко други сестри, които по лични съображения не пожелаха да подпишат това становище, сме на категоричното мнение, че Мериан, а също и сестра й трябва да бъдат изведени от дома за по-нататъшно наблюдение.

Беевърли ван Лъм

Справедливо възмущение. Щяхме да имаме повече полза, ако беше предприела нещо. Представих си Бевърли ван Лъм, дейна и със стиснати устни, с коса, събрана в строг кок, да пише това писмо в съседната стая, след като е била принудена да остави отпуснатата Мериан в ръцете на майка ми, която след броени минути пак ще се разкрещи за внимание.

В рамките на час открих сестрата в педиатричното отделение, което представляваше просто по-голяма стая с четири легла, само две, от които се използваха в момента. На едното имаше момиченце, което спокойно си четеше. Момченцето в съседното легло спеше изпънато, с метална шина на врата, която изглеждаше сраснала с гръбначния му стълб.

Бевърли ван Лъм беше много далеч от това, което си бях представяла. На възраст беше около петдесетте, слаба и с много късо подстригана коса. Носеше униформен панталон на цветчета, яркосиня престилка и химикалка, закрепена зад ухото. Когато й се представих, тя веднага си спомни за мен и не изглеждаше ни най-малко изненадана, че ме вижда.

Много се радвам да ви видя след толкова години, макар и при тези обстоятелства — каза с дълбок, топъл глас. — Понякога си фантазирам, че самата Мериан идва пораснала, може би с едно-две деца. Фантазиите могат да бъдат опасни.

— Идвам, защото прочетох бележката ви в медицинския й картон.

Тя изсумтя, сложи капачката на химикалката.

— Като че ли имаше някаква полза. Ако не бях толкова млада и плаха, и впечатлена от великите доктори, щях да направя нещо повече от просто да напиша една бележка. Защото по онова време беше нечувано да обвиниш майката за такова нещо. За малко не ме уволниха. На никого не му се вярва, че това може да се случи. Като от приказка на братя Грим. МПЗ.

— МПЗ?

— Мюнхаузен по заместване. Възрастният, който се грижи за детето, обикновено майката, почти винаги майката, разболява детето, за да получи внимание за себе си. Веднъж имате Мюнхаузен — детето, което се разболява, за да получи внимание. Втори път имате МПЗ — майката, която разболява детето си, за да покаже какъв любящ, грижовен родител е. Братя Грим, нали разбирате? Нещо, което би направила някоя зла кралица на феите. Изненадвам се, че не сте чули за това.

— Звучи ми познато.

— В днешно време е доста разпространено заболяване. Много се говори за него. Хората обичат новите и зловещи неща. Спомням си, когато анорексията дойде на мода през осемдесетте. Колкото повече се говореше за това по телевизията, толкова повече момичета гладуваха. Вие обаче винаги сте изглеждали добре. Радвам се.

— Добре съм, може да се каже. Имам обаче друга сестра, родена след Мериан, и се тревожа за нея.

— И с пълно право се тревожите. Да имаш майка с МПЗ — никак не е хубаво да си любимото дете. Вие имахте късмет, че майка ви не проявяваше особен интерес към вас.

Мъж със зелена униформа мина бързо по коридора, като буташе инвалидна количка, следван от двама други смеещи се младежи с подобни дрехи.

— Студенти — измърмори Бевърли и завъртя очи.

— Лекарите изобщо обърнаха ли внимание на вашия доклад?

Аз го нарекох доклад. Те гледаха на него като на злобен донос на една бездетна, завистлива сестра. Както казах, тогава бяха други времена. Сега към сестрите има мъъъничко повече уважение. Само мъъъничко. И за да бъда честна, Камий, не бях много настоятелна. Току-що се бях развела, имах нужда да запазя работата си и в интерес на истината, исках някой да ме убеди, че греша. В такива случаи човек има нужда да повярва, че греши. Когато Мериан почина, пих три дни нонстоп. Погребаха я, преди да дойда на себе си. Попитах главния лекар на педиатрията дали е прочел бележката ми. Каза ми да си взема една седмица отпуск. Аз бях просто една от онези истерични жени.

Очите ми изведнъж засмъдяха и се навлажниха. Тя ме хвана за ръката.

— Съжалявам, Камий.

— Боже, толкова ме е яд. — По страните ми потекоха сълзи и аз ги изтрих с ръка. Бевърли ми подаде кърпичка. — Яд ме е, че се случи. Яд ме е, че чак сега си давам сметка за това.

— Е, миличка, тя е ваша майка. Мога само да си представям какво е да разберете такова нещо. Поне сега, изглежда, че правосъдието ще възтържествува. От колко време онзи детектив разследва случая?

— Какъв детектив?

— Уилис, нали? Симпатичен младеж, умен. Направи ксерокопия на всяка страница от картона на Мериан, разпитва ме, докато не си казах и майчиното мляко. Не ми спомена, че е засегнато друго момиченце. Каза ми все пак, че вие сте добре. Мисля, че си пада по вас — взе да се срамува и черви, когато споменах името ви.

Спрях да плача, смачках кърпичките и ги хвърлих в кошчето до четящото момиченце. То погледна любопитно, сякаш очакваше да получи писмо. Благодарих на Бевърли и излязох. Не бях на себе си и спешно се нуждаех да видя синьо небе.

Бевърли ме настигна при асансьора. Хвана двете ми ръце.

— Махнете сестра си от онази къща, Камий. Там не е безопасно за нея.

* * *

Между Уудбъри и Уинд Гап, при изход 5, имаше мотористки бар, където продаваха бири за вкъщи, без да проверяват лични документи. Като гимназистка често ходех там. До мишената за дартс имаше телефонен автомат. Извадих шепа монети и се обадих на Къри. Ейлийн вдигна и както винаги, гласът й беше плавен и стабилен като тревист хълм. Едва успях да кажа името си и започнах да хлипам.

— Камий, миличка, какво има? Добре ли си? Разбира се, че не си добре. Ох, страшно съжалявам. Казах на Франк да те прибере след последното ти обаждане. Какво се е случило?

Продължих да хлипам, дори не се сещах какво да кажа. Една стреличка се заби в мишената със силно издумкване.

— Нали не се… нараняваш пак? Камий? Миличка, плашиш ме.

— Майка ми… — успях да изрека, преди гласът пак да ми изневери. Стоновете извираха дълбоко от гърдите ми, караха ме почти да се превивам надве.

— Майка ти? Добре ли е?

— Неееее.

Продължителен стон като на плачещо дете. Чух шум от предаване на слушалката и трескавия шепот на Ейлийн, изричаща името на Франк и думите: „нещо се е случило… ужасно“, тишина за две секунди, после трясък от счупено стъкло. Къри бе станал от масата прекалено бързо и чашата му с уиски се беше разбила на пода. Само предположение.

— Камий, какво е станало. Кажи ми. — Гласът му беше груб и стряскащ, сякаш някой ме хвана с две ръце и ме разтърси.

— Знам кой го е направил, Къри — изсъсках. — Знам кой.

— Това не е причина да плачеш, паленце. Полицията арестува ли вече някого?

— Още не. Знам кой го е направил.

Дум по мишената за дартс.

— Кой? Камий, кажи ми.

Допрях слушалката до устата си и прошепнах:

— Майка ми.

— Кой? Камий, говори по-силно. В някой бар ли си?

— Майка ми го е направила — изкрещях в слушалката, буквално изплюх думите.

Мълчанието му беше твърде дълго.

— Камий, подложена си на голям стрес. Много сбърках, че те пратих там толкова скоро, след като… Слушай сега, искам да отидеш до най-близкото летище и веднага да вземеш самолет за тук. Не се връщай да си вземеш дрехите, зарежи колата и просто се прибери у дома. По-късно ще се занимаем с тези неща. Вземи какъвто има билет, аз ще ти покрия разходите. Само се прибери незабавно у дома.

У дома, у дама, у дома, като че ли се опитваше да ме хипнотизира.

— Вече нямам дом — проплаках и пак захлипах. — Трябва да се погрижа за това тук, Кери.

Затворих в момента, в който ме призоваваше да не го правя.

* * *

Намерих Ричард да вечеря в „Трити“. Разглеждаше изрезки от един вестник от Филаделфия за нападението с ножица на Натали. Кимна ми неохотно и когато седнах срещу него, сведе очи към мазната си царевична каша с кашкавал, после погледна изпитателно подутото ми лице.

— Добре ли си?

— Мисля, че майка ми е убила Мериан, а също Ан и Натали. И знам, че ти също мислиш така. Току-що идвам от Уудбъри, скапаняк такъв. — Скръбта ми бе преминала в гняв някъде между изходи 5 и 2. — Не мога да повярвам, че докато се забавляваше с мен, просто си се опитвал да събереш информация за майка ми. Извратен мръсник.

Треперех, думите изхвърчаха от устата ми като куршуми.

Той извади десет долара от портфейла си и ги пъхна под чинията си. Стана, дойде от моята страна на масата и ме хвана за ръката.

— Ела навън, Камий. Не е тук мястото да говорим за това.

Излязохме. Заведе ме до дясната врата на колата си, без да пуска ръката ми. Сложи ме да седна вътре.

Закара ме мълчаливо до възвишенията над Мисисипи, като вдигаше ръка, за да ме спре, всеки път, когато се опитвах да кажа нещо. Накрая му обърнах гръб, завъртях се към прозореца и се загледах в преминаващата покрай нас като размазана синьо-зелена стена гора.

Спряхме на същото място, откъдето бяхме гледали реката миналия път. Тя течеше бавно под нас в тъмното и повърхността проблясваше на петна под лунната светлина. Беше като да гледаш бръмбар, пълзящ сред нападали листа.

— Сега е мой ред да използвам клише — каза Ричард, застанал с профил към мен. — Да, отначало имах интерес към теб, защото исках информация за майка ти. Но после искрено се привързах към теб. Доколкото човек може да се привърже към някого, толкова затворен, колкото теб. Разбира се, мога да си обясня защо. Отначало мислех да те разпитам официално, но нямах представа колко близки сте с Адора и не исках да усети, че я подозирам. Освен това не бях сигурен, Камий. Исках да я наблюдавам още малко. Беше само интуиция. Слухове, чути тук и там, за теб, за Мериан, за Ама и майка ти. Вярно е също, че жените не отговарят на профила за такова престъпление. Не и за сериен убиец на деца. После погледнах на нещата от друг ъгъл.

— Какъв? — Гласът ми беше глух, като стъргане по метал.

— Онова хлапе, Джеймс Капизи. Постоянно мислех за него и за неговата зла вещица от приказките. — Като че ли повтаряше думите на Бевърли за братя Грим. — Все още се съмнявам, че е видял майка ти, но мисля, че си е спомнил нещо, чувство или подсъзнателен страх, което е създало онзи образ във въображението му. Замислих се каква жена би тръгнала да убива малки момиченца и да им вади зъбите. Жена, която иска да има пълен контрол. Жена, чийто майчин инстинкт е нарушен. Ан и Натали са били… обгрижени, преди да бъдат убити. Родителите и на двете са забелязали нетипични подробности. Ноктите на Натали са били лакирани в ярко розово. Краката на Ан са били обезкосмени. Устните и на двете са били разкрасени с червило.

— Ами зъбите?

— Не е ли усмивката най-доброто оръжие на едно момиче? — попита Ричард. Най-сетне се обърна и ме погледна. — А в случая с тези две момичета, буквално оръжие. Когато ти ми разказа за ухапванията, всичко ми се изясни. Убиецът беше жена, която мрази проявлението на сила при другите жени, смята го за вулгарно. Опитала се е да се държи като майка на двете момиченца, да ги командва, да ги формира според собствените си представи. Те са я отхвърлили, съпротивлявали са се и това я е вбесило. Затова е трябвало да умрат. Удушаването е класически пример за доминиране. Бавно убиване. След като съставих този профил на убиеца в кабинета си, затворих очи и си представих лицето на майка ти. Внезапната агресия, близостта й с двете момиченца — и нямаше алиби за никоя от двете нощи. Предчувствието на Бевърли ван Лъм за Мериан още повече наклони везните. Въпреки че за да го докажем, ще трябва да ексхумираме Мериан. Следи от отравяне или нещо друго.

— Оставете я на мира.

— Не мога, Камий. Знаеш, че трябва. Ще се отнесем с най-голяма почит към останките й. — Постави ръка на бедрото ми. Не на ръката или рамото ми, а на бедрото ми.

— Джон изобщо бил ли е заподозрян? — Избутах ръката му.

— Името му се споменаваше през цялото време. На Викъри му стана фиксидея. Когато разбра, че Натали е имала склонност към агресия, реши, че и Джон трябва да има. Освен това той не беше местен, а знаеш колко подозрителни са пришълците.

— Имаш ли реални доказателства, Ричард? За майка ми? Или всичко са само подозрения?

— Утре ще получим заповед за претърсване на къщата. Сигурно е запазила някъде зъбите. Казвам ти го като приятел. Защото те уважавам и ти имам доверие.

— Добре. Падане светна на коляното ми. — Трябва да изведа Ама от там.

— Тази нощ нищо няма да се случи. Искам да се прибереш вкъщи и да се държиш, сякаш всичко е нормално. Колкото може по-естествено. Мога да взема показанията ти утре, ще бъдат от голяма полза за разследването.

— Тя може да ни направи нещо. На мен и на Ама. Дрогира ни, трови ни. Дава ни да пием някакви неща.

Пак ми се доповръща.

Ричард дръпна ръката си от бедрото ми.

— Камий, защо не каза досега? Можехме да те изследваме. Би било много полезно за случая. По дяволите!

— Благодаря за загрижеността, Ричард.

— Някой казвал ли ти е, че си прекалено чувствителна, Камий?

— Никога.

* * *

Гайла стоеше на вратата — като бдителен призрак в къщата на върха на хълма. Скри се бързо и когато спрях пред навеса за коли, лампата в столовата светна.

Шунка. Подуших я, преди да стигна до вратата. И листно зеле. Царевица. Всички бяха седнали като актьори преди вдигане на завесата. Сцена: Вечеря. Майка ми седеше на челното място. Ама и Алън — от двете й страни, приборите и чинните за мен бяха подредени отсреща. Гайла издърпа стола ми, за да седна, после пак се оттегли в кухнята с униформата си на медицинска сестра. Вече не исках да виждам медицински сестри. От мазето се чуваше бученето на пералнята.

— Здравей, миличка, добре ли прекара деня? — на твърде висок глас попита майка ми. — Настанявай се, специално те изчакахме. Реших, че ще е хубаво да вечеряме веднъж като семейство, след като скоро ще си тръгваш.

— Защо мислиш така?

— Скоро ще арестуват твоя малък приятел, скъпа. Не ми казвай, че съм по-добре информирана от представителя на медиите.

Погледна Алън и Ама и се усмихна като гостоприемна домакиня, предлагаща ордьоври. Разклати звънчето си и Гайла донесе шунката, тресяща се като желе, на сребърен поднос. Едно резенче ананас се изпързаля от едната страна.

— Ти режи, Адора — каза Алън в отговор на въпросителния поглед на майка ми.

Тя започна да реже шунката на филии с дебелина един пръст и да ги слага в чиниите. Ама ми подаде една порция, но аз поклатих глава и я прехвърлих на Алън.

— Не искаш шунка — измърмори майка ми. — Още не си преодоляла тази фаза, Камий.

— Фазата, в която мразя свинска шунка ли? Не, не съм.

— Мислиш ли, че ще осъдят на смърт Джон? — попита сестра ми. — Че ще екзекутират твоя Джон? — Майка ми я беше нагиздила с бяла рокличка и розови панделки, косата й бе сплетена на плътни плитки от двете страни. Излъчваше гняв като воня.

— В Мисури има смъртно наказание и тези убийства със сигурност заслужават такова — отговорих.

— Имаме ли още електрически стол? — попита тя.

— Не — сряза я Алън. — Сега си яж месото.

— Смъртоносна инжекция — измърмори майка ми. Като да приспиш коте.

Представих си Адора, вързана с каиши на болнична количка, да си разменя любезности с лекаря, преди иглата да се забие в ръката й. Много подходящо — да умре от смъртоносна инжекция.

— Камий, ако можеше да бъдеш героиня от някоя приказка, коя щеше да си избереш? — попита Ама.

— Спящата красавица. За да прекарам живота си в сънища; звучеше прекрасно.

— Аз искам да съм Персефона.

— Не знам коя е тя — казах. Гайла сипа задушено зеле и прясна царевица в чинията ми. Насилих се да ям, зърно по зърно, непрекъснато ми идеше да повърна.

— Тя е царицата на мъртвите — разпалено обясни Ама. — Била толкова красива, че Хадес я откраднал и я пренесъл в подземния свят, за да бъде негова жена. Обаче майка й била толкова могъща, че го принудила да й я върне. Но само за шест месеца всяка година. Затова Персефона прекарва половината си живот с мъртвите, а другата половина — с живите.

— Ама, как може такова същество да ти харесва? — възмути се баща й. — Понякога си ужасна.

— Жал ми е за Персефона, защото когато се върне при живите, хората се страхуват от нея заради мястото, където е била. И дори когато е при майка си, тя не е щастлива, защото знае, че трябва пак да се върне в подземния свят.

Усмихна се широко на Адора и лапна голямо парче шунка. После изграчи към вратата:

— Гайла, донеси захар!

— Използвай звънчето, Ама — смъмри я майка ми. Тя също не се хранеше.

Гайла донесе купичка със захар и поръси една голяма лъжица върху шунката и доматите на сестра ми.

— Дай на мен — изхленчи сестра ми.

— Нека Гайла да ти сипе — каза майка ми. — Ти слагаш прекалено много.

— Ще ти бъде ли тъжно, когато екзекутират Джон, Камий? — попита Ама, докато смучеше парче шунка. — Кое ще те натъжи повече, ако Джон умре или ако аз умра?

— Не искам никой да умира. Напоследък в Уинд Гап имаме достатъчно много смърт.

— Напълно съм съгласен — заяви Алън със странно бодър тон.

— Някои хора трябва да умрат. Джон трябва да умре — продължи Ама. — Даже да не ги е убил, пак трябва да умре. Той вече е покварен, след като сестра му е мъртва.

— По тази логика и аз трябва да умра, защото сестра ми е мъртва и аз съм покварена — отбелязах. Сдъвках още едно царевично зърно.

Ама ме погледна изпитателно.

— Може би. Но те харесвам и не искам да умираш. Ти как мислиш? — обърна се към Адора. Хрумна ми, че никога не се обръщаше към нея с „мамо“, нито дори с „Адора“. Сякаш не знаеше името й, но не искаше да се разбере.

— Мериан почина отдавна, много отдавна, и мисля, че всички трябваше да си отидем с нея — уморено изрече майка ми. Изведнъж добави с ведър тон: — Но още сме тук и продължаваме напред, нали?

Разклати звънчето и Гайла дойде да събере чиниите, обикаляйки масата като престарял вълк. После донесе десерта — сладолед с червен портокал. Майка ми се оттегли дискретно в килера и се върна с две високи кристални чаши. Стомахът ми се сви.

— С Камий ще пийнем по едно питие в моята стая — каза на другите, като оправяше косата си пред огледалото на бюфета.

Вече се беше облякла за случая, дадох си сметка аз — с нощница. Точно както едно време като малка, когато ме повикаше при себе си, тръгнах послушно след нея.

После влязох в стаята й — мястото, където винаги съм искала да бъда. Масивното легло, натрупаните върху него като пиявици възглавници. Огромното огледало, вградено в стената. И знаменитият под от слонова кост, който караше всичко да блести като снежен, осветен от луната пейзаж. Тя хвърли възглавниците на пода, дръпна завивките и ми даде знак да седна, на леглото. Настани се до мен. Всички онези месеци след смъртта на Мериан, когато Адора стоеше в стаята си и не ме пускаше вътре, не смеех дори да си мечтая да седя така сгушена на леглото до майка си. Сега се случваше, с повече от петнайсет години закъснение.

Тя прокара пръсти през косата ми и ми подаде чашата. Подуших питието: миришеше на печени ябълки. Стиснах чашата, но не отпих.

— Когато бях малка, майка ми ме заведе в Северната гора и ме остави там — заговори Адора. — Не изглеждаше ядосана или разстроена. Изглеждаше безразлична. Почти отегчена. Не ми обясни защо. Нито дума. Каза ми само да се качвам в колата. Бях боса. Когато стигнахме, ме хвана за ръката и много спокойно ме поведе по пътеката, после ме заведе встрани, пусна ръката ми и каза да не вървя след нея. Бях на осем, още съвсем малка. Когато стигнах вкъщи, краката ми бяха целите издрани, а тя само ме погледна над вестника, който четеше, после стана и се прибра в стаята си. В тази стая.

— Защо ми казваш това?

— Когато едно дете разбере още от толкова малко, че майка му не го обича, се случват лоши неща.

— Повярвай ми, много добре знам какво е — отговорих. Ръцете й още бяха в косата ми, пръстите на едната галеха голото място на скалпа ми.

— Исках да те обичам, Камий. Но ти беше толкова трудно дете. Мериан, с нея бе толкова лесно.

— Стига толкова, мамо.

— Не. Не стига. Остави ме да се погрижа за теб, Камий. Поне веднъж покажи, че имаш нужда от мен.

„Хайде най-сетне всичко да свършва. Искам да свърши“ — помислих си.

— Добре, хайде. — Изпих питието на една глътка, изблъсках ръцете й и се опитах да си придам твърд глас. — Винаги съм имала нужда от теб, мамо. Истинска нужда. Не създадена от теб, която можеш да включваш и изключваш, когато поискаш. И никога няма да ти простя за Мериан. Тя беше едно невинно дете.

— Тя винаги ще остане моето дете — отговори майка ми.