Джон Сандфорд
Заровени жертви (14)

14

Лети щеше да ходи на снобско парти у своя приятелка. Тя самата не беше сноб, но нещо в затворените малки общества разпалваше изследователския й инстинкт. Затова се облече внимателно и внимателно подхвърли, че няма да е зле, ако я откарат с поршето. Със свален гюрук.

Лукас, безсилен пред нейния чар, отстъпи и Уедър я откара, със свален гюрук. За него остана джипът „Лексъс“, с който той отиде да вземе Дел. Завари го на тротоара пред дома му да разговаря с мъж с бейзболна шапка, водещ дакел на каишка. Щом го видя, той се сбогува с мъжа и седна в колата с думите:

— Може би трябва да си взема дакел.

— Нали имаш внуче, за какво ти е дакел? Научи него да носи пръчки.

— Дакелите не носят пръчки. В тяхната природа е да влизат в хралупи и да вадят оттам язовци и лисици.

— Малкият не би имал нищо против да върши и това, доколкото го познавам.

Дел пусна шегата покрай ушите си.

— Наистина смятам, че е добре децата да отрастват с домашни любимци. Това подобрява социалните им умения.

— Откога всички започнаха да се грижат за социалните умения? — изсумтя Лукас. — Ето виж, ти изобщо ги нямаш, а все се оправяш някак. Имам предвид, че още не си влязъл в пандиза.

— Опитвам се да разсъждавам сериозно — рече Дел.

Бъбрейки така, те шофираха към адреса на Робърт Шърман — или поне натам, където Лукас смяташе, че се намира. Въпреки налудничавата номерация на улиците в Сейнт Пол, той не си бе направил труда да го вкара в навигационната система на автомобила. Когато Айова Авеню свърши, без да са го открили, той свърна обратно и започна с тихи ругатни да влиза в задънени пресечки. Накрая се отказа и бавно, с един пръст, въведе адреса в компютъра.

Оказа се, че улицата, като нарязана змия, съществува на няколко места. Парчето, което им трябваше, бе в сравнително приятен квартал от стари къщи, с впоследствие добавени гаражи. Имаше големи, разлистени кленове и ясени, както и пощенски кутии покрай бордюра.

Къщата на Шърман беше над нивото на улицата, с нова бетонна алея, водеща към гараж за четири коли в някогашния заден двор. Те слязоха от джипа и Дел повдигна панталона си, което му даде възможност да докосне пистолета и да се увери, че е на правилното място.

— Някой свири на пиано — каза Лукас и двамата се озърнаха към отсрещната къща, откъдето се носеше звукът. Мелодията бе позната, леко дрънчаща, като от стар филм.

— Другаде пък правят барбекю — подуши въздуха Дел.

— И аз смятам да опека малко наденички и сладка царевица през уикенда. Ако всички останали продължават да се правят на вегетарианци, ще си ги ям сам.

— Така те искам — одобри Дел.

Двамата закрачиха към вратата на Шърман, а нотите падаха като дъждовни капки подире им.

 

 

Вратата им отвори едър мъж, облечен в долнище на анцуг и тениска на Университета „Сейнт Томас“. Още щом го видя, Лукас реши, че това не е техният човек. Вярно, имаше сходство с портрета на Фел, но също така имаше и ведро, открито лице, което съвсем не се връзваше с идеята му за сериен убиец. В едната си ръка държеше кутийка бира.

— Не ми изглеждате като свидетели на Йехова — рече Шърман иззад мрежата на комари.

— Не — отвърна Дел, като показа служебната си карта. — От Бюрото за криминални разследвания сме. Искаме да поговорим с вас, ако е удобно.

Мъжът огледа картата, после бутна рамката на мрежата и излезе на верандата.

— За какво става въпрос?

— Получихме обаждане от източник, който смята, че може да ни помогнете в разследването на убийството на сестрите Джоунс.

— О, боже, това е заради приликата, нали? И жена ми я забеляза. Още щом показаха снимката по телевизията, каза: „Този тип прилича на теб“.

Значи е женен, помисли си Лукас. Не му се вярваше истинският Джон Фел да има съпруга.

— Според сведенията ни е възможно да сте имали сексуални провинения в миналото…

— Сексуални провинения? — пламна Шърман. — Какво означава това? Някой ме е натопил, че съм извратеняк, така ли?

— Източникът ни просто спомена, че…

— Това са глупости — прекъсна го онзи, повишавайки глас. — Аз никога… никога не съм имал проблеми със закона. Вярно, спирали са ме за превишена скорост, но… — Тук той млъкна, извъртя глава наляво, някъде над раменете им, и изкрещя: — Ах ти, копеле мръсно!

Лукас се обърна нататък и видя човек, надничащ от отворената врата на гаража си. Лицето му бе разкривено от ярост и злорадство.

— Сега ще си го получиш, педал такъв — викна в отговор онзи. — Сега ще си го получиш!

— Чакайте, успокойте се. — Дел понечи да улови Шърман за лакътя, но беше твърде късно. С огромни скокове масивното му тяло вече се носеше през моравата. Съседът, по-дребен, но също толкова разярен, се впусна насреща му. Когато бяха на около три метра разстояние, Шърман метна кутийката бира и улучи другия по главата. Половин секунда по-късно двамата се въргаляха вкопчени по земята, нанасяха си неловки удари и скубеха косите си.

Докато Лукас и Дел тичаха да ги разтърват, зад тях излезе жена и извиси глас:

— Боб, спри, недей…

Почти в същия момент друга жена, слаба и разчорлена, изникна от съседския гараж и с крясък „Ти да мълчиш, курва недна“ се устреми към границата между дворовете.

Нейният съпруг бе по-дребен и лек, затова Лукас избра да улови него за яката. Откъсна го от противника и го блъсна към Дел, който го събори по лице на тревата и изви едната ръка зад гърба му.

Шърман опита да се надигне, но Лукас му викна:

— Долу! Стой долу! — После побърза да застане между двете жени, които кръжаха една около друга като бойни петли и си разменяха обиди. — Млъкнете! Всички да млъкнат или ще ви арестувам.

Съседът, проснат по корем, съскаше:

— Ръката ми. Ще ми счупиш ръката.

Шърман, вече на крака, извърна подивял взор към Лукас:

— Всичко е заради гаража. Заради шибания гараж.

— Слушай — отвърна му спокойно той. — Смяташ ли, че можеш да озаптиш жена си?

Онзи изсумтя, но отиде да прегърне половинката си през кръста и да я отведе към верандата. После се върна и викна на разпенения си съсед:

— Скроил си ми номер заради гаража, нали? Затова си викнал ченгетата.

Бяха нужни към пет минути, за да се изясни историята. Двете двойки никога не се бяха харесвали една друга. Синът на Шърман бе училищната футболна звезда, докато момчето на съседите бе отпаднало от отбора в десети клас. После Шърман бе построил огромния гараж, хвърляйки в сянка половината от другия двор.

— Къде се очаква да си гледам доматите? — жалваше се на Лукас вече поукротилият се съсед. — Доматите искат слънце. На всичко отгоре той постоянно стърже с проклетия си ъглошлайф. Преди тук си беше тихо и спокойно, а сега денонощно му слушам стърженето.

Разтърваните бойци отупваха пръстта от дрехите си, а жените им стояха със скръстени ръце всяка в своя двор, на пет-шест метра разстояние от групата, и само от време на време подхвърляха по някоя пиперлива реплика.

— Вижте — рече Лукас накрая. — Нека забравим за случая. Ако възнамерявате да се съдите един друг — ваш проблем. Но не искам да ви карам в участъка, а повярвайте ми, и на вас няма да ви хареса…

Те закимаха неохотно и той им предложи да си стиснат ръцете. Шърман пристъпи напред и съседът стори същото, но когато Шърман протегна ръка, другият неочаквано замахна и го улучи право в носа. Едрият мъж залитна и само след секунда те се вкопчиха отново, а жените се разпищяха. Лукас сграбчи съседа през кръста и го тласна към Дел:

— Слагай му белезниците.

По улицата се задаваха тичешком още двама души и той вдигна длани, за да ги спре:

— Полиция… ние сме полицаи… не се намесвайте.

— Това е заради гаража, нали? — попита запъхтяно един от новодошлите.

Шърман бе защипал с пръсти носа си, който кървеше, макар и не твърде зле.

— Влез вътре, легни и му сложи лед — посъветва го Лукас. — Ако не спре, нека жена ти те откара в болница. Ясно?

— Знам, не ми е за първи път — отвърна гъгниво онзи. — Ами Бърг?

— Той отива в ареста.

 

 

Пътуваха обратно в джипа със съседа, който се казваше Ерик Бърг, на задната седалка, когато мобилният на Лукас иззвъня. В слушалката се чу звук, наподобяващ форсиран автомобилен двигател, а на неговия фон — лаещият глас на негов колега на име Дженкинс:

— Къде си?

— На Айова Авеню, близо до пресечката с Райс Стрийт.

— Тогава идвай на ъгъла на „Райс“ и „Мериленд“, при сервиза за гуми. Пускай светлините и сирените, човече. Живо!

— Защо, какво става?

— Просто… просто си довлечи задника там. Тръгвай, чакаме те след две минути.