Итало Калвино
Несъществуващият рицар (10)

X

Как бе стигнал там Торизмондо? В същото време, когато Аджилулфо преминаваше от Франция в Англия, от Англия в Африка и от Африка в Бретан, мнимият възпитаник на херцозите от Корнуел бе обходил надлъж и нашир горите на християнските народи, за да търси тайния лагер на рицарите на свети Граал. Тъй като свещеният орден всяка година сменяше седалището си и се криеше от непосветените, Торизмондо не можеше да намери никаква ориентираща следа в своя маршрут. Той ходеше наслуки, тласкан от някакво вътрешно чувство, което за него бе дълбоко свързано с името на Граал; но какво търсеше — ордена на благочестивите рицари или спомените от своето детство, прекарано в пущинаците на Шотландия? Винаги, когато пред очите му се разкриваше някоя долина, потънала в лиственици^[1], или пък сивите скали на някоя пропаст, в дъното на която бучеше бял пенлив поток, той чувствуваше, че се изпълва с неизразимо вълнение, което приемаше като знак от небето. „Ето, те може би са тук наблизо.“ И ако отнякъде дочуеше далечен и тъжен звук на рог, тогава Торизмондо не се съмняваше вече и тръгваше да се катери по стръмнините, за да търси някоя следа. Но най-често се натъкваше на заблуден ловец или на овчар със стадото си.

Когато стигна в далечната страна Курвалдия, той се спря в едно село и поиска от селяните малко извара и черен хляб.

— За даване, бихме ви дали на драго сърце, синьор — рече му един козар. — Ала нали виждате — и аз, и жена ми, и децата ми сме станали кожа и кости. Трябва да даваме големи пожертвувания за рицарите. Тази гора гъмжи от рицари като вас, но те са в друго облекло. Цяла войска са и за прехраната всички са на наш гръб!

— Рицари, които живеят в гората? А как са облечени?

— С бяло наметало и златен шлем, на който има две лебедови крила.

— И те са много благочестиви, нали?

— Ех! За благочестиви — благочестиви са! Дори не си мърсят ръцете с пари, защото нямат пукната пара. Но имат големи изисквания и ние трябва да им се подчиняваме. Сега останахме на сухо, защото тази година е гладна година. И не знам какво ще им дадем, като дойдат следващия път!

Момъкът вече препускаше към гората.

Сред ливадите по спокойните води на един поток бавно плуваше ято лебеди. Торизмондо тръгна по брега след тях. Измежду листака прозвуча акорд: „Флин, флин, флин!“ Момъкът вървеше напред и звуците ту го следваха, ту се чуваха пред него: „Флин, флин, флин!“ Когато листакът се разреди, изведнъж се показа човешка фигура. Това беше воин с шлем, украсен с бели крила; той държеше копие и една малка арфа, чиито струни от време на време подръпваше: „Флин, флин, флин!“ Воинът не каза нито дума, погледът му се плъзгаше над Торизмондо, сякаш не го забелязваше, но изглежда, че го следваше; когато стволите и храстите ги разделяха, той му показваше пътя, зовейки го със своята свирня: „Флин, флин, флин!“ Торизмондо би искал да го заговори, да го разпита, но вървеше след него смълчан и изплашен.

Излязоха на една поляна. Навсякъде имаше воини в златни брони и дълги бели наметала, въоръжени с копия; те стояха неподвижни, обърнати на различни посоки, зареяли поглед в безкрая. Един от тях хранеше с царевични зърна бял лебед, но гледаше на друга страна. Свирачът изсвири нов акорд „флин, флин, флин“, тогава друг воин на кон нададе продължителен зов с рог. Когато замлъкна, всичките воини се раздвижиха, пристъпиха по няколко крачки — всеки в своята посока, и отново се спряха.

— Рицари!… — осмели се да каже Торизмондо. — Извинявайте, може би греша, но не сте ли вие рицарите на Гра…

— Не произнасяй никога това име! — прекъсна го нечий глас зад гърба му. Един беловлас рицар се бе спрял до него. — Не ти ли стига, че си дошъл да смущаваш нашата благочестива вглъбеност?

— О, простете ми! — обърна се към него момъкът. — Аз съм така щастлив, че съм между вас! Знаете ли колко ви търсих?

— Защо?

Желанието му да разкрие веднага своята тайна сега бе по-силно от страха, че ще извърши светотатство:

— Защото съм ваш син!

Старият рицар стоеше равнодушен. След като помълча малко, той заяви:

— Тук няма нито бащи, нито синове! Всеки, който влиза в свещения орден, изоставя земните си връзки.

Торизмондо се почувствува по-скоро разочарован от думите му, отколкото отхвърлен като син; той дори очакваше, че тези негови целомъдрени бащи ще го отблъснат с презрение; тогава щеше да им отвърне с доказателства, призовавайки гласа на кръвта; но този спокоен отговор, който не отричаше, че това е възможно и все пак изключваше всякакви спорове по един основен въпрос, съвсем го обезкуражи.

— Имам само едно желание — да бъда признат за син на този свещен орден — опита се да повтори той, — към който храня безкрайна почит!

— Ако толкова почиташ нашия орден — рече старецът, — не бива да имаш никакво друго желание, освен да бъдеш приет в него.

— Нима това е възможно, кажете ми? — извика Торизмондо, привлечен веднага от новата перспектива.

— Когато станеш достоен!

— Какво трябва да направя?

— Да се очистиш постепенно от всяка страст и да се оставиш да те обладае обичта на Граал.

— О, вие произнасяте името?

— Ние, рицарите — можем, но вие, непосветените — не.

— Но кажете ми, защо тук всички мълчат, а само вие говорите?

— На мен се пада задължението да влизам във връзка с непосветените. Тъй като думите често пъти са нечисти, рицарите предпочитат да се въздържат и да оставят само Граал да говори чрез техните уста.

— Кажете ми, какво трябва да сторя като начало?

— Виждаш ли това кленово листо? Върху него има капка роса. Застани неподвижно и се вгледай в тази капка върху листото, вживей се в нея, забрави всичко светско, докато почувствуваш, че си се изгубил съвсем и си обладан от безкрайната сила на Граал.

Той го остави там самичък. Торизмондо загледа втренчено капката, гледа я, гледа я, после се замисли за своите грижи; видя един паяк, който се спускаше по листото, загледа паяка, гледа го, гледа го, сетне пак загледа капката и размърда единия си крак, защото бе изтръпнал; уф! — дотегна му. Наоколо му се появяваха и изчезваха в гората множество рицари, които пристъпяха бавно, със зяпнали уста и опулени очи, придружавани от лебеди, чиято перушина погалваха от време на време. Някои от тях внезапно разперваха ръце, изтичваха и надаваха тъжен вик.

Торизмондо не можа да се въздържи и запита стареца, който се бе появил отново край него.

— Какво им става на тия там?

— Екстаз — отвърна старецът, — тоест това е нещо, което ти не ще познаеш, ако си тъй разсеян и любопитен. Тези братя са достигнали най-сетне пълно сливане с всичко.

— А тия другите? — запита момъкът. Някои рицари вървяха, клатейки се, сякаш бяха обзети от сладострастни тръпки, и правеха най-различни гримаси.

— Те още са в среден стадий. Преди да се почувствува, че е едно цяло със слънцето и звездите, новопосветеният усеща много силно, че в него са проникнали само най-близките около него неща. Това оказва голямо въздействие, особено у по-младите. Шуртенето на потока, шумоленето на листата, подпочвеното никнене на гъбите — всичко това предизвиква у тия наши братя приятно бавно дразнене.

— И не се ли уморяват?

— Полека-лека те достигат до по-висши стадии, при които вече не ги занимават околните трептения, а голямото дихание на небесата. Постепенно те се откъсват съвсем от сетивата си.

— На всички ли се случва?

— На малцина. А напълно само на един от нас — избрания, краля на Граал.

Те бяха стигнали до една широка поляна, където голям брой рицари правеха военни упражнения пред някаква трибуна с балдахин. Под балдахина бе седнал или по-точно се бе свил неподвижно някой, който приличаше по-скоро на мумия, отколкото на човек; тази мумия бе облечена също в униформата на Граал, ала по-разкошно. Очите й бяха отворени, изблещени дори, лицето — сгърчено като сух кестен.

— Жив ли е? — запита момъкът.

— Жив е, но вече е така обладан от любовта на Граал, че не му е необходимо нито да яде, нито да се движи, нито да ходи по нужда и почти не диша. Ни вижда, ни чува. Никой не знае неговите мисли: те безспорно отразяват пътя на далечни планети.

— Защо го карате да присъствува на военен парад, щом не вижда?

— Това е част от нашите обреди.

Рицарите се упражняваха помежду си в напад при фехтовка. Размахваха отсечено мечовете си, с изцъклен поглед, и движенията им бяха тежки и ненадейни, сякаш сами те не можеха да предвидят какво ще направят в следващия миг. И все пак всичките им удари бяха безпогрешни.

— Но как могат да се сражават така, те изглеждат полузаспали?

— Граал се е вселил в нас и движи нашите мечове. Любовта му към вселената може да се превърне в ужасна ярост и да ни тласне да промушим с любов враговете. Нашият орден е непобедим на война именно защото се сражаваме без всякакви усилия и подбор и оставяме светия гняв да се излее чрез нашите тела.

— И винаги ли успявате?

— Да, успява всеки, който е загубил напълно човешката си воля и се оставя силата на Граал да направлява и най-малкото му движение.

— И най-малкото движение ли? Нима сега, като вървите, ви движи тая сила?

— Разбира се. — Старецът пристъпваше като сомнамбул. — Не аз движа краката си, а се оставям да бъда движен. Опитай! Всички започват от това.

Торизмондо опита, но, първо, не знаеше как да го направи и, второ, не чувствуваше никакво влечение към това. Пред него беше гората, зелена и разлистена, изпълнена с плясък на криле и гласове на птици; той би искал да се втурне в нея, да тича, да търси дивеч, да противопоставя сам себе си, своята сила, своя труд, своята смелост на тази сянка, на тази тайна и странна природа. Но вместо това трябваше да стои там и да се клати като паралитик.

— Остави се да бъдеш обладан — внушаваше му старецът. — Остави се да бъдеш обладан от всичко.

Торизмондо избухна:

— На мене ми харесва аз да обладавам, а не да бъда обладан.

Старецът кръстоса лакти върху лицето си така, че да запуши едновременно и ушите, и очите си.

— Още много трябва да се учиш, момко!

Торизмондо остана в лагера на Граал. Той правеше усилия да се поучи от своите бащи или братя (не знаеше вече как да ги нарича!), да им подражава; мъчеше се да задуши всеки порив на душата, който му се струваше много индивидуален; да се слее в общността чрез безкрайната любов на Граал и напрягаше вниманието си да долови всеки най-малък признак на ония усещания, които довеждаха рицарите до екстаз. Но дните вървяха, а неговото духовно пречистване не напредваше. Това, което се харесваше на рицарите, за него беше досадно — гласовете им, музиката им, готовността им винаги да затреперат. Още по-неприятна му беше продължителната близост с неговите събратя, които ходеха полуголи в бронята и с шлем от злато, показвайки белите си меса; някои бяха позастарели, а други млади, изнежени, мнителни, ревниви, избухливи. Осланяйки се на измислицата, че Граал ги движи, те се отдаваха на пълна нравствена разпуснатост, а винаги претендираха за непорочност.

Мисълта, че са го създали така, с втренчени в празното пространство очи, без да обръщат внимание какво вършат, забравяйки веднага за постъпките си, му беше непоносима.

Дойде денят за получаване на данъците. Всички села около гората трябваше в точно установени дни да донесат на рицарите на Граал определен брой пити сирене, кошници с моркови, чували с ечемик и млади агънца.

Пристигнаха пратеници на селяните.

— Искаме да ви кажем, че реколтата беше бедна по цялата ни земя Курвалдия. Не знаем дори как ще изхраним децата си. Глад е налегнал и бедни, и богати. Благочестиви рицари, дошли сме тук покорно да ви молим да опростите данъците ни за този път.

Кралят на Граал седеше мълчалив и неподвижен под балдахина както винаги. По едно време бавно отпусна ръцете си, които бяха скръстени на корема му, вдигна ги към небето (ноктите му бяха много дълги) и от устата му излезе звук:

— И-и-и-и…

При този сигнал всички рицари се впуснаха с насочени копия срещу бедните курвалдци.

— Помощ! Да се отбраняваме! Тичайте да се въоръжим с брадви и сърпове! — завикаха селяните и се разпръснаха.

Рицарите, обърнали очи към небето, настъпваха в нощта под звуците на рогове и тимпани към курвалдските села. От градините с хмел, от храстите на живите плетища изскачаха селяни, въоръжени с вили и косери, и се мъчеха да преградят пътя им. Но те не можеха да устоят пред неумолимите копия на рицарите. Разкъсвайки нестройните редици на защитниците, рицарите се впускаха с тежките си бойни коне върху колибите от камъни, слама и кал и ги превръщаха в развалини; те бяха глухи за писъците на жени, добитък и деца. Други рицари с горящи факли подпалваха покривите, плевниците, оборите, празните хамбари, докато най-сетне превръщаха селата в клади, от които долиташе рев на хора и добитък.

Въвлечен в нашествието на рицарите, Торизмондо гледаше изумен.

— Но кажете ми, защо е всичко това? — викаше Торизмондо на стареца, след когото вървеше, тъй като само той можеше да го слуша. — Значи, не е вярно, че сте осенени от любов към всичко! Ей, внимавайте, ще сгазите тази старица! Как имате сърце да безчинствувате над тези беззащитни хора? Помощ! Пламъци обземат оная детска люлка! Но какво правите?

— Ей, новако, не искай да узнаеш плановете на Граал! — укори го старецът. — Ние не вършим това, а Граал, който е в нас и ни движи. Предай се на неговата яростна любов!

Но Торизмондо бе слязъл от седлото и се впусна да помогне на една майка и да й подаде падналото на земята дете.

— Не! Не ми взимайте цялата реколта! Толкова съм се трудил! — крещеше някакъв старец.

Торизмондо му се притече на помощ.

— Пусни чувала, разбойнико! — извика той и се хвърли върху един рицар, като изтръгна от ръцете му всичко крадено.

— Бог да те благослови! Остани с нас! — рекоха му някои от тези нещастници, които все още се опитваха с вили, ножове и секири да се укрепят зад един зид…

— Наредете се в полукръг! Всички заедно ще връхлетим отгоре им! — извика Торизмондо и застана начело на курвалдското опълчение.

Сега той изкарваше навън от къщите всички рицари. Изведнъж се озова лице с лице със стария рицар и други двама, въоръжени с факли.

— Дръжте го! Той е предател! — изкрещя старецът.

Разрази се голяма схватка. Курвалдците се биеха срещу тях с ръжени, а жените и децата с камъни. Внезапно прозвуча рог „Оттегли се!“ На много места рицарите се бяха огънали пред въстаналите курвалдци и сега опразваха селото.

Групата, която бе обкръжила Торизмондо, също отстъпи.

— Хайде, братя! — извика старият рицар. — Да се оставим Граал да ни води, където трябва!

— Слава на Граал! — отвърнаха в хор другите и обърнаха конете.

Селяните се трупаха около Торизмондо.

— Да живее! Той ни спаси! И ти си рицар, но си милостив! Най-сетне един милостив рицар! Остани при нас! Кажи ни какво искаш, ще ти го дадем!

— И аз не знам вече… какво искам… — запъваше се Торизмондо.

— И ние не знаехме нищо преди тази битка, не знаехме дори, че сме човешки същества… Но сега ни се струва, че можем… че искаме… че трябва да направим всичко… Дори и да е трудно… — казваха те и тръгваха да оплакват мъртвите си близки.

— Не мога да остана при вас… Аз не знам кой съм… Сбогом… — рече той и препусна с коня.

— Върни се! — викаха му селяните, но Торизмондо вече се отдалечаваше от селото, от гората на Граал, от Курвалдия.

И тръгна отново да скита сред народите. Досега той бе презирал всякакви почести и удоволствия, защото лелееше като единствен свой идеал свещения орден на рицарите на Граал. И сега, след като този идеал бе погребан, накъде можеше да насочи неспокойния си дух?

Хранеше се с диви плодове из горите, с бобена чорбица в манастирите, на които се натъкваше из пътя си, с морски ежове по скалистите брегове. И точно на брега на Бретан, когато търсеше морски ежове в една пещера, ето че забеляза спяща жена.

Устремът му, който го тласкаше по света — по обраслите с тучна трева земи, брулени от остър вятър, където дните бяха ясни, но без слънце, — сякаш изведнъж се успокои, щом той видя тези дълги черни мигли, надвиснали над закръглените бледи бузи, щом съзря нежното отпуснато тяло, ръката й, поставена върху налятата гръд, меките й разпуснати коси, устните й, бедрата й, палците на краката й, щом усети дъха й.

Когато Софрония отвори очи, той седеше надвесен над нея и я гледаше.

— Нали няма да ми сторите нищо лошо — рече кротко тя. — Какво дирите сред тези пусти скали?

— Търся нещо, което винаги ми е липсвало, и едва сега, като ви видях, зная вече какво е то. Как сте стигнали до този бряг?

— Макар и монахиня, аз бях принудена да стана жена на един последовател на Мохамед. Но сватбата не стана, тъй като бях триста шестдесет и петата му жена и защото се намеси един християнски воин, който ме доведе тук. На връщане станах жертва на корабокрушение, докато на отиване бях жертва на жестоки пирати.

— Разбирам. Сега сама ли сте?

— Спасителят ми отиде в императорския щаб, за да оправи бързо, доколкото разбрах, някакви свои документи.

— Искам да ви взема под защитата на моя меч, но се страхувам, че чувството, което пламна у мене, щом ви видях, ще се превърне в намерения, които вие можете да сметнете за нечестни.

— О, не се стеснявайте! Знаете ли, аз съм преживяла много. Макар че всеки път, щом се достигне до крайния момент, изскача отнякъде моят спасител, все той, все същият.

— И този път пак ли ще дойде?

— Ех, не е сигурно…

— Как се казвате?

— В харема на султана Азира, а в манастира — сестра Палмира.

— Азира, струва ми се, че винаги съм ви обичал… че вече съм загубил ума си по вас…