Христо Калчев
Цикълът на Месалина (8)

VIII

Япончик, Монгол и стотина ветерани афганци на „Нева“ бяха обградили отвсякъде ресторант „Кошарите“, където Бъстър Китън трябваше да доведе Оливия Литовката. Вместо него на срещата се появи Иван Фомич Севгун, облечен по-скъпо от краля на Мароко и по-нехайно от уличните биткаджии. Япончик не повярва на очите си, когато казакът се запъти към неговата маса.

— Султан — стана да го посрещне, стисна с две ръце десницата му, — не знаех, че сте в България.

Севгун кимна.

— И аз не знаех, че ще ми се наложи, Славе — седна, погледна мрачно Монгол и заповяда тихо: — Остави ни сами.

Без роптания и подкани афганецът стана и се включи в редовата охрана.

— Очаквах съвсем други хора, Султан.

— Чакай, ще стигнем и дотам. Поръчай водка и краставички, Япончик, и се приготви за лоши новини.

Вячеслав Иванков изтръпна вътрешно, но азиатското му лице не трепна, а сините му кварцови очи не промениха светлината си. Поръча водка, изчака да я сервират, вдигнаха чашите за наздравица, тогава попита:

— Султан, знаеш ли в древния Рим как са постъпвали с лошите вестители?

Севгун кимна, запали пура и се облегна в стола си.

— Тук имам приятел, Япончик. По-близък ми е от брат. Той е човекът, който трябваше да доведе Оливия.

— И къде е той, казак?

— Не ме прекъсвай, момче — Севгун издуха дима на пурата си. — Неговата сестра беше жената на Нерон Вълка, Бог да ги прости и двамата. В София действа някаква група — „ЖИТ Интернешънъл“ — чувал ли си?

Япончик кимна.

— Един от тях, генерал, по прякор Козела, застрелял Вълка, другият, викат му Императора, отровил младия брат Калигула Бесния… Чувал ли си за тях?

— Разбира се, Султан. С тия балкански бандити имам работа трета година.

— Така… — Казашкият атаман се протегна, отпи, водката му хареса и я изля в гърлото си. — Братята имат сестра… Екатерина, Евдокия… нещо подобно.

— Екатерина.

— Екатерина тогава е женена за Императора и двамата осиновяват сирака на Вълка и сестрата на моя приятел.

— И това ми е известно, Султан.

— Друго обаче не ти е известно, Япончик. Императора изпъжда Екатерина и малкия и заживява с някаква проститутка. Стой мирно! — Севгун го спря с ръка. — Изпраща ги в Америка и там моят приятел започва да се грижи за племенника си и майка му. Решава да ги доведе в България — да претендират по съдебен ред за наследството на покойните братя — Севгун си наля нова водка, главата му се скри в пурен дим. — Дотук ти е ясно, предполагам. Сега предстои да разбереш защо аз съм тук. Козела и Императора убиват Екатерина и сина на Вълка. Разстрелват ги като някогашните спецбатальони на Смерш, но преди да скрият телата, се появява моят човек и ги отнася от местопрестъплението.

— Султан, вестниците щяха да гърмят, ако в тази страна бяха убити майка и син.

— Прав си, Славе. Ще гърмят, ако знаят. Та моят човек ги укрива в един месарски хладилник и тръгва на мъст. Осъжда ги на смърт и търси начин да ги уязви. Влиза във връзка с Оливия чрез един от охраната, вече покойник, и готви отвличането й и предаването й в твои ръце. Козела обаче й поставя микрофон, разбира играта, пълни й путката с артилерийски взрив и я изпраща в преразход.

— Лъжеш, Султан!

Гледаха се няколко секунди в очите, после Япончик отклони поглед.

— Извинявай, Иван Фомич… Слушам те.

Севгун бръкна в джоба на сакото си, извади тесте снимки и ги разпръсна пред него.

— Моят човек нямаше куража да ти го каже лично, Япончик. Това е причината сега аз да стоя срещу теб.

Старият афгански вълк мълча дълго, загледан в остатъците на Литовката, после прибра снимките и вдигна глава.

— Кой е направил снимките?

— Моят човек.

— Къде е той?

— Чака ни в една запустяла кланица. При телата на Екатерина и племенника му.

— Само теб и мен?

Севгун вдигна рамене.

— Не, защо? Без значение е колко цигулари ще вземеш със себе си.

* * *

— Господин Алкалай, генерал Жаров е на спейсфона.

— Слушам ви, генерале.

Козела мълча няколко секунди.

— Принуден съм да ви предам една страшна вест. Оливия е мъртва.

Ред беше на Алкалай да си поеме въздух.

— Как?

— Взривиха я.

— Кой?

— Бившият емисар на Нерон Вълка за Америка. Нарковръзката му… може в сътрудничество с новия „Пентхаус“ или Легиона на честта и националното спасение, както се наричат напоследък.

— Защо?

Козела забави отговора.

— Може би търсят начин да ме извадят от равновесие, може би атакуват лично вас… Нямам точен отговор.

— Не мислите ли, че милионите на „Братството на Йехова“ са в дъното на това гадно престъпление?

— Не, господин Алкалай. Ние загубихме контрол над милионите на Чьорни.

— Как?

— Играхме. Заложихме на разликата между цена и курс на долара, спечелихме близо осемдесет милиона долара, но някой чрез легацията ни във Вашингтон проби менфрейма на нашата банка и отклони паричния масив.

— Кой?

— Убиецът на Оливия. Казва се Борис Китов. В подземния свят е известен като Бъстър Китън.

— Къде е той?

— Крие се някъде в страната. Обявих го за национално издирване.

Последва ново мълчание.

— Утре идвам за тялото на дъщеря си, генерал. Ще ви съобщя допълнително точния час.

— Ще ви чакам, господин Алкалай… Господин Алкалай, Кой е Иван Фомич Севгун?

Алкалай този път мълча прекалено дълго.

— Откъде знаеш това име? — троснато попита той.

— В София е… От няколко дни, с два частни самолета и един транспортен за колите на придружителите му.

— Ще говорим на четири очи! — Каза Алкалай и прекъсна връзката.

* * *

— Нели? — попита Козела. — Кога заповяда на Макака да убие Катя?

Бившата проститутка погледна Валериан Изов безпомощно и с престорена смиреност отговори:

— На двайсет и осми септември.

Козела започна да брои трескаво.

— На коя дата обесиха Макака? — попита генералът, макар и двамата да знаеха, че лично той го е обесил.

— На четвърти октомври — отговори Императора.

Козела продължи да брои.

— Кога гръмнаха Мишел Поета? Императора погледна купчината вестници върху бюрото си.

— На трийсти октомври, Козел.

Генералът скочи и заснова трескаво из гостната на Императора.

— Срещата на Боаза се състоя на дванайсти в малките часове, нали?

Императора кимна.

— И убиха Оливия на двайсет и пети ноември… Това е отмъщението на Катя Изова, Императоре… Цикъл от тринайсет дни и тая кучка, жена ти, ни избива от гроба с ръката на Бъстър Китън.

* * *

На другия ден пристигна Алкалай и Ескадронът на смъртта се разбунтува. Генерал Жаров не беше плащал трети месец на килърите си.

— Какво става, Демпси?

— Бунт, Козел. Искат главата ти… или парите си.

— Не можеш ли да успокоиш топката? Трябва да ида на летището… Знаеш какво ми е на главата.

— Не, Козел. Или плащайте, или забравете за Ескадрона. В момента обсъждат коя от групировките да атакуват. Колебаят се между „Орион“, „Трон“ и „Мулти“.

— Това са прийоми на „Нерон“, „Пирана“, „ВИС-2“, „SIC“ и така нататък, Демпси. Не отива на секретно поделение да се държи като борческа мафия.

— Точно така, Козел, но те издържат семейства и ако до края на работния ден не се издължите, тази нощ някои от програмираните милионери на партията ще реват с крокодилски сълзи.

Демпси му намигна тарикатски и излезе от „Пентхаус“.

Каква стана тя, д’еба мама му, още един комунистически изрод — Ескадронът на смъртта — излиза от контрол.

Докато пътуваше за аерогарата, Козела научи, че с автоматичен откос са убити пред банката им личните охранители на Императора — Вальо Пуйката и Косьо Блейзъра. Това беше в нарушение на цикъла, но Бъстър беше артист и не робуваше на клишета.

* * *

Алкалай чете дълго смъртния акт на дъщеря си, прегледа снимки, вестници, погледна восъчното й лице през прозорчето на ковчега и заповяда да я качат на борда на самолета. Козела беше извършил всичките необходими формалности. Когато останаха сами и тръгнаха към беемвето на Пентхаус, Алкалай каза:

— Е, солдат, не можахме да станем роднини?

— Не — със свито гърло отговори Козела. Алкалай сви рамене.

— Съдба! — каза той. — А сега ме заведи при Иван Фомич Севгун.

* * *

През нощта беше разбита Кредитна банка на улица „Ангел Кънчев“ 3. За заблуда на ченгетата атаката беше проведена срещу два офиса на „Орион“ и докато алармите на РДВР насочваха баретите към атакуваните обекти, неизвестни лица отмъкнаха от касите на банката осемнайсет милиона долара, милион и половина дойче марки и трийсет и пет милиона лева оборотни пари… Централна банка даде пресконференция на сутринта на следващия ден. „Крадците ни изпревариха! — каза управителят на БНБ. — Държавата се готвеше да обяви в несъстоятелност «КБ ЖИТ», Кредитна банка, БЗК, ПИМБ и Комерс-банк, банката на унищожената бандитска групировка «Пирана».“

Козела потърси Джак Демпси.

— Как си, полковник? — попита той.

— Отдъхвам в едно джакузи с най-любезната украинска проститутка в България.

— Блазя ти. Какъв е моят дял в снощния набег?

— Един черен квадратен хуй за теб, Козел! Сам си определи хонорара и ела да си го вземеш!

— Къде?

— Господин генерал, от снощи съществува нова групировка. Нарича се ЕНС… Утре ще подадем документи и ще се превърнем в застрахователно и презастрахователно дружество… Ако искаш, мога да те назнача за наш агент за Ловешка област.

— Това ли е всичко, Демпси?

— И това ти е много, Козел. Аз съм ученик на генерал Токев — Теди, а той не беше много голям твой фен… и с право.

Козела погледна часовника си.

— Демпси, ще ти предложа да излезеш от кацата за миг… Ще го направиш ли, приятелю? Това е последната ми молба към теб.

Демпси се изсмя дрезгаво.

— Ебавай си путката майна, Козел. Не е проблем аз да изляза от кацата, проблемът е, че сладката курва Люда ми е седнала на хуя… С какъв морал ще оставиш една жена недоклатена… Ти би ли го направил, ебалник такъв…

— Чуваш ли шум, Демпси? Това са хеликоптери, моето момче. Три МИ-24, дрисльо… След много малко тайната ти кочина ще хвръкне във въздуха… Сбогом, лайно такова. Сети се в ада кога си се опитвал да се ебаваш с Козела.

* * *

Атаката беше мълниеносна, едновременна и ракетна. Трите бръмбара прераснаха във военни машини и унищожиха всичко, което някога беше база на Ескадрона на смъртта между добричките села Рогачево и Оброчище. Не пожалиха нито плевни, нито силози. Когато обстановката изглеждаше „под контрол“, Козела заповяда:

— Напалм! — и изгори всичко, което това лайно Демпси смяташе за свое суперсекретно седалище.

Когато полетяха обратно, пилотът на хеликоптера попита:

— Гледали ли сте „Апокалипсис сега“, господин генерал?

Разсеян, Козела отговори уклончиво:

— Какво да съм гледал? Филм? Не знам… български ли е?

Пилотът поклати глава и се усмихна с нещо средно между презрение и съжаление.

— Не, за Бога. Американски… За Виетнамската война. Първата реплика беше: „I like the smell of napalm earley in the morning“^[1], помните ли?

Беше шест без десет сутринта.

— Не, не помня. По-важно е ти да запомниш, че ако не млъкнеш, ще ти завра това дуло в гъза! — Козела му показа своя автомат М-18.

* * *

— Здравей, Султан! Изненадан съм, че казашките интереси се простират до София.

Севгун се усмихна кисело.

— Ние сме петдесет милиона, а вие — по-малко от десет. Вашите интереси се простират от полюс до полюс, защо нашите да не прехвърлят някакво си Черно море?

Алкалай седна срещу него и му подаде ръка. Севгун не я пое.

— Не вярвам в добрите ви намерения, генерал. Сега няма да получиш ръката ми, но ако ми докажеш, че си тук като приятел, ще те изпратя, ще ти държа вратата и ако тогава поискаш, ще те прегърна за довиждане.

Алкалай мълча толкова, колкото му трябваше на азиатския бандит да запали пура, да изпие водката си и да доиграе тъпата си роля на „бахчисарайския султан“.

— Слушам те, Алкалай!

— Знаеш ли защо съм в София, Султан?

— Не! Трябва ли да знам?

— Разбира се, че не си длъжен. Иван Фомич, убиха дъщеря ми. Преди два дни изпратих тялото й в Москва. Чувал ли си?

— Да — Севгун кимна. — Кого държиш отговорен за това гадно престъпление, генерал?

— Колебая се, Султан. Едни източници твърдят, че това е отмъщение на Япончик, Монгол и оная част от афганците, които Горбачов нарече „елитно общество «Нева»“…

Мълчаха дълго, после казакът се обади:

— Това са едните източници.

— Другите, Султан, твърдят, че имаш кръвен брат в София, някой си Бъстър Китън…

— Забрави, генерал! Той не е виждал дъщеря ти в живота си. Ако искаш господата Иванков, Серий-Монгол и компания, кажи какво предлагаш… Така е честно и по еврейски, нали?

Морис Алкалай мълча дълго, мъчеше се да потисне и омразата, и отвращението си от този Кубански простак. Когато се справи с вътрешните си проблеми, попита:

— Какво ще ми струват главите на въпросните господа, Иван Фомич?

Ред беше на Севгун да мисли.

— Напускане на България, Морис Албертович. Вдигаш „Нева“, „Криша“ и „Братството на Йехова“… Срещу честна дума, разбира се, и аз ти сервирам Япончик, пакетиран като пекинска патица! Дагаварилис?

Алкалай протегна ръка за втори път. Този път казашкият атаман я пое.

* * *

Валериан Изов и Недялка (Нели) Стойкова Петрова опитаха да излетят с ранния полет за Атина.

Граничната служба ги спря учтиво, но категорично.

— Банка „КБ ЖИТ“ е поставена под надзора на Централна банка, господин Изов. Вие сте к списъка на хората, които не могат да напуснат страната до второ нареждане.

* * *

— Господин Алкалай, Султана на Краснодар ви безпокои.

— Кажи, Иван Фомич… — сънливо отговори Алкалай. Беше два и десет през нощта и много малко хора знаеха, че е отседнал в специалния хотел на българския Генерален щаб. — Ти не спиш ли, по дяволите?

— Спя, когато мога, Морис Албертович. Под вашия хотел е спряна една джипка „Нива“. Вътре е моята част от нашия договор.

* * *

Сутринта полицията откри труповете на Япончик и Монгол. Бездомните кучета се бяха събрали да лижат кръвта, течаща през пролуките на една кола, която — както се изрази едно ченге — можеше да бъде наречена „срам за камерунското автомобилостроене“.

* * *

— Козел?

— Кажи, Императоре?

— Слушаш ли новините?

— Не.

— Намерени са убити Вячеслав Иванков — Япончик и Виталий Серии — Монгол!

— Е, и?

— Мисля си кой ли го е направил? Това май е като кутия „Пияни вишни“ за рождения ти ден.

Козела мълча, колкото протоколът предполагаше.

— Не те разбрах, Императоре! Въпрос ли ми зададе, или се обади да ми честитиш!

Нели грабна слушалката.

— Козел, спряха ни на аерогарата… Взеха ни паспортите…

Генерал Жаров се изсмя весело в слушалката.

— Не се ли сети как да предотвратиш кризата, Нели?

— Не — наивно отговори бившата проститутка.

— Ако беше извъртяла по един минет на граничарите, ти и оня боклук — Императора — щяхте да си печете задниците на Антилите… А сега?… Слушай ме внимателно! Търси Месалина! Ако я намерите и я погребете по християнски, може и да минете метър… по тънката лайсна. Ако не — ще напълните дупката… на незнайния войн и неговите курви. Кажи на Валери, че вече няма нито банка, нито „ЖИТ“, нито Ескадрон! Да търси начин сам да си спасява кожата.