Марин Тачков
Да бъде! (4) (Възможна и необходима пиеса)

Второ действие

1. Изпит

Полутъмно. Павел се промъква към бюрото на проф. Кръстев. Подава на проф. Кръстев пълна бутилка. Тихо му говори нещо.

 

ПРОФ. КРЪСТЕВ: (кима с глава доволен) Да-а-а… „С умним человеком и поговорить любопытно.“ Отлично, колега!

 

Павел излиза. Става по-светло. Появяват се Лукан, Иван, Магдалена и Павлина. Те, с изключение на Иван, са с огледала в ръце. Лукан сяда срещу проф. Кръстев, Павлина сяда срещу проф. Ангелов. Лукан и Павлина държат огледалата пред главите си. Преподавателите се гледат в огледалата на студентите, кимат доволно и от време на време казват: „Да! Да!“

ВЪЗМОЖНОСТ:

ПРОФ. АНГЕЛОВ: (към Павлина) Може ли все пак да видя лицето ви?

 

Павлина снема огледалото.

 

ПРОФ. АНГЕЛОВ: Та вие имате красиво лице! Особено красива е формата на устните ви… (Надвесва се над бюрото, загледан в нея и внезапно я целува.)

 

Павлина и Лукан радостно напускат местата си, излизат… Иван сяда срещу проф. Кръстев, Магдалена — срещу проф. Ангелов. Магдалена държи огледалото под главата си. Проф. Ангелов гледа ту огледалото, ту лицето й, усмихва се…

 

Проф. Кръстев гледа навъсено към Иван (който е без огледало), надвесва се над бюрото, държи с ръка очилата пред очите си, вторачен в лицето на Иван. После се обляга назад.

 

ПРОФ. КРЪСТЕВ: (към Иван) Така-а… Вие, колега, явно не сте запознат с някои мои постановки… Ще трябва да се видим още веднъж…

ВЪЗМОЖНОСТ ЗА ОТКРОВЕНИЕ:

ИВАН: (скача възмутен) Как тъй… да се видим? Та вие знаете ли, че човек, като ви гледа, може и вярата си в познанието да загуби? Та вие… вие сте… (накланя се застрашително напред и сочи с пръст към проф. Кръстев).

ПРОФ. КРЪСТЕВ: (дърпа се уплашено назад и вдига предпазливо ръце пред лицето си) Стой!… Не се противи… на злото! Чуваш ли? Не се… противи…

 

Иван отпуска ръце.

Иван и Магдалена излизат, преподавателите — също.

ИС остава сам.

Гласове на птички.

2. Вечер. После — нощ.

Постепенно притъмнява. Студентите приготвят масата за пиршество. Сядат.

 

ЛУКАН: Свършиха най-после изпитите…

ПАВЛИНА: Човек може да си отдъхне…

ЛУКАН: Вече спокойно можем да ядем и пием… Наздраве!

 

И т.н.

 

ПАВЕЛ: А науката?

МАГДАЛЕНА: Животът е нещо повече…

РАЗЛИЧНИ ВЪЗМОЖНОСТИ ОТНОСНО СЛЕДВАНЕТО:

ЛУКАН: Ние за какво влязохме в този университет? Заради науката ли? Аз казвам — заради живота!

ЛИРИЧЕСКО ОТСТЪПЛЕНИЕ:

Иван става и отива до нарисувания прозорец.

 

ИВАН: (с лице към прозореца) Ето светлините на града! Там, долу, е животът. А ние, на този хълм, дали го виждаме? Ние, които търсим знанието, дали познаваме живота? И доколко той има нужда от нас?… (Връща се и сяда замислен.)

ОТКЛОНЕНИЕ:

ПРОФ. КРЪСТЕВ: … На живота само с очила може да се гледа.

ПРОФ. АНГЕЛОВ: С лупа да се взираме в живота — за да изследваме градивните му частици!

МАГДАЛЕНА: … Човек трябва да живее, макар и в университет…

ПАВЛИНА: И да вземе диплома за живота. Нали човек все нещо трябва да завърши…

МАГДАЛЕНА: А родителите на един колега му осигурили бъдещо работно място още преди да влезе тук…

ПАВЕЛ: Интересен случай! Твърде любопитно!

ЛУКАН: Освен това университетът е място за срещи…

МАГДАЛЕНА: Да, нали е хубаво да срещнеш добри приятели, да намериш любовта, да създадеш семейство…

ПАВЛИНА: … с интелигентен, образован човек.

ПАВЕЛ: Да пием за интелигентните хора!

ПАВЛИНА: Да пием!

 

Пият.

 

ПАВЛИНА: Ах, представете си, на изпита по чашкология Профангелов искаше да ме целуне.

ЛУКАН: Хубава чаша са устните ти.

ПАВЛИНА: Но какво си въобразява той? Не знае ли, че мога да се оплача?

ЛУКАН: Хайде, хайде, не драматизирай нещата. Ти, вместо да се радваш…

ПАВЕЛ: И на кого ще се оплачеш?

ЛУКАН: „Гарван гарвану око не вади“.

ВЪЗМОЖНОСТ ЗА ОПИТНО ДОКАЗВАНЕ:

Проф. Кръстев поглежда към проф. Ангелов, после взема огледалото и се взира в него.

 

ПРОФ. КРЪСТЕВ: (на себе си) Какъв симпатяга! Как да извадиш очите му, като прилича досущ на тебе?… Пък и невъзможно е с човка да достигна дори едното му око… Най-много да го целунеш (целува огледалото)…

ЛУКАН: … Само Спасителят може да оправи нещата. (Поглежда към ИС.)

ИВАН: Да ни избави от страха, фалша, лъжата…

МАРИЯ: … Мълчание, което крие меча на възмездието!

МАГДАЛЕНА: Святата любов и вяра.

ИВАН: Но не и без нас.

ЛУКАН: (към ИС) Хей, Спасителю, ела при нас на вечеря! Иначе няма да се спасиш…

ПАВЕЛ: Остави го! Не виждаш ли, че са го хванали някакви бесове?

МАРИЯ: Не ни изоставяй, Спасителю!

 

ОТКЛОНЕНИЕ:

 

Появяват се Майката и Бащата. Майката отива при ИС.

 

МАЙКАТА: Сине! Какво правиш тук, сине? Кой те е приковал тук, защо не се връщаш при нас? Ох, сълзите си изплаках… Викам си: какво стана с чедото ми, болно ли е легнало, по лоши пътища ли е тръгнало… Жив и здрав ли си, синко? Защо така мълчиш?… Ние сме добре със здравето, само да не беше това. Като те няма, сине — няма за кого сутрин да замеся питки (баща ти, знаеш го, с бира закусва); няма с кого баща ти да иде за дърва, и аз, като затварям вратата — няма да видя до рамото му твоето рамо… Кажи нещо, сине — не мъчи майка си и баща си…

ПРОФ. КРЪСТЕВ: Той няма баща.

ПРОФ. АНГЕЛОВ: Той няма майка.

ПРОФ. КРЪСТЕВ: Аз съм му баща.

ПРОФ. АНГЕЛОВ: Аз съм му майка.

МАЙКАТА: (закрива с ръце лицето си) Ах, той не е на себе си… Защо си ни изоставил, сине?…

БАЩАТА: (поглежда спокойно към проф. Кръстев) Как? Не съм ли аз бащата? Интересно…

ПРОФ. КРЪСТЕВ: (презрително) Ха, виж първо себе си, пък после ще решим кое е твое.

БАЩАТА: (пристъпва замислено) Когато обработя дърво — в него виждам себе си. Когато посея зърно — в плода му виждам себе си… Някога и в моя син виждах себе си, но… (спира, обръща се към Майката). Очите ли ме лъжат? Наистина ли това е Оногова, когото зачена от мене?…

МАЙКАТА: Ех, и ти!… От сина си ли ще се отречеш?… Нали и той е такъв мълчаливец като тебе… И не помниш ли как самият ти го благослови?… Тогава той беше малък. Гости някакви имахме… Ти — малко си беше пийнал — сложи ръка на рамото му и гордо заяви: „Само той ще оправи света!“… И ето сега… Празна е нашата къща… Сине, сине!

БАЩАТА: (отива до Майката, поставя ръка на рамото й) Нищо, нищо… Тъй било писано… Хайде да вървим… Сбогом, синко!

МАЙКАТА: (бърше с ръка сълзите си) Със здраве, мило чедо! Ще чакаме да се върнеш…

 

Майката и Бащата излизат бавно.

РАЗЛИЧНИ ВЪЗМОЖНОСТИ ОТНОСНО ВЯРАТА:

ПАВЕЛ: … Стига с тези спекулации!… Нищо не можете да промените! Вълкът ще си остане вълк, агнето — агне.

ИВАН: А може пък вълкът да стане агне, а агнето — вълк.

ПАВЕЛ: Какъв смисъл?

ИВАН: В движението е смисълът…

ПАВЕЛ: Религията е донесла толкова заблуди на хората, дори — инквизиции… Векове наред е воювала със сляп фанатизъм и закостенялост срещу прогресивната мисъл…

ЛУКАН: … за да бъде съвсем изобличена като опиум за народите…

 

Проф. Ангелов и проф. Кръстев отиват при ИС. Наблюдават (първият — с лупата, вторият — с очилата) главата, ушите му… Кимат одобрително. Връщат се на бюрата си. Занимават се със своята работа…

 

ПАВЕЛ: … Науката несъмнено не се нуждае от бог. И в нея всичко е строго изчислено и доказано…

ИВАН: Не съвсем. Аз се изкачих до прозореца и я видях гола — беше изкривена и набръчкана, но си приготвяше грижливо тоалета… А ти да не би да си и помирисвал парфюма?

ЛУКАН: Може пък и да е спал с нея…

ПАВЕЛ: Стига глупости! Не ви ли е ясно, че мисълта, науката е това, с което човек превъзмогва животното?

ИВАН: Впрочем… и науката е от бога.

ПАВЕЛ: Науката е против бога.

ИВАН: Защото не познава баща си.

ПАВЕЛ: Няма баща… Ето моят девиз: „Мисля — следователно не вярвам“.

ИВАН: Необходимо е да има и невярващи. Такава е волята на Отца.

ПАВЕЛ: Във вярата няма здрав смисъл. Тя е нещо болно, което трябва да се преодолее…

ЛИРИЧЕСКО ОТСТЪПЛЕНИЕ:

МАРИЯ: (става, движи се бавно) Защо са сърцата ни, защо са душите ни, ако не чувствуваме, ако не вярваме?… Ние сме умни, ние сме образовани, ние сме страшно информирани… Но щастливи ли сме?… Ние спорим задъхано, крещим — да надвикаме другите… Просто няма с кого да послушаш музика мълчаливо…

 

Лирична музика. Мария стои срещу ИС, свела глава… После се връща на мястото си.

 

ЛУКАН: … Аз вярвам в чашата с питието. И не зная защо толкова спорите. Всичко е такова, каквото е.

ИВАН: Да отпием от питието в чашите! Всичко е и такова, каквото не е — кой знае?

ЛУКАН: Затова — да пием. Наздраве!

ДРУГИТЕ: Наздраве!

 

Отпиват.

 

ЛУКАН: Има ли още бутилки, ще стигне ли питието?

ИВАН: Ще стигне. Поне до края на живота ни. А и по-нататък…

ЛУКАН: А на мене все ми се струва, че няма да стигне…

ИВАН: … Но няма да ни отмине последната чаша…

МАГДАЛЕНА: … А аз вярвам в любовта.

ПАВЕЛ: В голямата любов?

ЛУКАН: Единствената, вечната?

ПАВЛИНА: Че къде е тая любов?

ИВАН: В царството небесно е любовта — в нас…

МАГДАЛЕНА: Да пием за нас и любовта!

МАРИЯ: Да бъде любов!

 

ВЪЗМОЖНО Е СЛЕДНОТО ВИДЕНИЕ (ЗА РОМАНТИЧНИТЕ ДУШИ):

 

Лирична музика. Появява се Любимата — като видение. С красиво лице, спокойно изражение, устремени очи. Тъжно усмихната. Бавно, смирено пристъпва, приближава се към ИС.

Постепенно притъмнява — само лицето на Любимата свети. Чува се шепот (на различни гласове): „Обичам те!“, „Обичай ме!“, „Обичам те!“, „Обичай ме!“…

Любимата застава пред ИС. Погалва го по косата. Навежда се и го целува. Отдръпва се на крачка. Подава му ръка, но той остава почти неподвижен. Тя прави няколко крачки назад, гледайки го с копнеж. Постепенно отпуска ръката си.

Чува се шепот (на различни гласове): „Любими, защо си ме изоставил?“, „Защо си ме изоставил?“, „Защо си ме изоставил?“…

Любимата бавно се отдалечава — изчезва като видение…

 

ПАВЛИНА: … Просто не вярвам в нищо.

ЛУКАН: И в нищото ли не вярваш?

ИВАН: Значи — нищо? „Кръгла нула“? Светът е нищо, ние сме нищо…

ЛУКАН: Все пак земята се върти около себе си. Има нещо като движение.

ИВАН: И ние се въртим около себе си…

ВЪЗМОЖНОСТ ЗА ДВИЖЕНИЕ:

ПРОФ. АНГЕЛОВ: (към проф. Кръстев) … Май се застояхме много с тия изчисления и анализи. Хайде да се пораздвижим, да направим гимнастика.

ПРОФ. КРЪСТЕВ: Правилно.

 

Стават и правят гимнастика — кръгови движения на тялото от кръста нагоре. Завъртат се около себе си — бавно, с движения на ръцете. Сядат на местата се…

ОТКЛОНЕНИЕ:

ИВАН: … А близките до нас — дали те вярват?…

ПАВЛИНА: Кои близки?

ПАВЕЛ: Ние сме си най-близки.

ИВАН: Винаги има близки до нас хора… Ние никога не сме абсолютно сами…

МАГДАЛЕНА: Да, не сте ли изпитвали чувството, че някой ни наблюдава и слуша?

ИВАН: Някой, а може би — някои…

ПАВЕЛ: Кои например?

ИВАН: (посочва към публиката) Ето, там има хора…

ПАВЕЛ: (става, взира се) Къде? Там е тъмно. Сигурно ти се привиждат сенки. Аз не вярвам в сенки.

ЛУКАН: Ще ида да проверя. (Тръгва към публиката.) Хей, близки ли сте, далечни ли сте, хора ли сте, сенки ли сте… Питам ви: вярвате ли в нещо? (Може да запита отделни лица от публиката дали вярват, защо…)

ОТКЛОНЕНИЕ:

ПРОФ. АНГЕЛОВ: (към проф. Кръстев) … Сега пък някои започнаха да стават вярващи…

ПРОФ. КРЪСТЕВ: (маха с ръка) Вятър…

ПРОФ. АНГЕЛОВ: Мода…

ПРОФ. КРЪСТЕВ: И това ще отшуми…

ПРОФ. АНГЕЛОВ: … като исторически изживяно, неперспективно.

ПРОФ. КРЪСТЕВ: Разумът вече не е дете — да се бои от плашила, от духове…

ПРОФ. АНГЕЛОВ: … И да се кланя на идоли.

ПРОФ. КРЪСТЕВ: Бог е мъртъв!

ПРОФ. АНГЕЛОВ: Ние го убихме — човешкият разум…

ПРОФ. КРЪСТЕВ: И съмнението… Ако има бог, той не е такъв, какъвто си го представят вярващите — едностранчиво, догматично, антинаучно…

ПРОФ. АНГЕЛОВ: А ако няма бог, дали всичко е позволено?

ПРОФ. КРЪСТЕВ: Не, разбира се… Има съвест, има съд… От друга страна, дори да съществува бог, оказва се, че прекалено много неща са позволени — безумни войни, чудовищни убийства, извращения…

ПРОФ. АНГЕЛОВ: Ако погледнем в историята, ще изпаднем в пълен песимизъм… По-добре да гледаме напред. И да следваме призванието си…

ПРОФ. КРЪСТЕВ: Да, много се отклонихме…

ДРУГА ВЪЗМОЖНОСТ ЗА ФИЛОСОФСКО-ПСИХОЛОГИЧЕСКО ОТКЛОНЕНИЕ:

ПАВЕЛ: … Да, бог е нужен на слабите, болните, безволевите, нещастните, презрените…

МАГДАЛЕНА: … които не са малко.

ПАВЕЛ: като известна утеха, компенсация… Бог им служи…

ПАВЛИНА: … И на децата.

МАГДАЛЕНА: Децата — вечната надежда…

ПАВЕЛ: Какво е детето? — Едно безсъзнаващо „То“.

ЛУКАН: Подсъзнателно…

ПАВЕЛ: То, уважаеми дами и господа, е сляпо, диво, неразумно. Затова бог го закриля и обича — защото то отговаря на първобитното състояние на човека, когато дядо Господ се е явявал в детските сънища на човечеството и е утвърждавал властта си… Децата са врагове на разума, на цивилизацията — те рушат постигнатите с толкова усилия ценности, играят си с тях като с играчки, искат да ги счупят, стъпчат, натрошат…

ЛУКАН: Но бог им прощава, защото не знаят какво вършат…

МАГДАЛЕНА: (към Павел) Ти не си ли бил дете?

ПАВЕЛ: Бил съм… Но съм го превъзмогнал.

ЛУКАН: И си станал свръх дете…

ИВАН: И настоящите деца ще преодолеят стадия на детството…

ПАВЕЛ: Но винаги ще съществуват деца — вечните деца…

ИВАН: Така е необходимо.

ПАВЕЛ: Ти откъде знаеш?

ИВАН: Бог знае… И природата…

МАГДАЛЕНА: Ние нали затова се учим — да бъдем учители на децата…

ПАВЕЛ: Аз се уча, за да бъда верен на себе си, на разума и на науката.

ИВАН: Не само неразумното дете — и разумът може да бъде сляп… Затова аз казвам: да служим не на разума, не на науката, а на Духа!…

ПАВЕЛ: На свободния студентски дух?

ПАВЛИНА: Нали щяхте да създавате организация за спасението му?

ПУБЛИЦИСТИЧНО ОТКЛОНЕНИЕ:

ЛУКАН: Обаче срещнахме една непредвидена трудност — липсата на лидер, на Водач… Разчитахме на Спасителя, но той още не се е произнесъл…

МАГДАЛЕНА: … през това Време се създадоха други организации, които заеха от нашата проектопрограма…

ЛУКАН: Дори се навъдиха лидери без организации… Понеже бяха освободени след разпадането на Тоталитарната организация…

ИВАН: Има хора, които са родени да властвуват — властолюбци по природа… Каквито са властвували преди, ще властвуват и сега… Макар и не точно по стария начин… А от нашата идея няма полза — духът не се нуждае от организация…

ЛУКАН: Тогава какво ни остава?

ИВАН: Да търсим, стенейки…

МАГДАЛЕНА: Как така, Иване? Защо предварително да се предаваме?

ЛУКАН: Истинската борба още не е започнала.

ПУБЛИЦИСТИЧНО-ФИЛОСОФСКО ОТСТЪПЛЕНИЕ

(опит за анализ и обобщение):

ИВАН: … Защото не вярваме В себе си. И не сме се преборили първо със самите нас… Защо да се предаваме ли? Който познава себе си, може и от себе си да се отрече… Какво искаме ние? Един иска да учи по-добре, друг — да вземе някаква диплома, трети — да живее по-леко и приятно, четвърти — да се ожени, да му се народят деца, пети — не знае какво иска, шести — нищо не цска, съгласен е всичко така да продължава…

МАГДАЛЕНА: Е, нормално е да има многообразие…

ИВАН: Да, но когато В него властвува посредствеността… И когато риба, яйце, картоф и кюфте се пържат едновременно в един тиган… Така че, общо взето, ние заслужаваме съдбата си, и преподавателите си заслужаваме…

ЛУКАН: И те ли ни заслужават?

ИВАН: Ние сме досущ като тях. Да, единственото предимство е, че сме по-млади, по-свежи. Но ще станем като тях. Ние, В зародиш, сме те.

ЛУКАН: Е, недей така… песимистично.

ИВАН: По-добре отрано да се разкаем, отколкото преди смъртта си. Който познава греховете си, може и да се поправи…

МАГДАЛЕНА: Но Времето днес е по-различно. Ние решително скъсваме с отвратителните догми…

ЛУКАН: … и с бродещите призраци.

ИВАН: Но злото остава — няма къде да изчезне…

МАГДАЛЕНА: Но ние в какво сме виновни?

ИВАН: Ние сме като риби в отровена вода. Хвърлят ни стръв и се хващаме за въдицата. Всяка уловена риба е достойна за рибаря си, достойна е да се пържи в тигана му… А която риба остане във водата, може и по-дълго да поживее…

ЛУКАН: Значи — отрова навсякъде и във всичко!

ВЪЗМОЖНОСТИ:

ИВАН: Сигурно съществуват някъде запазени кътчета… ЛУКАН: Нали трябва да остане дядо Ной…

МАГДАЛЕНА: Не може да няма изход, надежда.

ИВАН: (поглежда към ИС) Той е вратата и изхода…

ЛУКАН: Ако проговори.

МАГДАЛЕНА: И ако ни каже новата дума.

ИВАН: Дори да не проговори…

МАГДАЛЕНА: А ние… няма ли да се борим? Само ще чакаме ли?

ИВАН: „Да се бори кой как може с душманите на народа“.

ЛУКАН: Така е. Наздраве!

ДРУГИТЕ: Наздраве!

 

Пият…

ВЪЗМОЖНОСТ ЗА ОБСЪЖДАНЕ НА ПОЛОЖЕНИЕТО:

Проф. Кръстев отива при проф. Ангелов, с бутилка.

 

ПРОФ. КРЪСТЕВ: Хайде и ние да пийнем като хората, да се разтоварим…

ПРОФ. АНГЕЛОВ: Добра идея, да пийнем.

ПРОФ. КРЪСТЕВ: (налива питие в чашата на проф. Ангелов) И да поговорим за нашата работа.

ПРОФ. АНГЕЛОВ: Да-а, трудна е нашата работа.

ПРОФ. КРЪСТЕВ: Наздраве!

ПРОФ. АНГЕЛОВ: Наздраве!

 

Отпиват.

 

ПРОФ. КРЪСТЕВ: Знаеш какви неприятни неща стават… Студентите се раздвижиха… Трябва да се вземат мерки…

ПРОФ. АНГЕЛОВ: Че нали им измерихме мозъците на изпита? Видяхме ги що за стока са. Пък и нали си ги знаем… по начало…

ОТКЛОНЕНИЕ:

ЛУКАН: … В началото бе словото на Преподавателя…

 

ПРОФ. АНГЕЛОВ: … А накрая — мълчанието на студента…

ПРОФ. КРЪСТЕВ: На някои хора им се иска да се променят Времената… и размътват водата… Какво искат? Студентите да бъдат равни с нас, да ни учат?

ОТКЛОНЕНИЕ:

ЛУКАН: И ще дойде Време, когато преподавател и студент ще заживеят заедно — като Вълкът и агнето…

 

ПРОФ. АНГЕЛОВ: Ха! Аз от задника си акъл не вземам.

ПРОФ. КРЪСТЕВ: … Било, каквото било… Ние да не сме виновни за престъпленията на тоталитаризма…

ПРОФ. АНГЕЛОВ: … та да изплащаме чужди грехове…

ПРОФ. КРЪСТЕВ: Така-а… Но няма как — ще трябва да се преустроим малко, да им обещаем нещичко…

ПРОФ. АНГЕЛОВ: Казваш — да им дадем малко свободица?

ПРОФ. КРЪСТЕВ: Глътка въздух да им отпуснем.

ПРОФ. АНГЕЛОВ: И да им налеем водица? Наздраве!

ПРОФ. КРЪСТЕВ: Наздраве!

 

Отпиват.

 

ПРОФ. АНГЕЛОВ: А какво ще правим с Идеалния студент при новите обстоятелства?

ПРОФ. КРЪСТЕВ: Ами… идеята за новия човек и за кръста остава с пълна сила… Ще трябва обаче да се съобразим със сегашните условия, с времето. Днес, разбира се, не можем да разпънем жив човек на кръста. Можем само символично…

ПРОФ. АНГЕЛОВ: Как символично?

ПРОФ. КРЪСТЕВ: Като разпънем не тялото, а душата му. За да остане само разумът. И да възкръсне.

ПРОФ. АНГЕЛОВ: А ще разпънем ли и душите на другите студенти?

ПРОФ. КРЪСТЕВ: Трябва! Така е записано… и В моите нови лекции. Само по този начин ще се спаси човешкият мозък, разум… Не може без жертви… Но истинската жертва е Идеалният студент… Ние вливаме в него нашето слово — словото на науката… То е като живителен сок, синтез от най-ценни съставки…

ПРОФ. АНГЕЛОВ: И когато чашата се препълни и питието прелее…

ПРОФ. КРЪСТЕВ: … тогава Идеалният студент ще проговори…

ПРОФ. АНГЕЛОВ: Ще се яви пред нас на изпит…

ПРОФ. КРЪСТЕВ: … и ще разкрие необятните и неподозирани простори на човешкия разум…

БИБЛЕЙСКО ОТКЛОНЕНИЕ:

Мария върви към средата на сцената, спира се с лице към проф. Ангелов и проф. Кръстев. Чува се глас: „Горко ви книжници и фарисеи — лицемери и водачи на слепи!… Горко ви, загдето почиствате чашата и блюдото отвън, а вътре те са пълни с грабеж и неправда… За да падне и върху ви всичката кръв праведна, проляна на земята… Горко ви, защото идва царството небесно…“

Мария закрива с ръце лицето си.

Постепенно става тъмно. Приижда страшно фучене — ураган. Светкавици. Гръмотевици. Плющене на дъжд.

Може да се чуят стенания, отчаяни викове:

 

ГЛАС: Помощ! Потъвам…

ГЛАС: Потъва земята!

ГЛАС: Тъмно е като в ковчег.

ГЛАС: Ковчег е земята.

ГЛАС: Господи! Това е същински Апокалипсис…

ГЛАС: Подай ръка, Исусе Христе! Вземи ме, Спасителю!

ГЛАС: Ти ли си, праведнико Ной?…

ГЛАС: По дяволите! Какво е това страшно люшкане?

ГЛАС: Морето ни люлее…

ДЕТСКИ ГЛАС: Мамо, тате — къде сте?

 

Постепенно притихва стихията. Бавно просветва.

Мария — коленичила пред ИС… Става и отива на мястото си.

 

ПАВЕЛ: (сочи към ИС) … Слушайте, докога ще го търпим тоя? Не Ви ли дразни?

ОТКЛОНЕНИЕ:

ПАВЛИНА: Вижда ни, слуша ни — а нищо не казва…

ЛУКАН: И сякаш записва това, което ние казваме.

ПАВЛИНА: Съмнителна личност… Като доносник…

ЛУКАН: И може да извади на бял свят нашите интимни слова, разговори… Да направи нашата вечеря явна…

ПАВЛИНА: … Накрая — да ни съди…

ЛУКАН: … Той е мъдрец, гений…

ПАВЛИНА: Не е имало досега гений на мълчанието.

ПАВЕЛ: Какъв гений? Първо — не съществуват живи гении или пророци. Второ — не е дори и болен гений. Само е болен, невменяем. А всичко болно трябва да бъде победено, унищожено, изтребено от земята, защото е опасно, заразително… Как може да го търпим още между нас?

МАГДАЛЕНА: Да го потърпим, както той ни търпи.

ПАВЕЛ: Идва ми да го хвана за ухото и да му извикам: „Стани! Изправи се! Говори!… Или изчезвай в гората!“ Човек — значи нещо гордо… Човекът е говорещо същество…

ЛУКАН: … от чиито уста безотказно изригват думи.

ИВАН: … отпадъците на мисълта.

ПАВЕЛ: Не, бисерите… Аз казвам: „Мисля — следователно говоря!“

ИВАН: Бих казал обратното… Или: „Страдам, затова мълча…“

РАЗЛИЧНИ ВЪЗМОЖНОСТИ ЗА ОТКЛОНЕНИЯ (ТЪЛКУВАНИЯ):

МАРИЯ: Него го боли заради нас. В него са събрани всички мъки и болки… Страданията на народа български. И на целия свят…

МАГДАЛЕНА: И може би чака да замълчим, за да проговори…

ЛУКАН: Да ни каже: „Пий!“… Наздраве!

 

Отпива.

 

МАГДАЛЕНА: Да ни благослови с любов…

ИВАН: Той е загадъчен знак на Отца — център, около който се въртим… Изпитание, чрез което да разкрием себе си…

ПАВЕЛ: По-скоро — Годо. Вие ми приличате на тия, които очакват Годо.

ИВАН: Толкова ли безсмислени изглеждаме?

ЛУКАН: Поне да ни беше дал знак, че е той…

ПАВЛИНА: Ако докаже — може и да повярвам…

ПАВЕЛ: Знаете ли, аз съм склонен да допусна, че е… извънземен.

ЛУКАН: Да, май не е от тоя свят.

ИВАН: … Той е Утешителят!

ПАВЛИНА: Какъв утешител?

ИВАН: Утешителят, или — Духът на истината.

ЛУКАН, ПАВЕЛ, ПАВЛИНА: (почти едновременно) Къде е истината?

 

Може да се чуят гласове: „Къде е истината?“, „Къде е истината?“

 

ПАВЕЛ: (язвително) И тя ли е В царството небесно?

ИВАН: (тихо) Да… Може би… и във вас… А той (поглежда към ИС) носи нейния Дух.

ЛУКАН: Тогава защо мълчи, а не казва истината?

ИВАН: Който мълчи — не лъже.

ПАВЕЛ: А ние, като говорим, да не би да лъжем?

ИВАН: Даже ми се струва, че се надлъгваме… Защото… има ли поне една дума, която да е останала чиста, неосквернена?… Трябва да остане нещо неизказано, както най-съкровената тайна на Твореца — завинаги, до края или… В безкрайността. Да има нещо неизказано за идните след нас, а после — за идните след тях… Това е новото и… вечното — скритото зад булото на думите и действията, неизразеното, неизразимото…

МАГДАЛЕНА: А не са ли в него най-силните и нежни чувства, които не можем да дарим на ближния си?

 

Мълчание.

 

ИВАН: … Но да пием по още една чаша — последна. И да приключваме.

ЛУКАН: (допълва чашите) Може да се подкрепим също с мезе, хлебец…

ВЪЗМОЖНОСТИ:

ПАВЕЛ: Нека да вдигнем тост и за нашите преподаватели.

ЛУКАН: С тях ли да свържем последната чаша?

ПАВЛИНА: Уточнявам — за нашите добри преподаватели.

ЛУКАН: Аз бих предпочел да ме отмине тая чаша, но…

МАГДАЛЕНА: Нека да е за най-добрите ни преподаватели.

ЛУКАН: Къде са най-добрите ни преподаватели?

МАГДАЛЕНА: Може би са някъде край нас? Те би трябвало да бъдат най-близо до своите студенти…

ИВАН: В нас са най-добрите ни учители!… Да пием за тях!

МАГДАЛЕНА: Наздраве!

ПАВЕЛ: Наздраве за нашите преподаватели!

ПАВЛИНА: Да са ни все така добри!

ЛУКАН: Да не ни оставят сиротни и безпомощни…

 

И т.н.

ОТКЛОНЕНИЕ:

Проф. Ангелов отива при проф. Кръстев с чашата си. Проф. Кръстев му налива питие.

 

ПРОФ. АНГЕЛОВ: Те — многоуважаемите студенти — за какво ни смятат? Въобразяват си, че сме такива, за каквито ни мислят ли?

ПРОФ. КРЪСТЕВ: Та ние сме като скромни артисти пред тях. И им показваме само част от способностите си, при това — не най-истинското. Те не ни познават…

ПРОФ. АНГЕЛОВ: Ние представляваме само негативното си отражение в техните очи… А техният поглед не е обективен, безпристрастен, а тенденциозен — защото съществува дистанция…

ПРОФ. КРЪСТЕВ: Но ние бихме могли да идем при тяхната маса, да пием по едно питие с тях…

ПРОФ. АНГЕЛОВ: Да, както сме го правили някога — като асистенти…

 

Може да идат при студентите…

 

ПРОФ. КРЪСТЕВ: И все пак не бива да се застояваме при масата…

ПРОФ. АНГЕЛОВ: Да, най-подходящото ни място е бюрото.

ФИЛОСОФСКО ОТСТЪПЛЕНИЕ — ОПРАВДАНИЕ:

ПРОФ. КРЪСТЕВ: … Защото масата — това е Количество и Посредственост… Всъщност малцина са истинските хора на вярата и истинските хора на разума, на науката. Останалото е Маса, Тълпа. А тя е ничия — не се отнася нито към вярата, нито към разума, а най-вече към плътта… Тя е сляпа за възвишеното, за нея няма нищо свято… Затова е възможно да бъде направлявана, контролирана, владяна от зрящите. Самата тя иска това — един човек от тълпата се чувствува безпомощен пред всеки важен проблем от обществен характер… И изпитва нужда да се допита до висшата инстанция…

ПРОФ. АНГЕЛОВ: Навсякъде има маса — дори и сред интелигенцията…

ЛУКАН: … Добре, но нали затова сме се събрали край тази маса…

ПРОФ. КРЪСТЕВ: Освен това в тълпата съществува известно многообразие, тя е „многолика“ — с различни вкусове, настроения, прищевки. Те трябва да бъдат обобщени, сведени до единство…

ПРОФ. АНГЕЛОВ: Защото ще настъпи хаос…

ПРОФ. КРЪСТЕВ: Иначе не бихме могли да преподаваме. Нали ще се обезличим, ако почнем да се съобразяваме с всеки от масата студенти? А от това науката би пострадала…

ПРОФ. АНГЕЛОВ: Те бяха достатъчно свободни — да изберат нашия университет. Ние благоволихме да ги приемем. Оттам нататък…

ПРОФ. КРЪСТЕВ: … те са подчинени на нашата воля.

ПРОФ. АНГЕЛОВ: Свободен може да бъде само Идеалният студент — защото осъзнава необходимостта…

ПРОФ. КРЪСТЕВ: Да пием за Идеалния Студент — Спасителя наш!

ПРОФ. АНГЕЛОВ: Да пием! Нека всеотдайно и целеустремено да понесе своя кръст!

 

Чукат се. Пият…

ВЪЗМОЖНОСТ ЗА РАВНОСМЕТКА И ПРЕДУПРЕЖДЕНИЕ:

МАРИЯ: … Защо толкова спорихме и се препирахме? Защо бе тая показност, това суетене… Ние Го наскърбяваме с безсмислените надвиквания, с многословните капани и ловки изкушения…

ИВАН: Той е изкупител на грешното слово…

МАРИЯ: Ние постоянно Го разпъваме в душите си — потискаме доброто в нас, потискаме чистите си мечти и пориви, искаме да ни отмине страданието, да си живеем леко животеца. А кой ще страда вместо нас? Ние много се учим, поглъщаме Всякакви знания и незнания…

ЛУКАН: Поглъщаме — повръщаме — и пак поглъщаме…

МАРИЯ: Но трудно ще бъде на учения да влезе в царството небесно. За това той трябва да възлюби бедните и да раздаде на своите ученици най-ценното знание. За да се съхрани доброто у него, душата му… Истина ви казвам: ако не пазим в себе си някаква детска мечта, ако не носим цветето на детството, няма да влезем в царството небесно…

ВЪЗМОЖНОСТ ЗА БЛАГОСЛОВИЯ:

Появява се Детето — с цвете в ръка. Леко пристъпва към ИС. Подава му цветето. ИС го погалва леко по косата. Детето бавно се отдалечава…

 

МАГДАЛЕНА: Видяхте ли — Той го благослови!

ЛУКАН: Видях — и повярвах!

ИВАН: По-добре да беше повярвал, без да си го видял.

ЛУКАН: Да, блажени са верующите, които не са видели…

ОТКРОВЕНИЕ И ПОСЛАНИЕ НА ПАВЕЛ:

ПАВЕЛ: Стига с тая игра, стига с тая комедия! Вие ми приличате на бездарни артисти. Вие сте недействителни, нереални…

ОТКЛОНЕНИЕ:

ИВАН: Как? Нима мисълта и словото са недействителни, нереални? Те съществуват в нас…

ЛУКАН: … чрез Отца.

ПАВЛИНА: Ами мълчанието?

ИВАН: И то…

ПАВЕЛ: Стига! Вие не сте студентите в края на двайсети Век, при това — в нашия благочестив университет. Сигурно някой бездарник ви е измислил. Или зъл демон ни внушава репликите. А може да сте сключили договор и с дявола на науката… Осъзнайте се! Докога ще петните с богохулства храма на науката? По-скоро си вземайте мизерните дипломи и се махайте…

ОТКЛОНЕНИЕ:

ПРОФ. КРЪСТЕВ: Покайте се, защото приближи краят на следването ви!…

ВЪЗМОЖНОСТ ЗА ОСВОБОЖДЕНИЕ И СПАСЕНИЕ:

ИВАН: Да… Време е да се махаме от тоя храм — от тая сцена. И да излезем навън, на въздух… Да се избавим, да се освободим от Спасителя — от робското очакване, че някой ще ни спаси…

ЛУКАН: И той да се освободи от нас…

ВЪЗМОЖНОСТИ ЗА ИЗБОР НА ПЪТЯ:

МАГДАЛЕНА: Но защо…

ЛУКАН: Вкусихме от питието на познанието и ще трябва да напуснем тая райска градина… А сега — накъде?

ИВАН: (става) Аз ще тръгна по пътя — да търся върховното знание. Понеже мнозина се хвалят, че са го намерили, че са постигнали премъдростта… После… не зная…

ЛУКАН: (става, може да вземе бутилка със себе си) А аз — по другата пътека ще се отклоня… Ще пия, за да потискам знанието, за да забравя… Така може би ще се доближа до първоначалното познание или до първичното чувство, до живото чувство…

ИВАН: Да, ще си ги припомниш…

МАГДАЛЕНА: (става) Аз ще търся любовта. И ще уча децата с обич… Защото любовта и децата са нашето спасение…

 

Мария също става.

 

ИВАН: (към Павел и Павлина) А вие? Така ли ще останете?

ПАВЕЛ: Ние не сме предатели и… преследвачи, ние сме верни… последователи…

ИВАН: Ти може и асистент на Кръстев да станеш…

ЛУКАН: Вие може и да се ожените…

ПАВЕЛ И ПАВЛИНА: (поглеждат се) Ние можем и…

ЛУКАН: Е, какъв по-щастлив завършек от това?

ИВАН: Има време и за тях…

МАРИЯ: Да тръгваме! Ние сме неговите апостоли. И носим благата вест!

ОТКЛОНЕНИЕ:

ИВАН: Роди се Избавителят, който ще спаси хората от Избавлението…

ЛУКАН: … ще ни избави от представлението… Ех, как ми се живее… още…

ПОСЛЕДНА ВЪЗМОЖНОСТ (НЕВЪЗМОЖНОСТ) ЗА ИЗКУШЕНИЕ И КРАЙ:

Четиримата се приближават неуверено към средата на сцената. Леко притъмнява. Озъртат се, обикалят наоколо… Тихи гласове:

 

МАГДАЛЕНА: … Откъде излезе Детето?

ЛУКАН: Забравих… Главата ми се върти…

ИВАН: Не знам… Зрящите навярно знаят…

МАРИЯ: … Защото не вярвате…

 

Иван коленичи последователно пред двете бюра, почуква, удря с юмрук по вертикалните им широки страни и записва с тебешир: „Това е стена!“ (на едното бюро), „И това е суета!“ (на другото бюро)… Двамата преподаватели спокойно вършат работата си…

 

МАРИЯ: … че ще се върнем при Него…

ЛУКАН: Ще се преродим… Какъв съм бил… в предишния си… действителен живот?…

МАГДАЛЕНА: Ах, няма ли край?…

ЛУКАН: Тоя Лабиринт…

МАГДАЛЕНА: Докога ще ни измъчва?… Вече (задъхва се)… изтощени… изчерпани…

ЛУКАН: Губя си… слово…

ИВАН: Словото изтича, за да остане…

ЛУКАН: Първородният грях…

ИВАН: … че проговорихме…

ЛУКАН: Змията… на Твореца…

ИВАН: Трябваше!…

МАГДАЛЕНА: (край една врата) … ключът?

ИВАН: В Отца…

МАРИЯ: Отче, не ни изоставяй!…

 

Четиримата се приближават бавно към ИС със запалени свещи в ръце.

 

ЛУКАН: В началото…

МАРИЯ: Да се помолим…

МАГДАЛЕНА: … да каже… словото…

МАРИЯ: Ах!…

ИВАН: А може би… и трябва да завърши… с мълчание…

МАГДАЛЕНА: Значи… всичко… е било… напразно…

ИВАН: Не… всичко… ще бъде… пак…

ВЪЗМОЖНА ФИНАЛНА СЦЕНА:

Четиримата замират на място — на кръст около ИС…

Павел и Павлина са станали, протегнали ръце един към друг. Павел — с полуотворени уста. Двамата — неподвижни.

Проф. Ангелов и проф. Кръстев са станали и са се подпрели с левите ръце на бюрата, а с десните ръце са хванали главите си. Очите им са широко отворени…

* * *

Мълчание. Тишина…

След относителното изчерпване (осъществяване) на всички възможности пиесата става необходима и завършва.

Последна възможност: да бъде незавършена…