Жорж Сименон
Подземията на хотел „Мажестик“ (11)

XI
Гала вечер в Криминалната полиция

Тъмното както винаги преддверие, след това широкото стълбище с по някоя мрачна крушка тук-таме и накрая огромният коридор с множество врати.

Мегре любезно говореше на задъханата Мари Делижар:

— Пристигнахме, госпожо… Поемете си дъх…

В коридора светеше само една крушка; двама души се разхождаха с широки крачки по него, като разговаряха спокойно — Осуалд Дж. Кларк и неговият солиситор.

В дъното на коридора се намираше чакалнята с остъклена предна стена, нещо, което позволяваше на служителите в полицията да наблюдават при някои случаи своите посетители.

Маса със зелена покривка, фотьойли със зелен плюш. Над камината — часовник стил Луи-Филип, съвсем същият като този в кабинета на Мегре и също като него развален. По стените черни рамки със снимки на полицаи, паднали на полето на честта.

В един тъмен ъгъл, седнали на фотьойли, две жени — Шарлот и Жижи.

В същия коридор, седнал на едва пейка между двама полицаи — Проспер Донж, все още без вратовръзка и без връзки на обущата.

— Оттук, Рамюел!… Впрочем елате в моето бюро… А вие, госпожо, ако не ви е неприятно, останете, моля, за минутка в чакалнята… Заведи я, Люка!…

Той отвори вратата. Усмихна се, като си представи трите жени една до друга в чакалнята и разтревожените или отровни погледи, които сигурно си разменят.

— Влезте, Рамюел!… Ще направите добре да си свалите палтото, защото, струва ми се, ще ни бъде нужно доста време…

На масата зелен абажур. Мегре свали палтото и шапката си, избра една лула от онези върху бюрото, отвори вратата към инспекторите.

Можеше да се помисли, че Криминалната полиция, обикновено толкова безлюдна през нощта, сега, специално за случая, беше препълнена с хора. Торанс беше седнал на бюрото с мека шапка на главата. Пушеше цигара, а пред него, на един стол, дребно старче с нечиста брада съсредоточено гледаше гумените си обувки.

Там беше и Жанвие, който използуваше случая да напише дневния си рапорт и хвърляше по някое око към един възрастен мъж с вид на някогашен подофицер.

— Вие ли сте портиерът? — попита го Мегре. — Може ли да дойдете за една минутка? Оттук!…

Той го остави да мине пръв. Човекът държеше шапката си в ръка и в първия момент не видя Рамюел, който стоеше колкото се може по-далеч от светлината.

— Вие сте портиерът на сградата на улица Реомюр 117, нали?… Преди известно време едно лице, на име Проспер Донж, е наело при вас кантора и оттогава вие му препращате писмата… Гледайте, познавате ли Донж?

Портиерът се обърна към ъгъла, в който стоеше Рамюел, поклати глава и промърмори:

— Хм!… Хм!… Откровено… Не! Не мога да твърдя… Минават толкова хора!… Пък и оттогава са минали три години, нали?… Не знам дали не се лъжа, но ми е останало смътно в паметта, че имаше брада… Разбира се, брадата… Може би пък е бил някой друг?

— Благодаря ви… Можете да си вървите… Оттук…

Ама човек! Мегре отвори отново вратата и извика:

— Господин Жем!… Понеже не зная как се казвате… Влезте, моля… И кажете ми…

Този път нямаше нужда да чака отговора.

Като видя Рамюел, дребното старче трепна.

— Е?…

— Какво „е“?…

— Познавате ли го?

Старецът избухна:

— И ще трябва да отида да свидетелствувам пред съда, нали? Ще ме задължат да се мотая два-три дни из стаята на свидетелите, а в това време кой ще работи в магазина ми, а? След това, когато застана пред съда, ще ми поставят куп объркващи въпроси и адвокатите ще разправят това и онова за мен, за да ме очернят… Много благодаря, господин комисар…

И изведнъж:

— Какво е направил?

— Ами какво да ви кажа, между другото, убил е и двама души — един мъж и една жена… Жената е богата американка…

— Дават ли награда?

— Да, доста голяма…

— В такъв случай можете да пишете… Долуподписаният Жан-Батист-Исак Мейер, търговец… Много свидетели ли ще си поделят наградата?… Защото знам аз как стават тия работи… Полицията дава големи обещания… След това, когато…

— Пиша: „… разпознавам напълно в лицето, което ми представиха като Жан Рамюел, лицето, което е абонирано в моята частна пощенска кантора под инициалите Ж.М.Д.“ Така добре ли е, господин Мейер?

— Къде трябва да подпиша?

— Почакайте! Прибавям!… „И потвърждавам, че това лице дойде да получи последното писмо на…“ Сега можете да подпишете. Вие сте стар хитрец, господин Мейер, защото знаете, че това дело ще ви направи реклама и всички ония, които още не знаят за частните пощенски кантори, ще се втурнат при вас… Торанс!… Господин Мейер може да си върви…

Когато вратата се затвори, комисарят със задоволство прочете декларацията на неприятния старик. Но един глас го накара да трепне. Той идваше от полумрака, тъй като само ламбата на бюрото беше запалена.

— Протестирам, господин комисар, срещу…

Тогава Мегре сякаш изведнъж си спомни, че е забравил нещо. Най-напред той спусна щората на прозореца. След това погледна ръцете си. Това вече беше един Мегре, когото малко хора познаваха и обикновено те не се хвалеха с това…

— Ела ми тук, мой малки Рамюел!… Ела тук, ти казвам!… Върви!… Не бой се!…

— Какво ще…

— Представи си, откакто открих истината, имам страшно желание да…

В същата секунда юмрукът на Мегре полетя и се стовари върху носа на счетоводителя, който твърде късно беше вдигнал ръце.

— Ето ти!… Не е много правилно наистина, но си струва… Утре господин съдията ще те разпитва учтиво и всички ще бъдат учтиви с теб, защото ще станеш звезда за съдиите… А пък на тези господа звездите винаги им правят впечатление… Разбираш ли?… В шкафа зад вратата има чешма с мивка. Измий се, защото си отвратителен така…

Изцапаният с кръв Рамюел се изми горе-долу.

— Чакай да видя?… Така е добре!… Сега си почти за пред хора. Торанс!… Люка!… Жанвие!… Идвайте, деца!… Поканете онези дами и господа…

Сътрудниците му също бяха изненадани, защото Мегре беше много по-възбуден от обикновено, дори и след завършването на някое трудно следствие. Пушеше нова лула. Първи влезе между двама полицаи Донж, като неловко държеше напред стегнатите си в белезници ръце.

— Ключът у теб ли е? — попита Мегре един от полицаите. Той отключи белезниците и само след секунда те отново щракнаха около китките на Рамюел, докато Донж го гледаше почти комично с опулени очи.

Комисарят забеляза, че Донж нямаше нито вратовръзка, нито връзки на обущата и накара да извадят връзките от обущата на Рамюел и да свалят малката му папионка от черна коприна.

— Влезте, уважаеми дами… Влезте, господин Кларк… Наистина вие не разбирате… Но господин Дейвидсън ще бъде любезен да ви превежда… Има ли столове за всички?… Но, разбира се, Шарлот, можете да се приближите до Проспер… Само че, моля ви, за момента да избегнете вълненията… Всички ли са тук?… Затвори вратата, Торанс!…

— Какво е направил? — запита дрезгавият глас на госпожа Рамюел.

— Седнете и вие, госпожо!… Неприятно ми е да говоря на хора, които стоят прави… Не, Люка!… Няма смисъл да запалваш полилея… Така е по-интимно… Какво е направил ли? Продължил е да прави онова, което е правил цял живот: престъпления!… И обзалагам се например, че ако се е оженил за вас и е прекарал толкова години, с извинение казано, с такава змия като вас, то е, защото сте го държали в ръцете си… А вие сте го държали, защото сте знаели за мошеничествата му в Гуаякил… Изпратил съм вече там една телеграма, а друга — в Лондон. Но още отсега знам отговора…

Отново прозвуча ужасният глас на Мари:

— Нищо ли няма да кажеш, Жан? Така ли?… Значи, двеста и осемдесет хиляди франка и пътуването до Брюксел са истина, а?…

Беше изскочила като демон от бутилка и задъхано се нахвърли:

— Камила!… Крадец!… Мръсник!… Като си помисля само…

— Успокойте се, госпожо! Много по-добре е, че не ви е казал нищо, защото в такъв случай щях да бъда принуден да ви арестувам като съучастница не само във фалшификацията на документи, но и в двойно убийство…

От този момент нататък сцената получи малко комичен оттенък. Кларк, който не изпущаше из очи Мегре, непрекъснато се навеждаше към своя солиситор и му казваше няколко думи на английски. И всеки път комисарят го поглеждаше и беше сигурен, че американецът не казваше нищо друго на своя език, освен:

— Какво казва?

Но Мегре продължи:

— Що се отнася до вас, бедна Шарлот, ще трябва да ви призная нещо, което Проспер може би ви е признал през последната вечер, която е прекарал с вас?… Когато, мислейки го за оздравял, сте му разправили за писмото на Мими и сте му разказали историята с детето, той съвсем не е бил оздравял… Не ви е казал нищо, но скоро след това, в кафетерията, около три часа следобед, по време на паузата, по думите на Рамюел, той е написал дълго писмо до своята някогашна любовница… Не си ли спомняте, Донж?… Никаква подробност ли не сте запомнили?

Но Донж беше объркан. Не разбираше нищо от това, което ставаше, и гледаше наоколо с големите си синьозелени очи.

— Не разбирам какво искате да кажете, господин комисар…

— Колко писма написахте?

— Три.

— И поне веднъж през тези три пъти не бяхте ли прекъснат от звъна на телефона?… Не бяхте ли повикан от домакина да отидете при него, за да получите продуктите за следващия ден?…

— Възможно е… Да… Дори е вероятно!…

— И писмото ви остана върху масата, точно срещу кабината на Рамюел… Рамюел, на когото не му върви… Рамюел, който през целия си живот е вършел мошеничества, без да може да забогатее… На кого поверявахте грижата да пуска вашите писма?

— На хопа… Той ги отнасяше в хола, където има пощенска кутия…

— По такъв начин Рамюел е могъл лесно да ги измъкне… А пък Мими… Моля да ме извините, господин Кларк, но за нас тя си остава винаги Мими… И тъй, мисис Кларк в Детройт, след като е получавала писма от един влюбен мъж, в които е ставало дума предимно за неговия син, започнала да получава заплашителни писма, написани все тъй със същия почерк и все тъй подписани „Донж“… Само че сега той искал пари… Новият Донж е настоявал да бъде платено неговото мълчание…

— Господин комисар!… — извика Донж.

— Мълчете!… И се опитайте да разберете, за бога!… Защото като работа, извършена е хубаво, можете да ми вярвате… Още едно доказателство, че Рамюел никога не е имал щастие… Сигурно най-напред е писал на Мими, че сте си сменили адреса, нещо, което не е представлявало някаква трудност, като се има пред вид, че във вашите писма не сте били много словоохотлив относно сегашния ви начин на живот… Ето защо е била нужна наетата на улица Реомюр кантора на името на Проспер Донж.

— Но…

— За да се наеме една кантора, не е нужно да се представят документи за самоличност — писмата, които идват на ваше име, ви се препращат… За жалост чекът, който Мими изпраща, е на името на Проспер Донж, а пък банките изискват редовни документи…

Но, повтарям ви, Рамюел е просто артист в работата си… Само че за да бъде открит, трябваше да се знае, че в кафетерията имате половин до три четвърти час отдих, точно срещу неговата стъклена кабина, пред неговите очи, така да се каже, и че сте използували именно това време, за да пишете писмата си…

И ето че изведнъж вие пишете на банката да закрие сметката ви и да ви изпрати остатъка в Сен-Клу…

Само че не това писмо се получава в „Креди Лионе“. Получава се друго, написано от Рамюел, но с вашия почерк, писмо за обикновена смяна на адреса. От този момент нататък кореспонденцията на Донж следва да се изпраща на адрес: улица Реомюр 117…

Изпраща чека… Нарежда да бъде преведен по сметка… А осемстотинте и няколко франка, които получавате в Сен-Клу, ви ги изпраща по пощата Рамюел, от името на банката…

Както виждате, тънко изпипана мръсотия!…

Толкова тънко, че страхувайки се от този адрес на улица Реомюр и за още по-голяма предпазливост Рамюел нарежда писмата му да се препращат в частна пощенска кутия…

Кой би могъл при това положение да намери следите му?

Само че неочаквано се явява непредвидено обстоятелство — Мими е във Франция… Мими е в „Мажестик“… Всеки момент Донж, истинският Донж, може да я срещне и да й каже, че никога не я е изнудвал. И тогава…

Шарлот не издържа повече. Започна да плаче, без дори да знае защо, както би плакала, ако четеше някой тъжен роман или гледаше сантиментален филм. Жижи й шепнеше на ухото:

— Мълчи!… Мълчи!…

А Кларк навярно продължаваше да шепне на ухото на солиситора си:

— Какво казва?

— Смъртта на мисис Кларк — продължи Мегре — е била случайна… Рамюел, който има достъп до приемната книга на хотела, е знаел, че тя е в „Мажестик“… Донж не е знаел… Той е научил това случайно от един неволно доловен разговор в стаята на куриерите…

И е написал писмо… Определил е среща в шест часа сутринта и е имал намерение да изиска сина си, и дори ако трябва да плаче и да умолява… Аз обаче съм сигурен, че ако те се бяха срещнали, Мими щеше да го преметне и този път…

Безсъмнено, след като е считала, че ще има работа с един изнудвач, тя си е купила револвер…

Рамюел е неспокоен… Той вече не напуща подземието на „Мажестик“. Малкото листче, което Донж е изпратил по един от прислужниците, му се е изплъзнало…

И това е всичко!… Една спукана гума… Донж закъснява с петнадесет минути… Рамюел вижда как младата жена търси някого из коридорите на подземието и се страхува, че нещо вече е станало и скоро всичко ще се разкрие…

Той я удушва… Набутва я в шкафа…

Рамюел бързо схваща, че всичко до този момент уличава Донж и че, напротив, нищо не може да хвърли съмнение върху него…

За да се осигури още повече, той пише едно анонимно писмо с почерка на Шарлот… Нали в чекмеджето на масата в кафетерията има много бележки от Шарлот!…

Повтарям, той е истински артист! Миниатюрист!… Изпипва тънко всичко… И когато открива, че бедният Жюстен Колбьоф го е видял… Когато Колбьоф идва да му заяви, че по чест и съвест се счита задължен да го издаде на правосъдието, извършва ново престъпление, което лесно и без усилие е приписано на Донж.

Това е всичко… Торанс!… Дайте една мокра салфетка на този мръсник, защото отново почна да му тече кръв от носа… Подхлъзна се преди малко и си удари лицето в ръба на масата… Имате ли да кажете нещо, Рамюел?

Тишина. Само американецът запита отново:

— Какво казва?

— Що се отнася до вас, госпожо… Как трябва да ви наричаме?… Мари Делижар или госпожа Рамюел?…

— Предпочитам Мари Делижар!…

— И аз така си мислех… Не сте се лъгали, че Рамюел е имал намерение скоро да ви изостави… Чакал е само сумата в банката да стане достатъчно закръглена… Би могъл да отиде да лекува черния си дроб самичък, в чужбина, далеч от вашите крясъци…

— Моля ви се…

— Казано с извинение, госпожо!… С извинение!…

И изведнъж:

— Полицаите!… Отведете затворника в ареста!… Надявам се, че утре съдия-следователят Боно ще бъде така любезен да подпише едно окончателно нареждане за арестуване и че…

Жижи стоеше права в ъгъла, кацнала на кокилите си, и от вълнение, изглежда, имаше толкова голяма нужда от наркотик, че й се виеше свят и ноздрите й потрепваха като ранена птичка.

— Извинете, господин комисар…

Обади се солиситорът. Зад него стоеше Кларк.

— Моят клиент би искал да се състои една среща между вас, господин Донж и него в моя кабинет колкото е възможно по-скоро във връзка с… с детето, което…

— Чуваш ли, Проспер? — извика ликуващо Жижи от своя ъгъл.

— Утре сутринта например?… Свободен ли сте утре сутринта, господин Донж?…

Но Донж не можеше да отговори. Беше отмалял изведнъж. Отпуснал се бе върху преливащата гръд на Шарлот и плачеше, изплакваше, както се казва, всичките си сълзи, а тя малко стеснително го успокояваше като дете:

— Дръж се както трябва, Проспер!… Ще го отгледаме двамата!… Ще го научим френски… Ще…

Мегре пък, кой знае защо, отваряше едно след друго чекмеджетата на бюрото си. Беше си спомнил, че в едно от тях беше сложил няколко малки пакетчета, иззети при един от последните обиски. Намери едно, поколеба се, след това вдигна рамене. И тъй като Жижи почти припадаше, той мина край нея и ръката му леко докосна нейната…

— Дами и господа, вече е един часът сутринта… Ако позволите…

— Какво казва? — като че попита Кларк, който току-що бе имал за първи път работа с френската полиция.

 

 

На другия ден стана ясно, че чекът от двеста и осемдесет хиляди франка е бил представен в Брюкселската обединена банка от някой си Жамине, букмейкър^[1] по професия.

Жамине получил чека по въздушна поща от Рамюел, в частта на когото на времето бил отслужил военната си служба като ефрейтор.

Това, разбира се, не попречи на Рамюел да отрича докрай всичко.

Той все пак има щастие, защото лошото му здравословно състояние — три пъти припадна при последното съдебно заседание — стана причина смъртната му присъда да бъде заменена с доживотна каторжна работа.