Виктор Пелевин
Любовта към тримата зукърбрини (2)

Го̀лем Илелеем

В началото следва да опиша онази точка, в която се събират всички тези истории — или, може би, откъдето се разделят.

По-добре всъщност откъдето се разделят, защото само като се вземе предвид главното събитие, стават разбираеми всички превратности на проследените от мен съдби.

Случилото се изглеждаше като магнезиева светкавица, която сварва героите в случайни пози и изпраща в бъдещето техните фотографски отпечатъци. Казвам магнезиева, тъй като огънят и димът бяха истински. Айфонът не може да даде такъв пламък дори и по команда на АНС^[3]. Макар че кой знае, някъде бях чел, че американските смартфони могат не само да подслушват, следят и душат, но и да се детонират по сигнал от центъра, като пробиват ушната раковина и мозъка с насочен взрив на батерията. Ала това сигурно е конспиративен майтап.

Но да вървим по ред. Знаех, че няма завинаги да си остана Киклоп. Това е опасна, нервна работа, на която можеш да издържиш най-много година-две. След това Птиците с голяма точност напипват в тъканта на нашия свят възела, който им пречи, за да го отстранят — ако трябва, направо с месото. Те вече не използват за оръжие случайно оказали се наблизо хора. Държат се така, когато действат слепешката, и Киклопът случайно се появява в полезрението им за няколко секунди. Ако знаят точно къде да търсят врага си, постъпват по друг начин.

Сега ще ви разкажа как. Точно под мен беше работното място на Кеша — млад мъж, на чиито различни състояния и форми ще бъде посветена значителна част от книгата. Може да се каже, че по това време той беше най-близкото ми същество, във всеки случай в пространствен смисъл.

Понякога си позволявах едно твърде самонадеяно развлечение — настройвах се на вълните на неговия ум и започвах да наблюдавам случващото се в околното пространство през неговите очи — и дори през призмата на съзнанието му. Възприемах не само онова, което виждаше, но и гласовете, които звучаха в главата му (няма да ги наричам мисли, понеже половината от тях самият той не ги чуваше, а на другата половина се подчиняваше, без да разсъждава).

Понякога ми беше интересно, понякога — не особено. Ако например пуснеше японските си ученички (това се случваше, когато в офиса оставаха малко хора и Кеша беше сигурен, че никой няма да наднича зад гърба му), вътрешното му пространство се изпълваше с грубовати коментари като футболните. Кеша, заслуженият bondage/bukkake^[4] труженик в пенсия, сякаш обясняваше ставащото на недосетливите профани, които гледаха порното заедно с него. Профанът в тези минути бях само аз, но Кеша транслираше сигнала във въображението си към доста по-голяма аудитория. Наистина е поразително до каква степен човекът е обществено същество.

Когато в офиса се събираха прекалено много хора, за да гледа порно или да играе игри на компютъра, Каша започваше да „троли“ зазяпалите се в интернет граждани — като ас от Втората световна война, който е излетял за свободно „ловуване“. През това време картинката на екрана ставаше напълно пристойна и функционална: в днешно време всеки медиен работник по половин ден се гмурка из блогосферата.

Понякога Кеша отвличаше вниманието си от компютъра, оглеждаше съратниците си от офиса и им произнасяше присъдата на съдбата.

Най-снизходителен беше към девойката Надя, която отговаряше за бюфета и за озеленяването на пространството — „ако се подстриже нормално и престане да се страхува от хората, ще си намери някой азербот^[5]“. Другите съдеше по-строго. Главния редактор на сайта „Contra.ru“ (така се казваше мястото, където работеше) наум наричаше „шабесгей“^[6] (което не пречеше на Кеша ежедневно да му се подмазва — но животът, както знаем, е клоунада). При това Кеша искрено вярваше, че влечението към виртуалните японски ученички е нормално, а главният им редактор е извратен тип.

В тази връзка Кеша тайно наричаше информационният продукт на родния си сайт с думата „шабесгон“ (дори си тананикаше по време на дедлайните мечтателна стихотворна мантра „мой шабесгон, мой шабесгон — о, мисли вдън, о чуден сън“^[7]). Делеше колегите си на „миризливци“ и „скапаняци“ (първите след години, когато вонята им се изпареше като угасваща звезда, се превръщаха във вторите).

И така нататък. Кеша всъщност не беше нито хомофоб, нито антисемит, нито сноб.

Просто асемблерът на чуждата душа отблизо рядко изглежда привлекателно.

Но ще се върнем към Кеша по-късно — сега разказвам за него, за да стане ясно с какво се занимавах вътре в главата му през деня на съдбоносното събитие. Аз си почивах в нея като в самостоятелен киносалон — в онзи ден въртяха доста интересен филм.

В редакцията на „Контра“ дойде изгряващият модерен поет Гугин — плешив мъж с триъгълна рижа брада, приличащ на бъчва („хипопотам на апокалипсиса“, както самият той се наричаше, но тъмночервеният цвят на лицето му по-скоро говореше за апоплексия). Правеха голямо интервю с него.

Имаше две камери, трима прогресивни журналисти, които бяха дошли за снимките на кръглата маса — сложиха ги да седнат в полукръг пред голям бял екран с надписи „Contra.ru“, и Гугин, застанал във фокуса на прожекторите, четеше стихотворенията си („стихо̀вите“, както казваше) от своя нов проект „Го̀лем^[8] Илелеем“.

Това беше амбициозен опит да отрази в стихове всички най-ярки събития от близкото минало: да направи, както изящно се изрази едната журналистка, „Гугъл мап на епохата“. Когато Гугин се изтощаваше, започваше да говори някой от журналистите и камерите се обръщаха към него. След това неизчерпаемият Гугин отново започваше да декламира.

Откъсът, който той четеше преди избухването, се казваше „На героите — Пазолини!“ и беше посветен, както се досещате, на известните събития в Киев, които по това време вече бяха леко избледнели в народната памет:

Под хладным ветром, полным праха,

согнулся мерзлый тартарас^[9],

И беркут наш встал черепахой

В последний раз, в последний раз^[10]…

Съвсем ясно си спомням тази секунда — и мигновения разрез на всички създали я умове.

Гугин, докато чете, съобразява няма ли да се обиди редакторът за „тартараса“, ако го помисли за замаскиран „пидирас“ — и бързо отбелязва в бележника вътре в главата си, че трябва да конкретизира това като разобличителна сатира на хаоса в съзнанието на боеца, чиято душа Тарас отвлича в мрачния Тартар върху щит. С една дума, стихо̀вите трябва да се донагласят.

Първият журналист, блондин с кисела усмивка и коса до раменете, размишлява може ли да квалифицира Гугин като пълноценен либерал — и се съмнява: не всички маркери в стихотворенията са сложени както трябва и изглежда това е направено съвсем съзнателно.

Искате война! На ви сега война!

Вторият журналист, подпухнал като глухарче, наполовина оголено от вятъра на промените, след дълъг размисъл стига до мисълта: Гугин може да се нарече един от множеството съвременни куплетисти, заети с културтрегерство. Той всъщност чете не свои, а чужди стихове — с пренабити номера, пребоядисани в нужния цвят, които той просто препродава чрез юридическия механизъм на пародията. Някаква глупачка, съблазнена явно от думата „го̀лем“, нарича новия проект на Гугин „руската либерална идея, отлята в граната“ и изглежда сама не разбира какво е казала. А е попаднала точно в десетката. От приватизация и препродажба може да изкараш пари, но може да изкараш пари и от самия Гугин. Например да напишеш на тази тема статия, озаглавена „Шпенглер навсякъде“.

Третият журналист, някаква дама, си спомня думите за отлятата в граната либерална идея, казани от нея така не на място на фона на „тартараса“ и въобще на нелепиците за революцията. Гугин не оправда аванса. Нищо, ще му издадем инвойс…

На няколко метра от импровизираната сцена девойката на име Надя забърсва саксия с хилаво палмово стебло (в саксията има две миниатюрни червени кончета от пластмаса) и не мисли за нищо — просто гледа палмата и кончетата. Кой знае защо днес пръстта й се струва някак по-черна.

Не наблюдавам другите умове в офиса на Контра-та.

Кеша слуша пресипналия бас на Гугин. На душата му е гадно, както и през цялата последна седмица: служебните перспективи са много зле. Той забелязва сянка на движение зад гърба си, обръща се и вижда непознат човек, който върви по пътеката между масите.

Човекът гледа Кеша право в очите. Небръснато лице на целеустремен планинец, мръсен, с раница на гърба. Под разкопчаното му яке се вижда тениска с опулена бяла овчица, която радостно пасе коноп. Очите му блестят със стъклен блясък: или е на наркотици, или е в транс. Устните му треперят или шепнат нещо бързо.

Кеша разбира, че непознатият се е запътил точно към него, но не знае защо (а аз вече знам: човекът с раницата е сигурен, че идва при мен, тъй като се води от моето внимание, насочено към него през очите на Кеша). Кеша успява да стане и да разпери напред ръце. Човекът като че ли пада в прегръдката на Кеша и го притиска към себе си с все сили, сякаш най-после е срещнал любимото същество, което е търсил цял живот. Кеша усеща нелепия еротизъм на този момент. Човекът, който го притиска, изглежда също усеща нещо подобно и шепне:

— Казвам се Бату… Аллах акбар.

Следва страшен взрив. Лампичките на всички събрали се в стаята умове изведнъж изгасват.

Идвам на себе си. Лежа на пода — взривът е бил толкова силен, че ме е изхвърлил от стола ми един етаж по-нагоре. Минават секунда-две и разбирам, че вече никога няма да бъда Киклоп.

А сега ще ви обясня как станах Киклоп и какво означава тази дума.