Лора Трентъм
Докато не те целунах (24)

Глава двадесет и втора

След като Сойер си тръгна, Регън се почувства съкрушена и уязвима. Той я обичаше. Винаги я е обичал. Дори направено в яда му, тя долови искреност в признанието му. Или пък му повярва именно защото беше изречено гневно. Тя наруши даденото обещание, но той продължаваше да държи на нея.

Други негови думи терзаеха съзнанието й. Нещо за майка й. Какво за нея?

Прекоси града и спря на алеята на родителите си, зад скосената задница на мерцедеса. Без да позвъни, отвори вратата и Дони и Мари излаяха и се заувъртаха около краката й.

Съпроводиха я до слънчевата всекидневна, където майка й се излежаваше на дивана и разлистваше лъскаво модно списание.

— Говорила ли си със Сойер?

Жената вдигна поглед и разгърна нова страница.

— Отби се в неделя, докато подрязвах розите. Това ли имаш предвид?

— Какво му каза, мамо?

— Само истината.

Истината такава, каквато я виждаше тя, без съмнение.

— По-точно?

— Ами че просто изживяваш отново бурното си минало с него. Не е ли вярно?

— Едва ли би могла да грешиш повече. Ние… щяхме… Двамата се опитваме да изградим нещо ново. Обичам го, мамо. Той е прекрасен човек и много съжалявам, ако не е това, което си си представяла за мен, но аз желая само този мъж. Винаги съм го искала.

Майка й шумно затвори списанието и свали краката си от дивана.

— Ами Андрю Таруотър?

— Какво за него?

— Нали неотдавна излязохте заедно. Какво не му хареса?

— Това не беше среща, а обикновена делова вечеря, на която обсъдихме новата мебелировка за канторите им.

Жената изпусна въздишка на досада и й отправи усмивка, от която кожата на врата й настръхна.

— Регън, миличка, ако си поставиш за цел, можеш да накараш Андрю да яде от ръката ти и да сложи годежен пръстен на пръста ти още преди Нова година. Ще бъдете чудесна двойка.

— Боже мой! Ти чуваш ли се какво говориш? Моите желания изобщо не те интересуват. Кое е най-доброто за мен? Мислиш единствено за себе си. Настрои ме против Сойер заради предразсъдъците си. А после се опита да направиш същото и с него.

В далечината изтрещя гръмотевица. Огромно лилаво петно пълзеше по небето на запад.

Тръгна към вратата, следвана от майка си и кучетата. Ръка с безупречен френски маникюр, контрастиращ нелепо с болезнено изпъкнали жили, улови китката й. Дори майка й не можеше да се пребори с естествения ход на времето.

— Не си тръгвай. Изчакай бурята да премине. Изглежда, ще бъде доста силна — звучеше искрено притеснена. Но Регън не беше сигурна дали това не е някоя от манипулативните й тактики.

Загледа се в трупащите се облаци и измърмори:

— И без това изгубих достатъчно време.

Насочи колата си към щатската граница. Твърде много пропуснати години между тогава и сега. Прекалено дълго се бе носила по течението. Само ако беше малко по-смела, за да се опълчи срещу майка си. Ако бе дала на Сойер възможност да й обясни…

Той я обичаше. Гъделичкаща топлина бликна в гърдите й и се разля из цялото й тяло. Винаги я бе обичал. Вярваше му. Имаше му доверие. Но дали той щеше да й повярва? Дали той можеше да бъде сигурен, че тя няма отново да му обърне гръб?

Малката й кола, люлееща се от безразборните въздушни потоци, зави по дългата алея към къщата му. Небето притъмняваше все повече, като придобиваше зловещ лилаво-черен оттенък. Мракът бавно поглъщаше яркото утринно слънце, създавайки впечатление за приближаваща вечер, въпреки че беше късен следобед.

Огромният джип стоеше отвън. Вятърът изтръгна вратата на колата от ръцете й и я отвори рязко. Борови иглички и листа се въртяха около краката й с достатъчна сила да издраскат голата й кожа. Събу високите си обувки и се затича да почука на вратата. Отговор не последва.

Тръгна към ламаринения навес с огъващи се от поривите на вятъра странични стени. Празен. Изтича навън и погледна към небето. Цветът му и тъмнината бяха зловещи предсказания за яростно приближаващата стихия. Не приличаше на обикновена гръмотевична буря. Напълно реален страх подкоси коленете на Регън.

Вятърът я обгърна с нова сила, а рязкото понижение на атмосферното налягане й създаваше чувството, че се движи в празно пространство. Торнадата бяха кошмарът на младостта й. Историите и обучителните тренировки в училище се бяха забили в съзнанието й. Изминаха почти двайсет години, откакто последното удари двете части на Котънблум.

Но къде е Сойер? В безопасност ли е? Моля те, Господи, нека нищо не го заплашва! Паниката правеше движенията й тромави и непохватни. Докато тичаше обратно към къщата, се спъна и удари големия си пръст в корените на едно дърво. Чувстваше се като Дороти от Вълшебникът от Оз. Задната врата беше отключена. Извика го по име, въпреки че с всичките си сетива усещаше празнотата.

Скърцането на старата постройка съвсем не действаше успокояващо на нервите й. Беше виждала снимки на къщи, разпръснати като кибритени клечки от торнадо. Спря и обмисли всички възможности. Да опита да се прибере, определено не беше сред тях. Опасно беше бурята да я свари в каквато и да е кола. А в нейния „бръмбар“ със сигурност щеше да е катастрофа. Никъде по пода не се виждаше капак, който би могъл да води към изба или скривалище.

Излезе отново навън и се огледа, без да знае какво точно търси. За няколкото кратки минути, прекарани вътре, времето се бе влошило чувствително. Обляха я пръски леден дъжд и тя отметна косата от очите си, чувствайки се като елен, попаднал на мушката на ловец.

Килерът на приземния етаж изглеждаше най-добрият вариант. Времето да вземе решение изтичаше бързо. Ами ако беше изчакала прекалено дълго? Ако й се случи нещо ужасно, преди да успее да му каже?

Изтича обратно вътре. Изкачи двете стъпала, но в този момент силен трясък я накара да подскочи. Някои части на тялото й сякаш изтръпнаха. Вятърът развяваше косата около лицето й, шумът все повече се усилваше. Изминаха няколко секунди, преди умът й да осмисли фактите. Клон от близката мирта с няколко упорити розови цвята, висящи в края му, се люлееше в кухнята на Сойер. Тесният прозорец над мивката беше счупен и дребни хвърчащи парченца стъкло я удряха по раменете и краката.

Изтри бузата си и треперещите й пръсти почервеняха от кръв. Ужасът я накара да застине намясто, боса сред натрошените стъкла на пода.

Някъде отдалече чу името си. Сойер.

И тогава, още преди да успее да му отговори, вратата се отвори и той застана на прага.

— Какво, по дяволите, правиш тук? Не знаеш ли, че са забелязани няколко торнада?

Насред трещящия хаос внезапно я обзе чувство на странно спокойствие. В този момент имаше значение едно-единствено нещо.

— Трябваше да ти кажа… Аз те обичам. Обичам те, Сойер Форнет.

Очите му проблеснаха в мрака.

— Изглежда, сме прокълнати нещата при нас да се случват винаги в най-неподходящия момент. Не си ли забелязала? — Прибра един кичур коса зад ухото й, но вятърът обезсмисли усилията му. После погали с палец наранената й буза и се огледа наоколо: — А сега да помислим и за спасението си, а?

Вдигна я на ръце и я понесе навън. Отчупено парче от клон я удари в слепоочието и за да се предпази, скри глава в извивката на врата му. Той изруга и подмина навеса. Регън надникна над рамото му, примигвайки срещу дъжда. Металната конструкция скърцаше и се клатушкаше, заплашвайки всеки момент да се срути.

Сойер опита да се затича, но с нейната тежест и насрещния вятър се движеше така, сякаш плуваше в гъст мед.

— Не е нужно да ме носиш. Мога да ходя.

Той я пусна, сграбчи китката й и я повлече към малка борова гора в края на някогашна нива с памук. Адреналинът й помагаше да бяга бързо, но вече не се страхуваше. Не и с него.

Двойната врата беше с няколко сантиметра по-висока, почти успоредна на земята. Скривалище при буря. Сойер хвана двете дръжки и ги дръпна едновременно. Нищо не се случи. Той ритна пантите и напрегна с цялата си тежест едната страна. Със скърцане на ръждясал метал капакът се открехна. Вятърът го подхвана като хартиена лодка и го стовари с трясък на земята. Лъхна ги миризма на мухъл и влага и Регън закри носа и устата си с ръка.

Ситуацията изглеждаше нереална, почти като сън. Докато Сойер изчезваше в тъмната дупка, тя се огледа наоколо. Прекършени клони и камъни се носеха във въздуха, сякаш гравитацията беше престанала да действа. В далечината ято бели птици летяха в бурята, снижиха се и се гмурнаха във водата.

Той я хвана за ръката и я дръпна назад.

— Какво правят тези птици? — посочи с ръка тя.

Ятото се приближи, шумът се усилваше с всяка изминала секунда. Сойер внезапно стана нетърпелив и припрян:

— Това са обшивки на къщи, а не птици. А сега смъкни сладкото си задниче тук долу. Веднага!

Избута я пред себе си в тъмнината. Стъпалата бяха груби. Треска се заби в крака й и болката я върна в реалността. Около глезените й се уви паяжина, но беше прекалено уплашена, за да извика. Вдигна поглед нагоре. Над тях се сипеха клони и отломки, докато Сойер се бореше с вратата и накрая надделя.

Обгърна ги непрогледна тъмнина. Коленете й се подкосяваха, тялото й трепереше, а мисълта за онова, което беше отдолу, изобщо не я успокояваше. Кракът й докосна твърда земя. Докато се спускаше надолу, разстоянието й се стори безкрайно, но всъщност беше не повече от три метра. Сойер скочи долу с по-малко колебание. Дъжд от прах я накара да примигне и да затвори очи.

Пръстите й потънаха в тиня. Въздухът беше по-хладен и в подгизналите от дъжда дрехи започна да й става студено. Вратата се тресеше, но Регън продължаваше да стиска клепачи. Искаше й се като дете да не беше гледала няколко пъти филма Туистър.

Ръката му я обгърна и тя скри лице в извивката на врата му. Прегърна го през кръста и измърмори:

— Страх ме е.

— И мен. — Зловещият рев на бурята запълни настъпилото мълчание. Пръстите му я опипваха навсякъде и сякаш наистина притежаваха целебна сила, смъдящата болка изчезна. — Лошо ли си ранена?

— Няколко порязвания. Нищо сериозно. — Големите длани се плъзнаха надолу по гърба й и се задържаха там. От гърлото й се изтръгна смях, граничещ с истерия: — Със задника ми всичко е наред.

— Тук няма спор. — Как намираха сили да се шегуват в тяхното положение, Регън никак не можеше да си обясни. — Лицето ти е пострадало.

— Много зле ли изглежда? Ще продължаваш ли да ме обичаш грозна и с белези?

— Да. Ще те обичам дори когато побелееш и изгубиш разсъдъка си.

Тя потърка бузата си в неговата, но се отдръпна, щом думите стигнаха до съзнанието й.

— Я чакай. Имаше предвид „ако“, а не „когато“, нали?

Смехът му отекна в нея, но бързо заглъхна.

— Наистина ли го чувстваш?

— Кое?

— Обичаш ли ме?

Пред страха от бурята и с живот, висящ на косъм, истината изскочи с лекота:

— Разбира се. Обичах те дори когато те мразех. — В тъмнината устните й успяха да намерят неговите и ги докоснаха леко. — Говорих с майка ми. Тя се опита да манипулира и теб, нали?

Сойер допря чело до нейното и пръстите им се преплетоха.

— Да. Знаех на какво е способна и въпреки това й позволих да посее някои съмнения. Онази вечер на черния път… Бях наранен и глупав и си мислех, че искаш да се виждаме само заради миналото.

— Това лято за мен не беше приключване или повторно преживяване на нещо отминало. От него започва бъдещето.

Той въздъхна.

— И аз се надявах на това, но после майка ти се опита да ме убеди, че…

— Какво ще кажеш да изхвърлим този израз от живота си? Няма никакво значение какво мисли или иска майка ми. Вече не. Знам, че случилото се между нас преди години е изцяло по моя вина, но ти ме плашеше.

— Аз съм те плашил?

— Беше толкова хубав, разумен и самоуверен. Ние бяхме млади, а аз не се доверявах много на чувствата си, предполагам. Мама само подхранваше тревогите ми. Когато те видях с онова момиче, най-ужасните ми кошмари се сбъднаха.

— Очевидно не съм бил толкова умен, колкото си мислиш, иначе нямаше тогава да се напия до безсъзнание. Трябваше да бъда по-настойчив в опитите си да ти обясня, но…

— Но какво?

— Никога не съм се чувствал достатъчно добър за теб, а начинът, по който се отнасяше с мен след това, само затвърди съмненията ми и разби сърцето ми.

Тя се отдръпна назад и прекара ръце по тялото му, докато обви лицето му с длани. Изражението му оставаше скрито, но той, с неестественото зрение на всички Форнет, сигурно я виждаше.

— Аз бях вятърничавата глезла от живите картини, която не беше достойна за теб. Всичко, през което си преминал и си преживял, ме караше да те обичам още повече. Никога не съм се срамувала да съм твоето момиче, Сойер Форнет.

Той я улови за китката и обсипа с целувки ръката й. Светът над тях можеше да върви по дяволите. Не го беше грижа, докато я държеше в прегръдките си и думите й запълваха празнините в душата му.

— Може би това няма значение, щом ни е толкова добре заедно.

— Обичам те, копнея да бъда с теб и ако искаш да организирам парад, за да го съобщя на целия Котънблум, ще го направя.

Хрумна му да приеме предложението й просто за да се позабавлява.

— Няма да е необходимо, но за мен ще бъде чест да те заведа на вечеря в кънтри клуба довечера.

— Би било чудесно… — Регън си пое дълбоко въздух: — … ако е все още там.

Безпокойство се прокрадна в пашкула на убежището им. Несигурността съществуваше извън тъмната дупка и Сойер мразеше да се изправя срещу него.

— Не чувам нищо, а ти?

Вятърът бе престанал да блъска по вратите и шумът, подобен на минаващ влак, заглъхна до трополене на пороен дъжд.

Опита да се измъкне от прегръдката й, но тя обви ръце около врата му и го притегли за целувка. Бърза, ограничаваща се само до леко докосване на устните им. Но той разбра посланието. Тя подпечата обета им един към друг, независимо пред какво им предстоеше да се изправят.

Стъпките му отекнаха по стълбите. За една дълга, спираща сърцето минута, преди да успее да отвори капака, си представи как двамата умират, прегърнати във влажната дупка.

Тъмни облаци пълзяха по небето, но неестественият виолетов оттенък се беше разсеял. От вдигащото адреналина усилие да премине реката, изпреварвайки бурята, през шока от неочакваната поява на Регън до проникващото до мозъка на костите му облекчение, че най-после се бяха изяснили след десетгодишна раздяла, емоциите му се лутаха от едната крайност в другата. А сега и това.

— Мили боже — прошепна тя зад него.

Ситен дъжд се сипеше над руините. Камъни, парчета от обшивки и счупени дъски бяха пръснати навсякъде около тях. Покривът на ламаринения навес се бе килнал назад като метален лист, наклонявайки цялата конструкция, подобно на къща от карикатура. Но пораженията върху фермерската къща се оказаха най-големи. Сякаш някакъв гигант бе стоварил юмрук върху страничната стена. Кухнята беше разрушена и затрупана с отломки.

Той извади телефона си, изпробва бутоните и се загледа в пропуснатите повиквания.

— Няма покритие. А това означава, че поне една от кулите е паднала.

Страхът за семейството подсилваше безпокойството му и го задушаваше. Кейд. Къде ли е бил брат му? Може би в сервиза? И вероятно е изгубил ума си от притеснение за Монро. А Тали? Дали фитнесът й беше останал незасегнат от стихията?

— Какво искаш да направим? Да спасим оцелялото от къщата или да тръгнем веднага? — попита Регън.

Той закрачи към разрушения си дом. Всичко ценно беше в безопасност, натъпкано в килера в коридора, но там някъде под руините се намираше една вещ, единствено със сантиментална стойност, която трябваше да спаси. Влезе в кухнята и коленичи до масата. Тя се бе наклонила на една страна, но като по чудо изглеждаше все още цяла. Прекара ръка по надрасканата повърхност, преди да я изправи на четирите й крака. Нова пукнатина зееше под страничния ръб като свидетелство за още една преживяна история.

Сойер си проправи път от кухнята към коридора. Дървеният под изскърца и той спря. Всичко изглеждаше готово да рухне като клатушкаща се къщичка от карти. Приближи се плътно до стената и се промъкна до килера, за да вземе брезент.

Синьото платно щеше да я предпази поне от дъжда. Регън, все още боса, се отправи към мястото, където някога стоеше задната врата. Дървената рамка с предпазната мрежа беше изхвърлена на няколко метра върху старата мирта, която, с щръкнали настрани корени, се клатушкаше като моряк в отпуск.

— Трябва да намеря Кейд и Тали. — Обзе го страх, какъвто не бе изпитвал от смъртта на родителите си, когато чу брат му и чичо им Дел да си шепнат, че щатските власти искат да ги разделят.

Изтича към фасадата на къщата. Огромната върба се бе стоварила върху колата на Регън. Джипът му се оказа пощаден, с изключение на няколко драскотини и клони, блокиращи вратата откъм пътническата седалка.

— Мисля, че ще трябва да използваме твоята — подхвърли тя.

— Много съжалявам за колата ти.

Тя изпълзя през шофьорското място и междинната конзола.

— И без това, ако ще живеем заедно, ще ми трябва нещо, в което и двамата ще се чувстваме удобно. Защото не мисля, че през цялото време ще караш само ти.

Сойер хвана ръката й, стисна я силно и я вдигна към устните си, неспособен да й благодари, че е толкова практична, забавна и страстна. Докато се промъкваше в джипа, шум от приближаващ се автомобил го накара да изскочи навън, да заобиколи падналото дърво и да се втурне към чакълестата алея. Дъждът беше отслабнал до лек ръмеж, а слънцето се опитваше да пробие тъмните облаци на западния хоризонт.

Кейд! Кейд със стария пикап на баща им маневрираше умело между прекършените клони. Последните няколко крачки Сойер измина на един дъх и го сграбчи в задушаваща прегръдка, веднага щом брат му слезе от колата. От очите му бликнаха сълзи. Не го беше грижа дали щеше да ги види и както някога в детството им, ще го нарече ревльо.

Но брат му притискаше ръцете си към гърба му със същата сила и когато най-после се отдръпнаха един от друг, погледът му беше замъглен от влага. Двамата едновременно се обърнаха към къщата и дълго време нито единият от тях не заговори.

— Съжалявам за дома ти — мрачно каза Кейд накрая. — Но дявол да го вземе, радвам се да те видя жив и здрав. Къде се скри?

— В старото скривалище отзад. Много е занемарено и не беше сигурно дали изобщо ще успея да отворя вратите. Свърза ли се с Монро? Тук няма обхват.

— Обадих й се от сервиза. Там всичко е наред, като изключим няколко изкоренени дървета. Добре е. Тали и Наш също.

Регън се приближи към тях. Камъни и парчета странична обшивка не само от неговата къща обсипваха полето.

— Кейд, слава богу! Как е Монро?

Докато брат му разговаряше с нея. Сойер я притегли към себе си и потърка с брада слепоочието й. Със смъртта на родителите им преди много години беше научил, че животът е крехък. Днешното торнадо се оказа нещо като опреснителен курс.

— Значи вие двамата най-после сте се разбрали, а? — Кейд им отправи една от редките си усмивки.

Сойер отвори уста да му отговори, но тя го изпревари:

— Да. Много обичам брат ти, Кейд. Надявам се да ни дадеш благословията си.

Той разтърка челюстта си с ръка и гласът му стана още по-дрезгав:

— Нямате нужда от нея. Знам, че в миналото имахме някои разногласия, но нека ги оставим там.

Другият го удари с юмрук в рамото:

— Благодаря ти, братле! Какво ще кажете да се връщаме в града?

— Монро спомена ли за някакви щети?

Кейд поклати глава:

— Не говорихме дълго. Много хора чакаха да използват стационарната линия.

Тримата се качиха в пикапа. Той пое направо през полето, за да завие в обратната посока. Изкоренени дървета и счупени клони блокираха целия път. Срещнаха няколко камиона, които правеха същата маневра.

Пътуването вървеше убийствено бавно. Дъждът спря и когато железният мост се появи в далечината, слънчевите лъчи вече пълзяха по небето. Регън се друсаше на ръба на седалката, подпряла едната си ръка на таблото, а другата на сляпо протягаше към Сойер.

Луизианската част на Котънблум се бе отървала относително невредима. Сградите стояха стабилно, въпреки че отломки покриваха улиците. Дори цветята на майка му бяха преживели бурята със забележителна устойчивост.

Страната откъм Мисисипи обаче изглеждаше сериозно поразена от стихията. Двата последни магазина, включително „Юрганени пчели“, бяха затрупани под огромен дъб, който блокираше и централната улица. Паднали тухли се търкаляха на асфалта между зелените листа. Десетина души се бяха струпали около все още стоящата изправена беседка, прегръщаха се, разговаряха или сочеха с ръце.

Това беше пътят на торнадото. Ветровете можеха да изравнят една къща със земята, да прескочат съседната и да вземат следващите три като жертвоприношение. Нямаше никаква последователност или логика в разрушенията. Реката бушуваше в коритото си, заплашвайки всеки момент да прелее.

Кейд зави към Луизиана и паркира близо до пешеходния мост. Регън се обърна към брат му с широко отворени очи и разрошена от вятъра коса:

— Сойер… трябва да проверя как са родителите ми. Ами дамите от „Юрганени пчели“? Били ли са в магазина?