Лора Трентъм
Докато не те целунах (10)

Глава осма

Две нощи по-късно, с биещо до пръсване сърце, Регън се промъкна покрай тухлената стена, стиснала шперца, който бе отмъкнала от канторите в сградата на съда. Беше достатъчно късно, че непрогледният мрак да бъде разкъсван единствено от уличното осветление, но не толкова, че улиците да останат съвсем безлюдни. Може би трябваше да изчака до малките часове, но на практика следващият ден щеше да бъде доста натоварен, а и имаше още много работа по организацията на фестивала.

Шум от преминаваща по железния мост кола я накара да застине на място. Светлините на черен седан минаха покрай нея и изчезнаха в далечината. Щом се озова в Мисисипи, се спотаи в сенките и тръгна по алеята към задния вход на „Юрганени пчели“. Напипа с пръсти пукнатината, стигаща чак до вътрешната страна на сградата, и тя я отведе до вратата.

Огледа се предпазливо наоколо. Засега не бе извършила нищо нередно, освен че бе „взела назаем“ шперца. Но след като отключи и се промъкне вътре, вече можеше да си навлече големи неприятности.

Сойер изобщо не вярваше, че мис Марта стои зад инцидентите, но Регън не можеше да се отърси от подозренията си. Имаше нужда от доказателства — по един или друг начин. Ключът се бе овлажнил от стиснатия й до болка юмрук и докато се опитваше да го пъхне в ключалката, тъмнината се оказа едновременно благословия и пречка.

Нечия длан се притисна към устата й и една ръка я обгърна здраво през кръста. Внезапно я обзе паника. Силните мъжки пръсти заглушиха надигналия се в нея вик. Вкопчи се в едрото тяло и впи зъби в месестата част на дланта.

Гласът на Сойер изкънтя оглушително в ушите й. Разхлаби захапката си, но не го пусна.

— Какво правиш тук? — Думите изсвистяха неразбираемо между зъбите й.

Той се поколеба, преди да отговори:

— Същото, каквото и ти. Върша глупости. Имаш ли нещо против да освободиш ръката ми?

Размърда пръсти и тя отвори уста. Стояха притиснати към фасадата на къщата, прекалено близо един до друг.

— Извинявай. За момент си помислих, че си моят човек — прошепна Регън.

— Твоят човек? — повтори рязко той.

— Оня, когото преследвах.

— А, онзи. Да, ама не съм.

— Това вече го уточнихме. — Отблъсна ръката му и запълзя на ръце и колене из редките плевели, поникнали между чакъла. — Изпуснах ключа.

— Имаш ключ?

Жената изсумтя.

— А ти как смяташе да влезеш?

— Аз… дойдох просто на разузнаване. Всъщност нямах намерение да проникна вътре.

— Това е занимание за страхливци.

Той клекна и отгърна едно глухарче настрани.

— Ето го.

Мостът изскърца под тежестта на друг автомобил. Сойер се опита да пъхне шперца в ключалката, но не успя. Колата още не беше отминала и Регън усети как кожата на врата й настръхва.

— Побързай.

Трябваше да разклати дръжката, за да освободи блокиращия болт. В края на алеята проблеснаха фарове и колата зави към тях. Сойер открехна вратата, колкото да се вмъкнат вътре, и побърза да я затвори. Тъмнината ги обгърна като спален чувал, потискаща и предизвикваща безпокойство. Ако не го чуваше да диша и да шумоли до нея, сигурно щеше да изпадне в паника и да се втурне навън, и… по дяволите, затвора.

Звукът от хрущящия под гумите чакъл ставаше все по-ясен, докато накрая спря пред самата врата.

Сойер изруга тихо.

— Хайде. — Сграбчи ръката й и я поведе през склада. Докато неговите стъпки бяха уверени, тя непрекъснато се спъваше в различни предмети, разхвърляни на пътеката.

Отвън вратите на колата се затръшнаха, принуждавайки ги да ускорят крачка. Прекосиха широкото помещение и се озоваха в основната част на магазина. Тук светлината беше малко по-обилна и поемайки нещата в свои ръце, Регън го избута към малкия килер. Вътре миризмата на платове беше задушаваща, но се оказа, че има място и за двамата. Някъде зад тях се разнесоха приглушени гласове.

— По дяволите, трябваше да изхвърля болта — процеди шепнешком той, като се вмъкна вътре след нея и затвори. Сребриста светлина се процеждаше през процепа под вратата, но стаята беше тъмна и тясна. Регън не можеше да мисли за нищо друго, освен за липсата на пространство и нуждата от въздух.

Дишането й се учести, сякаш беше тичала, по челото й се стекоха струйки студена пот. Положението се утежняваше още повече от клина й за йога и черната й риза с дълги ръкави. Гласовете в магазина се чуваха вече съвсем отчетливо и й ставаше все по-трудно да овладява обземащата я паника.

— Сойер — подвикна тя и с двете си ръце се вкопчи в гърба на тениската му.

Той изшътка предупредително, но се обърна и я прегърна, сякаш отгатнал нуждата й. Регън плъзна длани по широките му рамене и притисна лице към извивката на врата му. Вместо да се почувства още по-неловко, усещането за неговата близост разпръсна тревогата й. Съсредоточи се върху ударите на сърцето му под устните си. Пулсът му беше равномерен и спокоен, а в момента имаше нужда именно от това.

Паниката отстъпи място на нещо съвсем различно. Тъмнината, интимността и подкрепата отслабиха задръжките й. Сякаш се озоваха в друго измерение, където не си бяха разбили взаимно сърцата.

Повдигна глава и носът й докосна неговия. Усещаше дъха му близо, съвсем близо. Не знаеше кой първи помръдна, но устните им се докоснаха. Лекият допир не би трябвало да накара тялото й да закопнее за него, но се случи точно това.

Като хипнотизирана тя искаше още и още, въпреки че беше наясно с последствията. Отново притисна устни към неговите и въздъхна. Вероятно по-късно щяха да дойдат срамът, самообвиненията и въпросите какво си бе мислила и защо бе предизвикала това докосване, но сега тъмнината изтикваше неудобните мисли назад.

Толкова отдавна. Много време бе изминало. Ако сега я отблъснеше, обиден от някогашната й глупост, пак си струваше, дори само заради изгарящия спомен, да усети още веднъж устните му върху своите.

Но Сойер не го направи. Прекара ръка по гръбнака й, обви с длан тила й и зарови пръсти в меката й коса. Устата му се движеше до нейната, разтвори я, засмука долната й устна, захапа я със зъби. Тя плъзна език по устните му и той побърза да го посрещне със своя. Давайки си сметка за гласовете зад вратата на килера, Регън потисна надигащия се в гърлото й стон.

Целувката беше чувствена и интимна. Съвсем различна от всички други досега, дори в предишния й живот с него. Потисканата нужда и похотта стегнаха ръцете й. Пръстите в косата й се свиха в юмруци, дърпайки меките кичури, и болката я накара да изпита удоволствие, което се разля из цялото й тяло. Притисна се по-плътно, в търсене на облекчение за втвърдените си гърди. Той обви ръка около ханша й и я притегли към себе си. Струваше й се, че топлината на дланта му може да изпепели тънкия памучен клин за йога.

Завъртя я леко, докато гърбът й се оказа прикован към вратата. Пантите леко изскърцаха и той застина за момент, без да отделя езика си от нейния, и с коляно, пъхнато между краката й. Тя зарови пръсти в русата му коса, доста по-дълга от времето, когато все още бяха заедно. След като за няколко удара на сърцата им не се случи нищо съществено, двамата отново се отдадоха на умопомрачителното удоволствие.

Той притисна бедрата си в нея и тазът й се повдигна към слабините му. Тя се изви, повдигна единия си крак и го обви около кръста му, отваряйки се още повече. Опря глава на вратата и устните му се плъзнаха надолу, хапейки леко нежната плът. Горещите му длани описваха кръгообразни движения от ханша нагоре по тялото й, докато палците му се озоваха точно под гърдите й. Жената започна да се гърчи в ръцете му, молейки за още и още.

Входната врата се затръшна и звукът отекна в празния склад. Реалността се стовари върху им с цялата си тежест. Сойер вдигна глава, но не я отблъсна. Изражението му оставаше неразгадаемо в тъмнината и тя не беше сигурна дали трябва да е благодарна или не.

Какво правеха те? Очевидно той си задаваше същия въпрос, защото отстъпи назад и подпря ръце на вратата от двете страни на главата й. Не че имаше къде да избяга от тесния килер. А и изобщо не искаше да бяга.

— Отидоха си. — Шепотът му издаваше напрежение и от облекчение коленете й омекнаха дори повече, отколкото от целувката. Значи не само тя беше развълнувана. Единственото нещо, което той не би могъл да симулира, беше възбудата.

— Полицаи ли бяха?

— Стори ми се, че мярнах джипа на заместник Престън. Трябва да сме благодарни, че не ни откри. Нямаше да можем да отървем ареста. Този тип е истински задник.

— Но как, за бога, успя да видиш? И как се ориентираш в непознатия склад без светлина?

— Имам изключително остро зрение. Впрочем като всички Форнет. Родени сме за нощни ловци, предполагам. — Тя по-скоро усети, отколкото видя, как той повдигна рамене. Въпреки че очите й бяха свикнали с мрака, доколкото изобщо беше възможно, в тясното помещение не проникваше никаква светлина.

— А аз защо не съм разбрала?

Смехът му разсея и последните сексуални искри.

— Просто не исках да знаеш, че те наблюдавах в тъмнината през онази нощ, когато го направихме.

— Ужасен си. — В думите й нямаше гняв. Признанието му я накара да изпита повече носталгия, отколкото каквото и да било друго чувство.

— Тогава беше толкова сладка и срамежлива. Нямаше смисъл да те плаша. — Прибра кичур коса зад ухото й и тъй като не очакваше, тя се стресна от допира. Едва се въздържа да не зарови лице в дланта му.

Имаше нужда да стъпи на здрава почва.

— По-добре да изчезваме оттук, в случай че решат да се върнат. Едва ли ще изглеждам много елегантна в оранжевата затворническа униформа.

— Не съм сигурен. Струва ми се, че на теб всичко ти стои добре. — Отвори вратата и тя излезе, препъвайки се след него, от килера. Комплиментът му беше също толкова объркващ, колкото всичко, случило се преди малко между тях.

— След като така или иначе сме тук, бихме могли да поогледаме наоколо. Няма да подпалим склада, нито пък ще откраднем нещо.

Усмивката, която й отправи, я накара да притисне ръка към сърцето си. По дяволите, наистина беше неустоима. Измина доста време, откакто бе изпробвал силата на чара си върху нея и очевидно годините не бяха смекчили момичешката й реакция. Във всеки случай поне й помогнаха да осъзнае колко много й бе липсвала именно усмивката му. Колко й липсваше той.

Опита се да прикрие смущението си с шега:

— Е, ако се върнат и ни хванат, приготви се едно добро старо момче с прякор Буба да те направи своя кучка в затвора.

Мъжът се разсмя и звукът премина през тялото й, успокоявайки чувствителните нервни окончания. Искаше й се да запише този смях, да си го пуска отново и отново, да потъва в него. Докосна подпухналите си от целувката устни и установи, че са леко разтворени. Не в изкуствената усмивка, характерна за живите картини, а в похотлив кикот, който неминуемо би предизвикал неодобрението на майка й.

Изкашля се и стисна устата си в строга линия.

— Ела да ти покажа къде видях тубата.

Оскъдната светлина от предния прозорец се прокрадваше само на няколко сантиметра в огромния склад, но се оказа достатъчна. Брезентът беше точно на мястото до стената, както си го спомняше. Отметна го и не видя… нищо. Разтърси платнището, сякаш се надяваше тубата да се появи като с магия.

— Кълна се, че беше тук — посочи празното пространство, където нямаше останала дори следа от прах или влага.

— Хмм — изсумтя замислено той и се наведе към тежкия брезент. — Мирише леко на бензин, но е трудно да се определи.

— Не си измислям, Сойер — повиши отбранително глас Регън. — Не съм луда.

— Ти имаш много качества, но лудостта не е сред тях.

— Трябва да съм благодарна и на това. Предполагам. — Изви очи към тавана, макар да знаеше, че вероятно я наблюдава в тъмнината. Поне тя със сигурност забеляза усмивката, разкриваща белите му зъби. — Обзалагам се, че я е преместила някъде. Не можеш ли да използваш свръхестественото си зрение и да я потърсиш?

Той огледа помещението.

— Добър съм, но не чак толкова, а е рисковано да включим осветлението. Сигурен съм, че тази вечер са увеличили патрулите. Колата ти все още ли е паркирана пред студиото?

— Да.

— Добре. Ще решат, че работиш до късно. Да тръгваме.

Поведе я към задната врата, а Регън се вкопчи в гърба на тениската му. Той повдигна блокиращия болт, отвори безшумно вратата и надникна навън. Кимна й подканящо с глава и тя се промъкна покрай него, и се притисна към тухлената стена, опитвайки се да остане невидима. Нощта изобилстваше от звуци, за разлика от мъртвешката тишина в склада.

Той заключи и я улови за ръката. Помогна й да прескочи високата до кръста стена в далечния край на алеята. Зад нея имаше покрит с чакъл терен, върху който, както се надяваше Регън, скоро щяха да се появят нови търговски обекти. Още предишната година бе настояла да се ускори промяната в районирането на тази част от града. Плет от тъмнозелена мирта оформяше границата с квартала, където се намираше нейната улица.

Строгите линии на сградата, в която се помещаваше студиото й заедно с още три фирми, се очертаваха ясно в тъмнината. Тя не разполагаше със складово помещение, нито имаше място за рампа, от която да товари в камиона различни неща от офиса си, затова рядко използваше задната врата.

Под висящите розови цветове Сойер се поколеба.

— Накъде?

Жената пусна ръката му и извади ключа. Секретът щракна и вратата се отвори със силно скърцане. Щом се озоваха вътре, адреналинът й спадна, оставяйки я съвсем изтощена. Включи осветлението в стаята и се отпусна на стола зад бюрото. Той се настани срещу нея, подпря лакти върху коленете си и прекара пръсти през косата си.

Дали ще спомене техните импровизирани седем минути в рая? Премигна, виждайки го съвсем ясно за първи път. С черна тениска и толкова износени дънки, че на места бяха съвсем изтънели и скъсани. Разпилени на всички страни кичури коса и измъкната наполовина от панталона блуза. И всичко това бе направила тя. Споменът я накара да прекара език по устните си.

— Каква нощ. Не бих отказал няколко глътки от онова уиски, което криеш. — Отпусна ръце свободно между краката си и я погледна с половинчата усмивка.

— Разбира се, разбира се. — Регън издиша въздуха, насъбрал се в дробовете й, и се обърна да налее за двамата. Ако предпочита да не засяга епичната им чувствена сесия, ще се съобрази с решението му.

Той вдигна питието:

— Да пием за нарушаването на закона.

— За това, че не ни хванаха.

На вратата се почука. Тя остави рязко чашата, разплисквайки по-голямата част от съдържанието й върху ризата си. Изправи се, изтръска дрехата и закрачи нервно напред-назад из стаята.

— О, господи, ами ако е заместникът? Ако знае? — Усещането за сигурност изчезна и паниката се втурна отново заедно с прилив на адреналин.

Сойер сложи ръце на раменете й и ги стисна, докато не я накара да спре и да вдигне очи от мократа си блуза към него.

— Успокой се. Полицаите вероятно правят рутинна проверка. Нищо повече. Иди да отвориш и им кажи, че работиш до късно, но оценяваш загрижеността им.

Жената кимна като кукла на конци, но хладнокръвието му се предаде и на нея и охлади обзелото я напрежение. Конкурсите за живи картини я бяха научили да владее нервите си и когато тръгна по коридора, тръпките, разтърсващи тялото й, постепенно утихнаха. Въпреки че сърцето й се бе качило в гърлото й, по любезната й усмивка никой не би се досетил.

Погледна през щората. Сойер се оказа прав. От другата страна, подобно на едър мечок, стоеше заместник Престън, намръщен, разкрачил широко крака. Може би щеше да изглежда дори привлекателен, ако мрачното му излъчване не беше постоянно.

Регън отвори вратата, но не го покани да влезе. Той надникна над главата й в офиса.

— Добър вечер. Да не би най-после да сте открили мъжа, който се промъкна в градината на майка ми?

Надяваше се да го накара да започне да се оправдава, но в тона му нямаше дори намек за раздразнение.

— Не, мис, и без подробно описание едва ли ще го открием. Не сте забелязали някой да се навърта наоколо, нали?

— Не. — Тя стисна устни и изрече думата, сякаш наистина се бе замислила над въпроса му. — Но аз бях в офиса си отзад.

Полицаят присви очи, загледан в ризата й. Не беше похотлив тип, което означаваше, че най-вероятно си прави изводи от мократа й дреха и факта, че мирише на алкохол.

— Идвах и по-рано тази вечер. Почуках, но никой не отвори.

— Обичам да слушам музика.

— Аз не чух нищо.

— Използвам слушалки.

— Не забелязах и да свети.

— На тъмно. — Засмя се пресилено и потупа с пръст слепоочието си: — Установих, че това избистря главата ми. Помага в раждането на нови идеи.

Мъжът се наклони към нея, принуждавайки я да отстъпи назад. Той си пое дълбоко въздух.

— Наоколо се забелязва някаква подозрителна активност.

— Каква по-точно?

— Както казах, подозрителна. Предвид последните събития, бих ви посъветвал да затворите студиото и да се приберете вкъщи. Със сигурност… — отново плъзна поглед надолу и от топлината на тялото й вероятно мокрото петно започна да излъчва още по-наситени изпарения с мирис на спирт — … каквото и да правите в момента, би могло да почака до утре.

— Разбира се. Ще приключа с някои неща и веднага ще си тръгна. — Усмихна се и опита да затвори вратата, но полицаят я подпря с крак.

— В състояние ли сте да шофирате? Ако се налага, бих могъл да ви закарам.

Дребният жест на любезност се помрачаваше от факта, че вероятно я смяташе за пияна.

— Добре съм. Просто малка злополука. Готова съм даже да се подложа на проверка с дрегер, ако желаете. — Придаде на лицето си, както се надяваше, сериозно, трезво и много отговорно изражение на градоначалник.

Престън се изкашля, докосна фуражката си и тръгна бавно към патрулната кола, паркирана зад нейната. Тя изчака, докато задните светлини изчезнаха зад ъгъла, преди да угаси осветлението и да се върне в офиса. Сойер, изтегнат удобно на стола, бе качил обутите си в ботуши крака върху бюрото и се усмихваше широко.

— Значи обичаш да стоиш на тъмно, да слушаш музика и да пиеш, а?

— А какво трябваше да кажа? В най-лошия случай ще си помисли, че имам проблеми с алкохола.

— Опитваше се да изкопчи някаква информация, нали?

Тя сключи ръце зад тила си.

— Допускаш, че се е усъмнил, че съм извършила нещо нередно?

— Не може да докаже нищо, но е по-добре да изчезваме оттук. Смятам, че скоро ще се върне. Ще ме закараш ли до джипа? Няма да е добре да ме хване от тази страна на реката.

Регън реши, че на следващия ден ще се погрижи да сложи всичко в ред. Точно сега най-много искаше да се почувства в безопасност между стените на собствения си дом.

— Къде си го оставил?

— Пред фитнеса на Тали.

Тя първа излезе на тротоара и внимателно се огледа наоколо, не се виждаше не само заместник Престън, но и никой друг. Направи знак на Сойер да я последва и заключи след него. Настани се зад волана и включи двигателя още преди той да успее да седне на пътническата седалка.

— Как изобщо търпиш тая малка кутия? — измърмори мъжът.

— Приятна е за каране и лесна за паркиране. Разбира се, много помага и това, че нямам телосложението на страничен защитник.

— Аз бях универсален посрещач^[1], много благодаря.

— Но не за дълго — подхвърли тя и не успя да потисне смеха си.

Би ли могла изобщо да забрави как погледите им се срещнаха над трийсетметровата линия, преди защитникът на Котънблум, Мисисипи, да го повали на земята?

— Вината за онзи удар беше изцяло твоя. Разсея ме с късата си пола.

— Всичките десет момичета в редицата бяхме облечени еднакво. Защо обвиняваш точно мен?

— Нито една от тях нямаше крака като твоите.

— О, моля те. — Изгледа го отстрани, но една тъмна тайна, заседнала в сърцето й, се протегна и въздъхна, сякаш събудена от събитията през тази нощ. Чувстваше се необяснимо щастлива, което по обясними причини я притесняваше.

Джипът му беше единствената кола на улицата. Ако заместник Престън бе прекосил града откъм Мисисипи, би могъл да съпостави фактите и наистина да стигне до правилния отговор.

— Шперцът още ли е у теб? Трябва да го върна утре рано сутринта.

— Не искам да знам, нали? — Весели, но и тревожни нотки се прокраднаха в гласа му, докато й подаваше ключа. Зачервеното място, където го бе захапала, се открояваше ясно.

Улови ръката му, пусна шперца в поставката за чаши и прекара пръсти през широката длан.

— Много съжалявам. Едва не съм разкъсала кожата ти.

— Заслужих си го, задето те уплаших така. Исках само да те накарам да мълчиш. Ако нещо такова се случи отново, хапи още по-силно, чуваш ли? — Този път в гласа му имаше единствено тревога.

Регън кимна. Трябваше да го пусне, но пръстите й продължаваха да галят мазолестата му длан. Ръцете му винаги бяха по-груби от тези на момчетата от нейното училище, защото водеше съвсем различен живот от съучениците й, пристрастени към видеоигрите.

Споделената целувка се бе спотаила между тях, непризната, но много жива. Той издърпа ръката си и се измъкна от колата.

Наведе глава и подхвърли:

— Ами, добре. Предполагам, ще се видим някъде наоколо.

— Точно така. Наоколо.

Сойер изчезна в джипа си, а тя натисна педала на газта и измина няколко метра, преди да възвърне контрола над крака си. Значи това беше. Предпочиташе да се държи така, сякаш целувката не се бе случила. Може би след няколко дни усещането за устните, ръцете и тялото му до нейните щеше да избледнее и щеше да е в състояние да направи същото.