Сара Уотърс
Нощна стража (9)

1941

Вив беше във влака някъде между Суиндън и Лондон, неясно къде точно, защото той често спираше на места, които може би не бяха гари. А и нямаше смисъл човек да се опитва да види нещо през прозореца, понеже затъмняващите пердета бяха спуснати, а и така или иначе всички имена на гарите бяха покрити с боя или махнати. През последните четири часа Вив седеше с още седем души в едно купе от втора класа, предназначено за шест човека. Настроението й беше ужасно. Двама войници се закачаха със запалени клечки кибрит, опитвайки се да си подпалят косите един на друг, а някаква прекалено сериозна офицерка от Военновъздушните сили постоянно ги караше да спрат. Друга жена плетеше, а топчетата в края на иглите й удряха бедрата на седящите до нея. Една от тях, момиче с панталони, тъкмо й беше казала:

— Извинявайте, но тези панталони не бяха евтини. Иглите ви се забиват в тях.

Плетящата жена направи кисела физиономия и отговори:

— Забиват ли се? Не смятате ли, че точно сега има доста по-важни неща, за които да се тревожим?

— Не, всъщност не смятам.

— Е, бих искала да знам какви панталони мислите, че ще можете да си купите, ако нацистите нахлуят.

— Ако нацистите нахлуят, предполагам, така или иначе няма да ме е грижа за това. Но докато не са нахлули…

— Нацистите ще ви изпоженят, всички момичета като вас, за нула време — каза жената. — Как ще ви се хареса да имате един есесовец за мъж?

Спорът продължи, но Вив се извърна и престана да слуша. Вляво от нея седеше момиче на около тринайсет години, непохватно и сериозно, явно от заможно семейство. То държеше албум, пълен със снимки на коне, и постоянно го подаваше през купето на баща си, офицер от флота с ширит на ръкава.

— Този е също като на Синтия, тате — казваше тя от време на време. Или: — Този е като на Мейбъл, породисто животно, нали? Този има точно главата на Уайт Бой. Уайт Бой има само малко по-пълни страни, нищо повече…

Баща й поглеждаше бегло снимката и изсумтяваше. Той попълваше кръстословицата в някакъв вестник, като от време на време почукваше с химикалката си по листа. Освен това през изминалите два часа се опитваше да привлече погледа на Вив. Всеки път, когато тя погледнеше към него, той намигаше. Когато Вив кръстосаше крака, мъжът плъзгаше поглед нагоре и надолу по прасците й. Веднъж той извади кутия с цигари и се наклони напред, за да й предложи, но много сериозната офицерка от Военновъздушните сили го спря, като каза:

— Страхувам се, че страдам от астма. Ако смятате да пушите, ще ви бъда благодарна да отидете в коридора.

Той се облегна назад на мястото си и започна да се хили съучастнически на Вив, сякаш жената от BBC ги беше превърнала в нещо като двама заговорници.

— Виж този страшен звяр, тате. Прилича на онзи, който видяхме веднъж у полковник Уебстър. Тате! Не гледаш!

— За бога, Аманда — каза той раздразнено, — има ограничен брой понита, които един баща може да понесе.

— Бащите трябва да са доста глупави тогава, само това мога да кажа. Както и да е, това не са понита, а коне.

— Е, каквото и да са, отегчен съм до смърт от тях. А и виж. — Вив междувременно се беше изправила, понеже искаше да отиде до тоалетната. — Тази млада дама също е отегчена до смърт от тях. Не бих се изненадал, ако е толкова отегчена от тях, че смята да намери някой отворен прозорец и да се хвърли от него. Аз също като едното нищо бих могъл да се присъединя към нея. — Той стана, хвана Вив за лакътя и й каза: — Мога ли да ви помогна с нещо?

— Не, благодаря — отговори тя, като отдръпна ръката си.

— Татко, колко отвратителен си! — извика дъщеря му.

— Ще има Kinde, Kirche^[1] — казваше в това време плетящата жена на момичето с панталоните, — и повече никакво тичане насам-натам в панталони, гарантирам ви…

Вив пристъпи неуверено към вратата на купето и я дръпна. Тя погледна надолу по коридора и се поколеба малко, защото той беше претъпкан. В Суиндън се беше качила група канадци от Военновъздушните сили — те се бяха облегнали на прозорците или седяха на пода, играеха карти и пушеха. Синьото на униформите им изглеждаше много наситено в индиговата светлина на влака, а димът на цигарите им ги караше да изглеждат като увити в реещи се във въздуха топове коприна. Всъщност те й се сториха, поне за един момент, доста красиви, някак неземни.

Но когато видяха, че Вив тръгна по тесния коридор, те изведнъж се оживиха — отдръпваха се назад старателно, за да може тя да мине, изправяха се на крака. Топовете коприна сякаш се надигаха на талази, късаха се и се разплитаха в острите очертания на енергичните им движения. Чуха се подсвирвания и подвиквания:

— Оп! Гледай! Направете път на дамата, момчета!

— Не са ли налети, Богородичке? — каза един от тях, кимайки към гърдите на Вив.

Друг я подкрепи с ръка, когато движението на влака я накара да залитне:

— Един танц?

— Искате да си напудрите носа? — каза едно момче, когато тя стигна до края на коридора и се огледа. — Има подходящо място за това тук. Моят приятел го пази топло за вас.

Тя поклати глава и продължи напред. По-скоро не би отишла до тоалетната изобщо, отколкото да го направи при толкова много мъже пред вратата. Но те я хванаха за ръцете, опитвайки се да я дръпнат обратно.

— Не ни напускай, Сузи! Разбиваш ни сърцето!

Предложиха й бира и глътка уиски. Тя отново поклати глава, усмихвайки се. Тогава те й подадоха шоколад.

— Следя фигурата си — каза тя накрая, като се отскубна.

Те извикаха след нея:

— И ние също! Прекрасна е!

Следващият коридор беше по-спокоен, а по-следващият още повече — някои от лампите му бяха изгорели и тя премина през него почти в тъмнина. И тук имаше войници, но те навярно бяха започнали пътуването си по-скоро от другите — не искаха да се шегуват, седяха на земята с присвити до гърдите крака, със закопчани мундири и наведени глави, опитвайки се да спят. Вив трябваше да мине внимателно между тях, стъпвайки неуверено, при което се хващаше за дръжките на вратите и прозорците, докато влакът се тресеше и люлееше.

В края на този коридор имаше още две тоалетни и ключът на едната от тях, както Вив видя с облекчение, беше завъртян в посока „Свободно“. Но когато хвана топката на бравата и натисна, вратата се отвори малко навътре, след което беше бързо затворена. Вътре имаше човек — войник в униформа. Тя го зърна бегло в огледалото над мивката, докато той се обръщаше. Вив видя тревожното изражение на лицето му, когато вратата се отвори. Тя си помисли, че го е сварила да пикае и се притесни. Отдалечи се назад до връзката между вагоните и зачака.

Вратата на тоалетната остана затворена още почти минута. След това тя видя как топката на бравата бавно се завърша и вратата внимателно се отваря назад. Войникът показа глава малко по малко, като човек, който очаква вражеска стрелба. Когато погледите им се срещнаха, той се изправи и излезе бързо.

— Съжалявам за това.

— Всичко е наред — каза Вив, все още малко притеснена. — Ключалката не е разбита, нали?

— Ключалката ли? — Той изглеждаше разсеян. Оглеждаше се на едната и другата страна и захапа единия си нокът. Вив видя, че по пръстите му имаше къси къдрави косми, черни като на маймуна. Бузите му изглеждаха синкави — трябваше да се обръсне. Очите му бяха зачервени в ъглите и по крайчетата си. Докато тя минаваше край него, той се наклони към нея и каза доверително: — Виждали ли сте кондуктора наоколо?

Тя поклати глава.

— Те са като проклети акули — продължи той.

Казвайки това, мъжът свали ръка от устата си, вдигна палеца си като перка и го раздвижи, наподобявайки риба във вода. След това отвори и затвори пръсти, което изобразяваше бързо захапване. Но го направи без особена възбуда, продължавайки да се оглежда. Накрая отново захапа нокътя си, намръщи се и тръгна. Тя влезе в тоалетната, затвори вратата и я заключи, след което почти го забрави.

Вив използва тоалетната клекнала, а не седнала на мръсната дъска. Люлееше се заедно с влака и усещаше опънатите мускули в прасците и бедрата си. После си изми ръцете, като разгледа в мъглявото огледало детайлите на лицето си и си помисли както винаги, че носът й е твърде тесен, а устните й твърде тънки. Въобрази си, че на двайсет вече е започнала да остарява, изглежда уморена… После освежи грима си и се среса. Изтегли космите, които останаха между зъбите на гребена, сви ги на топка и ги хвърли бързо в кошчето под мивката.

Тъкмо прибираше гребена в чантата си, когато някой почука на вратата. Тя погледна за последен път в огледалото и извика:

— Момент!

Човекът отвън отново почука, по-силно от преди.

— Момент! Само секунда!

Тогава онзи се опита да отвори вратата. Вив чу глас, мъжки глас, който се опитваше да говори шепнешком:

— Мис! Отворете, може ли?

„Господи!“, помисли си тя. Предполагаше, че е някой от канадците, който се закача с нея. В краен случай би могъл да е бащата на онова лудо по конете момиче. Но когато дръпна резето и отвори вратата, една ръка се мушна в пролуката, за да попречи на Вив отново да я затвори. Тя позна късите черни косми по пръстите. След това се показа неговият ръкав в цвят каки, рамото му, небръснатата му брадичка и кървясалите му очи. Беше свалил кепето си.

— Мис — каза той, — може ли да ми направите услуга? Кондукторът идва насам. Загубил съм си билета и той ще ми създаде голямо главоболие…

— Тъкмо излизам — отвърна тя. — Стига да ми позволите.

Той поклати глава, като й пречеше както да отвори вратата, така и да я затвори.

— Виждал съм този тип и честна дума, той е истински татарин — каза мъжът. — Чух го по-рано да се разправя с някакъв нещастник, чиято карта не беше валидна. Ако почука и чуе моя глас, ще продължи да ми иска билета.

— Какво тогава искате да направя?

— Не може ли просто да остана при вас, докато той отмине?

— Да останете тук, с мен? — погледна го тя удивено.

— Само докато той отмине. И когато почука, вие можете да му плъзнете билета си под вратата. Моля ви, мис. Това е нещо, което момичетата постоянно правят за войниците.

— Сигурно. Но не и това момиче.

— Хайде, умолявам ви. Принуден съм от обстоятелствата. Получих извънредна отпуска, само за четиридесет и осем часа. Вече изгубих половината от нея да мръзна… Да мръзна на гарата в Суиндън. Ако той ме изхвърли, с мен е свършено. Бъдеше добро момиче. Вината не е моя. Държах билета си в ръка и го оставих на едно място само за половин минута. Мисля, че някое момче от флота ме е видяло и…

— Преди минута казахте, че сте го изгубили.

— Загубил съм го, отмъкнали са ми го, какво е разликата? — Той докосна косата си объркано. — Бягам напред-назад по този влак като някой проклет лунатик, навсякъде влизам и излизам от тоалетните. Търся някой човек с добро сърце да ми окаже малко помощ. Нищо няма да ви стане от това, не е ли така? Можете да ми вярвате, кълна се в Бога. Аз не съм… — Той спря и дръпна назад глава. След това лицето му отново се появи и той изшътка. — Ето го, идва!

Преди тя да може да направи каквото и да е, той се мушна забързано в тоалетната, като в хода на това изблъска Вив навътре. После пусна резето и застана с ухо на процепа на вратата, захапал долната си устна.

— Ако си мислите… — каза Вив.

— Шшш. — Сложи той пръст на устата си. Ухото му още беше притиснато до вратата и сега той започна да движи глава нагоре-надолу по нея като лекар, който отчаяно се опитва да намери пулса на гърдите на умиращ човек.

След това се чу силно, авторитетно чук-чук-чук по вратата, което го накара да подскочи, като че ли го бяха застреляли.

— Всички билети, моля!

Войникът погледна Вив и направи ужасна гримаса. Той разигра някаква бясна пантомима, изобразявайки как вади билет от джоба си, навежда се и го плъзга под вратата.

— Всички билети! — повтори високо кондукторът.

— Тоалетната е заета! — извика най-накрая Вив. Гласът й беше смутен, прозвуча глупаво.

— Знам, че е заета — дойде отговорът от коридора. — Трябва да видя билета ви, мис, ако обичате.

— Не може ли да почакате?

— Трябва да го видя сега, моля.

— Добре. Само минута.

Какво можеше да направи? Ако отвореше вратата, кондукторът щеше да види войника и да си помисли най-лошото. Затова тя извади билета си и изсъска „Махнете се“, махайки нервно с ръка. Войникът направи крачка назад от вратата, за да може Вив да се наведе и да мушне билета под нея. Тя присви срамежливо крака, осъзнавайки колко малко е пространството, в което бяха двамата, и че като се навежда, го прави още по-тясно. Усети как бедрото й се отърка в коляното му, при което вълнената й рокля се залепи моментално за неговите панталони с цвят каки.

За секунда билетът й лежа в сянката под вратата и после, сякаш сам по себе си, трепна и се плъзна навън. Настъпи напрегнат момент. Тя остана неловко приклекнала, без да вдига поглед. Накрая отвън се чу:

— Много добре, мис!

Билетът й беше върнат, перфориран с малка дупка, а контрольорът продължи нататък.

Вив се изправи, направи крачка назад, сложи билета в чантата си и закопча с щракане катарамата й.

— Доволен ли сте сега?

Войникът триеше с ръкав челото си.

— Мис, вие сте ангел! — каза той. — От момичетата, които връщат на човека вярата в живота, кълна се в Бога. От момичетата, за които пишат песни.

— Е, можете да напишете една сега и да си я изпеете — отвърна тя и тръгна да излиза.

— Какво? — Той сложи ръка на вратата. — Още не можете да излезете. Представете си, че онзи приятел с билетите се върне. Изчакайте поне още една минута. Вижте… — Той пъхна ръка в джоба на куртката си и извади измачкан пакет цигари „Уудбайнс“. — Правете ми компания една цигара време, това е всичко, което искам. Дайте на онзи време да стигне до първа класа. Кълна се в Бога, ако знаехте какво пътуване съм имал, през какви препятствия трябваше да премина…

— Това си е ваша работа.

— Ще подкрепите военното усилие — усмихна се той. — Мислете за това по този начин.

— С колко момичета сте използвали този израз?

— Вие сте първата. Кълна се!

— Първата днес, имате предвид.

Той почти се беше ухилил. Устните му се разтвориха и тя видя зъбите му, които привличаха погледа като магнит — много прави, равни и бели, а сега на фона на наболата брада на страните му изглеждаха още по-бели. Изведнъж и останалата част от лицето му започна да изглежда хубава. Тя забеляза лешниковия цвят на очите му, плътните черни мигли. Косата му беше черна, по-тъмна дори от нейната, и намазана с гел, но отделни кичури под него се бяха надигнали и извили назад в къдрици.

Униформата му обаче изглеждаше така, сякаш беше спал с нея. Куртката беше на петна и му стоеше зле. Крачолите бяха намачкани на хоризонтални ивици като опънати акордеони. В момента той държеше умолително пакета „Уудбайнс“ пред нея. Тя си представи празното си място в претъпканото купе, човекът от флота, който я задяваше, астматичната жена от ВВС, лудото по конете момиче.

— Добре — каза тя накрая. — Дайте ми една цигара за минутка. Сигурно трябва да отида да си прегледам главата, обаче!

Той се усмихна по-широко с облекчение. Тя си помисли, че сега зъбите му привличаха вниманието повече от всякога — като ги видиш така широко открити. Той запали клечка кибрит и Вив се наклони към пламъка. Но после се отдръпна назад и застана предпазливо, с една ръка на гърдите си, пъхнала китка под лакътя на другата и опряла здраво тока на обувката си в стената като опора срещу люлеенето на влака. Трудно беше да се пренебрегне присъствието на порцелановата тоалетна чиния, над която, в края на краищата, преди малко тя бе стояла наведена с голо дупе. Но пък като всички останали и тя се беше научила напоследък да споделя странни места с непознати хора. При едно друго пътуване с влак преди два месеца започна въздушно нападение и се наложи всички пътници да залегнат на пода. Тя трябваше да лежи четиридесет минути с лице почти в скута на един мъж. Той се притесни ужасно…

Този мъж поне изглеждаше съвършено спокоен. Той се облегна на плота, на който бе закрепена мивката, и започна да се прозява. Прозявката се превърна в нещо като ниско тиролско провикване и когато това свърши, сложи цигарата между устните си и разтри лицето си по онзи енергичен, неосъзнат начин, по който мъжете винаги се отнасят с лицата си, а момичетата — никога.

След малко влакът започна да забавя скорост. Вив погледна тревожно към прозореца и каза:

— Това не е Падингтън, нали?

— Падингтън! Господи, щеше ми се да е той! — Мъжът се наклони към черната завеса и я отмести малко, за да погледне навън, но беше невъзможно да се види каквото и да било. — Един Господ знае къде сме — каза той. — Малко след Дидкот, мисля аз. Ето, тръгваме. — Той за малко не залитна. — Устройват ни возене като в лунапарк, при това безплатно.

Влакът беше тръгнал бързо за момент, но после рязко забави. Сега се движеше с поредица от друсания. Войникът и Вив подскачаха насам-натам като мятащи се зърна боб. Тя протегна ръце, търсейки ръкохватките на стените. Ситуацията беше смешна, невъзможно бе да не се усмихнеш. Войникът поклати глава изненадан.

— Така ли беше през целия път? Къде се качихте?

След известно, по-скоро привидно, колебание тя му каза: Тонтън. Беше ходила да види сестра си и нейното бебе. Те били отишли там, по-далеч от бомбите. Той слушаше и кимаше.

— Тонтън. Веднъж съм ходил там. Имат две чудесни кръчми, доколкото си спомням. Едната се казва „Пръстенът“. Били ли сте някога там? Собственикът е бил боксьор навремето. — Той сви пръстите си в юмруци. — Дребен човек, но с голям сплескан нос. Държи чифт боксьорски ръкавици в една стъклена кутия на бара. Господи! Какво не бих дал да съм там сега! — Той въздъхна и скръсти ръце, понеже влакът тръгна по-равно. — Чаша „Блек енд Уайт“ до лакътя ми, огънят пука в камината… Случайно да носите някакво уиски с вас?

— Уиски ли? — повтори тя. — Не, нямам!

— Добре, не го приемайте така. Ще се изненадате колко много алкохол разнасят дамите в чантичките си според моя опит. Предполагам, че момичетата пият, за да не ги е страх от бомбите. Но вие, разбира се, нямате нужда от това, при нерви като вашите.

— Нерви като моите?

— Видях ръката ви, когато бутахте билета отдолу. Твърда като скала. От вас ще излезе добър шпионин. — Той присви очи и я огледа от глава до пети. — А всъщност може и да сте такава. Някоя шпионка, като Мата Хари.

— Тогава по-добре внимавайте — отговори тя.

— Но откъде знаете, че и аз не съм шпионин? — продължи той. — Или не шпионин, а онзи приятел, когото шпионите преследват. Няма ли винаги един такъв? Някакъв беден нещастник, който има в себе си тайно съобщение, понеже по случайност е обул обувките на някой друг или е взел погрешка нечий чужд чадър. Той и момичето винаги свършват вързани на някой стол с възел, който изглежда като направен от лош бойскаут.

Той се засмя сам, очарован от идеята — „харесва звука на собствения си глас“, помисли си тя с ирония. Но истината беше, че той имаше хубав глас, и тя откри, че също доста го харесва.

— Как ще се почувствате, ако ви вържат на един стол с мен? — продължи той. — Питам просто от любопитство, между другото. Не ви свалям или нещо подобно.

— Наистина ли?

— О, не. Аз обичам да опозная малко някое момиче, преди да започна да го свалям.

Тя дръпна от цигарата си и отвърна:

— А ако тя не ви остави да я опознаете?

— О, има хиляди подробности, които човек може да разбере за някое момиче само като го гледа. Да вземем вас например. — Той кимна към ръката й. — Не сте омъжена. Това значи, че сте умна. Аз харесвам умните жени. Ноктите ви са доста дълги, значи не работите в някоя ферма или фабрика. — Той наведе поглед и после бавно го вдигна. — Твърде хубави крака, за да ги носите в панталони. Твърде хубава фигура, за да ви скрият на някоя работа в задната стая. Бих казал, че сте секретарка на някоя важна птица. Някой адмирал от флота, нещо подобно. Близо ли съм?

— Ни най-малко — поклати глава тя. — Аз съм обикновена машинописка, това е всичко.

— Машинописка? А… Да, това се връзва. Къде работите? В някое правителствено учреждение?

— Просто на едно място в Лондон.

— Просто на едно място в Лондон, разбирам. А как се казвате? Или и това е тайна?

Тя се поколеба, но само за момент, след това си помисли „Какво лошо?“ и му каза. Той кимна и се замисли, загледан в лицето й.

— Вивиан — каза той накрая. — Да, подхожда ви.

— Така ли?

— Това е име за очарователно момиче, не е ли така? Нямаше ли една лейди Вивиан, или нещо подобно? По времето на крал Артур. Като бях дете, знаех всички тези истории. Но вече съм ги забравил. Както и да е, моето име е Реджи. — Той се наведе напред, за да се ръкува с нея. — Реджи Негри. Да, знам, знам, че е странно. И го нося със себе си през целия си живот. Момчетата в училище ме наричаха „Негър“. Сега момчетата в лагера ми викат „Мусо“. Иди, че разбери. Старият ми дядо дошъл тук от Неапол. Трябва да видите снимките му! Ей такива мустаци, жакет, кърпа около врата. Само маймуната липсва. Продавал дреболии от една сергия на колела на улицата. Имам едни втори братовчеди, или нещо такова, които сега се бият за другия отбор, в Италия. Те сигурно са толкова запалени по тази проклета война, колкото и аз… Имате ли братя, Вивиан?… Нали не възразявате да ви наричам Вивиан? Бих ви наричал мис Пиърс, но това звучи старомодно в днешно време… Та имате ли някакви братя?

— Един — кимна Вив.

— По-голям или по-малък?

— По-малък — отвърна тя. — На седемнайсет.

— На седемнайсет! Басирам се, че всичко това много му харесва, нали? Няма търпение да се присъедини.

Тя си помисли за Дънкан.

— Ами…

— И аз бих желал, ако бях на неговите години. Но… съм почти на трийсет и вижте ме. Преди две години продавах леки коли в Мейда Вейл и се справях много добре. След това започна войната и — бинго! — с този бизнес беше свършено. Работих малко при един приятел в бизнеса с нескъпоценни украшения. Не беше много зле. Сега съм забит в една проклета школа за младши офицери в Уелс, където ме учат от кой край на пушката излизат куршумите. Там съм от четири месеца и кълна се в Бога, валеше всеки ден. На нашия командващ офицер си му е добре, той живее в хотел. Но аз съм в една барака с тенекиен покрив.

Той продължи в същия дух и й разказа за задълженията си в лагера, за безнадеждните си другари от взвода, за безнадеждните кръчми и хотелски барове, за безнадеждното време… Накара я да се смее. Момчетата на нейна възраст, с които тя се срещаше, бяха въодушевени от войната — те искаха да говорят за различните видове самолети и кораби, за басовете в армията и кавгите във флота. Той беше отвъд всичко това. Беше отвъд хвалбите. Прозя се и отново разтърка очи, и самата му умора изглеждаше някак привлекателна. Хареса й небрежният начин на възрастен човек, по който той каза „като бях дете“. Хареса й начинът, по който произнесе името й, и че го обмисли и каза, че то й подхожда. Хареса й, че той знаеше кой е крал Артур. Харесваше й дори фактът, че униформата не му подхожда. Представи си го в обикновено сако, с риза, вратовръзка и жилетка. Тя погледна отново маймунските му ръце и си помисли за останалата част от него: мургав, набит, с къдрави косми на гърдите, на раменете, на хълбоците и краката…

Някой опита да отвори вратата и той изведнъж млъкна. Чу се почукване и после нечий глас:

— Хей! Какво правиш там толкова време?

Това беше един от канадците. Реджи не отговори в първия момент. Но после отново се почука и той извика:

— Тази е заета, приятел! Опитай друга!

— Стоиш вътре от половин час!

— Не може ли човек да получи малко време на спокойствие?

— Майната ти! — Десантникът ритна вратата и се отдалечи.

Реджи се изчерви и извика:

— Върви по дяволите!

Той изглеждаше по-скоро притеснен, отколкото ядосан. Погледът му срещна този на Вив и се отклони встрани.

— Чудесно момче, няма що — промърмори той.

Вив вдигна рамене и каза:

— Не се притеснявай. Чувам и по-лоши неща от момичетата в машинописната зала.

Тя допуши цигарата си, пусна я на земята и я стъпка с обувка. Когато вдигна поглед, видя, че той я гледа. Изчервяването му беше отминало и изражението му се бе променило леко. Усмихваше се, но беше събрал вежди, като че ли бе озадачен от нещо.

— Знаеш ли, ти наистина си много хубаво момиче — каза той след малко. — А и моят късмет е такъв. Имам предвид да се окажа в някаква дупка с някое хубаво момиче, на единственото място, където не мога да кажа учтиво „Моля, седнете“.

Това отново я накара да се разсмее. Реджи гледа известно време лицето й и също се засмя.

— Хей, това не беше лошо за човек, който едвам се крепи на крака от умора, нали така? Трябва да ме чуеш, когато съм се наспал добре. Казвам ти, истински убиец съм. — Той захапа устна и на лицето му пак се появи онова изражение на лека почуда. — Ти не си някоя халюцинация, нали?

— Не, доколкото знам — поклати глава тя.

— Е, това е, което ти казваш. Халюцинациите са умни точно по този начин. Ако питаш мен, възможно е още да съм на някоя пейка на гарата в Суиндън и да спя дълбоко. Трябва ми някакъв шок. Да пуснеш ключ във врата ми или… Сетих се. — Той се обърна, смачка цигарата си в мивката, после нави ръкава си и протегна ръка: — Ощипи ме, става ли?

— Да те ощипя?

— Само за да ми докажеш, че съм буден.

Вив погледна голата му китка. Равната бяла плът в основата на палеца постепенно отстъпваше на окосмената част от ръката му. Тя отново си помисли — без желание, но не и без удоволствие — за неговите мургави ръце и крака… протегна се и го щипна леко с пръсти. Но ноктите й се забиха в плътта му и той бързо отдръпна ръка.

— Ох! Сигурно си упражнявала това! Мисля, че наистина си зла шпионка! — Реджи разтри мястото, което тя беше ощипала, после го духна. — Виж това. — Той й показа белега. — Като се прибера вкъщи, ще си помислят, че съм участвал в сражение. А аз ще трябва да им кажа: „Не беше войник, беше едно момиче, с което се заговорих в тоалетната на влака.“ Това ще мине добре, с оглед на обстоятелствата.

— Какви обстоятелства? — попита тя, смеейки се отново.

— Не ти ли казах? — отвърна той, като продължи да духа китката си. — Получих извънредна отпуска. — Той вдигна китката си до устата си и засмука ощипаното място, след което каза над възглавничката на дланта си: — Жена ми току-що роди.

Тя помисли, че той се шегува, и продължи да се усмихва. Но когато видя, че той говори сериозно, усмивката й замръзна и тя се изчерви от яката до косата.

— О — каза Вив и скръсти ръце. Можеше да се досети от възрастта му и дори от държанието му, че той е женен, но не беше помислила за това. — О. Момче ли е, или момиче?

— Момиченце — отговори той, като свали ръка. — Вече имаме момче, тъй че предполагам, би могло да се каже, че вече сме попълнили отбора.

— Това е много хубаво за теб — каза тя учтиво.

— Хубаво е за жена ми — отвърна той, като вдигна леко рамене. — Прави я щастлива. Но знам, че няма да ни направи богати. Вижте тук. Погледнете това. Това е първото ни дете.

Той отново бръкна в джоба си и измъкна оттам портфейла си, разрови книжата в него, извади една снимка и й я подаде. Снимката беше малко мърлява и скъсана в ъглите. Показваше жена и момченце, седнали заедно, може би в някоя градина. Беше ярък летен ден. Постелка на цветни квадрати върху окосената трева. Жената бе засенчила очи с ръка, лицето й бе полускрито, светлата й коса падаше свободно. Момченцето бе наклонило настрани глава и се мръщеше срещу светлината. То държеше някаква домашно направена играчка в ръка — детска количка или влакче. Друга подобна играчка лежеше в краката му. Едва видима, в долния десен ъгъл на квадратната снимка беше сянката на човека — навярно самият Реджи, — който беше направил снимката.

— Хубаво момченце — каза Вив и му върна снимката. — Тъмен е като теб.

— Той е добро хлапе. Момиченцето е по-светло, така ми казват. — Той се загледа в снимката, после я прибра. — Но какъв свят, да раждаш бебета в него, а? Ще ми се жена ми да беше направила като сестра ти и да се бе омела от Лондон. Постоянно мисля за малките нещастници, как растат и всяка вечер спят под масата, и смятат, че това е нормално.

Той закопча джоба си и известно време двамата стояха мълчаливо — спомниха си за Лондон, за войната, всичко това. Вив отново осъзна факта, че се намират в тоалетната — изглеждаше много по-странно да стоят там мълчаливо, отколкото когато Реджи говореше, оплакваше се и я караше да се смее. Сега той отново беше почнал да хапе кожичката около нокътя си, а след малко свали длан, събра ръце една в друга пред себе си и се загледа унило в пода. Тя си помисли, че това прилича на загасването на светлина. И усети сякаш за пръв път движението и тътена на влака и болката в краката и в сводовете на ходилата си заради дългото стоене неподвижна.

Тя се раздвижи и промени позата си, при което той вдигна поглед.

— Нали не си тръгваш?

— Трябва, не е ли така? Някой друг така или иначе ще се опита да влезе, ако не си тръгнем. Още ли се притесняваш от кондуктора? Наистина ли си загуби билета?

— Няма да те лъжа — отклони поглед той. — Наистина имах карта за влака, но един тип ми я взе при игра на карти… Но не, кондукторът може да отиде да се обеси, ако питаш мен. Истината е… ами, истината е, че не искам да изляза и да се сблъскам с тези проклети войници от Военновъздушните сили. Те ме гледат така, като че ли съм старец. И аз наистина съм старец, сравнен с такива момчета! — Той срещна погледа й и издиша шумно. После каза просто с уморен глас: — Писна ми да съм старец, Вив. Писна ми тази гадна война. На път съм от сряда сутринта, за да си отида вкъщи да видя жена си. Ще имаме време тъкмо за един скандал, преди да трябва да се връщам. Там ще бъде и сестра й, която ме мрази от сърце. Майка й също няма кой знае колко високо мнение за мен. Момченцето ми ме нарича „чичо“. Той вижда по-често патрула за въздушните нападения, отколкото мен, а не бих се изненадал, ако и жена ми го прави… Е, кучето поне ще се зарадва, че съм си дошъл, стига още да е там. Те говореха нещо да го застрелят последния път. Казват, че чакането на опашка за конско месо им идвало в повече. — Той отново разтърка зачервените си очи и прокара ръка по брадичката си. — Трябва ми баня. Трябва и да се обръсна. До онези дървари там отвън изглеждам като проклетия Чарли Чаплин. Но някак… — той се поколеба, после се усмихна. — Някак си тъкмо аз се оказах заключен в едно помещение с такова красиво момиче. Най-разкошното красиво момиче, което, струва ми се, съм виждал през целия си живот. Нека да се порадвам на това още само няколко минути. Не ме карай да отварям тази врата. Моля те. Виж…

Настроението му отново бе започнало да се подобрява. Той пристъпи напред, нежно хвана ръката й и повдигна пръстите й до устните си. Жестът беше сълзливосантиментален, но имаше и нещо сериозно в него. И когато се засмя, тя го направи главно от смущение, защото усети много силно ръката му — нейната мъжественост, приятния й допир, четвъртитостта на дланта, окосмените пръсти и късите твърди нокти. Брадичката му изглеждаше твърда като шкурка върху кокалчетата й, но устата му беше мека.

Той отново я гледаше как се смее и се усмихна от удоволствие. Тя пак видя равните му бели зъби. По-късно си казваше: Влюбих се първо в зъбите му.

Когато се опитваше да мисли за жена му, за сина му, за бебето, за дома, към който го отнасяше влакът, тя не можеше да го направи. Те й изглеждаха като сън или призраци. Вив наистина беше много млада.

 

 

Едно постоянно чук-чук-чук се чуваше зад прозореца в спалнята на Дънкан. Чук-чук-чук. Странното беше, че той бе свикнал със сирените, със стрелбата и бомбите, но този звук — толкова незначителен, като кълването на птица — го събуди и почти му изкара ума от страх. Чук-чук-чук… Той се протегна до нощната масичка и включи фенерчето си. Ръката му трепереше и когато насочи лъча към прозореца, сенките в сгъвките на завесата сякаш се издуха, като че ли някой я буташе отзад. Чук-чук-чук… Сега това звучеше не толкова като птичи клюн, колкото като нокътя на някое животно. Чук-чук-чук… За момент той си помисли да побегне при баща си.

Тогава чу някой да вика дрезгаво името му:

— Дънкан! Дънкан! Събуди се!

Дънкан позна гласа и това промени всичко. Той отметна завивките, претърколи се бързо през леглото и дръпна завесата. Алек беше там, до съседния прозорец — този на всекидневната, където Дънкан спеше през уикендите. Алек продължаваше да почуква по стъклото и да вика на Дънкан да се събуди. Но сега той видя светлината на фенерчето му, обърна се и лъчът го удари в лицето, което го накара да отстъпи назад, да сбие очи и да ги заслони с ръка. На тази светлина лицето му изглеждаше жълтеникаво. Косата му беше вчесана назад, гладко прилепнала към главата му от брилянтина, а деликатните, остри линии на челото и скулите очертаваха дълбоки сенки по лицето му. Приличаше на вампир. Той изчака Дънкан да свали фенерчето, след това дойде до прозореца му и зажестикулира оживено към резето:

— Отвори!

Дънкан вдигна прозореца. Ръцете му още трепереха и прозорецът постоянно заяждаше, докато се издигаше, а стъклото тракаше в рамката. Той го движеше бавно, за да не вдига много шум.

— Какво има? — прошепна той, когато най-сетне отвори прозореца.

— Какво правиш тук? — Алек се опита да надникне покрай него в стаята. — Чуках на другия прозорец.

— Вив не се върна. Спя тук. Кога дойде? Събуди ме. Изплаши ме до смърт! Какво става?

— Лоша работа, Дънкан, това става — каза Алек по-високо. — Лоша работа!

В небето зад него избухнаха светлинни ракети и се чу серия от изпуквания. Дънкан погледна в небето уплашен. Помисли си, че се е случило нещо ужасно със семейството на Алек или с къщата му.

— Какво има? Какво е станало?

— Лоша работа! — каза отново Алек.

— Престани да го повтаряш! Какво имаш предвид? Какво ти става?

Алек потръпна, сякаш с усилие си налагаше да бъде спокоен.

— Повиквателната ми дойде — отвърна той накрая.

Дънкан пак се уплаши, но по различен начин.

— Не е възможно! — каза той.

— Е, мамка му, оказа се, че е възможно! Няма да отида, Дънкан. Няма да ме накарат. Сериозно ти говоря. Решил съм го, но никой не ми вярва…

Той изтри устата си. Блесна светкавицата на нова бомба и се чуха още експлозии. Дънкан отново погледна небето.

— Откога продължава нападението? — попита той. Изглежда беше проспал предупредителната сирена. — По време на нападението ли дойде?

— Изобщо не ме интересува проклетото нападение! — отвърна Алек. — Радвах се, когато то започна. Надявах се да ме уцелят! Бях на Мичъм лейн, по средата на пътя. — Той се наведе през перваза и хвана ръката на Дънкан. Дланта му беше леденостудена. — Излез с мен.

— Не ставай смешен — каза Дънкан и дръпна ръката си. Той погледна вратата на спалнята. Трябваше да събуди баща си, когато започне нападението. Двамата смятаха да отидат надолу по улицата до убежището. — Трябва да събудя баща си.

Алек отново се вкопчи в ръката му.

— Направи го след малко. Първо излез с мен. Имам нещо да ти кажа.

— Какво? Кажи ми сега.

— Излез.

— Много е късно. И е много студено.

Алек дръпна ръка, вдигна я до устата си и започна да си хапе пръстите.

— Тогава ме пусни вътре — каза той след малко. — Пусни ме вътре при теб.

Дънкан се отмести от прозореца и Алек се набра на перваза, покатери се с колената и стъпалата си на него и тупна в стаята. Направи го тромаво, както винаги правеше такива неща, и се приземи тежко, при което дъските на пода издумкаха, а шишенцата и гърненцата на тоалетката на Вив изщракаха и се разлюляха.

Дънкан затвори прозореца и дръпна завесата. Когато включи лампата, двамата с Алек примигнаха. Под светлината всичко изглеждаше по-странно. От нея изглеждаше дори, че е по-късно, отколкото действително беше. Човек имаше чувството, че някаква болест витае в къщата… Изведнъж Дънкан си спомни живо майка си, когато беше болна — как баща му извика леля му, после лекаря, как хората влизаха и излизаха и шептяха през нощта, спомни си възбудата от това и как тя се превърна в бедствие…

Той започна да трепери от студ. Сложи си чехлите и халата. Докато завързваше колана му, погледна с какво беше облечен Алек — яке с цип, тъмни памучни панталони и мръсни платнени обувки. Видя голите му костеливи глезени и каза:

— Не си си сложил чорапи!

Алек продължаваше да мижи срещу светлината.

— Трябваше да се облека наистина бързо — каза той и седна на ръба на леглото. — Направо се побърках, толкова исках да ти кажа! Ходих до „Франклинс“ този следобед да те търся, но те нямаше. Къде беше?

— До „Франклинс“ ли? — намръщи се Дънкан. — По кое време дойде?

— Не знам. Някъде към четири.

— Ходих да нося едни колети на господин Манинг. Никой не ми каза, че си ме търсил.

— Аз не попитах никого, само погледнах. Просто влязох и погледнах. Никой не ме спря.

— Защо не дойде тази вечер след чая?

— Защо мислиш? — отвърна Алек с огорчено изражение. — Скарах се с проклетия си баща. Той… — Гласът му отново се повиши: — Той ме удари, Дънкан! Виж! Виждаш ли? — Той обърна глава и показа на Дънкан лицето си. Високо на бузата му имаше бледо червено петно. Дънкан забеляза също, че очите му бяха много зачервени. Беше плакал. Алек видя, че Дънкан го наблюдава внимателно, и отново обърна глава. — Той е гадно животно — каза тихо, сякаш се срамуваше от това.

— Ти какво направи?

— Казах им, че няма да отида, че не могат да ме накарат. Изобщо нямаше да им кажа за повиквателната, ако пощальонът не беше вдигнал такъв шум, когато я донесе. Майка ми взе писмото първа. Въпреки че й казах „Тук пише моето име, мога да направя с това, каквото искам“…

— Какво представлява? Какво пише в него?

— Нося го, виж.

Той свали ципа на якето си и извади бледожълтеникав плик. Дънкан седна до него на леглото, за да може да вижда. Пликът беше адресиран до А. Дж. С. Плейнър. Казваха му, че в съответствие с Разпоредбите за военната служба той е призован в Териториалната армия и трябва да се яви след две седмици в Кралския полк за обучение на артилеристи в Шубъринес. Имаше информация как да стигне до там и какво да носи. Както и пощенски запис за четири шилинга — аванс от първата му войнишка заплата. Страниците бяха покрити с печати и числа, но бяха целите в ръбове, като че ли Алек ги беше смачкал и после ги бе изправил.

— Какво си направил с тях? — каза ужасен Дънкан, гледайки ръбовете по хартията.

— Няма значение, нали така?

— Не знам. Те може… Може да го използват против теб.

— Да го използват против мен ли? Звучиш като майка ми! Да не би да мислиш, че ще отида? Казах ти… — Алек взе листовете от ръцете му и с жест на отвращение ги смачка и ги хвърли на пода. После, като отпусната пружина, отново ги грабна, изправи ги и ги скъса, дори и пощенския запис. — Ето! — каза той. Беше се разтреперил, със зачервено лице.

— Я гледай! — каза Дънкан, чийто ужас се превърна във възхищение. — Наистина го направи!

— Казах ти, нали така?

— Ти си абсолютно луд!

— Предпочитам да съм луд, отколкото да правя това, което те ме карат — отвърна Алек, като рязко отметна глава назад. — Те са лудите. И правят на луди всички останали, а никой не се опитва да ги спре. Всички действат, като че ли това е нормално. Като че ли е в реда на нещата да те направят войник и да ти сложат пушка в ръката. — Той стана и възбудено приглади назад вече намазаната си с брилянтин коса. — Не мога да търпя това повече. Излизам от играта, Дънкан.

— Нали няма да отидеш да се регистрираш като нежелаещ да служи във войската? — втренчи се в него Дънкан.

Алек изсумтя.

— Нямах предвид това. То е толкова лошо, колкото и другото. Да трябва да застанеш в онази зала и да кажеш твоята причина, пред всички онези непознати хора. Защо трябва да го правя? Какво ги засяга другите, ако аз отказвам да се бия? Във всеки случай — добави той — проклетият ми баща би ме убил за това.

— Какво мислиш да правиш тогава?

Алек отново вдигна ръка до устата си и започна да си хапе пръстите.

— Не се ли сещаш? — отвърна той, като погледна Дънкан в очите.

Каза го така, сякаш потискаше възбудата си — сякаш въпреки всичко му се искаше да се разсмее. Дънкан почувства как сърцето му се сви.

— Нали няма… няма да избягаш?

Алек не отговори.

— Не можеш да избягаш! Не е добра идея! Не можеш да го направиш. Нямаш нищо у себе си. Ще ти трябват пари, купони, ще трябва да си купуваш храна. Къде ще отидеш? Нали не… Да не смяташ да отидеш в Ирландия? — Те бяха говорили преди за това. Но смятаха да го направят заедно. — Те имат начини да те намерят дори и в Ирландия.

— Пет пари не давам за тъпата Ирландия! — каза Алек, изведнъж ядосан. — Не ме е грижа какво ще стане с мен. Просто няма да отида, това е всичко. Знаеш ли какво ти правят там? — Той подръпна с пръсти ъгълчетата на устата си. — Правят ти мръсни неща! Разкарват те насам-натам, гледат те, бъркат в задника ти и между краката. Цяла тумба такива, разправя Майкъл Уорън. Тумба възрастни мъже, които те разглеждат целия от глава до пети. Това е отвратително! Възрастни мъже! За тях това е добре. Добре е за баща ми и за твоя баща. Те са си изживели живота. Сега искат да вземат нашия живот. Имали са една война и сега си направиха друга. Не ги е грижа, че ние сме млади. Искат да ни направят стари като тях самите. Не ги е грижа, че това не е наша война…

Гласът му се повиши, затова Дънкан каза:

— Престани да викаш!

— Те искат да ни убият!

— Млъкни, чу ли?!

Дънкан се помисли за хората на горния етаж и за баща си. Баща му беше глух като пън, но имаше нещо като радар у себе си по отношение на Алек. Алек млъкна. Той продължи да си хапе пръстите и закрачи напред-назад из стаята. Навън звуковете от нападението се усилиха и се сляха в дълбоко, ниско бучене. Стъклото на прозореца на Дънкан започна леко да вибрира.

— Излизам от играта — каза Алек отново, докато крачеше напред-назад. — Излизам. Сериозно ти говоря.

— Няма да бягаш — отвърна Дънкан твърдо. — Това просто не е добра идея.

— Нищо вече не е добра идея.

— Не можеш. Не можеш да ме оставиш в Стретъм с тъпия Еди Пари, Родни Милс и други такива момчета…

— Излизам от играта. Писна ми.

— Би могъл… Алек! — каза Дънкан, изведнъж въодушевен. — Би могъл да останеш тук! Мога да те скрия тук! Мога да ти нося вода и храна.

— Тук? — Алек се огледа намръщен. — Къде ще се крия?

— Можеш да се скриеш в някой гардероб, нещо такова, не знам. Ще трябва да го правиш само докато баща ми е тук. А през нощите, когато Вив я няма, ще излизаш. Ще спиш при мен. Можеш да го правиш дори когато Вив е тук. Тя няма да има нищо против. Ще ни помогне. Ще бъдеш като… като граф Монте Кристо! — Дънкан са замисли за това. Представи си как слага ядене в чинията, след като е запазил месо, чай и захар от собствената си дажба. Представи си как тайно споделя леглото си с Алек всяка нощ…

Но Алек изглеждаше разколебан.

— Не знам. Това ще продължи дълги месеци, не е ли така? Ще трябва да продължи чак до края на войната. А ти също ще получиш повиквателна следващата година. И дори по-рано, ако свалят възрастта. Може да я получиш още през юли! Какво ще правим тогава?

— Има цяла вечност до юли — отговори Дънкан. — Всичко може да се случи до тогава. Сигурно ще ни тресне някоя бомба до юли!

— Няма — каза Алек и поклати горчиво глава. — Знам, че няма. Ще ми се да би станало така! Но вместо това умират децата, стариците, бебетата и глупаците — глупаците, които нямат нищо против войната. Момчета, които са твърде глупави, за да възразят срещу това да станат войници, твърде глупави, за да видят, че това не е тяхна война, а на правителството. То не е и наша война. Но ние трябва да страдаме в нея. Трябва да правим нещата, които те ни кажат. Те дори не ни казват истината! Не ни казаха за Бирмингам. Всички знаят, че Бирмингам е бил практически разрушен до основи. С колко други големи и малки градове се е случило това? Не ни казват за оръжията, които Хитлер има, за ракетите и газа. Ужасен газ, който не те убива, а смъква кожата ти. Газ, който прави нещо на мозъка ти и те превръща в робот, тъй че Хитлер може да те вземе и да те превърне в роб. Той ще натика всички ни в лагери, знаеш ли това? Ще ни накара да блъскаме в мини и фабрики, всички мъже ще копаят и ще работят на машини, а жените ще раждат бебета. Той ще ни накара да спим с жените един след друг само за да ги забременим. А всички старци и старици просто ще избие. Направил е това в Полша. Навярно го е направил и в Белгия и Холандия. Те не ни казват за това. Не е честно! Ние никога не сме искали да ходим на война. Трябва да има някакво място за хора като нас. Трябва да оставят глупавите хора да се бият, а останалите — тези, които се интересуват от важни неща като изкуството и прочее — трябва да могат да отидат да живеят някъде по собствена воля, а Хитлер да върви по дяволите…

Той ритна една от обувките на Дънкан, след това продължи да ходи напред-назад и да хапе пръстите си. Хапеше ги бясно, като размахваше ръка, когато сдъвчеше жестоко някое парче кожа или нокът, и започваше да прави същото с другата. Погледът му постепенно остана втренчен в празното пространство. Лицето му отново побеля и зачервените му очи заблестяха като на луд.

Дънкан отново се сети за баща си. Представи си какво ще си помисли той, ако видеше Алек така. „Това момче е напълно откачено — беше му казвал той неведнъж. — Това момче трябва да порасне. Той е загуба на време. Ще ти набие разни глупави идеи в главата, това момче.“

— Спри да си хапеш пръстите така, а? — каза Дънкан неспокойно. — Изглеждаш като побъркан.

— Побъркан? — прошепна Алек. — Няма да се изненадам, ако се побъркам! Толкова се ядосах тази вечер, че помислих, че ще ми стане лошо. Трябваше да изчакам всички да си легнат. Тогава ми се стори, че има някой в къщата. Причуваха ми се разни мъже, които се движеха наоколо, стъпки и шепот. Помислих си, че баща ми е извикал полицията.

— Той не би направил това, нали? — попита Дънкан разтревожен.

— Би могъл. Толкова ме мрази.

— Посред нощ?

— Разбира се, че тогава! — отвърна Алек нервно. — Те идват тъкмо по това време! Не знаеш ли? Когато най-малко очакваш.

Изведнъж и двамата млъкнаха. Дънкан погледна вратата и отново си спомни болестта на майка си, пак се почувства странно и почти очакваше да чуе как някакви хора се промъкват, стаени в коридора… Но вместо това чу постоянното бучене на самолетите и монотонното бум-бум на бомбите, последвано от сриването на сажди в комина.

Той погледна обратно към Алек и се притесни повече от всякога. Защото Алек най-сетне беше свалил ръце и изведнъж бе започнал да изглежда неестествено спокоен. Когато срещна погледа на Дънкан, направи леко театрален жест — сви тесните си рамене, обърна глава и показа деликатния си, красив профил.

— Това е загуба на време — каза той, сякаш между другото.

— Кое? — попита уплашен Дънкан. — Какво имаш предвид?

— Казах ти, не е ли така? По-скоро ще умра, отколкото да направя това, което те искат. По-скоро ще умра, отколкото да ги оставя да ми сложат пушка в ръката и да ме накарат да застрелям някое германско момче, което се чувства точно като мен. Излизам от играта. Ще го направя сам, вместо да оставя това на тях.

— Но какво да направиш? — попита го глупаво Дънкан.

Алек отново направи театралния жест, сякаш за да покаже, че това е нищо за него, тъй или иначе.

— Ще се самоубия — каза той.

Дънкан се втренчи в него.

— Не можеш!

— Защо не?

— Просто не можеш. Не е честно. Какво… Какво ще си помисли майка ти?

— Просто е извадила лош късмет — изчерви се Алек. — Не е трябвало да се омъжва за глупавия ми баща. Той, във всеки случай, ще бъде доволен — сигурен съм, че иска да ме види мъртъв.

Дънкан не го слушаше. Мислеше за чутото и се насълзи.

— А какво ще стане с мен? — каза той със задавен глас. — За мен ще бъде по-трудно, отколкото за всеки от тях, знаеш го! Ти си най-добрият ми приятел. Не можеш да се самоубиеш и да ме оставиш тук.

— Тогава и ти го направи — отвърна Алек.

Той каза това тихо. Дънкан си триеше носа с ръкава и не беше сигурен, че го е чул добре.

— Какво? — попита той.

— Направи го и ти — повтори Алек.

Те се спогледаха. Лицето на Алек беше силно зачервено. Беше отворил устни непредпазливо в нервна усмивка и между тях се показаха кривите му зъби. Той се премести по-близо до Дънкан и сложи ръка на раменете му, тъй че гледаше Дънкан право в лицето от съвсем близо. Стисна го силно, почти го бутна. Погледна го право в очите и каза възбудено:

— Това ще им даде да се разберат, не е ли така? Помисли си как ще изглежда! Можем да оставим писмо, в което казваме защо сме го направили! Ще бъдем двама млади хора, отнели живота си. Това ще влезе във вестниците. Ще се появи навсякъде! По дяволите, това може да спре проклетата война!

— Мислиш ли? — попита Дънкан, изведнъж обзет от същата възбуда. Беше впечатлен и поласкан. Искаше му се да повярва в това, но продължаваше да се страхува.

— А защо не?

— Не знам. Млади хора умират през цялото време. Това не е променило нищо. Защо с нас да е различно.

— Глупак — каза Алек, като сви устни, дръпна ръка, стана и се отдалечи. — Ако не разбираш… Ако не си готов на това… Ако те е шубе…

— Не съм казал това.

— Аз ще го направя сам.

— Няма да те оставя да го направиш сам! — отвърна Дънкан. — Казах ти, че няма да те оставя да ме напуснеш.

Алек се върна при него.

— Тогава ми помогни да напиша писмото — каза той, отново възбуден. — Можем да го напишем. Виж. — Той се наведе и вдигна едната половина от скъсаната повиквателна. — Можем да го напишем на гърба на това. Ще бъде символично. Дай ми писалката си, а?

Несесерът за писмени принадлежности на Дънкан беше на пода до леглото. Той направи автоматично крачка към него, но се спря. Вместо това, ужким случайно, отиде до камината, взе от полицата й един молив и го протегна към Алек. Но той не го взе.

— Не това. Ще си помислят, че го е писало някакво глупаво дете, ако използвам това. Дай ми писалката си.

— Не е тук — каза Дънкан, като премига и отклони поглед.

— Проклет лъжец, знам, че е тук!

— Ако държиш на писалката си, не трябва да я даваш на други хора да я използват — отвърна Дънкан.

— Винаги казваш това! Сега то няма значение, не е ли така?

— Не искам да я използваш, това е всичко. Използвай молива. Сестра ми ми купи тази писалка.

— Тя ще се гордее с теб — каза Алек. — Сигурно ще сложат тази писалка в някаква рамка, след като ни намерят! Мисли за това по този начин. Хайде, Дънкан.

Дънкан се поколеба още малко, после с нежелание отвори ципа на несесера и извади писалката. Алек винаги го беше молил да я изпробва и сега я взе от него с видимо задоволство, като бавно отви капачето, разгледа писеца и опита тежестта на писалката върху дланта си. Той взе и несесера, после седна на ръба на леглото, като го постави на коленете си, и изглади листа хартия, опитвайки се да изправи гънките му. Когато го изглади, доколкото бе възможно, той започна да пише.

— До всеки заинтересован. — Той погледна Дънкан. — Така ли да напиша? Или да напиша „До мистър Уинстън Чърчил“?

Дънкан помисли малко.

— „До всеки заинтересован“ звучи по-добре — каза той. — Така може да се отнася и до Хитлер, Гьоринг и Мусолини.

— Вярно е — отвърна Алек, комуто тази идея хареса. Той помисли за няколко секунди, захапал устната си, като същевременно почукваше с писалката по нея, след това започна да пише. Той пишеше бързо и красиво — като Кийтс^[2] или Моцарт, помисли си Дънкан, — като плъзгаше писеца с малки заврънкулки по листа и от време на време спираше и със свъсени вежди поглеждаше какво е написал, а след това продължаваше със същия красив почерк…

Когато свърши, той подаде писмото на Дънкан и захапа кокалчетата на пръстите си, докато приятелят му четеше.

До всеки заинтересован. Ако четете това, значи ние, Алек Дж. С. Плейнър и Дънкан У. Пиърс, от Стретъм, Лондон, Англия, сме успели в намеренията си и вече не сме сред живите. Не предприемаме това действие лекомислено. Знаем, че мястото, на което отиваме, е там „зад гроба, в неоткритата страна, отдето никой пътник се не връща“^[3]. Но ние правим това заради Младежта на Англия и в името на Свободата, Честността и Истината. По-скоро ще отнемем живота си свободно, отколкото да го оставим да ни бъде откраднат от Търгашите на войната. Молим само за една епитафия, а именно тази: че като великия Т. Е. Лорънс^[4] ние „прегърнахме в ръцете си човешката вълна и начертахме завещанието си на звездното небе“.

Дънкан погледна Алек удивен и каза:

— Това е направо магическо!

Алек се изчерви и отвърна малко срамежливо:

— Наистина ли смяташ така? Измислих част от него още по пътя насам.

— Ти си гений!

Алек се засмя. Смехът му приличаше на момичешко хихикане.

— Добре е, нали? Хубаво ще им даде да се разберат, във всеки случай! — Той протегна ръка: — Дай ми го да се подпиша. После и ти се подпиши.

Те добавиха имената си, след това и датата. Алек вдигна листа и го разгледа добре, наклонил глава настрани.

— Тази дата ще стане като онези, за които са ни говорили в училище — каза той. — Не е ли забавно? Не е ли забавно как децата ще ги карат да я помнят и след сто години?

— Да — отвърна Дънкан неопределено. Той си мислеше за нещо друго и слушаше с половин ухо. Докато Алек отново приглаждаше листа, Дънкан попита нерешително: — Не можем ли да сложим нещо и за нашите семейства вътре?

— Нашите семейства! — сбърчи устни Алек. — Разбира се, че не можем, не ставай глупав.

— Мисля си за Вив. Тя ще бъде страшно разстроена от всичко това.

— Казах ти, че ще се гордее с теб — отвърна Алек. — Всички ще се гордеят. Дори баща ми. Той ме нарича жалък страхливец. Иска ми се да видя лицето му, когато това излезе във вестниците! Ние ще бъдем като… като мъченици! — Той се замисли. — Всичко, което остава сега, е да решим как ще го направим. Предполагам, че бихме могли да се задушим с газ.

— Газ! — възкликна Дънкан ужасен. — Това ще продължи много дълго, не е ли така? Ще отнеме цяла вечност. А и газът ще излезе из цялата къща. Накрая може да задушим и баща ми. Той е стар мръсник, но нали разбираш, това няма да е много честно.

— Да, няма да е спортсменско — отвърна Алек.

— Няма да е почтено, друже.

Те се засмяха. Смееха се толкова силно, че трябваше да запушат устите си с длани. Алек падна по гръб на леглото и зарови глава във възглавницата на Дънкан.

— Можем да се отровим — каза той, продължавайки да се смее. — Да глътнем арсеник. Като онази стара проститутка мадам Бовари.

— Възхитителен план, мистър Холмс — отвърна Дънкан с престорено простоват глас, — но с един сериозен недостатък. Баща ми не държи арсеник вкъщи.

— Нямате арсеник? И наричаш това модерна, добре обзаведена къща? А какво ще кажеш за отрова за мишки, моля?

— Няма и отрова за мишки. Пък и няма ли много да ни боли от отровата?

— Ще боли много, глупако, каквото и да направим. Не би било значителен жест, ако не болеше.

— Дори и така да е…

Алек беше спрял да се смее. Той лежа замислен известно време, после седна.

— Какво ще кажеш да се удавим? — попита той сериозно. — Ще видим живота си да пробягва като на лента пред очите ни. Не че искам много да видя моя, животът ми беше противен, но…

— Ще видя майка си отново — каза Дънкан.

— Хубаво. Човек трябва да види майка си, преди да умре. Може да я попиташ защо, по дяволите, се е омъжила за баща ти.

Те отново се засмяха.

— Но как бихме могли да го направим? — попита накрая Дънкан. — Трябва да намерим някакъв канал или нещо такова.

— Не, няма нужда. Човек може да се удави в десет сантиметра вода. Мислех си, че всеки го знае. Това е научен факт. Тук не държите ли ваната си пълна в случай на пожар?

Дънкан го погледна изненадано и каза:

— По дяволите, прав си!

— Хайде да го направим, Дънкан Пиърс!

Те се изправиха на крака.

— Вземи писмото и едно кабарче — каза Дънкан. — Чакай! Нека да се среша.

— Човекът иска да си вчеше косата в такъв момент! — присмя му се Алек.

— Млъкни!

— Давай, Лесли Хауърд^[5].

Дънкан застана пред огледалото до тоалетката и бързо се оправи. После, колкото се може по-тихо, двамата с Алек излязоха от спалнята, минаха по коридора и през всекидневната и отидоха в кухнята. Вратите бяха отворени в случай на взрив. Дънкан ги затвори много тихо. В същото време той чуваше как баща му хърка като банциг.

— Баща ти звучи като същински „Месершмит“! — каза Алек.

Това отново ги накара да се разсмеят.

Те включиха светлината в кухнята. Лампата без абажур беше доста слаба и стаята се разкри под нея с лишени от дълбочина, еднообразни цветове — изпъстреното с петна бяло на мивката, сивите и жълти парчета на линолеума на пода, кафявите като сос от печено дървени повърхности. Ваната беше до кухненската маса и опираше до стената. Бащата на Дънкан още преди години й беше направил сандък от пак така кафяво като сос дърво, както и капак. Капакът се ползваше като дъска за сушене, на него имаше различни кухненски съдове и бельо на Дънкан и баща му, накиснато в сода за пране в голям цинков леген. Когато видя това, Дънкан се изчерви и бързо махна легена. Алек пък премести съдовете един по един на кухненската маса.

След това те хванаха от двете страни капака на ваната и го вдигнаха.

Водата отдолу беше отпреди няколко дена, когато бащата на Дънкан се бе къпал. Тя беше мътна и пълна с малки косми, груби и къдрави, по-засрамващи дори от бельото, така че, щом ги видя, Дънкан се извърна и сви ръцете си в юмруци. Ако сега баща му беше пред него, той щеше да го удари.

— Тази свиня!

— Изглежда е достатъчно, във всеки случай — каза Алек колебливо. — Но как ще го направим? Не можем и двамата да легнем в нея едновременно. Предполагам, че можем да си държим главите един на друг, а?

От мисълта, че може да потопи главата си в тази мръсна вода, която се беше плискала около краката, срамните части и задника на баща му, на Дънкан му се повдигна.

— Не искам — отговори той.

— Е, и аз не искам много — каза Алек. — Но виж, не можем да си позволим да бъдем придирчиви.

— Хайде да пробваме с газ, в края на краищата, да рискуваме с това.

— Така ли да направим?

— Да.

— Добре. Или… Чакай, сетих се! — Алек щракна с пръсти. — Хайде да се обесим!

Тази идея им подейства почти като облекчение. Дънкан вече нямаше нищо против как ще го направят, стига то да не включва мръсната вода на баща му. Те върнаха капака на ваната на мястото му, после огледаха тавана и стените в търсене на куки, изобщо на нещо, на което да вържат въжето. Накрая решиха, че скрипецът на въжетата за прането може да понесе тежестта на единия от тях. А за другия решиха, че може да се обеси на закачалката за палта на гърба на кухненската врата.

— Имаш ли въже? — попита след това Алек.

— Имам — каза Дънкан в изблик на просветление. Имаше предвид колана на халата си. Той го развърза, извади го от клуповете му и провери здравината му с ръце. — Мисля, че това ще ме издържи.

— В такъв случай ти си готов. Ами аз? Сигурно нямаш друг, нали?

— Имам много колани и такива неща. И много вратовръзки.

— Да, вратовръзка ще свърши работа.

— Да отида ли да донеса една? Каква искаш?

— Черна, предполагам — намръщи се Алек. — Или не! Онази на сини и златни райета. Тя прилича на университетска връзка.

— Какво значение има това?

— Може да направят снимки. Тя ще бъде по-впечатляваща.

— Добре — каза Дънкан с нежелание, защото, между другото, той изпитваше точно към тази вратовръзка долу-горе същите чувства, които изпитваше и към писалката си: че е много хубава и принадлежи само нему. И какъв беше смисълът да използват такава, когато и някоя съвсем обикновена би свършила работа? Но сега не му се спореше за това. Той се върна тихо през всекидневната и коридора, влезе в спалнята и извади вратовръзката. Чу баща си, който продължаваше да хърка, и спря за момент в мрака с връзката в ръка, като почти му се прииска да влезе и да срита баща си, да извика, да изкрещи в лицето му: „Проклет стар глупак! Аз смятам да се самоубия! Ще отида в кухнята и наистина ще го направя! Събуди се, не можеш ли?“

Баща му продължи да хърка. Дънкан се върна тихо при Алек.

— Баща ми звучи като проклет изтребител! — каза той, докато затваряше кухненската врата.

Но Алек не отговори. Той беше оставил колана на халата и стоеше до мивката, полуобърнат към него. Беше вдигнал нещо иззад кранчетата на чешмата.

— Дънкан — каза той със странен нисък глас, — виж това.

Алек държеше в ръка старомодния бръснач на бащата на Дънкан. Беше извадил острието и го гледаше като хипнотизиран — трябваше с мъка да откъсне очи от него, за да се обърне към Дънкан.

— Аз ще използвам това — каза той. — Така ще направя. Ти можеш да се обесиш, ако искаш. Но аз ще използвам това. То е по-хубаво от въжето. По-бързо е и по-чисто. Ще си прережа гърлото.

— Ще си прережеш гърлото? — повтори Дънкан. Той погледна тънкия бял врат на Алек, сухожилията и адамовата му ябълка, която изглеждаше твърда, а не нещо меко, дето можеш лесно да прережеш…

— Остър е, нали? — Алек докосна острието, после бързо дръпна пръста си и го засмука. — Господи! — засмя се той. — По-остро от това не би могло да бъде. Няма да боли изобщо, ако го направим достатъчно бързо.

— Сигурен ли си?

— Разбира се, че съм сигурен. Нали така убиват животните? Ще го направя още сега. Ти ще трябва да си втори. Имаш ли нещо против? Боя се, че тук може малко да се пооплеска. Най-добре ще е да не гледаш много-много. Ако имахме два! Тогава можехме да го направим едновременно… Виж какво. — Той махна с бръснача към парчето хартия, на което бяха написали писмото си. — Бъди добро момче и закачи това на стената. Някъде, където ще го видят.

Дънкан взе писмото и кабарчето. Той погледна тревожно бръснача и каза:

— Не го прави, докато съм с гръб, става ли? — Дънкан се страхуваше да се обърне… Огледа се бързо за място и накрая закрепи писмото за вратичката на един шкаф. — Така добре ли е?

— Да, добре е — кимна Алек.

Той беше затаил дъх. Още държеше отворения бръснач, сякаш просто много му се възхищаваше. Но сега, докато Дънкан го гледаше, той стисна дръжката му по-здраво с двете си ръце, вдигна острието и го притисна плътно до гърлото си. Сложи го точно под извивката на дясната си челюст, където кожата трептеше леко, отмервайки пулса му.

Дънкан неволно пристъпи към него и каза нервно:

— Нали няма да го направиш веднага?

— Ще го направя до минута — отвърна Алек, чиито клепачи трепереха.

— Какво е чувството?

— Добро е.

— Страх ли те е?

— Малко — каза Алек. — А теб? Побелял си като чаршаф! Не припадай, преди да дойде твоят ред. — Той прехвърли бръснача в другата си ръка, затвори очи и застана неподвижно… После, със здраво затворени очи и с малко по-различен глас от преди, попита: — Какво ще ти липсва, Дънкан?

— Не знам — прехапа устна Дънкан. — Нищо! Не, ще ми липсва Вив… А на теб?

— Ще ми липсват книгите, а също музиката и изкуството, и хубавите сгради — отвърна Алек, при което на Дънкан му се прииска и той да беше казал това, а не онова за сестра си. — Но с тези неща така или иначе е свършено. След година хората ще започнат да забравят, че някога изобщо е имало такива неща.

Той отвори очи и преглътна, после отново прехвърли бръснача в другата си ръка. Дънкан виждаше, че пръстите му са се изпотили, виждаше следите, които те бяха оставили на дръжката на бръснача от черупка на костенурка. Сега той не искаше Алек да го прави. Цялата работа беше напреднала твърде бързо. Отново почти му се прииска баща му да се събуди, да излезе от стаята си и да ги спре. Какъв е смисълът да имаш баща, ако той те оставя да правиш неща като това? За да накара Алек да продължи да говори и за да подреди в ума си нещата, той каза:

— Какво мислиш, че ще стане с нас, след като умрем?

Алек се замисли за това, все така държейки острието близо до врата си.

— Нищо — отговори той тихо след малко. — Просто ще изгаснем като светлини. Не може да има нищо друго. Не може да има Бог. Един Бог би спрял войната! Не може да има рай, ад или нещо такова. Това тук е адът, ние сме в него. А ако там има някакво място, ще бъдем в него заедно, във всеки случай. — Той срещна погледа на Дънкан с блесналите си зачервени очи. — Това би било най-лошото, нали? — каза той просто. — Да бъдем там сами.

— Да — кимна Дънкан. — Да, това би било ужасно.

Алек задържа дъх. Пулсът на врата му започна да бие по-бързо, почти подскачаше срещу острието. Но когато проговори, той го направи почти небрежно, тъй че Дънкан си помисли, че Алек се шегува, и за малко не се засмя. Той каза:

— Ще се видим там, Дънкан.

После стисна по-силно бръснача и повдигна лактите си, сякаш искаше да удари топка с бейзболна бухалка. След това си преряза гърлото.

 

 

— Насам — каза патрулът. Кей и Мики го последваха внимателно по отломъците.

Доскоро тези отломъци бяха четириетажна къща в района Пимлико. В почти непрогледната тъмнина изглеждаше, че къщата е спретнато извадена от редицата с нейни близнаци. Една жена беше убита веднага при взрива и тялото й вече беше отнесено от друга кола. Но краката на едно момиче още бяха затиснати от отломъците. Спасителите смятаха да докарат кран, за да вдигнат затисналите я греди. Те обаче не можеха да направят това, докато не извадят една жена и момче, които изглежда бяха затрупани в мазето.

— Изпратихме хора за прожектори — каза патрулът, — но момчетата копаят вече половин час. Единият успя да се пореже много лошо.

— След колко време ще стигнат до мазето? — попита Кей.

— Един час според мен. Може би два.

— А заклещеното момиче?

— Да, погледнете я, ако може. Тя изглежда добре, но това може да е от шока, не знам. Ей там е. Единият от мъжете е с нея, опитва се да й поддържа духа.

Той показа на Кей накъде да вървят. Тя остави Мики да прегледа порязания човек, а сама тръгна към задната част на къщата. Някакви стъкла се чупеха под краката й. Веднъж една дъска под нея поддаде и тя потъна в бъркотия от гипс и дървении почти до бедрото. Когато се счупи, дъската изпука остро и Кей чу как едно момиче извика при този звук.

— Всичко е наред — каза някой тихо.

Кей вдигна фенерчето си и видя фигурата на мъж, клекнал в отломъците на 5–6 метра разстояние. Той беше сложил ръце на коленете си, а каската му бе бутната небрежно на тила. Щом видя Кей да идва, мъжът вдигна ръка:

— От линейката ли сте? Тук сме. Внимавайте за тази дивотия. — Той посочи към някакъв бледен предмет, белеещ в тъмнината, със странна форма, който седеше на пътя й. Отне й известно време да разбере, че това е клозетна чиния. — Била е изтръгната цялата от мястото си — каза мъжът, като се изправи. — Но е останала без седалка.

Той протегна ръка, за да помогне на Кей да мине през последните няколко стъпки между развалините. Когато се приближи към него, тя забеляза нещо в краката му. Отначало го взе за купчина пердета или чаршафи. Но докато гледаше, чаршафите се издуха и разлюляха, сякаш нещо ги буташе отзад, и от тях се показаха ръка и бяло лице, почти толкова бледни, колкото отнесената от мястото си клозетна чиния. Това беше затиснатото младо момиче. То беше покрито със слой мазилка и затрупано до кръста от смесица от греди и тухли. Трябваше да се надигне на ръце, за да погледне Кей. Тя отиде до нея и клекна, като мъжа преди това.

— Бих казала, че добре сте се подредили — каза й Кей, като същевременно кимна на мъжа и той се отдалечи.

Момичето сложи ръка на коляното на Кей.

— Моля ви, можете ли да ми кажете? — Гласът й беше дрезгав и отслабнал от страх. Тя се закашля. — Ще дойдат ли да ме измъкнат?

— Да, веднага щом могат — отговори Кей. — Но сега аз трябва да видя дали сте добре. Може ли да проверя пулса ви? — Тя взе покритата с мазилка ръка на момичето. Пулсът й беше бърз, но доста силен. — Добре. А сега имате ли нещо против да светна с това фенерче в очите? Ще продължи само секунда.

Тя сложи ръка на брадичката на момичето, за да закрепи неподвижно лицето й. Момичето премигна в очакване. Крайчетата и ъглите на очите й изглеждаха розови като на заек на белия фон на мазилката, а зениците й се свиха от лъча светлина. Тя изглеждаше млада, но не толкова, колкото я бе помислила Кей отначало. Може би бе на двайсет и четири-пет. Тя завъртя глава, преди Кей да свали фенерчето, и се взря през развалините.

— Какво правят? — попита тя за мъжете в другия край.

— Смятат, че може да има хора, жена и момче, затрупани в мазето на къщата ви — отговори Кей.

— Мадлен и Тони?

— Така ли се казват? Ваши приятели ли са?

— Мадлен е дъщерята на мисис Финч.

— Мисис Финч?

— Моята хазяйка. Тя…

Момичето не продължи. Кей се досети, че мисис Финч е жената, която е била убита. Тя започна да опипва ръцете и раменете на момичето.

— Мислите ли, че сте ранена? — каза Кей, докато го правеше.

Момичето преглътна и отново се закашля, после отвърна:

— Не знам.

— Можете ли да движите краката си?

— Мисля, че можах, преди минута. Не искам да опитвам, за да не би да разместя нещата и те да ме смажат.

— Чувствате ли стъпалата си?

— Не знам. Те са студени. Това е само от студа, нали? Какво друго може да е? Не е нещо по-лошо, нали?

Тя бе започнала да трепери. Беше облечена в нещо, което сигурно бе нощница и халат, но човекът от спасителния отряд я беше загърнал с едно одеяло за допълнителна топлина. Кей придърпа одеялото по-плътно до нея, после се огледа за още нещо. Намери една, както изглеждаше, хавлия за къпане. Но тя беше подгънала и черна от сажди. Кей я хвърли и после видя възглавница, чийто пълнеж от конски косми се беше измъкнал през една цепка в кадифената й калъфка. Тя я сложи отстрани на момичето, където предполагаше, че острите ръбове на отломките може да я бодат или притискат.

Момичето не забеляза това. То продължаваше да се взира и каза възбудено:

— Какво е това? Да не са пуснали прожекторите? Кажете им, че не трябва!

Беше дошъл камион, който докара прожектор и малък генератор, а спасителите ги свързаха и пуснаха. Те се опитаха да заглушат отчасти светлината на прожектора, като опънаха парче брезент над него. Но светлината обливаше цялото място на злополуката и променяше вида и формата на нещата. Кей се огледа и видя много ясно предмети, които преди малко я бяха озадачавали — една дъска за гладене със счупени крака, кофа, малка кутия, която някой беше облепил с черупки от миди… Клозетната чиния бе загубила седефения си блясък и ясно показваше петната си. Оказа се, че стените на къщите, издигащи се от двете страни на купчината отломки, всъщност не са стени, са зейнали стаи с легла, столове, маси и камини в тях, всички непокътнати.

— Кажете им да изключат светлините! — повтаряше момичето. Но и то като Кей се оглеждаше и сякаш разбираше за пръв път какво представлява хаосът, който го беше уловил в капана си, и може би виждаше фрагменти от предишния си живот в него. — О! — извика, когато мъжете започнаха да удрят с чукове, потрепвайки при всеки техен удар. — Какво правят?

— Трябва да работят бързо — отвърна Кей. — Нали разбирате, мазето може да се пълни с газ или вода.

— Газ или вода? — повтори неразбиращо момичето, а после примигна в синхрон със следващия удар. То сигурно усещаше ударите през отломките. Започна да плаче. Потърка лицето си, а слоят мазилка се изду от сълзите си.

Кей сложи ръка на рамото й.

— Боли ли ви?

— Не знам — поклати глава момичето. — Не мисля. Просто… съм много уплашена. — Закри очи с двете си ръце и накрая замълча и застина почти напълно неподвижна. Когато махна ръцете си и проговори отново, гласът й се беше променил, прозвуча по-спокойно и някак остарял: — Сигурно ме смятате за голяма страхливка.

— Ни най-малко — отвърна нежно Кей.

Момичето изтри очите и носа си с ъгълчето на одеялото. То се намръщи, когато почувства вкуса на мръсотията на езика си, и каза:

— Предполагам, не можете да ми дадете цигара.

— Страхувам се, че не, защото наоколо може да има газ.

— Разбира се, че не. О! — Мъжете отново започнаха да удрят с чуковете и тя се вцепени.

Кей я наблюдаваше и също се вцепени от симпатия към нея.

— Сигурно ви боли — каза тя накрая. — Докторът скоро ще дойде. Още малко смелост.

После и двете обърнаха глави. Мики си пробиваше път към тях и дъските пукаха под обувките й, както когато Кей бе идвала.

— Божичко! — възкликна Мики, като видя клозетната чиния. След това тя забеляза момичето. — Божичко отново! Наистина сте в неприятно положение.

— Нали ще ни извиниш, ако не станем да те посрещнем? — каза й Кей. После се обърна към момичето: — Това е моята голяма приятелка мис Ирис Кармайкъл. Виждали ли сте някога в живота си нещо, което по-малко да прилича на ирис? Бъдете мила с нея и тя може да ви позволи да я наричате Мики.

Момичето гледаше нагоре и мигаше. Мики клекна, хвана ръката й и стисна пръстите й.

— Нещо счупено? Радвам се да го чуя. Как се чувствате?

— Точно сега не чак толкова добре — каза Кей, когато Мики не получи отговор. — Но скоро ще бъдем по-добре. Каква лоша домакиня съм обаче! — Тя се обърна отново към момичето: — Така и не си дадох труда да разбера името ви.

Момичето преглътна и отвърна задавено:

— Джинивър.

— Дженифър?

— Джинивър — поклати глава момичето. — Хелън Джинивър.

— Хелън Джинивър — повтори Кей, сякаш опитваше как звучи това име. — Мисис или мис?

Мики се разсмя.

— Остави момичето на мира — каза тя меко.

— Мис — отвърна Хелън неразбиращо.

Кей поклати глава, както беше направила и Мики, и се представи. Хелън я погледна в лицето, после се обърна към Мики:

— Помислих си, че сте момче — каза тя и отново се разкашля.

— Всички така си мислят — отговори Мики. — Свикнала съм с това. Ето, пийте малко вода.

Тя извади манерката си. Докато Хелън пиеше, Кей измъкна един болничен формуляр от джоба на якето си и попълни различните подробности, след което го закачи за яката й.

— Ето. Така сте като колет.

После двете с Мики се изправиха и известно време гледаха мъжете, които разчистваха развалините.

Мъжете се движеха влудяващо бавно — защото, както каза Мики, имаше нещо странно в начина, по който беше паднала къщата, и това правеше работата по-трудна, отколкото бяха предполагали. Но накрая оставиха чуковете си настрани, бързаха с въжетата една паднала част от стената и започнаха да я теглят. Стената беше вдигната и застана странно изправена за момент. После въжетата я дръпнаха назад и тя падна и се разби, изпращайки във въздуха нов облак прах.

В парчето новоосвободена земя изглежда имаше само още отломки и бъркотия от изкривени тръби. Но един човек се придвижи бързо до тръбите, взе парче тухла и почука с нея няколко пъти по тях. Той вдигна ръка. Някой друг извика рязко за тишина. Малкият генератор беше изключен и мястото отново потъна в тъмнина и тишина. Разбира се, чуваше се бученето на самолетите и глухите гърмежи на зенитните оръдия от Хайд парк и другаде, но тези звуци сякаш присъстваха непрестанно от шест месеца — Кей забеляза, че човек ги филтрираше като бученето на кръвта в ушите си.

Човекът с тухлата каза нещо, но твърде тихо, за да може Кей да го долови. Той отново почука по тръбите… И тогава, много слабо, се дочу вик, като мяукането на котка, изпод отломките.

Кей беше чувала такива звуци и преди — те бяха възбуждащи и притеснителни, много повече от гледката на откъснати крайници и осакатени тела. Звуците я накараха да потрепери. Тя изпусна дъха, който беше задържала. Мястото отново оживя и стана шумно, сякаш в отговор на някакъв малък електрически удар. Генераторът беше включен и прожекторът отново светна, а мъжете влязоха между отломките и започнаха да работят с нов устрем.

Приближи се кола, подскачайки по разбитата земя, с бял блестящ кръст на капака. Мики отиде да я посрещне. Кей се поколеба, после отново коленичи до Хелън.

Тя се беше притиснала неудобно в отломките, след като също бе напрегнала слух да чуе нещо.

— Тези гласове бяха на Мадлен и Тони, нали? Те добре ли са?

— Надяваме се, че са добре — отговори Кей.

— Ще се спасят, нали? Но как е възможно? Мисис Финч… — Хелън поклати глава. — Аз ги видях как я изнасят, преди да дойдете. Бяхме навън в кухнята. Тя поиска очилата си, това беше всичко. Аз казах, че ще изтичам горе да й ги взема. Те бяха на масичката до леглото й. Държах ги ето тук. — Вдигна ръка и се взря в дланта си, после се огледа, сякаш изведнъж объркана. — Тя не искаше аз да ходя. Искаше Тони да го направи, той да отиде.

Гласът й беше започнал да трепери. Погледна Кей с широко отворени очи. После внезапно каза:

— Вижте, имате ли нещо против да хвана ръката ви?

— Да имам нещо против ли? — отвърна Кей, трогната от простотата на молбата. — За бога! Щях да ви го предложа още отначало. Но нали разбирате, не исках да изглеждам натрапчива.

Тя хвана пръстите на Хелън и започна да ги разтрива със своите. После ги вдигна и започна да духа в тях, бавно и упорито, по кокалчетата и дланта.

В това време Хелън я гледаше в лицето, все така с широко отворени очи.

— Сигурно сте много смела — каза тя. — И вие, и приятелката ви. Аз никога не бих могла да бъда толкова смела.

— Глупости — отвърна Кей, като продължаваше да разтрива ръката й. — Така по-добре ли е? Просто е по-лесно да бъдеш навън в суматохата, отколкото да седиш вкъщи и да слушаш какво става.

Пръстите на Хелън изглеждаха студени и прашни в нейните, но дланта и възглавничките на пръстите й бяха меки, податливи. Кей ги притисна по-силно и после ги пусна.

— Ето го доктора — каза тя, като чу отново пукащите дъски. След това добави тихо: — Това беше тайна, между другото, че е по-лесно да бъдеш навън.

Лекарката беше чевръста, хубава жена на около 45 години. Беше облечена в работен комбинезон и с кърпа на главата.

— Здравейте — каза тя, като видя Хелън, — какво имаме тук?

Кей застана настрани, когато жената клекна до Хелън. Тя чу нейния шепот и долови част от отговорите на Хелън:

— Не… Не знам… Малко… Благодаря ви…

— Не може да се каже в каква степен е пострадала, докато не освободим краката й — каза докторката, когато отново застана до Кей, изтривайки прахта от ръцете си. — Не мисля, че има загуба на кръв, но тя изглежда има силна треска, което може да е от болка. Дадох й малко морфин, да престане да мисли за това.

Тя се протегна и направи гримаса.

— Тежка нощ? — попита Кей.

— Може да се каже. Девет мъртви от снаряд на Виктория стрийт, още четирима в Челси. И един тук, доколкото разбрах. Казаха ни, че тази жена и момчето й ще бъдат извадени, когато дойдем. Сега нямаме време да се мотаем тук. Има един приятел с откъснати ръце, както изглежда, във Воксхол.

Докато тя говореше, един от спасителите извика, че няма опасност от газ, и лекарката веднага бръкна в джоба си и извади пакет цигари, отвори го и го протегна към Кей.

— Дайте ми две, може ли? — каза Кей.

— Напориста жена сте.

Кей се засмя.

— Първата е за мен, втората е с медицински цели. — Тя запали и двете цигари от запалката на лекарката, върна се при Хелън и каза ведро: — Хей, вижте какво имам.

После сложи едната цигара между устните на Хелън, взе ръката й и просто я задържа като преди. Димът накара Хелън да присвие очи, които сега изглеждаха по-тъмни, а гласът й отново се беше променил:

— Колко сте добра — каза тя.

— Не говорете така.

— Изглежда съм пияна. Как е възможно това?

— Предполагам е от морфина.

— Колко мила беше тази лекарка!

— Да, нали?

— Не искате ли да бъдете лекарка?

— Не много — отвърна Кей. — А вие?

— Познавам едно момче, което иска да стане лекар.

— Така ли?

— Едно момче, в което бях влюбена.

— О.

— Той ме заряза заради друго момиче.

— Глупаво момче.

— Сега е в армията. Вие не сте влюбена в никого, нали?

— Не — каза Кей. — Някой друг е влюбен в мен, оказва се. Също забележителна личност… Но това е друга тайна. Казвам ви го заради морфина, нали разбирате. Разчитам на него, че няма да можете да си спомните нищо от това.

— Защо това е тайна?

— Обещах на човека, че ще бъде така, това е всичко.

— Но вие няма да го обикнете в отговор?

— Човек би предположил, че ще го направя, нали? — усмихна се Кей. — Но не е ли забавно, че ние изглежда никога не обичаме хората, които трябва, не мога да разбера защо…

— Няма да пуснете ръката ми, нали?

— Никога.

— Държите ли я? Не я чувствам.

— Ето! Почувствахте ли това?

— Да, почувствах го. Дръжте я така, може ли? Просто така.

Те продължиха да пушат в мълчание и след малко Хелън изглежда се унесе — цигарата увисна забравена в ръката й, тъй че Кей я взе леко от пръстите й и я допуши. Спасителите продължаваха да работят. От време на време бученето на самолетите и глухите гърмежи на снарядите се усилваха, а в небето проблясваха живописни светлини, зелени и червени, съпроводени и от въртящи се сигнални ракети. От време на време Мики идваше, сядаше до Кей и се прозяваше. Два-три пъти Хелън се събуди и промърморваше, или пък казваше съвсем ясно:

— Тук ли сте? Не ви виждам. Къде сте?

— Тук съм — отговаряше Кей всеки път и стискаше ръката й малко по-силно.

— Ще бъде твоя до живот — каза Мики.

Накрая спасителите разровиха едно паднало стълбище и когато го вдигнаха с лебедката, жената и синът й бяха открити отдолу почти невредими. Момчето се измъкна първо с главата напред, както сигурно бе излязло от утробата, но сега беше вцепенено, сухо, прашно и с побеляла като на старец коса. Той и майка му излязоха и застанаха навън неподвижно, напълно поразени.

— Къде е майка? — чу Кей да казва жената.

Мики отиде при тях с одеяла, а Кей се изправи на крака.

Хелън усети движението й, събуди се и протегна ръка към нея:

— Какво има?

— Освободиха Мадлен и Тони.

— Добре ли са те?

— Така изглежда. Виждате ли? Сега мъжете ще дойдат и ще ви освободят.

— Не ме оставяйте — поклати глава Хелън. — Моля ви!

— Трябва да вървя.

— Моля ви, недейте.

— Трябва да се махна, за да могат мъжете да ви освободят.

— Страх ме е от това!

— Трябва да закарам жената и сина й до болницата.

— Приятелката ви може да го направи, нали така?

— Хайде сега, да не би да искате да ме изритат от службата? — засмя се Кей.

Тя сложи ръка на главата на Хелън, за да вдигне прашната коса от веждите й. Направи го съвсем непреднамерено, но тревожното изражение на Хелън — големите й потъмнели очи над побелелите от мазилката бузи — я накара да се разколебае.

— Само секунда — каза тя. — Трябва да изглеждате добре заради мъжете от спасителния отряд.

Кей изтича до Мики и се върна при Хелън с манерката с вода. Извади кърпичката си, намокри я и започна много нежно да изтрива прахта от лицето на Хелън. Започна от челото й и продължи надолу.

— Само си затворете очите — прошепна Кей.

Тя почисти миглите на Хелън, после малките вдлъбнатини от двете страни на носа й, браздата над устната й, ъгълчетата на устата й, бузите и брадичката й.

— Кей! — извика Мики.

— Добре! Идвам!

Прахта беше изтрита. Кожата отдолу беше розова, мека, удивително гладка. Кей я потърка още малко, след това сложи ръка на извивката на челюстта на Хелън и я обхвана с дланта си — наистина никак не й се искаше да я остави. Не можеше да повярва на очите си. Не можеше да повярва, че нещо така свежо и неопетнено се е появило от целия този грамаден хаос.