Джилиан Флин
Отворени рани (12)

12.

Ричард живееше в единствения жилищен блок в Уинд Гап, панелна сграда с четири апартамента. Само две от жилищата имаха наематели. Ниските, широки колони, поддържащи навеса за коли, бяха надраскани с червен спрей с надписи: „Долу демократите. Долу демократите. Долу демократите“. После, ни в клин ни в ръкав: „Аз обичам Луи“.

Сряда сутрин. Бурята е надвиснала над града с голям облак. Горещо и ветровито, светлина с цвят на пикня. Почуках на вратата с ръба на бутилка бърбън. Носи подаръци, ако не можеш да предложиш нещо друго. Отдавна бях престанала да нося поли. Правеха краката ми твърде достъпни за мъже, склонни да те опипват. Ако все още беше такъв.

Той отвори вратата. Миришеше на сън. Разрошена коса, боксерки, облечена наопаки тениска. Не се усмихна. Поддържаше ниска температура. От вратата усетих студено течение.

— Искаш да влезеш или аз да изляза? — попита, като се чешеше по брадичката. Видя бутилката. — Аха, влизай тогава. Предполагам, че ще се напиваме?

В жилището беше голяма бъркотия и това ме изненада. Панталони, метнати на столове, преливащо кошче за боклук, кашони с документи, натрупани на неподходящи места в коридора, които те принуждаваха да се завъртиш странично, за да минеш. Махна ми към напукания кожен диван и отиде в кухнята, за да донесе лед и две чаши. Наля порядъчно количество и за двамата.

— Снощи се държах прекалено грубо.

— Да. Имам чувството, че ти давам доста информация, а ти не ми даваш никаква.

— Опитвам се да разкрия убийство. Ти искаш да пишеш за него във вестника. Мисля, че би трябвало аз да съм с предимство, Камий. Има неща, които не мога да ти кажа.

— И обратното също важи. Аз имам право да пазя източниците си.

— Обаче по този начин пазиш и извършителя на убийствата.

— Ще го разкриеш, Ричард. Казах ти почти всичко, което знам. За бога, свърши и ти малко работа. — Двамата се втренчихме един в друг.

— Обичам, когато ми се правиш на корава репортерка. — Ричард се усмихна. Поклати глава. Побутна ме с босия си крак. — Наистина.

Отново напълни чашите. Още на обяд щяхме да сме мъртвопияни. Придърпа ме към себе си, целуна ме по ухото и пъхна езика си в него.

— Е, палавнице от Уинд Гап, колко точно непослушна си била? Разкажи ми за първия път, когато го направи. — Първият ми път беше едновременно с втория и с третия, и с четвъртия благодарение на моя познат от осми клас. Реших да се огранича с първия.

— Бях на шестнайсет — излъгах. Ако съм била по-голяма, изглеждаше по-приемливо. — Чуках се с един футболист в тоалетната по време на организирания от него купон.

Аз носех повече на пиене. Погледът на Ричард започваше да се замъглява, докато той галеше едното ми зърно през ризата.

— Мммм… и свърши ли?

Кимнах. Спомням си, че симулирах. Спомних си някаква наченка на оргазъм, но чак след като ме предадоха на третото момче. Спомням си, че си мислех колко е сладко от негова страна, когато дишаше задъхано до ухото ми и шепнеше: „Добре ли е така? Добре ли е така?“

— Искаш ли да свършиш сега? С мен? — прошепна Ричард.

Кимнах и той ме награби. Заопипва цялото ми тяло, опита се да вдигне ризата ми, после започна да се мъчи да разкопчае панталона ми и да го смъкне.

— Чакай, чакай. Не така — прошепнах. — Обичам с дрехи.

— Не. Искам да те докосвам.

— Не, съкровище, ще го направим по моя начин.

Смъкнах панталона си съвсем малко и задържах ризата върху корема си, като разсейвах Ричард с умели целувки. После насочих члена му и се чукахме напълно облечени, като неравностите на кожения диван драскаха задника ми. Боклук, помпай, малко, момиченце. За първи път правех секс от десет години. Боклук, помпай, малко, момиченце! Не след дълго пъшкането му се усили достатъчно, за да заглуши крясъците на кожата ми. Едва тогава бях способна да изпитам някакво удоволствие. Онези последни няколко прекрасни мига.

* * *

След като свършихме, той остана да лежи задъхан, наполовина върху мен, все още стискайки яката на ризата ми с една ръка. Навън беше притъмняло. Чуваше се далечен тътен от наближаваща буря.

— Кажи ми кой мислиш, че го е направил — казах аз.

Погледна ме смаяно. Дали очакваше да чуе обичам те? Поигра си за минута с косата ми, погали ухото ми с език. Когато им бъде отказан достъп до останалата част от зялото, мъжете се съсредоточават върху ухото. Това сочеше опитът ми от последните десет години. Не можеше да опипва гърдите ми, задника ми, ръцете или краката ми, но изглеждаше доволен с ухото ми. Засега.

— Да си остане между нас, мисля, че е Джон Кийн. Младежът е бил много близък със сестра си. По нездравословен начин. Няма алиби. Мисля, че има влечение към малки момиченца, което се опитва да преодолее. Накрая ги убива и вади зъбите им. Това му носи възбуда. Няма да успее да се сдържа още дълго обаче. Ще търси нови жертви. В момента проверяваме дали е проявявал странно поведение във Филаделфия. Може би проблемите на Натали не са единствената причина да се преместят тук.

— Трябва ми официално изявление.

— Кой ти каза за хапането. И кого са ухапали двете момиченца — прошепна страстно на ухото ми. Навън дъждът зашуртя върху тротоара, сякаш някой пикаеше.

— Мередит Уилър ми каза, че Натали е отхапала парченце от ухото й.

— Кой друг?

— Ан е ухапала майка ми. По китката. Това е.

— Видя ли, не беше трудно. Добро момиче — прошепна той и отново погали зърното ми през ризата.

— Сега ти ми дай нещо официално.

— Не — усмихна се той. — Ще го направим по моя начин.

* * *

Ричард ме чука още веднъж следобед. Накрая най-сетне неохотно ми даде официално изявление, че имало напредък по случая и евентуално се очаква арест. Оставих го да спи и притичах в дъжда до колата си. Ама сигурно щеше да му измъкне повече информация от мен — помислих си разсеяно.

Отидох до парка „Гарет“ и останах седнала в колата да зяпам дъжда, защото не ми се прибираше вкъщи. Утре това място щеше да бъде пълно с деца, започващи дългата, мързелива лятна ваканция. Сега бях само аз, лепкава и с чувство на глупачка. Не можех да реша дали съм била употребена. От Ричард, от онези момчета, които отнеха девствеността ми, от всички. Никога не бях разсъждавала за тези неща от гледна точка на собствените си интереси. Харесвах старозаветната строгост на фразата: „тя получи, каквото заслужаваше“. Понякога това се случва на жените.

Поседях в тишината. Изведнъж се разнесе бръмчене. Жълтият шевролет спря до мен. Ама и Кайли седяха на дясната седалка отпред. Шофьорът беше рошав младеж с евтини черни очила и мръсен потник; негов по-хилав двойник седеше отзад. От колата излизаше дим и миризма на някакъв алкохол с цитрусова есенция.

— Качвай се, отиваме да купонясваме — каза Ама. Държеше бутилка евтина водка с аромат на портокал. Изплези език и пое една дъждовна капка с него. Косата и потникът й вече бяха мокри.

— Не, благодаря, добре съм.

— Не изглеждаш добре. Хайде, тръгвай, има патрули в парка. Със сигурност ще те приберат за каране пияна. Оттук те надушвам.

— Хайде, чикита — извика Кайли. — Можеш да ни помогнеш да усмирим тези двама младежи.

Замислих се какви възможности имам: Да се прибера вкъщи и да пия сама. Да отида на бар и да пия, с които мъже срещна. Или да отида с тези хлапета и може би да чуя някоя интересна клюка. Можех да отделя един час. После щях да се прибера и да проспя остатъка от деня. Освен това бях изненадана от неочаквано приятелското държане на сестра ми. Колкото и да не исках да призная, това момиче ми беше влязло под кожата.

Хлапетата ме посрещнаха с радостни възгласи, когато седнах отзад. Ама ми подаде друга бутилка: топъл ром с вкус на лосион против изгаряне. Започнах да се притеснявам, че ще ме пратят да им купувам алкохол. Не защото нямаше да го направя. Колкото и патетично да звучи, исках тези деца да ме приемат в компанията си. Така отново щях да се почувствам желана. Не аутсайдер. Одобрена от най-готиното момиче в училище. Тази мисъл почти ме накара да скоча от колата и да си тръгна за вкъщи. Но в този момент Ама отново ми подаде бутилката. По гърлото имаше кръгче от розов гланц за устни.

Момчето до мен, което представиха като Нолан, кимна и избърса потта от горната си устна. Хилави ръце с лющеща се кожа и лице, цялото в акне. Амфетамини. Мисури е на второ място по наркомании в целите Щати. Тук много се отегчаваме и имаме много селскостопански химикали. Когато бях ученичка, само най-закоравелите наркомани вземаха амфетамини; сега бяха масов наркотик. Нолан срамежливо прокарваше пръст нагоре-надолу по седалката пред себе си, но по едно време се престраши да ме погледне и каза:

— Ти си на възрастта на майка ми. Това ми харесва.

— Съмнявам се, че съм точно на възрастта на майка ти.

— Тя е на трийсет и три или трийсет и четири. — Беше достатъчно близо.

— Как се казва?

— Кейси Рейбърн.

Познавах я. Беше няколко години по-голяма от мен. Живееше в квартала по пътя за свинефермата. Използваше прекалено много гел за коса и имаше прекалено силно влечение към мексиканските убийци на кокошки близо до границата с Арканзас. По време на един църковен лагер казала на групата си, че е правила опит за самоубийство. В училище момичетата започнаха да й викат Кейси Бръснача.

— Сигурно е била преди мен — отговорих.

— Човече, мацето е прекалено готино, за да си губи времето с надрусана курва като майка ти — каза шофьорът.

— Майната ти — прошепна Нолан.

— Камий, виж какво имаме. — Ама се изправи на задната седалка и се наведе към мен така, че набута задника си в лицето на Кайли. Показа ми шишенце с хапчета. — Оксиконтин. От това ти става много хубаво. — Изплези език, постави върху него три хапчета в редица като бели копчета, после ги сдъвка и ги преглътна с малко водка. — Пробвай.

— Не, благодаря, Ама. — Оксиконтинът е хубаво нещо. Но да го вземеш заедно с малолетната си сестра, не е.

— Ох, хайде. Мий, само едно — заувещава ме тя. — Ще ти стане по-леко. Ще се почувстваш по-щастлива. Имаш нужда от това.

— Чувствам се отлично, Ама. — Това, че ме нарече Мий, ме върна в спомените за Мериан. — Уверявам те.

Тя се обърна пак напред, въздъхна и си придаде неутешимо изражение.

— Ох, стига, Ама, това не може да има толкова голямо значение за теб — казах, като докоснах рамото й.

— Има.

Не издържа. Изпитвах опасната необходимост да бъда харесвана, както едно време. И, добре де, нямаше да умра от едно хапче.

— Добре, добре, дай ми едно. Само едно.

Лицето й грейна и тя отново се завъртя към мен.

— Сложи си го на езика. Като причастие. Наркопричастие.

Изплезих език и тя постави хапчето на върха му.

— Добро момиче — изписка доволно и се усмихна. Днес започваше да ми писва от този израз.

* * *

Спряхме пред една от величествените стари викториански къщи на Уинд Гап, изцяло реновирана и пребоядисвана в нелепи сини, розови и зелени тонове, които някой сигурно смяташе за модерни. Ефектът беше, че сградата изглеждаше, сякаш в нея живее някой побъркан продавач на сладолед. Гол до кръста юноша повръщаше в храстите от едната страна на къщата, две други хлапета се боричкаха насред останките от цветна градина, а на детската люлка седяха момче и момиче, вкопчени един в друг като паяци. Нолан остана в колата, като продължаваше да гали с пръсти тапицерията на предната седалка. Шофьорът, Деймън, го заключи вътре, „за да не може никой да се ебава с него“. Жестът ми се стори трогателен.

От оксиконтина настроението ми се подобри и докато отивахме към къщата, си дадох сметка, че се оглеждам за лица от моята младост: момчета с късо подстригана коса и кожени якета, момичета със спираловидни къдрици и големи златни обици. Очаквах да подуша „Дракар ноар“ и „Джорджо“.

Всичко това беше в миналото. Момчетата бяха хлапаци с широки скейтърски шорти и маратонки, момичетата — с блузи с гол гръб, къси полички и пиърсинг на пъпа; и всичките ме гледаха, сякаш бях ченге. „Не съм, но одеве се чуках с едно. — Усмихвах се и кимах. — Леле, колко ми е весело“ — помислих си разсеяно.

В просторната столова масата беше избутана в единия край, за да се освободи място за танци и хладилни чанти. Ама се набута в една групичка и започна да се търка в едно момче, докато вратът му почервеня. Прошепна нещо на ухото му и след като той кимна, отвори една хладилна чанта и извади четири бири. Притисна ги до мокрите си гърди и като се преструваше, че едва ги крепи, заобиколи групичка момчета, които я загледаха впечатлено.

Момичетата не изглеждаха толкова възхитени от нея. Виждах как злостното шушукане преминава през стаята като фойерверки. Но малките блондинки имаха две преимущества. Първо бяха с местния наркопласьор, който със сигурност имаше някакво влияние. Второ, бяха по-красиви от почти всяко друго същество от женски пол тук, което означаваше, че момчетата няма да искат да ги изхвърлят. Освен това домакинът на купона беше момче, което личеше от снимките на полицата в хола — тъмнокос, хубавичък юноша, който позираше с академично облекло за абитуриентската си снимка. Отстрани имаше друга снимка, с гордите мама и татко. Познавах майката: беше по-голяма сестра на една от приятелките ми в гимназията. Мисълта, че сега съм на купон на сина й, беше първото, което ме смути.

— Обожеобожеобоже. — Брюнетка с изпъкнали очи и тениска, гордо прокламираща „Дъ Гап“, изтича покрай нас и сграбчи друго момиче с подобен жабешки вид. — Те все пак дойдоха. Тук са.

— Мамка му — отговори приятелката й. — Това е страхотно. Ще отидем ли да ги поздравим?

— Мисля, че е по-добре да изчакаме да видим какво ще стане. Ако Джей Си не ги иска, да не се бутаме около тях.

— Съгласна.

Досетих се още преди да го видя. Мередит Уилър влезе в хола, като влачеше Джон Кийн след себе си. Няколко момчета му кимнаха, други го потупаха по рамото. Трети демонстративно му обърнаха гръб и се събраха на по-плътни групички. Нито Джон, нито Мередит ме забелязаха, за мое облекчение. Тя видя групичка хилави момичета с криви крака — приятелки мажоретки, предположих — застанали до вратата на кухнята. Извика им и изприпка при тях, като остави Джон сам в хола. Отношението на момичетата беше още по-хладно от това на момчетата.

— Здравей — каза едната, без да се усмихне. — Ти не каза ли, че няма да дойдете?

— Реших, че ще е глупаво. Всеки, който има поне малко мозък, знае, че Джон е свестен тип. Не смятаме да се изолираме като някакви смотаняци само заради тази… тъпотия.

— Не е готино, Мередит. Джей Си не е окей с това — каза червенокосото момиче, което или беше гадже на Джей Си, или си мечтаеше за това.

— Аз ще говоря с него — изхленчи Мередит. — Нека да говоря с него.

— Мисля, че трябва да си вървите.

— Наистина ли са взели дрехите на Джон? — попита трето, дребно момиче, което имаше известно майчинско излъчване. От девойките, готови да държат главата на приятелката си, докато повръща.

— Да, но това е, за да отхвърлят напълно подозренията срещу него. Не защото е загазил.

— Няма значение — каза червенокосата. Вече я намразих.

Мередит огледа стаята за по-приятелски лица и ме видя. На лицето й се изписа изненада, после забеляза Келси и се намръщи ядосано.

Заряза Джон до вратата да се преструва, че си гледа часовника, връзва си обувката и по принцип не му пука, докато тълпата наоколо жужеше скандализирано, и решително се приближи до нас.

— Ти какво правиш тук?

Очите й бяха пълни със сълзи, на челото й имаше капчици пот. Въпросът прозвуча, сякаш не беше зададен към никоя от нас лично. Може би Мередит питаше себе си.

— Деймън ни доведе — изчурулика Ама. Подскочи два пъти на пръсти. — Не мога да повярвам, че ти си тук. И не мога да разбера как той има смелостта да се покаже.

— Боже, каква гадна малка кучка си. Нищо не разбираш, знаеш само да се чукаш с наркомани. — Гласът на Мередит потрепери като тракане на пумпал, доближаващ ръба на маса.

— По-добре от този, с когото ти се чукаш — отговори сестра ми. — Здрасти, убиец.

Помаха на Джон, който като че ли едва сега я забеляза и на лицето му се изписа изражение, сякаш са му ударили плесница.

Понечи да тръгне към вратата, но в този момент от друга стая влезе Джей Си и го извика настрана. Две високи момчета, обсъждащи по мъжки въпросите за убийства и тийнейджърски купони. Разговорите в стаята стихнаха и всички погледи се насочиха към двамата. Джей Си потупа Джон по гърба и го побутна леко към вратата. Джон кимна на Мередит и излезе. Тя бързо тръгна след него с наведена глава и закрила лицето си с ръце. Точно преди да излязат, някакво момче извика:

— Детеубиец!

Обвинението бе посрещнато с нервен смях и завъртане на очи. Мередит се обърна към тълпата, озъби се и изкрещя:

— Начукайте си го всички.

Излезе и затръшна вратата.

Същото момче имитира за приятелите си едно престорено истерично „Начукайте си го всички“, като издаде задника си на една страна. Джей Си увеличи музиката — електронно обработен момичешки глас пееше за свирки.

Исках да изтичам след Джон и да го прегърна. Никога не бях виждала някой да изглежда толкова самотен, а Мередит трудно щеше да го утеши. Какво щеше да прави той, когато остане сам в празната барака за файтони? Преди да тръгна след него, Ама ме хвана за ръката и ме завлече на горния етаж във „ВИП стаята“, където тя, нейните блондинки и две момчета с еднакви бръснати глави започнаха да тършуват из гардероба на майката на Джей Си и да свалят най-хубавите дрехи от закачалките, за да си правят гнездо. Настаниха се на леглото в кръг от сатен и кожи, Ама ме дръпна до себе си и извади от сутиена си хапче екстази.

— Играла ли си на наркорулетка? — попита ме тя. Поклатих глава. — Екстазито се предава от език на език и човекът, в чиято уста се разтопи съвсем, е победителят. Това е най-хубавата стока на Деймън, затова може доста да ни хване.

— Не, благодаря, и така ми е добре — отговорих. Всъщност за малко щях да приема, но видях ужасените погледи на момчетата. Сигурно им напомнях за майките им.

— Ох, хайде де, Камий, няма да кажа на никого — разхленчи се Ама, като започна да човърка един от ноктите си. — Направи го с мен. Сестрички?

— Моля те, Камий! — изхленчиха Кайли и Келси. Джодис ме гледаше мълчаливо.

Дали оксиконтинът, дали алкохолът, дали сексът от по-рано, дали бурята, която още висеше мокра навън, дали обезобразената ми кожа (хладилник настойчиво пулсираше на едната ми ръка), дали обърканите мисли на майка ми. Не знам кое ми повлия най-силно, но изведнъж позволих на Ама да целува въодушевено бузата ми. Кимнах в знак на съгласие и Кайли подаде език на едното момче, което смутено предаде хапчето на Келси, която лизна второто момче, което с език, голям като на вълк, млясна Джодис, която колебливо подаде своя на Ама — и тя пое хапчето с език, мекичък и горещ, и го прехвърли в моята уста, прегърна ме силно и притисна екстазито върху езика ми, докато не усетих, че се разпада в устата ми. Разтвори се като захарен памук.

— Пий много вода — прошепна ми, после се закикоти, като се просна по гръб върху един хермелин.

— Майната ти, Ама, играта още не беше започнала — възнегодува момчето с вълчия език, почервеняло от яд.

— Камий е моя гостенка — заяви с престорена надменност тя. — Освен това малко добро настроение ще й се отрази добре. В живота й са се случили много гадни неща. Ние имаме мъртва сестра точно като Джон Кийн. И тя още не е успяла да го преодолее.

Говореше, сякаш се опитваше да разчупи леда между гостите на коктейл: Дейвид има собствен магазин за сушени плодове, Джеймс току-що се върна от командировка във Франция, а, да, а пък Камий още не е преодолява загубата на мъртвата си сестра. Някой иска ли да му налея още?

— Трябва да тръгвам.

Изправих се твърде рязко и един червен сатенен сутиен увисна от едната ми страна. Имах петнайсет минути, докато дрогата ме хване, и не исках да бъда тук, когато това се случи. Отново обаче имах проблем: макар че пиеше, Ричард със сигурност нямаше да одобри нещо по-твърдо, а за нищо на света не исках да седя в горещата си стая сама и надрусана, и да се ослушвам за майка си.

— Ела с мен — каза Ама.

Бръкна в обемистия си сутиен, извади още едно хапче от подплатата, лапна го и се усмихна широко и жестоко на другите деца, които гледаха жално. За тях нямаше.

— Отиваме да плуваме. Мий. Ще бъде голям купон, когато започне да ни хваща.

Ухили се, показвайки съвършено равни бели зъби. Вече нямах сили да се съпротивлявам — изглеждаше по-лесно да се подчиня. Слязохме, отидохме в кухнята и няколко момчета с кръгли лица ни зяпнаха изненадано (явно бяхме странна гледка: едната прекалено малка, другата прекалено стара). Грабнахме няколко бутилки вода от хладилника (думата отново дишаше задъхано върху кожата ми като пале, което е забелязало по-голямо куче), който беше натъпкан с натурални сокове и готвени ястия, пресни плодове и бял хляб, и на мен изведнъж ми стана жал за този невинен, здравословен домакински уред, неподозиращ за разврата, който вилнееше навсякъде другаде в къщата.

— Хайде да тръгваме. Нямам търпение да се бухна в басейна — заяви ентусиазирано Ама и задърпа ръката ми като малко дете.

А тя беше точно такова. Вземам наркотици с тринайсетгодишната си сестра — помислих си. Но минаха десет минути и тази идея ми носеше само щастие. Ама беше забавно дете, моята сестричка, най-известното момиче в Уинд Гап, и сега искаше да се забавляваме заедно. Тя ме обича като Мериан. Усмихнах се. Екстазито вече ме обля с първата вълна на химически оптимизъм. Чувствах как се издига в мен като голям хелиев балон, който се пука върху небцето ми и разпръсква добро настроение. Почти усещах вкуса му, като пенесто розово желе.

Келси и Кайли понечиха да тръгнат след нас, но Ама се обърна и се засмя:

— Не искам да идвате, момичета. Останете тук. Помогнете на Джодис да си намери ебач. Има нужда от едно добро чукане.

Келси погледна намръщено Джодис, която стоеше плахо на стълбите. Кайли погледна ръката на Ама, обвита през кръста ми. Двете се спогледаха. Келси се гушна в Ама и притисна глава на рамото й.

— Не искаме да стоим тук, искаме да дойдем с вас — проплака. — Моля те.

Сестра ми се освободи от нея и се усмихна като на глупаво пони.

— Бъди така добра и се разкарай, става ли? Писна ми вече от вас. Толкова сте скучни.

Келси се дръпна назад объркано, все още с полупротегнати ръце. Кайли сви рамене и се върна с танцови движения в тълпата, взе бира от ръцете на едно по-голямо момче, като го изгледа и облиза устни — обърна се да види дали Ама гледа. Тя беше изгубила интерес.

Сестра ми ме изведе през вратата като внимателен кавалер, после по стълбите и на тротоара, където между пукнатините се подаваха дребни пожълтели бурени.

Посочих:

— Красиво.

Ама кимна:

— Обичам жълто, когато съм надрусана. Усещаш ли нещо?

Аз също кимнах. Лицето и ту се осветяваше, ту попадаше в сянка, докато минавахме под уличните лампи. Съвсем бяхме забравили плуването и вървяхме на автопилот към къщата на Адора. Усещах нощта залепнала върху тялото ми като мека, влажна нощница и за миг си спомних болницата в Илинойс, как се будя цялата в пот от остро изсвирване в ухото си. Съквартирантката ми, мажоретката, с посиняло лице, се гърчи на пода, а до нея — шишето от почистващ препарат. Малко смешен писклив звук. Изпускане на газове след смъртта. Сега тук, в Уинд Гап, внезапно избухнах в истеричен смях, онази нещастна стая в жълтата утрин.

Ама ме хвана за ръката.

— Какво мислиш за… Адора?

Усетих как наркотикът за малко да ме пусне, но после пак ме хвана.

— Мисля, че тя е една много нещастна жена — отговорих. — И объркана.

— Когато спи, понякога я чувам да крещи имена: Джоя, Мериан… твоето.

— Радвам се, че не трябва да слушам това отбелязах, като потупах ръката й. — Но съжалявам, че на теб ти се налага.

— Тя обича да се грижи за мен.

— Супер.

— Странно е. След като се грижи за мен, обичам да правя секс.

Вдигна полата си отзад и ми показа сексапилни розови чорапогащи.

— Не мисля, че трябва да позволяваш на момчетата да правят разни неща с теб, Ама. Просто не е редно. Много си малка.

— Понякога, ако оставяш хората да ти правят разни неща, всъщност правиш тези неща на тях — каза тя, като извади близалка от джоба си. Аромат на вишна. — Разбираш ли какво имам предвид? Ако някой иска да прави извратени неща с теб и му позволиш, така го правиш още по-извратен. И вече имаш целия контрол. Ако не полудееш.

— Ама, искам само… — Но тя вече бърбореше друго.

— Харесвам нашата къща — прекъсна ме. — Харесвам нейната стая. Подът е знаменит. Видях го в едно списание. Бяха го нарекли: „Лукс от слонова кост: Живот по южняшки от една отминала епоха“. Защото сега, разбира се, не можеш да намериш слонова кост. Жалко. Много жалко.

Лапна близалката и улови една светулка във въздуха, хвана я с два пръста и откъсна задната й част. Размаза светещата тъкан около пръста си под формата на фосфоресциращ пръстен. Хвърли умиращото насекомо в тревата и погледна възхитено ръката си.

— Момичетата харесваха ли те, когато порасна? — попита. — Защото с мен всички се държат гадно.

Трудно ми беше да си представя Ама — нахаканата, властна, понякога дори плашеща Ама (да ме настъпва по петите като онзи път в парка — кое тринайсетгодишно дете тормози възрастните така?) — като момиче, към което всеки се държи грубо. Тя видя изражението ми и се досети какво си мисля.

— Нямам предвид, че не се държат добре с мен. Правят всичко, каквото им кажа. Но не ме харесват. В момента, в който сбъркам, в момента, в който направя нещо смотано, те ще са първите, които ще се нахвърлят върху мен. Понякога сядам в стаята си, преди да си легна, и записвам абсолютно всичко, което съм направила или казала през деня. После се оценявам: 6 за добър ход, 2 за нещо, заради което ми иде да се гръмна.

Когато бях в гимназията, всеки ден записвах всяка дреха, която носех, и не повтарях, докато не минеше месец.

— Например тази вечер Дейв Рард, който е много сладък осмокласник, ми каза, че не знае дали ще издържи да чака цяла година, сещаш се, за да ме изчука, когато мина в гимназията? И аз казах: „Ами, не чакай.“ Отдалечих се и на всички щяха да им паднат ченетата. Това е 6. Обаче вчера се спънах и паднах на Главната пред момичетата и те се изсмяха. Това е 2. Или може би 3, защото се държах толкова гадно с тях до края на деня, че Келси и Кайли се разплакаха. Джодис винаги плаче, тъй че тя не е голямо предизвикателство.

— По-сигурно е да се страхуват от теб, отколкото да те обичат — отбелязах.

— Макиавели — изграчи тя, прихна да се смее и хукна напред — дали като детинска реакция на подигравка, или в истински изблик на младежка енергия, не можах да определя.

— Откъде знаеш това? — Бях впечатлена и започвах да я харесвам все повече с всяка изминала минута. Умно, объркано малко момиченце. Звучеше ми познато.

— Зная толкова неща, които не би трябвало да знам — отговори тя и аз хукнах да тичам с нея.

Екстазито ми даваше енергия и макар да знаех, че в трезво състояние не би трябвало да правя такива неща, бях прекалено щастлива, за да ми пука. Мускулите ми пееха.

— По-умна съм от повечето учители. Направих си тест за интелигентност. Би трябвало да съм в десети клас, но Адора мисли, че трябва да съм с деца на моята възраст. Както и да е. Ще отида в гимназия някъде другаде. В Ню Ингланд.

Каза го с леко възхищение като човек, който познава региона само от рекламни снимки, спонсорирани от водещите университети: Ню Ингланд, където отиват умните хора. Не че имам право на някакво мнение — аз също никога не съм стъпвала там.

— Трябва да се махна от тук — заяви Ама с маниера на разглезена домакиня. — През цялото време ми е скучно. Затова се държа така. Знам, че понякога малко… прекалявам.

— В секса ли имаш предвид?

Спрях, сърцето ми туптеше в ритъма на румба. Въздухът миришеше на ириси, усещах как ароматът прониква в носа ми, в белите дробове, в кръвта ми. Вените ми щяха да ухаят на пурпур.

— Просто, когато… знаеш, наранявам. Разбираш. Знам, че разбираш. — Хвана ме за ръката и лицето й грейна с чиста, добра усмивка. Погали дланта ми и усещането бе по-хубаво от всяко друго докосване, което познавах. Внезапно изрод въздъхна от левия ми прасец.

— Как нараняваш?

Наближавахме къщата на майка ми и еуфорията ми бе във връхната си точка. Косата ми се разливаше като топла вода върху раменете ми и се поклащаше насам-натам в ритъм с несъществуваща музика. На ръба на тротоара имаше черупка на охлюв и погледът ми се плъзна по извивките й.

— Знаеш. Знаеш как понякога има нужда да боли.

Каза го, сякаш рекламираше нов козметичен продукт.

— Има по-добри начини от болката да се справиш със скуката и клаустрофобията — отбелязах. — Ти си умно момиче, разбираш.

Осъзнах, че е пъхнала пръсти в ръкава на ризата ми и опипва белезите ми. Не я спрях.

— И ти ли се режеш. Ама?

— Търся болка — изкрещя тя, изскочи насред улицата и започна да се върти лудешки с извита назад глава и разперени ръце като лебед. — Обичам я!

Гласът й проехтя по улицата, чак до ъгъла, където като страж стоеше къщата на майка ми. Ама продължи да се върти, докато не падна на земята. Една от сребърните й гривни се изхлузи и се затъркаля по улицата лъкатушейки.

Исках да поговоря сериозно с нея за това, като възрастен, но екстазито отново ме изпълни с еуфория и вместо това грабнах Ама (кикотеща се и с разкървавено рамо) и двете се понесохме с пируети към къщата на майка ми. Лицето й беше като разполовено от широка усмивка; зъбите й бяха влажни и големи и аз си дадох сметка колко неустоими биха могли да бъдат за убиец. Квадратни блокчета от лъскава кост, предните бяха като мозаечни плочки, които можеш да наредиш върху масата си.

— Много съм щастлива с теб. — Тя се засмя и горещият й, алкохолен дъх лъхна лицето ми. — Ти си ми като духовна сестра.

— Ти си ми като родна сестра — казах аз. Светотатство? Не ми дремеше.

— Обичам те — изкрещя Ама.

Въртяхме се толкова бързо, че бузите ми се издуха, гъделичкаха ме. Смях се като малко дете. „Никога не съм била по-щастлива, отколкото сега“ — помислих си. Светлината от уличните лампи беше почти розова и дългата коса на Ама галеше леко раменете ми; високите й скули изпъкваха като бучки масло върху загарялата й кожа. Посегнах и докоснах едната, след като освободих ръката си от нейната, и това внезапно нарушаване на равновесието между нас ни изпрати двете да се търкаляме по земята. Усетих как глезенът ми се удари с изпукване в бордюра — прас! — и по крака ми потече кръв. Върху гърдите на Ама се появиха червени петна от нейното търкаляне по асфалта. Погледна надолу, погледна мен с искрящи сини очи, прокара ръка върху кървавите петна на гърдите си и изпищя продължително, после притисна глава в скута ми и се разсмя.

Прокара пръст през гърдите си, събра една капка кръв на върха му и преди да успея да я спра, я размаза върху устните ми. Усетих вкуса като намазана с мед тенекия. Тя ме погледна, погали лицето ми и аз й позволих.

— Знам, че си мислиш, че Адора обича повече мен, но това не е така — каза. Сякаш по сигнал, лампата на верандата на къщата ни високо горе на хълма се включи. — Искаш ли да спиш в моята стая? — добави малко по-тихо Ама.

Представих си ни в нейното легло, под завивките на точки, как си споделяме шепнешком тайни, после заспиваме прегърнати, но изведнъж осъзнах, че си се представям с Мериан. Тя е избягала от болничното си легло и спи до мен. Сгушена до корема ми, мърка тихичко. Трябва тайно да я върна в стаята й, преди майка ми да се събуди сутринта. Разиграваме истинска драма в тихата къща за тези пет секунди, докато я дърпам по коридора, покрай стаята на Адора, и се страхувам, но в същото време и малко се надявам, че вратата ще се отвори. „Тя не е болна, мамо. — Това планирах да изкрещя, ако ни хване. — Тя е добре, стана от леглото, защото не е толкова болна вече“. Бях забравила колко отчаяно и убедено вярвах в това.

Благодарение на наркотика обаче сега това са само щастливи спомени, разлистващи се в мозъка ми като страници от детска книжка с приказки. В тези спомени Мериан ми се явяваше като зайче, малко пухкаво животинче, облечено като моята сестра. Почти усетих допира на козината й и сега, когато станах и установих, че косата на Ама гали крака ми.

— Е, искаш ли? — попита тя.

— Не тази вечер, Ама. Адски съм уморена и искам да си спя в леглото. — Не беше вярно. Наркотикът ме беше хванал бързо и сега също толкова бързо щеше да ме пусне. Чувствах, че още десет минути и ще съм съвсем трезва, а не исках Ама да бъде наоколо, когато ударя дъното.

— Може ли тогава аз да спя при теб? — Стоеше под уличната лампа, с едва държаща се на хилавите хълбоци дънкова пола и изкривен на една страна, скъсан сутиен. С малко размазана кръв около устните. Гледаше ме с надежда.

— Не. Нека да спим поотделно. Утре ще излезем пак.

Тя не каза нищо, само се обърна и хукна към къщата, като мяташе краката си назад като кон от анимационен филм.

— Ама! — изкрещях след нея. — Чакай, можеш да спиш при мен.

Хукнах подир нея. Под въздействието на наркотика в тъмното беше все едно да се опитвам да догоня някого, като го следя в огледало. Не осъзнах, че подскачащият й силует се е обърнал и сега тя тича обратно. Право срещу мен. Блъсна се в мен с главата напред, удари ме с чело под брадичката и двете пак паднахме, но този път на тротоара. Главата ми издрънча върху плочите и силна болка проряза долните ми зъби. Останах просната на земята няколко секунди, стиснала в юмрук косата на Ама. Над мен летеше светулка и светлината й мигаше заедно с пулса ми. Ама изведнъж се разсмя, хвана се за челото и започна да опипва едно място, което вече беше придобило тъмносин цвят като очертания на слива.

— Проклятие. Мисля, че ми вдлъбна лицето.

— Аз мисля, че ти ми вдлъбна главата — прошепнах аз. Седнах, виеше ми се свят. Струйка кръв, която до момента се беше задържала поради притискането ми в земята, сега потече по врата ми. — За бога. Ама. Много си груба.

— Мислех, че харесваш грубо. — Подаде ми ръка и ми помогна да се изправя, при което цялата кръв в главата ми отиде напред. Свали от средния си пръст малък златен пръстен с бледозелен оливин и го сложи на безименния ми пръст. — Заповядай. Искам ти да го носиш.

Поклатих глава:

— Който ти го е дал, е искал да бъде твой.

— Адора ми го даде, така да се каже. Не й дреме, повярвай ми. Смяташе да го даде на Ан, но… след като Ан вече я няма, ето го тук. Грозен е, нали? Преструвах се, че го е подарила специално на мен. Въпреки че едва ли би го направила, защото ме мрази.

— Тя не те мрази.

Тръгнахме пак към къщи, към светлината от верандата на върха на хълма.

— Тя не те обича — каза Ама.

— Не ме обича.

— Е, мен също не ме обича. Просто по друг начин. — Тръгнахме нагоре по стълбите, като тъпчехме нападалите черници. Въздухът ухаеше на глазура от детска торта.

— След смъртта на Мериан повече или по-малко започна да те обича?

— По-малко.

— Значи не е помогнало.

— Кое?

— Смъртта й не е помогнала, за да се оправят нещата.

— Не. Сега пази тишина, докато влезем в стаята ми, ясно?

Качихме се на пръсти по стълбите. Държах едната си ръка под извивката на врата, за да не капе кръв. Ама вървеше опасно близо зад мен, като спря, за да помирише една роза във вазата в антрето, и се усмихна на отражението си в огледалото. От стаята на Адора, както обикновено, се чуваше само бръмченето на вентилатора.

Влязохме в стаята ми, затворих вратата, събух си маратонките (с полепнали по тях тревички), избърсах единия си крак от размазания черничев сок и точно когато се канех да съблека ризата си, усетих погледа на Ама върху себе си. Оставих дрехата и се проснах на леглото, като се престорих на твърде уморена, за да се събличам. Завих се и се свих на една страна, като измънках нещо за лека нощ. Чух как сестра ми хвърли дрехите си на пода и след секунда лампата угасна и тя се сгуши до мен гола, единствено по гащи. Идваше ми да заплача при мисълта, че мога да спя до някого без дрехи, без да се тревожа коя дума може да изпълзи изпод някой ръкав или крачол.

— Камий? — прошепна тя с детински, неуверен глас. — Нали знаеш как хората понякога казват, че имат нужда да изпитат болка, защото иначе ще бъдат абсолютно безчувствени и няма да усещат нищо?

— Ъммм.

— А дали не е точно обратното? — прошепна тя. — Дали не е, защото болката те кара да се чувстваш адски добре? Като че ли нещо те гъделичка отвътре, сякаш някой е оставил включен ключ в тялото ти. И нищо не може да изключи ключа, освен болката? Какво означава това?

Престорих се, че вече спя. Престорих се, че не усещам пръстите й, повтарящи очертанията на изчезни отново и отново под тила ми.

* * *

Имах сън. Мериан с бяла нощница, лепкава от пот, с една руса къдрица, залепнала на бузата. Хваща ме за ръката и се опитва да ме вдигне от леглото.

— Тук е опасно — прошепва. — Опасно е за теб.

Казвам й да ме остави на мира.