Ники Френч
Натрапчиви мисли за петък (25)

25

Фрида вървеше бързо, със слънчеви очила на очите и изправена глава, но се движеше без посока. Полицията я беше чакала в кафенето и я беше проследила до квартирата й; една по една вратите пред нея се затваряха, светът й ставаше все по-тесен. За миг си помисли да се обади отново на Джоузеф, но вече нямаше телефон, а и той беше направил достатъчно за нея; освен това вече не й се ходеше в поредната чужда и самотна квартира.

Фрида продължи да върви из лабиринт от малки улички и занемарени къщи, без да знае къде точно се намира. По едно време спря и надникна в чантата, която Мира й беше дала. Вътре видя кафеварката си, новата си червена пола, която мразеше, две ризи, тъмния панталон, който си беше купила за погребението на Джун Рийв, цялото съдържание на шкафчето си за бельо, бутилката с уиски, която беше почти празна, и тесте карти, които не бяха нейни. Разбира се, все още разполагаше с парите си, но те нямаше да й стигнат задълго. Помисли си за вещите, които бяха останали в квартирата: любимите й туристически обувки, шалът, който Санди и беше подарил, скицникът и моливите, четката за зъби, ключовете от къщата й… Постоя неподвижно за известно време между синьото небе над главата си и горещия асфалт под тънките си подметки, замаяна от безтегловността си. Сякаш беше увиснала във времето и пространството. После събра мислите си и продължи.

 

 

Час и половина по-късно Фрида потропа на сивата входна врата, отдръпна се назад и зачака. Чуха се стъпки и тя свали слънчевите си очила. Вратата се отвори широко и пред нея застана Клои.

— Да? — каза тя любезно. Косата й беше подстригана толкова късо, че изглеждаше като четина, имаше нови пиърсинги и татуировка на рамото. — Какво обичате? — После се намръщи и леко отвори уста. — Мамка му!

— Може ли да вляза?

Клои се пресегна, хвана я за ръката и я дръпна вътре, затръшвайки силно вратата.

Фрида се опита да се усмихне, но устата й сякаш се беше сковала.

— Не знаех къде другаде да отида.

Думите прозвучаха странно и за двете и те постояха, втренчили поглед една в друга, а после Клои бурно прегърна Фрида, притискайки я толкова силно, че едва не я задуши.

— Така се радвам, че си тук — изхлипа Клои, а от очите й се стичаха сълзи.

— Не е за дълго. Само за тази нощ.

— Не говори така.

— Полицията ме издирва.

— Знам. Но няма да успеят да те намерят.

Всичко в тази къща й беше до болка познато, но Фрида се почувства някак странно: да, намираше се в къщата, където неведнъж беше помагала на Оливия да се справи с пълния хаос в живота си и се беше грижила за Клои — но сега беше една изпаднала в немилост жена и този път тя самата се нуждаеше от помощ.

— Подстригала си си косата.

— Да.

— Но въпреки това не си чак толкова неузнаваема.

Двете отидоха в кухнята, в която цареше безпорядък, но за пръв път Фрида не изпита никакво желание да я почисти и подреди. Тя вдигна една сламена шапка и една ябълка от седалката на един стол и се отпусна в него.

— Къде е Оливия?

— Излезе да пийне нещо с новия си приятел. — Клои изсумтя пренебрежително. — Каза, че ще се прибере за вечеря.

— Не мога да се покажа пред приятеля й.

— Остави на мен. Да пийнем по чаша уиски.

— Още няма шест часът.

— Да ти приготвя нещо. Бъркани яйца? Или препечен сандвич със сирене? Купих си един от онези тостери. Ако искаш, мога да ти го направя с домати и туршия. Или първо ще си вземеш вана — искаш ли? Мога да ти приготвя ваната, а ти постой тук. Само ми кажи какво да направя и аз ще го направя.

— Само чаша чай. Трябва да направя някои планове.

— Чай. А после ще ми кажеш какво става — или може би не искаш? Ако не искаш, аз, разбира се, няма да настоявам, но ето какво искам да ти кажа. Знам, че не си убила Санди, защото ти не би убила никого, особено ако това е мъжът, когото толкова много си обичала — освен ако… Наясно съм, че често пъти хората убиват онези, които най-много обичат. Както и да е, аз знам, че дори и да си го убила, не би се укрила. Познавам те — винаги се изправяш с лице към истината. Но ако си убила Санди… — Клои забеляза изражението на Фрида и млъкна. — Ето ти чая — подаде й тя чашата.

— Благодаря.

— Бисквита?

— Само чай.

— Добре.

— А после ще трябва да ми заемеш някои дрехи.

— Трудна задача. Мога да ти предложа мърлявите си черни дрехи в стил „готика“ или тези на мама в стил „пияна балерина“, или „отчаяна дива“.

— Нещо ненатрапчиво.

— Ще видя какво мога да направя. Иска ми се да те докосна, за да се уверя, че си истинска.

Фрида протегна длан и Клои я сграбчи.

— Истинска съм — каза тя, все едно искаше да увери себе си.

Фрида изпи много бавно чая си, после си наля още една чаша. Слънцето надничаше през големите мръсни прозорци и огряваше плочките на пода. Чуваше се как Клои търчи нагоре-надолу по стълбите, затръшвайки вратите на стаите. Накрая влезе отново в кухнята.

— Оставих купчина дрехи в стаята за гости — каза тя. — Можеш да отидеш и да си избереш. Може би няма да ти харесат. Боя се, че стаята е доста разхвърляна. Мама е струпала там разни неща.

— Всичко е наред.

— Направи ли си плановете?

— Първо ще си взема душ, ако нямаш нищо против, а след това ще изляза. По-късно ще се прибера.

— Но ти току-що дойде. Ами ако не се върнеш?

— Ще се върна.

— А ако някой те види?

— Ще направя всичко възможно никой да не ме види.

— Искам да дойда с теб.

— Не, изложих на риск твърде много хора.

— Не ме е грижа.

— Но мен ме е грижа.

Клои впери поглед в нея, дъвчейки долната си устна.

— Може ли да ти задам един въпрос?

— Да.

— И ще ми отговориш честно?

Фрида се поколеба.

— Да — отвърна тя накрая.

— Ако аз бях на твое място, а ти на мое, какво би направила?

— Искрено се надявам това никога да не се случи.

— Но би направила нещо, нали? Нима вярваш, че ти можеш да помагаш на другите хора, но на теб никой не трябва да помага?

— Не, не вярвам. — Фрида си помисли за Мира и Илеана, които бяха рискували себе си, за да й помогнат — една непозната, за която не знаеха нищо. Ако не бяха те, сега щеше да бъде в ареста.

— И така, смятам да ти помогна. Дори и да кажеш „не“, аз пак ще те последвам. Не ме гледай така. Наистина ще го направя! Няма да те пусна да излезеш сама.

За момент Фрида сложи длан на очите си, мислейки усилено, а после каза:

— Добре. Ще си взема душ набързо, ще се преоблека и след това ще излезем.

— Къде ще отидем?

— Трябва да си взема едно нещо.

— Не ми се вижда трудно.

— За съжаление, има един проблем.

 

 

Фрида се съблече, но тъкмо когато се канеше да влезе под душа, видя телефонния номер, който Мира беше надраскала на ръката й под лакътя. За момент си помисли, че просто трябва да го изтрие, но нещо я спря. Тя се уви с една хавлиена кърпа, отиде отново в гостната, намери лист и химикалка и го записа.

След като си взе душ, Фрида измъкна от купчината дрехи, която Клои беше оставила, черен панталон с висока талия и широки крачоли, старите обувки Dr Martens на Клои и бяла блуза с прозрачни ръкави и множество малки копчета, в чиито гънки още се усещаше слабото ухание на парфюм. Определено бяха по-добри от дрехите на „Карла“. Тя прокара пръсти през мократа си коса с остри кичурчета, после я уви с пъстър шал, сложи си слънчевите очила и слезе на долния етаж, където я чакаше Клои, изгаряща от нетърпение.

— Е, къде отиваме?

— В „Складовете“. Трябва да намеря нещо.

— Няма ли да съобщят за теб?

— Докато дойде полиция, вече ще сме си тръгнали.

— Имаш ли ключове?

— Не.

— Но… — Клои се спря. — А, ясно. Това е направо страхотно. Как точно смяташ да действаме?

— Когато бях там за последно, един от прозорците беше със счупено резе повече от година.

— Значи ще влезем през него.

— Аз ще вляза през него. А ти ще пазиш да не дойде някой.

— Това е доста скучно.

— Нямаме голям избор.

Те взеха наземната железница до „Кентиш Таун Уест“ в Камдън и почти през целия път мълчаха.

— Това свързано ли е със Санди? — наруши мълчанието Клои.

— Разбира се.

— Как по-точно?

— Все още не знам.

— Но ще разбереш, нали? — попита настоятелно Клои със смесица от увереност и несигурност. — Нали?

— Надявам се.

— И тогава ще можеш спокойно да се завърнеш вкъщи.

— Такъв е планът ми.

Те се отдалечиха от метростанцията и тръгнаха по Принс ъв Уелс Роуд към квартал Чок Фарм.

— И все пак, ти къде беше досега? — попита Клои.

— На места, където хората отиват, когато не искат да бъдат намерени.

Клои хвана ръката й и я стисна.

— Много се радвам, че вече не си там, където и да е било това.

— Кажи ми как са нещата при теб.

— При мен? Е, в сравнение с теб при мен няма нищо интересно. А и не е минало кой знае колко време, откакто ти изчезна. — Клои изрече това така, сякаш Фрида беше изчезнала с магическа пръчка. — Всичко си е както преди. Харесва ми курса, който карам, въпреки че мама ми е много сърдита.

— Все още ли?

— Тя ще бъде разочарована от мен до края на живота си. Вместо да има дъщеря лекар, тя ще има дъщеря дърводелец.

— На мен ми звучи добре.

— А що се отнася до баща ми… — Клои врътна очи многозначително.

Тя продължи да разказва: за курса по дърводелство, за колежа, за практическото й обучение в една схлупена работилница в Уолтъмстоу, където мъжете трудно я приемаха и не знаеха как точно да се държат с нея, за Джак и за това колко доволна беше, че бяха прекратили връзката си — докато изричаше тези думи, гласът й стана писклив и затрепери. През това време Фрида слушаше разсеяно, впрегнала сетивата си, за да може да реагира на всяко нещо, което би й се сторило подозрително. За по-голяма сигурност беше избрала един обходен маршрут.

Накрая те се озоваха пред входа на сградата, която се намираше встрани от пътя и имаше внушителен и недостъпен вид. Фрида поведе Клои по страничната алея, където бяха кофите за смет, след което двете заобиколиха и минаха от задната страна на „Складовете“. Вдигайки поглед към околните къщи, Фрида забеляза колко много прозорци имаха. За миг й се стори, че зад един от тях вижда лице; примигна и отново се взря — беше глинена саксия, поставена на перваза. Но в къщата отляво действително имаше човек: една жена поливаше растенията в градинската оранжерия, като се движеше, без да бърза, в остъкленото пространство. Фрида се подвоуми дали да не дойде по-късно — но тогава щеше да има други хора, от които да се притеснява. Най-добре беше да приключи още сега.

— Ето това е прозорецът. — Фрида пристъпи напред и се опита да го повдигне нагоре, но той не се помръдна. Опря дланите си в рамката и силно я натисна. Нищо. През стъклото се виждаше коридорът, а в дъното му беше вратата на нейния кабинет. — Може би Паз се е погрижила да поправят резето — каза тя.

— Тук има ли сигнална аларма?

— Знам шифъра, така че ще мога да я изключа. Освен това, ако Рубен си е тръгнал последен, има голяма вероятност да е забравил да я включи, както често му се случва.

— Ето сега ни трябва Джоузеф. Той щеше да измисли начин да се влезе.

— В момента ни трябва лост.

— Е, не нося лост с мен. Трябваше да си взема чантата с инструментите. Какво ще кажеш за онова разклатено паве?

— Не съм много сигурна дали трябва…

И преди Фрида да успее да довърши изречението, Клои се наведе, вдигна павето и със силно движение го хвърли към прозореца. Отначало по стъклото се образува мрежа от пукнатини, а в следващия миг, като на забавен кадър, стъклото се разпиля и пред очите им зейна назъбен отвор.

Фрида не можа да измисли какво да каже, а и нямаше време. Тя махна някои от по-големите късове стъкло, след което си свали шала и с него успя да извади счупените стъкла от долната част на рамката. Сега и двете ясно чуха пиукането на алармата, което скоро щеше да се превърне в пронизителен вой.

Фрида се повдигна и прекрачи през прозореца. Погледът й улови развълнуваното и изплашено лице на Клои, пламтящите й очи, подобната й на четина коса.

— Иди до главния вход и ме чакай там, но се прикрий. Достатъчно ми помогна. Повече от достатъчно.

Жената продължаваше да полива растенията в оранжерията си. На горния етаж на съседната къща светна лампа, въпреки че небето все още беше сребристосиньо. Фрида тръгна бързо по коридора до мястото под стълбището, където беше аларменото устройство. Въведе шифъра, но пиукането продължаваше. Тя опита отново, като този път натискаше по-бавно бутоните, уверявайки се, че въвежда правилната комбинация. Но червената светлина не се промени в зелена. Може би шифърът беше сменен или тя го беше запаметила погрешно. И както очакваше, предупредителното пиукане накрая се превърна в оглушителен вой, който се вряза в мозъка й и едва не проби тъпанчетата й.

Фрида се върна обратно по коридора — без да тича, удивително спокойна и с равномерен пулс — и влезе в кабинета си. Сякаш никога не си беше тръгвала. Всичко беше на мястото си: книгите по рафтовете, кутията със салфетки на ниската масичка, химикалките в керамичната чаша над черния луксозен бележник. Тя издърпа най-долното чекмедже на бюрото си. Както и очакваше, черната найлонова торба си беше там, хлабаво завързана. Фрида я извади, при което предметите в нея се разместиха и изтракаха, бутна обратно чекмеджето и излезе, затваряйки вратата след себе си. След това прекрачи през счупения прозорец и излезе навън. В околните къщи вече светеха доста лампи. Един човек стоеше в градината си и, сложил длан над очите си, се мъчеше да се ориентира откъде идваха шумът и раздвижването.

Фрида пое по страничната алея и стигна до главния вход, където Клои я чакаше, долепена до стената, скрита зад един рододендрон, чиито пурпурни цветове вече прецъфтяваха. Лицето й беше сковано от страх.

— Сменили са шифъра. Да вървим. — Тя хвана Клои за ръката и я изведе на пътя. Двете се обърнаха и тръгнаха в обратната посока, криволичейки по малки квартални улички. Зад тях алармата пишеше пронизително. Обувките тежаха на краката на Фрида. Вратът я смъдеше и когато попипа мястото с пръсти, те се изцапаха с кръв.

— Ами полицията? — попита Клои.

— Алармата не е свързана с полицейския участък. Често звъни по погрешка.

— Взе ли това, което търсеше? — попита Клои след кратко мълчание. Гласът й беше дрезгав.

— Да.

— Значи нещата ще се оправят.

— Ще видим.

 

 

Клои влезе вкъщи първа, за да провери дали Оливия е сама. Фрида я последва. Когато Оливия я видя, избухна в силен плач, все едно някой беше натиснал копче отзад на врата й. Тя продължи да ридае, от време на време издаваше възклицания, размахваше ръце във въздуха. По бузите й се стичаше черен туш. Оливия отвори хладилника със замах и извади бутилка бяло вино, въпреки че на масата вече имаше отворена бутилка.

Фрида седна до кухненската маса. Все още се чувстваше необичайно спокойна, далеч от всичко, случващо се около нея. Клои приготви за всички бъркани яйца. Оливия не спираше да пие — от своята чаша, от чашата на Фрида, от тази на Клои, говореше и задаваше въпроси, на които Фрида не отговаряше. Черната торба беше до краката й. Замисли се за последния път, когато беше видяла Санди. Той я беше хвърлил по нея. Хубавото му лице беше изкривено от ярост, устата му крещеше нещо. Но какво беше казал? Тя не можа да си спомни. Трябвало е повече да внимава, преди да стане твърде късно.

 

 

Фрида вдигна от леглото купчинки от дрехи, книги, фотоалбуми и постла чисти чаршафи. Взе си повторно душ и облече нощницата, която Оливия й беше дала — бяла, с дантела около врата, като на героиня от мелодрама. След това изсипа на пода съдържанието на черната торба. Шише с шампоан, което беше почти празно, се търкулна на килима.

Тя се зае да разгледа нещата едно по едно, започвайки с дрехите. Имаше малко бельо, тънка синя риза, чифт сиви панталони, стар плетен пуловер с пъстри цветове. Широка медна гривна. Малък комплект шах за пътуване. Скицник — тя го отвори и видя рисунки, които беше рисувала толкова отдавна: смокиново дърво, което беше израснало от пукнатина на паважа до дома й, мост над канала, лицето на Санди, недовършено… Лосион за тяло. Две книги. Балсам за устни. Зелена купа, която тя му беше подарила и той й я връщаше, увита във вестник — Фрида се учуди, че не се беше счупила. Кухненска престилка, която той й беше купил. Четка за коса. Четка за зъби. Бележник с метални скоби, който беше изпълнила с бележки, докато се готвеше за лекция на тема „самонараняване“. Нейна снимка, която Санди й беше направил и която винаги носеше в портфейла си. Тя я обърна и я сложи с лицето надолу. Зарядно устройство за телефон. Пакетче семена от диворастящи растения. Гел за ръце. Малка кутия с въглени за рисуване, счупени на парчета. Пет картички от галерията за съвременно изкуство „Тейт Модърн“. Фрида им хвърли любопитен поглед: на една от тях беше нарисувана с размазани бои жена, която гледаше през отворен прозорец; спокойствие и тишина. Тя тръсна торбата и чу как нещо издрънча. Бръкна вътре и извади чифт обеци и ламиниран бадж, който сигурно беше носила на някаква конференция.

Фрида седна на пети и огледа предметите. Доколкото можеше да прецени, сред тях нямаше такива, които да будят подозрение. Това бяха просто останки от една връзка, която беше приключила: щастливи спомени, които сега й навяваха само тъга.