Итало Калвино
Несъществуващият рицар (3)

III

Карл Велики яздеше начело на франкските войски. Те маршируваха напред към боевата линия, но вървяха спокойно, не бързаха. Около императора се трупаха рицарите, които възпираха с юздите буйните си коне; при тази стегната езда сребристите им щитове се повдигаха и снемаха като хриле на риба. Цялата войска сега приличаше на дълга люспеста риба — на змиорка.

Селяни, овчари и бюргери се стичаха покрай пътя да гледат.

— Това е кралят, това е Карл! — казваха те и се покланяха доземи, разпознавайки го по-скоро по брадата, отколкото по малко известната им корона. После веднага се изправяха, за да разпознаят другите воини. — Ето Орландо^[1]! Не, този е Уливиери! — Те все бъркаха, ала това нямаше значение, защото така или иначе там бяха всички и винаги можеха да се закълнат, че са видели оня, когото търсят.

Аджилулфо яздеше в строя, но от време на време избързваше малко напред, спираше се да дочака другарите си и се обръщаше да провери дали войската се движи вкупом, или пък вдигаше глава към слънцето, сякаш пресмяташе по мястото му на небосвода колко е часът. Беше неспокоен. Единствен той от всички мислеше за реда на похода, за отделните етапи, за местата, където трябваше да стигнат, преди да падне нощ. Другите рицари не бързаха — ех, да, поход към боевата линия, но бавно или бързо — все едно, все там ще стигнат; и под предлог, че императорът е стар и уморен, те бяха готови да спрат пред всяка кръчма, за да пият. По пътя не забелязваха нищо друго, освен надписите на кръчмите и задниците на крепостните жени, колкото да пуснат по някоя и друга неприлична шега; за всичко останало те бяха слепи, сякаш пътуваха затворени в сандък.

Само Карл Велики проявяваше любопитство към това, което виждаше наоколо.

— Я, патици, патици! — възкликна той.

По ливадите край пътя вървеше цяло стадо. Сред тия патици имаше някакъв човек, ала не можеше да се разбере какво точно върши: вървеше приклекнал, отметнал ръце назад, повдигаше ходилата си също като ципестоногите и изпънал шия, току крякаше: „Па… па… па…“ Патиците не му обръщаха внимание, като че ли го вземаха за свой. И наистина не можеше да се забележи особена разлика между патиците и този човек, защото дрехите на гърба му имаха тъмен земнист цвят — изглежда, че на много места бяха закърпени с парчета от чувал; тук-там се виждаха и сивозеленикави петна, подобни на техните пера, висеха най-разноцветни кръпки и парцали, също като пъстрите ивици по перушината на тия пернати.

— Ей, ти, така ли трябва да се покланяш пред императора? — викнаха му рицарите, които винаги бяха готови да се заяждат.

Човекът не се обърна, но патиците, изплашени от тия гласове, запляскаха с криле и хвръкнаха вкупом. Човекът се задържа за малко, преди да се изправи, вдигна глава да ги погледне как хвъркат, после разтвори ръце, подскочи и тъй подскачайки и пляскайки с ръце, от чиито мишници висеха парцали, със смях и радостни викове: „Па!… Па!…“, той се мъчеше да последва ятото.

Наблизо имаше блато. Патиците дохвърчаха до водата, прибраха криле и леко заплуваха една след друга. Човекът се хвърли по корем в блатото, вдигна големи пръски, замаха безредно ръце и крака, опита се да извика отново: „Па! Па!“, ала този път крясъкът му се превърна в бълбукане, защото той вече потъваше към дъното; после изведнъж се показа, помъчи се да заплува, но пак изчезна.

— Кой е този, пазач на патиците ли е? — запитаха воините едно селско момиче, което се появи пред тях с тръстикова пръчка в ръка.

— Не, аз пазя патиците, мои са, той няма нищо общо с тях. Това е Гурдулу̀… — отвърна селянчето.

— А какво прави при твоите патици?

— Нищо, от време на време го прихващат, щом ги види, обърква се и си мисли, че е той…

— Мисли си, че и той е патица?

— Мисли, че патиците — това е той… Да знаете какъв е Гурдулу̀: много не му мисли…

— А сега къде отиде?

Рицарите се приближиха към блатото. Гурдулу̀ не се виждаше. След като преплуваха огледалната повърхност на водата, патиците отново се заклатиха по тревата. Откъм папратите покрай блатото се чуваше жабешки хор. Изведнъж човекът подаде глава от водата, сякаш едва сега се сети, че трябва да диша. Огледа се смаян, учуден отгде е тая ивица папрат, която се отразява във водата на една педя от носа му. Върху всяко папратово листо се мъдреше по една зелена, лъскава животинка, която го гледаше и с все сила крякаше: „Ква! Ква! Ква!“

— Ква! Ква! Ква! — отвърна Гурдулу̀ доволен и щом той изкряка, жабите заскачаха от папратите във водата и обратно. Продължавайки да вика: „Ква! Ква!“, Гурдулу̀ изскочи на брега, мокър и кален от главата до петите. После приклекна като жаба и изкряка така силно „ква!“, че политна през тръстиките и тревите и цопна отново в блатото.

— Няма ли да се удави? — запитаха рицарите един рибар.

— Ех, понякога Омобо̀ се забравя, загубва се… Но до давене не стига… Лошо е само като попадне в мрежата с рибите… Един ден, когато се захванал и той да лови риба, му се беше случило такова нещо… Хвърлил мрежата във водата и гледа една риба аха-аха да се хване. И той дотолкова се сметнал за риба, че сам се пъхнал в мрежата… Знаете ли какъв е Омобо̀…

— Омобо̀? Но нали се казва Гурдулу̀?

— Ние го наричаме Омобо̀.

— Пък това момиче…

— А, тя не е от моето село, може би в нейното село да го наричат така.

— А той от кое село е?

— От никое, обикаля…

Конницата минаваше покрай една овощна градина с круши. Плодовете бяха узрели. Воините набождаха круши на копията си, пъхваха ги в човката на шлемовете, а после плюеха семките. И изведнъж сред редиците от крушови дървета гледат — кого мислите? Гурдулу̀-Омобо̀. Застанал с вдигнати и извити като клони ръце, а в устата му, в шепите, в дрипите, върху главата му — навсякъде круши.

— Виж го ти, прави се на круша! — весело извика Карл Велики.

— Сега ще го тръсна! — рече Орландо и го ритна силно.

Гурдулу̀ пусна всичките круши, които се изтърколиха по наклонената поляна, и щом ги видя да се търкалят, не можа да се въздържи: започна и той да се търкаля по ливадите като круша, докато най-сетне изчезна от погледа на рицарите.

— Простете му, ваше величество! — рече един стар градинар. — Понякога Мартинцу̀л не може да разбере, че мястото му не е сред неодушевените растения и плодове, а сред преданите поданици на ваше величество.

— Но какво все му щуква на този луд, когото вие наричате Мартинцу̀л? — запита снизходително нашият император. — Струва ми се, че той не знае дори какво има в кратуната си!

— Отгде да знаем ние, ваше величество? — Старият градинар говореше със скромната мъдрост на човек, който много е препатил. — Може би не бива да го наричаме луд: той е само човек, който съществува, без да подозира това.

— И таз добра! Ето ти един поданик, който съществува, а не знае това, пък оня мой рицар знае, че съществува, а всъщност го няма. Отлична двойка, няма що!

Карл Велики вече се бе уморил да седи на седлото. Подпомогнат от слугите си, той слезе задъхан и недоволно измърмори:

— Горката Франция!

Щом императорът стъпи на земята, всички воини се спряха като по даден сигнал и започнаха да подготвят бивака. Извадиха веднага баките, за да получат дажбата си.

— Доведете ми го тук, този, как се казваше!… Гургур… — заповяда кралят.

— Името му е според селата, през които минава — рече мъдрият градинар, — и според войските, след които тръгва — на християните или на неверниците. Наричат го Гурдулу̀ или Гуди-Юсуф, или Бен-Ва-Юсуф, или Бен-Станбул, или пък Пестанцу̀л, Бертинцу̀л, Мартинбо̀н или Омобо̀н, или Омобѐстия, или дори Бруто дел Валоне, или Джан Пачасо, или Пиер Пачуго. Може би в някоя затънтена мандра да го наричат и с друго, съвсем различно име. Забелязал съм, че навсякъде имената му се менят и според годишните времена. Може да се каже, че имената валят върху му, без да се задържат за дълго. За него е все едно как ще се нарича. Викате него, а той мисли, че викате някоя коза. Казвате „сирене“ или „порой“, а той отвръща: „Тук съм.“

Двама рицари — Сансонето и Дудоне — идваха насам и влачеха по земята Гурдулу̀ като чувал. Изправиха го с ритници пред Карл Велики.

— Свали си шапката, говедо! Не виждаш ли, че си пред краля!

Лицето на Гурдулу̀ се озари; това лице беше широко, пламнало — в него се примесваха франкски и мавърски черти: върху мургавата му кожа личаха червени петна и ситни лунички, очите му бяха воднистосини, кръвясали, носът — сплескан, а устата голяма, с дебели подпухнали бърни; косите — руси и къдрави, брадата — остра и прошарена. В косите му се бяха вплели кестенови бодили и овесени класове.

Той започна да говори много бързо, като правеше поклони доземи. Благородните рицари, които досега го бяха чували да издава само животински звуци, останаха смаяни. Той бързаше, предъвкваше думите си, оплиташе се: в някои моменти, без да се спира, преминаваше от един диалект на друг, дори от един език на друг, ту християнски, ту мавърски. Между неразбираемите думи и нелепостите, които говореше, речта му имаше горе-долу следното значение:

— Докосвам носа си със земята, падам на крака пред вашите колене, считам се августейши слуга на ваше препокорно величество, заповядайте ми и аз ще се подчиня! — Той размаха една лъжица, която бе завързана на пояса му. — … И когато ваше величество казва: „Заповядвам, нареждам и искам“ и размахва скиптъра си така, както правя аз — гледайте! — и вика, както викам аз: „Заповядва-а-ам, нарежда-а-ам и иска-а-ам!“, вие всички, мръсни поданици, трябва да ми се подчинявате, иначе ще накарам да ви набучат на кол и тебе първи, ей, ти там, с брадата, стари вдетинен глупако!

— Да му отсека ли веднага главата, сир? — запита Орландо и вече изваждаше меча си.

— Прося милост за него, ваше величество! — извика градинарят. Това беше една от обикновените му грешки: докато говореше на краля, той се обърка и вече не можеше да си спомни дали той е кралят или онзи, на когото говори.

От димящите баки се разнасяше мирис на ядене.

— Дайте му едно канче чорба! — заповяда милостиво Карл Велики.

С гримаси, поклони и неразбираеми думи Гурдулу̀ се оттегли да яде под едно дърво.

— Сега пък какво прави? — запита кралят.

Гурдулу̀ се мъчеше да пъхне главата си в канчето, поставено на земята, сякаш искаше цял да влезе вътре. Добрият градинар отиде при него и го хвана за рамото.

— Кога най-сетне ще разбереш, Мартинцу̀л, че ти трябва да изядеш чорбата, а не чорбата — тебе! Не помниш ли? Трябва да я сипваш с лъжицата в устата си…

Гурдулу̀ започна жадно да излива в устата си лъжица след лъжица. Той размахваше лъжицата така буйно, че от време на време сбъркваше целта. В дървото, до чийто ствол бе седнал, зееше една хралупа точно до главата му. Гурдулу̀ започна да хвърля с лъжицата чорба в хралупата на дървото.

— Това не е твоята уста, а устата на дървото!

Аджилулфо още отначало следеше внимателно и в същото време тревожно движенията на това туловище, търкалящо се доволно сред съществуващите предмети, като жребец, който иска да си почеше гърба; сега почувствува, че му се завива свят.

— Рицар Аджилулфо! — рече Карл Велики. — Знаете ли какво ще ви кажа? Предавам ви този човек за оръженосец! А? Хубава идея, нали?

Рицарите се захилиха иронично. Но Аджилулфо, който приемаше сериозно всичко (а още повече една изрична заповед на императора!), се обърна към новия оръженосец, за да му даде първите си нареждания. Ала Гурдулу̀, след като бе изсърбал чорбата, се бе строполил да спи под сянката на дървото. Проснат на тревата, той хъркаше с отворени уста, а гърдите и коремът му се повдигаха и спускаха като ковашки мях. Мазното канче бе търкулнато до голямото му босо стъпало. В тревата се появи едно бодливо свинче, може би привлечено от миризмата, доближи се до канчето и започна да ближе последните капки чорба. Докато ближеше, тикаше бодлите си в босото стъпало на Гурдулу̀ и колкото повече напредваше по тънката струйка чорба, толкова по-силно забиваше бодлите си в босия крак. Най-сетне скитникът отвори очи, огледа се наоколо, но не можа да разбере отгде идва тая болка, която го събуди. После съзря босия си крак, щръкнал сред тревата като кактусово листо, а до него — муцуната на бодливото свинче.

— Ей, крак, ей, крак, на теб говоря! — занарежда Гурдулу̀. — Какво си се посадил там като глупак? Не виждаш ли, че това животно те боде? Ей, крак? Ей, глупако! Защо не се отместиш насам? Не усещаш ли, че те боли? Глупав крак! Не ти трябва много, само малко, за да се отместиш! Как може да си такъв глупак! Кра-а-к! Чуваш ли ме? Гледай го ти как се оставя да го кълцат! Дръпни се насам, идиот! Как да ти говоря, не знам! Внимавай, гледай какво ще направя аз, сега ще ти покажа какво трябва да направиш… — И докато говореше така, той сви крака си, прибра стъпалото си и го отдалечи от бодливото свинче. — Ето, толкова лесна работа, щом ти показах как се прави, и ти го направи. Глупав крак, защо се остави толкова да те бодат?

Той разтърка изтръпналото си от болка стъпало, подскочи и започна да си подсвирква; завтече се сред храстите, изпусна шумно газ, после повтори и изчезна.

Аджилулфо понечи да тръгне да го търси. Но къде ли беше отишъл той? Долината се простираше, прошарена с тучни овесени ниви, с гъсталаци от планика и смрадлика, над нея вятърът разнасяше цветен прашец и пеперуди, а в небето плуваха бели облаци. Гурдулу̀ бе изчезнал ей там, по оня скат, където слънцето рисуваше подвижни светли и тъмни петна; той можеше да бъде на което и да е място, в тая или в оная посока.

Отнякъде се разнесе нестройна песен:

De sur le ponts de Bayonne.^[2]

Белите доспехи на Аджилулфо, извисили ръст над долината, кръстосаха ръце върху бронята си.

— Ами сега! Кога ще започне да служи новият оръженосец? — започнаха да се заяждат другарите му.

— Устната заповед на императора има непосредствено силата на декрет — отвърна машинално Аджилулфо със спокоен глас.

— „De sur le ponts de Bayonne“ — се чу отново оня глас, още по-далечен.