Филип Пулман
Малката лодка (2)

2. Жълъдът

Бащата на Малкълм се оказа прав: лорд Нюгънт беше заемал длъжността лорд канцлер, но при предишно правителство, по-либерално от сегашното, управлявало в по-либерални времена. Напоследък в политиката преобладаваше раболепното подчинение на религиозните власти и съответно на Женева. Вследствие разни религиозни организации се сдобиха с много по-голяма власт и влияние, а държавниците и духовниците, подкрепящи светската линия в политиката, сега бяха изпаднали в немилост и трябваше или да си намерят друго занимание, или да работят тайно под постоянен риск да ги разкрият.

Един от тези хора беше Томас Нюгънт. За широката общественост, за пресата и правителството той беше пенсиониран адвокат със заглъхваща значимост, изпята песен, човек, който не представлява интерес. Всъщност обаче той ръководеше организация, която действаше много сходно с тайните служби, които допреди немного години бяха част от службите за сигурност и разузнаване на Короната. Сега, под ръководството на Нюгънт, тази организация се беше посветила на дейности, които да спъват работата на религиозните власти, и в същото време се стремеше да поддържа илюзията, че е незначителна и безобидна. Това изискваше находчивост, смелост и късмет, и до момента организацията успяваше да остане неразкрита. Под невинно и подвеждащо име членовете й изпълняваха най-различни мисии — опасни, сложни, скучни, а понякога направо незаконни. Но досега не им се беше налагало да пазят шестмесечно момиченце от лапите на онези, които искаха да го убият.

 

 

В събота, след като приключи със задачите си в „Пъстървата“, Малкълм беше свободен и прекоси моста до манастира.

Почука на кухненската врата и когато влезе, завари сестра Фенела да бели картофи. Имаше по-бърз и ефективен начин за белене, който знаеше от майка си, и ако разполагаше с остър нож, би показал на монахинята, но реши да си държи езика зад зъбите.

— Да помогнеш ли си дошъл, Малкълм? — попита тя.

— Ако искате. Но всъщност дойдох, за да ви кажа нещо.

— Можеш да почистиш брюкселското зеле.

— Добре — съгласи се Малкълм, намери най-острия нож в чекмеджето и подреди няколко стръка на масата, огрявана от слабото февруарско слънце.

— Не забравяй да направиш кръст в основата — напомни му сестра Фенела.

Веднъж му беше казала, че така се поставя знакът на Спасителя върху всеки стрък, за да не влезе Дяволът. Тогава Малкълм много се впечатли, но вече знаеше, че това помага главичките да се сварят напълно. Майка му беше обяснила този факт, но го предупреди:

— Недей обаче да противоречиш на сестра Фенела. Тя е добродушна старица и след като така вярва, не я разстройвай.

Малкълм нямаше никакво намерение да разстройва сестра Фенела, към която хранеше дълбока и простичка обич.

— Какво искаше да ми кажеш? — попита монахинята, когато Малкълм се настани на очукания стол до нея.

— Знаете ли какво стана снощи в „Пъстървата“? Трима господа дойдоха на вечеря и единият от тях беше лорд Нюгънт, лорд канцлерът на Англия. Тоест бившият лорд канцлер. И това не е всичко. Гледаха към манастира с голямо любопитство. Задаваха ми какви ли не въпроси — що за монахини сте, дали тук отсядат гости, що за хора са… И накрая попитаха дали някога сте приютявали бебе…

— Пеленаче — додаде Аста.

— Да, пеленаче. Гледали ли сте някога пеленаче?

Сестра Фенела спря да бели картофите.

— Лорд канцлерът на Англия? Сигурен ли си?

— Татко го позна по снимка от вестниците. Мъжете искаха да вечерят сами в Стаята с терасата.

— Самият лорд канцлер?

— Бившият лорд канцлер. Сестро Фенела, с какво се занимава лорд канцлерът?

— О, той е много високопоставена и важна личност. Не бих се изненадала, ако се занимава със законите. Или с управлението. Внушителен и горделив ли беше?

— Не. От пръв поглед личеше, че е благородник, но беше много мил и дружелюбен.

— И какво каза, че питал?

— Дали в манастира някога сте гледали пеленаче. Сигурно е имал предвид дали някой е донесъл бебето, за да се грижите за него.

— А ти какво му отговори, Малкълм?

— Казах му, че май не сте. Приютявали ли сте бебе?

— Не и откакто аз съм тук. Мили боже! Дали да кажа на сестра Бенедикта?

— Май така ще е най-добре. Помислих си, че може би търси място, където да подслони някое важно пеленаче, което може би се възстановява от болест. Може да е кралско бебе, за което не сме чували, защото е болно или пък ухапано от змия…

— Как ти хрумна това?

— Да речем, че дойката се е разсеяла, например е чела списание или е бъбрила с някого, и змията се промъкнала, чул се внезапен писък, дойката се обърнала и видяла змията, впила зъби в бебето. Големи неприятности ще да си е навлякла тази дойка, може дори да са я вкарали в затвора. А след като излекували бебето от ухапването, несъмнено е трябвало да се възстанови напълно. Затова кралят, министър-председателят и лорд канцлерът може би търсят подходящо място, където да си върне силите. И разбира се, не биха искали да го пратят някъде, където не знаят как се гледа бебе.

— Да, разбирам — каза сестра Фенела. — Може би имаш право. Непременно трябва да уведомя сестра Бенедикта. Тя ще знае как да постъпи.

— Но пък, ако обмисляха сериозно нещо подобно, щяха да дойдат и да питат направо тук. Ние в „Пъстървата“ знаем много, но вие най-добре можете да им кажете.

— Освен ако не са искали да разберем — отбеляза сестра Фенела.

— Но те ме питаха дали съм говорил някога с монахините и аз отвърнах, че говоря непрекъснато с вас, защото ви помагам. Значи сигурно очакват, че ще ви кажа, а и не ме помолиха да си мълча.

— Да, добър довод — съгласи се сестра Фенела и пусна и последния обелен картоф в голямата тенджера. — Все пак е доста странно. Може би ще пишат на госпожа игуменката, вместо да дойдат да се срещнат лично с нея. Чудя се дали пък не търсят просто убежище.

— Убежище? — На Малкълм му хареса как звучи думата и вече си представяше наум как се изписва. — Какво означава?

— Ако някой наруши закона или властите го преследват, може да отиде в църква или манастир и да поиска убежище. Това означава, че не могат да го арестуват, ако не излиза навън.

— Но бебето няма как да е нарушило закона. Съвсем малко е още.

— Така е. Но това се отнася и за бежанци. Хора, които са в опасност не по своя вина. Никой не може да ги арестува, докато са в убежище. Преди някои от колежите можеха да дават убежище на учени. Не знам дали все още това правило важи.

— Не може и учен да е. Бебето, имам предвид. Всичкото ли зеле да почистя?

— Остави само два стръка. Ще ги запазим за утре.

Сестра Фенела събра отрязаните листа на зелето и наряза стъблата на парчета, след което ги сложи в кофата за прасетата.

— Какво ще правиш днес, Малкълм? — попита тя.

— Ще изкарам лодката. Нивото на реката се е покачило малко, тъй че ще трябва да внимавам, но искам да я почистя и да я приведа в отлично състояние.

— Дълго пътешествие ли планираш?

— Много ми се иска, но не мога да оставя мама и татко. Нуждаят се от помощта ми.

— А и много ще се тревожат за теб.

— Ще им пиша писма.

— Къде би отишъл?

— Надолу по реката чак до Лондон. Може би дори чак до морето. Но лодката ми май не става за морски плавания. Някоя голяма вълна ще я преобърне. Но пък може да я вържа някъде и да се кача на кораб. Един ден ще го направя.

— Ще ни изпратиш ли картичка?

— Разбира се. А може просто да дойдете с мен.

— Кой тогава ще готви на сестрите?

— Могат да си правят сандвичи. Или да се хранят в „Пъстървата“.

Сестра Фенела се засмя и плесна с ръце. На бледата слънчева светлина, която се процеждаше през прашните прозорци, Малкълм видя колко напукана и зачервена е кожата на ръцете й. Сигурно много я боли всеки път, щом ги потопи във вода, помисли си той. Никога обаче не я беше чувал да се оплаква.

 

 

Следобед Малкълм отиде до навеса отстрани на къщата и отметна брезента от лодката си. Огледа я от носа до кърмата и изстърга зелената слуз, която се беше натрупала през зимата. Паунът Норман намина да види дали има нещо за ядене и разтърси пера с недоволен крясък, когато не откри нищо.

Дъските на „Красивата дивачка“ бяха здрави, но боята започваше да се лющи и Малкълм реши, че е време изстърже името и да го напише отново, по-красиво. Надписът беше зелен, но ако използваше червена боя, щеше да се откроява по-добре. Можеше да помогне с това-онова в корабостроителницата в Медли в замяна на малка кутия с червена боя. Малкълм издърпа лодката надолу по склона до водата и за миг му се прииска веднага да се спусне по течението, но след като се замисли, реши да го остави за друг ден и загреба нагоре, след което свърна надясно по Пътя на херцога — един от каналите, които свързваха реката с Оксфордския канал.

Извади късмет: един баркас се канеше да мине през шлюза и Малкълм се промъкна успоредно с него. Понякога губеше цял час в опити да убеди господин Парсънс да отвори шлюза само заради него, но пазачът спазваше педантично разпоредбите, а и нямаше желание да си мърда пръста излишно. Не възразяваше обаче Малкълм да минава заедно с други лодки.

— Накъде си се запътил, Малкълм? — провикна се той, когато водата в далечния край се заизлива и нивото й спадна.

— Отивам за риба — извика момчето.

Обикновено отговаряше така и понякога това беше истина. Днес обаче кутията с червена боя не му излизаше от ума и беше решил да отиде до магазина за лодкарски принадлежности в Йерихон, за да види какви са цените. Разбира се, там може и да нямаха боя, но той бездруго обичаше да ходи в магазина.

Щом навлезе в канала, загреба с равномерно темпо покрай ниви и училищни игрища до северния край на Йерихон с редиците от тухлени къщи, в които живееха работниците от печатницата и леярната „Ийгъл“ със семействата си. Районът се беше облагородил, но все още криеше запуснати кътчета и тъмни улички, изоставено гробище и църква с камбанария в италиански стил, която се издигаше като страж над корабостроителницата и лодкарския магазин.

На западния бряг на реката — отдясно на Малкълм — имаше пътека за изтегляне на лодки, която обаче не беше почистена. По края беше обрасла с тръстики и когато Малкълм погледна натам, зърна някакво движение сред растенията. Спря да гребе и щом лодката забави ход, се шмугна безшумно сред високите жилави стебла. Един гмурец рогач се добра с куцукане до пътеката, прекоси я с олюляване и цопна в малкото блато от другата страна. Тихо и бавно Малкълм придвижи лодката по-навътре между тръстиките и остана да наблюдава птицата, която тръсна глава и доплува до друга птица от същия вид.

Малкълм беше чувал, че тук има гмурци рогачи, но не му се вярваше съвсем, че е истина. Сега обаче имаше доказателство. Непременно щеше да се върне през пролетта, за да види дали се размножават.

Както седеше в лодката, тръстиките стърчаха над главата му и ако не шаваше, вероятно никой нямаше да го забележи. Зад гърба му долетяха гласове — мъжки и женски — и той застина като статуя, докато двойката мине, погълната от разговора. Беше ги видял малко по-нагоре по реката: двама влюбени, които се разхождаха хванати за ръце, докато демоните им, две дребни птички, летяха пред тях, спираха да си прошепнат по нещо и отново литваха.

В този момент Аста, демонът на Малкълм, стоеше на планшира на лодката под формата на синьо рибарче. След като влюбената двойка отмина, Аста долетя и кацна на рамото му, и прошепна:

— Виж, ето там има един мъж…

Малкълм не го беше забелязал. На няколко метра по-надолу по пътеката, почти скрит от тръстиковите стъбла, мъж с шлифер и сива шапка стоеше под един дъб. Изглеждаше като човек, който се крие от дъжда, само че в момента не валеше. Шлиферът и шапката му се сливаха със сивотата на късния следобед — забелязваше се също толкова трудно, колкото гмурците, дори по-трудно, защото нямаше пернат гребен.

— Какво прави? — попита момчето шепнешком.

Аста се превърна в муха и отлетя, докъдето можеше да се отдалечи от Малкълм. Спря, когато започна да боли, и кацна на върха на един папур, за да наблюдава безпрепятствено мъжа. Той се опитваше да остане незабелязан, но недоволната поза и начумереното изражение го караха да се откроява толкова ясно, все едно развяваше знаме.

Аста видя демона му — котка — да се катери по ниските клони на дъба, под който мъжът стоеше, и да оглежда пътеката в двете посоки. В този миг котката изсъска тихо, мъжът погледна нагоре и тя скочи на рамото му — но изпусна нещо от устата си.

Мъжът изпъшка недоволно и демонът му скочи на земята. Започнаха да оглеждат около ствола на дървото, покрай водата, из високата трева.

— Какво изпусна тя? — попита шепнешком Малкълм.

— Нещо с размерите на орехче.

— Видя ли къде падна?

— Май да. Стори ми се, че отскочи от едно коренище и се търкулна в ей онези храсти. Виж, преструват се, че не търсят нищо…

Вярно беше. По пътеката се зададе мъж с демон куче и докато ги чакаше да отминат, мъжът с шлифера уж гледаше часовника си — разтърси китка, вдигна го към ухото си, отново разтърси китка, свали го, нави го… Щом другият човек отмина, мъжът със сивия шлифер си сложи отново часовника и продължи да търси изпуснатия от демона предмет. Ясно личеше, че е притеснен, а от цялото тяло на демона му лъхаше разкаяние. Двамата изглеждала ужасно разтревожени.

— Да отидем да им помогнем — предложи Аста.

Малкълм се колебаеше. Все още виждаше гмурците и много му се искаше да ги наблюдава по-дълго, но мъжът определено се нуждаеше от помощ, а с острото си зрение Аста щеше да намери изгубения предмет, какъвто и да беше той. Щеше да отнеме само минутка-две.

Ала преди да успее да помръдне, мъжът се наведе, вдигна демона си на ръце и се отдалечи с бърза крачка надолу по пътеката, сякаш беше решил да потърси помощ. Малкълм веднага изкара лодката на заден ход от тръстиките и загреба напред към мястото под дъба, където бе стоял непознатият. Миг по-късно изскочи от лодката с въжето в ръка, а Аста се превърна в мишка и се шмугна в храстите от другата страна на пътеката. Чу се шумолене на листа, миг тишина, още шумолене, кратко затишие. През това време Малкълм проследи с поглед мъжа, който стигна до стълбите на железния пешеходен мост към площада и започна да ги изкачва. От радостното писукане на Аста Малкълм разбра, че е намерила предмета. Под формата на катерица тя дотича обратно при него, покатери се по ръката до рамото му и пусна нещо в дланта му.

— Това трябва да е! — заяви тя.

На пръв поглед изглеждаше като жълъд, но необичайно тежък и когато Малкълм го разгледа по-внимателно, видя, че е издялан от парче дърво. Всъщност от две парчета: едното за шапчицата, чиято повърхност беше гравирана досущ като застъпващите се люспички на истинските жълъди и боядисана в зеленикав цвят; и едно за тялото, което беше идеално полирано, гладко и лъщеше светлокафяво. Жълъдът беше прекрасен и Аста несъмнено беше права: това трябва да беше изгубил непознатият.

— Да го настигнем, преди да е прекосил моста — подкани я той и стъпи с единия крак в лодката, но Аста го спря:

— Чакай, погледни.

Превърнала се беше в бухал, формата, която приемаше винаги, когато искаше да вижда по-добре. Плоското й лице бе обърнато към канала и когато Малкълм проследи погледа й, видя, че мъжът е стигнал до средата на моста и се колебае дали да продължи, защото срещу него се зададе друг човек — нисък пълен мъж с черни дрехи и демон лисица, която стъпваше леко и безшумно. Малкълм и Аста видяха, че новодошлият се кани да спре мъжа с шлифера, а мъжът с шлифера се страхува.

Той се обърна, направи една-две бързи крачки и отново спря, защото на моста зад него се появи трети мъж. Той беше по-слаб от първия, но също носеше черни дрехи. Демонът му — голяма птица — бе кацнала на рамото му. Двамата мъже изглеждаха самоуверени, сякаш разполагаха с предостатъчно време да свършат каквото имаха да вършат. Те казаха нещо на мъжа с шлифера и го хванаха от двете страни под ръка. Мъжът се съпротивлява напразно миг-два, след което се свлече, но другите двама го задържаха изправен и го отведоха по моста до площадчето под църковната камбанария, после се скриха от поглед. Демонът котка хукна отчаяно след тях.

— Прибери го във вътрешния си джоб — прошепна Аста.

Малкълм прибра жълъда във вътрешния джоб на якето си и седна много внимателно в лодката. Трепереше.

— Арестуваха го — промълви той.

— Не бяха полицаи.

— Да. Но не бяха и крадци. Действаха изключително спокойно, сякаш им е позволено да правят каквото си поискат.

— Нека се прибираме — предложи Аста. — В случай че са ни забелязали.

— Те дори не се огледаха наоколо — посочи Малкълм, но беше съгласен с нея: трябваше да се прибират.

Известно време разговаряха тихичко, докато той гребеше бързо към Пътя на херцога.

— Обзалагам се, че е шпионин — заяви Аста.

— Може. А другите двама…

— … са от Съда.

— Шшт!

Съдът беше Дисциплинарният съд на Консисторията, организация, подчинена на Църквата, която се занимаваше с еретици и неверници. Малкълм не знаеше много за него, но беше наясно с дълбокия страх, който всяваше, защото веднъж дочу няколко клиенти да обсъждат какво вероятно се е случило с техен познат журналист: задал беше прекалено много въпроси в поредица от статии и след това бе изчезнал внезапно. Главният редактор на вестника бил арестуван и хвърлен в затвора за участие в бунтовни дейности, но за самия журналист повече никой не чу нищо.

— Не бива да казваме на монахините — каза Аста.

— Особено на тях — съгласи се Малкълм.

Трудно беше за обяснение, но Дисциплинарният съд на Консисторията в известен смисъл беше на същата страна като добрите монахини от манастира в Годстоу. Всички те бяха подчинени на Църквата. Единственият път, когато Малкълм видя сестра Бенедикта смутена, беше, когато повдигна този въпрос пред нея.

— Има загадки, в които не бива да задълбаваме, Малкълм — отвърна тя. — Твърде сложни са за нас. Но Светата църква знае каква е Божията воля и как да я изпълни. Ние просто трябва да бъдем добри едни към други и да не задаваме прекалено много въпроси.

Първото беше напълно разбираемо за Малкълм, който изпитваше обич към почти всичко на света, но второто го озадачаваше. Във всеки случай повече не попита монахините за Дисциплинарния съд.

Стъмваше се, когато стигнаха до вкъщи. Малкълм издърпа лодката от водата и я прибра под навеса до стената на странноприемницата, след което влезе бързо вътре и изкачи тичешком стълбите до стаята си.

Съблече якето си, пусна го на пода, изхлузи обувките и ги ритна под леглото, включи нощната лампа, докато Аста се мъчеше да извади жълъда от вътрешния му джоб. Когато накрая успя и му го подаде, Малкълм започна да го преобръща и да го разглежда внимателно от всички страни.

— Виж как само е гравиран! — възхити се той.

— Опитай да го отвориш.

Малкълм вече се опитваше да направи точно това — въртеше бавно шапчицата, но тя не помръдваше. Затова натисна по-силно, след което се опита да я издърпа, но и това не даде резултат.

— Опитай да я завъртиш на другата страна — предложи Аста.

— Така само ще се завие още по-стегнато — възрази Малкълм, но все пак опита. Оказа се, че винтът се върти в обратната посока.

— Колко странно. Досега не съм виждал подобно нещо — рече той.

Резбата беше толкова фина, че се наложи да завърти шапчицата десетина пъти, преди двете части на жълъда да се разделят. Вътре имаше листче, сгънато многократно на миниатюрно квадратче, от тънката хартия, върху която печатаха библии.

Малкълм и Аста се спогледаха.

— Това е нечия тайна — рече Малкълм. — Не бива да надничаме.

В същото време разгъна листа много внимателно, за да не скъса фината хартия, но тя се оказа много здрава.

— Всеки можеше да го намери — успокои го Аста. — Мъжът извади голям късмет, че го открихме ние.

— Чак пък голям.

— Достатъчен, щом не го носеше у себе си, когато го арестуваха.

Върху хартията с черно мастило и много дребни букви пишеше:

Бихме искали да се заемете със следния въпрос: Несъмнено знаете, че съществуването на Полето на Русаков подсказва наличието на свързана с него частица, но до момента тази частица ни убягва. Каквито и методи на измерване да използваме, не постигаме никакъв успех. Предложението на Токоджима, макар и отхвърляно с пренебрежение, изглежда обещаващо и бихме искали да проверите с алетиометъра дали има някаква връзка между Полето на Русаков и феномена, наречен неофициално Прах. Едва ли е нужно да ви напомняме колко опасно ще стане, ако другата страна разбере за това изследване, но имайте предвид, че те също започват мащабно проучване по въпроса. Действайте внимателно.

— Какво означава това?

— Става въпрос за някакво поле. Може би подобно на магнитното поле. Като че ли бележката е написана от учени, занимаващи се с експериментална философия.

— Какво според теб означава „другата страна“?

— Дисциплинарният съд. Няма какво друго да е, след като именно те преследваха мъжа.

— А какво е алет… алет…

— Малкълм! — долетя гласът на майка му от долния етаж.

— Идвам! — извика Малкълм и сгъна внимателно листчето по образувалите се сгъвки, преди да го върне обратно в жълъда и да завърти шапчицата. Пъхна го в един от чистите чорапи в скрина и изтича долу, за да се залавя за работа.

 

 

В събота вечер, разбира се, странноприемницата беше пълна, но днес разговорите не бяха оживени, тегнеше някакво усещане за нервна предпазливост и клиентите бяха по-тихи от обикновено, застанали на бара или седнали по масите да играят домино. Когато му остана свободна минутка, Малкълм попита баща си защо е толкова тихо.

— Шшт! — наведе се баща му над бара. — Онези двама мъже до камината са от Съда. Не поглеждай нататък и внимавай какво говориш около тях.

Малкълм усети тръпка на страх, почти осезаема, като подрънкване на цимбал.

— Откъде знаеш кои са?

— Заради цветовете на вратовръзките. Но и без това си личи. Наблюдавай другите хора около тях… Да, Боб, какво ще желаеш?

Докато баща му наливаше бира на клиента, Малкълм се зае да събира празни чаши с привидно незаинтересовано изражение и остана доволен, когато видя, че ръцете му не треперят. В следващия миг обаче го прониза страхът на Аста. Застанала на рамото му във формата на мишка, тя бе погледнала към мъжете до камината и беше видяла, че и те я гледат. Бяха мъжете от моста!

Единият от тях ги привика с показалец.

— Младежо — рече той. Говореше на Малкълм.

Малкълм обърна глава и за пръв път ги огледа добре. Мъжът, който го повика, беше червендалест и набит, с кафяви очи: първият, който се качи на моста.

— Да, господине?

— Ела за малко.

— Желаете ли да ви донеса нещо?

— Може би. Ще ти задам въпрос и ти ще ми кажеш истината, нали?

— Винаги казвам истината, господине.

— Не е вярно. Нито едно момче на света не казва винаги истината. Ела насам… по-близо.

Мъжът не говореше високо, но Малкълм знаеше, че всички около тях, и най-вече баща му, са наострили уши. Той се приближи и застана до стола на мъжа. Усети одеколона му. Мъжът беше облечен с черен костюм и бяла риза с вратовръзка на сини и тъмножълти райета. Демонът му лисица лежеше в краката му с широко отворени очи и ги наблюдаваше.

— Да, господине?

— Сигурно забелязваш почти всеки, който влиза тук, нали?

— Така мисля.

— И познаваш редовните клиенти?

— Да, господине.

— Би ли разпознал човек, който идва за пръв път тук?

— Вероятно.

— Случайно преди няколко дни този мъж да е идвал в „Пъстървата“?

Показа му фотограма. Малкълм веднага позна лицето. Беше един от спътниците на лорд канцлера — тъмноокият мъж с черните мустаци.

Значи все пак имаше вероятност да не е свързано с мъжа край реката и жълъда. Малкълм успя да запази неутрално изражение.

— Да, видях го, господине.

— С кого беше?

— С други двама мъже, господине. Единият по-стар, а другият висок и слаб.

— Разпозна ли някого от тях? Например по снимка във вестника?

— Не, господине — поклати бавно глава Малкълм. — За пръв път ги виждах.

— За какво си говореха?

— Ами, аз не подслушвам разговорите на клиентите. Татко ми твърди, че не е възпитано, и…

— Но няма как да не дочуваш неволно по нещичко, нали?

— Да, вярно е.

— И какво дочу да си говорят?

Мъжът постепенно беше снижил глас и Малкълм неусетно се беше приближил още повече към него. Разговорите на околните маси бяха секнали и каквото и да отговореше, щеше да се чуе чак до бара.

— Говореха за виното, господине, колко хубаво било. Поръчаха си втора бутилка с вечерята.

— Къде седяха?

— В Стаята с терасата.

— Къде се намира тя?

— В дъното на коридора. Там е малко студено, затова попитах дали не искат да дойдат тук на топло, но те не пожелаха.

— Това не ти ли се стори странно?

— Клиентите вършат всякакви странни неща, господине. Не се замислям много.

— Значи са искали да останат сами?

— Възможно е.

— Оттогава виждал ли си някого от тях?

— Не, господине.

Мъжът почука с пръст по масата.

— Как се казваш? — попита той след кратко мълчание.

— Малкълм, господине. Малкълм Полстед.

— Добре, Малкълм. Свободен си.

— Благодаря, господине — отвърна Малкълм, като се опитваше да държи тона си равен.

Тогава мъжът се огледа и повиши глас. Щом си отвори устата, всички замлъкнаха, сякаш очакваха неизбежната му реч.

— Чухте какво попитах Малкълм. Издирваме един мъж. След малко ще окача снимката му на стената до бара, за да го видите всички. Ако някой от вас знае нещо за този мъж, нека се свърже с мен. Името и адресът ми са под снимката. Слушайте ме внимателно. Важно е. Всеки, който има информация за този човек, да дойде при мен, след като огледате снимката. Аз ще чакам тук.

Другият мъж закачи листа хартия на корковата дъска, където се окачваха съобщения за танцови забави, търгове, състезания по вист и други подобни. За да освободи място, откачи няколко други съобщения, без дори да ги погледне.

— Ей! — обади се един мъж наблизо, чийто демон — голямо куче — се наежи. — Да върнеш обявите обратно по местата им!

Мъжът от Дисциплинарния съд се обърна и го изгледа. Демонът му, гарван, разпери криле и гракна тихо.

— Какво рече? — намеси се спътникът му, който беше останал до камината.

— Казах на приятеля ти да върне обратно съобщенията, които свали. Това табло е наше, не ваше.

Малкълм отстъпи заднешком към стената. Клиентът, който се обади, се казваше Джордж Боутрайт, червендалест и свадлив лодкар, когото господин Полстед неведнъж беше изритвал от „Пъстървата“; но той беше справедлив човек и никога не се беше държал грубо с Малкълм. В салона се възцари пълна тишина и дори клиентите в другите помещения на „Пъстървата“ усетиха, че става нещо, и се струпаха на прага, за да гледат.

— Успокой се, Джордж — възпря го тихичко господин Полстед.

Първият мъж от Дисциплинарния съд отпи глътка бренди, погледна към Малкълм и попита:

— Малкълм, как се казва този мъж?

Но преди Малкълм да измисли какво да отговори, Боутрайт заяви гръмко и твърдо:

— Казвам се Джордж Боутрайт. Не се опитвайте да подведете момчето. Така правят само страхливците.

— Джордж… — обади се отново господин Полстед.

— Не, Редж, сам ще се оправя — прекъсна го Боутрайт и се обърна към мъжа: — И ето какво ще направя, след като киселият ви приятел явно не ме чу.

Той протегна ръка, откъсна снимката от таблото, смачка я и я хвърли в огъня. След това стана с леко олюляване, спря по средата на помещението и изгледа свирепо по-висшестоящия от двамата представители на Съда. В този миг Малкълм страшно му се възхити.

Тогава лисицата на мъжа от Съда се надигна, изпълзя грациозно изпод масата с опъната пухкава опашка, застана неподвижно пред демона на Боутрайт и го погледна в очите.

Сейди, демонът на Боутрайт, беше много по-едра от лисицата. Тя беше жилав мелез, наполовина стафордширски териер, наполовина немска овчарка, а според Малкълм имаше и малко вълча кръв, и както изглежда, беше готова да се сбие. Застана при краката на Боутрайт наежила козина и оголила зъби, размаха бавно опашка и от гърлото й като далечен тътен се надигна ръмжене.

Аста се шмугна в яката на Малкълм. Не беше нечувано демоните на възрастни да се сбият, но господин Полстед не допускаше подобни свади в странноприемницата.

— Джордж, най-добре си тръгвай — заяви той. — Хайде, да те няма. Заповядай пак, когато изтрезнееш.

Боутрайт обърна замаяно глава и Малкълм видя с изненада, че лодкарят действително е подпийнал, защото се олюля и трябваше да направи крачка встрани, за да запази равновесие — но след миг всички присъстващи осъзнаха какво всъщност става: Боутрайт не беше пиян, а се олюляваше заради страха на демона си.

Нещо здравата беше уплашило Сейди. Кръвожадната кучка, чиито зъби бяха пускали кръв на не един друг демон, сега се снижаваше разтреперана и скимтеше под погледа на бавно приближаващата лисица. Сейди се свлече на пода и се преобърна, а Боутрайт се отдръпваше с гримаса назад, за да възпре демона си, да го отдалечи от смъртоносните бели зъби на лисицата.

Мъжът от Дисциплинарния съд каза тихо някакво име. Лисицата застина и отстъпи крачка назад. Демонът на Боутрайт трепереше на топка на пода, а изражението на лодкаря беше достойно за съжаление. Всъщност Малкълм дори извърна очи, за да не гледа унижението на Боутрайт.

Дребната елегантна лисица се върна с плавна стъпка под масата и легна.

— Джордж Боутрайт, изчакай ме отвън — нареди мъжът от Съда със заповеднически тон и след случилото се на никого от присъстващите не му и мина през ум, че Боутрайт може да не се подчини и да избяга. Джордж погали и повдигна падналия си демон, който изръмжа и одра със зъби треперещата му ръка, след което тръгна с наведена глава към вратата и излезе в тъмата навън.

През това време вторият мъж от Съда извади друго съобщение от куфарчето си и го закачи на мястото на първото. След това двамата си допиха брендито, без да бързат, взеха си палтата и излязоха да се разправят с окаяния си пленник. Никой от присъстващите не продума.