Ники Френч
Натрапчиви мисли за петък (23)

23

Ръководителят на обекта се казваше Гавин и беше недоволен.

— Каква спешна работа? — попита той.

— Ще се върна след час — каза Джоузеф. — Може би два.

— Два часа? Това да не е хоби?!

— Аз ще го покрия — обади се един глас.

Двамата мъже се обърнаха. Беше Марти.

— Какви ги говориш? — рече троснато Гавин. — Ако можеш да вършиш и неговата, и твоята работа, тогава той за какво ни е?

— Джо е най-добрият в тази работа. И щом казва, че случаят е спешен, значи е спешен.

Джоузеф погледна към двамата мъже с известно притеснение. Нещата или щяха да се оправят, или да се влошат. Лицето на Гавин почервеня, но нещо в изражението на Марти го накара да се съгласи.

— Два часа — отсече той. — И гледай да не ти стане навик.

Когато Гавин си тръгна, Джоузеф кимна на Марти в знак на благодарност.

— Някаква неприятност?

— Не, просто приятел.

— Онази Фрида ли?

Джоузеф сви рамене.

— Може би.

— Извадила е късмет с приятел като теб.

— Не, късметлията съм аз.

Пътуването отне повече от предвиденото. На Джоузеф му се наложи да чака за асансьора в метростанция „Чок Фарм“. После мотрисата спря за цели десет минути в един тунел и по радиоуредбата се чуваха повтарящи се извинения към пътниците. Когато излезе от метростанция „Елефант енд Касъл“, телефонът му отново имаше сигнал и той позвъни на Фрида. Никакъв отговор. Джоузеф стигна тичешком до квартирата й, потропа на входната врата и позвъни на звънеца. Пълна тишина. Той потропа отново и вътре се чу шум. Накрая вратата се отвори. Беше русата — онази, дето нямаше бюст.

— Фрида — тя тук ли е?

— Не знам. В своя стая може би.

Джоузеф мина покрай нея и отвори спалнята на Фрида. Леглото беше оправено по войнишки. Той хвърли поглед наоколо. Мира надничаше през рамото му.

— Тя не много време тук. Заета е с децата.

— Къде?

— Не знам.

Джоузеф извади писмото и го погледна. Дали да го даде на тази жена? Помисли си за Фрида, после за Карлсън. Карлсън нарушаваше закона. Беше твърде рисковано. Той прибра обратно писмото в джоба си.

— Кажи на Фрида да ми се обади — поръча той на Мира. — Ако тя звънне или прибере се, кажи й да ми се обади. Важно.

— Можеш да я почакаш. Ще пиеш кафе — предложи Мира.

— Не — отказа Джоузеф. — Просто да ми се обади.

Фрида седеше в кафене „Уочт Пот“ и чакаше. Отначало Бела Фиск беше отказала да се срещнат, но накрая се беше съгласила да й отдели десет минути от времето си. Фрида се запита как ще я разпознае. Но вратата се отвори, една жена влезе и Фрида веднага разбра, че това е тя. Вече започваше да различава типа жени, които Санди харесваше. Бела беше висока, с черна рокля и сини кожени ботушки, които бяха наполовина завързани. Имаше буйна кестенява коса и изглеждаше темпераментна и интелигентна. Жената забеляза погледа на Фрида и се приближи до масата.

— Защо настояхте да се срещнем? — попита тя.

— Благодаря, че се съгласихте да дойдете.

— Да, но защо така упорито ровите в миналото?

— Преди време познавах Санди. Да ви почерпя ли кафе? Разговорът ще отнеме само няколко минути.

Бела седна. Фрида отиде до бара и поръча две кафета.

— Хубаво местенце — каза тя, когато се върна.

— Не е лошо — отвърна Бела. — Това е кварталното ми кафене. Един приятел ще дойде всеки момент. С него излизаме.

— Чудесно — каза Фрида.

— Какво искате да кажете с това „чудесно“? Разбира се, че е чудесно. Казах, че ще ви отделя десет минути. Сега вие ми кажете защо поискахте тази среща.

— Всички са шокирани от това, което се случи със Санди. Опитвам се да разговарям с хора, които са го познавали.

— Защо?

— Искам да разбера как се е чувствал през онези последни дни.

— Стара любов, така ли?

— Приятел — отвърна Фрида.

На лицето на Бела се появи иронична усмивка.

— Щом казвате… — Тя млъкна, тъй като към масата са приближи жена на средна възраст с поднос с две големи чаши кафе. След като жената се отдалечи, Бела отправи предизвикателен поглед към Фрида.

— И така… как ви беше името?

— Карла.

— Карла. Странно. Никога не е споменавал това име. И така, Карла, интересувате се от живота на Санди в университета? — Фрида не отговори. Тя отпи бавно от кафето си и зачака. — Добре — каза Бела. — С кого сте разговаряли?

— Просто искам да разбера как се е чувствал Санди.

Последва мълчание. Поведението на Бела се промени, тя мислеше усилено и стана неспокойна.

— Не знам за какво ви е всичко това. Сякаш сте някакъв преследвач.

— Не. Санди е мъртъв. Не можеш да преследваш мъртвец.

— Не съм толкова сигурна — отвърна Бела. — Между другото, когато приятелят ми се появи, е по-добре да разговаряме за Санди само като за колега. Не че е кой знае какво — Том и аз не сме си чак толкова близки — но знаете как е, когато току-що сте се запознали с някого.

— Да, разбира се. Със Санди как беше?

Бела присви очи.

— Знаете ли, опитвам се да разбера що за човек сте. Опитвам се да си представя какво е да отида при една от бившите приятелки на бившия си приятел и да я питам как с вървяла любовта й с него.

— Знам, че ви се струва странно. Но разбиранията се променят, когато някой е убит. Старите правила не важат. Поради сложни и болезнени причини съм длъжна да разбера как се е чувствал Санди преди смъртта си.

— За да го оставите да почива в мир ли?

— Може и така да се каже — отвърна Фрида.

— Наранил ли ви е?

Фрида стисна зъби.

— Може би.

— Добре тогава. Но не мисля, че ще съм ви от голяма полза. Той изобщо не е споменавал името ви, ако това ви се ще да чуете. Съжалявам. А и аз не бях толкова близка с него. Ние работехме заедно, два-три пъти обядвахме заедно, няколко пъти преспахме заедно. Това беше всичко.

— Говорите така, сякаш помежду ви не е имало нищо.

— Не беше нищо — каза Бела, забила поглед в кафето си. Изобщо не беше го докоснала. — Но и не беше нищо особено.

— Защо приключи връзката ви?

— Не знам. Как всъщност се случват тези неща? Запознаваш се с някого, започвате да излизате, преспиваш с него няколко пъти и после всичко свършва.

— Това разстрои ли ви?

Усмивката на Бела вече не беше толкова иронична.

— Трябва да призная, че сте доста настойчива. Не съм споделяла това с никого от приятелите си. Може би трябва да се науча да го правя. Санди беше човек, с когото добре се работеше; в същото време нещо го тревожеше и аз си помислих, че има нужда от мен. Е, може и да е имал нужда от мен, но не по начина, по който си го представях. Вината не беше негова.

— Някой каза, че Санди се е държал зле с жените, с които е имал връзка.

— О, някой — изрече Бела с подигравателен тон.

— Че ги е наранявал, а после е изпитвал угризения.

— Това ли се случи с вас?

Фрида не отговори.

— Мен не ме нарани. Никой от нас не беше давал обещания. Жената, с която е бил преди мен, или може би по едно и също време с мен, се чувстваше наранена — но за кратко. Скоро намери утеха другаде.

— Коя е тя?

Бела Фиск отново присви очи.

— Не разбирам защо ви интересува това.

— Вероника Елисън ли е? — попита Фрида.

— Щом като вече знаете, защо ме разпитвате?

— Тя е била наранена.

— Само докато не започна интимна връзка с Ал.

— С Ал?

— Няма значение.

— С Ал Уилямс ли?

— Започвате да ме плашите. Какво търсите? Защо тези неща имат значение за вас? Нищо не може да върне Санди.

— Търся само някои отговори — отвърна Фрида. Умът й трескаво работеше. Вероника беше имала интимна връзка със Санди, след това с Ал. Ал беше женен за Бриджит, която беше от най-близките приятели на Санди и човекът, към когото се беше обърнал в труден период от живота си. Какво означаваше това? И дали Бриджит знаеше? Тя си спомни възпоменателното събиране за Санди, на което за пръв път беше видяла Бриджит и Ал и как двамата бяха утешавали Вероника след краткото й изказване. Но Бела говореше нещо и Фрида трябваше да се съсредоточи. Тя обясняваше колко малък е академичният свят и колко порочен може да бъде: тя със Санди, Вероника със Санди, Вероника с Ал…

Внезапно Бела престана да говори, тъй като вратата се отвори. Вътре влезе мъж с черни дънки и кожено яке. Той кимна на Бела, приближи се и седна до тях. Бела ги представи един на друг.

— Това е Карла — каза тя. — Тя е била приятелка на Санди. Разказах ти за Санди.

Той стисна ръката на Фрида. Тя почти се изгуби в неговата.

— За пръв път имам контакт с хора, които са били приятели с жертва на убийство.

— Познавахте ли Санди?

— Е, познавам човек, който го е познавал.

— Говориш така, сякаш е нещо много забавно — каза Бела, стана и се отправи към една врата в дъното на заведението.

— Чувствителна тема — промърмори Том, гледайки я как се отдалечава. Той се извърна към Фрида и я погледна с интерес.

— Бела ми разказа за Санди, но за вас не ми е споменавала.

— С нея току-що се запознахме.

— Нищо не разбирам.

— Бях изгубила връзка със Санди. Исках да се видя с някого, който е работил с него.

— А ти, Карла, с какво се занимаваш?

— Детегледачка съм.

— Работата удовлетворява ли те?

— Това е само временно занимание.

— Интересно — каза Том. Виж, Карла, искаш ли някой път да излезем да пийнем нещо? — Той изрече това с тон, с който би й предложил пакетче чипс.

Фрида не се сдържа и се обърна в посоката, в която се беше отправила Бела. Струваше ли си да се чувства обидена от солидарност към жена, която не познаваше?

— В момента пием кафе — изрече тя предпазливо.

— Нали разбираш. Да се видим за по питие.

— Не мисля.

— Не вреди да попита човек — каза весело Том. — Веднъж печелиш, друг път губиш.

— Бела стана от масата само преди половин минута.

— О, Бела ли? — Том изглеждаше така, все едно напълно беше забравил за нея. — Тя е само бройка.

Очевидно нямаше какво друго да си кажат. Том отиде до бара и си взе голяма чаша капучино. Той и Бела се върнаха заедно на масата. Том се облегна назад и започна да си пие кафето, наблюдавайки с благ поглед Бела и Фрида, сякаш му бяха стари приятелки. Фрида вече искаше да си тръгне, но имаше още един въпрос, който трябваше да зададе.

— Санди беше ли неспокоен? Или уплашен?

— Защо трябва да е бил уплашен? — полюбопитства Том.

— Той беше убит — отвърна Фрида. — Освен това въпросът ми е към Бела.

— Но защо питаш?

— Беше ми приятел. Загрижена съм.

— Не е ли малко късно? — подхвърли Том.

— Да, знам — каза Фрида и се изправи.

— Той беше добре — изрече на един дъх Бела. — Работеше много. Но се чувстваше добре.

— Аз ще платя сметката — каза Фрида.

— Вече я платих — обади се Том. — Ти можеш да я платиш следващия път.

 

 

Фрида започваше да свиква да се навърта край паркове и детски площадки. Тази площадка се намираше в Парлъмънт Хил Фийлдс в Северозападен Лондон, край алеята за бягане. Фрида я наблюдаваше как стоеше до една люлка и люлееше някакво малко дете. Наоколо имаше много хора и този път не й се налагаше да крие самоличността си. Те се преместиха на една въртележка. Фрида погледна в телефона си. Имаше още едно съобщение от Джоузеф. Щеше да се занимае с това по-късно. Колко щяха да се забавят на въртележката? Накрая двамата излязоха от детската площадка и минаха край перилата, завиха наляво и тръгнаха по железопътния мост. Фрида вървеше на разстояние от тях и когато стигнаха до улицата, видя, че наоколо нямаше хора. Ускори крачка, приближи се и докосна жената по рамото. Тя се обърна.

— Ким — каза Фрида.

На лицето на Ким се изписа силна изненада, а после объркване.

— Фрида! — възкликна тя. — Какво, по дяволите… — Сега объркването премина в гняв. — Как успя да ме намериш тук?

— От Лизи разбрах къде би могла да бъдеш.

— Тя не би разтваряла с теб.

— Не казах, че сме разговаряли лично.

— Ти луда ли си? Да не си откачила? — Ким извади телефона от джоба си. Сега ще звънна в полицията.

— Почакай — каза Фрида.

— Защо?

Ким държеше малкото момченце за ръка. То беше облечено със синя тениска, на която имаше рисунка на космическа ракета. Фрида коленичи и доближи лицето си до неговото.

— Как ти е името? — попита го мило тя.

— Роби — отвърна детето.

— Здравей, Роби. Ще поприказвам с Ким за малко, съгласен ли си? — Фрида се изправи. — Лизи знаеше ли за вас?

Очите на Ким проблеснаха.

— Не те разбирам. За кои нас?

— За теб и Санди, докато работеше за семейството им.

— Ти, проклета кучка!

— Прибери телефона си, Ким. Искам да разговарям с теб за не повече от минута и после ще си тръгна. Но ако ти не искаш да разговаряш с мен, ще трябва да се обърна към друг човек. Фрида сложи ръката си на рамото на Ким. — Погледни ме, Ким. Аз няма какво да губя, повярвай ми. Но ако отговориш на въпросите ми, ще си тръгна. Разбра ли ме?

— Онова не означаваше нищо.

— Това не ме интересува.

— Просто се случи.

— Изобщо не ме е грижа.

— Беше след като се разделихте.

— Колко време продължи?

Ким я погледна с изненада.

— „Продължи“? Направихме го само два пъти. Всъщност само веднъж. Първия път той не можа да…

— Не искам да слушам за това. Как приключи всичко?

Ким силно се изчерви.

— Беше страшно глупаво. Аз си падах по него, но и двамата знаехме, че това е грешка. Той изпитваше някакъв дискомфорт.

— Уплашен ли беше?

— Уплашен? Не, беше депресиран. Е, все пак постъпи мило — извини ми се. Но едва ли са ти нужни извинения, когато и двамата сте…

— Кой знаеше за вас?

— Защо трябваше някой да знае? Аз просто се чувствах ужасно глупаво. — Ким сведе поглед към Роби, който дърпаше ръката й. — Не очаквах, че той ще се разприказва, но ето че ти е казал.

— Санди нищо не ми е казвал.

— Значи е казал на някой друг?

— А може би ти си споделила с някой твой приятел? — подхвърли Фрида.

— Не беше нещо, което бих споделила с някого.

— Добре. Това е всичко — каза Фрида.

Тя понечи да си тръгне, но Ким я хвана за ръката.

— Почакай. Може ли да те попитам нещо?

— Да?

— Какво точно се опитваш да направиш?

— Не съм съвсем сигурна. Нещата са доста заплетени.

 

 

Едва вечерта Фрида успя да получи писмото, което Карлсън й беше написал. Тя се обади на Джоузеф и той й каза със силен шепот, че ще дойде при нея в жилището й веднага щом си тръгне от работа. Около него се чуваха силни удари и човешки говор.

Когато Фрида се прибра в квартирата. Мира подстригваше косата на Илеана. Тъмни влажни кичури лежаха по кухненския под. На масата имаше две чаши чай, наоколо цареше мир и спокойствие. Фрида сложи в хладилника млякото, което беше купила, и разопакова останалите покупки: пакетчета чай, кафе, препарати за почистване.

— Добре изглежда.

Мира щракна с ножиците си около ухото на Илеана.

— Ти следващата.

— Не, не. Косата ми и без това е къса.

— Няма да я скъсявам. Ще я подстрижа на пластове. — Тя насочи връхчетата на ножиците към Фрида. — Ще ти направя боб прическа.

— Много си мила, но…

— Ти ни купуваш храна. Искаме да ти върнем жеста. Така ще се почувстваме по-добре.

Фрида щеше отново да откаже, но думите на Мира я спряха. Рубен все я упрекваше, че не умее да приема подаръци или да моли за помощ, и това беше вярно. Хората имат нужда от взаимност.

— Добре — каза тя неохотно. — Но само леко оформяне. Не искам нищо екстравагантно.

Когато Джоузеф се появи, Фрида седеше с хавлиена кърпа на раменете, а Мира сръчно щракаше с ножиците по влажната й коса.

— Пак ли се подстригваш? — възкликна изненадано Джоузеф. — Но Фр… — Той се осъзна навреме. — Твоя коса вече къса. Защо още?

— Мира предложи да я направи по-стилна. Какво имаш да ми предадеш?

Джоузеф бръкна в якето си и измъкна плика с писмото, който вече беше измачкан и зацапан.

— Не му казах нищо. Нито дори, че ще ти го предам.

— Добре. — Тя взе плика, на който нямаше надпис, и го сложи в скута си. По пода се сипеха малки кичурчета от косата й. Допирът от ръцете на Мира й действаше успокояващо.

— Вие си говорете, а аз продължавам — обади се Мира.

Фрида пъхна пръста си под залепената лента, извади листа хартия и го разгъна. Видя първите думи — „Скъпа Фрида“ бързо сгъна листа и го остави в скута си, под дланта си. Карлсън. Веднага беше познала почерка му. Защо Карлсън й изпращаше писмо и откъде знаеше, че Джоузеф ще я намери? Тя затвори очи за няколко секунди. Усети студените ножици по врата си.

— Готови сме — каза Мира. — Искаш да се видиш в огледало?

— Сигурна съм, че косата ми изглежда добре.

— Много е шик.

— Чудесно. — Фрида стана и свали хавлиената кърпа. — Много ти благодаря.

— Ще ти изсуша косата.

— Не, не е нужно. Аз ще си я изсуша.

— Сигурна ли си?

— Да. — Тя погледна към Джоузеф, който си беше направил чай и беше намерил бисквитите в шкафа. — Отивам да прочета това. Ти стой тук. Връщам се след малко.

— Искаш ли да дойда с теб?

— Не. — Фрида взе писмото, но не отиде в стаята си, а излезе навън. В съседство с „Такстед Хаус“ имаше площ с буйна растителност, която беше нещо като втора градина. На мястото на къщата, която се беше издигала тук преди, сега се виждаха храсти летен люляк, около които кръжаха пъстри пеперуди, а през пукнатините на цимента си пробиваха път бурени и коприва. Тя седна и опря гръб в стената в долния край и отвори писмото.

Скъпа Фрида,

Ще дам това на Джоузеф с надеждата, че ще намери начин да ти го предаде. Ти може би си в опасност. Сестрата на Санди, Лизи Расън, беше при мен. Тя ми каза, че през последните няколко седмици от живота си Санди упорито се е опитвал да се свърже с теб, защото е искал да те предупреди. Това е всичко, което знам. Тя няма представа какво точно е имал предвид. Трябва да погледнеш сериозно на това. Хусейн не знае, че пиша това писмо, нито че Джоузеф знае къде си.

Фрида, моля те, предай се. Те ще те открият и това ще усложни нещата. Ако отидеш и се предадеш, ще бъдеш в безопасност. Разследването ще продължи. Обещавам.

Моля те, отнеси се сериозно към това.

Поздрави,

Карлсън

Фрида прочете писмото бавно и внимателно. Направи й впечатление колко е официално — как нито за момент не беше споменал за тяхното сътрудничество, за приятелството им, нито беше намекнал какво рискуваше заради нея. А той рискуваше много цялата си кариера — и тя отлично знаеше това. Фрида сложи писмото в джоба си и се облегна на стената, усещайки през тънката си риза грапавата тухлена зидария. И сега, както и тогава, когато го беше видяла по телевизията да седи блед и напрегнат до комисаря, тя изпита неудържим импулс да отиде до най-близкия полицейски участък и да се предаде. Да сложи край на тази агония.

Пред очите й се появи мъртвото тяло на Санди в моргата с идентификационната й гривна на китката му. Замисли се за това как беше изтрила всичките му есемеси, гласови съобщения и имейли, без изобщо да ги отвори. Ако онова, което Карлсън й пишеше, беше вярно, тогава тя гледаше в грешната посока или поне грешеше относно смъртта му. Бриджит й беше казала, че е бил уплашен, но сега излизаше, че е бил уплашен за нея, а не за себе си или може би и за себе си. Което означаваше, че убийството му е свързано както с нейния живот, така и с неговия. Всъщност Фрида отдавна подозираше това, тъй като портфейлът му беше подхвърлен в нейния дом, което я превърна в заподозряна. Тогава си мислеше, че е била използвана за отклоняване на вниманието от истинския престъпник. Сега обаче трябваше да приеме, че тя самата е мишена. Фрида си наложи да мисли ясно и съсредоточено, прехвърляйки през ума си някои факти и предположения. Санди е бил убит от човек, които е искал да насочи подозренията към нея. Убиецът не беше Дийн Рийв, както тя първоначално си мислеше, тъй като по същото време той се е намирал надалеч, изтезавайки Майлс Торнтън. Санди е бил объркан и отчаян през месеците преди смъртта си — тъжен и гневен от раздялата им, жесток към жените, изпитващ вина заради лошото си отношение към тях, преследван от мисълта за самоубийство, уплашен от нещо или от някого, убеден, че Фрида я грози опасност. Каква опасност би могла да я грози, ако не беше свързана с Дийн? Как биха могли и двамата да са в опасност, идваща от един и същи източник — или Санди може би е бил убит просто за да се доберат до Фрида? Тази мисъл беше толкова ужасяваща, че за миг тя престана да разсъждава и просто притихна в топлината на отлитащия ден, вперила немигащ поглед в изчезващата синева на небето.

Санди е бил измъчван от угризения; от угризения и от страх. Защо? Фрида започна да си блъска ума с този въпрос, сякаш усиленото мислене щеше веднага да й поднесе отговора. Тя си спомни деня, когато разяреният Санди обикаляше пред „Складовете“, крещейки нещо какво? — и замеряйки я с торба с нейни вещи. Хрумна й една идея и Фрида се вкопчи в нея, тъй като нямаше нищо друго, за което да се залови.

Когато се върна в къщата, Джоузеф все още беше там. Заедно с Мира, Илеана и още една жена, която се представи като Фатима, пиеха водка и той ги учеше на някаква игра, свързана с шумно пляскане на карти по масата и весели подвиквания. Но когато видя Фрида, Джоузеф веднага се изправи и дойде при нея.

— Всичко е наред — каза тя.

— Какво още мога да направя?

— Нищо.

— Трябва ли да му занеса отговор?

— Не. — Фрида се поколеба. — Ако го видиш, кажи му, че му благодаря.