Джон Сандфорд
Заровени жертви (12)

12

Убиецът на сестрите Джоунс седеше на дивана, вперил невиждащ взор в телевизора. На екрана вървеше епизод от сериала „Зайнфелд“, който бе гледал поне двайсет пъти. Той дъвчеше царевичен чипс, като го топеше в бурканче със сос, и пиеше бира, докато чакаше старецът да се появи. Често примигваше, защото се чувстваше смъртно уморен.

Беше едър на ръст, облечен в широки джинси и сива тениска. Гънки от мазнина се диплеха около кръста и трептяха като желе над лактите му. Имаше къдрава черна коса, гъсти вежди, тъмни очи, малък ъгловат нос и капризна уста с провиснали надолу ъгълчета, които говореха, че нищо не се е случвало така, както той го иска. Никога.

Стаята бе малка и претъпкана. В единия ъгъл бяха струпани пет-шест бръмчащи компютъра, които неумолимо повишаваха температурата. Той я понасяше до двайсет и осем или двайсет и девет градуса, но станеше ли по-топло от това, не можеше да спи. Струваше му се, че вече достига трийсет — и сякаш в потвърждение на неговата мисъл, климатикът се включи.

И започна да изразходва парите му.

 

 

Не че и без това щеше лесно да заспи.

Никога не бе спал повече от пет-шест часа на нощ, освен когато гълташе ксанакс — тогава можеше да стигне и до седем, но само за няколко дни. Подозираше, че липсата на сън рано или късно ще го погуби. Събуждаше се уморен, прекарваше целия ден уморен и си лягаше уморен, за да продължи да гледа тавана в тъмното.

Страдаше от потиснатост и тревога и не без основание. Имаше високо кръвно, висок холестерол, наднормено тегло, както и хемороиди, които му причиняваха пареща болка и вероятно се нуждаеха от операция.

Като капак, сестрите Джоунс бяха изникнали от миналото подобно на призрак, за да го преследват.

А сега и старецът…

 

 

 

Някога, навремето, убиецът почти бе успял да завърши колеж. После бе работил на половин дузина места, все свързани с електрониката. Компютрите, бяха казвали всички тогава, са машините на бъдещето и всеки, който разбира от тях, положително ще постигне успех.

Реалността се бе оказала друга. Няколкото курса по специалността, които бе изкарал, му бяха донесли доходи, сравними с тези на телевизионен техник — дори по-ниски, защото хората скоро бяха осъзнали, че компютърът остарява бързо и когато се повреди, е по-лесно да си купиш нов, отколкото да поправяш стария.

След десетина години, прекарани на това поприще, той постепенно — и всъщност неизбежно, имайки предвид по-дълбоките му интереси, бе преминал към порнографския бизнес. От своята бърлога поддържаше няколко порносайта, едва печелейки достатъчно, за да плаща за храната, данъците и ипотеката си. Предполагаше се, че порното е основният стълб на интернет, лесен начин за забогатяване. Може би — но в такъв случай къде бяха парите? В началото, когато онлайн комуникациите тепърва изгряваха, той правеше всичко сам — събираше хиляди снимки от целия свят, стотици кратки видеофилми.

Сега сървърите вършеха повечето работа. Беше си намерил едно момче в университета, което поддържаше сайта — подреждаше ежедневните оферти така, че да не се повтарят твърде често, и крадеше каквото успее от други сайтове в замяна на безплатен достъп за себе си и своите приятели и сто долара на седмица. Самият убиец се грижеше за счетоводството, обработваше номерата на кредитните карти, които се точеха по няколко на ден като тънка и все по-пресъхваща струйка.

Парите не достигаха.

Порното му носеше две хиляди месечно след данъци. Кажи-речи, нищо.

Останалите приходи идваха от e-Bay, където той препродаваше всичко, за което някой някъде бе готов да плати. През годините бе развил нюх към стоките, събиращи прах в задните стаички на магазините за употребявани вещи. Познаваше всеки такъв магазин от Сейнт Луис до канадската граница и от Скалистите планини до Мисисипи. Последната му находка бе партида копринени кимона. Беше ги купил по дванайсет долара парчето, за да ги продаде след това между петдесет и сто, в зависимост от състоянието и цвета.

Достатъчно, за да закърпи положението още месец-два.

Но му трябваха пари за пътуванията, а нуждата от тях нарастваше с всеки изминал ден. Искаше му се да пътува в първа класа, защото бе станал толкова едър, че седалките в икономичната вече му причиняваха схващания, особено при дългите полети.

 

 

Убиецът се намираше на ръба на маниакална депресия, като постепенно се плъзгаше по наклонената й плоскост. И това, че ченгетата бяха открили телата на двете момичета в мазето на старата му къща край университета, изобщо не облекчаваше състоянието му.

Притесняваха го най-вече някогашните съседи. Не бе общувал много с тях, но все пак, ако ченгетата ги откриеха, някой можеше и да го помни. Хазаинът, починал отдавна, не представляваше проблем. При това той винаги си бе плащал наема в брой, срещу десет процента отстъпка, която собственикът после си компенсираше, укривайки данъците.

Убиецът бе прекарал последните двайсет години в поддържане на порносайтове, търсене на стоки за препродажба и лов на непредпазливи млади момичета. От средата на осемдесетте до началото на деветдесетте бе отвлякъл общо седем, като едно от тях бе държал живо близо месец. Три, включително сестрите Джоунс, бяха от Минесота, а останалите — от Айова, Мисури и Илинойс. Тази от Илинойс, кльощава и чернокожа, представляваше по-скоро експеримент. Беше я отвлякъл от Източен Сейнт Луис, за да провери дали черните момичета са различни в сексуално отношение, както беше чувал. Оказа се, че не са, и той реши, че не харесва черни. Още същата нощ й преряза гърлото и я захвърли в една канавка в Гранит Сити, нагоре по Мисисипи.

После, в средата на деветдесетте, бе открил секс туризма до Тайланд.

В Тайланд човек можеше да получи всичко, което пожелае, стига да има нужните контакти. Безпроблемно, без риск и суетене… а той ги харесваше малки и жълти.

 

 

Главата го цепеше.

Убиецът стана, отиде в банята и разви към два метра тоалетна хартия от рулото. Сгъна я на топка и попи с нея потта от челото и гърдите си. Къщата навярно вонеше, мина му през ума. На пица, бира, черен боб и бирено-бобени пръдни. Би отворил прозореца, но навън бе прекалено горещо.

Влезе във втората спалня, където държеше стоката си, и взе чифт старинни, дървени индийски бухалки. Беше ги предложил на e-Bay за 99 долара, но нямаше купувачи. Щеше да изчака още седмица-две и да ги пусне отново, под различно име, за 69 долара или срещу най-добрата оферта.

Бухалките наподобяваха по форма кегли за боулинг и бяха предназначени за съчетания от гимнастически упражнения — размахване и жонглиране, изграждане на гъвкавост и сила. Бяха внесени в края на деветнайсети век от Индия в Европа, а после от Европа в САЩ. Тежаха около килограм, колкото тези за бейзбол, но бяха с една трета по-къси — приблизително петдесет сантиметра. Той ги пъхна зад дивана във всекидневната.

 

 

Отвън проблеснаха фарове и той отиде до прозореца, за да надникне иззад пердето. Старецът спря своя „Кадилак“, отвори вратата и слезе. Убиецът го наблюдаваше как стои пред къщата и се чеше по задника — хемороидите бяха наследствен дар, предаван от поколение на поколение в семейството.

После се заклати с плоските си ходила към вратата. Още един наследствен дар. Те всички се клатеха при ходене.

Убиецът отиде да му отвори, а той влезе, подуши въздуха, огледа се и направи укорителна физиономия.

— С какво се занимаваш? — попита.

— С нищо особено — рече убиецът. — Разполагай се. Искаш ли бира? Имам „Будвайзер“ и „Будвайзер“.

— Да, ще взема един „Будвайзер“. — Старецът се отпусна на дивана и погледна към телевизора. — Какви са тия глупости?

— „Зайнфелд“ — подвикна убиецът от кухнята; той отвинти капачката на една бутилка, върна се и я подаде на другия, който отпи глътка и каза:

— Ама че жега.

— Е, какво ново? — попита убиецът, сядайки в креслото срещу него. — Звучеше ми малко притеснен по телефона.

— Помниш ли онези две момичета, които бяха отвлечени в Минеаполис? Мина много време оттогава — двайсет или двайсет и пет години. Сестрите Джоунс. Тогава полицията застреля някакъв скитник, чиито отпечатъци бяха открити по кашон с техните дрехи.

— Забравил съм — поклати глава убиецът.

— Не четеш ли вестници? Тогава доста се интересуваше от случая. Говорехме за него всяка вечер.

— Да, да, сега мисля, че си спомням. Скитникът беше убит в пещера, нали?

— Именно — наклони бутилката към него старецът. — Работата е там, че вчера са изкопали телата на момичетата. Събаряли някакви стари сгради край университета и ги открили в едно от мазетата. Очевидно онзи, който го е направил, ги е погребал в пода и е залял бетон отгоре им.

Е, не беше точно така, но почти, помисли си убиецът.

— Не знам — каза на глас. — Рядко следя новините.

Старецът го изгледа с бледите си, воднистосини очи.

— Къщата обаче се намира съвсем близо до мястото, където живееше ти навремето. А нали тогава се случи и оня проблем с училището, в което преподаваше. Затова ми мина през ума… ако започнат да душат наоколо, могат да дойдат и да ти досаждат с въпроси.

— Но аз нямам нищо общо, за бога! — извиси протестиращо глас убиецът. — Нали са намерили отпечатъците на скитника? Значи, всичко е уредено.

— Не, не всичко — рече старецът. — Едно-две от по-старите ченгета казват, че Марси Шерил… тя е шефът на отдел „Убийства“, не вярвала, че скитникът го е извършил. Той не е имал кола, затова остава въпросът как ги е прекарал през целия град от техния квартал? Има и един тип Девънпорт, от Бюрото за криминални разследвания. Тогава е работил по случая и чувам, че сега пак е започнал да рови. Двамата заедно няма да мирясат, докато не го разнищят докрай. Ще разпитат всеки задник, живял на километър от оная къща.

— Мамка му — изпъшка убиецът, като се изправи и прокара ръка през дългата си коса. После небрежно доближи дивана и извади една от бухалките иззад него.

— Мен ако питаш… — започна старецът.

 

 

Широкият, плосък размах на бухалката го улучи в слепоочието. Ударът размаза черепа му и той бе мъртъв още преди тялото му да докосне пода.

Убиецът надигна своята бутилка бира и погледна трупа, превит надве в нозете му. Никога не бе харесвал този човек, дори като дете. Колкото до насоката на тазвечерния им разговор, той я бе предусетил още по хленчещия му тон по телефона. А щом старецът се увереше, че догадките му са верни, положително щеше да сподели със своите приятелчета в участъка.

Това не биваше да се допуска.

 

 

Убиецът въздъхна, приведе се над мъртвия и измъкна ключовете за колата от джоба му. Взе също портфейла и дребните пари, а после го улови за яката на ризата и го повлече надолу по стълбите. Кръв почти нямаше. Трябваше да намери място, където да го скрие…

Дори искрица жал не трепваше в съзнанието му. Беше го забелязал и при убиването на момичетата — можеше да му дожалее, че вече няма как да прави секс с тях, но не и затова че ги е убил. Щом веднъж бяха мъртви, рядко се сещаше за тях.

Той стигна до фризера, отвори капака и стовари трупа върху клатеща се купчина от замразени бургери и пакети с царевични зърна. После се пресегна, изгреба храната встрани и продължи да натиска и сгъва отпуснатото тяло, докато не го направи толкова компактно, колкото беше възможно. След като приключи, разхвърля опаковките отгоре му. Те не го скриха напълно, но ако някой надзърнеше само бегло, можеше и да не го забележи. Може би. А и ако ченгетата дойдеха да проверяват фризера му, той бездруго беше свършен.

По-късно щеше да се отърве от него. Убиецът имаше достатъчно опит в това.

Сега се чувстваше уморен. Безкрайно уморен. Докато чакаше появата на стареца, бе работил върху следващите си стъпки, което го бе изтощило още повече. Но независимо от всичко, те трябваше да бъдат предприети.

Той се върна обратно в хола, взе шапката на стареца и я нахлупи на главата си. Сетне угаси осветлението на верандата и щом се увери, че отвън няма никой, отиде до кадилака, качи се в него и го изкара на заден ход на улицата.

 

 

Четири часа по-късно, в един без десет сутринта, в страничното стъкло на колата му се виждаха далечните светлини на градчето Тауър, Минесота. Той направи рязък ляв завой към езерото Вермилиън, където старецът имаше малка хижа — една от няколкото, наредени по един полуостров на южния бряг. Убиецът влезе вътре, запали лампата, постоя малко и я угаси отново, давайки си сметка, че всеки миг ще заспи. Нагласи будилника за три сутринта и два часа по-късно неговият звън го изтръгна от дълбок сън.

Ставането от кушетката бе болезнено, но той стисна зъби. Излезе отвън и като се стараеше да се движи тихо, вдигна изтегления на пристана каяк и го постави в рибарската лодка, привързана отстрани. После се настани в лодката и с помощта на веслото на каяка загреба навътре в езерото.

Нощното небе бе ясно, обсипано с милиони трепкащи звезди. Водната повърхност бе спокойна и тиха, като се изключат леките плясъци и бълбукания, които винаги се носят край езерата. Видя само една друга лодка, далеч на север, която премина бързо с мотора си от ляво надясно и се изгуби от поглед. Вермилиън бе необятно място и човек лесно можеше да се изгуби в него.

След десетина минути, когато се отдалечи на няколкостотин метра от брега, запали сравнително тихия четиритактов двигател на лодката и продължи още около километър, до плитчината, където старецът често ходеше да лови риба. Не че мястото имаше особено значение…

Беше тъмно като в рог, само няколкото редки светлинки по брега му служеха за ориентир. Той хвърли шапката на стареца на дъното на лодката, после спусна каяка върху водата и се прехвърли в него. Насочи носа на лодката към вътрешността на езерото, постави руля приблизително в средно положение и бутна лоста за газта леко напред. Тя започна с пърпорене да се отдалечава. Остана да я наблюдава известно време, след което пое с каяка на обратно. Трийсетина минути по-късно го изтегли на пристана и влезе в тъмната хижа.

Всичко му бе отнело около час. Не можеше да си позволи повече сън. Заключи вратата и отиде в гаража отстрани, откъдето изкара кросов мотоциклет и започна да го бута по посока на шосето.

Упражнението бе по-тежко, отколкото изглеждаше, и докато стигне асфалта, целият бе плувнал в пот. Едва там яхна мотора и го запали.

Чакаше го дълъг път до Минеаполис.

А той беше уморен… толкова уморен.